Днес две социологически агенции Медиана и Галъп представиха своите най-нови социологически сондажи на избирателна нагласа в България, публикувани съответно във в. „Труд” и в. „Преса”. Според Медиана, ако изборите бяха днес за БСП биха гласували 22.5%, за ГЕРБ – само 19.3%. Според Галъп БСП получава 22,6% подкрепа, а ГЕРБ – 22,1%. Станишев и Борисов са [...]

17 марта в Литературном салоне Аллы Дехтяр состоится творческий вечер пианистки Полины Осетинской.

„Ако нямаше истории, животът би бил тъжен като недоядена канелена курабийка.“

Обичам симпатични книги с хубави корици. Такива книги, които правят деня ти слънчев, дават ти искрица надежда и те карат да си сложиш розовите очила. След „Пъстри приказалки“ на Мая Дългъчева, на която попаднах преди броени дни, в списъка с оптимистично-ведро-шарено-приятните книги кацна и „Кукувицата“ на Елин Рахнев. Не можах да устоя и да не се влюбя безумно в слънчево-изгревната корица, дърветата като глухарчета и малкото момче, което все закъснява. А историята е една такава – хем прилича на истинска, хем те изпраща на всевъзможни пътешествия в страната на вълшебствата…

Христо е второкласник и всяка сутрин с баща му закъсняват за училище. Колко ли будилници сменят, какво ли не правят – времето неумолимо лети и часовете винаги започват преди Христо да пристигне в клас. А недоволството на госпожица Стела (учителката) може да бъдат потушено единствено с история. Защото който говори – успява, а мълчанието като храст не е никак добра тактика!

Всяка сутрин Христо измисля ново оправдание, което оживява и размечтава не само децата и госпожица Стела, но и жителите на града, та даже и директора (макар и да не си признава!). Мяукащи маргаритки в град на люляци и храсти, цар – пеперуд от Пеперудова страна, индиански вожд и Пътят на север… Всички истории на Христо първоначално звучат доста странно, но като се замислиш – не е ли напълно логично пеперудите да похапват залези от ананас, а индианците да яздят коне през центъра на града? Толкова истински, толкова необходими, историите на второкласника извикват от сивите скучни дълбини дори мечтите на директора и на госпожица Стела. Защото, макар и да не го правят често, възрастните също умеят да мечтаят!

“Всичко е възможно в този град:
цялото небе от мармалад,
и политат снежни балерини,
влюбени във Моцарт и Фелини…”

Всеки има нужда от щастие. И надежда. От Пеперудова страна, ванилови облаци и дъжд от бонбони. Толкова е лесно да разказваш истории, да черпиш от мечтите си и да превръщаш тези мечти в реалност. А всичко започва от една кукувица…

Книгата на Елин Рахнев е от онези четива, за които няма възрастова граница. Чудесното оформление и прекрасните илюстрации на Андрей Кулев и Ася Кованова грабват очите на най-малките, шантавите истории на Христо ще се харесат и на по-големите, а истината, скрита между редовете ще се разкрие на истински порасналите. Остава само да се решим и да отлетим на крилете на мечтите си!

Книгата ни хареса още при излизането си, затова и в средата ня януари беше наш Издателски проект на седмицата.

Днес стана известно, че българският премиер Борисов е потвърдил, че тази вечер ще бъде в Р. Македония, за да се срещне с македонския премиер Груевски. В интервю за Нова телевизия Борисов заяви, че: "Няма нищо тайно във визитата в Македония". Преди десетина дни, впрочем, в съседна Македония се проведе дебат „МАКЕДОНИЈА И БУГАРИЈА ЧЕТВРТО ПОЛУВРЕМЕ“ („Македония и България – Четвърто полувреме“). Заглавието на този дебат прави някаква смислова препратка към заглавието на македонския филм „Трето полувреме“ (един изцяло пропаганден антибългарски филм, интерпретиращ миналото манипулативно). И се опитва да подскаже, че трябва да се премине към повече диалогичност.

купих си тази книга заради заглавието, прекрасната корица (наистина е много добра) и издателството (харесва ми изборът на съвременни автори на Манол, Жанет 45). не я бързах и я изчетох лежерно Неохотният фундаменталист на Мохсин Хамид. вероятно всички влюбени в Америка няма да харесат книгата. защото малко или много тук бляскавостта ...

Имам да ви разказвам една интересна история.

Някои от вас със сигурност вече знаят, че съвсем наскоро кандидатствах в един известен конкурс. Наградата е oколосветско пътешествие: набират се блогъри и пътеписци, които нямат нищо против да обикалят света за сметка на спонсорите и да отразяват пътешествието си в блог. Заплатата за това, че шест месеца си захранвал аудиторията с текстове, видео и снимки от шест различни континента, е 50 000 долара. Освен, че поемат всички разноски по пътуванията, организаторите отпускат и едни десет хиляди долара джобни. Звучи прималиво, нали? И аз така си помислих!

Приятел ми подхвърли линка и се зачетох с интерес.

Оказа се, че всичко, което трябва да направя, е кратко три минутно видео, плюс малък блог-пост (тип-пътепис), в комбинация с три снимки. Piece of cake! – рекох си аз. И се залових за работа:

В началото беше видеото

Имам нула секунди опит в правенето на видео, с изключение на дебилни домашни филми, естествено, ама те не са за пред хора. Не разполагам с техника, с изключение на малката сапунерка, която, обаче, е въоръжена с достатъчно памет и разделителна способност, за да направи една аматьорска видео камера напълно излишна. И, освен това, се прибира в джоба. По отношение на монтажа съм сто процента бос. Не съм помирисвал дори софтуер за редактиране на видео, камо ли някога да съм виждал такъв. Отдалеч. Тоест, не мога да „залепя” две елементарни „парчета” заедно, да не говорим за някакви „ефекти”, за работа по звук, картина, контраст, резолюция и така нататък…

Всичко това направи задачата доста „интересна”. Когато имаш само сапунерка, нямаш екип и няма дори човек, който да ти я държи, с възможността да натискаш единствено копчето on и off, от теб се изисква: a/ да заснемеш цялото видео наведнъж, защото нямаш право на никакви грешки – нали не можеш да редактираш след това; б/ да не си клатиш главата, да не се пипаш по носа и да не се правиш на маймуна; в/ да се държиш естествено, а не да сричаш като първокласник; г/ да не си забравяш репликите в никакъв случай; д/ да не правиш глупави паузи, като ъъъ, когато си забравиш репликите; д/ светлината да ти е добре, лицето ти да се вижда, да не си в сянка, да не си в контражур; е/ да няма излишни шумове около теб – като вятъра, докато си на покрива на някоя сграда или като комшията, който си пуска бургията точно, когато правиш 481-вия дубъл и най-после е взело съвсем лекичко да ти се получава… ж/да не се пипаш и по ухото, всъщност, да не се пипаш никъде з/да намериш какво точно да ги правиш тези крайници, които през цялото време, докато снимаш, ти пречат и/ да се държиш така, сякаш хладното, безчувствено око на камерата е най-добрият ти приятел.

И така нататък…

Катерих се по покриви, записвах, докато шофирам, изтървах сапунерката многократно, презареждах я 100 пъти, снимах в светли, тъмни, облачни и дъждовни дни; използвах ту зловещи панелки, ту природна гледка за фон. Записвах у дома, записвах и навън. Пробвах какво ли не.

На артистите никак не им е лесно да знаете! Открих, че у мен дреме един посредствен артист, който дори за 50 000 долара не съм склонен да развивам, а не знам как се справят онези, истинските артисти, срещу 500-600 лв в театъра…Трябва наистина да си роден с това. Необходимо е да си обичаш занаята.

Видеото ми отне 4-5 дни, в които развих дълбок респект към колегите от артистичната гилдия. И от кино индустрията. Накрая се получи нещо средно глупаво и малоумно, като монолог в стая, облечен с фанелката на Йода, понеже организаторите са писали, че не е необходимо да си Лукас, за да им изпратиш клип, достатъчно е само да си личи, че си го правил специално за конкурса, а не е от домашния ти архив. И да сложиш „шапката” на състезанието отпред. Ходих специално до Варна, за да монтира двете парчета един приятел, тъй като вече си бях заразил компютъра с 400 вируса, докато експериментирах безуспешно с всякакъв вид безплатен софтуер за видео редактиране. Нали ви казвам, че хич не ме бива в това! Абсолютно съм бос.

Пътеписът (и подбора на три снимки) ми отне общо десет минути. Ето, че кандидатурата ми беше готова! Оставаше само да кача всичко в сайта, като внимавам да не объркам нещо, защото после няма връщане назад, а възможност за редактиране липсва. И да помоля приятелите да гласуват за мен през социалките. Според регламента, пет финалиста се определят от журито, а другите пет – от гласовете на аудиторията.

Машината за СПАМ

Хората са си създали една перфектна машина за СПАМ, където всеки участник спами всичко живо наоколо, за да се придвижи една крачка напред към финалистите, от които само един ще замине.

Гласува се през социалките, а най-интересното е, че поставянето на линк върху стената на фейсбук група също се брои като отделен глас. А, да, трябва да се поставят и банери. Колкото повече, толкова по-добре! Че накъде сме без банери?

„Машината за СПАМ работи перфектно”, казах си аз, но освен, че нямах профил във фейсбук (и, въобще, в никаква социалка, откакто реших да го живея този живот наистина, а не пред монитора на компютъра), аз нямах и кой знае какъв шанс в класацията, защото други кандидати вече бяха натрупали хиляди гласове преди мен. Прегледах им блоговете. Тези хора се бяха вманиачили съвсем не на шега!

Затова помолих само най-близките си роднини, приятели, съмишленици и фенове да ударят по едно рамо, за да видя как точно работи въпросното гласуване. Поисках от тях да налазят фейсбук групите си с линка от кандидатурата, да нацъкат „гласувам” през профила си в социалките и дори да поставят банери върху техните сайтове, ако не възразяват. Изпратих няколко мейла. И зачаках отговори…

Приятелите

Очаквах само най-лошото. Упреци от рода: „Видя ли сега, като си изтри фейсбук профила, колко е важен!”, “Спамър!”, „Малоумник!”,”Нахалник!”, „Ти луд ли си бе?” и така нататък. Очаквах забележки, че досаждам, критика към посредственото ми видео, дори малко завист и нежелание някой да се занимава точно с това и точно така…заради мен.

Очевидно не си познавам хората добре, защото очакванията ми не се оправдаха. Получи се точно обратното: всички гласуваха с профилите си в социалките, дори разпратиха линка на приятели, за да гласуват и те. Оспамиха си фейсбук акаунтите, напускаха линка по мейли, скайпове и го пействаха на стените на различни групи. Дори поставиха банери, без да чакат втора покана. Специални благодарности на:

Дневниците на един дзен-лунатик, VIZIONA, Жоро, Майк Рам, Стефан Русев, Григор Гачев, Пещерата на неандерталеца и Фрешмаркет.бг А, да, щях да забравя съ-авторите ми от книгата “Сто маркетинг приказки“. Сигурно пропускам някого…Както и да е. Въпросът е, че хората, вместо да ме напсуват, да ме наругаят, да ме изпъдят, да се направят на луди или просто да се вбесят, те взеха, че ме подкрепиха. По всякакъв начин! Повечето направиха всичко, което поисках от тях, а някои даже малко отгоре.

Набързо събрах стотина-двеста гласа.

Това до известна степен ме окуражи. Ако не харесат малоумното ми видео, което е твърде вероятно, то поне имам шанса да вляза в списъка с финалистите чрез аудиторията, за да им покажа на живо какъв пътешественик, блогър и пътеписец съм аз, хехе – мислех си въодушевено. Стига да се постарая. Стига да оспамя света! И се размечтах. Дори нахвърлих маршрута на околосветското в един пауърпойнт, с малко текст и картинки…А гласовете продължаваха да валят.

Изтрезняването

То дойде с един късен, среднощен имейл, изпратен ми от един от основателите на сайта, който явно живее на другия край на планетата. Не си позволявам да копирам лична кореспонденция, но накратко, писа ми следното (сериозно перифразирам):

Тишо, много добре стоиш в обектива (за пътеписа нито дума), ама дай да вземем да сменим това видео с някое друго, а? Включи малко повече от дестинацията, за която говориш. Снимай я. Направи ново видео. Това не е лошо, ама с него си точно за никъде, щото, колкото и души да гласуват за теб, победителя, в крайна сметка, го определяме ние…

Казано, естествено, в далеч по-любезен, делови тон. И със съвсем различни думи. Но смисълът беше съшият.

Изтръпнах от мисълта, че ще ми отнеме още 4-5 дни, за да направя нещо, което едва ли ще надхвърли по качество онова, което вече бях сътворил с триста зора, но мисълта, че ако не го сторя, то тогава видеото, в което бях инвестирал скромния си „потенциал” и доверието на приятели е обречено, това вече направо ме вбеси. А и не само. Пичът обеща да запазя гласовете си, обаче проблемът ми вече беше друг:

Нали нямаше да се правим на Спилбърг? Нали търсехме човек, а не туристическа дестинация? Нали щяхме да правим блог, а не филм? Нали щяхме да пишем? Защо тогава не чух и дума за пътеписа? Нали нямало да се занимава победителят с видео, имало си специален екип за целта? Защо тогава са ви моите „видео скилс”? Нали “стоя добре в обектива”? Не е ли точно това целта? Ами хората, които гласуват? Ще им отнемем видеото, за което вече са гласували и ще им пробутаме ново, но ще им запазим гласовете, така ли? Ами, ако те не са съгласни? Знам, че може би нямат никакво значение за вас, но за мен тези хора са важни. Не мога си играя така лесно със свободната им воля и с желанието им да ме подкрепят. Все пак, щом са гласували за този клип, значи са го гледали и дори, евентуално, са го харесали. Иначе нямаше да го изплющят на стената на профила си във фейсбук, а това е единственият начин да се гласува. Сега искате да запазим гласовете им и да сменим видеото, така ли? А нали в общите условия пишеше, че участникът не трябва да променя нищо по кандидатурата?

И, въобще, какви са тези лични имейли? Какви ли уговорки текат с останалите участници, за които не знам? Губи ми се сериозно мотивацията да играя по този начин. Без вдъхновение не мога дори до тоалетната да отида, камо ли да заснема нов клип, който ще ви хареса. И чак сега ли се сетихте? Като поех ангажимент към себе си и към хората, на чието мнение / подкрепа / одобрение държа? Защо не ми казахте по-рано, че клипът не става? Защо не ми казахте още в самото начало? Когато се регистрирах? Тогава беше лесно да го сменя. Не мислите ли, че сега вече е малко късно?

Зададох тези въпроси. Естествено, по съвсем дипломатичен начин, на учтив английски език, в добре обмислено и сдържано послание, интелигентно написано, без излишни емоции, в три различни имейла. Получи се нещо като опит за комуникация с боса от сайта, в която той се държа като робот. Независимо какви аргументи излагах, той си знаеше своето: ново видео, ново видео, ново видео. Искаме си новото видео. Гласове. Ще запазиш своите гласове. Но си искаме новото видео. Аз пък помислих, че нещо специално ме е харесал и затова е решил да ми удари едно рамо.

Хе хе.

Тенк ю вери мъч, че така разкошно ми убихте ентусиазма, сър!

Съветвам ви да пишете по-рядко на своите участници преди финала.

Или, ако ще го правите, пишете им овреме, както се изразяваме ние тук, в България, тоест: още, когато се регистрират. А не, когато вече са се хванали да играят на хорото. Това стратегическо изчакване от ваша страна нещо съвсем не ми е по вкуса.

Накратко, този имейл можех да го получа и по-рано.

Благодаря, все пак, че ми писахте сега.

По-добре късно, отколкото прекалено късно!

Отговорът, който получих беше:

Пак заповядай.

На човека наистина му е през оная работа!

С това завършва моето „околосветско” приключение.

Благодаря ви за подкрепата и за доверието! Страхувам се, че май не го оправдах. Но какво от това? Важното е машината за СПАМ да работи…

Поуката

Цялата тази история, естествено, си има и някаква поука. Излязох малко в парка да се поразходя, за да ми се избистри главата, изпуших няколко цигари и, поглеждайки назад към преживяното разбрах, че всъщност съм спечелил нещичко от това! Заслужаваше си да го преживея! Какво точно спечелих ли? Ето какво:

Разбрах кои са хората, на които мога да разчитам, ако наистина ми се наложи и кои – не. Човек обикновено дори идея си няма. Това е безценно!

Разбрах, че откакто нямам акаунт там, фейсбук още повече са го „развалили”. Превърнал се е в някакво блато. Потребителите все по-трудно се ориентират, включително и тези, с които седяхме заедно пред мониторите да спамим. Разбрах също, че там и занапред ще ги очакват все по-малко евтини удоволствия, под формата на клюки, и все повече спам…Разбрах, че единственото предназначение на клюкарника е таргетираната рекламна комуникация, а не да те свързва с приятели, както беше в началото. Жалко, че е изграден само от живи, дишащи хора! Очевидно брандовете са по-важни от хората…

Рабрах, че блоговете бяха, са и ще си останат нещо много специално. Освен начин за споделяне и комуникация, те се превърнаха и в общества, отворени за хора без ранг, но съвсем близки по интереси, които участват непринудено, а доверието им е взаимно и оправдано. Затова нещата там винаги се получават. Качествено. Десет пъти по-яко е да си имаш блог, отколкото място в рекламен кошер.

Поупражнявах си малко английския – писмено и говоримо – както в деловата кореспонденция, така и в графата „пътувам”. Това никога не е излишно…

Преживях мечтата си за околосветско пътешествие. Приближих се още по-близо до нея. Дори вече си имам детайлен, прекрасно очертан и описан със снимки маршрут. Рано или късно ще дойде един момент, в който ще стана от този стол, ще изключа монитора и ще тръгна да обикалям света. Със ли без обещанията на хора от другия край на планетата. А вие, благодарение на блога ми, ще бъдете навсякъде заедно с мен…

Получи се егати матряла!

Благодаря и на организаторите, че изтриха кандидатурата ми веднага, щом ги помолих. Знаейки, че  вече нямам никакъв шанс с това видео, не исках повече да обнадеждавам / подвеждам / досаждам на близки и познати с присъствието си там…А за ново, по-добро видео, ми липсват както време плюс умения, така и желание плюс мотивация точно в момента. Защото изчезна вярата в обещанието, което се пропагандира, че можеш да заминеш на околосветско с подкрепата на някаква аудитория. Не можеш. Това зависи от субективната оценка на няколко човека, а останалото е чист спам.

Запишете си примера в тетрадките по маркетинг. Е, беше ми интересно и забавно да участвам. Надявам се на вас – също. Дадох всичко от себе си, дори малко отгоре. Но не съм способен да дам повече.

И това премина…

Да заповяда следващото предизвикателство!

Тихомир Димитров

Съборът за избор на патриарх може да се провали, ако до полунощ не се излъчат тримата кандидати за водач на Българската православна църква. Пред журналисти говорителят на Синода митрополит Йосиф коментира, че подобно развитие би било „разруха” и се разплака. Той не изключи и възможността някои от делегатите да напусне заседанието.

Големият български актьор, комик, музикант и шоумен Тодор Колев е починал вчера след тежко боледуване и три операции.

Преди да премина към същината, ще задам изпреварващо основния въпрос на моята теза: има ли външната политика на България вътрешната подкрепа на премиера Борисов или той се люшка и в тази караница както спрямо най-важната тема ( за него и за България) на века, наречена „АЕЦ Белене”?

Защото точно както към по отношение на руския ядрен проект в България, така и по темата „Хизбулах” гласът на Борисов криволичеше и модулираше разнопосочни послания, докато накрая подкрепи неизбежното, но с цената на тежки съмнения за задкулисни смети за сметка на България. Точно като в притчата за онзи, който се пазарил дълго и накрая изял едновременно тоягите, торбата със сол и си платил за това на всичко отгоре.

Два скандала с ориенталски вкус за толкова кратко време, които се насложиха в България, няма как да са „случайност”. Посочването на „Хизбулах” нямаше да влиза в категорията „скандал” ако не беше превърнат в такъв и това показа до каква степен управляващите не бяха готови или дори не искаха да посрещнат предизвикателствата като последица от коментари и анализи. И това се случи въпреки небивалия медиен комфорт, с който разполагат властите! Илюстрацията за „съотношението на силите” в тълкуването на случая дойде от самата държавна телевизия, която събра в едно коментарно предаване 6 критици на решението на „Хизбулах” и го противопостави на един единствен опонент, нападан при това яростно.

Един от тези коментатори, журналистът от „24 часа” Георги Милков ( един от общо двама познавачи на Близкия изток в българска медия с национално разпространение), днес лансира тезата си, че ДАНС има пръст в това да бъдат дадени визи на четиримата неканени от България гости от екстремистката групировка ХАМАС, която шеста година управлява ивицата Газа, но е в списъка на терористичните организация на ЕС. Изводът на Георги Милков, който рисува детайли от недостъпната за външни погледи атмосфера в българското Външно министерство, е, че някой ( явно достатъчно могъщ) дърпа конците на българската външна политика и това не е Николай Младенов, който е в изолация в собственото си ведомство.

Самият анализ на Георги Милков не е просто публицистика, а доказателство за изтичане на информация и в този смисъл звучи правдиво в подкрепа на тезата, че в ДАНС и в МнНР най-малкото са затаили информацията за предстоящата провокация с посещението на депутатите от ХАМАС и целенасочено са заложили бомба под креслото на Младенов ( хубав-лош, харесван от някои или не, но лицето на България пред световната дипломация).

В друг анализ, който се появи в интернет по същото време, сглобен без съмнение от вътрешен за същото външно ведомство човек с типичния чиновнически изказ, върху близкоизточната линия на Младенов се сипе самосвал с упреци. Неподписаният доклад издава нещо, което само български дипломат или неговият събеседник от „Хизбулах” биха могли да знаят: че по време на посещение в Бейрут български пратеник казал на представител на шиитската организация, че е много обезпокоен от линията на Николай Младенов по отношение на близкоизточната политика на България.

В същия анонимен текст между другото се опонира на подозренията за съпричастност на ливанската партия към атентата край Бургас със т.н. „мароканска следа”, която доказвала невъзможността ливанците да се виновни. Това е сред любимите козове на директора на Центъра за близкоизточни изследвания Мохд Абуаси, чието име по някакви специални съображения не се споменава в нито една от реакциите на българските власти във връзка със скандала, независимо, че тъкмо той е неговия формален организатор като домакин на „делегацията” от ХАМАС. В свои интервюта той демонстрира осведоменост за сим карта на един от терористите, която била мароканска. Кой ли му е „подшушнал”?

Интересното е, че Георги Милков, който е толкова откровен ( и вероятно правдоподобен) в изнасянето на тайните на МнВР и ДАНС, в нито една от своите изяви в медиите не се позовава на своя добър познат Мохд Абуаси, който със сигурност му е организирал и интервюто с неканените гости от ХАМАС. Няма ли да сподели и нещо за тайната „власт” на този човек и неговата „неправителствена организация”, която разполага с възможностите да заведе на гости на Башар Асад на най-сервилната към властта българска телевизия броени само дни, след като посланикът на същия Асад беше изгонен от София? Защото това е същият Абуаси, около когото всички ходят на пръсти, който после организира турне на същата ТВ7 в Ливан и интервюта с представител на „Хизбулах”, излъчвани от партийното й студио. А за капак организира провокацията с ХАМАС, с която той отдавна е заявил близки отношения.

Вместо това обаче получаваме на страниците на в. 24 часа” (мултиплицирано чрез телевизиите и пред доста по-голяма аудитория) максимална откровеност за мръсното бельо на българската външна политика, на фона на което се вее бялото информационно знаме по адрес на ключови интриганти от отсрещната страна, които дори не крият целта си да противостоят на прозападната българска политика в Близкия изток. Няма нужда от шесто чувство за надушване на петата колона- намирисва отдалеч!

Понеже не съм любител на теориите на конспирацията, а по-скоро смятам, че най-често зад сложните на вид проблеми стоят прости причини, обяснението за двигателя на необяснимата на пръв поглед каша в и срещу българската външна политика се изчерпва с една дума: пари.

Кой налива парични знаци в този огън, за да къкри тази каша и да загаря реномето на България, е задача, която може да бъде решена само с политическата воля на онзи, който е овластен да не се крие в трудни моменти.

Share on Facebook

© Милен Радев Два дни преди обявяването на носителите на големите призове на всяко Берлинале е церемонията по награждаването с т.н. почетна Златна мечка на фигура с цялостен жизнен принос в историята на киноизкуството. Приносът на тазгодишния носител на почетната Златна мечка излиза далеч извън рамките на киното. Клод Ланцман (или Клод Лонсман, както звучи [...]

Ако ви споделя сюжета на “Нощна пеперуда”, нещата няма да изглеждат много интересни. Това е от онези представления, в които случващото се е само фон за онова, което усещаш, докато гледаш.

И все пак, да започнем от начало: млад войник в руска рота някъде на север “в края на глухата равнина” се превръща в момиче – не просто предрешен симулант, а истинско, нежно, крехко момиче, с менструация и всичко останало. Полковникът и ротният командир, военният лекар – всички недоумяват какво се случва. А с тях – и публиката. Оттам нататък, вместо да си задаваме въпроси, наблюдаваме със затаен дъх красивото случване на срещата на човека с изкуството, на човека със самия него. Не мога да опиша това, без да звуча клиширано и патетично, но Пьотр Гладилин го прави без никакъв проблем. И някак закономерно точно Явор Гърдев взима този необикновено красив руски текст и го превръща в необикновено красива постановка.

Малкият квадрат на сцената прилича на къс от реалността или на къс от сън, или на боксов ринг, или на танцов подиум – всичко това се смесва (отново, чудесна концепция на Даниела Олег Ляхова). Този малък квадрат е срещата на младия самопровъзгласен артистичен гений Коля Лебедушкин с прагматичния и здраво стъпил на земята полковник Кинчин. Срещата е директна като челен удар, но същевременно постепена и нежна. Бавно, но сигурно изкуството започва да се промъква под кожата на полковника и да му връща човешкото, което си е отишло заедно с неговата мила Соня и децата в Москва. Това постепено преобразяване и всичко, което се случва заедно с него, е една от най-добре представените трагедии, които съм гледала скоро. В началото Гърдев сякаш подгрява зрителя с някоя изпросена усмивка тук и там, но с развитието на действието тази помощна маска на смеха изчезва от сцената и го няма онзи разпускащ кикот, който режисьорите често ни оставят в тежките постановки, за да можем спокойно да намалим напрежението. А в камерната зала напрежението с нож да го режеш до самия финал. Това, което се опитвам да кажа, е че постановката е плачещо-трагична по най-красивия и класически възможен начин и това е прекрасно.

Ако трябва да говорим за актьорите, възхвалата ми на “Нощна пеперуда” ще се удължи още. Михаил Билалов е просто прекрасен, толкова топъл и истински човечен. Весела Бабинова стои на сцената напълно равнопоставено, въпреки малкото си опит – личи си онази устременост и постоянство, които са били и причината Гърдев да я избере за ролята. Нежна и по младежки бунтовна, тя е идеалният Коля Лебедушкин. Христо Петков е един мой любим суров злодей, който и тук успява да накара публиката да го мрази с чудесна игра. Възможността едно такова представление за изкуството, човечността и смъртта да започне с гласа на великия Наум Шопов е символично и знаменателно.

“Да живееш в свят, в който има ред, определян от интервалите между музикалните звуци, вече не е чак толкова страшно.” В “Нощна пеперуда” изкуството прави от човека Човек и дори смъртта не може да отнеме част от тази страшна (страхотна?) душевна еволюция. Можете да се докоснете до нея и да се вдъхновите от нея в рамките на час и половина, а после ще заплачете, че срещата е свършила.

___
снимки: Народен театър “Иван Вазов”

The post Театрално ревю: Нощна пеперуда appeared first on Васи ли?!.

Тези дни разпознаваемите политици внимателно подбират маршрута си и не рискуват да се появят близо до протестиращи граждани. Хората са бесни. Въпреки това, надигналата се вълна от протести заради високите сметки за ток може да бъде и добра новина за партиите. Кога друг път публиката е очаквала толкова нетърпеливо да чуе решение на конкретен и сериозен проблем? Известният до момента резултатът е, че имаме повече яснота – лявото се показа като ляво, дясното – като дясно, други изобщо не се показаха, а пък крайно дясното се оказа крайно ляво.

Златната възможност за всяка опозиция не остана незабелязана. В деня, в който започнаха масовите протести, Сергей Станишев обяви рязък ляв завой. „Държавата трябва да се върне в икономиката като регулатор на икономическите процеси. Тезата, че държавата е само “нощен пазач” вече не работи”, обяви червеният лидер. И за да е още по-ясно, БСП записа в политическата си рамка за участие в изборите, че ако дойде на власт, ще постави въпроса за одържавяване на електроразпределителните предприятия (ЕРП). Няколко дни по-късно Станишев поуспокои публиката, че всъщност одържавяването било само крайна мярка, а по-важен бил ефективният контрол. Много удобно – хем не си обещал изрично национализация, хем всички вече знаят, че обещаваш национализация. Четете форумите и ще се изненадате колко популярна е тази идея. Очевидно преди изборите БСП щедро ще обещава „сполука за България“. Ляво, та дрънка!

Управляващата партия пък потвърди за пореден път, че е отбор на интуицията, без дългосрочна посока, но с активно играещо дясно крило. Последователен в стила си Бойко Борисов обвини всички преди него за скъпия ток – „Костов заради двете „Марици… по времето на НДСВ и ДПС Шулева продаде ЕРП-ата… другата сметка трябва да пишат Сергей Станишев, ДПС и НДСВ – за Закона за зелените енергии“. И преди някой да се е попитал какво е направил премиерът за 3 години и половина, след като не харесва завареното, Борисов обвини и ДКЕВР, че „10 години няма никаква промяна в начина, по който се ценообразува“. Бойковизъм, та дрънка!

Вицепремиерът Симеон Дянков влезе в обичайната си роля да припомня, че в правителството има и хора с десни идеи. По повод идеята за национализация, той каза, че „оттам стигаме до колективизация, оттам стигаме до ГУЛАГ и до Белене, само че не това Белене, за което Станишев сега мечтае, а това, което беше само мечтал преди време и активно е участвал Станишев-старши, да праща хората, които не са съгласни, да им се национализира земята“. Ясно е – ГЕРБ ще продължи да претендира, че е дясна и антикомунистическа партия, но с тази задача ще е натоварен основно Дянков.

Опозицията на правителството от дясно също се позиционира ясно. Иван Костов припомни тезата си, че кабинетът на Борисов е „правителство на монополите“ и че е техен съучастник в ограбването на гражданите. А основният виновник за скъпия ток, според Костов, е изключително тежкото състояние на НЕК: „2 млрд лв. бяха източени от компанията заради “Белене” и сега тези пари са във фактурите на хората“. Предложеното решение е средата да бъде подобрена с помощта на контролните органи на държавата. Няма обвинение към частните компании, има обвинение към неефктивните разходи на държавата. Дясно си е, няма спор.

Меглена Кунева отиде дори още по-вдясно – според нейната партия решението е в по-голямата либерализация на енергийния пазар. „За четири години правителството на Бойко Борисов не направи нито една стъпка за либерализацията на пазара на електроенергия, затова сега България отива на съд и има опасност да плаща 18 хил. евро глоба на ден”, заяви Тома Биков от ръководството на партията. Така опозицията от дясно на правителството става по-различима.

Яне Янев си остава в центъра на скандала, но на практика извън политиката. Очакваме гръмки разкрития и обвинения, извънредни заседания на комисията по корупция, но не и решение. Обичайна част от мебелировката.

Волен Сидеров най-после прекрати споровете за това дали е крайно десен или крайно ляв политик. „Атака“ поиска разваляне на договорите с ЕРП, изгонване на инвеститорите, „никаква либерализация на пазара“. Докато Станишев не смее да използва чак думата национализация, за Сидеров това не е проблем. За напред ще знаем, че са крайни националисти и крайни социалисти. Вие преценете дали искате да свързвате двете думи.

Добрата новина от историята с тока е, че политиката работи. На масата имаме предложения за леви, десни, популистки, екстремистки… всякакви мерки. Затова е напълно обяснимо, че управляващите се опитват да задимят сцената с отклоняване на вниманието към детайли като умни и не чак толкова умни електромери. Защото ако не са електромерите, ще трябва да се говори за политическите решения.

Kindle за iPhone и iPad ни изненада с малък, но хубав ъпдейт. Kindle Fire вече ни предоставя възможност да добавяме многоцветни акценти в книгата, вместо цветовете по подразбиране – жълт (или син в нощен режим) – информира The Next Web.

Последната актуализация също така насърчава споделянето в социалните мрежи Twitter и Facebook, когато завършите книгата. Тази опция е наследена от Kindle Fire, който разполага с тази възможност от известно време. Така лесно и други хора разбират, че използвате приложението Kindle за iOS, но това индиректно води и до повишаване на продажбите на книги, които бихте харесали и прочели.

С Kindle за iOS вече можете да си харесвате книги. Да, не можете да ги купувате през приложението заради условията на Apple за покупки чрез приложенията, но можете да добавите книгите към своя т.нар. Wishlist и да си ги напазарувате през сайта на Amazon впоследствие.

Освен това вече съществува едно редче, в което можете да напишете своето мнение за книгата, след като я прочетете. И най-хубавото – настройките ви за яркост ще се запаметяват, докато вашето iOS устройство “спи”. Това е удобно за тези от нас, които четат предимно в леглото през нощта и биха искали екранът на устройството да свети относително по-слабо.

Новото приложение на Kindle за iPhone също добавя подобрена визия на книгата, показвайки много по-атрактивен Progress Bar и нов Download бутон.

Amazon наскоро обновиха Kindle за iOS в подкрепа на функцията X-Ray за книги – нещо, което преди това държаха само за собствените си устройства. Тази практика илюстрира желанието на Amazon да бъде брокер на собственото си съдържание на всяка платформа, която техните клиенти използват. 

снимки: iTunes, Amazon

Добри новини за собствениците на Samsung Galaxy Tab 2. Потвърдено е, че собствениците на въпросния таблет ще могат да се възползват от Android 4.1.1 Jelly Bean съвсем скоро. Притежателите на Galaxy Tab 2, живущи в Америка, вече се радват на новата версия на Android.

Първите европейски държави, които ще могат да се възползват от ъпдейта, са Италия, Гърция, Испания, Румъния и Словения.

Първите коментари относно Jelly Bean са вече факт. Масово потребителите харесват обновената визия и UX, но се оплакват от премахването на бутона за “Screen Capture”. Много потребители твърдят, че след ъпдейта таблетът им се държи много добре. Очаквайте скоро повече информация за ъпдейта и за това кога ще се появи той в България.

Една от най-любимите услуги на младежи, родители и роднини, а именно Skype, би всякакви рекорди. Това става ясно от последния доклад на TeleGeography, които хвърлят светлина върху сектора на комуникационните услуги. Според официално предоставените данни трафикът на платформата е нараснал с цели 44% за последната една година. По този начин Skype се превръща във втория основен канал за комуникация, без да броим интернет.

Цифрите, които изнасят TeleGeography, показват, че за последната година телефонният трафик е белязал ръст с едва 5%, докато Skype – с над 40%. В същото време мобилните технологии изместват сериозно фокуса на потребителите към интернет и смартфоните като канал за комуникация. Само през 2012 г. изговорените минути по Skype са достигнали 167 милиарда, като това е почти 1/3 от телефонния трафик в световен мащаб. 

Друг основен фактор, който трябва да плаши телефонните компании, е наличието на телекомуникационни платформи като Google Talk, Google Voice, WeChat, Viber, Nimbuzz, Line, а също така и Facebook Messenger. В основата на всяка една от тези услуги стоят безплатните услуги, които блазнят все повече потребителите. Интернет е ядрото, което бързо и стабилно поглъща услугите, предоставяни на високи цени от операторите на стационарни телефони. Мобилните оператори, които държат на своя дългогодишен план, виждат това и започват все повече да застъпват интернет мобилни планове в своите пакети. 

Снимка: Skype