Романът "Посещение от взвода на наемните убийци" донесе на американската писателка Дженифър Игън Пулицър за художествена литература, предаде Associated Press. Наградата й бе връчена от журито заради "сърцатото й любопитство за културната промяна на висока скорост".

"Романът ми е за това колко неочаквана и винаги някак шокираща е промяната", каза по телефона по време на церемонията писателката. Родената в Чикаго Игън признава, че книгата й е вдъхновена от "По следите на изгубеното време" на Марсел Пруст, в която се говори за пътуване през времето.

Преди време дадох трибуна на мой познат да повдигне темата за кучетата и да потърси помощ за справяне със ситуацията, с надеждата, че някоя от групите, които се занимават с проблема на бездомните кучета, ще прояви интерес.
За съжаление резултатът малко се различаваше от очакванията ни.
Аз не се смятам за параноичка, поне не прекалено, но престъпната небрежност, с която се роят неадекватни, глупави, опасни и вредни закони е толкова голяма, че не мога да не виждам някаква конкретна умисъл.
Статистически невъзможно е толкова много глупости да се насътворят в такава последователност. Хиляда маймуни, пред хиляда пишещи машини, след хиляда години може да напишат „Война и Мир“, само дето тия дето седят на парламентарните скаймеки и устремно се набират на бутоните за гласуване нямат никакъв шанс и след милиард години.

„Винаги, когато си помисля, че нашите законотворци не могат да измислят по-голяма глупост, бивам тутакси опроверган. Съветвам всеки да прочете следният текст: http://news.ibox.bg/news/id_747716145

Да си призная, останах безмълвен. В различните сайтове определението варираше – от „гръбначни” до „ животни”, но от това текстът не става по-малоумен. Понякога наистина се чудя как, по дяволите, е възможно някой да е толкова нормотворчески късоглед. От зор да се направим по-католици от папата, нашият парламент приема закони, които си плачат за нарушаване със самото си създаване.

Какво излиза от горепосоченият текст? Ами излиза, че следващият път, когато дядо ви реши да коли домашното си прасе, ще е по-добре да си приготви едно вързопче дрехи и тоалетни принадлежности и да си вземе довиждане с вас за известен период от време, тъй като ще бъде вкаран в дранголника. А, да – ще бъде и глобен между един и пет бона. Реално по Коледа и Гергьовден селското население на милата ни татковина сериозно ще намалява. Да не говорим, че по Петльовден традицията повелява майката да заколи петел за сина си, така че и жените ще го отнесат.

За боевете с животни съм съгласен – те са пълна простотия и трябва да бъдат забранени, а организаторите им подведени под отговорност. Но останалата част от текста е чиста проба безумие. За мен е пълна загадка, например, дали можем да изтребваме плъховете? Те животни ли са? Животни са. Гръбначни при това… Значи… Ако убия плъх… Мда…

Да не говорим, че въпросният милозлив текст въобще не споменава какво се случва, ако ме ухапе улично куче. Кой е отговорен? Кого да съдя? Общината? Бабката, която храни хайванчето? Самото куче? Кой?

Като теглим чертата, излиза, че в България животните имат повече права от хората. Животно  да си – хранят те, поят те, никой с пръст не може да те пипне; лай/мяукай/вий/и.т.н., дрискай на воля и се валяй където свариш – законът те пази. За сведение, в съседна Румъния парламентът обмисля ликвидирането на 3 000 000 (три милиона) бездомни кучета, тъй като държавата не може да се справи с популацията им. Не знам какво е станало и дали въпросната мярка е приета, но само си представете каква истерия щеше да се развихри сред родните кучелюбци само при такова намерение от страна на ББ. Между другото, препоръчвам ви да разгледате статията, коментарите под нея и самият сайт: http://arsofia.org/bg/17274/speshno-da-pomognem-na-kuchetata-v-rumaniya. Какво ли не съм чел, но това наистина ме уби – мисленето на тези хора е просто… Ами, просто изкривено. Аз не мисля, че с повечето от тях може да се води нормален диалог… Прегледайте и коментарите под статията за въпросният законопроект – според някои от списващите, предлаганите наказания са…малки…

След всичко това вече не мисля, че в България е възможна адекватна политика към бездомните и домашните животни. Не и с подобни законопроекти, не и с подобно мислене от страна на защитниците им. Нека не се лъжем: според вас, колко хора от тези, които врякат за милост към бездомните животни, биха се навили да чистят с лопатка и пликче след кучето си и колко биха регистрирали котката си? Ще се радвам да прочета мнения по темата.“

Filed under: абсурдно, бръмчащи мисли, политическaта отговорност Tagged: абсурди, бездомни кучета, глупости, гръбначни животни, депутати, закони, кучета, народни представители, насилие, петел

Бургос ми се стори празен, тих и спокоен град. В центъра имаше туристическо бюро, магазин за сувенири, в който се продаваха всякакви аксесоари за поклонници: пръчки, шапки, фланелки, слънчеви очила, слънцезащитен крем, карти, пътеводители и т.н, а точно срещу магазина се извисяваше готическа катедрала. Стори ми се толкова красива и зловеща едновременно, че дори не я разгледах отвътре. Седнах до статуята на пилигрима, за да обмисля действията си по-нататък. Край мен бавно се влачеха хора със зачервени от слънцето лица, пръчки в ръцете, шапки с периферия на главата, туристически обувки на краката, раници на гърба и изтощени физиономии. Това бяха първите пилигрими, които виждах на живо. Всички ме поздравяваха с „Буен камино!”

След точно една студена бира време туристическият офис отвори и влязох да поразпитам кое – какво – къде – как. Обясниха ми, че мога да използвам евтините туристически спални по Пътя, предназначени само за поклонници, единствено с паспорт на пилигрим. Дадоха ми адрес, на който мога да си извадя такъв. Реших, че на следващия ден ще направя първите си крачки по Камино. Изглеждаше лесно – следваш стрелките и готово, подобно на онази игра, която си играехме като деца пред блока.

Изтощените физиономии на поклонниците, обаче, ми подсказваха, че едва ли е толкова лесно. Обясниха ми, че от тук до Сантяго де Компостела има 500 км пеша. Всъщност, достатъчно е само да извървиш последните 100 км от Пътя, за да получиш Индулгенция от католическата църква. Целият маршрут е близо 800 км и започва от френската граница. Петстотин километра ми се сториха напълно достатъчно.

Намерих адреса – това се оказа местното „рефугио” (refugio или albergue – страноприемница, „убежище”, туристическа спалня за поклонници). Вътре имаше „Клуб на приятелите на Сантяго”, който можеше да ми издаде полигримски паспорт. Помолиха ме да изчакам, докато дойде човекът от рецепцията. Разни хора влизаха и излизаха – чуваха се езици от пет континента, имаше представители на всички раси и възрасти. Исках да разгледам спалните помещения, но не ме допуснаха вътре, защото все още не бях станал официално поклонник. Погледната дори през антрето, обаче, обстановката в рефугиото нямаше нищо общо с представата ми за страноприемница, туристическа спалня, заслон или убежище – мраморни стълби се виеха нагоре към спалните помещения, откъдето долитаха весели гласове, от покрива между стълбите висеше огромен кристален полилей, подовете бяха покрити с килими, навсякъде имаше поставени саксии с цветя – беше чисто, прохладно, подредено, изискано и просторно. Имаше табели, обозначаващи къде са банята, тоалетните, пералните, кухнята, библиотеката, клуба за забавления и т.н. На вратата висеше табелка „5 евро”. Ситни буквички обясняваха на 4 езика, че нощувките се позволяват само срещу печат в пилигримския паспорт, едократни са и на другия ден задължително трябва да продължиш по Пътя. Освен ако не си болен и не се нуждаеш от медицинска помощ.

Отворих „домовата книга” и заразглеждах впечатленията, оставени от поклонници, дошли от цял свят. Някои бяха изписани с йероглифи. Предположих, че са корейски, защото знам, че в Южна Корея живеят много християни. Имаше текстове, илюстрации, графики,  емотикони, снимки, въобще – стандартните неща за такава „книга”. Тепърва щях да изливам душата си в подобни „книги” по Пътя.

Симпатичен чичко прекъсна разсъжденията ми с въпроса „Инглиш?”. Отговорих му: „Но, айм фром Бългерия”.  „А, булгаро!” – каза ми той. И поясни, че ме е попитал дали говоря английски. „Паспортът” представлява малка хартиена книжка, разграфена с места за дата и печат от различните населени места, където си ползвал гостоприемството на някоя от туристическите спални за поклонници. Чичкото ме предупреди, че не навсякъде условията са толкова добри, колкото тук и, ако реша да отседна в някой от по-скъпите хостели или хотели по Пътя, все пак трябва да мина през местното рефугио, за да ми ударят печат с дата – само така в Сантяго щели да се ориентират, че наистина съм вървял по Пътя пеша, а не с автомобил или на мотор, примерно. Но можело и с велосипед. „Също като в стоте национални туристически обекта” – помислих си аз – „само дето у нас може и с автомобил”. Каза ми, че това е най-евтиният акомодейшън, защото се спонсорира от църквата и от общините. Частните сдружения с идеална цел, като „Приятелите на Сантяго”, пък, се грижат за маркировката целогодишно . Паулу Куельо също бил член на „Приятелите на Сантяго”. „Нямаш право да останеш повече от една вечер на същото място, освен ако не си болен”. Вече знаех това. Попита ме дали имам медицинска застраховка. Казах му, че имам. Последва логичният въпрос как мисля да я карам: пеша или с велосипед. Попита ме, също така, каква религия изповядвам. „Освен, ако не е тайна, разбира се!” Напуши ме смях. Идеше ми да се изгавря със ситуацията и да кажа, че съм мюсюлманин-екстремист, който е дошъл със специалната мисия да залага смъртоносни капани за неверниците по Пътя. Но чичкото изглеждаше сериозен и се въздържах. Казах му, че повечето хора в Бългейрия са православни. Аз също. В паспорта ми той записа: „Сеньор Димитров, булгаро, ортодокс, тръгнал от Бургос пеша”. Сложи печат и с усмивка ми заяви, че официално вече съм „перегрино”. Честито!

Сега оставаше да намеря и място за пренощуване, тъй като все още не бях заслужил с бъхтене гостоприемството на общината и църквата. Отворих картата на града, връчена ми от туристическия офис и се запътих към най-близкия хостел. Раницата вече ми причиняваше болка, чудех се какво ли ще бъде усещането след няколко часа път с целия този багаж на гърба. Изтощението по лицата на пилигримите ми подсказваше, че никак няма да е приятно.

Вървях по китна калдъръмена уличка, водеща към хостела, когато от втория етаж на една жилищна кооперация чух да се носи до болка позната песен: „За милиони няма закони, за кокошка няма прошка”. Вдигнах очи и видях една леличка да изтръсква покривката си през прозореца директно на улицата. Поздравих я на български. Заприказвахме се. Каза ми, че от Бургас се е преместила в Бургос и, че всеки ден под перваза й минават „Тея лудите, с тоягите. Откачена работа!” Потенциалът този разговор да завърши приятно беше минимален, затова махнах с ръка за довиждане и продължих към хостела.

Самостоятелна стая, три на три метра, цялата заета от огромно легло и облепена с мухлясали тапети от времето на баба ми, с дървен скрин в ъгъла и собствена баня, метър на метър, откъдето единственото прозорче гледаше към зида на отсрещната сграда, щеше да ми струва „само” 30 евро. Имаше малък телевизор и какичката от рецепцията беше симпатична, затова реших да остана. Попитах я защо в Мадрид хостелите са три пъти по-евтини. „Логично” – каза ми тя – „защото са много повече”. Поинтересува се дали мисля да ставам „перегрино” и заяви, че няма да намеря по-евтина нощувка в града, ако все още не съм такъв. Платих си, заключих раницата в стаята и излязох да разгледам Бургос без излишния товар на гърба.

Точно от прозореца на бургаската леличка тръгваше стръмна пътека, която изкачва малък хълм, засаден с иглолистни дървета – нещо като градски парк, в който местните излизат на пикник през уикенда. Беше делничен ден, в прака нямаше никой, а от пейките на върха се разкриваше чудесна гледка към Бургос. Прекрасно местенце за ледени бирички, психическа нагласа и уединени размисли върху предстоящия Път. Реших, че няма да използвам многото туристически пътеводители, които се предлагат по книжарниците, а ще се оставя за пореден път на обстоятелствата да ме водят и ще научавам всичко на място по Пътя.

Смрачаваше се, започна да става студено, а от биричките леко огладнях. Някакви съмнителни типове дойдоха да си разхождат питбулите около мен. Реших, че е крайно време да си ходя. Намерих супермаркет, разположен точно до чудовищно голям, абсолютно непропорционален за размерите на градчето, все още недовършен мол. Купих франзела, маринована риба и маслини, които изконсумирах в малката стаичка с мухлясалите тапети, в компанията на вечерните новини по TVE.  Взех си душ и заспах рано, за да имам сили за предстоящия ми първи ден по Камино.

На сутринта отново заварих симпатичната какичка на рецепцията. Попитах я никога ли не почива и тя ми отговори, че целия хостел го поддържат общо четири цени – тя и майка й, които са осбственички, плюс две туркини, които се грижат за хигиената. Така че нямало почивни дни. Изглеждаше потисната и смазана от еднообразието в малкия, скучен град. Сигурно си представяше живота по съвсем различен начин – сред студенската бохема на Мадрид или някъде по партитата из Канарските острови. Но за сметка на това прекарваше младостта си в мрачното антре на семейния хостел, обслужвайки глупаци като мен. Беше много любезна. Предложи ми кафе и прекарахме сутринта в разговори за житието и битието на всеки от нас. Каза ми, че едно от малкото забавления в живота й било да слуша историите на хората, които минават през хостела. Дори си записвала част от тях в една голяма тетрадка и някога, може би, щяла да издаде книга. Казах й, че съм писател, издал вече две книги, с което допълнително я насърчих в начинанието. От опита, който обменихме разбрах, че водя десет пъти по-интересен живот от това красиво, но нещастно създание. И, че трябва да съм благодарен. Исках да остана още при нея. Усещах, че между нас се поражда нещо интересно, но Пътят ме зовеше. „Някой ден, може би, ще се върна отново тук” – излъгах себе си наум, грабнах раницата и тръгнах да си ходя. Пред вратата на хостела тя ме прегърна, целуна ме по двете бузи и ми пожела: „Буен Камино!”. Докато завивах зад ъгъла с периферното си зрение видях, че все още ме наблюдава.

Следваха два часа излизане от града – покрай детски градини, училища, натоварени пътни артерии, паркове и бетонни мостове. Стрелките неотменно се появяваха една след друга и ме насочваха в правилната посока. Нямаше други перегринос, освен мен. Погледнах си часовника – беше девет и тридесет сутринта. „Сигурно защото е прекалено рано” – посмислих си аз. По-късно щях да разбера, че по това време на деня поклонниците отдавна вече са си изяли закуската, стегнали са багажа, метнали са го на гърба и бодро крачат напред към следващата дестинация.

На третия час бях абсолютно изтощен. Мартенското слънце напичаше като през август у нас, кожата по лицето ме сърбеше от изгаряне, водата ми беше на привършване, а дръжките на раницата се впиваха болезнено в раменете ми при всяка крачка. Най-после бях задминал всички белези на цивилизацията и уморено вървях по прашна пътека, която се простира чак до хоризонта, през Ла Мезета – безкрайната испанска равнина. Всичко, за което можех да мисля тогава, беше „Вода”.

На четвъртия час стигнах до табела, която сочеше, че на двеста метра в дясно от Пътя има чешма. С изпръхнали устни поех в указаната посока. Там наистина имаше чешма или по-скоро: архаична водна помпа с ръчно задвижване,  но с големи букви върху нея беше изписано NO POTABLE (не става за пиене). Отчаян се тръшнах на пейката до чешмата и запалих цигара. Имаше малък заслон и можех да използвам поне сянката, за да си почина. Видях по прашната пътека отдалеч да се задава друг човек. Предположих, че търси вода, също като мен. Започнах да махам с ръце и да викам: „но потабле, но потабле”, за да му спестя поне излишното ходене. Той, обаче, не чуваше какво крещя. Вятърът дуаше право в лицето ми и в отговор донесе жизнерадостното: „Ола! Буен камино!”

Вместо водичка, на това място намерих добър приятел. Казваше се Франциско и беше от Бургос. С една година по-възрастен от мен. Цял живот бил наблюдавал как поклонниците минават през града му и най-после решил да се пробва и той. Работел във фабрика за акумулатори, но заради кризата го сложили на половин работна седмица. Работодателят плащал ½ от възнаграждението, а социалното министерство му превеждало още 40%. Така получавал 90% от заплатата си, но имал два пъти повече свободни дни в седмицата. Като ги съчетаел с уикенда, това му давало възможност да повърви малко, за да види докъде ще стигне. По-късно щял да продължи по Пътя от там, докъдето е стигнал. Разбрах, че много испанци изминават Камино точно по този начин. С Франциско тепърва щяхме да прекараме много дни заедно и да преживеем доста неща по Пътя. Приятелството ми с него окончателно реши проблема с испанския, защото той владееше английски и аз го превърнах в личен преводач. Липсата на зор беше и причината, разбира се,  да науча твърде малко от този прекрасен език.

Следва продължение >>>

Тихомир Димитров

"С възрастта желанията изчезват" - ми каза мъдрата ми свекърва. Но аз бях на деветнадесет и не и повярвах.
На двадесет и две все още ми се искаше сутрин да виждам рози до леглото с капчици роса по бархетните листенца. На двадесет и осем все още се опитвах да променя нещо в секса в семейното ложе, установявайки че целувките ми се раждат от инерцията. На тридесет прекроявах личния си живот. На тридесет и две нарекох дъщеря си Лиза и и купих кукла Барби - мечтата от моето детство. На тридесет и пет все още се надявах да стана вицепрезидент на банка. А на тридесет и осем проумях, че мястото на главен счетоводител е подарък от небесата. На четиридесет и пет получих палто от норка и със сухи устни целунах мъжа си по небръснатата буза. На четиридесет и шест за пръв път видях Венеция и направих всичко на всичко дванадесет снимки. На петдесет случайно срещнах любовник с двадесетгодишна давност, погледнах посивялата му и олисяла глава и неловко прикрих дланите си, върху които времето беше сложило своя печат. Когато станах на петдесет и две отново излязоха на мода ботушите, по които си припадах, когато бях на осемнадесет, но болките в краката не ми позволиха да се изфукам с тях.
На петдесет и четири казах на дъщеря си: "С възрастта желанията изчезват!", но тя не ми повярва.

Диана Балико

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

1. Терористите

Джордж Буш Младши и Дик Чейни много биха искали да разпознаят в „затоплистите”, т.е. хората загрижени за глобалното затопляне, поредните група дегизирани ислямски терористи. Естествено във всяка лъжа има зрънце истина. Лидерът на Хизбула Хасан Насрала (2 на илюстрацията) характеризира промените в климата като една от най-големите заплахи за световния мир и сигурност (вероятно след Израел), а самият Осама бин Ладен (1) обвини климатичните промени (наред със сатанинския Запад) за причиняването на огромни катастрофи в ислямския свят. Впрочем, фактът че водещи джихадисти са загрижени за този проблем е напълно достатъчен за да заклеймим всички „затоплисти” като техни съучастници просто защото няма как да защитаваме обща кауза с Ал Кайда, нали?

—

2. Застрахователите

Цинично погледнато те могат да бъдат определени като още един подвид терористи, тъй като правят парите си основно чрез насаждането на масов страх. Ти искат да ни уплашат с глобалното затопляне за да се застраховаме. Но.. има много лесен начин да се открие дали застрахователите лъжат за глобалното затопляне. Достатъчно е да се проучат изплатените щети от застрахователни събития през последните десет години. Според такъв преглед направен от самата индустрия, щетите свързани с метеорологични събития са се утроили от 1980 г. насам - отчасти защото повече хора живеят в крайбрежни райони уязвими за такива бедствия. Въпреки това според анализаторите разликата не може да бъде обяснена без фактора глобално затопляне. Невижданите ураган и наводнения в Австралия тази зима например ще струват (главно на застрахователите) между 5 и 20 милиарда долара.

—

3. Консерваторите

Тук не говорим за домакинствата, които консервират зеленчуци, а за сродните политически движения, обединени около традиционализма и фискалната дисциплина. В Америка където политическите възгледи по принцип се предлагат само във вариант „меню” (ако харесвате абортите, трябва да обичате и голямо правителство) съществуването на групи като Republicans for environmental protection (Републиканци за защита на околната среда), която тихичко признава, че глобалното затопляне е факт е истинска изненада. Във Великобритания консерваторите са много по-напред в позицията си и дори провъзгласяват Маргарет Тачър (4) като първият световен политик признал човешката роля в климатичните промени.

—

4. Светите Отци

Религиозните лидери вече изглеждат единни в отношението си към проблема. Папа Бенедикт XVI (6) направи нещо като обратен завой в изявленията си: две години след като нахока климатичните „алармисти” във връзка с провежданата в Бали климатична среща на ООН (COP 13 - декември 2007 г.), папата осъди и световните лидери в Копенхаген за неспособността им да съгласуват глобално споразумение за климата. Вселенският православен патриарх Вартоломей (3) също изпрати писмо до делегатите в Копенхаген, разкривайки, че пътят към нисковъглеродна икономика включва развиване на възобновяеми енергийни източници, енергийна ефективност и край на обезлесяването. А в една от най-впечатляващите новини, която излезе наскоро от Wikileaks, Далай Лама (5) призовава международната общност да приеме борбата с климатичните промени като по-приоритетна от суверенитета на Тибет.

—

5. Джак Бауер (Кийфър Съдърланд (7))

Звездата на сериала „24″ започна епична борба с климатичните промени още през 2007 г., включваща драматичната подмяна на дизелгенераторите на снимачната площадка на сериала с електрически.  Това включване беше животоспасяващо за всички климатични активисти на планетата, тъй като две години по-късно тъмните сили успяха да привлекат вездесъщия Чък Норис към скептиците. Без Джак срещу Чък щяхме да сме загубени.

—

Има определени теми, които отключват готовността на българина да спори и да дава акъл – политиката, футболът, мусаката... и феминизмът. Не, че жените у нас са цъфнали и вързали, но понятието „феминизъм“ и „права на жените“ е безкрайно изяснено, поставено в спретната, удобна рамка... и гравитиращо около общата представа за „космати лесбийки, които мразят мъжете“. Това, наред с безброй други глупости, толкова ме вбесява, че вече избягвам да коментирам темата. Да, на теория всичко изглежда окей, ние сме цивилизовани в това отношение – не се забулваме, жените работят наравно с мъжете, имат кариери, достъп до образование... Да, ама не. Статистиката е безпощадна.

Неизвестният зограф, изрисувал стенописите в църквата “Св. Иоан Богослов” в Земенския манастир през 14 век е пресъздал по неповторим и самобитен начин и евангелските сцени от Страстната седмица.

В поредица от фрески са разказани всички важни събития от дните преди Възкресението Христово. Това е третият пояс стенописи, който опасва цялата църква.
На първата сцена, от която е останало не много, е нарисувана тайната вечеря. После майсторът е пресъздал разказаното само в Евангелието на Иоан миене на нозете на дванедесетте апостоли. По време на Тайната вечеря смиреният Христос приканва учениците си да измият нозете си, та и те да станат смирени като бъдещи проповедници на Божието слово.

Следвайки хронологията на събитията, майсторът зограф е нарисувал и молението в Гецеманската градина – Христос кани апостолите да се помолят с него за последен път.
Много ясна и живописна сцена пресъздава предателството на Юда. Там присъстват еврейските свещеници и странници, които са дошли да отведат Спасителя. Юда се е наклонил към него за целувката, която ще пхокаже кой е Той.

Следващата сцена е връзването на Христос и отвиждането му на съд при Пилат Понтийски. Следващата фреска е с прокуратора Пилат на трона. Той си мие ръцете, защото не е намерил за какво да осъди Христос. Предава Го на евреите – те да го съдят по своя закон. От дясната страна е св. апостол Петър, който опитва да сгрее ръцете си на огъня в огнището.

По нататък като на филм оживява друго, по-ярко изображение на Пилат. Христос, който се е запътил към съда и апостол Петър, който горко се кае за своето неверие. Над него живописно е нарисуван петел. Това не е случайно. Петелът е символ на духовното пробуждане. Той напомня и за пророчеството на Спасителя, който казва на Петър, че преди да пропеят първи петли, той три пъти ще се откаже от него.

Друга позната сцена показва кръстния път към Голгота. Христос носи Кръста си на рамо, а тълпи от човеци го гледат презрително, оплюват го и говорят ругателни думи.
Най-интересна е следващата фреска. В обла рамка са нарисувани три картини. Първата показва побиването на кръста, на който скоро ще бъде разпнат Христос. Втората е посветена на раздаването на дрехите на Спасителя между войниците, които ще го приковават на кръста. Такъв е бил обичаят – собствеността на осъдения да се разделя между екзекуторите.

Изключително уникална и самобитна е следващата фреска. Тя представлява първата битова и трудова сцена в иконописаната и светската живопис у нас. Според богослова д-р Виктор Банов изковаването на гвоздеите за приковаването на Христос към кръста, е сцена, която освен в земенската църква, се среща само в още две, запазиви от преди много време, миниятюра и апокрифно евангелие.

Земенският майстор пресъздава бита по характерен и неповторим начин. Нарисувани са огнището, ковашките инструменти, облеклата на тези, които изковават пироните. Интересно е, че в групата на четиримата ковачи има и една жена.

Всички събития, лицата на участниците в тях, светците, изобразени като монаси, войните и старозаветните пророци, библейските и евангелските герои носят самобитния почерк на неизвестния майстор.

Запазени са думите на св. Йоан Дамаскин, според които стенописите в храмовете са евангелието на неграмотните. Фреските в Земенския манастир, пресъздаващи Страстната седмица и не само нея, се родеят с днешните комикси. Неграмотните винаги имат нужда от своето четиво. Но е тъжно, че във века на електронната информация съвременният човек не знае за какво разказват църковните стенописи.

Под фреските от 14 век в Земенския манастир има запазен слой стенописи от 11 век. Смята се, че църквата е била фамилна на севастократор Деян и съпругата му Дея. Те са изписани в малкия храм като ктитори. Техните образи, заедно с тези на четирите им деца, са пресъздадени портретно от Земенския майстор.




Особено мил и вълнуващ, а в същото време и внушаващ благоговейно уважение е и портретният образ на св. Иоан Рилски Пустиножител и Чудотворец:



Църквата е била реставрирана и консервирана през 70-те години на миналия век. След обявяването на манастира за паметник на културата в годините на тоталитаризма, в центъра на Земен е построена нова черква със същия патрон – св. Йоан Богослов. Това е един от малкото случаи на изграждане на храм от „народната власт”.

Сегашните стопани на Зевменският манастир от Националния исторически музей отвреме навреме повдигат темата за създавене на музейна сбирка на духовността от средното течение на река Струма. В нея могат да се съберат запазена църковна угвар и богослужебни книги от други духовни средища в региона.

Сред най-ценните документи е една грамота (хрисовул)от цар Иван-Александър, с която се дарява земя на Пещерския манастир. Експозицията ще може да запознава всички туристи, които посещ ават Земенския манастир с духовното наследство, запазено по наште земи. В това число и масоните, за които манастирът представлява особен интерес.

Тази сутрин Цветанов не гастролираше по телевизора... Както казва Иван Бедров, проблем очевидно за него няма...

Аз обаче, като изтънчен критик на управляващите ни клоуни, ще ви дам няколко примера:

1. Помните ли протеста срещу тройната коалиция на 14 януари 2009? Помните ли кого би полицията? Помните ли дали има арстувани и осъдени за тогава? Аз не помня за осъдени, но помня битите пред очите ми мирно протестиращи граждани. Помня и десетките мирни граждани, бити из Борисовата градина. Но не помня и един осъден почицай или вандал. Поправете ме, ако греша;
2. Помните ли едни 4000 души, които бяха изгонени насилствено от един стадион, заради шепа лумпени? При този случай осъдени май има, но отново не помня нормалните, с нищо не нарушаващи обществения ред граждани да бяха обезщетени дори и с мъмрене на отговорния за посегателството над правата им служител в МВР;
3. Третият пример е от вчера. Шепа лумпени, приличащи досущ на онези, от 2009 и футболната среща наскоро, и които, освен всичко друго гордо се снимат сами себе си, осъществиха погром над молитвения дом и нанесоха телесни повреди на членове на регистрирана и действаща напълно в рамките на закона религиозна общност в Бургас. Видеото е достъпно в мрежата, услужливо и самодоволно качето от самите лумпени...

МВР обаче за сега спи. Спи и вътшният ни министър, който иначе със завидна лекота обикаля из студиата на всички телевизии, разяснявайки ни подредния фамозен и феноменален успех на МВР в борбата с организиранаа престъпност. Вместо да се ангажира със случая, очевидно планиран и предварително организиран, Цветанов предпочете да открива някакви мероприятия по безопасност на движението. Явно, безопасността е важна само за пешеходците, но не и за лошите "сектанти"...

Мълчи не само вътрешният министър, но и шефът на предизборния щаб на ГЕРБ. Същата ГЕРБ, която вкара с листата си в Софийския общински съвет висш функционер на ВМРО (съорганизатори на протеста в Бургас), Ангел Джамбазки, който, освен всичко, е и шеф на комисията по реда и сигурността в Столичен общински съвет....

Та, в отговор на Иван ще допълня: не само, че няма проблем за Цветанов, но явно се е успал тази сутрин в един от шестте си апартамента...

другата седмица топлата и чаровна Лаура Ескивел ще е в София (тук още), за да представи новата си книга, както и да е специален гост на награждаването в MTel Media Masters. имам късмет да съм в журито на конкурса тази година, което значи че ще я видя отблизо, а евентуално ...

Отдавна не ми се беше случвало да гледам толкова цветен филм за Цветница :)

http://www.rio-themovie.com/








С малката отидохме в неделния следобед и ка то истински кинаджии влязохме в салона в момента, в който тъпите реклами бяха свършили.

Аз пак да се изОкам, ама може ли като плащам 22 кинта да ми пуснат да гледам някой кино-преглед или пък кратък анимационен или документален филм вместо познатите до втръсване реклами? Това, че не мога да избягам от салона не прави Гробул, Ментел или Нескафе по-желани...

RIO е любовна история, която може да бъде гледана и от големи мъже

или с други думи – един от най-хубавите направления в киното, една истинска романтична комедия :) Различава се от другите романтични филми че любовните истории са две, а като добавка има и всичките признаци на мюзикъл. Пък аз много харесвам мюзикъл, особено, когато към „класически“ бразилски мелодии са добавени и нови, непознати (поне за мен мелодии).

Добавям класическото изпълнение на една от песните във филма, защото тиквите от тубата за забранили ембедването на трейлъта на филма

Историята е готина, за последните два хициантови папагала в света – единият, гражданче от Минесота, харесващо топло мляко и бисквити в домашна обстановка, бива изваден от спокойното си битие на провинциален интелектуалец и буквално хвърлен към задачата за продължаване на рода. Естествено, единствената женска, която е виждал е господарката му - очилата девойка във фертилна възраст, така че нашият папагал Блу изпада в несвяст, когато за пръв път вижда единствената си възможна избраница в един център за защита на птиците в Рио де Жанейро. Защо отиват там ли? Защото филмът има и втора любовна история, в която служител от споменатия център трябва да убеди стопанката на папагала да го заведе в Рио при папагалката :) А нашият човек е също толкова задръстен, колкото и нашия папагал и докато траят всичките галимации покрай бягството на папагалите и отвличането им от контрабандисти двамата човеци успяват да се залюбят.
Към двете любовни истории са добавени и страшни такива, както и грозни предателства и подкупи – така че не е просто поредната любовна история.

Филмът леко напомня Рататуи – и там имаше едни задръстени младежи и отворени мадами, но по-важното: филмът се развива на фона на друг световен град – този път Рио де Жанейро и то на фона на Карнавала. А да ви казвам ли, че имаше сцени с полет над статуята на Исус? А за музиката и настроението от филма споменах ли ви?
Страхотен филм. Горещо препоръчвам.
http://www.rio-themovie.com/



Е, историята може да бъде разглеждана и сексистки – представете си филм, в който мацката е задръстена, а младежът е този, който й отваря очите за свободата. Че кой ще гледа такъв филм?!? Затова – мъжете са задръстени и заслепени, а мацките (папагалката и момичето с очилата) са тези, които отварят очите на половиниките си (т.е.накрая стават половинки). Да бъдем кавалери ;-)

След Рататуи бях принуден да дам обещание, че ще ходим до Париж, сега вече ми се наложи да обещая, че ще ходим и до Рио :) (да не мислите, че съм се дърпал? ;)

Помните ли, събитието за това как и какво чете Благоевград? Тези, които не бяха сред участниците, дошли на площада пред Операта в онази слънчева събота, не знаят колко готини хора се събраха и най-хубавото – се запознаха там. В днешния брой на „Аз чета с Настя” ще чуете какво разказват младежите за читателските навици на града.

От 28 април до 1 май в градинката пред Народния театър ще се проведе поредния “Фестивал на здравословния начин на живот и отговорността Зелени дни“. Организатори на събитието са Българска асоциация за алтернативен туризъм и туристическа агенция Одисея-ин ООД.

Фестивалът събира на едно място изложение на производители на био продукти и отговорни туроператори, конференция, презентации на туристически продукти и дестинации, тематично кино, игри и състезания, арт работилници. Всичко това е придружено от пролетно настроение, музика и нови, свежи идеи за това, как да пътуваме и живеем по-отговорно и здравословно.

Ето някои от акцентите на Зелени дни 2011:

• Международна конференция “Балканите - дестинация зелен туризъм”, 29 април 2011г., 8,30ч., в Аулата на СУ “Св. Климент Охридски”
• Фотоизложба “Балканите - с ритъма на природата” - по време на изложението, след това ще се превърне в пътуваща фотоизложба
• Презентация на туристически продукти и дестинации- на 28 и 29 април от 16 до 19ч.
• Прожекции на филми с екологична насоченост, всяка вечер след 20ч.
• Презентации на актуални проблеми, свързани с опазването на околната среда
• Демонстрации и дискусии за устойчивия начин на живот
• Велосъстезание за деца на 30 април 2011, записване за участие от 9.30 до 10.30, старт ок. 11,00ч.
• Катерачно състезание за деца на 01 май 2011, старт от 10ч, финали от 16ч., организирано от Клуб по катерене и алпинизъм НСА и Магазини “Стената”
• Свободен достъп до катерчанта стена на 28, 29, 30 април
• Арт - работилници, кръжоци на тема рециклиране
• Открит урок по народни танци
• Йога на смеха - Фрейли йога център
• Библиотека и Зона за размяна на книги
• Уроци за екологично образование
• Игри за малки и големи

—

За повече информация: www.zelenidni.com

Това са зайчетатана Боряна Николова от солено тесто .

(вижте рецептата за солено тесто).

Оцветени са  с боя за яйца. След като ги е изсушила във фурната на 100 С, Боряна ги е  лакирала  с лак за дърво. Правила ги е  за Великденски базар, който организират в детската градина на синът й.

Вижте още:

На 16 април bTV излъчиха филма на Светослав Иванов “Къде е Осама!?” На мен ми беше интересно да го гледам, тъй като представяше гледната точка и на обикновените хора.

За него почти никой не говори. Но ако не беше Осама, режимът на талибаните вероятно нямаше да бъде свален… Ако не беше Осама, щяха ли да избухнат войните, белязали нашето десетилетие?

Вижте филма на Светослав Иванов „Къде е Осама?!”

 

Иво Инджев: Българският “Уотъргейт” още не е разкрит Понеделник, 18 Април 2011 Интервю на Фрог нюз Ако не напуснат стандарната черупка, десните ще бъдат костенурката в състезание между хищниците. БСП ще ни борят с измисления образ на героя от съпротивата “бате Серго”. Първанов се оказа отличен ученик на Сталин, казва известният журналист и политически анализатор. [...]

Ако смятате, че ще ви е интересно, елате в Червената къща (Л.Каравелов 15) на 21.04.11 от 16-18 ч. Тема на дискусията ще е “Интернет, избори, демокрация”

 

Модератор ще е доц. Анна Кръстева, дхк, а участниците, освен мен:

 

Александър Маринов, СУ, Борис Луканов, блогър, Ботьо Ботев, МГЕРБ, Георги Проданов, НБУ, Георги Темелков, съветник в кабинета на председателя на НС,  Елен Герджиков, общински съветник в СОС, Иво Марков, www.on-parlaiament.com и ПД Социалдемократи, Катя Христова, НБУ, Любомила Тотина, пол. консултант на МБСП, Мартин Заимов, общински съветник в СОС, Митя Атанасов, МГЕРБ.

Описание:

След Обама централен персонаж на изборите стана Интернет. И у нас щабовете вече коват стратегиите за Интернет кампаниите.  Преди да се формулират политиките, се дизайнират виртуалните канали за комуникирането им.

Дебатът ще се фокусира върху няколко групи въпроси:

• Превръща ли се Интернет в иновативна среда на интензивни комуникации или е просто ново виртуално стентабло?
• От Обама до Уикилийкс – знаем много за световния опит. Какво е приложимо към родния?
• Кои са основните „бенефициенни” на възможностите на Интернет – партиите? гражданите? демокрацията?
• Повече откритост или повече манипулация ни очаква в Интернет кампании 2011?
• Очарованието – или афективното отричане – от Интернет ще доведе ли до повече политика или по-добри политики или до всемогъществото на ПР?

На агората ще излязат блогъри, анализатори, политици, стратези и тактици на Интернет кампании. Дебатът ще кръстоса политическите и академичните гледни точки.

За Интернет и по Интернет. Дебатът ще е едновременно off-line и on-line и ще се излъчва на живо по Интернет на virtual-agora.org.. Всички е-граждани и е-политици ще имат равен достъп – или директно в дебата, или виртуално чрез коментари, въпроси, реплики. Очакваме е-гражданите от регионалните агори в Пловдив и Варна да са сред най-активните, както и множество други от отвореното виртуално пространство.

 

 

Любимите ми патриотари от МВРО, пардон ВМРО, гордо са се снимали как нападат привърженици на “Свидетели на Йехова”. Медиите съобщават за конфликт или сблъсък. Не, това не е нито конфликт, нито сблъсък - това е едностранно нападение. Нещо като Кристална нощ по бургаски. Министърът на вътрешните работи обаче не се обади в нито един сутрешен блок, за да се похвали как българската полиция е противодействала на това престъпление. Друго си е да обвиняваш лекари…

Сподели във Facebook

Винаги съм знаела, че Марти Ангелов ще покори света. Все пак, той има отличаващ се стил на писане и достатъчно смелост да го използва, за да разказва добри истории. И под “добри” нямам предвид истории, които сте готови или искате да прочетете – имам предвид истории, които ви карат да мислите за разни важни неща и да откривате позабравени горчиво-сладки спомени.

Винаги съм знаела, че Cynical Speech е повече от блог. И се радвам, че сега мога да го прелиствам и да си играя на тото със страниците, за да попадна на разказ, който да прочета в леглото. Наистина, Циничният Елф е страхотна компания под завивките.

Ще ми се да мисля, че съм помогнала с нещо на Циничния, за да покори света. И сметнах, че на французите цинично-романтичното ще им хареса. Затова едно малко литературно четене на Айфеловата кула беше правилният избор. От високо думите звучат различно. Хората гледат малко странно, но какво пък – не е като да не сме свикнали. Вятърът отнесе гласа ми надалеч – вие ще кажете дали е успял да прелети километрите до София. Има нещо особено приятно в това да си представиш как мастилото на “Предпази ме от това, което съм” се превръща в звук и минава над главите на целуващи се двойки покрай Сена или се утаява в чашите с вино в някое крайулично бистро. Ехото се спира по улиците, пъхва се незабелязано под полата на някоя французойка, след което се оплита в пръстите на уличен саксофонист. Най-накрая си харесва някой мост, изчаква залеза и с убедеността на истинска drama queen прави грациозен плонж право в тъмната вода. От него остават само леки концентрични кръгове по повърхността…

Текстът заслужаваше тази разходка. А вие заслужавате да го прочетете, така че си вземете книгата.

Още по темата:

1. Простотата ще спаси света
2. На върха на света

Далеч? Кога сме ходили далеч, когато можем и на близо? Времето, колкото и невероятно са звучи се стопля, и като пролетни птички идват разкази за морето. И то не за далечното (от София) Черно, а за близкото Бяло. С Мария ще огледаме Халкидики преди сезона. Приятно четене:

Халкидики – пролетно море

Северна Гърция се оказа "спасителното решение" за четирите свободни дни около националния ни празник. Признавам, че хотелчето, в което се настанихме като изходен пункт за обиколките ни из полуострова, го резервирах преди 5 месеца и то с голям зор, тъй като почти не намерих работещи хотели в началото на март .

[caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="Уранополи"][/caption] Отседнахме в

Агия Триада – едно село на 14 км южно от летището на Солун

– реновиран тамошен балкантуристки хотел, но пък работещ целогодишно. Туристическият сезон започва от Великден. През март може да откриете работещи кафенета и кръчмички на брега, но не навсякъде. И, както каза един от нашите гостоприемни домакини – "Чакаме ви от края на април нататък! Ама вие защо толкоз рано дойдохте? " [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Смятам за излишно да разказвам за уютните, полускрити и плитки заливчета, на които може да си направите пикник, за маслиновите дръвчета, които са обрамчили почти всички хълмчета, както и за многобройните малки хотелчета и студиа, в които можете да се настаните на доста по – прилични цени, отколкото във Велинград например.

Искам да ви разкажа за

гърците и тяхната постна пица

Държавен дълг, безработица, орязани 13 и 14 – та заплата и пенсия, финансови рестрикции в публичния сектор, почти перманентни стачки – предупредителни, ежемесечни, браншови и национални... Звучи стряскащо. Изпълнени с лек боязън, пресичайки границата откриваме – Нови отсечки на магистралата до Серес, нароили се ваканционни селища, очевидно нови – новенички, накацали по гърбавите хълмове на Касандра, скрити сред буйни кипарисови гори, прясно боядисани и потегнати къщи на Ситония, шосета без дупки и усмихнати, бавно ходещи, за никъде небързащи млади хора. Солун ми се стори още по – красив, бях там за последно преди година и половина. [caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="И лимоните,и портокалите,и мандарините са си по дърветата"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="Новата църква в Неа Мудания"][/caption]

В къмпинга до нашия хотел пазачът всяка сутрин премиташе алеите/къмпингът беше абсолютно празен/.

В Неа Потидея – градче в началото на ръкава Касандра

– ресторантчетата бяха готови да отворят, барабар с белоснежните покривки и прясно засадените пролетни цветя в съндъчета на улицата. Навсякъде в заведенията имаше украса от разноцветни гирлянди и маски в навечерието на Сирни Заговезни. [caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="Карнавал в Полиури, Касандра"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="648" caption="Неа Потидеа"][/caption]

И още малко повод за размишления – в хотела ни пристигна автобус с гимназисти. Два класа огласиха фоайето за секунди. Спогледахме се скептично, мислейки си – "Ех, тази нощ няма да се спи. "В 22 ч. ги откараха на дискотека – наконтени, гримирани и хвърляйки си срамежливи погледи. На сутринта се питаме – "А бе, усетихте ли децата кога се прибраха? "Тихи, възпитани, кротки, доколкото им позволява възрастта, настанени в почти луксозен хотел, на масите за закуска винаги имаха по една огромна купа течен шоколад... И ми стана мъчно за нашите деца, които товарим като добитък, слагаме в багажа сандвичи и кроасани, да излезе по-евтинко, и ги лашкаме по разбитите ни пътища със стари "Чавдари". Да пазим децата според мен е по-важно от сметките, които правим винаги на дребно и винаги без кръчмар. И за финал – в Гърция е по-скъпо – и бирата, и кафето, и рибата, но си давам еврото с удоволствие. Но ... стига тъжни краски! Смело към Халкидики! Очакват ни! Автор: Мария Найденова Снимки: авторът Други разкази свързани с Халкидики – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Море на Халкидики: През Солун към Неа Мудания, Афитос и Неа Потидеа
2. Следморско – или какво е морето в Гърция на Халкидики:)
3. Море на Халкидики / Ханиоти/ – красота , спокойствие и защо избягахме от нашето море ?
4. Море на Халкидики (Торони, Ситония)
5. На море в Ситония, Халкидики – релакс до дупка
6. Малко служебно парти на Халкидики
7. Една почивка на Халкидики
8. Халкидики (Χαλκιδική, а може и Halkidiki)
9. На море за ден (плаж Мандрас в Гърция,февруари)
10. Една почивка на Халкидики(1 част): Мола Калива, Касандра
11. Едно бързо: Солун и Халкидики (22 – 24 септември)
12. Великден в Халкидики

Изгледах към 15 мин от новия Сери-Ял, “Под прикритие”. Малко по-добре е, има развитие. Наркодилърите карат черни Q7-ци, което е реално. Подобрили са говора, някои герои говорят на натрапчив уличен диалект, копеле, но основните си карат на ВИТИЗ-ки български. Няма я златната стреда.

Звуковите подложки са малко постни, под нивото на визията са. Гангстерски рап в мутромобила – това да не ти е Бронкс, бе, Вуйчо? Тук слушат Ивана. Отделно мутрите ходят на избори и ги печелят.

За да стане нещо реално, то трябва да отразява случващото се отпред на улицата, а не да перефразира амрикански сериал с елементи от турската сапунка. Трябва да се каже неприятното и да се направят следните образи:

1. Продажен политик
2. Продажен журналист
3. Естрадна певица – курва
4. Болница, в която умира някой, докато доктора си чопли в носа

Ако се направи този скок, всичко друго ще е подробности

Продукти за 4 порции:
500г пилешки гърди
1/2 прясна зелка
2 моркова
1 зелена чушка
1 връзка зелен лук
3 скилидки чесън
1/2ч.л. сол
3с.л. олио
1/2ч.л. червен пипер
1ч.л. кафява захар
1с.л. доматен сок
4- 5 стръка пресен магданоз

Приготвяне:
Месото се реже на кубчета. Лукът се почиства, измива и реже по диагонал на колелца. Отделят се семките на чушката, а тя се реже на малки парчета. Морковите се белят, измиват и режат на пръчици. Парчето зеле се почиства и реже на тънки ленти. Взема се дълбок тиган с по- голямо дъно или тенджера. Налива се 3с.л. олио. Поръсва се сол и съдът се поставя на включен котлон. Лукът, морковът, чушката и зелето се добавя, когато загрее мазнината. Бърка се непрекъснато с дървена шпатула. Продуктите се запържват за 5 минути. После се добавя месото. Отново се бърка, за да се позапържат за още 5 минути. Накрая се слага 1с.л. доматен сок, 1ч.л. кафява захар, 1/2ч.л. червен пипер, 3 обелени скилидки чесън и 2ч.ч. вода. Ястието се похлупва. Готви се на слаб огън 30 минути. Накрая се отхлупва и поръсва със ситно нарязан магданоз.

Неуморен дори и в празничните дни, министърът на земеделието и храните Мирослав Найденов призова този път гражданите да бойкотират “тези големи цени” на агнешкото месо преди Великден. Лоялните граждани може да се объркат - само преди две седмици същият министър ги призова не да бойкотират, а да купуват - “да се кооперират по трима-четирима, за да им излезе по-евтино”. До Великден има още няколко дни и министърът има време за нов призив - например гражданите да започнат да празнуват с месо от кенгуру вместо с агнешко. Но изобщо не е необходимо да се стига чак дотам, за да проличи абсурдността на ситуацията.

Държавата дотолкова се бърка в живота на хората, че нахлуването на министъра на празничните трапези вече наистина идва в повече. Вероятно производителите очакват точно обратното от него - не да се изявява като главен диетолог на републиката, а да промоцира българските храни, като най-малкото не призовава за бойкот. А иначе гражданите не са статисти в севернокорейска масовка и не е необходимо някой да им вдигне червеното флагче, за да направят същото.

Независимо от министъра бойкотът е налице - от две години потреблението спада и няма данни скоро то да възстанови нивата си от 2008 г. Когато намалява търсенето, намаляват и цените. Когато идва Великден обаче, търсенето се увеличава и ако количеството е ограничено, цените тръгват нагоре. Това са базовите принципи на икономиката и те не се влияят от призивите на министъра. Когато пък цените се вдигнат още повече, тогава някой ще внесе по-евтино месо и цените пак ще тръгнат надолу. Невежите сравнения между изкупната цена на суровината и крайната цена на продукта ни подготвят за деня, когато министърът ще твърди, че водата извира безплатно от земята и няма причина бутилираната минерална вода изобщо да струва нещо.

А призивът за бойкот може да се окаже и полезен, ако бъде насочен не към търговците и потребителите, а към хората от властта - поне в седмицата преди Великден можете да намалите малко популистките и антипазарни изказвания. Да бойкотираме глупостта! Празници са все пак.

коментар от в.Пари

снимка: в.Сега

Сподели във Facebook

Георги Ангелов:

- в. Пари: Премиерът ще надмине Тодор Живков. По дългове

- [видео] БНТ: Пенсионери на работа в министерствата

- в. Пари: Интересува ли ни цената за АЕЦ "Белене"

- в. 24 часа: Пакт Евро – бедните ще плащаме за богатите

Блогът за икономика 2011

Дебат: Трябва ли държавата да взима мерки срещу поскъпването на храните?

Summer seminar  Europe and Liberty

ИПИ обявява втория за 2011 година конкурс за стажанти

Конкурс за студентско есе

Нови книги в икономическата библиотека

Estonia Tipped for Fastest-Growing Eurozone Economy

МВФ: Дългът на САЩ е неустойчив

Блогът за икономика 2011

Снимки, изпратени ни от Мариела Иванова. И както тя ни пише в писмото си – обожава да се мацоти с лепило до ушите и да дава воля на развинтеното си въображение!

Специани пожелания на Мариела и бебока, който всеки момент трябва да се роди:)

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!  

Премиерът Борисов пак се опита да обясни лошата ситуация в България със световната икономическа криза. Прав е, но само донякъде.

Донякъде е прав например, че когато страна като САЩ свива разходите си, ние няма как да благоденстваме. А, предполагам, напълно е прав пък в твърдението си, че ако трябва сам той да изпише всичките нули от числото три хиляди милиарда, с колкото долара според него “империята САЩ” намалява бюджета си, ще изпита големи затруднения.

И защо така, г-н премиер? То с нулите най-лесно се смята – нула плюс нула по нула минус нула е пак нула. Колкото и да го въртиш – все тая. Работата опира само до там правилно да се преброят нулите, които се получават накрая, ама то броенето се учи още в първо отделение и за тази цел човек е надарен с пръсти.

Доколкото виждам, целият български народ, с малки изключения, разбира се, добре се е изучил на този занаят, броенето на нулите в собствения си джоб. Нещо повече, изучил се е този народ масово и твърде добре да смята даже с отрицателните числа. Защото като имаш 500 лева заплата, от които 300 задължения към банката и 200 – доброволно дарение за енергийните монополисти, целият живот оттам нататък се смята само с минус отпред. И в такава ситуация дори някой като додрапа до нулата, изпитва дълбоко облекчение и вика – е, най-после си подадох носа от блатото. Пък премиерът, дето сме си го сложили начело, да се окаже, че не може да сметне поне нулите…..резил…..

Всъщност, ние трябваше да се сетим по-рано, че на Борисов малко му липсват някои базисни способности от първите отделения. Например трябваше да ни светне ако не в самото начало, преди да го изберем, то поне когато преди време заяви, че за българина цената на АЕЦ “Белене” няма никакво значение, `щото друг ще я плаща.

Явно пелената от нули в тази цена дотолкова го е заслепила, че изобщо не вижда как зад нея си разиграват коня отрицателните за България и повечето българи числа. И не само числата, разиграват си коня и силно отрицателните за нас екологични, вътрешно и външно политически и всякакви други ефекти от строежа на централата. Ама който не може да види нулите в собственото си око, как да види минуса в джоба на поверения му народ?

Донякъде е прав премиерът също да твърди, че държавата такава, каквато той я завари след Тройната коалиция на Станишев, не може лесно да бъде изведена от споменатата вече световна икономическа криза. Това положение също може да си причисли към нулите на Бойко. Спокойно можем да припомним като потвърждение за него и всеизвестния факт, че да управляваш дадена държава след нашествие от комунистическите скакалци е трудна работа, а още по-трудно е да я измъкнеш от минус краденото и разпиляното, поне до някаква кота нула.

Само че когато хората избират някого с цел да ги управлява, те не го правят, за да му бъде лесно на него, а за да им стане малко по-лесно на тях. По този повод трябва да се припомни пък, че призивите за затягане на коланите могат да се реализират само до време и до определено пространство. Защото ако прекалено дълго пробиваш нови дупки и стягаш колана, без да го отпускаш изобщо, както правим всички ние вече повече от 20 години, то в един момент от целия комплекс човек-колан остава само празен колан с върволица от дупки, но без човек в него.

И тогава премиерът може да види гърбовете на хората – и те в стройни върволици – как са се запътили или към черната чужбина, или към гробищата, като с едната ръка придържат гащите си, а с другата да гласуват против. Изцяло против и изцяло против всичко.

Толкова за нулите на Бойко. Що се отнася до бойковите нули, за тези почти две години негово управление успяхме да видим доста от тях, наместени една до друга. И си давам сметка, че наистина е трудно да се обгърне цялостната картинка, съставена от тези нули. Не, не че не могат те да бъдат преброени, за тази цел си имаме и пръсти на краката, които ще ни помогнат. Трудното обаче е всички негови нули да се опишат с думи прости и да се обяснят на човешки език – поради липса на място и други липси. Но поне основните може.

Когато писателят е казал, че много мъка има по този свят, всъщност не е визирал мъката да не знаеш какво точно искаш. А именно това е най-голямата бойкова нула, която в момента предизвиква силна тревога както в неговата собствена, така и в нашата целокупна народна душа. Защото още от психиатрията е известно, че човек много се разкъсва вътрешно и даже може да се раздвои и разтрои личностно, ако силно иска например да прави реформи, но не знае какви точно реформи иска да прави.

Помислете си, граждани, нали на всеки понякога му се случва да сънува три красиви девойки, без да е сигурен какво точно иска да стори с тях, защото жената ще го хване, ако стори каквото и да било. И като се стресне и събуди човекът в онзи момент, той се оказва раздвоен, девойките от съня – неудовлетворени. Та, горе-долу същото е положението, в което се намира и премиерът ни спрямо необходимите за страната реформи – той раздвоен, а всички ние – недоволни.

Много често разни хлевоусти критици ни убеждават, дето проблемът всъщност е, че Бойко не знае как точно се правят въпросните реформи. Не, граждани, не ги слушайте, а се придържайте към простата и ефективна логика, която сочи, че никога няма да разбереш как се постига дадено нещо, ако не знаеш какво точно е нещото, което искаш да постигнеш. Обратното не е валидно – ако знаеш какво искаш да постигнеш, не винаги разбираш как, но това е чак втората по ред от бойковите нули.

А най-лошото в тази ситуация всъщност дори не е самото премиерско незнание или неумение като такова. Най-лошото е, че управлението, както всяка вселенска система, празно място не търпи. И докато Бойко се чуди какво точно иска, намират се някои правилни хора да му подскажат какво, а като правило – те не са правилните хора. Поне от гледна точка на общите ни български интереси не са правилните, де.

И тогава вече всички започваме да разбираме, че, що се отнася до резултата, между бойковите нули и нулите на Бойко съществена разлика няма, както и да ги смятаме.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

"Бялата книга (от любовта)" на ivomir е странна. По един красив начин. Странна смесица между философия, малко езотерика и приложна психология в стила на Джон Кехоу, есеистика за същността на любовта и човешкото съществуване и красива поетичност. Вярно, определено не е сред книгите, които бих взел по свое желание в книжарницата, въпреки че изцяло бялата корица със сигурност би ме привлякла, но прочитането й не остави у мен никакви негативни чувства.