Изглеждаше, че законопроектът за изменение на Закона за радиото и телевизията няма необходимите качества да бъде одобрен от Министерския съвет – но беше.  След което беше внесен в Народното събрание, разпределен в комисия и дори гледан на първо четене вчера, 17 ноември 2015 г.

Предмет на изменителния закон: финансирането. Предвиждат се промени в терминологията – субсидия се заменя с трансфери от бюджета – и разпоредби от  Глава пета (Финансиране) се отменят, включително заличава се Фонд Радио и телевизия.

Операцията е представяна като операция тип  отстраняване на сухи клони, но не е точно така или най-малкото сухите клони не са точно тези.

По време на първото четене Вяра Анкова, генерален директор на БНТ, е заела позиция, която може да бъде подкрепена изцяло: Съдбата на този фонд не може да се решава без обществена дискусия. Разговорът за него всъщност е част от по-големия и важен дебат за мисията на обществената медия и модела й на финансиране.

След обсъждане медийната комисия е отложила гласуването на законопроекта.

Още по темата: аудио, водеща Таня Величкова, сутрешен блок на БНР

 

 

 

Много бързо мина една година от раждането на Даниел до първата му година. Още по-бързо мина времето от първия му рожден ден до втория рожден ден. За това време не съм споделяла особено много снимки с него, макар и дядо му да твърдеше още от първите фотосесии на новороденото дете, че Даниел „ще ни бие всички със снимки“, с което иска да каже, че той ще има повече снимки от общия сбор на снимките на всеки един член от нашето семейство до трето коляно.

Аз си мислех, че няма как да е иначе при дядо и баща любители фотографи и майка кулинарен блогър, която често снима как
во се случва в нейната кухня. И все пак, не бих могла да покажа всички кадри, затова реших да направя кратка ретроспекция в гастрономичен аспект на снимки с Даниел от изминалата една година. Накрая ще споделя и рецептата за солени мъфини с тиквички, моркови и сирене, която не веднъж ни е спасявала. Мен – да не полудея, Даниел – да се нахрани с нещо.

Започвам хронолично, някъде от средата на месец януари 2015.

Преди почти една година Даниел много често ми окупираше лаптопа, защото там е шарено и мърдат някакви неща. Точно в този момент съм браузвала във foodgawker.com. Той разглежда снимките, познава някои храни, посочва ги и казва „мням-мням“. Сега разполага с таблет (о, Боже, докъде се стигна!), на който си гледа детските филмчета, от които най-любими са му за Покойо. (Защо няма такива български анимации за малки деца? Алооу, хората от бранша да помислят по въпроса. Извините за острата реплика, но имам чувството, че ще бъдат много добри, след като видях какво може да се направи.)

Друго любимо място на Даниел (както ще се види и от други снимки) е кухненският плот. Първо, там има много и все пъстри бурканчета за разглеждане. Второ, когато правя нещо там, той винаги иска да ме наблюдава. Взимам го, слагам го да седне на плота и дори му позволявам да „помага“. На тази снимка той държи да си разбърка овесената каша сам.

Малко преди да започна да правя това видео, снимах някаква храна (за блог, за книга, помня ли вече!). Не помня и каква беше храната, обаче е било необходимо да я гарнирам с резени лимон. В момента, в който срязах един лимон на две, Даниел дотича до масата, където правех снимките и си го поиска. Това е вторият лимон, който опитва и мисля, че му харесва.

Честно, изобщо не си спомням какъв е този десерт в рамекини, който и тримата ядем, но все си мисля, че е бил крема каталана, който съм приготвила за снимки за анонсирането на курса за испанска кухня. Изглежда всички сме доволни от десерта.

Малко след като навърши една година, Даниел прояви желание да се храни сам. Като казвам „прояви желание“ означава, че изобщо не ми даваше аз да му давам пюре с лъжицата. Той трябваше сам да си слага в устата, при това с две лъжици. Да, половината храна отиваше по лигавника, но това изобщо не е проблем. По-страшно стана, когато отказваше (и до този момент отказва) да му сложа лигавник. Наложи ми се да открия най-добрия препарат за петна върху дрехи.

Докато си бяхме и двамата у дома, аз обикновено готвех докато той спи следобед. Когато стане от следобедния си сън, първата му работа беше да провери какво има във фурната или в тенджерата на котлона.

В този период си изяждаше вечерята за следобедна закуска, но и аз бих направила същото, когато ми ухае вкусно и манджата е все още топла.

Никакви обноски и както прави майка му – яде плодове ръфайки ги, дори без да се белят, отстраняват семена и режат. Е, тук с портокала нямаше как поне да не го обелим.

Имаше един период, в който много обичаше да бърка в чаши пълни с нещо. В случая седи на бюрото (защото стола за хранене е само за хранене, нали?), гледа детски филмчета, а едната му ръка е в чаша с вода. Това с чашите и течностите продължи докато не изля една друга чаша с вода (слава Богу, вода!) върху дивана. (Имам и един добър препарат за дамаски и килими.)

Какво се случва, когато си играеш, отвориш кухнеския шкаф да провериш какво има вътре и намериш в него пакет с пудра захар? Ядеш на корем, какво друго! Детето после най-съвестно отиде да вземе метлата за да помете пудрата захар по пода. Излишно е да казвам, че се наложи реорганизиране на продуктите в кухненските шкафове, особено ниските.

В разгара на лятото какво да правиш? Ядеш диня и пиеш вода.

Даниел закусва с кайсии и мъфини с боровинки.

Така както не ми даваше да го храня, така и не ми даваше да режа хляба на филии. Трябва да се яде цял. Но защото има цел. Изяжда се само кората. Всичката кора на този половин хляб. Не е глупав. Яде частта с най-много вкус.

Даниел обожава американски палачинки. В събота или неделя винаги му правя някаква разновидност на тази рецепта (между другото и с настъргана тиква стават мнооого хубави). Тук за закуска има и праскови, но винаги ако има няколко различни храни пред себе си, той ги яде последователно. Кога ли ще открие сандвичите?

Вечерята не винаги е само ядене, преди всичко е игра. Нарежда печените картофи от чинията в едния ъгъл на масата за хранене, после си ги връща в чинията и чак тогава може да ги яде. Деца!

От шарлотата за втория му рожден ден започна от бишкотите и изобщо не погледна крема отвътре. Ние възрастните направихме обратното.

Вече е много по-сръчен да се храни сам. В тази паничка са любимите му макарони със сирене. Но не от тези макарони със сирене, а най-обикновени – сварени макарони, минати за кратко през нагорещена мазнина, поръсени с натрошено краве сирене, но винаги допълнително поръсени от самия Даниел с настърган пармезан.

Тук няма нищо за ядене, но не мога да пропусна този сюблимен момент от късен неделен следобед, баща и син гледат Формула 1. Мъже! Имам чувството, че им липсва нещо. Бутилка бира?

Спомням си, че тук не му хареса храната, която бях приготвила за вечеря и се наложи много бързо да направя от неговите любими макарони със сирене. Той е разстроен, защото е гладен, но докато се свари пастата, очевидно трябва да се играе по някакъв начин.

Вероятно вече знаеш за този случай и все пак, в една събота сутрин си приготвихме тиквени тиганици за закуска. Даниел е много доволен. Аз също. Имам да изпържа още един тиган и вече мога да си изпия кафето.

Една вечер бях приготвила спагети карбонара и тогава всъщност забелязах колко много Даниел обича паста. Оттогава последваха редовните макарони със сирене и от време на време спагети със сметанов сос. Чесънът изобщо не го притеснява и слага допълнителен пармезан колкото има.

Естествено Даниел не се подвизава само на и около кухненския плот. Играта е преди всичко останало. Купихме му тази кола, малко след като проходи, уж да си упражнява все още нестабилните крачета. Не я погледна докато не стана на 2 години. Сега се е сраснал с нея и става все по-бърз и по-добър в карането. Чудя се как така още не си я качва в леглото да спи с нея. (Между другото, дядо му (любителят фотограф) направи фарчетата да светят. С малко жички и стабилна батерия. Уау! Как се фука пред другите деца! Хваща ме срам понякога от техните родители.)

След игри навън, когато се приберем у дома, той винаги е много гладен, затова винаги трябва да имам нещо готово за него. Но имаше (и все още има, няма как) периоди, в които проявяваше голям каприз към храната. Необяснимото за мен е че той е много гладен, но отказва да яде каквото и да му предложа. Имаше и един период, в който ядеше само хляб и краставици. Този период продължи много дълго. Никога не съм го насилвала да яде каквото аз искам той да яде, но след втората седмица, в която изкара предимно на хляб, краставици и ябълки, отказвайки всичко останало се принудих да похитрувам. Започнах да му приготвям мъфини с тиквички и сирене – напомнят му на хляб, но в тях има някакъв зеленчук и малко протеин. По-късно ги обогатих и с моркови.

Мъфините се приеха много добре от него. Обаче една и съща храна бързо омръзва, затова след първото приготвяне на 12 броя мъфина, половината от които застояха и изсъхнаха, започнах да приготвям само по 6 броя от тях и продължих разбира се да му предлагам други храни, току виж се е излъгал да ги опита. Така една вечер останах поразена, когато той изяде две паници с рибна яхния подобна на буябес, а на един семеен обяд в провинцията изяде половин наденица, ей така както се яде банан. Откакто започна да ходи на ясла, Даниел вече не е злояд, там се храни с всичко, макар у дома да проявява капризи от време на време. За такива случай остават вечните макарони със сирене, печени картофи и баница с яйце и сирене.

Такива ти му работи с Дани бой. Моята майка веднъж ми каза, че твърде много го глезим. Аз мисля, че му даваме възможност за избор, макар да е само на 2. В края на краищата необходимо е всеки сам да направи своя избор, а ние като родители може само да напътстваме и да даваме съвети. И когато се налага да прилагаме хитрости. Не е ли така?

Мъфини със зеленчуци и сирене

Рецептата е адаптирана от brighteyedbaker.com и всъщност представлява хляб с тиквички, жълто сирене и черен пипер. Направих някои промени при продуктите, така че да бъдат подходящи за малко дете и оформих мъфини, вместо хляб.

Отдавна не бях приготвяла тези мъфини за Даниел, защото не е имало нужда да проявявам хитрости и да му слагам зеленчуците и сиренето в тесто, но преди няколко седмици ги приготвих за закуска на курсистите на един курс за френски макарони. На тях също им харесаха и тогава им споделих, че това са спасяващите мъфини на Даниел. Рецептата ми беше поискана светкавично. Не само защото са спасяващи, но и защото се приготвят бързо и позволяват някои импровизации. Ето кои са те:

1. Пълнозърнестото брашно – опитвала съм рецептата с няколко вида пълнозърнесто брашно – пшенично, лимец и ръж. Обикновено, когато се приготвят с ръж, времето за печене се увеличава с 5 минути, но за да бъдеш сигурен, че са готови, проверявай мъфините с дървена клечка. Ако първият ти въпрос ще бъде дали не могат да се приготвят само с пълнозърнесто брашно, веднага отговарям, че това вече е друга рецепта и яз не съм я изпробвала все още.
2. Зеленчуците – мъфините могат да се приготвят само с тиквички, но аз най-често смесвам тиквички с моркови. Тиквичките настъргвам на по-едро ренде и ако те са големи и сочни ги отцеждам леко след настъргването. Морковите настъргвам на по-ситно ренде, просто за да не се виждат на големи ленти в тестото. Освен с тези два зеленчука, мъфните могат да се приготвят със сварен и добре отцеден спанак, със сварен грах или дори с настъргано червено цвекло. Варианти са още комбинация от нарязана на кубчета червена чушка + някакъв колбас и ситно нарязано сварено месо (това за по-големи деца или възрастни). Добавянето на пресни подправки като магданоз, копър, босилек, риган или мащерка може да бъде само в плюс за вкуса на възрастните.
3. Сиренето – Даниел обича бяло саламурено сирене, а отскоро и жълто твърдо сирене като пармезан. В мъфините може да добавиш каквото сирене обичаш, дори настърган кашкавал.
4. Добавки – няколко пъти съм добавяла по 1-2 лъжици семена чиа, пшеничен зародиш или смляно ленено семе. В този случай намалям количеството на бялото брашно с 1-2 лъжици. В тази връзка в сместа може да сложиш някаква добавка или семена, в зависимост от възрастта и нуждите на детето. Но ако мъфините са само за възрастни, направо се чувствай свободно да ги поръсиш с микс от семена – слънчоглед, тиква, сусам.

Важно! Каквито и импровизации да предприемеш относно различните продукти, винаги спазвай грамажите за тях дадени в рецептата. Например, искаш да използваш червена чушка и шунка вместо тиквичка и морков, тогава общото им количество трябва да бъде 100 грама.

Дозите са за 6 мъфина. Рецептата лесно може да бъде увеличена двойно.

Продукти:

• 100 г бяло брашно
• 60 г пълнозърнесто брашно (пшенично, от лимец, от спелта или ръжено)
• 1 1/4 чаена лъжица бакпулвер
• щипка сол
• 1 голямо яйце
• 30 мл зехтин
• 120 г кисело мляко
• 100 г смес от настъргани тиквички и моркови
• 70 г краве сирене, натрошено
• разтопено масло за намазване на формите

Фурната се нагрява на 180ºC. Шест гнезда от форма за мъфини се намазват с разтопено масло.

В купа се смесват двата вида брашно, бакпулверът и солта.

Отделно се смесват яйцето, зехтинът и киселото мляко. Разбъркват се с телена бъркалка или вилица.

Течните съставки се изливат при сухите и се разбъркват с дървена лъжица докато се образува гъста смес.

Разбъркването трябва да бъде за кратко време, колкото сухите съставки да се навлажнят.

Добавят се настърганите зеленчуци и сиренето и се разбъркват за кратко, само докато се разпределят в тестото.

Сместа се разпределя в шестте гнезда, като те се покриват изцяло с нея (не е необходимо сместа да запълва 3/4 от формите или изобщо да се оставя някакво пространство за набухване). Формата се слага на средно ниво в предварително нагрятата фурна и мъфините се пекат 30-35 минути. Проверяват се за готовност с дървена клечка, която забoдена в центъра на един мъфин трябва да излезе суха.

След като се извадят от фурната, мъфините се оставят за десетина минути във формата и тогава се изваждат. Ако е необходимо се минава с нож по периферията на гнездата, за да се отделят мъфините, ако са залепнали за стените.

Охлаждат се напълно върху решетка.

Все си мисля, че ще има и коледен публикация по темата Даниел. Да видим дали ще успея да се подготвя. Засега планувам още един есенен десерт за тази година, който обаче изключва тиква, но ще бъде с много алкохол. Есенното в него ще бъдат дюлите, затова ако ги харесваш, нищо не пречи да се заредиш с тях и дори да си направиш есенна декорация върху кухненския шкаф, докато изчакаш рецептата.

Мъфини със зеленчуци и сирене и какви ги свърши Даниел през 2015 е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Стана известно решението на Съда на ЕС по съединени дела T‑424/14 и T‑425/14 ClientEarth v Commission, отнасящи се до правото на достъп до информация. Делата са с предмет искане за отмяна на решения на Комисията,   с които се отказва достъп до доклад и проект за доклад за оценка на въздействието по повод бъдещо законодателство на Европейския съюз в областта на околната среда.

Комисията посочва най-напред, че при обсъжданията и преговорите с оглед на приемането от нея на законодателни инициативи тя предприема и  изготвянето на оценки на въздействието, които все още са в ход. Стратегическите избори („policy choices“), които се съдържат в една законодателна инициатива на ЕК, се обосновават с   оценка на въздействието.

Според ЕК оповестяването на този етап на исканите документи би засегнало сериозно процеса на вземане на решения на тази институция, който е в ход, тъй като

• по същество то би засегнало свободата ѝ на действие и би намалило възможностите за намиране на компромиси
• би могло да породи външен натиск, който би могъл да препятства трудния процес на вземане на решения, по време на който би трябвало да цари климат на доверие.

Според член 4, параграф 3, първа алинея от Регламент № 1049/2001  достъпът до документ, изготвен от дадена институция за вътрешно ползване или получен от институция и третиращ въпрос, по който тя все още не е взела решение, се отказва в случаите, когато оповестяването на документа би засегнало сериозно процеса на вземане на решение на тази институция, освен ако по-висш обществен интерес не диктува оповестяването на посочения документ.

В случая Съдът  отхвърля жалбите.

Както се обобщава в прессъобщението, досега Съдът и Общият съд са признали възможността Комисията да се позове на обща презумпция, за да откаже достъп до документи, без да разгледа индивидуално и конкретно тези документи, в осем случая: 1) производство за контрол върху държавни помощи, 2) производство за контрол върху концентрации между предприятия, 3) производство за установяване на неизпълнение на задължения в досъдебната му фаза, 4) производство относно картели, 5) производство „EU Pilot“, 6) писмените становища, представени от институция в рамките на съдебно производство, 7) офертите на оферентите в процедура по възлагане на обществена поръчка, и 8) документите, разменени между националните органи по конкуренция и Комисията.

 

"Ислямска държава" (ИД) контролира повечето от петролните полета на Сирия и продажбата на петрол е най-големият единичен източник на приходи на екстремистката групировка. Основната област с петролни залежи за ИД е източната сирийска провинция Дейр ез Зор, където производството е някъде между 34 000 и 40 000 барела на ден, по данни на местните хора. Групировката също така контролира областта Каяра край Мосул в Северен Ирак, която произвежда Повече [...]

Сега ще станете свидетели на невиждано, но напълно коректно сравнение за цената на труда на миньорите в урано-добивната индустрия в Русия и Съединените американски щати, към днешна дата. Както винаги ще ви предоставя абсолютно всички изт...

Изт: travelo.bg

Хотелът е голям. Сещате се – от онзи тип реновиран соц, който прилича на многоетажните хижи в планината, останали от Татово време. Позападнал и позанемарен е на външен вид, също като тях, но с лъскавите четири звезди отпред на фасадата. Може да се нарече пансион, почивен дом, санаториум или ведомствена станция, но е минал и заминал покрай четиризвездните хотели и съвсем нищичко не е закачил. Сега ще ви разкажа защо:

Първата „червена лампичка“ светна още при настаняването. Пристигнахме на рецепцията в 12:00 и ни посрещнаха с думите: „Раничко сте дошли“. Знаех това предварително, защото си бях направил труда да попитам по мейла в колко часа е настаняването, но ме шокира друго – нямаше „добър ден“, нямаше „добре дошли“, имаше само злорадо задоволство от начина, по който ни съобщиха, че трябва да изчакаме още три часа. Едва по-късно разбах, че тук е прието от рецепцията да се отнасят с клиентите като надзирател с арестант.

Това се потвърди и от факта, че когато настъпи заветният час за регистрация ни отнеха личните карти. Казаха, че ще си ги получим по-късно. Довечера. Или на другия ден. Въртеше ми се в устата да попитам дали няма сега да ни сложат белезници и да ни закачат за парното в коридора, ама реших да не се правя на интересен и си замълчах… Поправете ме, ако греша, но мисля, че само полицейските служители имат правото да ти отнемат документа за самоличност и то – само в ограничени, предвидени от закона случаи. Както и да е. Взех магнитната карта и помъкнах багажа към асансьора.

Следващата кофти изненада беше в коридора. Точно срещу вратата ни се извършваше ремонт. Трябваше да минем през найлон със строителни отпадъци, за да си влезем в стаята, която нямаше нищо общо с просторните, луксозно обзаведени помещения от офертата в грабо. Озовахме се в тесен килер, 4 на 2.5 метра, измерих го лично с рулетката. Не ме питайте защо си нося рулетка, когато съм на почивка, просто беше част от ключодържателя. Вратите на миниатюрния гардероб се отваряха над леглото и в него нямаше нито допълнителни завивики, нито одеяла, трябваше да разчитаме само на тънките постелки върху леглото, а в мръсничката баня, ухаеща на канал, нямаше хавлиени кърпи. Получихме ги чак на другия ден, след доста молби от наша страна. И от страна на други гости в „хотела“. Междувременно трябваше да си трия ръцете в стар, износен халат, който имаше дупка под мишницата и беше с два размера по-малък. Изглеждах нелепо, когато го облякох, за да отида на басейн, но нямах друг избор. Все пак, не си носех кърпа за баня от вкъщи, защото бях направил резервация в четиризвезден хотел…

Спа-центърът, ако може така да се нарече, представляваше сауна и парна баня от най-добрите години на соца, с видими петна от мухъл по стените и по тавана на общите помещения, което се отнасяше и до басейна. Стаята за релакс беше мрачно и разнебитено помещение, в което не посмях да вляза. Самият басейн, голямата гордост на „хотела“, беше рекламиран като „минерален басейн с полуолимпийски размери“. Наложих си да не разсъждавам за хигиената и да пробвам, все пак, да се насладя на престоя.

После дойде ред на вечерята. Храната беше ОК. Имаше четири-пет готвени ястия и това беше всичко. Непрекъснато презареждаха, обаче, така че поне не ни оставиха гладни. Напитките се поръчваха допълнително на сервитьора и цените бяха разумни, но обслужването…може да ти донесат бирата и след като си се нахранил.

Направи ми впечатление, че в бара имаше хладилна витрина със симпатични сладоледени тортички. Няколко часа по-късно позвъних на рецепцията и с целия си наивитет се опитах да поръчам две от тях по телефона. „Надзирателката“ ми отвърна, че това не е рум сървис, да не я търся нея за такива неща и да се обадя в бара. В бара ми вдигна сърдит чичак, който категорично отказа да изпълни поръчката. Заяви ми, че имал клиенти, бил сам зад тезгяха и, ако тръгнел да ми носи тортичките до стаята, на него кой щял да му го наглежда бара, а? Ако някой откраднел бутилка уиски, кой щял да плаща? Завърши с думите: „Ела и ще ти дам“. Отидох и ми даде. Не безплатно, разбира се.

На сутринта тествах „румсървиса“ за втори път, като се опитах да поръчам две кафета по телефона. Вече знаех кой номер да набера, за да избегна „надзирателките“ от рецепцията. От бара ме отрязаха отново. Оказа се, че в „четиризвездния хотел“ румсървис просто няма. Нямаше и хладилник / мини бар в нашата „стая“. Не, че ми беше притрябвал, ама е задължителен, доколкото знам, дори в местата за настаняване с три звезди. Общо взето, ясно е как е получило категоризацията си това туристическо недоразумение, но не е ясно защо изобщо някой ще поиска да си плати, за да прахоса безценни дни и нощи от живота си там.

В продължение на два дни никой не почисти стаята, въпреки че се обадих на рецепцията и оставих табелката с надпис „Моля, почистете стаята“ да виси от външната страна на вратата, докато ни нямаше. Чудесно е да се върнеш освежден от разходка в тесния си килер, набеден за хотелска стая, където да завариш препълнения пепелник на терасата и преливащото кошче за боклук в коридора. Не съм отгледан в дворец и у нас не ми е проблем да си ги свърша тези неща сам, но престоят у нас не струва по сто лева на вечер, при това – с 50% намаление…

Та, може да нямаше рум сървиз, кърпи в банята и почистване на стаята, но за сметка на това имаше ремонти. Освен ремонта, който си течеше дежурно в коридора срещу нашата „стая“, на два пъти се оказахме заключени – веднъж вътре и веднъж извън „стаята“. Първият път бравата просто ми остана в ръцете, докато се опитвах да изляза. Все пак, бяха ме скастрили от румсървиса току що, трябваше да отида и да се обслужа сам. Вечерта пък не успях да се прибера. Магнитната карта отказа. Два пъти слизах до рецепцията, за да мога да получа достъп до „килера“, в който бях настанен. Първият път „препрограмираха“ картата и ми казаха да опитам отново, а ако не стане, да отида пак. Не стана и отидох пак. Вторият път се качих със сърдит майстор, който каза „чакай да си взема стълбата“. Не разбрах защо точно му трябва стълба, но човекът действително си взе стълбата и, след като пробва да отвори с картата безуспешно, просто си бръкна в джоба и ми даде обикновен ключ…

Вместо заключение

Всеки град в България претендира да е „столица“ на нещо и Велинград не прави изключение от това правило. Той се тупа по гърдите с названието „Спа столица на Балканите“. По местната кабеларка тамошните хора си го наричат „курорта“. На практика от „спа“, „столица“ и „Балкани“ спокойно могат да отпаднат първите две и да остане само третото. Сигурен съм в добрите качества на минералните води, но съм сигурен, също така, че местните нямат абсолютно никакъв принос за това. Като тийнейджър група цигани ме замерваше с едри камъни във Велинград, след като не успя да ме хване, за да ме обере и кой знае още какво… Тогава се бях заканил, че никога повече няма да стъпя в този град, но сега, заради офертата в грабо, някак се престраших. Това, което заварих веднага след излизането ми от влака беше „пазарен ден“, тоест битак в стил Кербала: тълпа от съмнителни типове, които продават стари телевизори, пружини, метални рамки за легла, кастфони (грешката е умишлена) и въобще, кой каквито боклуци е успял да извади от „столичния“ си дом, а околко тях каруци си пробиват път сред некъпани сополиви хлапета, които просят стотинки от минувачите и сред младежи по анцузи, които те оглеждат нездравословно от глава до пети. Изобщо, стискаш здраво портмонето под мишница, избягваш да поглеждаш „столичаните“ в очите и мислиш как да се чупиш незабавно, защото си единственият бял, а освен това си и турист. „Хотелът“ беше далеч от центъра и по време на пътуването с разнебитеното такси успях да се насладя на цялата прелест на „Спа столицата на Балканите“: надупчени улици, грозни къщи с неугледни фасади, цепнатини и бурени по тротоарите, боклуци по дворовете, въобще – едно цялостно усещане за подтискаща мизерия и за безперспективна нищета на фона на чудесната горска зеленина.

Прежияването във Велинград доказва силата на Закона за привличането, който гласи, че реалността ти поднася събития, обстоятелства, хора и места, които изцяло отговарят на вътрешната ти нагласа, на очакванията и на убежденията ти, така че не виня никого за това. Сигурен съм, че във Велинград живеят и прекрасни хора, както съм сигурен, че има по-добри хотели от недоразумението, в което бях настанен. НО категорично смятам да спазя още един принцип и той е „всяко чудо до три пъти“, а трети път просто няма да има. За съжаление „Спа столицата на Балканите“ просто не съществува вече на картата за мен…

Тихомир Димитров 

Класация на Ozone.bg/kniga–za–teb – 9 ноември – 15 ноември 2015 г. 1. Дневник от панелните блокове, Никола Крумов, Пощенска кутия за птици ЕООД 2. Сияние, Стивън Кинг, Ибис 3. Кристин, Стивън Кинг, Ибис 4. Бурята на века, Стивън Кинг, Ибис 5. Бягащият човек, Стивън Кинг, Ибис Класация на книжарници „Сиела” – 9 ноември – 15...

Awesome decoration with penguins made by the kids from the “Step” workshop in Sofia (Bulgaria) See more:    

Завършваме пътуването Борислав до Немрут. В първата част стигнахме околностите на Памуккале, после продължихме покрай Анталия и Средиземно море до Газиантеп, а миналия път достигнахме крайната си цел – планината Немрут. Днес поемаме обратно през Кападокия, Анкара, Черноморието и Истанбул

Приятно четене:

Пътуване до Немрут с мотор

Пътят от Немрут назад

част четвърта

През Кападокия и Туз гьолю към Анкара, Зонгулдак и Истанбул

Кахта – Кападокия – Туз гьолю

845 km

Вторник.

В 7 вече карах, докато си подпявах на глас Wintersleep на Weighty Ghost

Междувременно бях започнал дори да мисля на английски.

Не че турците често ме разбираха, когато им говорех на английски, но все пак шансът ми с него бе доста по-голям в сравнение с българския.

Жегата не спираше да ме мори, което провокира у мен питанката, защо по идея на Camelback няма системи за капково напояване на главата!?

От известно време насам ми се гледаха пустини. Исках да се озова сред безбрежни пясъци и дюни докъдето ми стига погледа. Тук се чувствах почти така. Не бе толкова пясъчно, колкото ми се искаше, но пък бе доста по-пусто, отколкото съм се и надявал.

По тези пътища буквално не срещах никакви автомобили. Колеги мотористи също нямаше, от което ми ставаше някак самотно. Затова пък можех да размишлявам колкото си искам. Най-вече за това, защо всъщност правя това – защо пътувам. Сякаш отговорът бе прозаичният – да виждам нови места, нови хора и най-вече други пътешественици като мен.

На моменти се усещах, как увеличавах скоростта в опит да избягам от тази монотонност на пейзажите.

Между другото много трябва да се внимава с чакъла по тези пътища. Същият дебне навсякъде, особено по периферията на платното за движение.

Най-после наближих някакъв град! Обзе ме неистова радост.

По околовръстното отново ме спряха полицаи. Човекът не се накефи на open face каската ми, но след като ми провери документите, учтиво ме помоли да си я сложа и закопчея, още преди да ми ги е върнал. Действие, което щеше да ми отнеме още няколко минути под лъчите на жаркото слънце.

Това поне ми беше някакво успокоение, че още съм чист пред властта, предвид някои случки при предишното ми пътуване в Турция.

Пет минути по-късно отново ме спряха! Е сега вече изгорях, казах си. Сигурно съм карал по-бързо от разрешеното. С мен се зае лошото ченге – само ми крещеше насреща, а дори не го разбирах. Той от своя страна много добре осъзнаваше това, но не променяше сериозното си изражение, все едно съм спал с дъщеря му. На доброто ченге от патрулката, обаче, му стана смешно и проговори на чист английски. Пита ме накъде отивам, а след като им показах картата с маршрута си, ме отпратиха без дори да ми искат документи.

Следващият град, в който спрях, бе

Аванос,

а веднага след него дойде ред и на същинската част на местността

Кападокия

Името й всъщност означава „земя на красивите коне“.

Причудливите гледки, сякаш от друга планета, дебнеха отвсякъде.

Въпреки вчерашните ми манипулации, през този ден отново имах известни проблеми с хидравликата на съединителя.

Когато пристигнах на този широк площад, отново ме сломи жегата.

Вероятно тя бе и причината да не срещам други мотористи.

След като пообиколих околността на

Гьореме,

си харесах едно място, от което да снимам по залез, но реших да се върна отново към града. Все пак имаше още много време дотогава.

Планът ми бе след снимането на залеза

да продължа по пътя си към Туз гьолю,

търсейки място за нощуване.

Впоследствие се отказах от този план.

Здравият разум надделя и тръгнах своевременно, за да измина по-голямо разстояние по светло, след което да се установя някъде.

След това, обаче, се замислих, че соленото езеро може би е много фотогенично през нощта, когато целият небосвод навярно се отразява в кристално чистите му води.

Така планът ми претърпя поредната метаморфоза. Според навигацията имах да карам около 190 km, което бе „малко повече“ от очакваните от мен стотина.

Все повече наближавах езерото. След като

вече бях подминал Аксарай,

в далечината започнаха да пробляскват светкавици. Надявах се да са достатъчно далеч от мен.

Едната надежда, обаче, не ме крепеше особено, така че реших да погледна дали небето над мен е чисто. Чисто като бял ден – особено когато дори слюдата на каската ми не застава на пътя на взора ми. Опа!? Май

каската ми падна от главата,

понеже отново не я бях закопчал… Мамка му!!! Само това ми липсваше пък сега. Спрях веднага и направих обратен завой. Пътят бе двулентов, с мантинела и средно натоварен трафик, така че се надявах най-вече да не съм създал предпоставка за неприятна ситуация. За добро или зло каската ми не бе на платното за движение, така че започнах да циркулирам бавно в аварийната лента, опитвайки се да светя максимално в канавката, търсейки я с поглед.

Вече кроях планове за това, как ще решавам проблема на следващия ден, когато след три тигела в безуспешни опити реших да спра, да сляза в канавката и да я потърся, обикаляйки пеша. Тогава я зърнах точно в шубраците, осветявани от фара ми, обърната с черната си подплата към мен, чакаща ме кротко. Ако само можех да видя усмивката си в този миг отстрани… Къде се разбърза, бе!? Заедно сме тръгнали, заедно ще се приберем! Няма да ме изоставяш така след толкова много години заедно на пътя, я Учудващо, слюдата бе останала невредима, каската също нямаше поражения, освен няколко драскотини. Така де, спомени.

Вече можех да продължа по пътя,

усмихвайки се самодоволно. Спрях на една бензиностанция, за да попитам къде точно е входът за

езерото Туз гьолю

Казаха ми, че е още по-напред, но също така ме информираха, че няма да мога да вляза преди 8 часа на следващата сутрин.

Туз, Турция

Не че съм недоверчив, но все пак трябваше да се убедя лично в тези слова. Продължих нататък, докато не стигнах до някаква автогара. Там вече имаше табела за входа към езерото. 500 метра по-навътре в непрогледния мрак се бе сгушил голям паркинг пред самия вход, където ме посрещнаха възрастен човек и младо момче, които действително ми обясниха, че няма да ме пуснат до езерото. Отговорът им бе същия и на въпроса дали мога да си опъна палатката някъде тук, за да изчакам утрото.
Лошо, върнах се отново на автогарата. Сега като се замисля, не знам защо, но реших да попитам някого там дали знае някое близко място, подходящо за палатка. Първият, когото попитах, бе възрастен господин, който не знаеше английски. На моето „anyway, thank you“, обаче, отговори с „very much“. Но с един неповторим авторитет, който се четеше не само по интонацията, но и по изражението му

Следващият човек, когото попитах, ми предложи просто да опъна палатката на паркинга, отдясно на автогарата. Там всъщност имаше 5-6 паркоместа, едно от които свободно, а първото – заето от патрулка. Идеята му бе да паркирам мотора там и палатката пред него. Безопасно е, казваше, сочейки ми полицейската кола. Само не знам как точно щях да спя при шума не само от магистралата, но и на всички тези автобуси, туристи и най-вече отегчената до безкрайност на n-та степен говорителка по радиоуредбата. Винаги съм мислел, че ги избират със специален конкурс за подобни позиции.

Поне научих как е на турски палатка – а именно „чадър“. Е, как е чадър на турски не знам, не ме и интересуваше. Такъв и без това не си носех.

Както и да е. Харесах си един водоем на навигацията и отпраших натам. Малко по-късно вече бях готов за лягане.

Сряда.

Туз гьолю – Анкара – Зонгулдак – Истанбул,

825 km
Сега вече можех да разгледам къде точно съм се настанил предишната вечер. Оказа се язовир, който бе понижил значително нивото си.

Туз гьолю

Събирам багажа, пускам си Hard Road на Sam Roberts и поемам по обратния път.

Още отдалеч се вижда както езерото, така и това, че съм закъснял ужасно и хората отдавна се разхождат по него.

Това е второто по големина езеро в Турция след езерото Ван. Трите активни мини в него произвеждат над 60% от солта, консумирана в Турция.

Там се заприказвах с тези двама австралийци. Преди няколко дни били къмпингували на Бузлуджа, край чинията. Малък свят, малък.

Ходили много нататък, но вода не видели. И те като мен искали да влязат още снощи, или поне да опънат палатки наоколо, но не ги пуснали. За сметка на това днес влезли много преди всички. Много по-рано и от 8 ч., което ми бяха казали на мен предишната вечер.
Ходейки по кристалите сол, се чувстваш, все едно ходиш по сняг. Липсва само онова характерно скрибуцане, когато се отпускаш с цялата си тежест върху него.

След като се разделихме на паркинга с тях, се отправих към столицата на Турция.

В един момент дните ми вече се смесиха и дори не знаех кое кога ми се е случило, но поне си имам записки с размисли, страсти и най-вече откровена и суха фактология с елементи на постна хронология.

Анкара

Между другото, на всички табели на населени места са написани както броят жители, така и надморската височина.

Посрещна ме този шедьовър на архитектурата.

На следващата бензиностанция спрях с идеята да ползвам интернет, за да прочета нещо за града и евентуално да си харесам нещо за разглеждане, тъй като нямах време да свърша това вкъщи преди да тръгна. Уви, ударих на камък. И така няколко пъти, докато накрая не се отказах и не тръгнах към Черноморието.

В покрайнините на Анкара отдалеч видях някакъв лунапарк и по-специално огромен roller coaster. Е това бе само за мен! Страшно се надъхах да строша няколко часа по влакчетата на ужасите, нооо… Не. Не работеше. Явно такъв ми бил късметът.

Поне на излизане минах през друга красива и интересна арка.

В късния следобед пристигнах в

Зонгулдак

Първото градче по Черноморието, което бях планирал да посетя, след което да карам по крайбрежния път докъдето преценя. Първото нещо тук, което привлече вниманието ми, бяха тези странни кули.

Вече търсех някое място за хапване с местна кухня, когато най-сетне зърнах отново

доброто старо Черно море

Малко след това спрях до една пицария, за да питам момчетата, които се занимават с разнос по адреси, къде мога да открия това, което търсех. Казаха си няколко приказки помежду си и когато им изнесоха поредната пратка за доставяне, единият от тях ми каза да карам след него.

Доведе ме тук – точно зад автогарата, покрай която бях минал малко преди това.

Докато паркирам и отида да му благодаря, вече бе изчезнал в градския шум.
Тук именно хапнах най-вкусната телешка супа, освен всичко останало, което ми сервираха без дори да съм поръчвал. Вече заситен, можех спокойно да продължа по пътя си.

А на изхода, или респективно входа, на града хората си имат водопадче.

Поглед назад.

Вече се оглеждах за място за нощуване – мислех да приключвам карането за деня още по светло. Би било странно някак, но човек понякога трябва да прави и нещо щуро

Поне така мислех, докато не се набутах неусетно в предградията на

Гебзе

Вече ми бе ясно, че това, което бях намислил, няма да се случи, преди да прекося цялата лудница на

нощен Истанбул

Малко по-късно вече бях пред първия

мост над Босфора

На слизане от него очаквах да видя табелата, гласяща

„Welcome to Europe”,

но когато това стана, нямах никакъв шанс да спра за снимка предвид трафика зад мен.

Не знаех колко още ще трябва да карам, но един след полунощ вече минаваше, а аз се чувствах доста изморен, особено след трафика в Истанбул.

Гледайки навигацията, си харесах един път встрани и кривнах по него. Започнах да се оглеждам за по-скатано място, тъй като малко след отбивката започнаха да се появяват къщи от двете страни. Стигнах до края на пътя, без да си харесам място, така че се върнах до това, което ми се беше сторило най-подходящо до този момент. А именно една полянка точно преди първата къща.

Паркирах, разпънах набързо и около 2 ч. легнах да спя. Олекна ми страшно много. Сутринта бях сънувал някакви кошмари и през целия ден имах натрапчивото чувство, че нещо лошо ще се случи.

Половин час по-късно се събудих от гласове покрай палатката си. Предполагах, че може да имам разговори с местните, но ги очаквах чак на сутринта. Когато вдигнах ципа на палатката и се подадох навън, видях двама местни, фарове светещи към мен и полицай, който се приближаваше.

Имах късмет, говореше английски, така че му рекох две слова и ме остави да спя. Все пак дивото къмпингуване в Турция не е забранено, а и аз не бях навлязъл зад нечия ограда.

Четвъртък.

Истанбул – Лозенград – Варна,

445 km

Денят ми започна около седем и половина с Blackwinged Bird на Emm Gryner. Слънцето бе отдавна изгряло и галеше с лъчите си палатката ми, поради което вътре ставаше все по-задушно.

Събрах лагера и потеглих към дома. Чувствах някакво вътрешно задоволство и удовлетворение. След всички хубави неща, които преживях, днес вече щях да съм си вкъщи.

На два пъти ме спираха полицаи, но докато им кажех вълшебната думичка ”Булгаристан!”, ме отпращаха без дори да ми искат документи.

Пътят от Лозенград до Малко Търново

отново пустееше, но поне предлагаше някой и друг плавен завой.

И това е последната снимка за спомен от това пътуване.

Изненадата днес дойде на границата. И по-специално нашата – за пръв път ми се наложи да мина през зданието за обезпаразитяване, представляващо метално хале с дължина автомобил и половина, чийто под е пълен с някаква течност, а отстрани те облива душ. Изключително приятно и освежаващо, няма що

Граничарите сякаш никога не са блестели с интелект, но пък да ме попитат дали съм бил в Турция ми дойде малко в повече.

Другият му колега, от митницата, дори ме помнеше от предишното пътуване и ме заби с въпроса за 100 000 лв – защо този път съм сам. Е какво да отговоря?

Вече преминал границата, не ми оставаше много, освен да отметна и последните 200 km до вкъщи, които за щастие са по криволичещи пътища. Най-после нещо различно от изправени двулентови друми, по които можеш да заспиш от скука, докато играеш шах със себе си.
В късния следобяд вече се прибрах след тези 7 дни и 4770 km, голяма част от които по пътищата на Азия.

Вече ми харесваше да съм си вкъщи. Като изключим трафика във Варна, който почти бях забравил, и това, че тук постоянно трябва да си нащрек.

Край

Автори: Борислав Костов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Мала Азия – на картата:

Мала Азия

Продукти за 4 порции:
2 яйца
1ч.ч. сметана
400мл прясно мляко
2с.л. брашно
100г шоколад
2 нара
2 ванилии
3с.л. захар
1с.л. пудра захар
щипка сол
портокалови стърготини

Приготвяне:
Един много ефирен десерт, поднесен в чаши. Най – напред разтопявам шоколада в горещата сметана. Обърквам и оставям касеролата настрани. Отделям жълтъци от белтъци. Разбивам жълтъците с брашно. В тенджерка наливам прясно мляко. Добавям три супени лъжици захар и поставям на котлона. Пробърквам, за да се разтопи захарта. Наливам жълтата кашица. Бъркам непрекъснато до сгъстяване и оттеглям съда от котлона. Оставям да поизстине. Разбивам белтъците на сняг заедно със щипка сол и пудра захар. Обърквам жълтъчен и белтъчен крем. Към него добавям шоколадово- сметановия. Обърквам и ароматизирам с ванилия и портокалови стърготини. В чаши разпределям слой от муса. Следва плодов ред от нарови зрънца. Завършвам със шоколадов крем. Надявам се да си приготвите този изкусителен десерт и да му се насладите!

ВАС задължи ДАНС да даде на БХК статистика за СРС

„Литературни есета“ (изд. „Colibri“) на Вирджиния Улф събира в себе си 25 слабо известни на българския читател текста, подбрани лично от преводачката Иглика Василева. Искам да отбележа още в началото, че тези есета не са помпозни и трудноразбираеми, интелектуална поза и напудрени сложни думи, както много хора си мислят. Тъкмо напротив – през цялото време ще усещате...

Докато целият свят е втренчен в ситуацията след атентатите в Париж в Москва някак между другото потвърдиха една от онези очевидности за целия свят, които от Кремъл затаяваха, за да признаят накрая в удобен контекст: катастрофата на руския самолет над Египет не е катастрофа, а е резултат от терористичен акт. Това признание, направено след многобройни изявление на западни експерти и политици за почти 100 процентната им увереност във версията с атентата, закъсня с цел да се уталожи покрусата на руснаците от загубата на 224 сънародници и да се отложи “за по-добри времена” трудният за преглъщане от Москва извод, че акцията на Путин в Сирия не само не е безкръвна за Русия, но и се плаща с кръвта не невъоръжени нейни граждани.

 

Русия, понеже не е Франция или САЩ, изпраща самолети и войници в Сирия по волята на вожда, който не дава обяснение на народа си за началото и края на подобни акции, а още по-малко иска разрешение от него чрез механизмите на демокрациите на Запад. По същата схема вождът решава дали да признае или не някакъв факт от национално и международно значение, като атентатът над Синай. Защото за Кремъл военната намеса е предмет на търговия с влияние- вътрешно за пред зомбирания с параноята за вековната руска традиция националната гордост да се кове с чука на войната , а не с плуга на съзиданието, както и външно за пред света, от който Москва изисква уважение като “незаобиколим фактор”, демонстриращ (отново военна) сила.

 

И ето че вождът е преценил, че сред пукота на куршумите и бомбите в Париж е дошло време да обясни “необяснимото”  за руските власти до вчера внезапно падане на огромния пътнически лайнер от 10 000 метра височина след явно предварително и мигновено разпадане във въздуха.След това “прозрение” руските бомби и ракети последваха френското отмъщение срещу Рака , столицата на главорезите, които се похвалиха с атентата срещу руския самолет.Това, разбира се, е добра новина за борбата срещу злодеите от Ислямска държава, но как да бъде разчетена тя извън рамките на официалната пропаганда на Кремъл.

 

Ето реакцията на руския критик на режима Марк Солонин:

Днес, 17 ноември, Върховният главнокомандващ обяви публично, че причината за катастрофата на руския самолет в Синай и смъртта на нашите съграждани е терористичен акт. След като властите официално признаха очевидното, могат да не си правят труда да дрънкат за “пукнатина от умора на метала”, която за части от секундата е разцепила 100-тонен самолет, е време за обсъждане на много по-важни въпроси.

 

Изразявам категоричното си несъгласие с мнението на много уважавани и достойни хора, които преди и след трагедията, която се случи на 31 октомври в небето над Синай, призоваваха за самоотстраняването на Русия от борбата (и по-конкретно – от войната) срещу ислямо-фашизма. До този извод стигнах вчера. Точно преди четири години, през ноември 2011г., в два броя на седмичника “Военно-промишлен куриер” публикуваха моята статия – “Докато фронта е далеч от Москва”. След тази публикация, получих поредната партида от възмутени отзиви (на сайта на “ВПК” коментарите са запазени) на тема “ционистът и антисъветчикът Солонин подло се опитва да ни включи в еврейско-арабскитре разпри”. Надяваме се, че глупаците са намалели, а средноинтелигентните би трябвало вече да са разбрали, че това не са “еврейско-арабски разпри”.

 

Някои харесват повече израза “война на цивилизациите”. Дори на словесно ниво не трябва да се допуска такава небрежност в терминологията. Агресивния ислямски фундаментализъм не е “цивилизация”, а дивашко средновековно варварство. Това е зловеща тоталитарна идеология и терористична практика, които открито отричат ​​ценности като свободата и човешкото достойнство, това е стремеж планетата ни да се превърне в мравуняк, в която живота на “мравката” не е струва нищо.

 

Ако тези думи – заради неразбиране – предизвикат възмущение сред някои от моите сънародници в Казан, Уфа и Махачкала, моля не се обиждайте напразно. Ако вие, приятели мои, не знаете смисъла на понятията “джихад”, “газават”, “дар ал-ислам”, “дар ал-харб,” или поназнайвате нещичко, но го възприемате като красива поетична метафора, като някакъв “словесен орнамент” – всички казано по-горе, няма нищо общо с вас. Между другото, ислямофашистите изобщо не ценят и живота на своите събратя – достатъчно е да си припомним дивите кланета в Судан и Сомалия.

 

Напълно подкрепям и одобрявам думите на В.В.Путин от 28 септември пред Общото събрание на ООН: “Лицемерно и безотговорно се опитват да манипулират екстремистки групи, да ги използват за постигането на собствените си политически цели”. Тези думи имат особен смисъл заради факта, че са произнесени от президента на Русия – страната-правоприемник на Съветския съюз. Точно Съветският съюз през 1939-1940гг. провежда безотговорна (без никакво лицемерие, тогава всичко се прави с демонстративна наглост) политика чрез използването на нацистката агресия за постигане на собствените си егоистични политически цели; това мародерство (огромно при това, ако си припомним площа на окупираните територии) закономерно доведе до трагедията на 22 юни 1941г., а сметката за възторжения “брестнаш”, “талиннаш” “виборгнаш”, беше живота на милиони хора.

 

Надявам се, че сега с политиката на подкрепа на “добрите и правилните” ислямски екстремисти е приключено завинаги. Русия вече няма да се ангажира с въооръжаване и политическо “покровителство” на Хамас и Хизбула. Надявам се, че руският заместник-министър на външните работи, г-н Богданов, заявил едва преди два дни (!), че Русия не смята Хамас и Хизбула за терористични организации, защото “никога не са извършвали терористични актове на територията на Русия”, ще бъде уволнен след не по-късно от два дни. Надявам се, че от този момент нататък политиката на Русия към Израел – форпостът на цивилизацията – ще престане да бъде комбинация от лицемерни усмивки с едва прикрита подкрепа за всякакви злодеи, които обещават да изтрият еврейската държава от лицето на земята.

 

Днес Вие, Владимир Владимирович, заявихте: “Ние ще ги търсим (терористите), където и да се крият. Ще ги намерите и ще ги накажем”. Веднага ще Ви дам точен адрес, съвсем наблизо: град Москва. Тук редовно идват лидерите на Хамас (на 5.08.2006г., дори им организираха обиколка из кремълските музеи, а на следващия ден лидерът на терористите беше приет от Патриарха на Москва и на цяла Русия), идват на големи групи, така че специалните части на ФСБ могат да ги арестуват под строй.

 

Днес ръководителят на Федералната служба за сигурност Бортников Ви доложи, че бомба с 1,5 кг тротилов еквивалент е убила 224 руски гражданин, включително 29 деца. Последиците от иранският “мирен атом” могат да бъдат напълно различни. Надявам се, че Русия няма да продава най-новите си системи за противовъздушна отбрана на ядрените съоръжения на Иран, че няма да блокира анти-иранските резолюции в Съвета за сигурност на ООН, а ще обедини усилия с другите велики сили за да гарантира, че светът никога няма да се изправи пред ислямо-фашистки ядрен шантаж.

 

“Не можем да бъдем заедно, ако не споделяме общи ценности” – написа на 14 ноември тази година Михаил Ходорковски. Много вярно. Русия не е само Сталин и Ежов. Русия – това е Пушкин и Цветаева, Толстой и Булгаков, Чайковски и Рахманинов, Менделеев и Жуковски, Корольов и Гагарин. Руският свят (без кавички, колорадски лентички и лугандонски бандити) – това е огромна, неразделна част от Цивилизацията. Русия има правото и задължението да заеме полагащото и се място в тази Цивилизация.

 

Марк Солонин

17.11.2015

echo.msk.ru

Превод от руски за ivo.bg Васил Костадинов

Share on Facebook

Share on Facebook

През 1954 г. Ерих Мария Ремарк пише романа си „Време да се живее и време да се мре“ (изд. „Хермес“). Роман, който ме сграбчи за гърлото и ме заведе в студена Русия и раздираща се Германия през Втората световна война. Убедена съм, че всеки трябва да се докосне до тази книга! Историята разказва за немски...