Тече. Всичко тече…

Изт: fraudhappens.wordpress.com

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Всичко тече. Идва и си заминава. Светът се променя. Буквално. Всеки ден. И едновременно с това си остава същият. Един чудесен парадокс, върху който ми се иска да поразсъждавамe. Той има много общо със случващото се в момента у нас и с това, което можем да очакваме от бъдещето.

Да се върнем назад във времето и да разгледаме няколко банални примера:

След Революцията през 1789 година Франция вече не беше същата. Родиха се човешките права. Заговори се за “свобода, равенство и братство”. Монархията беше свалена. Но, едновременно с това, Франция си остана същата. Разчекванията бяха заменени от гилотина, а елитът, макар и нов, продължи да убива несъгласните, докато сам не се превърна в жертва на собствената си кръвожадност. Революцията изяде своите деца. Абсолютният монарх стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Робеспиер, а след това и Наполеон. Политически екзекуции, разврват, жестокост, безсмислени войни и пилеене на държавни пари, простолюдие тънещо в нищета – такива бяха обвиненията, заради които монархията загуби своята глава, в буквалния смисъл на думата, но нейните наследници донесоха на Франция още повече от същото…

След Революцията през 1917 година Русия вече не беше същата. Роди се “диктатурата на пролетариата”. Крепостниците станаха “другари”, а собствеността – обща. Монархията беше свалена. Русия се промени. Електрификацията замени газените лампи, каруцата беше заменена от парен локомотив, а плугът – от трактор и комбайн. Започна индустриализацията. Но, едновременно с това, Русия си остана същата – огромна страна, управлявана от тирани. Абсолютният владетел стана от престола, за да може, още преди да е изстинал, на него да седне Ленин, а после и Сталин. Репресиите на царизма бяха заменени от ГУЛАГ, а царските шпиони – от тайната милиция и доносниците на режима.

Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случи и в Китай, след падането на хилядолетната империя. Забраненият град си остана забранен…Няма нужда да ви обяснявам, че същото се случва непрекъснато, навсякъде, в продължение на векове, през цялата история на цивилизацията.

Демокрацията е изключение, парадокс, временно явление в човешката история, пише Любен Дилов-син в новия брой на L’Europeo (“Дикаторите”), който силно ви препоръчвам. Светът се управлява от тирани. И всеки подтик към свобода е последван от още по-крайна форма на не-свобода. Печелят най-гръмогласните – онези, които викат най-силно в смутните времена. А гласът им се чува, защото те казват на масата онова, което тя иска да чуе. Печелят манипулаторите с най-симпатичните идеи. И после всичко се променя. Безвъзвратно. За да остане същото, каквото беше преди. И каквото винаги е било…

Разбирате ли, човечеството изпробва всички икономически системи, които успя да измисли и тества всички политически режими, които някога са му минавали през главата. Приложи ги на практика. Беше водено от най-добри намерения. Всеки път. И всеки път получаваше едно и също, като резултат – революцията изяждаше своите деца. Демократите се превръщаха в тирани. Терорът отстъпваше място на нов терор, бедността – на оскотяването и нищетата, а неравенството – на нов вид “равенство”.

Това, което се променяше през историята бяха само имената. Наименованията. Термините. След като за малко премахна своя монарх, Англия се сдоби с “лорд-протектор”. Франция замени краля-слънце с император, а Китай смени императора с председател. Селяните в цял свят си останаха заринати до ушите в кал бедняци, които плащат цялата сметка, но получават най-малък дял от преразпределението, а елитът продължи да тъне в разврат и да убива несъгласните. Египет и през 20-ви век се управляваше от фараони, а Иран смени шаха с аятолаха…Но какво значение имат имената? Какво значение има дали политическата диктатура ще бъде заменена от военна, икономическа, религиозна, класова, социалистическа? Освен терминологично?

Религията, държавата, етносът, расата, историческото минало и културното наследство, спецификата на районите, където се случва “промяната” – всичко това няма никакво значение. Нямат значение епохата и техническите средства, с които си служат народите. Няма значение дали са организирани в родови общини, в племена или в мултинационални империи. Няма значение божеството, на което се кланят. Няма значение напредъкът в науката и в медицината, изяществото в изкуствата също няма никакво значение. Без значение е дали ще прережеш гърлото на инакомислещия с нож или ще му пуснеш атомна бомба…

Говоря за системна грешка, присъща на човечеството, която винаги е била, е и ще си остане симптоматичен проблем. Това, което историята непрекъснато повтаря и преповтаря, са резултатите от симптома. А на мен ми се иска да погледнем малко по-надълбоко и да се съсредоточим върху причините за болестта.

Ако непрекъснато правиш едно и също не можеш да очакваш, че ще ти се случи нещо различно…

Кое е нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна?

Какво е нещото, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно?

Нещото, което никога не се променя, докато всичко останало търпи промяна, е човешкото съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Но да се върнем към съзнанието:

Човешкото съзнание, поне през последните осем хиляди години, е егоистично. Това значи, че светът винаги е разделен на “свои”, които са готини и на “чужди”, които трябва да бъдат унищожени, поругани, отречени, отхвърлени, премахнати, отписани. Които са виновни за всичко и, от които трябва да се “пазим”. За да не стане както преди…Светът винаги е бил разделен на “добри” и на “лоши”, а нещото, което винаги е определяло в коя категория ще попадаш не е това, което правиш, мислиш или говориш, нито дори това, в което вярваш, а единствено принадлежността ти към “своите” или към “чуждите”, т.е към егоизма на съзнанието, чиито девиз е: “ако не си с нас, значи си против нас”. Това изречение е взело няколко милиарда напълно безсмислени жертви. Егоистично съзнание значи, че докато “своето” е по-важно от “чуждото”, докато съществуват някакви разделителни линии във възприятието, докато битува халюцинацията, че ти си нещо по-различно от квантова миниатюра на Цялото, винаги ще бъдеш престъпник и тиранин, каквато и власт да ти се даде, в каквито и добродетели да се закълнеш, каквато и вяра или идеология да изповядваш. В “Без граници” Кен Уилбър пише: “прокараш ли разделителна линия в съзнанието, копаеш окоп, в който ще се воюва”. И, замислете се, дори имперските граници са мислени линии в пясъчника на човечеството, жестоко като малко дете – разделители в съзнанието му, за които през хилядолетията се е воювало. За да се защитят “своите”. И да се ликвидират “чуждите”…

Това, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поверяването на щастието в ръцете на някой друг. Или на нещо друго…Бягството от собствената ни отговорност за него. Кралят вече не ни прави щастливи, да подарим щастието си на лорд-протектор! Короната вече не ни прави щастливи, да я заменим с диктатура на пролетариата! Вождът ще ни направи щастливи! Той е отговорен за нашето щастие! Ние нямаме нищо общо с това. Добре, но вождовете също са продукт на и резултат от егоистичното съзнание. Нещото което, което непрекъснато правим, докато очакваме да ни се случи нещо различно, е поставянето на гърнето с меда в скута на Мечо-пух…и очакването, че лапичките му ще останат сухи…Ние винаги търсим щастието си някъде другаде, в нещо друго, подаряваме го на някой друг, правим все същото. И очакваме промяна.

Промяната в реалността е невъзможна, докато не настъпи промяна в съзнанието:

“Бъди промяната, която искаш да видиш в света”

“Каквото вътре, такова и отвън”

“Каквото повикало, такова се обадило”

“Каквото посееш, това ще пожънеш”

Но промяната в съзнанието е индивидуално занимание. Или по-скоро процес. Естествен процес. Опитаме ли се да я организираме, да я идеологизираме, да я приложим масово, най-много да получим още една “културна революция” и, след като преброим труповете, да разберем, че отново сме се подхлъзнали в капана на добре познатата, стара заблуда. В хватката на его-ума.

Бидейки същества със свободна воля, страдащи от илюзията за своята идентичност и за линейния характер на времето (тик-такането на часовника не доказва, че има такова), ние практически разполагаме с цялата вечност, за да се самоунищожаваме и възраждаме от пепелта, докато повтаряме един и същ цикъл.

Защото реалността се променя не с течение на времето – историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца, не, реалността се променя с изменение на съзнанието. С покачването му на по-високо ниво. Единствената реалност, с която разполагаме, ще разполагаме и винаги сме разполагали, на егоистичното ниво на съзнание, е цикличността. Барабар с илюзията за времето и за собствената ни идентичност. Плюс навика да живеем с миналото и бъдещето, но никога в настоящето. В тази “реалност” историята непрекъснато повтаря своите грешки, а революцията винаги ще изяжда своите деца…

Промяната, обаче, е въпрос на личен избор. Тя не е колективно занимание, нито някакъв нов вид идеология. Тя просто е. Имаме на разположение цялата “вечност”, за да й се посветим…Всеки един от милиардите жители на планетата трябва сам да реши, че иска да се изкачи едно стъпало по-нагоре в духовното си развитие. Че иска щастието си обратно, заедно с отговорността…

Тихомир Димитров

Подобни статии:

Цената на Егото

Вълшебната пръчица е във ваши ръце

Криворазбраната духовност

Да се събудиш

Светът не се нуждае от ремонт

Удобни ли са ти патериците?

Моето малко гениално откритие!

Творци на собствената реалност

Прочети цялата новина

Свързани новини: