тук имаше дълго и прочувствено писмо до деб, Дядо Коледа, но ще ти го изпратя друг път /текстът е цензуриран и свален/

книга. най-добрият подарък. да, да, ами ако човекът не обича да чете? ами има и книги с готварски рецепти или всякакви там мъдри мисли с много картинки. лесно. ама и сложно - да нацелиш коя точно за кого. но пък лесно - сега има толкова много. но пък трудно - губиш ...

Публикувах в блога "България е наша" един текст - "Футка беше и футка си остана, драги ми Жоро, известен като Гоце", който в моя блог Blogger отказваше да публикува под нелепото обяснение, че нещо в url-а не било наред. Публикувах буквално същия текст - сиреч copy-paste, и същият Blogger го прие. Без знак разлика. Обаче когато опитах да го пусна в Svejo.net, получих следната картинка:



Не знам... случайност? ... много случайно е ...

Уча PR, но не знаех точно как да озаглавя постинга, защото от следващата реклама определено може да ви се иска да се отбиете в Офиса.

Max Telecom направо опикаха конкуренцията и смятам, че няма две мнения по въпроса. Явно 2010 ще е годината на запомнящите се реклами. Само, като си спомним за мултимедиите на “Презерватирай се” (няма да дам видео,  защото ми омръзна да им гледам рекламата!) и ГМО паразити, картинката се изяснява.

Сега идва ред на Max Telecom, които от няколко дни редовно ми опикават екрана на телевизора и просто няма как да не поискам мнението ви – наред ли е рекламата и как ви се струва?

Прочетете също:

• March 6, 2010 -- Why Syria Is a Good Bet? (0)

От няколко Коледи насам ми се иска да приготвя специална торта за светлия празник. И от няколко години насам обстоятелствата и липсата на достатъчно време ме спираха в това начинание. Настъпят ли зимните празници все се завихрям в нещо, което отнема вниманието ми към така желаната торта. Тази година тропнах с крак сама на себе си и твърдо си дадох сметка, че повече отлагане няма да има.

И понеже е зима и понеже е Коледа, каква по-добра възможност от това да приготвя фруктов кейк? Богат на разнообразни сушени плодове, ядки, подправки и аромати. Преди две години приготвих нещо подобно, което беше в мини вариант и предназначено за подаръци на приятелите. Сега кейкът е истински, голям и декориран. Взаимствах няколко технологии за декорация, като разбира се не пропуснах и шоколада в моята Шоколадова Коледа. Той влезе в ролята на покритие и декоративни елементи на кейка във вид на пластичен шоколад. За него и подробностите ще си говорим по-долу. Сега ще се върна на фруктовия кейк.

Този сладкиш е един от най-издръжливите, редом с Щолена. Добре опакован и при правилно съхранение може да издържи до 3 месеца, като с всеки изминал ден, кейкът обогатява вкуса си. За да се съхрани добре, кейкът трябва да се остави да изстине напълно. След това се опакова по вече познатия ти начин – в алуминиево фолио, а след това в плик и плътно затворена кутия. Някои дори го сиропират с алкохол (уиски, ром, бренди или коняк), който го държи влажен и още повече подчертава добрите му вкусови качества.

Фруктовият кейк сам по себе си е високо енергиен десерт с изключително богат аромат. Но нали искам торта за Коледа, та ето, на, декорирах си една.

Коледен фруктов кейк

По идея от книгите The International School of Sugarcraft и Glamour Cakes

Дозите са за 1 кейк с диаметър 20 см. и височина 5 см.

Продукти:

• 250 гр. стафиди
• 150 гр. сушени сини сливи, нарязани на дребно
• 150 гр. сушени червени боровинки
• 150 гр. сушени кайсии, нарязани на дребно
• 150 гр. коктейлни череши (ако са в захарен сироп – добре отцедени), разполовени
• 100 гр. фурми, нарязани на дребно
• 150 гр. смлени сурови бадеми
• настъргана кора от 1 портокал
• настъргана кора от 1 лимон
• лимонов сок от 1/2 лимон
• 50 мл. уиски
• 300 гр. брашно
• 1 чаена лъжица канела
• 1/4 чаена лъжица прясно смляно индийско орехче
• 1/4 чаена лъжица смлян карамфил
• 1 чаена лъжица ванилова есенция
• 200 гр. тъмна кафява захар (Muscovado)
• 200 гр. меко масло
• 50 гр. меласа (1 препълнена супена лъжица)
• 4 яйца от свободно отглеждани кокошки
• 3 супени лъжици сладко от кайсии
• 400 гр. марципан
• 1/2 доза пластичен шоколад (рецептата по-долу)
• захарни перли, конфети, дребни бонбони и панделки за декорация

Всички сушени плодове, настърганата кора от цитрусите, лимоновият сок и уискито се смесват в голяма купа. Разбъркват се добре. Купата се покрива със стреч фолио. Плодовете се оставят да отлежат цяла нощ на стайна температура.

Форма за кейк с подвижни стени и диаметър 20 см. се намазва с мазнина. От хартия за печене се изрязва кръг с диаметър 20 см. и се поставя на дъното на формата. Също от хартия за печене се изрязва лист с дължина около 1 метър. Листът се прегъва четири пъти по дължина, така че да се образува лента. Лентата се прави на кръг с диаметър 20 см. и се поставя от вътрешната страна, плътно по стените на формата. Ако е необходимо, краищата на лентата се закрепят с топлийки или кламери. (Топлийките да не бъдат с пластмасови главички.)

В голяма купа се смесват пресятото брашно, бадемите, подправките, захарта, маслото, меласата и яйцата. Разбиват се за няколко минути с миксер, с приставките за тесто или на ръка с дървена лъжица. Сместа трябва да стане гладка и еднородна. Към нея се добавят сушените плодове и всичко се разбърква много добре.

Сместа се изсипва в подготвената форма. Разпределя се равномерно и формата се тръска 3-4 пъти с малко повече сила в плота, за да се елиминират въздушни пространства в кейка. Сместа се заглажда на повърхността с лъжица, намокрена в топла вода.

Фурната се нагрява на 140°C. Кейкът се пече в предварително нагрятата фурна за 2 часа и 30 минути. След като се извади от фурната, кейкът се оставя да изстине напълно във формата преди да се извади. Най-добре да се остави за цяла нощ. След това се изважда от формата, отстранява се хартията за печене от стените и дъното на кейка. По желание може да се сиропира леко с предпочитан алкохол. Ако кейкът ще бъде съхраняван за по-дълго време, след като изстине, хартията за печене не се маха и кейкът се увива добре в алуминиево фолио. Прибира се в плътно затворена кутия.

Пластичен шоколад

Продукти:

• 600 гр. бял шоколад
• 40 гр. какаово масло
• 130 гр. глюкоза
• 100 гр. захар
• 100 мл. вода

От захарта и водата се приготвя захарен сироп, като се загряват на умерен огън и се оставят да поврат няколко минути. Маха се от огъня и се оставя да се охлади леко.

Шоколадът се разтопява на водна баня. Отделно, на водна баня се разтопява какаовото масло.

Захарният сироп се смесва с глюкозата. Загряват се на умерен огън докато сместа стане еднородна, но без да завира. Сместа се добавя към разтопения шоколад и се разбърква енергично. Добавя се и разтопеното какаово масло и сместа се разбърква енергично за няколко минути докато започне леко да се втвърдява.

Ако пластичният шоколад ще се оцветява, сега е момента докато е все още течен. Всички видове сладкарски бои са валидни за този шоколад. Изпробвах и не се пресича.

Все още мекият пластичен шоколад се изсипва в найлонов плик и се оставя да отлежи около 12 часа в хладилник, докато стегне. Преди да се работи с него се омесва за кратко докато стане пластичен. Не бива да се прекалява с месенето, защото шоколадът омеква от топлината на ръцете и какаовото масло избива на повърхността. Ако това се случи, шоколада се връща в хладилника докато стегне отново.

С този пластичен шоколад може да се покриват торти или да се правят семпли фигурки за декорация.

Тъй като моята декорация изискваше бяло покритие на тортата и цветни елементи в два цвята, разделих пластичния шоколад на 3 части, от които най-голямата е бяла. Останалите две боядисах в червено и зелено.

Покриване на кейка и декорация

Преди да се декорира кейкът е необходимо да се намаже с тънък слой сладко. За целта сладкото се загрява докато се втечни и с четка, кейка се намазва от всички страни.

От белия пластичен шоколад разточих кръг с диаметър 23 см. Разточването става между два листа твърд целофан и е трудоемко. Хартията за печене не върши работа в случая. Кръгът поставих върху кейка, като краищата му застъпваха около 1 см. от стените.

Стените на кейка покрих с марципан. Разточването при него става много по-лесно и ако желаеш може да покриеш цялата торта с него. За стените са достатъчни около 300 гр. марципан, но е нужно малко повече количество за да се разточи на две дълги ленти. Лентите се изрязват с широчина, колкото е широчината на кейка и с дължина – 1/2 от диаметъра на кейка. Двете ленти се залепят по стените на кейка, като се свързват от двата им края. Заличаването на свръзката става лесно с леко притискане на краищата и заглаждане след това. Кейкът е покрит, остава декорацията.

За декорация използвах пластичен шоколад, въпреки че и оцветен марципан би свършил превъзходна работа. Направих няколко листа от имел и три цветни коледни топки. Семпло, но носещо настроение.

Коледен фруктов кейк от Йоана Петрова - Кулинарно - в кухнята с Йоана
За още публикации, прочети съдържанието на блога или разгледай мозайката от снимки.

Милен Цанов и неговите дружества Ред Девил Кетъринг и Райт Рентал имат основна заслуга вече 4-та година да има безплатен Интернет в Докторската градинка.

Източник:
Стефан Димитров , шеф на Allied Pickfords SouthEast Europe , жител на квартал "Оборище", истински обичащ квартала ни

Когато плюем бизнеса и бизнесмените по принцип, е особено важно да сочим поименно тези, които освен бизнеса си, правят нещо полезно и безвъзмездно за обществото.

Благодаря, Стефане, благодаря, Милене! Обичам ви!

Предпоследното издание за 2010 определено ще остане в историята на предаването. Проектът In Vinyl We Trust, и по-конкретно Selector Stiliyan и Skill представиха селекциите си от фънк, соул и джаз музика изцяло на грамофонни плочи.

Пръв зад грамофоните застава Selector Stiliyan. От първото до последното соул парче лъха класа. Говорим си с двамата за проекта, за музиката, за винила и предстоящото парти. След това Skill представя невероятната си селекция от 7-инчови сингли, изцяло на лейбъли от бившия Източен блок. Изпращам двамата към бар Bolla и завършвам предаването с моя селекция от 7-инчови фънки парцали. Веднага след предаването и аз се отправям към Bolla, за да се присъединя към виниловия празник, продължил до 5 сутринта.


1 час:

2 час:


3 час:

• Twitter Updates for 2010-12-21 http://t.co/iPQxtik #
• Българин подготвя националния отбор на Сирия по плуване http://t.co/4ZTxZOw #
• Върнаха полета в Истанбул…братовчед ми ще помни пътуването дълго:)) И ние… #
• Поне малко да се вдигне мъглата… #
• The Intidar Daily is out! http://bit.ly/g8zAEA ? Top stories today by @vepalestine @imemcnews @lisang @thenextwebme @elicoopter_mid #
• Чакам,както още ДОСТА хора на летището (@ Sofia Airport) [pic]: http://4sq.com/e9iXoN #
• I just unlocked the "Adventurer" badge on @foursquare! http://4sq.com/gcVPLF #
• На летището е лудница. Всички полети закъсняват,за нашия от Истанбул даже няма инфо. #
• 28 коли са ударените във верижната катастрофа по пътя за летището.Нямате представа какво е… #
• Chrome Getting Closer To Firefox with 10,000 Extensions http://bit.ly/hS21Nm #
• Хм,защо като споделям линк във Фейсбук от блога ми,излизат символи,вместо кирилица в описанието е заглавието на линка… #
• Read: За празника на дервишите в Кония и единственият български екип,заснел това http://goo.gl/fb/wX0DO #bulgaria #
• Спамърите стават все по-изобретателни! #
• Блогът на @openlyfeminist е самостоятелен,но се показва в wordpress.com dashboard. Как мога да направя и моят да се вижда? #
• Честит рожден ден на @bo_go #
• Read: Какво постигна България в Ливан? http://goo.gl/fb/sP5n4 #arabs #bulgaria #middleeast #press #worldnews #

Още:

• February 3, 2009 -- Wordpress Design Contest (0)
• September 24, 2010 -- Аз съм доносник на МВР (0)
• October 27, 2008 -- Да си пропомним Декларацията за човешките права на ООН (10)
• January 13, 2009 -- Близкоизточно кино:Япония,Япония (0)
• March 5, 2009 -- Затворен кръг (0)

Най-разпространеният четец за електронни книги в света Kindle се продавал много повече от очакваното, съобщава съобщава агенция Bloomberg, позовавайки се на анонимни източници от Amazon. Компанията вероятно ще достигне продажби от 8 милиона четеца Kindle през 2010. Ако тези прогнози се изпълнят, Amazon ще надвиши с близо 60% очакванията на специалисти, които са за 5 милиона. 

Класация с десетте най-популярни тенденции в литературата за деца през тази година пусна най-голямото издателство и дистрибутор на детски книги в САЩ Scholastic. Списъкът е съставен от редактори на издателството, включващи експерти от подразделенията Scholastic Book Clubs и Scholastic Book Fairs, които се занимават с разпространението на книги от всички издателски къщи по света. 

Обичам балета.
Той е сложно изкуство, което иска отдаденост, любов и лека психопатия, като всяко изкуство.
Има множество филми, които са посветени на темата, разказващи истории за балерини.
И за съжаление повечето попадат под един и същи знаменател, представящи танцьорките като недоразвити,  неадекватни, плашливи момиченца, които си падат по даскала, сексуално незадоволени, със сериозни проблеми с майките си.

Което е толкова ограничен, смешен и глупав начин да се погледне на темата.

За съжаление, „Черният лебед“ се държи по същия начин.

Тъй като искам да анализирам темата в дълбочина, предупреждавам, че коментирам сюжета в детайл, така че ако не сте гледали филма, не четете нататък.
В самото начало хореографът ни казва, че да, „Лебедово Езеро“ е поставяно стотици пъти, но той ще ни покаже нещо различно.
И различното е… амиии… нямам представа, защото не ни го показват. Но пък ни го казва, така че трябва да смятаме, че това, което виждаме е напълно различно, от всички предишни вариации.

И така, главната ни героиня се казва Нина. Тя е мила, нежна, крехка. Не знам колко е гладувала Натали Портман, за тази роля, но прилича на привидение. И на повечето балерини и гимнастички, които познавам. Това е ужасяващата част на този свят, трябва да си непоправимо кльощава. Не мисля, че килограмите имат някакво отношение към уменията да се танцува, а и подозирам, че една добре нахранена млада жена би могла да пресъздаде една роля по-добре, отколкото създание, което едва носи душата си, но целта е да бъдат фини, нежни, сякаш не от този свят и видът на скелет на батерии, явно е пътят към него.
Балетът винаги е имал сериозен проблем, с начинът, по който третира танцьорките си, хранителни разстройства, анорексия и всичко останало. И абсурдните стандарти не помагат. Както и оглушителната тишина по този въпрос.

За съжаление филмът почти не засегна този аспект.
Самата Нина прилича повече на дете, отколкото на зряла жена, което е и целта. Тя се облича в светли, топли цветове, стаята й прилича на стая на десетгодишно момиченце (плюшени играчки, детски мебели, пастелни цветове), а тихият гласец и плувващите в сълзи очи също ни показват една доста безпомощна картинка.
Интересното е, че повечето танцьорки, които аз познавам, имат воля от желязо, в никакъв случай не са крехките цветя, които виждаме по филмите, да не говорим за толкова послушни.
И все пак, да продължим.

Хореографът е гъз, на гъзовете, който си позволява недопустимо фамилиарно поведение и то безконтролно и без последствия. Острата йерархия наистина я има, но би било приятно разнообразие, ако бяхме пропуснали възползващия се от положението си кретен или поне да бяхме видели последствие. Или де да знам, да имахме жена, на тази позиция, например? Не, показвайки ни го, филмът не става по-реален, става по-стереотипен.
Друго, в този филм видяхме две роли само, стереотипно женската, завиждащи, глупави, подобни на ято (не са малко сцените, в които трупата танцьорки създава повече впечатление за някакъв вид птици, отколкото друго), пасивни и слушащи и активният мъжки персонаж, който харесват и обожават, в контрол на пърхащото и изгубило дъх ято.

Застаряващите балерини, острата конкуренция, която ни представиха и омразата между балерините, можеше да бъде развита толкова по-добре. Факт е, че сценичният живот на прима балерините не е дълъг и винаги има кой да ги замени, което не спомага за положителното отношение между танцьорките. И все пак, има достатъчно примери и историята можеше да ни покаже и нещо друго, освен озлобена и изпълнена с омраза, самоубийствено настроена „застаряваща“ балерина, най-малкото, защото светът изобщо не е толкова плосък и ограничен, както ни го показват отново и отново.

Майката.
Ама разбира се, къде се е чуло и видяло в артистичен филм да ни покажат здравословна връзка между майка и дъщеря. Разбира се, че ще видим горчиво обвинение за пропуснати възможности и живот. Разбира се, че ще е болно контролираща. Разбира се, че ще е леко изперкала и неодобряваща. Отново държа да отбележа, има и такива майки. Но вече сме ги виждали в толкова много филми, че е по-скоро скучно, отколкото невероятно реалистично и показващо зад кулисите какво се случва.

И като цяло това е филмът.
Отвъд това са промените, които се случват в Нина. Които честно казано, никак не ме впечатлиха. Пълната липса на личност в нея ме отегчи много бързо. Тя е двуизмерен персонаж, който се опитват да ни убедят, че е сложен. Ако искаха да ни убедят, да ни го бяха показали. Изключително харесвам Натали Портман, но дори тя не може да спаси толкова постно написан персонаж.
Не намерих нищо, което да ме привлече в личността й. Идеята, че колкото повече си позволяваше да се отпусне и да се наслаждава на живота, толкова повече изперква, никак не се различава с аналогията в Дракула, с Луси и Мина.

Самата хореография на филма беше… безлична. От махането с ръце, ме заболя главата, а танците бяха малко и прекалено обикновени, а съм гледала спектакъл и ме плени, просто тук го представиха посредствено. Имаше няколко красиви момента, но повече приличаше на нещо, което просто е скицирано, а не е развито в детайл изобщо.
По никакъв начин не засегнаха самата идея за цвета на лебедите. Преповтарянето на двете крайности -  курва/девственица не впечатляват никого, защото сме ги видели около един милиард пъти.

Балетът изисква отдаване, тренировки, контрол, дисциплина, всичко това, е вярно, като всяко нещо. Това, което не ни показаха беше любовта на танцьорите, удоволствието от изкуството.
И това е сериозен пропуск, затова и филмът страда. Да, красив е, но също така е и посредствен. Триумф над визуалното, над съдържанието.

Показват ни, че тя убива част от себе си, че тя се превръща в черния лебед. Предадено на зрителя чрез нейната целувка към хореографа.
Като цяло сексуалността на Нина е просто несъществуваща.
Другият момент, е в който ни я показват с Лили, което би било прекрасно, ако не беше повече реакция на негативните емоции, която Нина изпитва към Лили, отколкото друго.

Накрая… смъртта или поне впечатлението, че Нина умира. Разбира се, че тя ще умира. Или ще отива в лудница. Защо пък да бъде стъпка, към израстване, към промяна, към разбиране, към осъзнаване? Какво е това желание музите, богините, да бъдат убивани и подлудявани? Иначе биха били прекалено реални, прекалено истински, прекалено… хора?
Съвършенството, към което Нина се стреми, идеята е, че го черпи от себе си, само че нейното идва от лудост, при сблъсък с проблеми, от които тя се пречупва, потвърждавайки и затвърждавайки стереотипа за крехката безпомощност.

Не, благодаря. Ако държа да чета викториански стереотипи, мога да ги намеря и с по-високо качество, в близката библиотека.
Този филм, макар и красив, не каза нищо ново, не показа нищо ново и не разказа нищо ново.

Filed under: бръмчащи мисли, култура уж Tagged: "Лебедово езеро", "черният лебе", Арнофски, Натали Портман, анорексия, балет, взаимоотношения, изкуство, лудост, стереотипи, танци, танцьорки, хореография, хранителни разстройства

Гледайки това:

Си мисля, че е било покана за :

На 22 декември в Стара Загора евродепутатът от ГЕРБ Илиана Иванова даде пресконференция, на която отбеляза основните акценти от работата в Европейския парламент.

Препубликувам от "България е наша" - апропо, наша е !!! , майната им , затова поне четете този блог... Моля...

Догодина заедно с президентските ще се провеждат и местни избори. За президентските не само обединените блогъри, а всички граждани още сме неграмотни, немощни и неосъзнати. Но за местните не е така.

Както е известно физикът Георги Котев, който избяга на Запад след 17 години работа в АЕЦ „Козлодуй”, неотдавна се върна в България по покана на министър Трайков и се срещна с него. След срещата, на която той е обяснил подробн...

Ако погледнеш ежедневието си от Космоса, сигурно доста има да се чудиш какъв го играеш под Слънцето. Ставаш сутрин, влачиш се до Работа, 8 часа извършваш (почти)безсмислени действия, ядеш нездравословна храна, прибираш се и бинго – кулминацията на деня, включваш Екрана.

Сядаш на един стол и наблюдаваш метална кутия, в която се прожектира образа на други хора, които се преструват, че извършват насилие един другиму. Актьорът Х яде бой или получават куршум и с това стават милионер. Цял живот пие за сметка на 10-минутната си изкуствена смърт. Това е Голямото Кино, а най-любимите ми филми са най-кървавите, в тях умират с вилица в окото.

Насилието на екран винаги трябва да е инсценирано, а случилото се в реалността бива цензурирано. Никога в кадър не влиза истинският вонящ труп, на истинския клушар, убит или умрял около кофата. Него го дават покрит с чаршаф, но само ако е бил национално известен.

Дали Голямата Мисия на “изкуството” е да изкорени всички форми на физическо докосване между индивидите? Постижима ли е тя, или се получава така, че детето, което не гледа телевизия, спокойно бие и яде закуската на всички останали?

(илюстрация)

В понеделник Министерство на икономиката, енергетиката и туризма, накратко МИЕТ (на мен „миет” ми звучи като име на турски еротичен танц, но кой ли пък се интересува как ми звучат абревиатурите на министерствата!), изнесе пресконференция, от която стана ясно, че след година България вече няма да е същата, защото ще си има ново туристическо лого за почти 3 милиона лева. Пълното заглавие на проекта според официалния сайт на министерството е “Разработване на стратегия за бранд “България” и въвеждане на практика на интегриран и последователен бранд мениджмънт“. Как само звучи, а?…

Всъщност, както беше обяснено от експертите на МИЕТ, нещата се свеждат главно до това да се смени онова лого, което те наричат „оранжева роза”, а според един мой приятел – историк също като Божидар Димитров, но по-млад и по-красив от него – е чалма. Целта на проекта била да се повиши ефективността на рекламата на България като туристическа дестинация чрез разработване на стратегия за бранд на страната, включително продуктови под-брандове за различните видове туризъм – морски, зимен, културно-познавателен, еко- и селски, балнео- и спа и др. Щяла да бъде разработена и стратегия за брандинг на туристическите райони у нас и поне един пилотен регионален туристически бранд. Щели да се направят и проучвания на 10 „генериращи” пазара – доколкото разбирам, това са страни, от които очакваме повече туристи. За тази работа ще се платят 2 822 900 лв. по ОП „Регионално развитие” – тоест част от парите ще платят българските данъкоплатци, а друга част (но само евентуално и то след изпълнението на проекта, когато всички документи се окажат наред) – от европейските данъкоплатци, които, види се, имат голям интерес да се рекламира българският туризъм, щом ще плащат за това.

Без да навлизаме в разсъждения какво точно значи „брандинг” и как го разбират в МИЕТ, да се опитаме да остойностим проекта и да видим дали наистина струва 3 милиона лева.

На първо място трябва да платим на художник, който ще откъсне от душата си новото лого на България. Има мнозина млади дизайнери, които за 500 лева ще направят чудесни неща, но за нашата задача ни трябва мастит творец, съизмерим поне с автора на паметника пред НДК (една стотна от творците от времето на Тодор Живков да имахме сега!…), на когото ще платим хонорар 10 хиляди лева. Щедро, но нека остане така, защото тук имаме не само лого, но и „брандинг”, който включва и някои други неща (не много и не много скъпи, впрочем). Имаме 7 „под-бранда”. Хайде да кажем, че всеки от тях ще е на половината цена на основния „бранд”, макар че разликата ще е само в имената. Значи 7 по 5 хиляди са 35 хиляди. Маркетинговите проучвания са 10 и макар че могат да се спазарят за по 10 хиляди парчето, ние ще ги пишем по 20, тоест 200 хиляди за маркетингови проучвания на т.нар. „генериращи пазари”. Стигаме до притеснителната дейност „въвеждане на практика на интегриран и последователен бранд мениджмънт”. Макар да съм старо куче рекламист, не се наемам да ви обясня какво точно значи това, защото и аз не го разбирам съвсем, но ако приемем, че става въпрос за производство на гайдлайн (за което се споменава и на пресконференцията), нека допуснем, че ще струва не повече от 10 хиляди лева. Има да се прави и един „пилотен регионален бранд”, който предлагам да разглеждаме като „под-бранд” и щедро да го оценим на още 5 хиляди лева. Остана агенцията, защото за този проект ще бъде обявен конкурс по ЗОП и този конкурс ще бъде спечелен от определена рекламна агенция (аз даже знам какви ще бъдат изискванията и знам кой може да ги покрие, но това е тема на друг разговор, за който тук нямаме нито пространство, нито време), та остана агенцията, на която нека с широка ръка пишем по 5 хиляди лева месечно за ангажимента й към проекта през цялата 2011 година, тоест още 60 хиляди лева и с това приключваме. Получаваме с всички завишения 320 000 лева, макар че реалната оценка на нещата не е по-голяма от 130 000. Но нека са 320 хиляди лева за 50-тина страници текст и десетина производни една от друга картинки! Остават още два милиона петстотин и две хиляди и деветстотин лева до изчерпване на проектния бюджет.

Ще се проявим като големи клюкари, ако тръгнем да гадаем каква ще е съдбата на тази разлика. Но можем да си позволим любопитството да проследим конкурса, да видим коя агенция ще го спечели и след това дали ще се появи името й като автор и организатор на някоя предизборна кампания догодина. Дали тези повече от два милиона и половина няма да се превърнат в оптимистични билбордове по кьошетата и в затрогващи телевизионни интервюта в стил „човек от народа” с избелели стари снимки и сълза в ъгълчето на окото? Но винаги е така – избирателите ги облъчват със собствените им пари.

Tweet

Явно строителният бизнес ползва някакво специално отношение, щом постоянно бива възнаграждаван с нови безсмислени държавни поръчки. 

Затвор за 100 милиона евро до Волуяк планира правителството – за 2000 затворници, изцяло държавно финансиран, с подарена от общината земя. Това е над 50 хиляди евро на затворник, или по 100 хиляди евро на килия за двама. С толкова пари може на всеки затворник да се изгради не килия, а триетажна къща във Волуяк.

Отделно, 120-140 милиона ще се дават за втори национален стадион (отделно десетки милиони за метро до него). Аргументите за стадиона са не просто повърхностни, а направо смешни:

 

1. Сегашният национален стадион не отговарял на изисквания, които щели да влязат в сила през 2012 година (80% от седалките да са покрити с козирка)

Когато падне една керемида от покрива, не строим цяла къща, а подменяме керемидата. Защото е логично и по-евтино. Същото е и при стадиона – много по-евтино е да се ремонтира сегашният стадион вместо да се строи нов. Още повече, че стадионът е точно до спирка на метрото.

2. Националният стадион трябва да е в края на града, защото всяка седмица се затварят улици при мачове

Националният отбор рядко играе /4-5 пъти годишно/ а и невинаги има много публика – така че това не е аргумент. Клубовете, които ползват националния стадион, често въобще нямат публика, така че също няма смисъл от затваряне на улици толкова често. Въобще, полицията да спре да затваря улици когато й скимне. Между другото, много известни стадиони не са в края на града и на никой не му хрумва да ги мести.

3. Строителството на стадиони финансирало частния бизнес

Бойко Борисов въобще не осъзнава, че за да дава на строителните фирми пари, той първо взема тези пари от други фирми, които са произвели нещо полезно, наели са работници, инвестирали са. Всъщност, вземането на пари от ефективния бизнес и наливането им в ненужни проекти, пречи на икономиката, а не й помага. Още повече, при наличие на огромна корупция в администрацията и политиката.

Между другото, защо въобще ни е нужен държавен стадион? В много страни няма национални стадиони, а в Англия – където има национален стадион – той не е държавен, а е на футболната асоциация. Футболните клубове и БФС могат да инвестират в ремонта на един стадион, все пак това е техният бизнес.

Блогът за икономика 2010

Днешният пътепис ще завърши пътуването на Избела до Итака (т.е. от България до Австралия ;)) Първата ѝ спирка беше в Москва, после спряхме в Хонконг, а сега ще разгледаме още по-подробно изпадналата перла на британската корона (или май перлата не беше точно Хонконг?) Приятно четене и се прогответе за приключения:

Една Одисея в 2009-та

част трета

Девет дракона, Брус Лий и свински грип

Картата всъщност я разгъвам повече от театралност, за по-голям драматичен ефект,  отколкото от необходимост, тъй като се намираме на главната пешеходна туристическа магистрала на Хонконг - булевард Натан. Трябва само да се оставим на човешкия поток да ни влачи по претъпкания тротоар на широката натоварена, обточена с висо-о-ки палми права като конец улица, която свързва северната (по-китайска и леко по-дрипава част на Коулун) с лъскавия, снобски, показен и комерсиален, и много западнярски Цим-Ша-Цуи на върха на полуострова. Южният край на булеварда е известен като

Златната миля

Тепърва ни предстои да видим защо. Когато през 1904-та година тогавашният губернатор на Хонконг Матю Натан решил, че градът има нужда от елегантен, просторен, декориран с палми булевард, идеята му предизвикала дълбоко недоумение (и възмущение) сред шепата местни жители. Грандиозният инфраструктурен проект бил дълго време известен като "Натановата глупотевина". Днес е една от главните артерии на свръхнаселения милионен град, и търговска Мека на Хонконг. Срещу които характеристики аз нямам никакви възражения, ама бих искала да вмъкна една препоръка само към бъдещи подобни начинания: за Бога, братя архитектекти, губернатори и пътно-строителни дизайнери, не засаждайте палми по тротоарите на тропическите (а като стана дума, и на субтропическите, екваториалните и другите неумерени, абе въобще на всички) градове. Високи и стройни, с корони чезнещи в небесата, те не правят сянка. И гарантират скоропостижно равномерно опичане на горкичките бледолики туристи, дръзнали да ползват тротоарите по предназначение.

Задухата е убийствена. А е още сутрин.

За да оцеляваме се налага да хлътваме периодично в безбройните климатизирани магазини, бутици, бижутерии и лъскави барачки, отворили гостоприемно врати към тротоарите, бълващи хлад като ненаситни чудовища с леден дъх, поглъщащи и повръщащи тълпи от хора. Температурният шок в комбинация с нестихващата треска, прогресиращата дехидратация и несекваща кашлица скоро ме докарват до състояние на тотален  делириум, в който реални и фантастични образи се смесват в калейдоскоп от лица, гласове, светлини и звуци. Вече не знам дали сънувам издокараните в безукорно бели ризи, елегантни костюми с жилетки, огледално лъснати обувки и златни ръкавели араби, които ми тикат рекламни брошури в ръцете и ме дърпат към някакво ателие - май шивашко. Не съм сигурна в реалността на гледката на събуващи се направо на тротоара мюсюлмани, прекрачващи по чорапи прага на джамията, съвсем близо до синагогата, и току до сгушен сред небостъргачите китайски традиционен храм (няма даже да се преструвам, че мога да разпозная по архитектурата каква религия изповядват молителите в него). От другата страна на улицата католическа църква от колониални времена се мери по достолепие и тежест с модернистичните бетони, притиснали я безцеременно от три страни. Съвсем като мираж в нажежената безводна бетонна пустиня ми изглежда внезапно изникналият пред очите ни

Коулун парк. Зелено чудо в сърцето на претъпкания мегаполис.

Катерим стълбите нагоре по хълма с ентусиазма на умиращи от жажда, съзрели езеро. Миражът ни посреща с гостоприемни хладни сенки, птича песен и стотици полуголи мъже (не бързайте да ми завиждате - прехвърлили са отдавна първа, че и втора младост), вглъбени в бавен мълчалив танц - Тай Чи. Съсредоточени прецизно контролирани протяжни движения. Като групово карате в забавен кадър. Пенсионерско Кунг Фу на планета с ниска гравитация. А може би не само на мен така ми се струва, но атмосферата е наистина с плътността на желе, тежи тонове и е нужно огромно усилие да се движиш из нея. Или от адската задуха времето е забавило ход. Зяпам хипнотизирано танцуващите китайски дядовци и продължавам да не вярвам на очите си. (Всеизвестно е, че високата температура често причинява халюцинации.) Тай Чи е най-масово практикуваният боен спорт в света. Само в Хонконг милиони хора излизат ежедневно в парковете и по улиците и площадите на града, за да правят танцоподобните си упражнения. Знам, не е за вярване, но това е всъщност бойно изкуство. Изгражда устойчивост, съпротивителна сила и гъвкавост за справяне с всичко, което съдбата може да си науми да запрати по посока на човека. Например, и с просто око се вижда, че би било много ефикасно средство срещу внезапно нападение от ленивец, коала, богомолка или друго свирепо същество с извънредно бавен метаболизъм. Тук въздухът всъщност е годен за дишане (за разлика от горещата супа, от която дробовете ми се опитваха да извлекат кислород на улицата), в езерцето цъфтят водни лилии, земята между дърветата е покрита с мъх - мек, зелен и сочен, а пейките предлагат покой, тишина и почивка. Градът не само не се вижда, но не се дори и чува сред птичата глъчка и ромона на фонтана. Тай-чи практикуващите не ни обръщат никакво внимание. Просто не ни виждат. Започвам да се чувствам като призрак в света на живите. Изкушавам се да се опитам да мина през някой от самовглъбените разсъблечени мъже. Но доброто ми възпитание (и гледката на потните им старчески кожи) надделява над лекомислието. Заобикаляме ги деликатно, на пръсти, без да ги смущаваме, минаваме под изящната пагода и се отправяме към птичето езеро, пълно с розови фламинги и други газещи. Обикаляме малко нетърпеливо шумните клетки на папагалите (ние си имаме предостатъчно папагали в Австралия, даже са ни малко в повечко, особено рано сутрин преди изгрев слънце, ама хайде да не се отклонявам сега в орнитофобни изявления), спираме се с недоумение до бронзовия паметник на Исак Нютон (Нютон в Хонконг ?!? - нерде Ямбол, нерде Стамбол), но после се сещам за паметника на Коперник във Варна и си казвам "Що пък не?!" Пред покрития олимпийски басейн най-после намираме кафене, Макдоналдс, вода и тоалетни (всичките затлачени до невъзможност от тълпи деца, възрастни, туристи, чужденци и китайци). От жегата и навалицата опашките се движат бавно като в Тай Чи. Наваксваме си с хидратацията (аз успявам да изпия собственото си тегло в литри), запасяваме се с още вода за из път и се престрашаваме отново да се включим в нескончаемия тържествен туристически марш по булевард "Натан". Посока юг - към лъскавия иЦм Ша Цуи. Тълпата ни поглъща без колебание и ни влачи с неустоимата сила на мъртво вълнение. Прави ми впечатление, че с Бояна сме почти единствените бледолики наоколо. Белеем се като пуканки сред морето от сериозни азиатски лица. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

Магазините и хотелите, край които се плиска човешкия поток стават все по-лъскави, все по-маркови, все по-големи и все по-скъпи.

По витрините са изписани всяко дизайнерско име и марка, които съм чувала в живота си, както и много, за които никога не съм подозирала, че съществуват. Изобилието на злато, диаманти, мерцедеси и висша мода е покъртително. Сетивата изтръпват от блясъци, прелести, лъскавина и съвършенство.(В моя случай изтръпването е подпомогнато от зверско главоболие и повсевместна хрема.) Само кашлицата ми остава незасегната от умопомрачителния дисплей на богатства и суета, и си се манифестира безнаказано. Глъчката се засилва до кресчендо. Автомобилният трафик се превръща в боботещо перманентно задръстване, предприемчивите търговци, тикащи стоки и визитни картички пред лицата ни стават все по-нахални. Ръцете им все по-настойчиви и сграбчващи. Тълпите се уплътняват. Кислородът не достига. Слънцето невъзмутимо пече. Градският пейзаж се размазва в мараня и адски шум. Смисълът на живота, вселената и всичко останало започва да ми се губи. Краката ми крачат механично, без връзка с главния мозък. Мога само да се надявам, че всичко това е кошмар и скоро ще се събудя. Внезапно насред цялата консуматорска туристическа истерия най-после виждаме помпозната имперска фасада на "Пенинсула Хотел" - крайъгълният камък, обозначаващ южния край на Булевард "Натан" и сърцето на Цим Ша Цуи. Прекосили сме Златната миля. Алелуя! И още сме живи. От тук не можем да видим водите на залива, но вече се усеща лекият бриз. Като истински морски чеда помирисваме отдалеч солта във въздуха и се насочваме с безпогрешен инстинкт към водата. Бродим омаломощени и бездиханни сред модернистичните грамади на Хонконгския Културен център, впечатляващата бетонна полусфера на Музея на Космоса, предизвикателната геометрична елегантност на Художествената галерия. Снимаме великолепната архитектура и с неистово усилие се въздържаме да влезем, в който и да е от трите, въпреки неустомите обещания на плакатите им за гостуващи изложби, интерактивни експозиции, невиждани специални ефекти, културни събития и космически експонати. Истината е, че просто нямаме време за нищо повече от бързо кръгче из Хонконг. Посещенията на музеите ще оставим за друг път, тъкмо повод да се върнем отново. С дълбока въздишка на съжаление се отправяме към кея. И после за известно време забравяме да дишаме. (Май даже и не кашляме.)

Гледката към остров Хонконг е величествена. Неочаквана. Спираща дъха. Надхвърляща въображението. Парализираща сетивата. Обезсмисляща фотоапарите.

Стена от бляскави стоманено-стъклени игли. Постмодернистична архитектурна утопия. Сцена от фантастичен филм. Ни повече, ни по-малко от 7651 небостъргача (не съм ги броила аз,така твърди Уикипедия), притиснати в тясната ивица земя между залива и шеметно-стръмните зелени хълмове. Повече, отколкото във всеки друг град на планетата (Ню Йорк се нарежда втори със скромните 5790). Тук са 10 от стоте най-високи сгради на планетата. 36 от стоте най-високи жилищни такива. Мястото с най-висока концентрация на хора живеещи и работещи над 14-тия етаж. Вертикален град. Футуристично, урбанистично, стъклено-модернистично, антигравитационно, сеизмично-устойчиво, възхитително, тхнологични, неустоимо, потресаващо красив. [caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Хонконг"][/caption] Дълго зяпаме с благоговение поразителната панорама отвъд водата. Снимаме и сочим отделни сгради, опитваме се да отгатнем кое кое е според описанията и снимките в пътеводителя. Отдясно малко горделиво и надменно в уединението на вертикалното си превъзходство стърчи най-новата и най-висока хонконгска сграда (седма в света) - Международният Финансов Център, 88 етажа, 415 метра. Отляво също толкова достолепно се извисява предишният притежател на титлата - Сентрал Плаза, 78 етажа, 374 метра. Пред него, на първа линия, досами водата, в абсурден контраст с всичките остри ъгли и маняшки стремеж към висините на нагъчканите един в друг небостъргачи се е разляла ниската заоблена и някак женствено елегантна (насред многоброя от мъжествено възправените фалосоподобни структури) сграда на Конгресния и Панаирен Център. Проектирана и завършена през 1997-ма година специално за тържествената церемония по предаването на Хонконг обратно на Китай след 99-годишно британско управление. Лесно се разпознава и разграфената с равностранни триъгълници кула на Китайската банка - 72 етажа, 305 метра, чак до 1992-ра година държала титлата Най-висока сграда в Азия. Според създателя си И.М.Пей трябва да прилича на стръкове бамбук. (Хм-м-м, да речем, че аз може би не съм виждала достатъчно бамбук в живота си, за да забележа приликата.) Останалото е умопомрачителна навалица от стъклени, огледални, сребристи, златисти, настръхнали, извисени, вдигнати на пръсти, възправени, устремени, като войници строени, импозантни паралелепипеди и стърчащи още по-високо над тях антени. Пред този декор фериботите и лодките, прекосяващи водната ивица между двата острова изглеждат като детски играчки. Хората - като мравчици.

Обедното слънце и треската най-после вземат връх над страстта ми за туристически приключения.

В градинката край някакви фонтанчета се поддавам на неустоимата притегателност на хладната сенчица под цъфнал храсталак и си полягвам кротко на циментовия бордюр. (Няма пейки, нито трева.) Горкото ми дете изоставя безсмисления спор за (не)уместността на подобно поведение и присяда примирено до мен. Над нас се издига часовниковата кула на някогашната железопътна гара.(Сега безследно изчезнала.) Единствено оцеляло свидетелство на колониалното архитектурно наследство насред възхитителната бетонна модерност наоколо. Нелепо старомодна, като че ли транспортирана от миналото с машина на времето. Има нещо родно и уютно в европейския й дизайн от 19-ти век. На объркания ми трескав мозък му се струва, че съм си у дома. Все едно съм си полегнала под часовника на варненската ЖП Гара. Ако съдя по разположението - някъде насред пиацата на такситата. Затварям уморено очи и се унасям блажено в зрелищни, индуцирани от високата температура кошмари. Вечно Гладното ме събужда след десетина минути с предложение да потърсим кафене и да погълнем рекордни количества студени течности. (С храна.) Което, трябва да призная, звучи несравнимо по-добре от първоначалния ми план да изпия водата на фонтана (с все мръсната пяна и плуващи боклучки по ъглите). Събирам всичката си воля и решителност и се надигам от удобната хоризонталност на коравия бордюр (Ма не може ли тези елементи на общественото архитектурно пространство да ги правят от малко по-френдли материали, дето не ти се забиват така отмъстително в ребрата и гръбнака, плийз!). Мигрената блъска като камбана в главата ми. Оглеждам се гузно да не би адският шум да смущава минувачите. Детето лъже убедително, че нищо не се чува. Поемаме с бавна крачка по крайбрежната алея на изток, към Булеварда на славата. Отвъд Виктория Харбър гледката е все тъй величествена. Постмодернистична архитектурна симфония. В до мажор. Стакато. Tемпо. И Форте-фортисимо. Ако не знаете,

Хонконг прави повече от 100 филмови продукции годишно, което го поставя на трето място в света след Боливуд и Холивуд.

Американското кино е пълно с хонконгски режисьори и актьори, безчет холивудски продукции се правят в Хонконг, защото е по-евтино, хонконгски филми печелят купища награди по световните филмови фестивали. Еми, естествено е в такъв случай хонкконгското кино да си има своя Алея на звездите (Булевард на славата) по подобие на холивудската такава. Преминаваме край десетки бронзови плочки с имена на режисьори, бетонни отпечатъци от длани, вградени в паважа звезди с имена на актьори, статуи в цял ръст на майстори на кунг фу и други бойни изкуства (простете невежеството ми в тази толкова значима сфера на световната култура). Даже за някой абсолютно неизкушен в каратисткия жанр и пълен невежа в безпределното разнообразие на азиатското екшън-кино, като мен, е

невъзможно да не разпознае имената на Джаки Чан, Брус Лий, Джет Ли, Чоу Юн Фат

Детето ми е каратистче, тъй че няма измъкване - снимаме се с всяка от бронзовите фигури. После чакаме на опашка, за да седнем в режисьорския стол, възхищаваме се на елегантната девича фигура на четириметровия макет на Наградата на Хонконгската филмова академия. И най-накрая съзираме зелената емблема на Старбъкс Кафе. О, милостиви небеса! Не, ние не сме любители на американското кафе, нито на веригите за бързо хранене, обаче уважаваме студените чайове. И Гладното намира нещо за ядене. Пу-пу-пу! Вземам си назад всички лоши думи казани някога по адрес на ненавистния псевдо-звезден франчайз. Днес Старбъкс е квинтесенция на уюта и гостоприемството. С най-удобните пластмасови столове в света, най-вкусните студени чайове, най-студения лед, най-разбираемо английски говорящия персонал, най-прекрасната гледка, най-фантастичния бриз, най-хладната сянка, най-чистите тоалетни, най-, най-, най-. Изповядваме пламенно религията Старбъкс в продължение на близо час. После си спомняме защо не обичаме подобни места и си тръгваме припряно. Съседната сграда просто плаче за снимка (И инспекция от Комисията по Безопасност на труда) с шестетажното си строително скеле от бамбук, вързан със сизал и пластмасови затяжки тип "Свински опашчици". Нито помен от метални конструкции и стоманени колена. Тук нямат ли Охрана на труда и строителни профсъюзи?! По обратния път гледаме снизходително към другите туристи, чакащи ред да се щракнат с Брус Лий и Джаки Чан. Ние вече си имаме снимки с тях, тъй че подминаваме с аристократично пренебрежение и се наслаждаваме на бриза и гледката за милиони. Моето крехко здраве и (временно) замъглено съзнание ни отказват от иначе романтичната идея да прекосим залива с лодка (ръждиво корабче, двупалубен ферибот, по чудо плаваща разбрицана черупка с червени платна)- само морска болест ми липсва в добавка към могъщия грип, който ме тресе, тъй че се спускаме под земята, в най-близката станция на метрото и се транспортираме до остров Хонконг по суша (разбирай с влак през тунела под залива).

Май тук му е мястото да разясня как тъй сме в Хонконг, пък още не сме стъпили на хонконгския бряг. Мистерия няма. Има само дублиране на имената. Според Уикипедия (уточнявам предварително, да не си помисли някой, че аз имам в речника си подобни сухарски изрази)

Хонконг (Сянган) е специален административен район на Китай,

бивша територия на Великобритания, разположена в Югоизточен Китай, на брега на Южнокитайско море. Включва остров Хонконг (още познат като Сянган), полуостров Коулун (Дзюлун), остров Лантау и още 233 крайбрежни малки острова. Ако още не ви е станало ясно кое е Хонконг, кое Хонконг, кое Сянган, кое е Дзюлун, и кое Коулун, добре дошли в клуба. За пълно объркване мога да предложа и малко етимология на имената. Коулун е всъщност неправилно произнесеното кантонско Гау Лунг, което означава "девет дракона". Легендата разказва, че когато невръстният император Ди Пинг от династията Сонг достигнал до тези брегове, преследван от монголските пълчища, момчето преброило осем островърхи планини и предположило, че са домове на осем дракона. Неговият мъдър съветник дипломатично отбелязал, че тъй като императорът е също дракон те стават общо девет. (В днешно време планинската верига на осемте дракона не съществува - сравнена е със земята и скалите са използвани за запълване на залива. Голяма част от свръх-урбанизирания Хонконг е построена върху изкуствено насипани терени.)

Хонконг

от своя страна е също само приблизително фонетично наподобяване на китайското име на малко заливче между островите Ап Лей Чау и сегашния остров Хонконг. На различните китайски езици и диалекти името варира безкрайно през Хион Гонг, Хеун Гонг, Хоен Конг, Ксиан Канг, Ксиан Ганг и прочие пермутации на звуците х,г,к,с,н,о,у,а,и,е, но общото е, че във всичките си вариации се предполага да означава Уханен залив. Има множество спекулации по темата на какво точно е ухаело заливчето, но на мен най ми допада обяснението, че по онова време брегът е бил опасан с работилнички за производство на ароматични пръчици (традиционно изгаряни в китайските храмове като жертвоприношение към боговете). А защо най-урбанизираният, най-космополитният, най-икономически проспериращият, най-туристическият и прочие най китайски град (Пардон! специален административен регион) трябва да носи името на сбутано малко заливче на незначително островче? Елементарно, Уотсън! Защото именно там се случило знаменателното събитие - първата среща между британски и китайски морски плавателни съдове (сиреч опърпана рибарска лодка и динги с няколко британски моряци).

И хич не се хилете - историята на половината свят започва така - с първото появяване на белите.

Хилядите години цивилизационна предистория остават само в бегла бележка под линия или кратък параграф в увода, които и без това никой не чете. Когато през 1842-ра година след Първата опиумна война Китай е принуден да подпише мирно споразумение с Великобритания в договора от Нанкинг за първи път територията на британска окупация е наречена в документа Хонконг. Заливът е подобаващо назован Виктория харбър, а британското поселище - град Виктория. След като загубва и Втората опиумна война Китай в крайна сметка подписва договор за 99-годишен лизинг на 235-те острова, полуостров Коулун и т.нар. Нови територии на север от полуострова. Цялата британска колония вече се нарича Хонконг и е с непроменени граници до днес. Според туристическата карта, която усмихнато девойче ми тикна в ръцете още като слязохме от самолета, Международното летище се намира на едно малко островче Чек Лап Кок сгушено до най-големия остров Лантау, хотелът ни се намира на континента - полуостров Коулун, а метрото тъкмо ни разтоварва на станция на остров Хонконг, т.е. стъпвали сме вече на три от общо 236-те парчета суша, съставляващи специалния административен регион. За първо посещение хич не е зле.

Улиците на Хонконгското сити са невъобразимо претъпкани и непоносимо шумни

(тук има много повече европейски физиономии), но се фукат и с едно изключително предимство - плътна дълбока сянка. Което обаче не означава хлад. Небостъргачите се извисяват като стени на тесен стъклено-бетонен каньон. Не мога да побера нито една сграда в кадър. Мащабите са шокиращи. Интериорите на приземните етажи и фоайета са умопомрачителни. Минималистично изчистени. Или разточителни. С фонтани, ескалатори, градинки, огледала. Или празни и кънтящи. С поразителни скулптори висящи от таваните. Или целите позлатени. Заринати с орхидеи. Изцяло от стъкло. Или обзаведени с пластмасови мебели в крещящи електрикови цветове. Картата ми май е грешна. Улиците се срещат под невероятни ъгли и стават все по-стръмни. Превръщат се в стълбища. Минават под сгради. Обърквам се напълно сред натоварените кръстовища и улични ескалатори. Инстинктивно се насочвам нагоре по стръмнината - иска ми се да мога да видя града от високото, за да се ориентирам в уличния лабиринт. Което разбира се е невъзможно - небостъргачите са прекалено високи и прекалено нагъсто. Но в лутаницата все пак намираме табелка на английски сочеща към спирката на трамвайната линия до връх Виктория. Наричан също просто Върхът. Точно закъдето сме се запътили. Има опашка от около двеста души, но според разписанието мотрисата потегля на всеки 15 минути, така че има надежда да се качим след по-малко от час и ние се нареждаме търпеливо сред другите потни изнурени туристи. Когато най-после идва нашият ред краката ми са отекли болезнено и всичко ми е безразлично от умора и изтощение. Не ме вълнуват никакви гледки и потенциални туристически забавления. Искам само да умра тихичко, или поне да припадна завинаги. В краен случай може и просто да заспя за неопределено дълго време (сто години ми изглеждат като приемлив срок). Но още с потеглянето си историческата трамвайна мотриса успява да ме изтръгне от лапите на апатията и да ме хвърли в адреналино-задвижвана еуфория, някъде на тънката граница между делириума, ужаса и екзалтацията.

Возенето по шеметно стръмния склон на връх Виктория е не по-малко вълнуващо от скоростно влакче.

Внезапни ускорения, резки завои, още по-внезапни спирания, профучаваща тропическа растителност, дращеща бясно по прозорците с клони, ръсеща листа в скута ми, заглъхване на ушите от стремителното изкачване. Викторианска и модерна жилищна архитектура край нас, запънала пети в невъобразимо стръмния склон. Това са едни от най-скъпите резиденции в Хонконг. През задния прозорец виждам почти отвесните релси, по които се изкачваме и си представям дългото стремително падане, ако не дай си Боже, изтърват спирачките. Намирам утеха единствено в твърденията на туристическата брошура, че за повече от 120-те години на експлоатация (от 1888-ма година насам) трамвайната линия не е регистрирала нито един случай на пътно-транспортна злополука. Е, това не пречи ние да сме първите, нали? В пролуките между дърветата гледката към бързо потъващия под нас град е все по-пленителна. И неземна. Все едно се издигаме в космоса. Подостреният като молив зелен връх е коронясан с внушителна малко шантаво изглеждаща бетонна шестетажна сграда, горе-долу с размерите и грацията на НДК. Балансираща като балерина върху заострения хребет. Подобаващо наречена Върхът. Изкачваме с ескалаторите етаж след етаж заринати с магазинчета за джунджурийки, ресторанти, кафенета, други магазини, барове, музеи с восъчни фигури, караоке и прочие неизбежни атрибути на цивилизацията, и най-после сме възнаградени с божествена гледка от покрива на Върхът (Може и покривът на света да е - изглежда толкова високо и толкова далече от всички земни дребни суети). Снимаме във всички посоки и с всички възможни увеличения, но резултатите са все незадоволителни - не може да се хване в кадър величието на картината под нас. Мащабите са нечовешки. Настръхнал урбанистичен игленик. Далечно сребърно блещукане на вода в залива. Главозамайващо стръмен склон. Сочно-зелена пищна тропическа растителност.

Мога да съзерцавам света от тези олимпийски висини вовеки. За съжаление мястото не предлага нито сянка, нито вода,така че се налага скоро да изоставим гледките и да се гмурнем обратно в бетонното туловище в търсене на канализация и храна.

Хлътваме в някакво заведение с обещаващото име "Форест Гъмп" и климатик на Мах

По стените са накачени артефакти от едноименния филм - възстановка на кухненския шкаф от дома на главния герой, костюми от различни сцени, китара, плакати, снимки с автографи на актьорите и т.н. На масите има табелки с едро изписан слоган "Давай, Форест, давай!" От указанията в менюто разбираме, че ако искаме сервитьорът да спре на нашата маса трябва да обърнем табелката обратно, за да се чете алтернативният надпис "Спри, Форест, спри!". Храната се сервира в хартиени корабчета за лов на скариди по подобие на корабчето на Форест Гъмп. Приятна изненада е платото от скариди - пържени, панирани, печени, пикантни и какви ли не - облизваме си пръстите.

За да подтисна поне малко раздиращата (няма дори да споменавам колко болезнена) кашлица, с която рискувам всеки момент да ме арестуват за разпространение на чуждоконтинентални вируси си поръчвам една тропическа Маргарита. В пристъп на лекомислие (вероятно причинено от височинна болест, прегряване на мозъка или умопомрачителната гледка през прозореца) поръчвам Маргарита и за непълнолетната си (но по-висока и определено по-разумно, и по-надеждно изглеждаща) дъщеря. Никога преди (или след) не съм пила Маргарита, тъй че не знам каква е обичайната практика, но на Върха я сервират в двулитрови шейкъри. Отнема ни повече от час да ги излочим, докато руснакът на съседната маса дава подробен доклад за приключенията си на китайска земя по мобифона, май на гаджето, и обръща към дузина бири. През панорамните прозорци се любуваме на бавно смрачаващия се небосклон и заблещукалите далеко долу в низините на света светлинки. Не знам дали от алкохола, от рехидратацията, от ударните дози панадол или от разредената атмосфера по висините на връх Виктория, но кашлицата временно ме изоставя, болките в краката ни намаляват, настроението се повишава стремително и животът най-неочаквано добива смисъл. Даже бъдещето видимо порозовява и ние се втурваме насреща му яхнали кошмарния трамвай по ужасяващо стръмната релсова линия от върха. Надолу - обратно в царството на хората, автомобилите, двуетажните ревящи автобуси и немислимо високи небостъргачи.

Обратно в мравешкия лабиринт.

Може би алкохолът е подобрил временно мозъчните ми функции или поспадналата температура ми позволява да се ориентирам по-добре, но този път картата работи, намирам най-краткия маршрут към станцията на метрото и по пътя дотам дори успявам да идентифицирам някои интересни сгради. Двойните стъклени кули-близнаци на Липо-центъра с техните регулярно изпъкнали издадености, които според описанията в литературата трябва да приличат на вкопчени в майка си коалчета, но на мен определено ми изглеждат като гигантски стъклени четирикраки интегрални схеми (или масички за кафе), полазили хексагоналните призми на небостъргачите. Докато си снимам в захлас раззинатата паст на разкошен бронзов лъв ме сепва откритието, че това е всъщност тротоарът пред една от най-забележителните сгради в Хонконг, едно от най-известните творения на сър Норман Фостър (култов съвременен британски архитект, отговорен също за някои други (скандални) архитектурни забележителности като "Краставичката" щръкнала в Лондон или стъкленият купол на Райхстага) - прословутата Банка на Хонконг. Най-скъпата сграда в света за времето си - '85-та година. И вероятно най-цитираната колчем стане дума за Фенг Шуй и архитектура. (Затова и познавам лъва - снимката му се кипри във всяка статия по темата)

Нали знаете как в животинския свят има организми с вътрешен скелет (като бозайниците) и такива с външни черупки(като насекомите). Е, ами

Банката на Хонконг е архитектурният аналог на хлебарката или кривият рак

Познава се отдалеч по екзоскелета. Не разчита на вътрешна подпорна структура. Цялата 47 етажна сграда виси на нещо като гигантска външна система от яки стоманени триъгълни закачалки за дрехи, скачени в могъща рамка. Много необикновено, оригинално и функционално (даже и да не броим атриума с уникалните електронно задвижвани огледала, които отразяват естествена светлина в цялата вътрешност на сградата, чак до приземния етаж). Благодарение на това необичайно решение сър Норман Фостър успява да вмести на малкия парцел огромна офисна площ и да изпълни всичките противоречиви изисквания на клиента. Едно от тях било да се спазят принципите на Фенг Шуй . Например, двата ескалатора, които са единствена забележителност на празния, отворен отвсякъде приземен етаж, са позиционирани много прецизно така, че да осигурят максимален приток на положителна енергия и просперитет към вътрешността на финансовата институция. Лъвовете на тротоара пък, имат важната задача да гарантират хармония на силите и баланс на четирите основни елемента - земя, въздух, огън и вода. Изобщо нищо в Хонконг не се строи без да се вземат предвид безброй съществени фактори като потоците на енергията "чи", ориентацията спрямо планините в задния фон, или как драконът от хълмовете ще пие вода от залива, да речем (В един често цитиран и илюстриран случай за целта в жилищния блок се изрязва огромна квадратна дупка и готово- драконският водопой е осигурен).

Кратко яздене на метрото ни връща на крайбрежната алея в Цим Ша Цуи

броени минути преди началото на грандиозния спектакъл "Светлинна симфония". Най-голямото подобно шоу в света, ако вярваме на Книгата на рекордите "Гинес". Случва се всяка вечер в осем, ако няма предупреждение за тайфун. Музиката гърми от високоговорителите, хилядите туристи щракат като побъркани с фотоапаратите, лазерни лъчи разпъват трептящи ветрила в тъмното небе. Внушителните и достолепни на дневна светлина небостъргачи се преобразяват внезапно в кокетни палави танцьорки и суетни шоу звезди - размятат пищни рокли от разноцветни пайети, корони от сияещи лъчи, трептят, намигат, лудуват, танцуват в блясъци, изригват в светлини, тлеят галено в топло зарево, хвърлят слънчеви зайчета, блещукат, позират, избухват в лазерни пламъци, пулсират. И цапат глезено с шаренията си ниското облачно небе. Не успяваме да догледаме танца им - имаме самолет да ловим.

Как си играем отново на криенка из просторните зали на летището (само да вметна (за повече драматизъм), че

хонконгското международно летище е едно от най-големите в света,

второ по брой пътници и трето по обеми карго, сиреч голямо. С главно "г".) с лелчетата с инфрачервените детектори (и военни униформи, и кобури с пистолети) е история, която ще запазя за финалната кулминационна сцена на някой засукан и страшен шпионски роман. Младият митничар пък, който набеди щерка ми, че носи ножица в ръчния си багаж, ще остане завинаги зачуден защо аджеба му е на човек (добре де, шестнайсетгодишна девойка, ама хуманоидна все пак) да мъкне към три и половина килограма стари, изхабени, неработещи флумастери и потрошени цветни моливи, четири чифта слушалки (всичките неработещи, ама това той няма как да го знае), пет вида гланц за устни, едно кило насипна електроника (МР3-плейъри, мобилни телефони и прочие подобни) и купища смачкани хартии (но нито една ножица!!!) на борда на самолет, извършващ дълъг презокеански полет и да плаща свръхбагаж при това. Аз също бих искала да знам (още повече, че съм в ролята на плащащата за свръхбагажа), обаче съм твърде заета да си държа очите отворени въпреки неумолимо нарастващата сила на гравитацията и да се преструвам, че хълцам, докато всъщност с неистови усилия се опитвам да не си изкашлям дробовете (или каквото там е останало от тях) на мокета пред летищния ренген. Естествено, избират ме на случаен принцип за проверка за експлозиви. Какво случайно има в това да те проверяват всеки път, на всяко летище, дори на вътрешните полети в Австралия не знам, но в момента не съм и в позиция да протестирам. За всеобщо облекчение оказва се, че не нося нищо експлозивно (ако не броим балканския ми темперамент, естествено). Добре, че не правят тестове за вируси. Нямам спомен как съм се добрала до мястото си в самолета. Междинното кацане в Кернс може и да съм го сънувала. Със сигурност си спомням само, че и там ме тестваха за експлозиви. Избраха ме в тълпата. Случайно.

Благоверният ми съпруг ни посреща на летището в Итака

и въпреки горещите ми молби да ни откара вкъщи ме стоварва безапелационно и безсърдечно в чакалнята на личния ни лекар. Сестрата на рецепцията ми хвърля само бегъл поглед и започва да се извинява многословно на всички присъстващи, че има спешен случай, който трябва да види доктора с предимство. Почти ме натиква в кабинета (от което разбирам, че аз съм спешният случай) и великодушно ми позволява да се разсипя в безформена купчинка на кушетката. По това време вече отдавна съм се отказала да гледам, примирила съм се с перманентната загуба на слуха, със стомашния дискомфорт, почти съм свикнала със зверското главоболие и болките във всеки мускул и става, престанала съм май да дишам, предала съм се напълно на гравитацията и само несекващата кашлица, разтърсваща мощно прогнилия  гръден кош ме държи още в съзнание. Докторът извършва старателно и компетентно ритуалите на професията си и накрая ме обявява тържествено за болна от свински грип. С някакво извратено чувство за хумор заявява че вече е безпредметно да ме изолират в болница - аз и без това съм изпозаразила половината свят (буквално, от София до Бризбън, през Москва и Хонконг), че е твърде късно да ме лекуват (!!!, добре че мозъкът ми е на пихтия,та не успява дори да се паникьоса) и милосърдно ме праща вкъщи да се наспя (доколкото би ми позволила да спя гузната съвест, че съм заразила милиони невинни деца със смъртоносен бацил) Когато две седмици по-късно съм официално извадена от списъците на смъртниците и пусната да върлувам по улиците на града разказвам наляво и надясно за дългото ни пътуване и свинско-грипното ми приключение, като не пропускам да заръчвам на всеки, който планира да ходи в чужбина да си вземе маска. Най-елементарна мярка за безопасност. Ей, на, безплатно ги раздават хората. И в различни десени ги има, да ти ходят с

Една от най-популярните поп диви през последните години - Шакира, направи своя дебют като писател. Книгата на колубмийската изпълнителка се казва Dora the Explorer in the International Day of School Adventure ("Изследователката Дора в Международния ден на училищното приключение") и е издадена от американското издателство Simon & Schuster Children's Publishing.

Отдавна се каня да посетя Жеравна през зимата, когато снега е обсипал тесните улички и е навял снежни козирки по покривите. Разбира се, идилията можеше да бъде пълна, ако беше натрупало повече и вместо следобед се бях озовал тук по съмване, преди снега да бъде отъпкан.

Франция ни блокира за Шенген заради ромите и фрегатите, които сме заявили, но не сме купили - обясни преди няколко дни премиерът Борисов. Днес след общото писмо на френския вътрешен министър и германския му колега, ще се наложи Бойко да измисли нещо по-правдоподобно от френската отмъстителност, за да оправдае импотентността на управлението в критичните сфери на правосъдието, борбата с корупцията и организираната престъпност.

Например, може да се позове на германската отмъстителност заради смачканото обвинение срещу престъпната група на Николов-Стойков. След като немските магистрати си свършиха бързо и прецизно работата и осъдиха виновните, в България се оказа, че такава престъпна група няма, а президентският спонсор Людмил Стойков е чист като сълза. Жокер, Бойко, жокер. Гоце е виновен за отлагането на Шенген. Което си е така, но не е достатъчно.

Не е достатъчно, защото както се видя от дипломатическата поща изтекла в Wikileaks, западните дипломати не са заети само с чествания и фуршети, а внимателно наблюдават и анализират какво се случва в страната. Отказът за Шенген казва синтезирано какво са видели те от година и половина насам: няма реален напредък в борбата с корупцията и организираната престъпност. Няма реална реформа в правосъдието. Има опасност заразата на корупцията в институциите да отслаби шенгенското пространство.

Ако приближим микроскопа, ето какво по-конкретно виждат наблюдателите от Франция и Германия: безнаказаност за големи корупционери като шефовете на "Пещера АД", безнаказаност за Запалката, Дъбката, Велчев и други политици уличени в закрила на контрабанда и възпрепятстване на правосъдието, липса на всякакъв интерес на правораздаването към варненската групировка ТИМ, руски мафиоти, закриляни от специалните служби, които препират стотици милиони мръсни пари у нас, прокурорки, които водят знакови дела и спят с бандити, къртици във ВСС, които "пеят" на обвиняемите, масонски дружинки сред висшите магистрати... списъкът е дълъг.

И за всичко това също е виновен Гоце, защото главният прокурор Борис Велчев му е близък, а ВСС е под негов контрол. Поради това на практика няма никаква реформа в правоохранителната система - такива жалби вероятно ще чуем в близките дни и седмици.

Да, ама не, защото Бойко Борисов имаше нужният законодателен ресурс да отреже главата на змията. Можеше да направи истинска реформа в прокуратурата, като я сложи на подчинение на изпълнителната власт и започне реална реформа. Можеше да разформирова проядения от корупция Висш Съдебен Съвет. Можеше да отнеме от Гоце преторианската му армия НСО и да изплуват такива подробности за злоупотреби с власт, че Първанов щеше да бъде принуден да се пръждоса сам още през пролетта, а не сега да смуче пари от данъкоплатците, за да си прави предизборна кампания с АБВ. Можеше Бойко, но не искаше.

Ако някой опонира, че това са "грешки на растежа" ще го препратим към една стратегическа среща на Бойко Борисов с Борис Велчев, която даде тон на намеренията на управлението на ГЕРБ.

Договорката беше, че Бойко няма да пипа нищо в статуквото, а за привидност дава срок от шест месеца на Велчев да си изчисти къщичката. Шестте месеца минаха и бяха забравени. Главният прокурор се ожали, че ведомството му е претрупано със сигнали и не е арменския поп. С гръм и трясък се провалиха няколко знакови обвинения. Трактора, Маргините, Маджо и Галевите са на свобода. Един сал Митьо Очите попрекали с купонясването на Слънчев Бряг докато трябваше да е в килията си и го пратиха в Белене да си доизлежи скромната присъда далеч от светските изкушения.

Та там, на тази среща с главния прокурор стана истинската договорка между Бойко, Гоце и ДС. Вместо да отреже главата на влечугото, бившият съдружник на Трактора и Пашата му донади още една. Нека не се заблуждаваме, че в ЕС не са наясно с природата на двуглавата змия, която се опитва да се представи за поборник за европейски ценности и правов ред, а в същото време оставя да се вихри политическата корупция и отваря широко вратата на ЕС за руската енергийна мафия.

Писмото на Париж и Берлин до ЕС дава тон, а окончателната присъда ще видим в летния мониторингов доклад, от който ще стане недвусмислено ясно следното: С Гоце и Баце няма шанс за Шенген. След това? Зависи.

Има един полицай, който очевидно се опитва да бъде и гинеколог. Преди време се опита да бъде икономист. Преди това е бил консултант, в резултат на което се оказа и сериозен собственик. А доскоро беше министърът с най-висок рейтинг. Ако се съди по рейтинга му, този човек често е симпатичен и решителността му в борбата срещу престъпността наистина впечатлява. Или впечатляваше.

Фигурата на Цветан Цветанов много бързо промени своя публичен образ - от смелия и решителен мъж, който се изправя срещу бандитите, дори с цената на заплахи към живота му, до комично разбиращия от всичко и неспособен да даде адекватни отговори министър. Цветан Цветанов дълго ще заобикаля Горна Оряховица и ще избягва срещи с лекари. Трудно някой стратегически мозъчен център можеше да измисли по-успешен начин министърът да изгуби тотално доверието на цяла обществена група.

Изводът на петорната експертиза за случая “Горна Оряховица” (стр. 6) е, че плодът е бил мъртъв още при раждането. Цветанов се усъмни. Всички помнят как в първия петък на декември Цветан Цветанов потресе цяла България с части от подслушани разговори между лекарите. След това публично четене разумните въпроси по случая звучаха неуместно. Сега обаче е време за тях:

1. По силата на кое си точно образование министърът на вътрешните работи оспорва по същество 40-странична съдебно-медицинска експертиза, подписана от петима специалисти?

2. Докога министърът ще се държи като разследващ полицай и ще съобщава, обяснява и коментира по медиите детайлите на всеки по-скандален случай?

3. Не разбра ли вече министърът, че системата под него е прогнила и не може да й се има доверие?

Сега Цветан Цветанов има два пътя пред себе си - да приеме с примирение уроците от този случай и да се фокусира върху тежката задача да модернизира МВР или да продължи да се държи по същия начин, докато катастрофира в следващия сътворен от подчинените му и охотно експониран от него в публичното пространство скандал. Самият факт, че изредените въпроси съществуват, намалява значително шансовете Цветанов да избере първия път. Но все пак може и да тръгне по него. Ако не го направи, репликите за предстоящото му кандидатиране за президент ще звучат също толкова интригуващо като новините за поредната раздяла на Николета Лозанова.

коментар от в.Пари

Сподели във Facebook

С венец, но нито коледен, а още по-малко от тръни като на страдалец, увенча президентът Георги Първанов серията от публични лъжи, изречени през годините от него. Разбира се връх на нахалството в появата му тази сутрин беше да каже, че днес държавата била същата, както НРБ. Нима? Но надмина себе си дори и в това [...]

Продукти:
500г едър смилянски боб
1 глава червен лук
щипка сол
500г домашна едросмляна лютеница
2- 3с.л. зехтин

Бобът се накисва предварително за 24 часа, в тенджера с вода. На следващия ден се изхвърля водата в която е киснал. Налива се нова чиста, 3 пръста над нивото на зърната. Поръсва се щипка сол. Добавят се 2- 3с.л. зехтин. Похлупва се и се слага да се вари на кротък огън около 90 минути. Лукът се бели, измива и реже на кръгове. Свареният боб се отцежда от водата. Слага се в пласмасова салатна купа. Добавят се червените, лучени кръгчета. Накрая се слага домашната лютеница. Объркват се добре съставките. Салатата се слага на хладно. Присъства на трапезата на Бъдни вечер.

Изпратете тази картичка като прикачен файл на хората, които обичате!

Изпратете тази картичка като прикачен файл на хората, които обичате!

No related posts.

Много интересно пътуване имаха моите приятели от Tvart. Когато преди няколко седмици се видяхме със Стилиян Иванов е екипа му, изпитах истинска завист, че ще пътуват до турския град Кония, за да заснемат ритуалите на дервишите, чиито център е именно Кония. Там, на 17 декември има отбелязване на смъртта на Руми. Мистицизмът е толкова силен при дервишите, че почти всичко, което сме чували е легенда. Темата за суфизма винаги ме е вълнувала и често се интересувам от учението, последователите му, а не крия, че споделям голяма част от възгледите им.

Във видеото ще разберете повече за това, което са заснели момчетата от Tvart в Кония, а Стилиян Иванов разказва пред Гала в “На кафе” интересни моменти от учението на дервишите и суфизма.

Още:

• June 23, 2009 -- Апел към ООН за Иран: Appeal to the UN on the Situation in Iran (0)
• December 1, 2009 -- Европа ще признае Източен Йерусалим за столица на Палестина (1)
• December 11, 2010 -- Ако избереш Уорлик,губи Бойко (2)
• January 13, 2009 -- Близкоизточно кино:Костенурките могат да летят (0)
• August 14, 2009 -- Най-накрая:Google добави домейн за Палестина, google.ps (0)

Историята по-долу е разказ на американски мисионер за посещението му в руски дом за сираци през 1994 г. В сайта, в който попаднах на нея, беше публикувана в контекста на лошите условия в такива домове в Русия, нещо което не ни е непознато, но аз нямам за цел да фокусирам върху темата, с която толкова често се спекулира напоследък.
Заради общочовешкия смисъл просто ...

Започваше сезона на празниците и по този повод разказахме на нашите сираци традиционната история на Коледа, която те слушаха за първи път. Разказахме им за Мария и Йосиф, които пристигнали във Витлеем и не могли да намерят място за нощувка в хана. Поради което се подслонили в обор, където се родило бебето Исус и те го поставили в една ясла.
По време на историята децата и персонала слушаха очаровани. Някои даже стъпиха на столчетата, за да не изпуснат нито една дума. След като завършихме разказа, дадохме на децата да възпроизведат сцената на Рождество с подръчни материали - плат и хартия.
Те се увлякоха в рязане, сглобяване и лепене, а аз вървях между масите, за да видя дали някой няма нужда от помощ. Когато стигнах до шестгодишния Миша, изглеждаше, че той е приключил своя проект. Разглеждайки работата му, се стреснах, като видях, че в яслата лежи не едно, а две бебета. Повиках преводача и го помолих да попита, защо там има две деца. Момчето кръстоса ръце пред себе си и започна да разказва много сериозно.
За такова малко дете, което е чуло тази история само веднъж, то я повтори напълно точно... до момента, в който Мария поставя Исус в яслата. Оттам започна да импровизира:
"И когато Мария постави бебето в яслата, Исус ме погледна и ме попита, имам ли подслон. Аз му отвърнах, че нямам мама и татко, така че нямам подслон. Тогава Исус ми каза, че мога да остана с него. Но аз му отговорих, че не може, защото аз нямам да му дам подарък, като другите. Но толкова исках да остана с него, че се чудех, какво мога да използвам за подарък. Помислих си, че ако го прегърна топло, това може да е добър подарък.
И го попитах: "Ако те прегърна и те стопля, това дали ще е достатъчно хубав подарък?"
А Исус ми каза: "Ако ме прегърнеш и ме топлиш, това ще е най-хубавият подарък, който някой някога ми е правил."
Така че аз влязох в яслата, а Исус ме погледна и каза, че мога да остана с него ... завинаги."
Очите на детето се напълниха със сълзи, то се захлупи на масата и се разрида.

Научих, че не е важно какво имаш в живота си, но кого имаш е от значение.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Продължаваме тазседмичната ни френската поредица Щрихи от Франция.   Вили ни води до Бретан, Росица започна една разходка из селата на Париж, а днес Сандо ще ни води на Панаира на независимите винари в Париж. Този му разказ се публикува едновременно в нашия сайт и във Виноблога на моя политически противник Илия :) Приятно четене:

Панаир на независимите винари в Париж

Това е едно от най-значимите събития за любителите на виното в Париж, така че всяка година панаирът на независимите винари се радва на небивал успех. [caption id="" align="aligncenter" width="717" caption="Панаир на независимите винари в Париж"][/caption]

„Независимите винари” всъщност представлява гилдия на над 7000 винопроизводители от всички краища на Франция, която защитава правата на членовете си, като в същото време обаче членуването в нея изисква да се спазват определен брой правила и принципи, благодарение на които логото на гилдията е гаранция за качество:

„Винарят трябва да уважава тероара, самият той да обработва лозята си, да бере гроздето и да винифицира и отглежда виното/спиртните напитки, да бутилира продукцията в собствената си изба, да комерсиализира сам стоката, ДА СЕ УСЪВЪРШЕНСТВА СПОРЕД ИЗИСКВАНИЯТА НА ТРАДИЦИЯТА, ДА ПОСРЕЩА И СЪВЕТВА ПРИ ДЕГУСТАЦИЯТА И С УДОВОЛСТВИЕ ДА ПРЕДСТАВЯ ПЛОДА НА ТРУДА И КУЛТУРАТА СИ.” Тази извадка от правилника говори достатъчно за истинската цена на традицията и защо френското вино има онази завидна слава, която го превръща в еталон за всички енолози. Можете да предпочитате италиански или калифорнийски вина, но базата за сравнение завинаги ще остане френското вино. И когато се озовете в халето на панаира, разбирате не само логиката на традиционното винарство, но и усещате с небцето си нуждата от неговото съхраняване. .... Ноемврийският парижки панаир се провежда обикновено в панаирното градче на Порт дьо Версай (Paris Expo, Porte de Versailles), а мартенският е в Еспас Шампере (Espace Champerret). Плаща се и вход, но ако ако сте редовен клиент, винарите, от които пазарувате, ви изпращат безплатни покани по пощата. На влизане в халето в замяна на билета/поканата пък ви се дава стъклена чаша за дегустация. А когато прекрачите прага и преминете през контролата, пред вас се открива стълпотворение от над 1000 щанда, на всеки един от които производители гордо предлагат различна продукция. Над щандовете пък се вижда табелка с обозначение в различен цвят на региона и името на производителя, като различните региони са разпръснати из цялото хале, за да се избегне струпване на много посетители при популярните продукти и липса на посещение при по-малко известните винари. Към целия този рог на изобилието организаторите са прибавили и няколко хранителни щанда, в които енолозите могат данамерят чудесен съпровод на виното си – традиционните фоа-гра (пастет от гъши или пачи дроб), сурова шунка и различни колбаси, първокачествен зехтин, десерти като неизменния френски макарон... Ако ви е страх, че алкохолът ще ви завърти главата, можете да си вземете сандвич и да похапнете.

Не си правете илюзии, че ви е по силите да изходите всички алеи и да опитате от всичко... И внимавайте с виното, защото в него са се удавили повече хора, отколкото в морето. Най-добре е предварително да сте си набелязали определени региони/тип продукт и да се отдадете на експерименти и изследователска дейност едва след като обходите и задоволите търсенето си. Защото и вкусът на човека си има капацитет и след определен брой дегустации трудно бихте забелязали особена разлика в качеството на две напитки, нямащи нищо общо помежду си. Затова и в дегустацията си има чалъми, които всеки любител на вино би трябвало да познава. Ще ви спестя урока, но ще си позволя все пак да отбележа, че би било добре да изплюете отпитото за дегустация вино, защото след десетина-двадесет проби ще загубите не само разликата между вината, но и посоката на изхода. А пред всеки щанд пък организарорите предвидливо са поставили кофи за плюене (и изсипване на останалата в повече по чашите напитка), които лека-полека се напълват от съвестните клиенти, дошли на панаира не за напиване, ами за да почетат качеството на продукцията и за да отнесат със себе си някое и друго кашонче или, ако пък покупките са прекалено тежки, а клиентите живеят далечко, да си поръчат доставка у дома.

В началото на всяка алея има голям лозунг, който приятелски ни съветва да изплюваме виното след дегустация или ни напомня как трябва да редуваме напитките, за да не си навлечем здравно-пиянски проблеми : „пробвайте първо от белите вина, след това от газираните, розето, червените, ликьорените и най-накрая от твърдите алкохоли.” Колкото и да ценим гореупоменатите напитки, трябва все пак да сме наясно и с вредите от тях. И затова на изхода на панаира организаторите любезно подканваха посителите-шофьори да измерят безплатно съдържанието на алкохол в кръвта си, за да си дадат сметка дали са в състояние да кормуват или трябва по-скоро да се ориентират към градския транспорт (входът на метро N°12 е точно пред панаирното градче, както впрочем и стоянката на трамвая, и спирките на няколко автобусни линии...)

Атмосферата е задушевна, хората с удоволствие се застояват на щандовете не толкова заради самата дегустация, колкото заради приказката с отзивчивите производители, които чевръсто сервират по чашите, обясняват сладкодумно за качествата на различните реколти и сочат на картата на региона си къде се намират лозята им. И във всичко това ще откриете също така и песента на тамошната реч и акцент, защото производите в повечето случаи са селяни и хора на земята си, която не биха напуснали за нищо на света. За тях е немислимо да живеят в град с размерите на Париж, където се осмеляват да дойдат единствено заради панаира. Такива панаири впрочем във Франция има много и винарите често пътуват, а чрез тях пътувате и вие в този своеобразен Тур дьо Франс. Един от моите познати ми довери, че представя стоката си годишно на около двадесет панаира и че чрез създадените по този начин връзки продава почти цялата продукция, състояща се от близо 60 000 бутилки. Човекът работи само с двама работници и продава преди всичко във Франция. Пита ме как върви винопроизводството в България. Отговарям му, че за жалост винарската традиция е изкоренена с колективизацията и обезлюдяването на селските райони. Сега в България вече няма винари, ами винарна промишленост с гиганти, наследили комунистическия мастодонт Винпром, в чиито уши правилникът на „Независимите винари” сигурно би прозвучал по същия начин, както и Стравински би прозвучал на някоя фолк-певачка.

На тръгване поглеждате зад себе си – хиляда щанда, около които десетки хиляди посетители спокойно отпиват от лириката на традицията и се радват на културата си. Няма блъсканица, няма врява, няма нито пияни, нито недоразумения в това общество на хора, обединени около общи ценности и с желание за съвместно съжителство и общо бъдеще. (Май на това му се викаше „нация”...) Дано са все такива и дано почерпим малко опит и вдъхновение от тях и ние, прокудените внуци на земеделци с отнета земя. Няма начин, догодина през март, живот и здраве, пак съм тук! ... [caption id="" align="aligncenter" width="691" caption="Писателят Димо Райков с производителя на чудесен арманяк Стефан дьо Люз"][/caption] Писателят Димо Райков с производителя на чудесен арманяк Стефан дьо Люз, за когото можете да прочетете в книгата"55 тайни на Париж" [caption id="" align="aligncenter" width="720" caption="Френско вино – Панаир на независимите винари в Париж"][/caption] И още няколко капки от скъпоценната течност... [caption id="" align="aligncenter" width="720" caption="Пастет"][/caption] Задължителният елемент от празничното меню - пастет от гъши/пачи дроб Автор: Александър Александров Снимка: авторът

Днес има две водещи новини с европейска нотка:

1. Европейската комисия е одобрила апликационната форма на магистрала „Тракия“ на стойност 250 млн. евро. По собствените думи на Борисов – „Това, което сме получили – то има единствена дума – доверие“

2. Франция и Германия уведомиха днес Европейската комисия за решението си да блокират влизането на България и Румъния в Шенгенското пространство за свободно движение. Тук реакцците на премиера ги има по-малко, защото новината е неприятна. Оставил е коментирането на говорителката на МВнР, макар че работата за покриване на изискванията на общото пространство е главно на МВР.

Затова нека да внесем яснота по тази работа с доверието, защото на Борисов май не му е достатъчна:
Европейските страни имат доверие на Плевнелиев и нямат доверие на Цветанов. Единият говори и върши, другия само говори. Капиш?

---

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

Издателска къща „Хермес” обяви за пети пореден път Националния литературен конкурс „Хермес” за първа книга в категории проза и поезия. Надпреварата е насочена към млади автори, които все още нямат издадена книга.

Когато светлината преминава през цветната хартия тишу, тя се пречупва и самите фигурки сякаш светят. Защо са със черен картон ли? Защото пробвахме и с друг, но когато липсва контраст и се губи ефекта на витраж.

Имате нужда от:  накъсани цветни парченца тишу хартия, разредено лепило Ц200, черен картон и целофан.

Изрежете двойна, някаква проста форма от картон и на едната половинка залепете целофан. С ножичка изрежете ненужните части от него.

Започнете да поставяте накъсаните парченца тишу хартия, като отгоре ги покривате с разреденото лепило. Гледайте всяко парченце добре да се застъпва с околните.

Когато сте покрили целият целофан с тишу хартията, изчакайте добре да изсъхне. След това залепете втората половинка отгоре.

Вижте още идеи за работа с тишу хартия