Пътуване до Каподимонте, регион Лацио, Италия

Приятно четене:

Пътуване до Каподимонте

Лацио, Италия

Прашният августовски следобед ни посрещна щедро с лепкава жега и градска шумотевица в крайбрежното градче Каподимонте. С надеждата със Сантяго да намерим прохлада около кея, задълго останахме на яхтеното пристанище, където и други мечтатели като нас се шляеха насам натам, ловяха риба, снимаха, смееха се високо и приятелски помахваха с ръка, ако се случеше да кръстосаме погледи.

Морето проблясваше като огромно златно блюдо, оградено от синия перваз на следобедната омара, над която избеляваше небосводът и всяка наша надежда за намиране на прохлада.

 

Каподимонте

е едно от живописно разположените градчета по брега на езерото Болсена. Градът е причислен към провинция Витербо, регион Лацио. Историята на Каподимонте води началото си от древния етруски град Бизенцио. Градът е разположен на малък полуостров. Обграден от вода, той е бил много трудна за превземане крепост.

В музея на градчето се пазят антични предмети от неолита. По време на римската империя градът е бил силно населен, разполагал е огромна крепост в центъра на полуострова и голяма войска. Тук християнството се разпространява около 7 век. По същото време много от местното население емигрира, поради силните заплахи и нападения от околните градове. По това време Каподимонте е бил разрушен няколко пъти.  

През последните хиляда години в града са управлявали няколко династии и той е бил под покровителството на Орвието и Монтефиасконе. През 1870 година Каподимонте влиза в царство Италия.  

Палатът, който е централна забележителност в град Каподимонте, е построен през 1385 година по проект на Антонио Сангало, когато сградата му се явява на сън като видение. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]     Строежът й е спонсориран от династията Фарнезе, които с този жест правят подарък на града. В наши дни тази сграда е християнски храм.  

Легенда свързва Каподимонте с името на Джулия Фарнезе, сестра на Паоло III. Тя умира от силна мъка по изгубената си любов към кардинал Родриго Борджия, когато Александро IV я принуждава да се омъжи за своя син. Хората разказват, че и сега в тихите нощи, тя ходи по водата на езерото Болсена, все така не намерила своята утеха. А водата на езерото е чиста като сълза. Нейната.  

Неусетно слънцето се прехвърли над ниските крайбрежни дървета и просна огнената си пътека в морската вода, която заслепяваше до болка очите. Време беше за спасяване от слънчев удар и за спасител си избрахме високия градски хълм, зад който света мързеливо дремеше в хлад и сянка.  

Замъкът на върха му още отдалече заразказва приказки за рицари, обичащи своите закръглени принцеси, за времето на възможната неповторима любов, а градския парк около него тананикаше странна мелодия. С приближаване към заветното царство на хладнината, музиката се усилваше все повече, а накрая стана толкова непоносимо силна, че не чувахме даже мислите си. Някой сякаш ни тестваше за издръжливост на шум.    

Хълмът косо се спускаше надолу, откъдето започваше градски парк, а между клоните на дърветата пак така проблясваше морето в красиви панорами, които много внимаваха да не приличат една на друга.  

Любопитството ни поведе към парка, откъдето гърмеше музиката. Останахме с впечатлението, че ще намерим градско празненство, в което да се впишем и любезно да се усмихваме до залеза на слънцето, за да не изпукаме от жега. И когато се спуснахме по алеите на парка до първата редица пейки, останахме втрещени. Тържество нямаше, нямаше и хора, нямаше нищо друго, освен пустош и мечтани сенчести места.  

Имаше само една лодка. Трима рибари провесваха въдиците си от нея, подхвърляха си кутии с бира и ревяха с пълно гърло, надпявайки мощната музикална уредба в лодката, от която гърмеше италианска песен. Със Санти се спогледахме слисани, доста впечатлени от срещата си с гръмогласните рибари- меломани. С крясъци и с ръкомахане се опитах да му обясня, че така риба не се лови, освен ако не е глуха. А той със смях пък ми показа пълните им наполовина кошници. Явно рибата в Каподимонте наистина се оказа глуха или безстрашна.  

Минута по- късно разбрах, че и гларусите са явно глухи. Те политаха с крясък ниско над вълните, атакуваха рибарските кошници на лодкарите, а когато те размахваха въдиците си към тях, отново ентусиазирано се групираха и литваха обратно, за да си догонят набелязаната вечеря.  

  И влюбените хлапета на пейката до нас, които театрално се целуваха, май също бяха глухи. Глух беше целия квартал наоколо. Музиката застрашаваше да ни спука тъпанчетата, особено когато се блъсваше във високите сгради наоколо и ехото я връщаше с още по- голям тътен и грохот. Но света беше глух.

Никой не възразяваше, никой не питаше даже каква е тази лудница, а и по всичко личеше, че на италианците едва ли им пука. Провесили босите си нозе през парапетите и мокрите си плажни хавлии по балконите, те даже не си даваха вид, че забелязват нещо нетипично за италианската атмосфера изобщо.  

А музиката гърмеше с все сила, с една и съща песен виеше до изнемога музикалната уредба, заплашвайки да продъни парка, града, а накрая и света. А глухите рибари като възвестители на Страшния съд ревяха и виеха с цяло гърло и ... си ловяха риба. Глуха.  

След като оглушахме и ние, около километър и половина извървяхме със Санти в посока към центъра на градчето, докато най- после можехме да се чуваме нормално. С радост установихме, че не сме глухи, хапнахме сладолед и се огледахме за уж тихи места, подходящи за нощни снимки.  

И тогава се появи една патица, която любопитно ни гледаше от водата и упорито ни следваше, провирайки се между лодките на кея.  

Почувствах симпатия към животинката и въпреки забраната на Санти, хвърлих във водата няколко от солетите, които хапвах по пътя. Патето хареса вкуса им, закряка доволно и с още по- голямо вдъхновение ни следваше по петите.  

Десетина минути по- късно разбрах, защо не е трябвало да хвърлям храна във водата. Измежду лодките се появи още едно пате, после още едно, още едно... Накрая се стъписахме оградени от цяло стадо патици, които досущ като рибарите- меломани крещяха, цамбуркаха във водата, следваха ни неотклонно и огласяха цялата околия така, че хората ни сочеха с пръст, превивайки се от смях.    

Замръкнахме в Каподимонте. Дори и със затворени очи по здрач бих разпознала Италия. Никъде другаде привечер не ухае така натрапчиво на ванилия, на горена захар, на доматен сос и кафе.  

И тогава усетих, че съм у дома си. Онова чувство за голямото предопределние на съдбата, че домът е там, където е сърцето ти. О да, светът става един дом за всички, когато го усетиш със сърцето си.

  И сега, година по- късно във времето, син писък отново прелита небето и пада в прахоляка на пътя, търкулва се до сините метличини и в забравеното синьо на душата си спомням очите на езерото Болсена. Синева... Автор: Янита Николова Снимки: авторът   Други разкази свързани с Другата Италия – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Пътуване до Сатурния, регион Лацио, Италия
2. Пътуване до Баньореджо (регион Лацио, Италия)
3. Пътуване до Орвието, регион Умбрия, Италия
4. Пътуване до Питилиано, регион Тоскана, Италия
5. Пътуване до остров Елба в Тиренско море (Италия)
6. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (2)
7. Из църквите и манастирите на Гърция и Италия(2): Бари и Корфу
8. Разходка из Адамело Брента в Италия
9. Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска
10. Пътуване до Рим по стъпките на любовта: Мостът Милвио и площад „Испания“
11. „С деца на море“ – Калдонацо, Италия (1)
12. Другата Италия: Милано и Lago di Como за седмица (2)

Прочети цялата новина

Свързани новини: