Някои неща, които днес, 26 години по-късно, дори не можем да си мислим, че ни се случваха през соц-а:

• Не можехме да излизаме в чужбина. Нито за почивка, на екскурзия, никак. Малцината, които пътуваха, бяха или отявлени комунисти или вероятно доносници. В късния соц вече пускаха до соц страни да се пътува една идея по-лесно, но отново след много бюрокрация, писмени покани, дълги одобрения и т.н. Не знам младите хора днес дали имат въображение да си го представят това.
• Нямаше избор в магазините. В магазина имаше максимум два вида хляб (бял и Добруджа), един вид мляко, един вид кисело мляко, един вид сирене, един до два вида салам. Пред магазините, специално в късния соц имаше винаги опашки, ако продаваха нещо различно. Например само по коледа пускаха банани и портокали и на всеки продаваха само по кило. Това беше лукс. Същото важеше за всичко останало – книги, дрехи, обувки и т.н.
• За някои неща се чакаше със записване и ред с месеци или с години, за да си ги купи човек. Например за апартамент или автомобил, ако си без връзки, т.е. не си комунист отявлен или доносник, си чакаш поне 8-10 години, “за да ти излезе реда”. За пералня, печка, прахосмукачка се чакаше по-малки – 1-2 до 3 години. Абсурдно звучи, но беше факт.

Още за 10-ти ноември през годините писах:
Моят 10-ти ноември
10 спомена от преди 10-ти ноември

Академик Стефан Воденичаров, бивш ( макар и за кратко) министър на образованието в първия кабинет на Бойко Борисов, а след това избран ( явно за дълго) пак в епохата на Борисов за председател на БАН, стана първият изпреварващ изстрел в предстоящата война за президентския пост в България. Изстрелян беше от инициативен комитет, в които за объркване на публиката са вплетени шепа известни имена, които са си ги дали под наем ( казано поетично- за избирателните листи винаги се намират опортюнисти) на бившия президент Георги Първанов. Останалите са постоянно присъствие в от времето на неговите президентски софри.

 

Явно това е имал на ум самият Първанов, когато онзи ден заяви самодоволно, че АБВ започва компания за президентския пост. Набрал опит с проектите Станишев и Борисов, на този другар му се е усладило да играе ролята на патриарх на българското задкулисие чрез протежета. Точно като във вица за Вуте, в чиято мъжка сила Пена се усъмнила, но той й се заканил, че „човек че наеме и пак че я”… такова.

 

Въпросът е доколко героят от Банкя е „изненадан” от хода на своя дългогодишен ортак от с. Сирищник в подялбата на българската баница. Най-вероятно е точно толкова „сюрпризран” , колкото и през януари 2013 г., когато същият академик открито беше противопоставен на своя нов ментор Борисов в абсурдната комбинация на яловата битка за и против АЕЦ „Белене”.

 

На 11 януари 2013 г. оповестих в ivo.bg по повод Воденичаров като фасада на активните борци за повече енергийна зависимост от Русия следната „тайна”, която май не учуди никого, а всесилният премиер дори легитимира този знаменосец на русофилщината:

 

„Борисов не само се „прави на ударен” с кого си има работа, но и удари още едно рамо на комитета на БСП, приемайки демонстративно пред телевизионните камери академика . На заседание на Министерския съвет на 9 януари Борисов приветства Воденичаров на своя територия (територията на телевизионната пропагандна), обявявайки на всеослушание, че възлага на БАН да го посъветва как да си гради добросъседството с Македония. На любезността на Борисов водачът на уж вражеския комитет на БСП, агитиращ със „за” в кампанията за референдума, му отвърна със следните думи:

„Българската наука през последните 20 години не е получавала такава подкрепа, каквато получава днес”. “Повярвайте, че българските учени в скоро време ще ви зарадват с добри резултати”

И добрите резултати наистина не закъсняха. Днес на сайта на Булатом, който е мощният задкулисен генератор на лобирането за АЕЦ „Белене”, се появи следното съобщение за пропагандно „мероприятие”, за което БАН предоставя вече не само председателя си, но и най-представителното си помещение. Шеф на заверата е кой? Ами пак академикът, който е благодарен за грижите на това управление, но участва в опитите на БСП да го бламира чрез референдума .

„ Български Атомен Форум

съвместно с община Белене и Българската академия на науките

имат удоволствието да Ви поканят на еднодневна конференция

„ЗА ЯДРЕНАТА ЕНЕРГЕТИКА –

СИГУРНИ ДОСТАВКИ, РАБОТНИ МЕСТА И ПРОГНОЗИРУЕМИ ЦЕНИ ”

09:00 часа на 15.01.2013 г.

ГОЛЕМИЯ САЛОН НА БАН,

УЛ. “15 НОЕМВРИ”№1, ПЛ. НАРОДНО СЪБРАНИЕ”

Георги Първанов, очаквайки дисциплинираните червени избиратели да отидат до урните, за разлика от систематично разбиваните синеещи „авари” ( включително с бухалката на Борисов срещу Синята коалиция) и тотално обърканите от разнопосочните послания привърженици на ГЕРБ, вече прикани Борисов да си подаде оставката при успех на инициаторите за референдума.

Няма дим без огън, включително и при приятелския. Явно е дошло време да се вдигне димната завеса и старите зависимости на Борисов да бъдат употребени за неговото премълчаване на толкова очевиден факт, като подигравката със заигравката от мащаба на включването на БАН в партийната игра. И това дори не се прави тайно, а като демонстрация на сила!”

 

Днес същото ядрено лоби изстреля отдавна подготвяната си ракета в орбитата на политиката, която е продукт на скачените съдове Борисов-Първанов и най-вероятно има няколко степени като ядрена матрьошка, от която в българския микрокосмос ще се отделят още предвидими изненади.

 

Мачлето на тандема Борисов-Първанов продължава с нов дрибъл в тила на противника- т.е. на България, която все е раждала юнашки чеда, ама такива двуличници май не помни в двухилядната си история.

 

Или има лековерен ( да не кажа малоумен) човек, който ще повярва, че организация от мащаба на изпреварващия ход с тандема Воденичаров- Инджова, свързан с подбиране на голяма тайфа известни наемници на проруската политика в България, е била строго пазен секрет, който не е бил известен на Борисов? Абсурд- по скоро стъпката е консултирана с него и предстои да наблюдаваме поредния театър на тема „ни лук ял , ни лук(ойл) мирисал”.

 

 

На онези, които не са много гнусливи, а се съмняват в далаверата, предлагам да потърсят поредната сензационна новина от преди два дни в официозния жълт сайт ПИК, според който от три осведомени за тайните на президента източника точно на тях потвърдили, че той се отказва от втори мандат. Не щеш ли, от тази ушанка днес изскача заекът с кандидатурата на академика на терен, предварително разчистван от медийния слугинаж на Борисов и Пеевски.

 

Ще кажете, че не бива да се мисли конспиративно, Но на какво ви прилича сценарият с въвличането на Плевнелиев в капана на вселенския патриарх Вартоломей от инициаторите, сред които се открои обявената днес като кандидатпрезидентска двойка Воденичаров-Ренета Инджова? Тъкмо те бяха моторът на визитата, която опръска с кал Плевнелиев , докато за ентусиазираните организатори важи правилото, че „ леке не хваща” и по този начин петното от общуването с Вартоломей остава само за действащия държавен глава- едно върхово по своята перверзност наказание за неговата прозападност.

 

Същевременно „най-случайно” Борисов се оказа смайващо добре ограден от калта на вартоломеевото нахалство, проявено обаче след връчените му награди, когато употребеният български държавен глава вече нямаше шанса да постъпи като Борисов, отказал на фанариота планирана среща на сутринта. Майсторски ход, трябва да се признае- и Плевнелиев се оказва нещастно за личността му пакетиран с Воденичаров в разиграното от фанариота шоу и Борисов е целият в бяло извън него.

 

Вартоломеевата нощ май тепърва предстои.

Share on Facebook

Share on Facebook

“Пуканките” (изд. “ФЮТ”) е нова за българския пазар момичешка тийн поредица. В нея авторката Щефани Ташински успява да събере напълно противоположни образи и чрез техните лични истории и характерни особености да постави пред читателите важните житейски въпроси за приятелството, силата на волята, авторитарността на родителите и трудностите на порастването. Първата книга от тетралогията – “Пуканките:...

Сега ще ви припомня една прогноза на правителството на Иван Костов от преди цели 16 (шестнадесет) години, за потреблението на електроенергия в страната ни и сравнението и с реалното потребление, през новият век, по данни на Националния с...

С писмо до ключовите институции и представители на властта библиотекарите от цялата страна апелират за повече средства, които да бъдат заложени в областта на културата и опазването на културното наследство на България в бюджета за 2016 година. Това се случва 2 седмици, след като работещите в най-голямата библиотека в България – Националната, обявиха, че са в...

На първата страница имаше информация за разследване на убийство, представляваше превод от испански на шведски. Името на Хектор се срещаше на всеки втори ред. След появата на Стиг Ларшон и неговата трилогия „Милениум“ скандинавската криминална литература не е това, което беше. Именно с Ларшон сравняват Александър Сьодерберг, автора на романа „Андалуският приятел“ (изд. „Colibri“). Причините са две – народността...

МВР ще дава статут на лица без гражданство

Продукти:
7- 8 чревени домата
3- 4 глави лук
1 червена чушка
2 моркова
¼ глава целина
1ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
1ч.л. мед
1к.ч. червено вино
1к.ч. олио
1с.л. ронена чубрица

Приготвяне:
При мен тази постна гозба е нещо средно между лучена и зеленчукова яхния. Може да се консумира натюр, комбинирана с месо или със сирене. Апетитна е на вкус и заслужава да се опита. Почиствам и измивам зеленчуците. Рендосвам доматите. Луковите глави и кореноплодните нарязвам на кръгове, а пиперката- на лентички. Всички продукти, без доматен сок и вино, прехвърлям в тенджера. Наливам три чаени чаши вода. Похлупвам и поставям съда на включен котлон. Оставям да поври половин час. След това наливам доматен сок и червено вино. Поръсвам сол, мед и сладък пипер. Поливам мазнина. Похлупвам. Манджата продължава да си ври на кротък огън още четиридесет минути. Изключвам и  поръсвам чубричка. Оставям гозбата да къкри на топлия котлон. Поднасям в дълбоки чинии.

България е малката Русия по доста ( и все негативни) показатели, особено по отношение на спортната плънка на организираната мутренска престъпност и заради обърната пирамида, според която икономиката зависи от политиката, а не обратното, както е нормалния свят.

Но не във всичко България следва руския печален опит. В някои случаи сме водещи.Най напред българската тежка атлетика беше изгонена от световните подиуми заради допинг скандал, а сега с тежки стъпки руската лека атлетика се е запътила към същото. При това не заради еднократно уличаване в най-голямото престъпление в света на спорта, а заради „серия нарушения”.

Това се казва в доклад на базираната в Женева Световна антидопингова агенция (WADA) , последван от препоръка към Международната федерация по лека атлетика (IAAF) – и след разследване на Интерпол- руската лека атлетика да отпадне от състезанията в световен мащаб.

В този смисъл трябва все пак да признаем, че нашите „братушки” са къде, къде по-мащабни в ефекта, който постигат. Едно е да ти забранят на щангистите да се изявяват, друго е цялата ти лека атлетика да си извоюва това първо място по в света. При това от позицията на втората по постижения след американската ( ако се отчетат резултатите от последната олимпиада в Лондон през 2012 г.).

Докладът е убийствено конкретен. Той сочи като виновник за мащабните измами на Русия самото руско правителство. На цели 355 страници доказва тезата си, че руската власт оказва „директен натиск” върху антидопинг лабораторията в Москва за осъществяване на измамите в особено големи размери.

Това „малко обстоятелство” с държавно спонсорираното мамене трябва да се подчертае специално за онези, които първосигнално ще адвокатстват сега на руското отровителство с факта, че и спортисти от Америка – от световна класа при това- също са залавяни с допинг. Само че адвокатстващите ще трябва да направят чудеса, за да свържат американското правителство с това престъпление на конкретните извършители, изобличени пак от същите международни органи за контрол над допинга. Нещо повече, никога американските власти не са си позволявали малоумието да оправдават безобразията на спортисти с „антиамериканските” настроения на проверяващите.

 

Иначе казано- колкото самото масово дрогиране на руските лекоатлети е отблъскващо, още по-жалка е картинката на официалната руска реакция.

 

Подобно на вица за съветското джудже, което е най-голямото на света, руският допинг скандал е най-големият, както приляга на руските мащаби и претенции за световно лидерство!

 

И още по нещо се различаваме в скандала. Нашите щангисти биват оправдавани тук с твърдението, че едни завистници на успехите им ги накиснали. Чиста работа. Няма политически примеси в тази валерианова напитка. Москва обаче веднага скочи да се оправдава ( гузно) със световен заговор именно заради световната русофобия (казано в резюме). От което произтича, че подобен мотив трябва да има и по отношение на корупцията във ФИФА (може би пак поради русофобията на целия свят, произтекла от топлите отношения на корупционера Блатер с Путин ? ).

 

Да, изоставаме по размаха на позора, но ни остава утешителната награда, че този път изпреварихме руските дрогари, които доразвиха нашето лидерство в тази област.

 

 

 

Share on Facebook

Share on Facebook

Днес ви представям едно малко по-любопитно ревю за една малко по-любопитна книга. “Writing on the Wall” е историческа перспектива на социалните медии. Това не е строга маркетинг книга, но ще е особено интересна за всеки, който се интересува от новата онлайн среда.

Авторът Tom Standage вече има опит в нестандартното представяне на историята с “История на света в 6 чаши”, която все още ме чака на виртуалното нощно шкафче. Явно той специализира в иновативни гледни точки към историята и последната тема на изследванията му е доколко социалните медии са свързани с древните форми на междуличностна комуникация. Оказва се, че отговорът на въпроса “Доколко?” е “Много!” и авторът увлекателно разказва за пресечните точки на модерните технологии и различни периоди от историята.

За да ви убедя колко е интересна, тук маркирам накратко само няколко от темите, отразени в “Writing on the Wall”.

В Древен Рим е развита peer-to-peer комуникацията, а най-влиятелни са тези, които имат най-големи социални мрежи. Цицерон “репоства” чужди писма, които коментира в собствената си комуникация и е доволен, ако негово писмо е разпространено от много сподвижници.

Писането на нечия стена съществува още от Античността – в Рим е стандартна практика да се драскат графити, за да се предават съобщения на собствениците на съответната стена.

Мартин Лутър успява да разпали революция срещу църквата и създава протестантството почти самосиндикално, благодарение на печатната преса. Неговите тези са изложени в памфлети, които получават много препечатки (ретуити?) из цяла Германия. За успеха допринася това, че текстовете са написани на достъпен език (BuzzFeed преуспява по сходни причини).

Кафенетата от 17. век се превръщат в свободна зона за взаимодействие между хора с разнообразни обществени статуси. Точно толкова лесно е дребен търговец да бистри политиката с благородник, колкото е лесно днес да туитнеш на Kanye West.

Памфлетите от 18. век са старите блогове – тяхната производствена цена е достатъчно ниска, за да може всеки свободно да изрази собственото си мнение, да цитира и обори други “специалисти” или да заеме позиция по последните политически развития в новосъздадените американски щати.

На историята не са чужди и притесненията дали социалният обмен не ни губи времето – точно както днес виждаме във Facebook враг на продуктивността, със сходна титла са били набедени кафенетата, “където се губи много време в празни разговори”. Но нека не забравяме, че оттам тръгват много научни иновации и връзки между учени, включително и корените на Кралското изследователско дружество.

Ако ви е станало интересно, ето лекция на автора от TEDxOxbridge:

Tom Standage показва, че новите медии всъщност са добре забравени стари. Те са един вид завръщане към състоянието преди масмедиите на 20. век. Затова и той твърди, че социалките не са просто мода – те са стандартният формат на взаимодействията между хора още от Древен Рим. History retweets itself!

Постът Социалните медии: от Древен Рим до днес е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Днес ви представям едно малко по-любопитно ревю за една малко по-любопитна книга. “Writing on the Wall” е историческа перспектива на социалните медии. Това не е строга маркетинг книга, но ще е особено интересна за всеки, който се интересува от новата онлайн среда.

Авторът Tom Standage вече има опит в нестандартното представяне на историята с “История на света в 6 чаши”, която все още ме чака на виртуалното нощно шкафче. Явно той специализира в иновативни гледни точки към историята и последната тема на изследванията му е доколко социалните медии са свързани с древните форми на междуличностна комуникация. Оказва се, че отговорът на въпроса “Доколко?” е “Много!” и авторът увлекателно разказва за пресечните точки на модерните технологии и различни периоди от историята.

За да ви убедя колко е интересна, тук маркирам накратко само няколко от темите, отразени в “Writing on the Wall”.

В Древен Рим е развита peer-to-peer комуникацията, а най-влиятелни са тези, които имат най-големи социални мрежи. Цицерон “репоства” чужди писма, които коментира в собствената си комуникация и е доволен, ако негово писмо е разпространено от много сподвижници.

Писането на нечия стена съществува още от Античността – в Рим е стандартна практика да се драскат графити, за да се предават съобщения на собствениците на съответната стена.

Мартин Лутър успява да разпали революция срещу църквата и създава протестантството почти самосиндикално, благодарение на печатната преса. Неговите тези са изложени в памфлети, които получават много препечатки (ретуити?) из цяла Германия. За успеха допринася това, че текстовете са написани на достъпен език (BuzzFeed преуспява по сходни причини).

Кафенетата от 17. век се превръщат в свободна зона за взаимодействие между хора с разнообразни обществени статуси. Точно толкова лесно е дребен търговец да бистри политиката с благородник, колкото е лесно днес да туитнеш на Kanye West.

Памфлетите от 18. век са старите блогове – тяхната производствена цена е достатъчно ниска, за да може всеки свободно да изрази собственото си мнение, да цитира и обори други “специалисти” или да заеме позиция по последните политически развития в новосъздадените американски щати.

На историята не са чужди и притесненията дали социалният обмен не ни губи времето – точно както днес виждаме във Facebook враг на продуктивността, със сходна титла са били набедени кафенетата, “където се губи много време в празни разговори”. Но нека не забравяме, че оттам тръгват много научни иновации и връзки между учени, включително и корените на Кралското изследователско дружество.

Ако ви е станало интересно, ето лекция на автора от TEDxOxbridge:

Tom Standage показва, че новите медии всъщност са добре забравени стари. Те са един вид завръщане към състоянието преди масмедиите на 20. век. Затова и той твърди, че социалките не са просто мода – те са стандартният формат на взаимодействията между хора още от Древен Рим. History retweets itself!

Постът Социалните медии: от Древен Рим до днес е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Днес Деси ще ни води до Полша – като за начало ще разгледаме Вроцлав. Приятно четене:

За джуджетата на Вроцлав

и някои други градски обитатели в Полша

част първа

Вроцлав

• Магистрали и винетки

След последните посещения на любимата ми Швейцария не бях пътешествала, което не значи, че ми е липсвало желание. Впоследствие възникна и необходимост – крайна цел – Вроцлав, Полша. В тази част на Европа нищо не ми звучеше познато, нищо не ми беше грабвало сърцето. Нормално. Човек си живее в нашата мила малка държавица и си мисли … много погрешни неща

Та, с кади-то и сума багаж за пореден път тръгнахме рано сутринта, с надеждата, че по границите няма да има много народ (уикенд в средата на август тази година). И наистина – на българо-сръбската минахме доста бързо, като дори взехме един от сръбските гранични полицаи – човекът бил от Ниш и пътува това разстояние (около 100 км), за да отиде и за да се върне от работа. Слънчево, приятно, още не беше напекло. Този участък от пътя (преди магистралата) е доста коварен – пътят е лош, шофьорите се изнервят от ограниченията на скоростта и ремонтите, има тунели и доста завои.. Жестокото въртене в Белград да търсим метанстанцията вече не ни се случва (cng.europe е страхотен сайт), знаем си пътя, но местните карат зверски. Из Европа за мен няма такава агресия на пътя – в смисъл карат хората, не се шегуват, плътно зад теб и напират; за престрояване, толеранс, мигач… няма смисъл да отварям дума. А аз си живеех с мисълта, че в София карат гадно…

В Сърбия винетки няма,

плаща се на няколко пункта. В нашия случай – на три места, около 12 евро, може и в динари, и в евро да плащаш. Крайната цел за деня не беше определена, тъй като имахме леки опасения за

границата с Унгария

На отиване изпреварихме турския поток, но … 6 часа в най-голямата жега – между два следобед и осем вечерта, 36 градуса, 4 км коли в три ленти. Най-дългото ни чакане досега. Около теб прекрасни коли, отрупани до горе с покривки, чаршафи, одеала, от прозорците се подават крака, ръце, забулени жени и врещяши деца, мустакати мъже… Красота. А потта се лее от теб. В един момент всички се изнервят и стъпват на клаксоните. Ако някой направи забележка, го освиркват още по-жестоко.

Появи се по едно време голям микробус и някакви поляци на около 45-50 години яко се забавляваха – усилиха тяхната си музика, танцуваха си, единият се качи да си пие коктейла отгоре… Радвах им се около 5 минути, после пак почнах да стискам палци да минем по-бързо. Едно нашенско момче, пътуващо за Германия, каза, че наблизо имало и друга граница, но вече нямаше как да обърнем и да видим как е положението там. Покрай сърбите минахме хипер бързо, унгарците проверяваха и багажите, но при нас само надникнаха и ни попитаха за цигари. Удобството е, че там има един пункт, където можеш да си купиш винетки не само за Унгария (там е електронна), но и за Словакия, Чехия и Австрия. Но се плаща в евро и в брой. За една седмица – унгарска, 12,90, другите две пак са горе-долу толкова.

В Будапеща

пристигнахме късно, заредихме метан и тъй като нямахме резервация за спане, а всичко по пътя ни беше пълно, тръгнахме към Братислава. Аз обаче в един момент се уморих и си намерихме едно мотелче на магистралата. От втори опит, защото при първия ни поискаха 60 евро за двойна стая и ни се видя много. В крайна сметка попаднахме на възрастни унгарци, при които беше хубаво направено (немски образец), но леко захабено с годините, сравнително чисто. И имаше читав интернет. На сутринта мъжът ни пита дали сме от България и ни направи кафе – ей така, щото мъжът на жена му бил от Югославия. Унгарският, както знаете, няма много общо с българския, но всичко си разбрахме. Стана ми мило също както на границата, сърбите викат: „брато”…

Тук е моментът да вметна, че обикновено си правим разчети да спим в Будапеща и хем да си починем, хем да видим нещо от града. Първото ми впечатление не беше много добро, най-вече заради персонала в Mercure Hotel и проблемите с паркирането, които имахме там, въпреки че бяха обещали паркинг, но след това бях избрала едно хотелче в центъра на града и минахме през нощта покрай Дунавската променада…

Страхотно е. и оттам нататък промених мнението си и всеки път откриваме нови неща. Тук пих една (очевидно известна на любителите на бирата) много приятна

тъмна Delirium Tremens – с розови слончета…

Тук пробвахме отново и услугите на airbnb – апартаментът беше на приятно място близо до Дунава. Имайте предвид, че имената на улиците се повтарят и имат само малки разлики в изписването, за да не се залутате – в центъра през лятото винаги има ремонти, като се добави някоя сватбарска колона или участък от тесните, криволичещи улички карането си е зор.

Та, към Бърно,

където ни е следващото зареждане на метан. За магистралите няма да отварям дума – унгарските са прилични, чешките и словашките – не чак толкова, но пак по-добре от нашите. Най-хубави по маршрута са полските. Там и разрешената скорост е 140 км/час, стига да има аварийна лента и да няма ремонт. Винетки няма, плащаш на пунктове, като до Вроцлав ни е само 16 злоти (ок. 8 лева – за да не се повтарям, злотите е най-лесно да превръщате в левове, като делите на две). Тук карат бързо и енергично, но с внимание и съобразяване към останалите на пътя.

• Вроцлавчето

Общи впечатления

И най-накрая … Вроцлав. Не знам какво съм очаквала, но на пръв поглед ми се стори като в София – улици, сгради, трамваи, автобуси, светофари и пешеходни пътеки, жици… Личи си, че и Полша е била комунистическа, ама личи и че е била под немско. Защото няма сграда, боядисана в петнадесет различни цвята – всичко е с идея. Красиво и хармонично. На места старото, макар и санирано, е подчертано – за да напомня какво е било и откъде са тръгнали поляците. И е пълно с градинки, дървета… зеленина. И всичко се поддържа. Разбира се, трябва да поясня, че преди 5 години е било малко по-различно, но напоследък доста компании (най-често големи банки и компютърни гиганти) отварят големи офиси и това много е раздвижило пазара на труда. Освен това има добри университети.

И … приликите свършват тук

Усещането и хората са различни. Кипи живот, макар и не като в твърде голям град или столица, но цари и спокойствие. Няма припряност, не се чуват викове и клаксони.

Хората

са нормални, общуват помежду си, не те блъскат в бързината да се качат в трамваите и автобусите. Ако попиташ нещо, стараят се да ти отговорят. Повечето млади хора знаят английски език и го ползват свободно, възрастните разбират, но като цяло предпочитат да не говорят на него. Като цяло мъжете са по-склонни да са официални. Изключително елегантни жени почти не видях, преимуществено са в по-скоро удобни отколкото делови дрехи, без кой знае колко грим – очната линия категорично е на почит. Обувките на висок и тънък ток са рядкост, носят се най-вече сандали и балеринки, големите деколтета и изобщо вида ала фолк звезда тук няма къде да видиш. Спортуват доста и карат колелета. Ако нямаш свое колело, може да ползваш градско – има паркинги за такива из целия град – после видях и в други градове – и автомат, през който плащаш. Първите 20 минути са безплатни и можеш да го оставиш на който и да е друг такъв паркинг в града.

Скъпи возила по улиците не се виждат

– тук там някой лъскав мерцедес ще изръмжи, бмв-тата по шофирането ще ги познаете, но тук не са толкова стари и раздрънкани. Но дребни какички в огромни джипове още не съм съзряла. Най-любопитното е, че това е градът, в който червеното на светофара държи адски дълго… дълго… дълго. Никъде не ми се е случвало подобно нещо – зеленото светва, секунди след това започва да примигва, че ще изгасне, а червеното не се сменя поне 5-6 минути. Не съм проверявала има ли оповестена конкретна причина за това, ние си го обяснихме с това, че карането трябва да е спокоен процес и не е нужно да си нонстоп на педал, докато чакаш светофарът да ти светне. И като цяло не видях много хора, които да не спазват правилата. Направи ми впечатление, че на пешеходни пътеки невинаги спират – не че ще те сгазят, но особено там където трафикът е по-натоварен, самите пешеходци са склонни да пропуснат колите и тогава да пресекат. Изобщо – мир, любов и спокойствие.

Спирките на градския транспорт

са обозначени, обикновено има къде да се подслониш при лошо време, разписание и описание на маршрута на превозните средства, които минават. Има и нощни автобуси, за които се доплаща, иначе нормален билет струва 3 злоти, като имаш опция да си го купиш за едно пътуване или с опция за прикачване в рамките на 30-минути. На повечето спирки има автомати за билети, които приемат монети, банкноти и карти. На по-ключовите спирки има и табла, които изписват след колко минути ще дойде транспортът. Разписанията като цяло се спазват. В превозните средства също може да си купиш билет. Най-важното е да не забравиш да валидираш билета си, след като се качиш. Има машинки за целта, а в по-модерните автобуси и трамваи на табла ти се изписва и подсещане. Изписват се и се казват имената на спирките, както и датата, денят и часът, също и празнуващите имен ден.

Магазините са като при нас

– във входа, квартални, за деликатеси, хипермаркети – най-често Кауфланд и Лидл, и тяхната Бедронка, обикновено в моловете – веригите Петър и Павел и Алма, по-големите Теско и Карфур. В края на града са изнесени автосалоните, мебелните магазини и големите магазини за техника, паркоместата са така очертани, че голяма кола спокойно спира и се помества с отворени врати. И тук като в Цюрих се учудих откъде си купуват делови дрехи, защото по моловете има основно обичайните Манго, Зара, НМ, различните марки дънки и обувки, но магазини, от които да си купиш – особено жените – костюм за работа почти не се виждат в центъра на града. В моловете има и кина, и, разбира се, джънк фууд. Тук-там някоя от известните вериги за кафе.

Храната не е особено впечатляваща

Супите са страхотни – гъсти, плътни, питателни, но сармичките с доматен сос и бигосът (кисело зеле с наденица) не ми допаднаха изобщо. Пирогите биват, но предпочитам италианския им вариант, салатите не са кой знае какво. Тук много ползват моркови, зеле и цвекло. Пиците им не стават, освен ако не отидеш вероятно в истински пица ресторант. Тестото им е дебело, плънката мижава… Колбасите са от месо, а сиренето – полското е жълто, знаете – пълномаслено. Неясно защо тук полусладките вина се радват на известна популярност – може би заради достъпната цена, водката е в изобилие, а бирата – няма нищо общо с нашата.

Кръчмите и ресторантите

са като повечето в Европа – има ресторанти с бели покривки и множество по-непретенциозни с дървени маси. Това може би по-силно ме впечатли – някак в София съм свикнала да има много повече цветни и различни заведения, много повече разностилност при избора на обзавеждане, много повече идейност. Тук тертипът е един и същ – дървени маси и пейки (тип солидно и устойчиво на времето), за лятото – леки столове и маси, нищо свръх, нищо набиващо се на очи.

Не бих се определила изцяло като типичен турист, тъй като не робувам на идеята да разпечатам списък с всички най-популярни атракции и да отмятам с чавка. Повече ме привлича възможността да усетя и разбера нещо за хората и начина им на живот, търся уж по-непопулярните местенца и закътани улички, но конкретно тук все още имам малка езикова бариера.

Не влизам във всички църкви и музеи, търся местни и по-интересни кафенета и ресторанти; ако има дворец обаче, там съм

И така –

Вроцлав – културни мероприятия – начало

Не се спирам на хотели – има много, както и хостели, както и сайтове с други опции за пренощуване – за всеки вкус по нещо. ЖП- и Автогарата са почти в центъра, а от летището има автобус на 20 минути през деня и почти на всеки час нощем. Характерен за по-големите полски градове е централният площад, квадратен – Rynek.

Вроцлав, Краков, Познан, Варшава… като пощенска картичка са

Няма да ми омръзне да ги обикалям и разглеждам детайлите на сградите един по един – рисунки, цветове. Най-големият е в Краков, тук е доста по-компактен.

Sn. Rynek Ratusz

Rynek Ratusz, Wrocław, Полша

И веднага си идваме на думата –

джуджетата. Най-голямата атракция в града.

Особено ако сте с деца, можете да си купите карта с джуджетата и да започнете да ги търсите – най-често са долу, в ъгъла на някоя сграда, но се намират и такива по прозорци и дори на уличен фенер. Играта е забавна, а и така ще успеете да разгледате централната част. Не пропускайте да потъркате главичката на Флорианек за късмет. Ако случайно знаете колко са служителите в офиса на Гугъл тук, то ще знаете и общия брой на джуджетата, тук ги наричат краснале Първите няколко си имат имена, а по-новите са тематично свързани с мястото, на което ги поставят – има двама Сизифовци, пожарникар, мелничар, турист, джудже, на което ще му се пръсне коремчето от преяждане, и много, много други.

Първоначално те са били рисунка върху бялото петно боя, с което милицията е покривала антикомунистическите графити, после по време на протести местните са се обличали като джуджета. Свързват се с т. нар. движение Orange Alternative. Първото джудже статуя Papa Krasnal се появява през 2001 г. През 2005 Томаш Мочек, завършил месната Академия за приложни изкуства, получава задачата да направи още 5 джуджета и така … до днес, когато са над 250.

Другото характерно за полските градове и доста

специфично за Вроцлав са мостовете

Мисля, че тук те са най-много. И красиви. Няма начин да не се снимате и на моста с катинарчетата. Не съм виждала парижкия, но много се надявам този тук да не тръгне да пада, защото и по него няма свободно местенце. Може да се разходите с корабче, а наблизо е и Ботаническата градина, в която, ако си вземете сандвичи, може да прекарате цял ден.

Като дунавско чедо явно имам слабост към крайречни градове, така че непременно трябва да стигнете и до

остров Тумски

(пясъчен остров, който с годините вече е приобщен към територията на града), има още няколко миниатюрни такива наблизо, по които можеш да се разходиш. .

Тук видяхме и първата опашка за сладолед… направо не повярвахме на очите си – имаше поне 50 души… Сладоледът е страхотен и наистина се яде по всяко време на годината. Катедралите са красиви, внушителни и гостоприемни. Тук религията е силно застъпена в ежедневието, неделните служби са много посещавани. Няма как да не ти направи впечатление, че в тях просто си добре дошъл – да постоиш, да се помолиш… Ако и да не е най-подходящата, думата, която ми се върти в главата, е гостоприемни.

Ако се изкачиш най-горе, ще видиш града като на длан. Аз го направих в

църквата Св. Мария Магдалена, на моста на вещиците –

късичка отсечка, която свързва двете части на църквата и за която легендата разказва, че там са изтърпявали наказанието си онези жени, които не са искали да бъдат послушни съпруги, а нещо повече. Имайте предвид, че стъпалата за изкачване са доста. Входът беше 5 злоти.

Привечер

градът е очарователно осветен, все още стоят и много неонови надписи от едно време и, ако сте се уморили от обикаляне, поседнете край фонтана. През лятото между осем и десет има светлинно шоу и различна музика – от класика до метал. Там е и Хала Стулеция – нещо като конгресен център. Там ще видите и безумния паметник Iglica, който не служи за нищо, веднъж е успял да стресне всички, като е прихванал гръм. Той е от онези свидетелства за отминалото комунистическо време, чиято концепция не е много ясна, но пък са мащабни.

Ако имате време, хвърлете едно-две очи на

зоопарка – страхотен е

Има африканариум и жирафи на една ръка разстояние. Слоновете си ги знаете, а ако сте имали съмнения, че някои маймуни имат червени дупета и обичат да се пощят, то тук ще ги преодолеете.

2 – 3 дни са напълно достатъчни за опознавателна обиколка, ако имате повече време, то можете да наблегнете на музеите и парковете.

Преди да си тръгнете и най-вече, ако обичате замъци, идете да се снимате пред Wroclaw Glowny – гарата е реставрирана прекрасно, през деня покрай фонтанчетата децата пищят и подскачат, нощем светят интригуващо.

Не знам доколко е редно да вметна, че и тук като в повечето европейски градове паветата като настилка в центъра са силно застъпени. Не че не съм виждала жени с токчета да вървят успешно, но все пак – обуйте си удобни обувки. Чарът на града се губи, ако трябва да куцукаш с подбити крака J И за да не ме упрекнете в суха фактология, ето някои от местата, които препоръчвам:

За хапване:

• Kurna Chata, ul. Odrzanska 17, kurnachata.pl – обстановката и готвенето

са наистина подобни на тези на баба ви J препоръчвам гулаша (апропо, хапвала съм го тук, в Унгария и в Колковна, Прага – и трите варианта ми допаднаха)

• Greko, Rynek 15, grecja.pl – това, което най-често си поръчваме тук, е

uczta miesna – за двама е: четири предястия – салата, гръцки таратор, предястие с пасиран патладжан и сирене, лозови сармички; три филийки, препечени с подправки и зехтин, два вида месо по избор – шишчета, кюфтета…, поднесено с куп пържени картофи и половинка вино; стига, че и преяждаш, а цената е 75 злоти.

• Bulka z Maslem (Хлебче с масло), ul. Wlodkowica 8A – това е малка и

симпатична комбинация между кафе, ресторант и клуб, има хубава градина. Може да хапнете нещо леко, тъй като менюто е доста кратичко.

• Zupa, ul. Szewska 24/26, сега я има и на още едно място пак близо до Ринек.

Няма начин да не опитате поне супите – не предлагат zureк, но можете да избирате между няколко други местни и безместни. На мен любима ми е мексиканската.

Около и на самия Ринек са съсредоточени и повечето иноземни кухни – корейско-японска, индийска, мексиканска, френска, италианска … Ако пък решите, може да тествате някой млечен бар, имайте предвид обаче че през уикенда са с по-ограничено работно време. Млечните барове са т. нар. остатък от комунизма и в момента мога да ги оприлича на заведения за обществено хранене на социално слаби. Срещу немного пари получаваш първо, второ и трето в обстановка … като на студентски стол, разбира се, чистотата не е толкова съмнителна, колкото беше едно време в 33, в Студентски град, или в Мензата. Някои млечни барове пък са поосвежени и всъщност е доста приятно – в такива хапвахме в Катовице и Краков, но ще стигнем и дотам.

Кафе за тонус и връщане на жизнените сили

– на Ринек има куп местенца, затова тук ще спомена няколко други:

• Cocofli,ul. WLodkowica 9 – малко и много уютно, с книги (на полски), когато е топло, изнасят масички навън. Може да избирате между кафето, бирата и сладкишите.
• Vinyl café, ul. Kotlarska 35-36 – малко, ретро и приятно.
  

  Vinyl Cafe

• Lulu Café – да, в мол е, на закрито, но си заслужава – и препоръчвам повече това, което е в Galeria Dominikanska, а не това в Arkady Wroclawskie (не че е лошо, просто другото е по-хубаво). Тук изборът е най-голям, креслата – най-големи и удобни, цветовите комбинации и цялостната концепция са невероятни.

Бира

– без да съм фен, намирам, че полската бира е доста приятна, няма нищо общо с българската.

• Bierhalle, Rynek Ratusz – бирата си я правят на място и наистина е страхотна, могат да се гледат мачове и тук ще видите в един или друг момент повечето немски туристи.
• Mleczarnia, ul. Wlodkowica 5 – приятно, с много хубава градина във вътрешен двор местенце.
• Academus – тук фламкухенът е страхотен, много по-хубав от онзи, който хапнах в Цюрих навремето, и почти като този в Германия

И за финал на престоя във Вроцлав може да се отбиете в

Аквапарка

– има всичко – от минибасейнче за бебета до водна пързалка, от плаж и палми за лятото до страхотен саунариум за всяки сезон, фитнес и козметични процедури. Най-атрактивното са церемониите в сауната – 15 минутен сеанс, в който момче или момиче добавя малко аромати и грациозно нажежава въздуха, размахвайки кърпа или ветрило. За несвикналите може да е малко тежичко, затова прилагайте с мярка Отпуска тялото и душата и създава условия за спокоен сън преди следващото пътуване.

И така, благодарение на хубавите пътища и магистрали има много места наоколо, към които да поемете, включително Дрезден и Берлин (около 300-300 и нещо км), но за тях в друг пътепис.

Очаквайте продължението

Автор: Десислава Хвърчилкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Полша – на картата:

Полша

„Сексът и комунизмът 2″ (изд. „Enthusiast“) е продължението на едноименния роман, което очаквах с интерес и нескрито любопитство. Милена Фучеджиева връща читателите именно там, където завърши предишната книга – при бременната Лола. Баба й Анастасия е починала, баща й Стефан е далеч в Германия и Лола няма никаква вест от него. Майка й Маруся е лудо влюбена...