22-членната комисия на ФИФА реши да избере Катар за домакин на Мондиала през 2022 година. За домакин през 2018 година пък е посочена Русия. Така за първи път в историята първенствата на планетата ще бъдат в славянска и в арабска страна.

Барак Обама пък се разсърди, че ФИФА избрала Катар пред САЩ за домакин. Е, аз не виждам защо президентът на САЩ да се ядосва, след като съществуват поне две причини страната му да не бъде избрана за домакин. Първата е, че Щатите вече са били домакин. Втората причина е, че Катар има далеч повече възможности да организира звездни световни финали, отколкото САЩ (по-скъпи стадиони, по-добра инфраструктура, много пари за артикули и какво ли още не).

Разбира се, има и трета причина, чисто на фенска основа. Всеки, който се интересува от футбол ще се съгласи, че американците са „кота нула“ по отношение на този спорт. Дори не го свързват с думата „football“, а със „soccer“, защото под първото разбират съвсем различно нещо. Американската публика е напълно неориентирана по отношение на отбори, играчи и други елементи на великата игра. Не са виновни, просто този спорт не е развит там. Да не говорим, че е ужасно да ставаш в 4 сутринта, за да гледаш мачовете от световното.

Затова, съжалявам Барак, но ще трябва да гледаш световното в Кремъл и Доха. А ето и клип за стадионите, които Катар приготвя за световното първенство по футбол:

 

Click to view slideshow.

22-членната комисия на ФИФА реши да избере Катар за домакин на Мондиала през 2022 година. За домакин през 2018 година пък е посочена Русия. Така за първи път в историята първенствата на планетата ще бъдат в славянска и в арабска страна.

Барак Обама пък се разсърди, че ФИФА избрала Катар пред САЩ за домакин. Е, аз не виждам защо президентът на САЩ да се ядосва, след като съществуват поне две причини страната му да не бъде избрана за домакин. Първата е, че Щатите вече са били домакин. Втората причина е, че Катар има далеч повече възможности да организира звездни световни финали, отколкото САЩ (по-скъпи стадиони, по-добра инфраструктура, много пари за артикули и какво ли още не).

Разбира се, има и трета причина, чисто на фенска основа. Всеки, който се интересува от футбол ще се съгласи, че американците са „кота нула“ по отношение на този спорт. Дори не го свързват с думата „football“, а със „soccer“, защото под първото разбират съвсем различно нещо. Американската публика е напълно неориентирана по отношение на отбори, играчи и други елементи на великата игра. Не са виновни, просто този спорт не е развит там. Да не говорим, че е ужасно да ставаш в 4 сутринта, за да гледаш мачовете от световното.

Затова, съжалявам Барак, но ще трябва да гледаш световното в Кремъл и Доха. А ето и клип за стадионите, които Катар приготвя за световното първенство по футбол:

 

Click to view slideshow.

завъртяха се в един ден два клипа и разбуниха Интернета блогосферата гъмжи от коментари по двете кампании. дори депутатските джиесеми останаха на трети план. настана веселба. анти СПИН vs анти КОЛЕДА за първата мега глупост  писа на два пъти Петя, писа и Светла, писаха и много други - тук, тук, тук, тук ... по ...

Директорът на италианската държавна телевизия РАИ Мауро Мази, цитиран от агенция АНСА, съобщи доста сензационно, че е осигурил финансирането на филма на Мишел Бонев, награден при твърде съмнителни обстоятелства на фестивал във Венеция, по внушение на… София. “Аз само информирах киноотдела „Раи Чинема“, че има препоръка от българските власти“, казва той по повод на скандала [...]

Коледни дръвчета

И тази коледа производители и вносители ще ни изненадат с красиви изкуствени елхи. В цветовата им гама са включени, сребристи, златисти, бели, червени, сини, цикламени и още много цветове изкуствени дръвчета, които са невероятни на външен вид и може да ги съобразим с интериора, в който ще са украса. Размерите, които се намират в търговската мрежа са от 20-30 сантиметра до няколко метра височина, като с различните си модели могат да задоволят и най-претенциозния вкус.

Хит в момента са светещите коледни елхи, които са с разноцветни лампички и много ефектни. Може да ги намерите в почти всеки магазин, в който се продава и коледна украса, като цените им са на двойна цена от стандартните изкуствени елхи. Има и красиви коледни дръвчета в ефектни саксии, които са естествени дръвчета или изкуствени такива.

Различните хора имат различни предпочитания и някои ще си купят изкуствено дръвче докато някои традиционалисти ще държат тяхната елха да е истинска. В последните години се забелязват различни призиви на еколози, които ни приканват да ползваме изкуствени елхи, като така ще спрем изсичането на младите дръвчета в името на природата. Дали ще изберете изкуствено или истинско дръвче това си е лично ваш избор и предпочитания, но главната цел е да се придаде празничен вид пред или в помещението, за което е предназначено то. Не забравяйте и коледната украса и светлини, които също ще придадат завършен вид на нашата подредба в изискан стил.

Покрай голямото надлъгване около гьола в Белене си прилича още веднъж колко много гьол сурати има по върховете на бедната ни (буквално) държава, богата на артистични таланти в политиката! След като премиерът Борисов ни разигра спектакъла с “ултиматума” към великата Русия и призива тя да му се извини, пиесата завърши предсказуемо с неговия подпис под [...]

Ако си бил на форум Храна – моля натисни направо тук!

За всички останали – една от приятните изненади, които бяхме приготвили на форума, бяха момчетата от ХаХаХа Импро театър. Приятна изненада за публиката, приятна изненада за нас, а най-вероятно са били в известен смисъл изненада и за самите себе си. Изненадата е заложена в самия принцип на тяхното представление – става въпрос за импровизации по подадени от публиката ключови думи.

И понеже няма как да разкажем какво точно ни накара да бършем сълзи от смях на форума, ти предлагаме да посетиш като начало сайта им, а още по-добре – едно от следващите им представления.

http://hahahaimpro.com/

Публикуването на стотици хиляди документи във Wikileaks демонстрира не просто майсторството и визията на един хакер, а на по-големи промени.

Неведнъж съм споменавал, че започваме да живеем във време, в което информацията иска да бъде свободна. Говорил съм за това, че още по времето на войната в Косово никой не можа да спре интернет трафика между Югославия и света. Не че никой не искаше. Т.е. ако някой не иска някаква информация да излиза наяве, най-добре да си я държи в главата. Ако някой иска да пусне албум, който да не се разпространява по торентите, най-добре да не го издава.

Аз да ви кажа, много съм доволен, че излязоха тия американски телеграми във wikileaks.

Защо? Не са ли „вреден и незаконен акт“, както казва нашето Външно министерство? Ами не, да си кажа аз. Не и по законите на новото време.

Какво научаваме за САЩ:

– Много съвестно си готвят домашното, когато се подготвят за срещи. Видяхме как Х. Клинтън се готви за среща с Желева. Интересно ми е, как Желева се е готвила за среща с Клинтън.
– Няма антибългарски (и антируски, антиарабски, антикитайски и т.н.) заговор (какво ли ще правят сега ТВ СКОТ и Атака?). В секретните си телеграми американците си говорят същите неща както и открито, където спазват дипломатическия етикет. Ние тях отдавна сме ги задминали. Без да се засекретяват в телеграми на външно при нас таралежите влизат в дупета, шменти-капели объркват симултантните преводачи и на цецо багера труповете влизат в международния обмен.
– Имат много реалистична представа за ситуацията по света. Такива неща, които са пълна загадка за нас (загадъчната руска душа или разпределението на властта в Русия), те отдавна ги знаят и се съобразяват с тях. Телеграмите дават изчерпателен отговор на въпроса - тъпи ли са американците.

Много ми е интересно, ако Асанж се докопа някой ден до папките на нашето Външно и на Явор Колев, какво ще излезе – че сме много умни, много прилежни в готвенето на домашните и с много реалистична представа за света?

Надявам се.

Много обичам такива разкази – предизвикани от пътеписи, четени в нашия сайт. Малко по-надолу ще прочетете как е станало това, а сега – приятна разходка из Шварцвалд :) Приятно четене:

В Черната гора /Шварцвалд/

Глобално затопляне ли! Бошлаф! Поне не и тази първа седмица на декември в Белгия. Рина си аз сняг, той противно на предсказанията на КМИ продължава най–нагличко да си вали и така... в почивките между неравната борба чета пътеписите публикувани напоследък. Ееее... ъъъ... ОК. Ще призная, че борбата засега не е толкова неравна. Поне не толкова, колкото миналата година. Тази година имаме гребло за сняг! И както преди няколко дни в Бриколажа забелязах явно 80 процента от населението вече може да се похвали със същото. Мдааа след миналата зима търсенето и продажбите на лопати за сняг, морска сол и зимни гуми в Белгия отбелязаха небивал растеж... дет’ се вика в тоз’ растеж ни е надеждата, че няма да последваме Гърция и Ирландия, както злите финансови спекуланти точат зъби. ;) Та чета си аз пътеписи и нещо почва да ме дерзае. Хм. Напоследък шефът е публикувал пътеписи за ... я да видим ... Сицилия... Флоренция... Венеция... абе, Италия... Мадрид... Мароко... брррр... Франция ... Да обобщим – основно за „долната земя” хихихихи. Е, има и един за Виена, но то както казват немците: „от там почват Балканите“ ;) така че не се брои. За един убеден франкофоб и фламандофил като мен, тази триумфираща ...мммм... средиземноморщина... идва в много... ;) Та няма как... ще се пише... Как яко се получи тази година - в началото на номври с мефрауто /госпожата/ ей така на майтап с няколко дни отпуска реализирахме десетдневна ваканцийка. Лошото на тези „неочаквани ваканции” е че нямаш ни най–малка идея какво ще се прави. Обръгналата на балканската стихийност душа едва ли може да си представи ужаса на западноевропееца, ако лятната му ваканция не е уредена, планирана, резервирана от предишното лято или в малки изключения /разбирай валонските лузъри ;)/ поне от Коледа. Камо ли пък в четвъртък да си без съвсем никаква наченка на идея за ваканцийка почваща в петък. Едно беше сигурно – десетдневно лежане вкъщи, цъкане на игрички на компютъра и наливане с Жупилер е вариант неприемлив за нашето семейство /их бе какъв съм убедителен лицемерник ;) /. Преизпълнени с оптимизъм и повтарящи си „ласт минит, ласт минит!” – мантрата за ценови туристически удар, решаваме да се обърнем към професионалистите. Впоследствие Мефрау ми изигра сценката как човекът от туристическата агенция щял да падне от стола като разбрал, че си търсим нещо за ...мммм .... утре. После извадил все пак две оферти. И двете за Тунис... Имам особено мнение за туризма в арабския свят... както и да е. Да не вкарваме Стойчо и сайта в полезрението на разни борци срещу ксенофобията, пък и нали се рабрахме – Без расизми! Неочакваното спасение дойде под формата на мнения в туристически форум за качеството на храната в предложения ни хотел. Ориенталското залитане беше покосено в зародиш. Така пак сме на изходна позиция. Вогезите, Нормандия, Бретан отпаднаха поради безумната акция на френските борци за социални правдини, които блокираха разпространението на горива във Франция. Е поне си го правят този път у дома, не както обикновено да си чукнат среща в Брюксел с испанските, италианските и валонските фермери, да паркират огромните си трактори по Тервюренското шосе и да тъпчат сирена и вино в Юбелпарк. Е и от кумова срама да отидат по един път до Берламона да повикат за повече субсидии. Но нищо де, можеше и по–зле да е. Ами ако Гърция беше по близо? А?! Те направо чупят и палят в справедливия си социален гняв. От наболелите европроблеми обратно към плановете за ваканцийката. Германия ще е. Винаги ни е спасявала в подобни случаи! Е не чак от днес за утре, но все пак понамяткахме няколко запитвания за фериенвонунги в Шварцвалд. Мефрау беше повече от скептична, че ще има нещо свободно, но за няколко часа се получиха четири потвърждения. Заради кризата е явно.

И така в събота рано сутринта тананикайки си Дойчланд убер алес

преминахме без задръствания по Брюкселския ринг и хванахме магистралата за Намен /Намюр/ и Люксембург. Като навлязохме във Валония отбелязахме изненадано, че осветлението на магистралата не е загасено. Хм. Обикновено си го спират. За икономии... или пък забравят вечер да го пуснат. Отпадна една от темите за омаскаряването на френскоговорящите . Нищо. Лафът, че като влезеш във Валония и чак асфалта се променя като консистенция /към лошо естествено/ винаги си върви. ;) След Намен мефрау започва да скучае. Лошо. Дет се вика още Люксембург не сме стигнали. Атласът подробни пътни карти на бундесрепубликата ще я отклони от екзистенциални разговори и ще разреди желанията за спиране по бензиностанции. Я!? Имало било общ немско – френски туристически маршрут. Хихихи сигурно нещо от рода на „По стъпките на 7-ма панцер дивизия” :) Докато се кискаме на остроумието ми, минаваме покрай космическия евро център. Отбелязвам си да проверя в нета какви неща предлага. / ето и резултата /. В шеги и закачки стигнахме

Великото херцогство (Люксембург).

Практичен съвет за пътуващите – сипвайте горива там. Явно имат много нисък акциз или нещо подобно, но нафтата и то готината е по–евтина от нормалната нафта в Белгия. Като гледам всички така правят :) Можели са съвсем спокойно да прокарат магистралата да минава през бензиностанцията, а не да има отбивка. Поради заблейване се натикахме в сектора за плащане в брой. Пълниш на колонка, после на излизане има кабинка с бариера. Е поне се насладихме на люксембургиша на касиерката.

С пълен догоре резервоар и бичеща Апокалиптика навлизаме в Германията.

Обсъдихме дали не е зле за подоби случаи да имаме и един диск на Рамщайн в колата. Джипиеса вече не показва да има ограничение на скоростта и респективно – „Гаааазиииим!!!”. Всъщност не обичам високите скорости, пък и е подтискащо докато си караш с 140 някой да те изпревари, все едно си седиш на място. Германия.

Преди Саарбрюкен

гласът на каката навигатор ни нареди да излезем от магистралата. Преминаваме някакво малко градче и след едно кръстовище на сред нивята, пътните знаци промениха дизайна си. Аха.

Във Франция сме.

Имената на селата по табелите обаче си остават исконно немски. Така ще е до Страсбург. Няколко пъти сме минавали по този път. В началото има безкрайни ниви с натъркаляни бали сено приличащи на балите софийски боклук. Идилично–френско–субсидийно... После релефът става по-неравен и горист. Има развъдници за пастърва. Обсъждаме какъв ли е поминъка в тази област. Не изглежда много туристическо, а изглежда страхотно за приятни разходки и лежерни гурме-следобеди. Във Филипсбург все пак видяхме една–две табели за къщи под наем. Населените места зачестиха, минаваме и покрай търговски зони. Зачестиха и кръговите кръстовища. Голяма страна – големи кръгови. Имам чувството, че типичното френско кръгово е с големината на околовръстно на люксембургско село. : ) Имали бол място, направили.

Стигнахме Страсбург. И се загубихме.

Както казва бай Стефан от офроуд форума – „няма да се губим без джипиес като някакви простаци я!”. Всъщност джипиеса не беше виновен. Пред това кръгово със светофари /!!!/ , което е сътворил френският пътностроителен гений, силициевата мощ е безсилна. След мощно псуване, каране по магистралата за Мец, отбивка за някакво предградие, псуване, търсене на кръстовище, на което е разрешен обратния завой, псуване, светофар за да се включиш в магистралата /!!!/, груби балкански престроявания на въпросното кръгово, бибипкания, обобщаващи псувания, Слава на Бога сме на правилния булевард водещ към Офенбург. Преди моста на Рейн има задръстване заради ремонт на платното и множеството френски коли отиващи да пазаруват в Кел. Докато чакаме доопсувахме факта, че Страсбург е станал френски и колко по- добре щеше да е за Елзас и Лотарингия да си останат в Райха. След тези греховни алтернативноисторически помисли насочихме вниманието си в прекрасните есенни пейзажи покрай пътя. Вятърът правеше такива вихрушки от листата, че чак ти се прищява да спреш, да слезеш и да се гмурнеш в тези златночервенокафяви листовъртежи. Естествено, обремененото от магребофобията ми съзнание не пропусна с леко злорадство да си представи вихрушките от гаден сахарски пясък, на които можеше да се „наслаждаваме”. ;) Пресякохме перпендикулярно магистралата за Фрайбург и Цюрих и след Оберкирх навлязохме в есенно обагрена долина, сгушена между невисоките склонове на северен

Шварцвалд.

[/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="480" caption="наближаваме Опенау"][/caption]

Скоро стигнахме и заветната цел – Опенау.

Опа чакай! Целта не е Опенау, а негова махалица – Майзах. Ммммне. [geo_mashup_map] [geo_mashup_locatoion_info] По–скоро целта ни е една къщица в махалица на тази махалица. След няколко спирания по уширения за снимане на отсрещния склон, паркирахме пред фериенвонунга –Мюлербауернхоф. Чорбаджийката се оказа мммм мнооого приказлива и след кажи-речи два часа лафове за пътуването, за къщата, за внезапността на резервацията ни, животът в Белгия, животът в Германия, съвпадението на ваканциите в бундеслендерите, традиционните шварцвалдски храни и напитки, котките, кучетата и пр. и пр. се отдадохме на настаняване. После немците били студени и неприветливи хора. Глупости. А да! И ме успокоиха, че не сме единствените дето се губят в Страсбург. n: center;"> Поради излезлия пронизващ ветрец и умората от пътуването, решихме да не ходим да се моткаме някъде, а да покоизираме в къщата. Разглеждахме брошури с маршрути и поцъкахме из нета да видим какво има наблизо, за да имаме планове за следващите дни. Еххх това планиране бе. Имаше една тетрадка, нещо като книга за предложения и оплаквания, хахаха не - по–скоро е за похвали и благодарности от гостуващите. Предимно немци, чат-пат холандци, явно туризмът тук е предимно локален. Къщата е супер и вероятно и ние ще напишем благодарност. На кирилица. :) Ще ми се да включа думата „ябълчици”, защото съдържа само букви, които нямат аналог на латиница... хихихи има да се пулят ... как ли само ще я вкарам. Ще видим. Има сума ти дни пред нас. Все ще ми проблесне нещо... Автор: Ангел Богомилов Снимки: авторът Още разкази от Германия: КЛИКАЙТЕ на разказа :)

Днес, Илиана Иванова (ЕНП/ГЕРБ) бе специален гост на политическа среща на високо равнище, която се проведе в Библиотека Солвей в Брюксел, на тема - ‘Бизнес с Китай в разгара на кризата’. Форумът е част от програмата „Да разберем Китай“ съ-финансирана от Европейската комисия и организирана от мозъчния тръст - Friends of Europe и Eurochambres.

Бях предложил българското куче с гръцкото име Йорго, подарено на руския премиер Путин, да бъде кръстено Лаец като символ на братския лай в прослава на АЕЦ “Белене”. Обаче забелязвам, че предложението ми не се приема и везните в кучешкия възродителен процес с преименуването на Йорго май клонят към Балкан. Не че е лошо, но е [...]

Есенната прогноза на ЕК има една много важна графика – т.нар. графика тип ветрило. Вижда се, че за 2011 година възможните сценарии за развитие на икономиката на Еврозоната са между 0.8% спад до 3.8% растеж, доста големи различия заради големите рискове.

Това е нещо, което в България малко се разбира, за съжаление – всички искат да знаят точно число, никой не се интересува от сценарии.

Ето и прогнозата по страни за 2011 – Естония води с най-висок растеж, Гърция и Португалия се очаква да продължат рецесията (все пак да предупредя – не се доверявайте твърде много на прогнози).

Блогът за икономика 2010

Ето и втората част от обобщението на Digital Marketing Seminar с Херман Сакристан. След вчерашното въведение, днес ще разгледам нещо доста конкретно и от стратегическо значение – методологията за развитие на маркетинговата кампания.

Маркетинговата кампания се дели на няколко основни компонента. В началото стои дефинирането на целевата група и сегментацията на потребителски профили. Това е изследователския период, в който трябва сериозно да се замислим кой и защо би бил наш клиент. Естествено, тук на помощ идват познатите на всички демографски критерии, но те крият два риска. Първият е да получим твърде много информация, която няма да ни свърши особено полезна работа, а само обърква. Затова е важно да отхвърлиш всичката получена информация, която не изгражда допълнителна стойност. Също толкова важно е да не се поддавате на стереотипи, които не са проверени. Джордж Клуни каза в Up in the air “I stereotype – it’s faster.” – но освен бързо, това може да е напълно погрешно, особено като вземем предвид онлайн-фактора, който променя сериозно поведението днес. И тук важното е да знаете за потребителите повече, отколкото конкурентите си: „Something you know about your customer may be more important than anything you know about your product” (Harvey Mackay)

Откриването на вашия таргет в реалния свят е практическото продължение на първата стъпка. Информация за потенциални потребители може да се открие, както образно се изрази Херман, „когато те те посещават или когато ти ги посещаваш”. Т.е. информацията може да бъде купена или събрана от вас. При купуване на бази данни обаче има риск те да са остарели или да не съдържата всичко, което е необходимо на маркетолога. Създаването на собствена база отнема време, но носи по-високи резултати. За да накарате потребителите да ви дадат желаната информация, трябва да им предоставите нещо ценно: е-книга, безплатен уебинар или нещо друго, което ще им бъде полезно. Естествено, колкото повече информация изисквате, толкова по-малко хора ще имат време и желание да ви отговорят – ако ви трябва само e-mail адресът ми, защо да ме питате за номера на обувките ми?

След като сте се запознали достатъчно добре с целевата си група, време е за етапа на комуникация. В зависимост от събраната информация трябва да си отговорите на въпросите с кого трябва да говорим, каква е основната цел при комуникация с тази група, колко пъти трябва да говорим с тях, какво ще кажем всеки път, кога и как ще стане това. Естествено, най-важното е да спечелиш вниманието на потребителя, тъй като вече се създават все по-сериозни филтри на информацията. В настоящия етап от еволюцията на маркетинга правилната стратегия е да настроиш посланието максимално персонално, така че то да отговори на нагласите на конкретния потребител. В комуникацията трябва да се стараеш да кажеш не това, което ти искаш да кажеш (колко е прекрасен продуктът ти), а това, което клиентът иска да чуе (с какво твоят продукт ще му помогне). И тъй като маркетинговата комуникация има една крайна цел – продажба – трябва да се постараеш да улесниш максимално процеса на покупка. Времето днес тече различно и нямаме възможност да отделяме много време на каквото и да е – периодът на внимание се съкращава прогресивно. Ако не успее да го купи веднага, потребителят може да забрави за продукта, който му е харесал.

Оценката е финален елемент, но той е и подготовка за следващия маркетингов цикъл. Затова при събирането на информация от кампанията тя трябва да служи както за оценка на текущата кампания, така и за подготовка в бъдеще. Анализът ще ни даде добра обратна връзка за това какво работи и какво не. Критериите не са универсални, а зависят от целите на кампанията, които сме си поставили в началото.

И като говорим за цели, Херман насочи вниманието ни към най-сериозната цел, към която трябва да се стреми маркетологът: да създаде желание, а не да използва нужда: Need is boring – make me want something and I’ll convince myself that I need it.

Още по темата:

1. Съвети по дигитален маркетинг от Херман Сакристан
2. Digital Marketing Seminar с Герман Сакристан
3. Валентинска кампания на PUMA – да подредим приоритетите!

Уважаеми, дами и господа! Най-любезно Ви каня, на пресконференция, която ще се проведе на 6-ти декември 2010 г., понеделник, в сградата на БТА. В нея ще вземат участие г-жа Снежинка Цветанова и г-н Петър Пенчев, от Асоциацията на свободн...

Продукти за 4 порции:
800г пилешки дробчета
1/3 стрък праз
1/2ч.л. сол
1/2ч.л. червен пипер
4 червени домата
1ч.л. сушена мащерка
щипка кафява захар
1ч.л. мед
2с.л. червена бира
50мл зехтин

Приготвяне:
Спагетите се варят в подсолена вода според указанието на опаковката. Прецеждат се от водата. Слагат се в купа. Поливат се с 1- 2с.л. зехтин. Объркват се. Похлупват се. Дробчетата се размразяват, измиват и се кипват в вряща вода за 5- 10 минути. Празът се почиства и реже на тънки колелца. Доматите се измиват, почистват и стържат на ренде. В дълбок тиган се налива зехтин. Поръсва се щипка сол и съдът се поставя на включен котлон. Добавя се празът. Бърка се непрекъснато с дървена шпатула за да не загори. Добавят се кипнатите дробчета. Бъркането със шпатулата продължава. Намаля се степента на котлона. Добавя се доматения сос. Сосът се овкусява със сол, кафява захар, 2с.л. червена бира, 1ч.л. мед и 1/2ч.л. червен пипер. Готви се на тих огън 30 минути. Вземат се  4 по- дълбоки чинии. Разпределят се спагетите. Върху канапето от спагети се слага от готвеното ястие. Порциите се поръсват със суха, стрита мащерка. Консумират се с чаша отлежало червено вино.

Първият продукт, който представяме от нашият магазин КРОКОТАК:) е восък за декорация. С него успяхме да съживим няколко цветни свещи и да им придадем по-коледен и празничен вид. След като се нанесе, восъкът трябва да се остави да изсъхне за около 24 часа ( ако е по-топло помещението, става и по-бързо).

Вижте още:

• Мълчанието е злато, но само ако някой ти плаща за него – не и когато ти плащаш, за да мълчиш, а още по-малко – когато мълчиш, за да плащаш  

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

При поредното си посещение в София шефът на “Росатом” Сергей Кириенко не се извини на никого заради игричките, разиграни около цената на АЕЦ “Белене”, както поиска втвърденият отвсякъде български премиер Бойко Борисов. Сигурно е усещал инстинктивно, а може и с положителност да са му донесли, че Борисов само се прави на втвърден. Така че сега, когато лъсна истинското му омекнало състояние, ние, народът български, останахме сякаш малко с пръст в уста – вместо да имаме налице извинение за лъжата и на ръка меморандум за строителството на централата, имаме само меморандум, чрез който лъжата ще продължи.

Не, нямам предвид, че ще ни излъжат относно записаното в меморандума намерение до четири месеца да се изгради проектната компания, а след шест месеца да започне и самото строителство на “Белене”. Това руснаците няма как да допуснат. Имам предвид, че в даден момент “делта Т” с цената на централата ще се случи същото, което стана с цената на “Южен поток”. А то е следното – докато България не беше подписала договора и руснаците трябваше да правят мили очи на италианците, за да може Берлускони да склони Борисов да парафира, цената на “Южен поток” се определяше от “Газпром” на около 8.6 милиарда евро. Даже, колкото и невероятно да звучи, изглежда Путин лично малко нещо го досрамя от тази опашата лъжа, та вдигна мизата, като каза в един момент – 10 милиарда ще е. И сега изведнъж – хоп, компанията “Ени” остана с изплезен от изненада език, когато “Газпром” обяви, че цената всъщност ще е 15.5 милиарда.

То вярно, че сред нас има хора, дето милиардите за нищо ги нямаме, но 50 на сто увеличение си е сериозна работа, дори и при по-малки базисни суми. Я си представете, граждани, че изведнъж ви увеличат заплатите с 50 на сто, пък цените в магазина останат същите. Или, което е по-вероятно – че се увеличат цените с 50 процента, а заплатите – не. Но какво ви карам да си представяте, ние това сме го живели и продължаваме да го живеем непрекъснато под формата на реалност…..

А сега си спомнете, че преди месеци имаше момент, в който самият премиер Борисов, още докато определяше площадката в Белене като гьол, пълен с жаби, каза че по негови сметки централата в действителност ще струва космическите 25-6 милиарда лева, което си е 13 милиарда евро. Тогава той беше моментално нападнат от всички руски подлоги и енергийни мафиоти в България с подигравателния аргумент, че или не се е научил да смята в долните класове, или някой го е подвел твърде лошо. Поради което Борисов май се разколеба и затова сега разреши на Трайков да подпише меморандума за строителство на АЕЦ-а. Освен ако е нямало друга причина, де.

За цената на централата, разбира се, ще си говорим пак с напредването на строежа, но аз отсега залагам пет кинта на доверието си в математическия гений на нашия премиер – 13 милиарда ще струва централата, ако не и повече. Щеше ми се да кажа, че в случая се правя малко на Левски, защото ако загубя петарката, ще загубя само мене си, на народа к`во ще му е. А ако спечеля, на народа пак к`во ще му е, защото със сигурност няма да се впечатли заради някакви си пет кинта върху милиардите, които и без това ще плаща. Страхувам се обаче, че, колкото и да искам, не мога да се направя напълно на Левски, защото и в двата случая не се предвижда народът да спечели каквото и да било. Предвижда се само, както досега, да не му пука, колкото и да загуби.

Само че аз малко излишно напоително се разприказвах, граждани, по темата за АЕЦ “Белене”. Когато сядах да пиша този текст, смятах да кажа само едно изречение в началото, например – Честит меморандум! – и после да замълча. Напълно и гръмогласно да замълча. Не само защото в началото на седмицата писах предостатъчно по въпроса и от скромност не искам да припомням колко бях прав, но и защото нали казват, че мълчанието е злато, следователно ако всички мълчим повече и по-ентусиазирано, може да натрупаме достатъчно злато, за да си изплатим някога на руснаците руската централа в България.

После обаче се сетих, че от мълчание може да се натрупа злато само ако някой ти плаща за него, не и когато ти си плащаш, за да мълчиш. Или когато си мълчиш, за да плащаш – не помня вече какво точно измъдрих, но сложно беше не само като усещане, а и като философска дълбочина на изказа. Затова си позволих…..но стига вече – оттук нататък наистина мълча по темата. А вие всеки път, когато прочетете думата мълчание в този текст, ще знаете в името на какво точно мълча.

От друга страна, понякога е много полезно нещо това да си затваряш устата. Ако някой беше научил например младия войник от американската армия Брадли Манинг, че в живота има неща, които можеш да правиш, но също и такива, които не бива, световната дипломация нямаше да изпадне в шока, който изпита напоследък заради публикациите на секретни документи в сайта “Уикилийкс”. Според френският вестник “Фигаро” най-вероятно точно 23-годишният Манинг е предал документите на сайта – при това не от позицията на някаква своя висока морална, идеологическа, политическа или философска платформа, а чисто и просто защото е имал достъп до тях, та му било лесно да ги открадне.

Каква ти висока платформа, братче, то на момчето единствената му платформа съвсем доскоро е била да прехвърли сакралната възраст 21, граница, след която американският закон разрешава свободното пиене на бира и индивидуалното или групово посещение на гей баровете. Пък като го гледам на снимката, май оттогава насам главната му житейска платформа е сведена до поникването на някакви прилични за неговата възраст мустаци. Ама може и да греша, граждани, може и да не иска мустаци момчето, защото нали такива като него някои ги предпочитат голобради…..

Могъл – краднал! Колко познато ми звучи това, сякаш Брадли Манинг е роден в либерална България, не в консервативна Америка. Защото то у нас обикновено става така – крадеш пари от европейските фондове или от където и да било другаде, защото можеш и защото никой не те хваща, лъжеш обществото пред и зад медиите, защото част от обществото се прави, че ти вярва, а на останалата част не и пука, убиваш или поне пребиваш икономическата и идеологическата конкуренция, защото така ти ляга по-евтино, изобщо, чувстваш се свободен да правиш наистина каквото искаш. Ама все си мислех, че в Щатите дори на децата нагледно се обяснява как – да, свободен си да правиш каквото искаш в този живот, но само доколкото не пречиш на другите да реализират свободата си, като правят и те каквото искат. Защото иначе неизбежно се появява някой с по-големи мускули и мераци от теб, поради което свободата ти се превръща в нещо съвсем друго.

Признавам си, граждани, досега си мълчах и по тази тема, но покрай публикуването на секретни документи в “Уикилийкс” аз лично малко съм раздвоен. От една страна държа много на медийната свобода и съм сигурен, че ако ти падне секретен документ, свързан с нещо незаконно, той трябва да се публикува, независимо чии интереси ще бъдат засегнати. Просто интересът на обществото да бъде правилно и точно информирано е далеч над всякакви други лични и групови съображения.

Нещо повече – макар в нормалния свят за журналистите да е валиден принципът да не създаваш новини, а само да ги представяш обективно и да ги анализираш от колкото може повече гледни точки, все пак съществува и феноменът на разследващата журналистика. Той на пръв поглед малко заобикаля тези принципи, макар че на втори поглед не е така. От друга страна обаче не съм сигурен, че това, което прави “Уикилийкс”, е разследваща журналистика – първо, защото, както в случая с Брадли Манинг, нещата опират до обикновена кражба на документи и второ, защото какво всъщност разследваш, като просто публикуваш една камара документи, някои от които нямат никаква стойност за никого, други, които са част от един нормален работен процес, а трети, които може би съдържат и наистина интересна за обществото информация, но информация, която се губи, захвърлена в общата купчина, без да се акцентира върху нея. Ами нищо не разследваш, граждани – може би показваш мускули, може би избиваш комплекси, може би печелиш пари или влияние, не знам, но всъщност нищо не разследваш. Напротив, правиш така, че Системата се затваря още повече, въвежда нови механизми за контрол и нови ограничения, с което на практика се затруднява допълнително реализацията на едно основно гражданско право – правото на обществен достъп до информация, най-общо казано.

Утехата е, че в този свят способността да сътвориш някаква идиотщина, като я павираш уж с най-добри намерения, съвсем не е откритие на новото време или на изостаналите общества. Друг въпрос е що за утеха е това, но фактът си е факт. Пък и примерите изобилстват.

Да вземем прясната реакция на самата Европейска народна партия по темата за панегирика, който бат` Бойко сътвори на Тодор Живков и за който десницата иначе правилно протестира пред ЕНП. Така вместо да си изпишат веждите, сините си извадиха очите. Те, горките, сякаш не са си направили верните изводи от редица по-ранни прецеденти и продължават да битуват в очевидната самозаблуда, че ЕНП е истинска дясна партия, която държи на политическите принципи, а не сбор от европейски дясно-центристки елементи с уклон към популизма, които като цяло държат най-вече на пряката си политическа изгода.

Затова в резултат на протеста срещу феномена “десен политик възхвалява комунистически диктатор” се стигна до следната сценка: ЕНП запита Борисов дали това е истина, а Борисов им отговори с писмо, в което се закле, че каквито и да ги дрънка, той си остава автентичен десен политик. След което ЕНП, вместо да го съди по истинските думи, а не по думите за думите, изпрати писмо на сините, в което им скръцна със зъби да не шават много-много, а да си подкрепят управлението, каквато роля им е отредена, и да си траят. Как могат да си траят, като виждат какво става пред очите им, не се изяснява – в политическата визия на ЕНП за България очевидно останалото е мълчание.

Мълчание след мълчание обаче – и то се натрупва, хората и народите започват да те възприемат не като доброто ченге, което си мълчи от деликатност, а като тъпото ченге, което си мълчи, защото не знае какво да прави, когато клоуните му се подиграват. Ето защо уточних по-горе, че само понякога е полезно да си затваряш устата. И най-добре е да уцелиш правилния момент за това “понякога” – той съвсем не е винаги.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Докато моя милост се натутка с едно разказче за Будапеща, Крум се взе в ръце и описа своето лятно еднодневно пътуване до унгарската столица. Приятно четене:

Централна Европа – Будапеща

Лятото отново дойде и вече се избистряха няколко идеи за това, как да го прекарам. Най-добрият вариант беше да отида на гости при Даниела-моя приятелка, която беше за 1 месец в Прага на някакво лятно училище. И така след като свърших с университета, вече се чувствах свободен да се разходя някаде далеч от София, независимо разстоянието. Отидохме с приятели за 2 дена на Градина и след това в края на Юли се отправих с влака към Прага и някои близки градове. Ден първи. Тръгнах по познатата ми схема с влака, този познат ми до болка влак, с който бях излизал вече веднъж от страната. Предния път бях до Виена, този само до Будапеща. По принцип влакът е приятен-един спален вагон на БДЖ, в който си сам в купе с масичка, чешма с огледало и достатъчно място да не се чустваш на много тясно :) Лошото е, че пътуваш през деня - влакът тръгва в 12. В един момент колкото и интересно да ти е да гледаш през прозореца ти омръзва. Ако четеш също по някое време ти доскучава. Аз бях взел един плейър на който си гледах серии от един сериал, но знаейки че батерията не е вечна,си ги пусках през час-нещо като на час по лъжичка. По границите нямаше проблем. Минахме тази със

Сърбия

Следващото голямо събитие беше минаването на Ниш, където можеш макар и от влака да поразгледаш каква е обстановката в един по-голям сръбски град. Вечерта малко след като се стъмни, влакът пристига в

Белград

и аз за пореден многоброен път минах от там транзит с мисълта някой път да го посетя за по-дълго. Влакът минава по един мост над река Сава, като нощно време се оказа, че гледката от там е много красива с другите мостове над реката - осветени и светещия град. Така и идва най-гадната част от цялото пътуване. След като цял ден си гледал през прозореца и си се занимавал с всякакви неща идва време да се спи. Във вагона при умората която те е налегнала е доста лесно да заспи човек, но след някое време идва следващата граница - будят те. Около половин час трябва да се въртиш и да чакаш да ти видят паспорта, след това влака тръгва и след 20 минути граничният пункт вече от унгарска страна и същата картинка. Този път всичко минава успешно и в 5 часа сутринта влакът акостира на

гара Келети в унгарската столица Будапеща

Ден втори След като слизам от влака, почвам да търся къде да си оставя багажа. Това вече е нещо ново за мен. До сега само в Солун съм искал да си оставя багажа на гарата, навсякъде другаде съм отивал директно на мястото, където спя. Но в Будапеща бях за 10 часа и само да разглеждам, а багажа си тежи :( След известно разпитване, намерих къде става номера. Големи кутии в които го пъхаш и срещу някакви форинти си ги заключваш и взимаш ключа. Тъкмо ги намерих и трябваше да търся банкомат за местна валута. Изтеглих пари. Отидох пак при кутиите и се оказа, че с банкноти не става – искат монети. Развалих. Първата кутия, в която опитах беше нещо развалена и един ром скочи към мен показвайки с жестове, че иска да ми помогне, а всъщност не спря да ми гледа ръката с парите, които бях приготвил. Въпреки, че го изблъсках и му обясних, че помощ не ми трябва, той продължи да стои и да ме оглежда. В крайна сметка си заключих багажа, проверих го и взех ключа. И така „милият” местен ме погленда усмихнато в стил справихте се отлично туристе, а аз си мислех: съжалявам, ама съм от България, врял и кипял в пътешествия и няма да се хвана на джебчийските ти номера :) В 6 без малко вече бях излязъл от гарата и вървях към

националния стадион,

който беше първата ми и единствена сигурна дестинация в града. Това се дължеше на факта, че стадиона се намираше много близо до гарата. Оказа се голям спортен комплекс и го видях само от оградата. След това без карта и никакъв гид за Будапеща се отправих в посока

Дунав

Надявах се да стигна при реката, но някъде в по централната част на града. Е след известно въртене по улиците стигнах до един от мостовете - Маргит. Лошо впечатление ми направиха клошарите, които бяха налягали,особено рано сутринта пред голяма част от входовете на кооперациите-много грозна гледка.

Мостът Маргит пресича Дунав,

но интересното при него е че минава покрай един остров, който е превърнат в парк и доста красиво място за отдих и спортуване. Слязох на острова, където толкова рано логично нямаше хора. Единствено минаваха постоянно деца, които отиваха в басейна разположен на близо за да тренират. Не случайно Унгария е една от силите в плуването в Европа, а и в света. На острова имаше и много добре поддържан лекоатлетически и съответно футболен стадион, но да разкажа и за нещо различно от спортно съоръжение в този град :) Паркът на о-в Маргит е много хубав с алейки и зелени площи и всякакви такива паркови неща. Аз се бях изморил доста от ходене (не че беше много ходене, ама нещо кецовете много взеха да ми убиват). Дойде ми доста логичната идея да поседна в парка, който в ранните часове, очевидно беше празен. Тъкмо тръгнах към алеите и видях поредните клошари спящи там и се отказах. В крайна сметка въпреки болката в краката реших че ще ходя, докато намеря по-добро място. След като продължих по споменатия по-рано мост стигнах и до другия бряг на Дунав. От там тръгнах по течението, където има изградена много хубава алея за бегачи и колоездачи. Доста приятно впечатление правят спортуващите хора в ранните часове на деня :) Там най-накрая намерих една пейка и седнах. Бях на перфектно място, защото точно срещу мен на други бряг се намираше сградата на

Парламента

Той е втория по големина на сградата си в Европа и определено един от най-красивите. Самата сграда е издържана в готически стил, но не мисля да навлизам в подробности, защото наистина е много внушителна и трябва да се види на живо или поне на снимка

След като починах малко, продължих по крайбрежната алея. За мен беше доста приятно че един от големите кораби които минаваха през реката беше български. Той обърна точно където бях застанал и видях българското знаме, а самият кораб се казваше Русе престиж. От лявата ми страна се падаше реката, от дясно се появи един голям дворец, който също е една от старите и внушителни сгради в унгарската столица. След като го подминах вървях по крайбрежната улица, която разделяше един висок хълм от реката. Това беше

хълмът Гелерт

Имах още доста време и реших да се кача да видя как е горе, а и без това нямах никаква представа как да се върна до гарата след толкова много ходене по най-различни малки и големи улици. Почувствах се още повече като турист, когато видях че има маркировка, която води до върха на хълма, нещо което си мислех че се прави само в планините, а няма как да стане при такъв поддържан парк в центъра на някой град. То след 15 минути катерене си се почувствах и като в планина особено след умората от ходенето по равните, но дълги улици до преди това. След някакво време човек излиза на нещо като тераска и вижда една невероятна гледка над голяма част от града. Но пътеката не свършва до тук. Още малко ходене и се излиза на върха, където е разположена

Цитаделата

и за пореден път си казвам след такова катерене: Струваше си :) А градът вече се вижда в по голямата си част и човек може ясно да си даде представа какво огромна площ заема. В един момент си давам сметка че въпреки че ходих толкова време съм обиколил една нищожна част в центъра на Будапеща, но пък там където са съсредоточени най-голям брой забележителности. С поглед намирам и големия стадион и гарата и се ориентирам горе долу каква посока трябва да следвам после. Заобиколих Цитаделата и от другата страна почват да идват много туристи, докарани от различните туристически автобуси. Аз заемам една удобна пейка и се любувам на гледката-тя е невероятна виждам другата част от града.

Да в един момент си мисля малко е гадно да съм сам на това място. Но в следващия се любувам на града, без да се затормозявам с абсолютно нищо. И от тази страна се вижда замъкът, който подминах по-рано, но в целия му блясък-отгоре. Пропуснах да спомена че в подножието на Гелерт има

турска баня

с типичния си архитектурен стил. Просто седя и наблюдавам града – изследвам го с поглед, търся му края, но той като че ли не свършва. Спускам се от другата страна на хълма. По някакви пътечки – абсолютно сам, не по пътя от който идват автобусите с туристи. Не мога да повярвам че в толкова космополитен и оживен град, в центъра има място и то хубав парк където да не срещнеш никой. Сигурно това е защото по това време хората са на работа, а туристите са толкова комерсиализирани, че ги закарват с автобус от точка А до точка Б. Само някъде между точките ги оставят да се поразходят и имат „свободно време” до еди колко си часа, но на такива места където пак е пълно с други туристи. После сигурно много от тях казват бях в Будапеща разгледах Парламента, Замъка, Мостовете, бях на хълма Гелерт и всичко това за 3-4 часа. Е, да и аз бях там само, че ги разглеждах по друг начин, разхождах се сам из парка на Гелерт свободен да правя каквото си искам, не ме закара автобус до горе-където да снимам за 10 минути банални панорамни гледки от града. Аз си обикалях и затова в един момент се почувствах като местен. В следващия отново излязох на крайречната улица с целия трафик и движение. Пресякох набелязания мост, който трябваше да ме отведе в посока гарата и почнах да обикалям от другата страна на реката. Наблизо беше

улица Ваци. Тамошната Витошка!

Хубаво, ама няма банкомати. Добре бе, вече вървя 20 минути по центъра – от които 10 минути по улицата и няма банкомат, а обменни бюра – бол. Е толкова бюра, колкото имаше на тази улица не знам дали има в цяла София. В един момент се почувствах тъпо че реших като един съвременен гражданин на света (не третия де) имам пари в картата, ама не и налична българска валута да си обменя. Дори и унгарската ми беше на привършване, ама на гарата сутринта нали малко обмених – пък после още. Е, хубаво ощ,е ама няма банкомати в тая Будапеща, съответно няма джобни и съответно

няма скоро да ям Гулаш

Помислих си около гарата някое заведение с местна кухня. Там пък по-късно не открих такива. Е, в крайна сметка поне се разходих по Ваци и намерих най-накрая банкомат, дори два. Единият беше да си теглиш евро* – перфектно ама в Унгария си карат стабилно на форинти. Както и да е, изтеглих пари и последва нов лутане. Този път който и да питах не знаеше английски. Да – попаднах и на англичани – ама те пък не знаеха пътя до гарата.

След много питане някак си стигнах до гарата.

Междувременно краката ми имах усещането, че са на пихтия, такива болки бяха, но вече знам и следващия път ще съм с по-други маратонки. В крайна сметка обиколих си около гарата, а гулаш не се задава. Накрая умирайки от глад, седнах в едно KFC – типично изпълнение за турист – до гарата. След като се нахраних напазарувах някакви бири и други неща от СВА. Оказа се че веригата е унгарска, а ми е слабост, тъй като имаме такъв магазин точно до нас в София :) После отидох до гарата и чаках да стане време за моя влак. Вече едвам се движех и с голяма мъка не заспах на пейките в чакалнята. Така е като тръгваш да обикаляш Будапеща от 5 сутринта. Автор: Крум Божиков Снимки: авторът * За пръв път чувам, че има банкомати в чужда валута – бел.Ст. Други разкази от Унгария– на картата: КЛИКАЙТЕ на разказа!

Веднъж Жабата чула песента на Славея и изпаднала във възторг. Славеите действително пеят прекрасно и даже жабите не може да не забележат това.
"Би било чудесно, - помислила си тя - ако и другите птици умееха да пеят така! А то в тази гора един истински певец няма: едни крякат, други грачат, а нещо, което да ти грабне душата, няма. Колко жалко!"
И Жабата започнала да се учи при Славея. Всяка вечер тя идвала до дървото, където той обикновено пеел и старателно повтаряла трелите му. Е, както можела. Отначало нищо не се получавало. Но минали няколко месеца и усърдието и било възнаградено - Жабата научила няколко ноти. Не всичките разбира се, само две или три, но за начало (и за жаба) това е голямо постижение.
Доколкото нямала търпение да се хване за работа, тя доскачала до гората и там започнала да обучава птиците и зверовете в това, което сама била научила. Естествено, малко от тях я взимали на сериозно. Но Жабата не се отказвала - уговаряла, убеждавала, набивала нови идеи в неподатливите глави на горските обитатели, заразявала ги с личен пример ... И усърдието и отново било възнаградено. Минали няколко месеца и в гората се научили да квакат. С извивки.

П.Бормор

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Веднъж Жабата чула песента на Славея и изпаднала във възторг. Славеите действително пеят прекрасно и даже жабите не може да не забележат това.
"Би било чудесно, - помислила си тя - ако и другите птици умееха да пеят така! А то в тази гора един истински певец няма: едни крякат, други грачат, а нещо, което да ти грабне душата, няма. Колко жалко!"
И Жабата започнала да се учи при Славея. Всяка вечер тя идвала до дървото, където той обикновено пеел и старателно повтаряла трелите му. Е, както можела. Отначало нищо не се получавало. Но минали няколко месеца и усърдието и било възнаградено - Жабата научила няколко ноти. Не всичките разбира се, само две или три, но за начало (и за жаба) това е голямо постижение.
Доколкото нямала търпение да се хване за работа, тя доскачала до гората и там започнала да обучава птиците и зверовете в това, което сама била научила. Естествено, малко от тях я взимали на сериозно. Но Жабата не се отказвала - уговаряла, убеждавала, набивала нови идеи в неподатливите глави на горските обитатели, заразявала ги с личен пример ... И усърдието и отново било възнаградено. Минали няколко месеца и в гората се научили да квакат. С извивки.

П.Бормор

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!