Три хонди из Европа (3): През Страсбург и Виена към дома :)

Днес ще завършим европейската обиколка на Иван с мотора. Започнахме с Алпите, Гросглокнер и Италия, продължихме към Щутгарт в Германия, а днес през Франция и Автстрия ще се приберем у дома. Приятно четене:

Три хонди из Европа

част трета:

През Страсбург и Виена към дома

На следващата сутрин същото… пак влага. Този ден тръгнахме към Страсбург. Пътят до там пресичаше планината Шварцвалд и на места много приличаше на пътищата в Алпите. Този ден карахме под постоянно ръмене и мъгла. Това продължи почти до самия град Страсбург, но като прекосихме река Рейн, през която минава границата между Германия и Франция, Слънцето ни се усмихна, сякаш искаше да ни каже „Добре дошли във Франция!” Пак се иронизирам, но на практика си бяхме във Франция. Бяхме си обещали да опитаме истински френски кроасани- сега беше моментът. Знаех, че отиваме в

Страсбург,

но не можех да кажа, че знам нещо повече. Оказа се, че това е важен град за Европейския съюз, макар да не е много голям.Така същотам имало важно търговско пристанище. И не само това-има много интересни сгради с интересни истории. Още с влизането в централната зона на града, погледът ни беше прикован от една доминираща сграда- това беше

катедралата „Нотр Дам дьо Страсбург”.

Оставихме моторите на един тротоар и след обичайната доза мрънкане от моя страна, тръгнахме да видим тази чудновата сграда. Все се притеснявам за мотора си. Колкото повече приближавахме катедралата, толкова по гъста ставаше тълпата. В края на крайщата и ние се смесихме с нея и станахме част от морето от туристи, улични артисти, музиканти, художници и търговци. В един момент вдигнах поглед а пред мен се разкри самата катедрала. Не мога да я сравня с никоя друга- не много голяма изградена от червени камъни, и много пищно украсена със склуптури с религиозна насоченост. За съжаление пространството около катедралата не е никак голямо и няма как да се направи снимка, която да отрази цялото й великолепие. За момент улисани да разглеждаме всички интересни неща, които ни заобикаляха, бяхме забравили за кроасаните, но бързо се опомнихме и макар да не познавахме мястото, инстинктът ни заведе до една разкошна, нека да я нарека „сладкарница” А там кроасани и всякакви вкусотии с лопата да ринеш. Гергана като главен лингвист на групата, се нареди на опашката и след някакъв странен начин на плащане, се сдобих със заветния кроасан. Яли ли сте кроасан, купен от някой хранителен магазин? Е… онзи си нямаше нищо общо! Накупихме разни сувенири, не за друго, а защото това беше най-отдалечената точка, до която щяхме да стигнем при това пътуване. По пътя, по който бяхме стигнали там, бяхме изминали над 2600км. Доста се помотахме из града, накрая и към края на разходката ни, ми се взе тока. Някак се добрах до мотора, който ме спаси от пълно изтощение. Пропътувахме разстоянието обратно до къмпинга в аналогични условия, а там черните облаци продължаваха да се правят на интересни. Вече не им се впечатлявахме особено, но таяхме надежда в Мюнхен, нашата следваща спирка да не е така. Ноща мина като първите две – в дъжд, макар и по слаб, а на сутринта потеглихме към града на BMW. За 270-те. километра магистрала, открих за себе си, че са мит твърденията, че по немските аутобани се карало с 300км/ч Почти на всякъде има ограничения, а там където няма, има трафик, така, че няма как да караш с 300. Пристигнахме в

Мюнхен

преди обяд, настанихме се в къмпинг, хапнахме и потеглихме към центъра на града. На първо място беше музея на BMW, но той в понеделник не работеше, за това отделихме доста време за интересностите в шоурума. Впечатление правят осемте свободно оставените мотора пред входа на сградата, Там всеки може да се качва, да се джаска върху тях, да върти копчета и ръчки и т.н. Даже имаше някакви малчугани, които стъпваха по датчиците на инцекционите (просто до там им стигаха крачетата) драскаха с обувките си по седалката , ритаха по спойлерите и изобщо вандалстваха върху това бижу . Идваше ми да им обърша по един шамар, ама се въздържах, макар че тези шамари биха имали безценен възпитателен ефект върху подрастващата им психика.. След обиколката на шоурума на БМВ, се запътихме към

центъра на града

Лесно стигнахме до там, но не можехме да намерим подходящо място да оставим моторите си , за това ги оставихме на един платен паркинг. Тръгнахме да търсим туристическия център на града, като репер ни служеха двете кули на Фрауенкирхе -катедралата Св. Богородица. Когато стигнахме в подножието на кулите, със съжаление установихме , че са в ремонт и не можем да ги видим както трябва, а бе изобщо повечето интересни сгради бяха в ремонт, а бе целият център е в ремонт. Бързо намерихме и площада

Мариенплац,

видяхме и часовника на сградата на новото кметство , който е украсен с интересни движещи се фигури. Малко, по малко тръгнахме обратно към паркинга, купихме си храна и се натоварихме с чанти, пълни с провизии. Ей така натоварени започнахме да се лутаме, неможейки да намерим уличката, в която оставихме моторите си . Оказа се, че такива паркинги има във всяка втора уличка. Все пак намерихме нашия паркинг, но бяхме пресрочили евтиния период от време и се наложи да заплатим наказателна такса за последния започнат час . Не ни стана приятно че дадохме по 5 евро, но ги дадохме. Димитър попита човека на паркинга „Какво счупихме, бе пич ?!”, при което той любезно ни се усмихне, неразбирайки нито дума. Прибрахме си се в къмпинха и прекарахме една прохладна приятна вечер, без дъжд от не знам койюлко дни насам. Следващият ден щеше да е доста натоварен , предстоеше да разгледаме музея на BMW, да намерим Berghof – къщата на Хитлер в Баварските Алпи, и да продължим към Виена. Във вторник не бързахме да тръгне, защото музея отваряше в 10.00ч. Спокойно се оправихме и в 10 без една, бяхме пред главния вход на BMW Muzeum – най после! Влезнахме вътре с огромни очаквания. На мене най-много ми харесаха моторите и то старите. В сравненивюе с музея на Мерцедес, този бледнееше. Не искам да кажа че ми е било безинтересно. Много ме изкефи моторът спечелил Париж-Дакар през 2000г. Там си седи – ей така очукан, с понатрошени спойлери…. Излезнахме от музея и

поехме в посока Австрия.

Малко съжалявах, че не можехме да отделим повече време на този хубав град. Но когато реша да си купя BMW, ще го купя от там и тогава ще поразгледам повече. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Следващата цел за този ден беше

Berghof – алпийската къща на Хитлер,

там където се е събирал целия елит на Хитлериска Германия. Трабваше да напуснем Германия, и веднага след това да влезнем отново. За пореден път се доверихме на GPS-а и следвайки инструкциите на ”каката” след 170-180 km каране, се озовахме пред някакъв хотел. „Сега се издъних” – тази мисъл ми мина през главата, защото аз бях „свалил” координатите на мястото от Интернет. Позавъртяхме да огледаме, но нямаше нищо, което да отговаря на представите ни за тази къща, изградени от снимките в Инитернет. Тогава Димитър видя някаква невзрачна табелка, на която пишеше Тогава Димитър видя някаква невзрачна табелка, на която пишеше „Bunker… не знам си какво”. Тогава се разбра, че сме си на точното място. После като размислих, си дадох сметка, че няма как да напишат указателни табели „Алпииската къща на Хитлер”, примерно. За германците името „Хитлер” е еквивалентно на чума . Та, взехме си билетчета и тръгнахме . Изобщо нямахме представа къде влизаме. Аз очаквах да влезнем в някакви богато украсени зали със стари мебели и т.н., но се оказа, че влезнахме в подземен лабиринт. Някакви вити стълби, после някакви прави стълби, после някакви безкрайни коридори, а накрая едни зигзагообразни проходи, а в дъното на всеки от тях имаше картечни гнезда, защитени от бетонена стена, дебела над един метър. Аз вече отдавна бях изгубил чувство за ориентация, не знаех кое е „напред” и кое „назад” Там някъде имаше подземни жилища. Намирахме се най-малко 50 м (вертикално) под земята. Обстановката беше тягосна, за което допринасяше слабото осветление, и влагата, която пропиваше всичко наоколо. Това очевидно беше един от бункерите, предназначени за защита при евентуално нападение. Хитлер явно здраво го е гонила параноята. Сега след като са минали няколко седмици от това пътуване, си давам сметка, че това преживяване, ме впечатли най много от всичко, което видях. Често се улавям да мисля за това място – зловещо е! Успяхме да излезнем от зловещия лабиринт само и единствено с помощта на стрелките , сочещи изхода, и пак потеглихме на път. След още 170-180 км, спряхме да пренощуваме в един къмпинг в непосредствена близост до

Линц

На следващия ден, след още не знам си колко километра магистрала, бяхме в града на Йохан Щраус, града, в който е творил не кой да е дру , а самият Моцарт,

столицата на Австрия – Виена.

След поредната , но неизбежна доза битовизми, се запътихме към центъра на града, където оставихме моторите паркирани на улицата – бяхме си взели поука от мюнхенската, паркинг-грешка. Вече бяхме свободни да обикаляме на воля, нещо което обаче леко ме притесняваше, познавайки добре нрава на Гергана и Димитър. Те двамата като видят два камъка на кръст, спират и започват да се въртят като шиштарбан и „да усещат духа на времето”…., а това ме изнервя! Какво ли ме чакаше във Виена, където има от всичко по много. Нямаше какво да се прави, „прехапах си езика”, за да не мрънкам много и тръгнахме. За Виена каквото и да напиша, няма да е пълно и достатъчно – това е град с вековни традиции във всяко едно направление на изкуството и архитектурата. Не мога да не отбележа факта , обаче, че навсякъде в центъра, вятърът носи острата, специфична миризма на конски пикоч(с извинение!). Някак друга представа имах за атмосферата на този град. Поне при мен това бе първото впечатление . Съзнавайки че за няколко часа, в никакъв случай не може да добиеш дори бегла представа за културно-историческите ценности на града, започнахме да обикаляме центъра хаотично или почти хаотично. Не мога да кажа, че видяхме много, но все пак ето някои интересни моменти от обиколката ни: В късния следобяд се прибрахме в къмпинга, а вечетра прекарахме на бира и пържени картофи На следващата сутрин ни чакаха поредната доза километри . На влизане в Унгария, си платихме електронна винетка, и

продължихме към Будапеща,

където планирахме да останем две нощи. Този път попаднахме в някакъв къмпинг, който аз нарекох „Къмпинг Копърка” – все едно бяхме попаднали в консерва копърка – ужасно пренаселен. Това беше така, верочтно , защото този ден в града имаше някакър рок-фест или нещо подобно, а освен това къмпинга си беше в центъра на града (на 4-5 км от центъра). Беше неприятно да останем в къмпинга, за това вечерта си направихме опознавателна обиколка, по крайречната пешеходна алея , без да стигаме центъра. Усещаше се че приближаваме Родината. По улиците имаше фасове, вече започнахме да срещаме хубави девойки, (нещо което в Германия, например беше рядкост), имаше не малко леняи, отдадени на поредната, алкохолна, PVC бутилка и т.н. Все неща, които често могат да се видят из улиците на всеки по-голям град в България. На следващата сутрин станахме бодти, бодри , психологически и физически готови за голямото обикаляне. До центъра се стигаше най-лесно с метрото. Взехме билети и следвайки тълпата, след няколко спирки бяхме в центъра. Да, ама на излизане попаднахме на билетна проверка – някакви дебели „вуйни” ни налетяха като ято лешояди. Без притеснение показахме билетите си , но се оказа, че трябвало да се чекират, макар да важеха само за тази линия и тази посока, нещо което ние не бяхме направили поради незнание. На влизане в станцията, нямаше никъде торникет (това е една от онези въртележки, които, ако не се чекираш, не се завъртат и не може да продължиш), поне до сега навсякъде, където съм бил е било така. След шумна разправия нямаше какво да се прави и си платихме глобата (22 евро на човек), разбира се с пожелание да си купят свещи. Продължихме по пътя си с кофти настроение. И ако в Сърбия попаднахме на полицаи –рекитьори, то тук т.н. правила, бяха направени така, че да генерират „нарушители” – главно туристи, които не са на ясно с особеностите на унгарската циганщина, т.е. рекетът тук беше общинска , а може би държавна политика. Иначе Будапеща е наистина хубав град и в много отношения не отстъпва на Виена (е… нямам предвид фасовете по улиците). Прекарехме целия ден в обикаляне. Вечерта се прибрахе в „Къмпинг Копърка” и я прекарахме на слдаки приказки с “Legio” – колега от форума, с който вече се бяхме виждали веднъж на събор в Златица. Така ми липсваще възможността да приказвам наволя, че цяла вечер не млъкнах. Легнахме си късничко. На следващата сутрин в 07.15ч (08.15ч българско време) тръгнахме от Будапеща с крайната цел да си пристигнем у дома до края на деня. Предстояха ни около 900км. Това бяха едни ужасни 900 км, поне за мен. Това усещане ми дойде от киломатричната опашка на Унгарско-Сръбската граница, на която се прередихме със завидно безочие, водени от Димитър, непрятната сръбска магистрала, която е все в ремонт, многолентовото задръстване в Белград, в което не можеше да се диша от миризма на запален съединител, тягосната отсечка Ниш-Димитровград и като за капак почти непреодолимата тълпа на Сръбско-Българската граница, която със същото завидно дебелоочие прередихме, слушайки нечувани псувни по наш адрес, но….! Ако не бяхме минали отпред, не знам дали щях да оцелея, се чувствах изморен. Влезнахме в България, като пребити кучета, плувнали в пот. От там до в къщо оставаха някакви си 160 км, които пропътувахме на автопилот. Прибрахме се по тъмно. Посрещащата агитка бяха майка ми, баща ми и … котаракът Манчо – нашият домашен любимец, който ни се радваше по своему. Няма такъв кеф – да се прибереш жив и здрав у дома след дълго пътуване, изпълнено с всякакви преживявания. В такъв момент осъзнаваш значението на думичката ДОМ. Край Автор: Иван Тенекеджиев Други разкази свързани с обиколка из цяла Европа – на картата:

Прочети цялата новина

Свързани новини: