Бях в клуб „Angel Heart“, където имаше тематична вечер на Pink Floyd.

Очаквах да е пълно с такива като мен, ама нищо подобно, основната публика беше на 18+ години.

Тази вечер беше най-дългото време от много, много години насам, когато някой ми пуска НА МЕН Pink Floyd в продължение на часове, а аз слушам. В комбинация с две бирички и най-доброто озвучаване, на което съм ги слушал, много е лесно да изпаднеш в състояние близко до нирвана.

По наше време имаше поговорка „Пуснат ли Флойд, значи купонът е свършил“.

Флойд не са купонджийска музика, а музика, за която трябва специално да отделиш време да слушаш – като класическата и джаза. Изисква концентрация, вглъбяване и може би и малко въображение.

Когато слушам инструменталите им, винаги си представям космически пейзажи, огромни пространства, внушителни гледки.

Те правят това с инструментите си, което Евгени прави с фотоапарата.

Те са от групите, които оправдават покупката на скъпа многоканална уредба. И то от десетки (!) години.

Аз ги открих за себе си някъде около 3-ти клас, от една безименна касетка на нашите, от едната страна на която имаше „Тъмната страна на луната“, а от другата „Една вечер в операта“ на Куин.

За втори път ги открих от „Тухла в стената“.

И така ги откривах непрекъснато – и „The Final Cut“, и „A Momentary Lapse of Reason“. В един техен албум има повече материал, отколкото в един обикновен роман.

Като тинейджър им бях болен фен, имах почти всичко, което хич не беше лесно да се открие тогава.

Спомням си когато радио FM+ стартира почти официално, един от водещите се изцепи в ефир,

„Ето, сега в частното радио няма ограничения за дължината на парчетата, затова мога да ви пусна нещо любимо.“

И ни пусна „Shine on you crazy diamond“. Еххх. Няма кой да повтори сега този подвиг по радиото.

The Division Bell така и не го изкльопах. Звучеше ми като ехо на Флойд, а не като истинското нещо.

Много яко беше тая вечер, да ви кажа.

Ето ви една подборка от парчета, които никога няма да пуснат по радиото:


Pink Floyd Echoes 2001 A Space Odyssey

Мая Ценова

И преди, и сега…

или непреходността на едно равенство

Тия дни, докато човечеството преживява поредния опит да бъде пробудено, респективно орезилено в собствените си очи – този път от „Уикилийкс”, старата максима „Нищо ново под слънцето” отново ни се явява по нашенски.  Навръх 29 ноември родният независим държавен орган Комисия по досиетата ни зарадва с документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност”, представен подобаващо пред академична общност и журналисти в Софийския университет (Представяне на сборника, COMDOS). И подобаващо отразен в родните електронни и печатни медии (например- Документи за Държавна сигурност и терористичните групировки у нас, bTV ).

И от целия тоя комплекс от прояви надникна онова непреходно равенство: „арабин=терорист”.

Така от екрана и сайта на бТв ни конкретизират, че става дума за „всякакви терористични организации:

радикални, ислямистки, арабски, палестински, арменски националистически, латиноамерикански, баски, турски, афганистански.” (Значи, например от арменските терористични са само националистическите, но арабските са в кюпа всичките…)

Нещо повече, на арабите е посветена още една трета от текста:

„Особен интерес за службите у нас са представлявали арабските студенти. Много от тях имали смесени бракове с българки и имали право да влизат и излизат от страната без визи. Такива семейства били наблюдавани зорко от службите.”

И за да не би случайно акцентът да ни убегне, което би било в ущърб на най-съвременните тенденции, от сайта на Комисията по досиетата ни обясняват, че „изданието обхваща периода 1970 – 1991 година. Долната времева граница на документацията на ДС по проблемите на международния тероризъм съвпада с началото на бързото разпространение на явлението тероризъм в Близкия изток (1968) и в Западна Европа (1969).” А на зададения от „24 часа” въпрос на един от съставителите на сборника – доц. Йордан Баев „Подготвяли ли сме терористи в България?” представителят на академичната общност отговаря:

„В архивите на БКП има достатъчно много документи, че българската държава е оказвала финансова подкрепа и е обучавала в България активисти на промарксистки организации и групи и националноосвободителни движения от Третия свят. Документи на ДС показват, че сред обучаваните във военни училища и политически школи арабски курсанти и слушатели са се оказвали и дейци и симпатизанти на екстремистки организации като „Мюсюлмански братя”. Те са били обект на „специална опека” и постоянен негласен надзор, докато са се намирали в България.”

Така накратко, арабите от промарксистки и националноосвободителни движения се оказват вписани в графата „терористи”. Макар че и това далеч не е чак толкова голяма изненада – у нас устойчивият епитет за арабите беше „мръсни араби” още в моето ранно ученичество, към средата на 60-те. Малко по-късно понятието еволюира в равенството „араби=терористи” и оттогава досега показва устойчива тенденция към оцеляване напук на всякаквите сътресения, земетресения, цунами, вулкани, които се опитват да събудят човечеството, т.е. да го накарат да се позамисли върху общата насока на своите действия – като се почне от изхвърлянето на боклука през балкона и се стигне до ядрените бойни глави, насочени към себеподобни.

 

Можем, разбира се, да оставим настрана защо изданието на Комисията по досиетата, посветено на международния тероризъм в документацията на „бившите” български тайни служби, ни се поднася точно навръх 29 ноември – можем да го отдадем на чисто съвпадение, свързано между другото с елементарно невежество по отношение на значението на тази дата.  Но тогава пък би следвало да си зададем въпроса защо нашенецът не знае, че 29 ноември е Международният ден за солидарност с палестинския народ – обявен от ООН, точно както и Международния ден за борба със СПИН. Само че за  втория ни уведомяват надлежно от националните медии – сигурно защото СПИН може да се случи (не дай Боже) всекиму, а окупацията – само на арабите и палестинците, на тях им е хак, те са терористи, така казаха по радиото и по телевизията…

Можем да оставим настрана и това, че неарабското човечество, особено в българската си част, доста трудно може да очертае границите на арабския свят и твърде фриволно включва в него кога иранците (за техен ужас и омерзение), кога афганците, пък и пакистанците.

Остава обаче въпросът с какво подобни генерализации са в интерес на българското общество. Вярно, че в началото на януари 2010 външният министър на Държавата Израел Либерман, обърна внимание на балканските държави, че „съществуват индикации от разузнаването, че балканският регион е следващата дестинация на „ал-Каида” и други ислямски екстремистки групировки”, на което някои негови балкански колеги възразиха, че страните им не са развъдник на ал-Каида” (Bosnia FM decries Lieberman remark ‘Bosnia is al-Qaida breeding ground’,Haaretz). В някои информации по темата намери място детайлът, че Либерман „споделил впечатленията си от срещите с разузнавателните служби на африкански и латиноамерикански страни” – интересна тенденция в програмите за посещенията на един външен министър. А десетина дни по-късно на посещение в Израел беше българският премиер, който отвърнал на официалната поканата с думите: “В лицето на моето правителство Израел има добър приятел” (Либерман: „Балканите са следващата цел на „Ал Кайда“, Business Post). По време на това посещение бе подписан Меморандум за разбирателство между Министерството на отбраната на Република България и Министерство на отбраната на Държавата Израел, който „дава договорно-правна основа за сътрудничество в различни сфери в областта на отбраната, сред които… борба с тероризма.” (Срещи в Израел и Палестина, Focus)

Без претенции за изчерпателно изброяване на публикациите по темата нека се задоволим само с анонса към предаването „Сеизмограф” по бТв на 6 ноември т.г., което се срещна „ребром с посланика на Израел в България Ноах Гал Гендлер за вълната от терористични заплахи в Европа и у нас и за опита на страната му в парирането на тероризма.” (Сеизмограф – 06.11.2010 г.)

На такъв фон какво да говорим за „арабите, женени за българки” или просто завършили образованието си в България, които и досега не пропускат да ни благодарят за постигнатото от тях и в личен, и в обществен план, наричайки себе си „българско лоби”, „посланици на България” – а тя продължава да се прави, че не ги познава. Или в Международния ден за солидарност с палестинския народ, да речем, представя сборник с документи на бившата Държавна сигурност за международния тероризъм. Където палестинците са разпознати и упоменати поименно. Поединично и в общия арабски кюп.

Несъмнено вглеждането в миналото има смисъл. Но има смисъл единствено, ако ни показва къде сме сгрешили, за да не повтаряме стари грешки, и къде сме били прави – за да продължим по същия път. Далеч съм от мисълта, че специалната дейност и специалните служби са ненужни на обществото. Защото по принцип не приемам за добър съветник генерализацията и абсолютизацията. Свят широк, хора всякакви… Но това, последното, както го използваме за извиняване на собствените си кривици, защо отказваме да го приложим и по отношение на другите? И ако в нашето стадо си има мърша, сме ли всички ние или повечето от нас  „октоподи”, „недосегаеми”, „нагли”? И ако ние не сме, защо в нашето публично пространство арабите да са мръсни терористи – т.е. защо априори арабин да означава подозрителен? Защо един телевизионен водещ, още повече позволил на масовия зрител да го нарича на галено „Ники” Кънчев, може да се гордее с изказвания като това, че „мадина” била оная стара част на арабските градове, „пълна с циганета, които за едно евро те водят на посочения от тебе адрес” (YouTube канал на ruslantrad, видео от шоу на Ники Кънчев с тези цитати)? Моля циганетата за извинение и си позволявам да си спомня какво настана в България преди време, когато в някакъв нов италиански речник бяха включили обяснение, че думата „вулгарен” произхождала от „българин”… Дали пък не сме си го заслужили? Добре, ама ако пък наистина арабите и преди, и сега са си били терористи – е, тогава живи да са тия, дето най-сетне ни отварят очите – по-добре късно, отколкото никога.(!?)

Имало едно време един мазен хамстер. Бил малко противен, но поне бил добър фигурист, станал световен шампион. Министерството на спорта на Бананландия му подарило Хамър, да почувства и той голям мъж. Фируристът се насвяткал като казак и започнал да го кара на зиг-заг. Ченгетата го спряли, направили му забележка, взели му автограф и го пуснали да си ходи, по живо по здраво, да убива по улиците. На тези ченгета никой нищо не им каза, въпреки че това им е функцията, а не да се крият по храстите.

Наш Максим кара още километър и фрасва една кола в насрещното. Едно момче загива, едно момиче още е зеленчук. Хамстерът виси малко по арести, плаща едни 80 бона кръвнина и се измъква по терлици с условна присъда. Щял да плати още – ако прецени, че има пари за даване.

Поуката е, че няма поука. По-голямата кола сгазва по-малката, керванът си върви, кучетата си лаят. А който се смее най-мазно, се смее най-добре.

Пости са. И аз постя. Но защо го правя е въпрос, чиито отговор, май позабравих. Вече по инерция, настъпят ли постните дни от годината, се възпирам от всякаква месна и млечна храна и се отдавам на растителната храна. Не че през останалото време не я консумирам, но когато сама реша да се огранича за 40 дни само със зеленчукова храна, тогава търся по-интересни варианти как да я приготвя и сервирам. Това оттегляне от всички онези безумно вкусни ястия и десерти, които по принцип бих могла да приготвя ме отвлича в друго, също вкусно меню, на което като че ли обръщам гръб през останалото време. Откривам вкусове, за които не съм подозирала преди. Но така ли трябва да бъде?

В гостуването ми в радио JazzFM, темата беше именно за постите и предстоящите празници. Времето, разбира се, никога не стига и аз не успях да кажа всичко, което исках. Е, и притеснението си каза думата, но след като подхванах въпроса, то нека пак да кажа. Постите не са зеленчукова диета. С това би трябвало да са наясно всички православни християни. С лишения, не само с храната, но и с всички забави като телевизия, бурни срещи и удоволствия, включително и секс, ние имаме време да осмислим съществуването си, себе си и света. И да, така е. Получаваме едно ново виждане за нас самите и приемаме всички като равни. Няма агресия, неудобство и злоба. Звучи фанатично, но не е. Чувстваш се лек, а душата ти е пълна.

Постите, в техния смисъл, трудно биха могли да се изпълнят в съвременния начин на живот, освен ако не станем отшелници за 40 дни. Но може да опитаме и вече с пречистен организъм и разум да погледнем на живота различно.

От друга страна, аз като кулинар, практикуващ както у дома, така и професионално, изпитвам нестихваща нужда да експериментирам и да откривам нови комбинации, радващи небцето ми. Постите са период, в който аз неистово се хвърлям в нови рецепти и опити за да докажа (вече не знам на кого), че постната храна е вкусна. И да, тя може да бъде такава. И може да се храним само с нея. Аз по-принцип си клоня към вегетарианството, но както вече казах, като кулинар, не мога да се въздържа и да не опитам всичко, което може да се яде. Любопитството и експериментаторският ми дух са виновни за това, но аз съм Близнаци. И имам нужда да удовлетворя капризите си.

Това, разбира се  не отговаря на въпроса ми дали е редно или не да си угаждам с нови вкусове по време на пости. Със сигурност обаче знам, че развивам себе си и увеличавам практиката си.

Е, реших да споделя нещо постно, което грабна вниманието и сетивата ми. А на въпросът “Редно ли е или не?“ ще си отговоря, когато стана отшелник.

Печени кореноплоди със сладка джинджиилова глазура

Адаптирано от книгата The Essential Vegetarian Cookbook

Продукти:

• 200 гр. батат (сладък картоф)
• 2 средно големи картофа
• 1 средно голям морков
• 1 средно голям пащърнак
• 1 бяла ряпа
• 50 мл. зехтин
• 1 супена лъжица захар
• 1 супена лъжица настърган пресен джинджифил
• 60 мл. вода

Зеленчуците се измиват и се обелват. Нарязват се на еднакви ленти.

Голяма тава се намазва с малко зехтин. Зеленчуците се разпределят в тавата на един пласт и се поръсват с още малко мазнина.

Запичат се на 200°C за около 1 час, докато придобият златист цвят.

Междувремено в касерола се смесват останалия зехтин, захарта, джинджифила и водата. Загряват се на умерен огън и се разбъркват докато захарта се разтопи. Сосът се вари 4-5 минути.

Когато зеленчуците са готови се заливат със соса, разбъркват се леко и се връщат във фурната за още 5 минути.

Забележка: В рецептата не присъства сол. Аз също не сложих и повярвай, с този сос (глазура) няма да усетиш нейната липса. Ако все пак зеленчуците ти се струват прекалено сладки, добави сол и черен пипер по твой вкус.

Печени кореноплоди със сладка джинджифилова глазура от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Мая Ценова

И преди, и сега…

или непреходността на едно равенство

Тия дни, докато човечеството преживява поредния опит да бъде пробудено, респективно орезилено в собствените си очи – този път от „Уикилийкс”, старата максима „Нищо ново под слънцето” отново ни се явява по нашенски.  Навръх 29 ноември родният независим държавен орган Комисия по досиетата ни зарадва с документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност”, представен подобаващо пред академична общност и журналисти в Софийския университет (Представяне на сборника, COMDOS). И подобаващо отразен в родните електронни и печатни медии (например- Документи за Държавна сигурност и терористичните групировки у нас, bTV ).

И от целия тоя комплекс от прояви надникна онова непреходно равенство: „арабин=терорист”.

Така от екрана и сайта на бТв ни конкретизират, че става дума за „всякакви терористични организации:

радикални, ислямистки, арабски, палестински, арменски националистически, латиноамерикански, баски, турски, афганистански.” (Значи, например от арменските терористични са само националистическите, но арабските са в кюпа всичките…)

Нещо повече, на арабите е посветена още една трета от текста:

„Особен интерес за службите у нас са представлявали арабските студенти. Много от тях имали смесени бракове с българки и имали право да влизат и излизат от страната без визи. Такива семейства били наблюдавани зорко от службите.”

И за да не би случайно акцентът да ни убегне, което би било в ущърб на най-съвременните тенденции, от сайта на Комисията по досиетата ни обясняват, че „изданието обхваща периода 1970 – 1991 година. Долната времева граница на документацията на ДС по проблемите на международния тероризъм съвпада с началото на бързото разпространение на явлението тероризъм в Близкия изток (1968) и в Западна Европа (1969).” А на зададения от „24 часа” въпрос на един от съставителите на сборника – доц. Йордан Баев „Подготвяли ли сме терористи в България?” представителят на академичната общност отговаря:

„В архивите на БКП има достатъчно много документи, че българската държава е оказвала финансова подкрепа и е обучавала в България активисти на промарксистки организации и групи и националноосвободителни движения от Третия свят. Документи на ДС показват, че сред обучаваните във военни училища и политически школи арабски курсанти и слушатели са се оказвали и дейци и симпатизанти на екстремистки организации като „Мюсюлмански братя”. Те са били обект на „специална опека” и постоянен негласен надзор, докато са се намирали в България.”

Така накратко, арабите от промарксистки и националноосвободителни движения се оказват вписани в графата „терористи”. Макар че и това далеч не е чак толкова голяма изненада – у нас устойчивият епитет за арабите беше „мръсни араби” още в моето ранно ученичество, към средата на 60-те. Малко по-късно понятието еволюира в равенството „араби=терористи” и оттогава досега показва устойчива тенденция към оцеляване напук на всякаквите сътресения, земетресения, цунами, вулкани, които се опитват да събудят човечеството, т.е. да го накарат да се позамисли върху общата насока на своите действия – като се почне от изхвърлянето на боклука през балкона и се стигне до ядрените бойни глави, насочени към себеподобни.

 

Можем, разбира се, да оставим настрана защо изданието на Комисията по досиетата, посветено на международния тероризъм в документацията на „бившите” български тайни служби, ни се поднася точно навръх 29 ноември – можем да го отдадем на чисто съвпадение, свързано между другото с елементарно невежество по отношение на значението на тази дата.  Но тогава пък би следвало да си зададем въпроса защо нашенецът не знае, че 29 ноември е Международният ден за солидарност с палестинския народ – обявен от ООН, точно както и Международния ден за борба със СПИН. Само че за  втория ни уведомяват надлежно от националните медии – сигурно защото СПИН може да се случи (не дай Боже) всекиму, а окупацията – само на арабите и палестинците, на тях им е хак, те са терористи, така казаха по радиото и по телевизията…

Можем да оставим настрана и това, че неарабското човечество, особено в българската си част, доста трудно може да очертае границите на арабския свят и твърде фриволно включва в него кога иранците (за техен ужас и омерзение), кога афганците, пък и пакистанците.

Остава обаче въпросът с какво подобни генерализации са в интерес на българското общество. Вярно, че в началото на януари 2010 външният министър на Държавата Израел Либерман, обърна внимание на балканските държави, че „съществуват индикации от разузнаването, че балканският регион е следващата дестинация на „ал-Каида” и други ислямски екстремистки групировки”, на което някои негови балкански колеги възразиха, че страните им не са развъдник на ал-Каида” (Bosnia FM decries Lieberman remark ‘Bosnia is al-Qaida breeding ground’,Haaretz). В някои информации по темата намери място детайлът, че Либерман „споделил впечатленията си от срещите с разузнавателните служби на африкански и латиноамерикански страни” – интересна тенденция в програмите за посещенията на един външен министър. А десетина дни по-късно на посещение в Израел беше българският премиер, който отвърнал на официалната поканата с думите: “В лицето на моето правителство Израел има добър приятел” (Либерман: „Балканите са следващата цел на „Ал Кайда“, Business Post). По време на това посещение бе подписан Меморандум за разбирателство между Министерството на отбраната на Република България и Министерство на отбраната на Държавата Израел, който „дава договорно-правна основа за сътрудничество в различни сфери в областта на отбраната, сред които… борба с тероризма.” (Срещи в Израел и Палестина, Focus)

Без претенции за изчерпателно изброяване на публикациите по темата нека се задоволим само с анонса към предаването „Сеизмограф” по бТв на 6 ноември т.г., което се срещна „ребром с посланика на Израел в България Ноах Гал Гендлер за вълната от терористични заплахи в Европа и у нас и за опита на страната му в парирането на тероризма.” (Сеизмограф – 06.11.2010 г.)

На такъв фон какво да говорим за „арабите, женени за българки” или просто завършили образованието си в България, които и досега не пропускат да ни благодарят за постигнатото от тях и в личен, и в обществен план, наричайки себе си „българско лоби”, „посланици на България” – а тя продължава да се прави, че не ги познава. Или в Международния ден за солидарност с палестинския народ, да речем, представя сборник с документи на бившата Държавна сигурност за международния тероризъм. Където палестинците са разпознати и упоменати поименно. Поединично и в общия арабски кюп.

Несъмнено вглеждането в миналото има смисъл. Но има смисъл единствено, ако ни показва къде сме сгрешили, за да не повтаряме стари грешки, и къде сме били прави – за да продължим по същия път. Далеч съм от мисълта, че специалната дейност и специалните служби са ненужни на обществото. Защото по принцип не приемам за добър съветник генерализацията и абсолютизацията. Свят широк, хора всякакви… Но това, последното, както го използваме за извиняване на собствените си кривици, защо отказваме да го приложим и по отношение на другите? И ако в нашето стадо си има мърша, сме ли всички ние или повечето от нас  „октоподи”, „недосегаеми”, „нагли”? И ако ние не сме, защо в нашето публично пространство арабите да са мръсни терористи – т.е. защо априори арабин да означава подозрителен? Защо един телевизионен водещ, още повече позволил на масовия зрител да го нарича на галено „Ники” Кънчев, може да се гордее с изказвания като това, че „мадина” била оная стара част на арабските градове, „пълна с циганета, които за едно евро те водят на посочения от тебе адрес” (YouTube канал на ruslantrad, видео от шоу на Ники Кънчев с тези цитати)? Моля циганетата за извинение и си позволявам да си спомня какво настана в България преди време, когато в някакъв нов италиански речник бяха включили обяснение, че думата „вулгарен” произхождала от „българин”… Дали пък не сме си го заслужили? Добре, ама ако пък наистина арабите и преди, и сега са си били терористи – е, тогава живи да са тия, дето най-сетне ни отварят очите – по-добре късно, отколкото никога.(!?)

Мая Ценова

И преди, и сега…

или непреходността на едно равенство

Тия дни, докато човечеството преживява поредния опит да бъде пробудено, респективно орезилено в собствените си очи – този път от „Уикилийкс”, старата максима „Нищо ново под слънцето” отново ни се явява по нашенски.  Навръх 29 ноември родният независим държавен орган Комисия по досиетата ни зарадва с документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на Държавна сигурност”, представен подобаващо пред академична общност и журналисти в Софийския университет (Представяне на сборника, COMDOS). И подобаващо отразен в родните електронни и печатни медии (например- Документи за Държавна сигурност и терористичните групировки у нас, bTV ).

И от целия тоя комплекс от прояви надникна онова непреходно равенство: „арабин=терорист”.

Така от екрана и сайта на бТв ни конкретизират, че става дума за „всякакви терористични организации:

радикални, ислямистки, арабски, палестински, арменски националистически, латиноамерикански, баски, турски, афганистански.” (Значи, например от арменските терористични са само националистическите, но арабските са в кюпа всичките…)

Нещо повече, на арабите е посветена още една трета от текста:

„Особен интерес за службите у нас са представлявали арабските студенти. Много от тях имали смесени бракове с българки и имали право да влизат и излизат от страната без визи. Такива семейства били наблюдавани зорко от службите.”

И за да не би случайно акцентът да ни убегне, което би било в ущърб на най-съвременните тенденции, от сайта на Комисията по досиетата ни обясняват, че „изданието обхваща периода 1970 – 1991 година. Долната времева граница на документацията на ДС по проблемите на международния тероризъм съвпада с началото на бързото разпространение на явлението тероризъм в Близкия изток (1968) и в Западна Европа (1969).” А на зададения от „24 часа” въпрос на един от съставителите на сборника – доц. Йордан Баев „Подготвяли ли сме терористи в България?” представителят на академичната общност отговаря:

„В архивите на БКП има достатъчно много документи, че българската държава е оказвала финансова подкрепа и е обучавала в България активисти на промарксистки организации и групи и националноосвободителни движения от Третия свят. Документи на ДС показват, че сред обучаваните във военни училища и политически школи арабски курсанти и слушатели са се оказвали и дейци и симпатизанти на екстремистки организации като „Мюсюлмански братя”. Те са били обект на „специална опека” и постоянен негласен надзор, докато са се намирали в България.”

Така накратко, арабите от промарксистки и националноосвободителни движения се оказват вписани в графата „терористи”. Макар че и това далеч не е чак толкова голяма изненада – у нас устойчивият епитет за арабите беше „мръсни араби” още в моето ранно ученичество, към средата на 60-те. Малко по-късно понятието еволюира в равенството „араби=терористи” и оттогава досега показва устойчива тенденция към оцеляване напук на всякаквите сътресения, земетресения, цунами, вулкани, които се опитват да събудят човечеството, т.е. да го накарат да се позамисли върху общата насока на своите действия – като се почне от изхвърлянето на боклука през балкона и се стигне до ядрените бойни глави, насочени към себеподобни.

 

Можем, разбира се, да оставим настрана защо изданието на Комисията по досиетата, посветено на международния тероризъм в документацията на „бившите” български тайни служби, ни се поднася точно навръх 29 ноември – можем да го отдадем на чисто съвпадение, свързано между другото с елементарно невежество по отношение на значението на тази дата.  Но тогава пък би следвало да си зададем въпроса защо нашенецът не знае, че 29 ноември е Международният ден за солидарност с палестинския народ – обявен от ООН, точно както и Международния ден за борба със СПИН. Само че за  втория ни уведомяват надлежно от националните медии – сигурно защото СПИН може да се случи (не дай Боже) всекиму, а окупацията – само на арабите и палестинците, на тях им е хак, те са терористи, така казаха по радиото и по телевизията…

Можем да оставим настрана и това, че неарабското човечество, особено в българската си част, доста трудно може да очертае границите на арабския свят и твърде фриволно включва в него кога иранците (за техен ужас и омерзение), кога афганците, пък и пакистанците.

Остава обаче въпросът с какво подобни генерализации са в интерес на българското общество. Вярно, че в началото на януари 2010 външният министър на Държавата Израел Либерман, обърна внимание на балканските държави, че „съществуват индикации от разузнаването, че балканският регион е следващата дестинация на „ал-Каида” и други ислямски екстремистки групировки”, на което някои негови балкански колеги възразиха, че страните им не са развъдник на ал-Каида” (Bosnia FM decries Lieberman remark ‘Bosnia is al-Qaida breeding ground’,Haaretz). В някои информации по темата намери място детайлът, че Либерман „споделил впечатленията си от срещите с разузнавателните служби на африкански и латиноамерикански страни” – интересна тенденция в програмите за посещенията на един външен министър. А десетина дни по-късно на посещение в Израел беше българският премиер, който отвърнал на официалната поканата с думите: “В лицето на моето правителство Израел има добър приятел” (Либерман: „Балканите са следващата цел на „Ал Кайда“, Business Post). По време на това посещение бе подписан Меморандум за разбирателство между Министерството на отбраната на Република България и Министерство на отбраната на Държавата Израел, който „дава договорно-правна основа за сътрудничество в различни сфери в областта на отбраната, сред които… борба с тероризма.” (Срещи в Израел и Палестина, Focus)

Без претенции за изчерпателно изброяване на публикациите по темата нека се задоволим само с анонса към предаването „Сеизмограф” по бТв на 6 ноември т.г., което се срещна „ребром с посланика на Израел в България Ноах Гал Гендлер за вълната от терористични заплахи в Европа и у нас и за опита на страната му в парирането на тероризма.” (Сеизмограф – 06.11.2010 г.)

На такъв фон какво да говорим за „арабите, женени за българки” или просто завършили образованието си в България, които и досега не пропускат да ни благодарят за постигнатото от тях и в личен, и в обществен план, наричайки себе си „българско лоби”, „посланици на България” – а тя продължава да се прави, че не ги познава. Или в Международния ден за солидарност с палестинския народ, да речем, представя сборник с документи на бившата Държавна сигурност за международния тероризъм. Където палестинците са разпознати и упоменати поименно. Поединично и в общия арабски кюп.

Несъмнено вглеждането в миналото има смисъл. Но има смисъл единствено, ако ни показва къде сме сгрешили, за да не повтаряме стари грешки, и къде сме били прави – за да продължим по същия път. Далеч съм от мисълта, че специалната дейност и специалните служби са ненужни на обществото. Защото по принцип не приемам за добър съветник генерализацията и абсолютизацията. Свят широк, хора всякакви… Но това, последното, както го използваме за извиняване на собствените си кривици, защо отказваме да го приложим и по отношение на другите? И ако в нашето стадо си има мърша, сме ли всички ние или повечето от нас  „октоподи”, „недосегаеми”, „нагли”? И ако ние не сме, защо в нашето публично пространство арабите да са мръсни терористи – т.е. защо априори арабин да означава подозрителен? Защо един телевизионен водещ, още повече позволил на масовия зрител да го нарича на галено „Ники” Кънчев, може да се гордее с изказвания като това, че „мадина” била оная стара част на арабските градове, „пълна с циганета, които за едно евро те водят на посочения от тебе адрес” (YouTube канал на ruslantrad, видео от шоу на Ники Кънчев с тези цитати)? Моля циганетата за извинение и си позволявам да си спомня какво настана в България преди време, когато в някакъв нов италиански речник бяха включили обяснение, че думата „вулгарен” произхождала от „българин”… Дали пък не сме си го заслужили? Добре, ама ако пък наистина арабите и преди, и сега са си били терористи – е, тогава живи да са тия, дето най-сетне ни отварят очите – по-добре късно, отколкото никога.(!?)

мда, по-лесно е да си анти и да отричаш, отколкото да си за и да създаваш модерно е да се отрича - едни плюят по Дядо Коледа, втори смело си казват, че мразят Коледа, трети правят анти коледна кампания, за да бъдат забелязани. е, това са непорастнали деца или такива, към ...

За последните пет години обиколих България надлъж и нашир. Всички снимки, които правя, грижливо отсявам и помествам в моята фотобанка. Тъй като почти не остана кътче, което не съм посетил си направих труда да категоризирам снимките в шест региона - северозападен, северен централен, североизточен, югоизточен, южен централен и югозападен. Ето каква статистика се получи:

Инициативен комитет ще издига кандидатурата на поставения под домашен арест бивш агент на ДАНС Алексей Петров за президент. Аз лично съм “за”. Така ще има приемственост на върха на държавата да пребивава бивш агент, осветен против волята му, заподозрян да е октопод ( за настоящия президент Първанов подозренията като за глава на октопода вече се [...]

-Мамо, защо по улицата има толкова просяци?

-Защото има много бедни хора.

-А защо толкова хора ровят по кофите?

-Защото нямат какво да ядат.

-А защо не работят?

Мълчание.

-А този като е малък, защо не е на училище?

Мълчание.

-Мамо, кой може да направи хората да не са бедни, кметът ли? Или Бойко Борисов?

-Хората сами трябва да го направят.

-Как?

-Като учат и работят.

-А аз като уча какво ще получа?

-Възможност да избираш дали да правиш това, за което мечтаеш или да ровиш в кофата.

-Мамо, а ти защо като си учила много ние не сме богати?

Мълчание.

-Защото предпочитам да имам принципи, вместо пари.

-Мамо, какво са принципи?

-Това са нещата, в които вярваш, които смяташ за по-важни от парите, от материалните неща, които те правят този, който си.

-Мамо, „Лего”-то принцип ли е?

-Не, това е желание. Принцип е да не лъжеш. Да не правиш неща против убежденията си. Да не нараняваш хората, които обичаш.

-Мамо, аз като спазвам тези принципи, защо пак нямам „Лего”?

-Защото не за всичко наградата е материална. За най-важните неща тя не е материална, правиш ги, защото вярваш в тях и знаеш, че така трябва, а не защото ще получиш нещо насреща.

-Мамо, а защо тогава в училище децата ми казват, че не съм готин, след като нямам „Лего”?

-Защото хората, които нямат какво друго да изтъкнат в себе си, изтъкват вещите си. Така правят родителите и така учат децата си.

-Ама мамо, аз как да покажа принципите си?

-Няма нужда да ги показваш, те са за теб, да те водят, да ти показват посоката. За да се чувстваш добре със себе си, за да се уважаваш.

-Мамо, ако се уважаваш, другите ще те уважават ли?

-Добре е другите да те уважават. Но това може да стане само, ако споделяте общи принципи. Така че, най- важното е ти да се уважаваш. Всъщност, по- вероятно, особено в България, да те смятат за глупак.

-Мамо, ти нали винаги казваш, че не трябва да съм глупак?

-Да, но аз имам предвид, че трябва да си умен, да се развиваш, да полагаш усилия, за да проявиш способностите си. А хората имат предвид, че си глупак, ако нямаш хубава кола, или последен модел телефон, или плейстейшън. Така че не ни съвпадат понятията.

-Затова ли казваш, че е по-добре да си два метра умен, а не два метра висок?

-Да.

-Ама момичетата казват че съм нисък.

-Момичетата тепърва ще ти намират кусури. Ама тия момичета не ти и трябват.

-Защо?

-Защото очевидно търсят високи мъже с луксозни коли и телефони.

-А вярно ли е, че трябва да им купувам неща?

-Откъде знаеш?

-Чух по телевизията, че на момичетата трябва да се подаряват скъпи неща.

-Не, не е вярно, освен ако нямаш желание наистина да подариш скъпо нещо на някое момиче. Но скъпо може да означава не с висока цена, а скъпо за теб и за нея, нещо, което е важно за вас, но може да не струва нищо.

-Мамо, не искам да имам гадже.

-Добре, това не е задължително. Когато поискаш, ще разбереш.

-Обаче може ли да имам „Лего”?

Нещо не е наред с изтеклите в Wikileaks американски документи. Никъде не става въпрос за световния заговор, 2012, извънземните и децата индиго, които както добре знаем са същността на задкулисната политика. Всякакви там 11 септември, демокрации, иранци и руснаци са върла парлама. Нали така беше?

Година време на всички ни се опъваха нервите поради безкрайно чакане да започнат реформите. Всички спорове и препирни бяха за реформите – и това беше добре. Защото разговорът за реформите – или за тяхната липса – е разговор политически. А такъв в страната отдавна нямаше.

Тъкмо, обаче, нещата по реформите се поотпушиха – започна проясняване в образованието, науката, пенсиите и дори здравеопазването – и правителството падна в капан, стар поне колкото българската демокрация. В рамките на ден-два разговорът за политиката бе буквално удавен в порой битови скандали, отпушен от един-единствен подсъдим по прякор Трактора. И така – вече месец.

За какво иде реч? Тактиката „скандал” е, открай време, любима на онези, които за краткост наричаме „ченгета”. Още при комунизма, когато някой несъгласен ставаше прекалено видим на международната арена, за да бъде тихичко изчезнат, започваха да му пускат лични компромати. Този бил педераст, онази била курва, трети бил наркоман, четвърти – луд, а пети имал три апартамента.

Миналата седмица се проведе Digital Marketing Seminar с лектор German Sakristan. Херман определено е интересен човек, дори ако изключим от уравнението годините му професионален опит и поста Мениджър Бизнес Развитие в Kodak. И въпреки че темата на семинара бе формулирана по посока на дигиталния маркетинг, всъщност лекторът се фокусира върху маркетинга на стратегическо ниво – защото добре изградената стратегия може да бъде гъвкава в тактическо отношение и пак да успява. Тук ще започна първия от три поста с уроци от семинара – предпочитам да не ви отегчавам с километрични постове.

Въведение: Говорете по-често с потребителите

Заглавието на презентацията беше “Good Products Don’t Sell Themselves”. И това е факт – зад успешните продажби почти винаги се крие и доста добра комуникационна стратегия. Според Херман това е особено важно днес заради все по-сериозното влияние на три основни фактора: продуктите стават все по-еднакви във функционално отношение, превръщат се в commodities (неотличими ежедневни стоки?), а конкурентите стават все повече и все по-активни. Лекторът започна с акцент върху променливите правила в маркетинга: „Ако ви дам съвет, вие ще можете да ми посочите поне един случай, в който той няма да е ефективен”. Затова ключов фактор за комуникацията е персонализацията: да кажеш точното нещо на точния човек в точния момент може да ти помогне в продажбите. И тук идва едно допълнение: за да бъде комуникацията ви възможно най-ефективна, трябва да комуникирате с потребителите си по-често от конкурентите. Дори и да имате сходен продукт, можете да се диференцирате с начина, по който комуникирате.

Еволюция на маркетинга

Продуктивността на комуникацията не трябва да се измерва със скорост или количество, а с качеството на контакта, напомни Херман. Той направи и много интересен преглед на еволюцията на комуникациите. В миналото при липса на технологични решения доминира комуникацията 1-към-1. С развитието на печата, радиото и телевизията стигаме до времето на масовата комуникация. Докато този подход е нов и непознат, той работи: за справка се върнете към Америка от 50-те и 60-те години, когато телевизията е решаваща за продажбите. Но с времето аудиторията се насища и спира да възприема посланията. Какво правят маркетолозите? Започват да „викат” – заливат публиката с все повече рекламни съобщения. Това доведе до два резултата: хората спряха да слушат, игнорираха съобщенията, а когато ги чуват, не им вярват – всеки им казва същото. Затова с появата на онлайн маркетинга, социалните медии и възможността за персонализиране на посланията се върнахме към междуличностната комуникация. Днес основна цел на маркетинг-екипа е да даде повече причини за покупка, тъй като знаем, че потребителите купуват поради различни мотиви. Комуникацията трябва да е максимално персонална. Или, както каза Херман, „If I’m buying from you, make sure you call me by my name.” Защото пазарът днес е непредсказуем, много променлив и конкурентен, а лоялността на клиентите ви никога повече няма да бъде даденост.

Още по темата:

1. Digital Marketing Seminar с Герман Сакристан
2. Маркетинг – работа за завиждане!
3. Гауда, бекон или хранителен маркетинг

Доживях не само да се съглася за нещо със социалист, но и да поема въпросното нещо като кауза. Е, така става, когато отвсякъде в държавата продължава да извира примитивен административен абсурд от азиатско-африкански вид. Все някой трябва да каже нещо като „царят е гол”, или поне – „егати простотията”.

Иде реч за проблем, който неотдавна постави Ивайло Калфин – и който проблем аз смятах отдавна за решен. И той е: ако се прибереш в България със западна диплома за висше образование – да речем, от Оксфорд – българската държава няма да ти я признае.

Преди 30 години, в разгара на комунизма беше същото. Връщам се с диплома от Оксфорд през 1979 година – и се започва: К’ъв пък е тоя университет? Буржоазен, нали? К’во учи там? Искай от този Оксфорд да ти легализира дипломата по нашите, на НРБ стандарти. И да ти направят оторизиран превод. И да пишат, че не са ти преподавали буржоазни работи. И кой изобщо ти е позволил да учиш там?

Българският еврокомисар, отговарящ за международното сътрудничество, хуманитарната помощ и управлението на кризисни ситуации, получи двете най-престижни годишни награди на авторитетното издание за европейска политика "Юръпиън войс".

"Той (идейният профил на ГЕРБ, б.р.), доколкото съществува , трябва да бъде анализиран като разпадаща се политинженерна конструкция. Идеологическият му пълнеж бе обект на скъпа, по-скоро чуждестранна инвестиция, но разбираемо, така и не „покълна” върху неподходящия терен. Интензивните и напоителни семинари и наръчници по идеологическа коректност не могат да произведат убеждения и ориентири там, където изцяло властва тръпката на кариерната възможност. Основната маса на формацията просто не излъчва никаква идейна енергия, а опортюнистичен хъс, чийто интензитет стряска. Началникът хвали Тодор Живков, друг прави конференции срещу комунистическия тоталитаризъм, трети се мъчи въобще да разбере за какво става дума. Забавно е и безразличието на външния инвеститор, който явно е склонен да „захрани” всякаква идеологическа селекция, която ситуацията би родила. Популярната теза на ГЕРБ за престъпния преход пък е отчетливо продължение на ляво/соц/посткомунистическите приказки от последните 20 години. Но това едва ли прави впечатление на актуалните „десни”. За последните години те така и не намериха за необходимо да кажат една добра дума за промените в страната след 1989-а или поне за хората, които ги направиха."

Из статия на Владимир Шопов в "Гласове".

Миналата седмица беше бедна на исторически събития, но богата на поуки. Моят блуждаещ ум например много се озадачи от случката с дипломата на Калина Илиева – бивша шефка на Фонд „Земеделие” и особено приближена до ОЛАФ или поне до един определен негов член. За да може да заеме обществения пост, тя е излъгала, че има висше образование, придобито в Германия. После я разкрили и сега е дадена на прокурор. От цялата работа на мен не ми е интересно защо е излъгала и фалшифицирала – направила го е по принуда, защото длъжността, която е трябвало да заеме, изисква висше образование. На мен ми е интересно защо у нас се шири убеждението, че обществените длъжности трябва да се заемат от образовани и културни хора, когато практиката показва точно обратното. Що за дискриминация е това ти да искаш от някой верен и дисциплиниран партиен кадър да бъде на всичкото отгоре и образован, за да може за служи на партията си там, където тя го постави! Що за възрожденски атавизъм е да допускаш, че нацията трябва да се управлява от духовния си елит! Недомислици! Единственият виновен Калина Илиева да фалшифицира дипломи е онзи, който е измислил правилото тези дипломи да се изискват за съответната позиция. Ако за шеф на Фонд „Земеделие” не беше задължително да си висшист, нямаше да има никакъв скандал.

Но от друга страна, някои традиции са живи. Гвардейците носят калпаци с орлови пера, а като дойдат щъркелите, връзваме мартеничките по дърветата. Традициите са нещо, което никой вече не разбира, но спазва по инерция. Така и образователният ценз в държавната администрация е нещо като боядисването на яйца по Великден – глупаво, смешно и необяснимо, но нещо, което спазваме по инерция, защото едно време нашите предци са го ценили от съображения, които ние вече не можем да разберем.

Добре. Нека висшето образование е задължително за всички, които искат да заемат обществени постове. Това не е проблем или поне ще престане да бъде проблем, когато заедно с членските си книжки партийните кадри получават и стандартна диплома за завършено висше образование от Пернишкия университет. Дипломите няма да са фалшиви и всичко ще е мирно и тихо.

Изглежда дело на интелектуалците във властта е и един друг проект, дал облик на миналата седмица – проектът БОРКОР. Като оставим настрана, вярвам, неволните прилики с БОР-ЧВОР, става дума за следното: според публикация на в. „Сега” държавата създава нова административна структура за борба с корупцията, в която ще работят 40 души с по 1200 лв. заплата и още 150 сътрудници от други ведомства, вероятно също не безвъзмездно. Само за първата година издръжката на БОРКОР ще бъде 8 млн. лв. От тях над 3 милиона и половина са за ремонт на сградата, в която БОРКОР ще свие гнездо. Как ли можеш да попаднеш на сладка работа в звеното за борба с корупцията? Сигурно ще трябва да дадеш подкуп.

Явно корупцията е много яка, защото до създаването на БОРКОР не са успели да я преборят Комисията за превенция и противодействие на корупцията към МС, Главният инспекторат към МС, Комисията по професионална етика към ВСС, Постоянната комисия за борба с корупцията към НС, Обществените съвети за борба с корупцията към областните управи, Координационният съвет на тези структури, ДАНС и ГДБОП.

Умните икономисти учат (а умните премиери, напр. във Великобритания, и го правят), че при криза се съкращават административните разходи и се намалява числеността на администрацията. Изглежда нашата администрация, онази с фалшивите германски и оригиналните пернишки дипломи, е на друго мнение, щом при криза създава нови структури и назначава нови чиновници. Изглежда е провидяла, че не е важно колко са структурите, а какви са структурите. Силовите структури са добри. Структурите за борба с нещо са добри. Ето, създаваме БОРКОР и корупцията е вече само лош сън след тежко пиянство. После ще се огледаме и за други недъзи на обществото, които да преборим с нарочни административни структури. БОРНАР ще е агенция за борба с наркотиците. БОРШУРБ ще се бори с шуро-баджанащината. БОРНЕПРИЗП – с неправилното изпреварване. БОРБЪРВНОПРАВТОП – срещу навика да си бъркаме в носа и да правим топчета. В тази агенция ще се назначат най-много чиновници с най-високи заплати, защото този порок е по-разпространен даже и от корупцията!

Иначе през седмицата нищо особено. Американският консул в България лиши американските фонтани от здравословна минерализация, отнемайки визата на Румен Петков. Неосъщественият казахстански посланик и бивш главен прокурор направи прощално медийно турне. Неправителствени организации сезираха Венецианската комисия досежно „демократичния” и „десен” проект на ГЕРБ за нов избирателен кодекс, а „евтините” магистрали в крайна сметка ще поскъпнат, защото, видите ли, по трасето се появили неочаквани глинести мочурища – старата песен: проектът се печели на едни пари, а после парите стават съвсем други, ама това е после и всички хем са учудени, хем дружно признават, че всичко е в реда на нещата…

Но специално на мен любимата ми новина е за скандала във Венеция. Не във връзка с Венецианската комисия, а с филмовия фестивал. Става дума за филма „Сбогом, мамо”, чийто режисьор и протагонист е Мишел Бонев, засукана зряла матрона, независимо от мъжкия род на името си. Поради незнайни (но не и неподозирани) заслуги към влиятелни фигури и след висше политическо ходатайство на г-жа Бонев й учредили извънредна награда от фестивала, колкото да не е капо. Това се оказало поредната българска гордост (след триумфа на г-жа Русефф в Бразилия) и културният ни министър Вежди Рашидови организирал висока делегация да се надува и гордее на място. С което докарал беля на италианския си колега Сандро Бонди и сега му търсят оставката (на Бонди, за съжаление), задето финансирал тази подозрителна 40-членна българска делегация по повод съмнителната награда на зрялата матрона. Бонди казва, че не е харчил пари на италианския данъкоплатец, Рашидови казва, че не е харчил горните на българския такъв. Очевидно и за двамата случилото се е резил и сега се надпреварват кой на кого ще натресе отговорността.

За мен отново е интересно друго. Не дали г-жа Бонев е била нечия любовница и на това се дължи този непропорционален интерес към кинематографичното й творчество. Не дали Вежди Рашидови са харчили от моите данъци, за да се климбучкат на гондоли и да посръбват табиетлийската кайве във „Флориан” на площад „Сан Марко”. За мен е интересно това, че Сандро Бонди вероятно ще си подаде оставката за тази глупост, а у нас по десетина апартамента на скромен държавен служител, данни за мафиотско финансиране на политически партии, далавери с обществени поръчки, фалшифициране на дипломи не значат нищо, смятат се в реда на нещата и ако ги изнесат сутринта в медиите, до вечерта са забравени.

А иначе през седмицата – нищо интересно.

Tweet

Продукти:
2 1/2ч.ч. брашно
2 яйца
1ч.ч. захар на пясък
1ч.ч. кисело мляко
3/4ч.ч. стопена свинска мас
2 ванилии
кора на 1/2 лимон
1ч.л. амонячна сода
1/2ч.л. сол

Приготвяне:
Брашното се пресява над кухненски плот. В средата се прави кладенче. Добавят се 2 яйца, 1ч.ч. захар на пясък и 3/4ч.ч. Стопена свинска мас. Амонячната сода се добавя към киселото мляко. Бърка се докато шупне. Така се добавя млякото, щипка сол и 2 ванилии. Кората на 1/2 лимон се стърже на дребно над брашнената купчинка. Омесва се тесто. При необходимост се добавя още брашно. Тестото трябва да е мекичко. Фурната се включва да загрее. От тестото се оформят топчета с големина на орех. Топват се в захар и се подреждат в тава за печене. Пекат се на умерена фурна. Следят се да не загорят. Понеже при печене се надуват е добре да има разстояние между тях. Когато съвсем леко започнат да розовеят, са готови. Слагат се в кристална купа. Когато изстинат на пълно се покриват с прозрачно, домакинско фолио.

Българ. Заслужава си :-D

Предишният път – когато ставаше въпрос за спасяването на Гърция – нямаше такъв интерес. Дори напротив, имаше много големи противници. Гърците трябваше да стигнат до практическа неплатежоспособност и да се помолят, за да получат кредити, при това след много колебания.

При Ирландия протече по точно обратния начин – нито Ирландия е стигнала неплатежоспособност, нито щеше да стигне поне до средата на следващата година, нито е искала или молила за кредит. И въпреки това, изведнъж всички искаха да я спасят, да й дадат кредит. Дори се стигна дотам Ирландия да бъде притиската да се съгласи да вземе този кредит. Дори скептичната Германия и още по-скептичното към еврозоната консервативно правителство в Англия се включиха в бързането.

Едната част от обяснението е известна – сега повече страни вярват, че трябва да помагат (въпреки че, иронично, засега няма доказателства, че спасяването на една или друга страна намалява недоверието към системата като цяло). Друга част от обяснението е, че немците използват момента на паника, за да прокарат промените в пакта за стабилност и растеж и да затегнат дисциплината в ЕС (само до преди седмици това изглеждаше невъзможно, всички се бяха успокоили и не искаха да ги наказват за дефицит и дълг – дори Бойко Борисов се изказа в тази посока).

Обаче, всъщност, най-важната причина за внезапния интерес към "спасяване" на Ирландия е, че въобще не става въпрос за спасяване на Ирландия. Става въпрос за спасяване на няколко големи ирландски банки, които имат огромни външни задължения. Т.е. става въпрос за спасяване на кредиторите на тези банки.

Колкото повече се увеличават загубите на ирландските банки, толкова по-вероятно е правителството в един момент да се откаже да ги спасява и да ги остави да фалират (като защити само малките вложители). Този риск се подсилва от очакваните нови избори и смяна на правителството (очакванията са, че новото правителство няма да има силни връзки с банките и строителния бизнес).

Едно е да дадеш държавна гаранция или няколко милиарда, за да запазиш стабилността на банките. Друго е да разориш държавния бюджет за години напред, за да спасиш  чуждите кредитори на банките. Тази калкулация все повече сочи към решението да се оставят банките да фалират и кредиторите да понесат голяма част от загубите (вместо правителството да ги понесе изцяло). И въпросът се обсъжда често в ирландските медии.

Именно това, според мен, е основната причина, поради която имаше толкова бързане да се "уреди" въпросът с Ирландия. Не че ще се спаси самата Ирландия (тя технически нямаше нужда от спасяване) – но ще се спасят чуждите кредитори на ирландските банки. А чуждите кредитори са английски, белгийски, немски и други европейски банки и инвеститори. С други думи, на европейските страни им беше по-евтино да накарат Ирландия да понесе разходите по спасяването, вместо да се налага те сами да ги поемат. И всичко това не им струва нищо, дори могат да спечелят – защото разчитат Ирландия да си върне взетите на заем средства, при това с доста висока лихва.

Според очакваните нови правила в ЕС, в бъдеще при фалити частните кредитори също ще поемат част от загубите. Но това е в бъдеще. А днес Ирландия и ирландският данъкоплатец беше накаран изцяло да плати цената – да одържави и социализира загубите. Интересно дали подобно положение ще издържи дълго?

Блогът за икономика 2010

Колегата Кунчев е е подел една кампания, която е добра като идея, но грешна като реализация. Спасяването от досадната Коледна песен изисква от мен да направя избор между 10 лайна, да ги опитвам и да преценя кое е най-гадното. Ами не искам да ги слушам и дори да ги пипна с пръчка. И нищо няма да се промени, никой “музикант” няма да бъде поне набит. И Първанов пак ще си декламира миналогодишната реч в 12 без 10.

Отделно идеята идва в целия (порочен) контекст на DDB (шибаните кроасани), ако гласувам за това чудо, още Януари ще ходят да го разнасят пред рекламодателите и да “пичват” с него всевъзможни глупости. Уеуе, пич, ние сме най-великите, ние интернета сме го превъртяли още в 5-ти клас, дай 50 бона да направим една интерактив кампания за твоите мармалади от круши, това е новото….. Момчета аз вас много ви харесвам, ама нали знаете сега, криза е… да се ориентираме… Много си зле чиче, айде чао, селяндур.

Българският евродепутат следи стриктно в каква степен е защитен интересът на европейския данъкоплатец. На 30 ноември и 1 декември 2010г., в рамките на Комисията по бюджетен контрол на ЕП, евродепутатът Илиана Иванова от Групата на ЕНП(ГЕРБ) участва в изслушване на еврокомисарите Йоханес Хан, отговарящ за регионалната политика, Ласло Андор, отговарящ за заетостта, социалните въпроси и приобщаването и Дачиян Чолош , отговарящ за селското стопанство и развитието на селските райони. В дискусията взеха участие и представители на Европейската сметна палата.

Ето как т.нар. западни акционери в АЕЦ “Белене” са дефинирани в Меморандума - “който и да е”, “Европейски или друг”, “(ако има)”, а участието на НЕК - “първоначално не по-малко от 51%”. Преведено на разбираем език това означава, че в “Енергийна компания Белене” ще има само руснаци, че няма значение кой е третият инвеститор, че няма значение дали е европейски, азиатски или марсиански, че няма проблем и ако изобщо не се появи такъв инвеститор.  И че утре НЕК може да се окаже не с 51%, а с 15% например.

Единственото сигурно е, че много искат да строят с нашите пари. Меморандумът прилича на следната прогноза за времето: Може да вали, може и да не вали, мачът ще се играе. АЕЦ “Белене” ще бъде построена.

Всичко останало са приказки по медиите. Рубладжиите могат да почерпят.

Ето точния цитат от Меморандума за разбирателство:

“… the initial shareholders of the Project Company shall be NEK, Rosatom participating through its subsidiaries, and any third party(-ies) - European or other equity investor(s) that may be attracted by either of the Parties (if any). NEK shall initially be a majority shareholder of the Project Company having not less than 51 % (fifty one per cent of the Project Company’s shares and NEK’s majority shareholding can be changed if agreed by the Parties after incorporation of the Project Company;”

ето и целия меморандум

*- заглавието е реплика на реплика на Тодор Колев от филма “Двойникът”.

Сподели във Facebook

Покрай темата с Читанка си завъдих… трол. Може и да не е, но звучи като такъв, държи се като такъв и честно казано, демонстрира желание за реална дискусия, колкото такъв.
П.П. Мили wordpress… искам такъв плъгин или опция.

Filed under: бръмчащи мисли Tagged: желание, спамъри, тролове

Огромна бяла снежинка…направена от 8 празни ролки от тоалетна хартия. Всяка една от ролките се нарязава на 4 парчета с ножица ( ако нямате вече събрани празни ролки, извадете няколко, дори и от все още пълни рола тоалетна хартия).

С телбод ги захванете така, че да се получи голяма снежинка. С бяла темперна боя или с бял латекс оцветете снежинката и след като изсъхне, украсете с релефен контур, пайети или брокат.

Вижте още:

Мина и първият форум Храна. Преди да започнем да качваме видеата с презентациите, ви предлагаме една малка селекция от снимки.
(Фотограф: Михаил Новаков)

Много повече снимки можете да намерите на страницата ни във Facebook.

Днес Вили ще ни разведе из цяяяла Франция с прекрасни снимки, като от гоблен :) Страхотни са, наистина: Приятно четене:

Франция и някой-друг факт

Аз почти не гледам телевизия. А ако взема дистанционното, веднага прелитам през каналите и кацам на Нешънъл джиографик или някое от Дискавъритата. Най-много една емисия новини дневно и ми е предостатъчна. Не'ам нерви да тъпея пред телевизора :( Отдавна дори и за фон не го оставям да бърбори докато правя нещо - рекламите много ме дразнят. Не стига, че са през 15 минути, ами и едва ли не по толкова траят :( :( и имам чувството, че нямат край. Плюс това при мен имат точно обратния ефект - никога не купувам това, за което ме тровят с реклами по медиите. Ее, 'ми чешит съм, но съм лесна - колкото повече някой иска да ме накара да направя нещо, толкова повече няма шанс. Но в едно от тези редки мои благоразположения към телевизията, наскоро нацелих някакво филмче за Франция, което събуди в душата ми много и приятни моменти от обикaлянето ми из страната преди 3-4 години. /И което довърших на следващото лято със Страсбург ;) / И нали се сещате как ми стана едно френскооо... :) :) Определено филмчето ме провокира. Ами да, бих могла да напиша поне пет-шест пътеписа /освен онзи за Фонтенбло/ за различни места из Франция. Но това, когато имам повечко време. И музата да е с мен, нали така :) To и другаде после обикалях, но все не ми остава време да се похваля, да покажа.

А Франция е не просто голяма и богата на история и култура страна.

Тя има и свой дух, свое собствено излъчване, което в различните региони на страната има свои нюанси. И ако мога да я сравня със... ами, да кажем с добър френски парфюм :) ... Да, пътувайки от юг на север, усещането е нещо както при хубавия парфюм: в първия момент е една много силна емоция - водопади от бугенвилии, лянове и жасмин, лавандула, цитруси, мързеливо слънце и дъх на море... зашеметяващо, уханно, свежо и жизнено...

Продължавайки към вътрешността, остротата на усещанията постепенно се смекчава, усеща се вече "сърдечната нотка на парфюма" - по-спокойна, по-мека... зелено, романтика, синева и нотки изненада.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

И в северната част е "базисната нота" - рее се едно усещане с по-размити форми, по-сдържано, с едва доловим респект и мек пасторал... едва-едва топло, едва-едва уханно... Но все така омайно. Тръгваш си, а преживяното дълго витае около теб.

На времето си, Коко Шанел казала, че най-добрият парфюм е този, който съобщава за пристигането на някоя жена и ни я напомня, когато тя вече си е тръгнала... Ами това е то, Франция! ;) Прави ми впечатление, че

когато спомена за Франция пред хора, които никога не са били там, реакцията най-често е "Еех, Франция... Блазе ти!"

Хм, асоциациите, които правят, са все за романтика, безметежност и любов, а в последно време и като за място, където евентуално биха могли да работят с големи заплати и да живеят супер добре. Истинска екзотика. Ама де да беше точно така... Защо някои хора си мислят, че във Франция /чужбина/ нямат проблеми? Аз твърдо поддържам идеята, че България ще се оправи едва тогава, когато българите престанат да търсят реализация непременно в чужбина. Но това е много друга тема.

А сега, като заклет и много любопитен пътешественик, съм на френска вълна и ще ви обадя

малко знайни, а може би и незнайни факти за екзотична Франция

= Франция е една от най-големите страни в Европа. = Основната й територия се намира в Западна Европа, но нейно владение са и някои острови към други континенти: Кергелен, Крозе, Клипертон и други*, а също и Земя Адели на Антарктида. = Столицата на Франция е Париж :) Хе, че кой не го знае?! А първата столица е Франция е... ами пак Париж :)

За да съм точна, Париж /наречен така на името на келтското племе "паризи", което го основало/ е бил столица още на франкската държава Нейстрия през 6-ти век от н.е. Т.е. преди още да е съществувала държавата Франция. По времето, когато Карл Велики /крал на франките от 768 до 814 г./ създава Франкската империя, която съдържа около 700 графства, Париж е просто редови град. Но след смъртта на Карл Велики и наследникът му, през 843 г. с Вердюнския договор франкската държава се разделя на три и западната част се пада на Карл Плешиви. Отначало държавата му се нарича Западнофранкско кралство, а после - Франция. И Париж отново е столица. До ден днешен. = Основните закони в управлението на Франция са още от времето на управлението на Наполеон. А, я! = Руан, също като Прага, го наричат "Градът на стоте кули". = Франция е първата страна, приела системата мерни единици СИ в 1875 г. = Франция е член на ООН и на Световната търговска организация; тя е една от страните основателки на Секретариата на Тихоокеанската общност и Комисията по Индийския океан; Франция е частичен член на НАТО и асоцииран член на Асоциацията на Карибските държави (ACS); В Париж са Седалището на ЮНЕСКО и OCED /Организацията за Икономическо сътрудничество и развитие/; Централата на Интерпол е в Лион; а Международното бюро за мерки и теглилки е в гр. Севр. = Родното място на готическата и бароковата архитектура и изкуство е Франция. Дори отначало са наричали готическото изкуство "френско изкуство". Франция е прочута с невероятно красивите си готически орнаменти и витражи в множество катедрали, напр. Нотр дам де Пари и Сен Шапел в Париж, катедралите в Шартр, Реймс, Страсбург, Бурж, съдебната палата в Руан...

А какво да кажем за бароковия Версай, примерно, или кралските апартаменти в Лувъра? Впрочем италианците оспорват родното място на барока, смятат, че е тяхно дело. Англичаните, обаче, твърдят: "Барокът като художествен стил се появява в Европа към края на 16 век." Е, това е то, джентълмените са си джентълмени! :) А знаете ли какво означава думата "барок"? Да де, това е стил в изкуството и архитектурата, характерен с много, с изобилие от детайли и колкото е по-шарено, по-бляскаво, по-къдраво и заплетено, толкова е по-бароково :) Идеята е да създава усещане за богатство, изобилие, величие. А всъщност терминът "барок" е въведен от художествените критици и идва от италианската дума "barocco", която пък се корени от древно римски и означава "фалшив скъпоценен камък". А! Баш! :)

= До към началото на бароковия период нямало официален, литературен френски език. Всеки район от страната си говорел на свой диалект, а всеки писател си пишел, както си му иде отвътре, според някаква своя си граматика. И, познайте кой променил това положениее :) Невероятно, да, но Пепеляшка, Спящата красавица, Котаракът в чизми, Синята брада и още цяла плеяда любими детски герои се появили точно в този период и точно във Франция. А Шарл Перо, заради малкия си син си направил труда да събере и преработи в разбираем за децата стил всички тези любими герои от различни народни приказки. /Пък после посветил тази сбирка на някой си от френския кралски двор, :( а мен още ме човърка любопитството коя ли е тази персона?/ Последвали и героите от басните на мосю Лафонтен, а покрай огромния интерес на най-младото/малкото поколение, ще не ще, френският език все повече се уеднаквявал. Скоро след това, през 18 век френската литература преживяла бум, който се повторил пак през 20 век. Е, вярвам всички сте чували за "Тримата мускетари", "Граф Монте Кристо", "Парижката Света Богородица", "Капитан Немо", "Климати", "Бел Ами", "Братовчедката Бет"... Не бих могла да изброя всички шедьоври на френската литературна класика. А наградата "Гонкур" понастоящем е най-престижната литературна награда във Франция. В надпреварата за нея участват само получили признание и написани на френски романи, като не е задължително авторът да е французин. = И нещо забавно и не много известно от света на музиката. Танцът "канкан" се появява за пръв път някъде около 1830 г. в танцувалните зали /тогавашните дискотеки ;) / на работническата класа в Монпарнас в Париж. За канкана ще кажа няколко думи, тъй като не намерих в интернет информация на български, а историята ми изглежда интересна. Предполагам, сещате се за кой танц говоря. Онзи доста жив и предизвикателен танц, в който силно гримираните и червисани кабаретни мацки се хващат на редичка, вдигат високо полите и ухилено крещейки "Иииии", зашеметяват мъжкия свят, като му вкарват конска доза адреналин и гаранция за мокри сънища чрез надупвания, тръскане на гърди и високо мятане на бедра под устремния акомпанимент на пиано :) Първоначално /в танцувалните зали/ го танцували по двойки и е имал и елементи от кадрила. Според модата по това време дамите носели дрехи, дълги до земята, и когато танцували, е трябвало да си вдигат доста височко полите, което било приемано /че дори и днес/ за изключително провокативно, еротично и неприлично, и съответно люто порицано. Трябва да вметна, че според тогавашната мода долното бельо или тъй наречените гащи, изобщо не били задължителни. Въййй! ;) Ми к'во, танцът предизвикал истински скандал и за известно време бил забранен. Аама ха, де, да не вирят голи краци онез безсрамници, я!... :) Така. Думата "cancan" на френски означава "сплетни, празни приказки, скандал". Ама шило с торба стои ли? Въпреки всичко, не след дълго, канканът отново излязал на бял свят. Още малко след това и официално. По случай Първото световно изложение, на 6 октомври 1889 г. открили известното нощно кабаре Мулен Руж и оттогава насам на неговата сцена неизменно се изпълнява и канкан. Срещу 100 евро можете да му се насладите наживо и вие. Даже ще ви почерпят и една чаша шампанско :)

Днес канканът е напълно приет в световната култура и трябва да се отбележи, че всъщност той не е никак лесен за изпълнение и изисква майсторлък. Аз бих казала също, че изпълняван от група наистина красиви и умеещи го жени, без съмнение ще ви достави естетична наслада :) Много композитори са писали канкан, но за негов "родител" се смята французинът Жак Офенбах, който за пръв път го лансира в оперетата си "Орфей в ада". Ех, още много мога да разказвам, но сигурно си имате работа, та ще завърша с един последен факт: = Франция е една от най-посещаемите туристически дестинации в света. На всички, които имахте търпението да прочетете всичко това, пожелавам ви да имате възможност и удоволствието лично да се убедите в думите ми. И още няколко гледки тук-там от Франция :)

Au revoir и на вас! :)

Текст и снимки: Вили