Имам малка реплика по въпроса за стрелбата срещу парашутисти.

Превърнах се в такъв през 1982 г. Повикаха ме запас. Никога не съм се „скатавал”. Макар наистина да страдам от морска болест, за разлика от стотици други призовани с повиквателни ( с които се видяхме на едно място в съответното Софийско военно комендантство), не се опитах да се измъкна с връзки или с медицински бележки.

 

След подбора на годните между нас останахме един взвод подходящи за хвърляне от хеликоптер като чували с картофи запасняци с шкембенца , призовани за целта в Пловдив. Моя милост  от дете повръщаше в тролей и се налагаше да слиза за ужас на възрастните ми придружители, но се оказах сред малцина избрани екземпляри, отговарящи перфектно на изискванията.

 

На „стари години” , уволнил се през 1975-та като сержант (радист „малка мощност”), скочих „като поп” колкото пъти ми наредиха с парашут, образец от времето на Втората световна война. Специфичното за тези реликви беше, че бяха не просто древни, но и почти неуправляеми, особено от новобранци с две-три седмици опит. С тях падаш предимно там, където са те пуснали от въздуха- може и върху електрически кабели. Което обаче е относително добра новина в сравнение с факта, че съвременните парашути „крило” развиват голяма хоризонтална скорост и могат да те размажат в някакъв обект, ако не си в състояние да ги управляваш.

 

Успях да се заклещя в безпомощно състояние при едно от приземяванията в короната на дърво. Наложи да ме свалят. Не беше много героично. Имаше и запасняци, които се запънаха от ужас на изхода на хеликоптера. Трябваше да бъдат изритани от „спускача”- як сержант, който при приземяването единствен между нас получи травма. След това ни преподаваше следващия урок легнал на масата за сгъване на парашутите.

 

Мога да си представя колко е гадно в безпомощно състояние да стрелят по теб от земята. Това се е случило на един руски пилот в Сирия.

 

Стрелбата по парашутисти е забранена от международното право. Никой никога не го е спазвал обаче в реална бойна обстановка. Не е много за учудване, че и в случая с руския пилот по него са стреляли онези, които вероятно имат причина да мразят падащите от небето бомби и пилоти с парашутисти върху техните села.

 

Дълъг послеслов:

 

В едно телевизионно предаване чух моя познайник ( който по русофилски причини отказва напоследък да ми казва „добър ден”), бившия оперен певец Юлиян Константинов, да твърди следното: българите никога не сме стреляли срещу американци. Каза го екзалтирано в рамките на тезата си за безобразието да има паметник на загиналите американци в България ( които, излиза, са предали Богу дух, от простуда на гостоприемната топла българска земя). С което потвърди за пореден път, че русофилството е преди всичко форма на невежество.

 

Неприятната истината , за сведение на невежите, е , че срещу американските и британските самолети и обитаващите ги военни са стреляли доста българи. Включително и доброволци след населението (въпросът не е дали е било основателно, а дали е факт).

 

На връщане от Румъния след масираните бомбардировки на англоамериканската авиация над германските обекти в Плоещ, част от разнебитените от попадения на противовъздушната отбрана на Вермахта бомбардировачи са били лесна мишена в небето на България, която не е била обект на техните атаки. Но накрая царството ни се превръща в такава, след като надупчените от германски куршуми и шрапнели „летящи крепости” многократно са били сваляни в почти безпомощно състояние. Пилотите са били обстрелвани в случай, че са катапултирали. Оцелелите са били линчувани не рядко на земята. И все пак са оживели десетки от тях в концлагери на българска земя, за да разкажат тази гадна за нас истина.

 

Само че кой ти казва истината днес и тук в пропитата от проруска ненавист към американците и британците България, която им е обявила война, а не обратното. Ние живеем в държава, в която премиерът Борисов може да каже лъжата, че България била обявила война на СССР ( каза го на международен форум в София, чух го с ушите си). Тази „новина” не беше засечена от радарите на нито една медия и остана да събира праха в книгата ми „Премиер на РъБъ” и в този блог.

 

Какво да се чудим тогава на оперетния гняв на оперния певец, който раздава „историческо правосъдие” в националния телевизионен ефир от сцената на русофилското си невежество.

Апропо, по някаква ирония в рамките на този текст, истината е ( не като лично заяждане), е че единственият запасняк, който отказа дори да се качи на хеликоптера в Пловдив ( правейки истерична сцена), беше един  оперен певец, чието име не помня, а и да помнех, едва ли бих споменал.

Напомням обаче това:

http://ivo.bg/2014/06/20/%D1%81%D0%BA%D0%BE%D0%BA-%D0%B2-%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B8%D0%B7%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%BE%D1%89%D0%B5-%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D1%8A%D0%B6/

Share on Facebook

Share on Facebook

Фотографският проект „People of Sofia/Хората на София“ вече ще може да бъде разгледан и като луксозно печатно издание с марката Кубар, съобщават от Егмонт България. Запечатаните моменти предлагат безценен поглед към динамиката на града и неговите жители вече няколко години. Всеки може да стане герой на People of Sofia – обективът на фотографа Вихрен Георгиев улавя настроенията...

Литературният феномен „Игрите на глада“, който малко след излизането си през 2008 г. е последван от продълженията „Възпламеняване“ и „Сойка-присмехулка“, се оказа хит не само в книжарниците, но и по кината. Сега, след като вече сме видели цялата трилогия на Сюзан Колинс, пренесена на голям екран, е удачно да направим кратка равносметка – за поредицата, за антиутопиите, а и...

Пламен Асенов
26. 08.15, радио Пловдив

Целия текст слушай тук – http://bnr.bg/plovdiv/post/100595093/velikite-evropeici-safo

Днес ще говорим за любовта. Давам си сметка, че поне от 149 седмици искам да кажа това като начало на някое от предаванията за великите европейци, но чак сега му дойде времето. И все пак, ще говорим за любовта не защото аз искам така, а защото отиваме около 28 века назад, при един от деветимата най-велики гръцки поети от античността – Сафо от остров Лесбос. Платон я нарича „десетата муза”, Сократ казва за нея – „тя е моят учител в любовта”. Страбон я определя като „чудо”. Два-три цели текста и няколко десетки фрагмента – това почти нищо от поезията на Сафо е стигнало до наши дни. Духът на нейната любов обаче е прескочил времето непокътнат.

Сафо, Поетичен фрагмент 2, старогръцки

Превод:
Благословен като безсмъртен бог е той,
младежът, който седи до тебе –
и непрекъснато те чува и те вижда,
говори нежно, сладко се усмихва.

Така започва номер 2, един от поетичните фрагменти на Сафо, достигнали до наши дни. Надали точно с тази мелодия, но на същия старогръцки език, е звучал той от нейните собствени уста. Разбира се, че по-нататък, както разказва текстът, душата на девойката не намира покой, в гърдите и настават безредици, дъхът и изчезва, гласът и се губи, тя цялата гори, над очите и пада мрак – и всичко това заради все по-сладката и все по-близка близост на младежа. А ето и точно как завършва всичко:

В росата свежа аз се охладих,
кръвта ми в нежен ужас се вълнува,
немощният ми пулс е спрял да бие –
предадох се, отпуснах се, замрях.

Сафо, Поетичен фрагмент 2, старогръцки

Да, това е поезия, писана не само да забавлява, но и да учи младите девойки на тайнството любов, деликатно и компетентно да ги предупреди за онова, неизбежното, и сладкото, и тайното, което ги очаква, да ги освободи от страха им пред неизвестното и да ги подготви за момента, когато ще попаднат в нечии обятия и целите ще се отворят като напъпил цвят. В VІІ век преди новата ера, когато Сафо се появява на бял свят, на нейния роден остров Лесбос живее доста разкрепостен народ. Там жените, за разлика от всички останали области на антична Гърция, имат голяма свобода – нямат ограничения в социалната сфера, част от семейното имущество може дори да се предава по женска линия. На всичкото отгоре не само мъжете, но и жените имат своите тиаси, „клубове”, нека ги наречем, мини-общности, където се събират и обменят опит, молят се или се свързват с богините, най-вече Артемида и Афродита, гласят се за сватби и се учат на различни други момински работи. Начело на такъв тиас е била и Сафо. Надявам се, че все пак от казаното няма да я възприемете като възпитател в пансион за благородни девици. Впрочем, точно така са я представяли пред широката публика през ХІХ век в Англия, за да може хората хем да схванат по-добре ролята на Сафо и отношенията, които царят в тези лесбоски „клубове”, хем да не се нарушава строгия викториански морал. По онова време в Англия и САЩ суфражетките започват все по-настоятелно да искат избирателни права за жените и стимулират движението, наречено по-късно „феминизъм”. Смята се, че неговото начало обаче е поставено доста преди това, още през ХVІІ век, от бисексуалната монахиня Сор Хуана, дете-гений, поет, философ, математик и мистик. Нейните идеи за правата на жените и атаките срещу лицемерието на мъжете са развити през ХVІІІ-ти век от Мери Уолстънкрафт, писател и философ, майка на Мери Шели и автор на книгата „Защита на правата на жените”. Така или иначе, вероятно точно интересът към правата на жените стимулира и нарастването на интереса към поезията на Сафо в англоезичния свят през късния ХІХ и началото на ХХ век.

Антична гръцка музика, Сватбен химн на Сафо

Превод:
О, покривът е нависоко,
аз пея химни,
надигнете се, майстори,
пея химни.
Младоженецът идва точно като Арес,
като човек, много по-голям от голям човек.
Аз пея химни.

Антична гръцка музика, Сватбен химн на Сафо

Този сватбен химн на Сафо е само един от многото, които тя е написала през живота си, заедно с неизвестно количество оди, елегии, празнични и настолни песни. Знае се със сигурност, че някога в Александрия са издадени девет тома нейна поезия, които обаче са последвали съдбата на знаменитата Александрийска библиотека – изчезнали са в огньовете на историята. Може би затова сигурните неща, които знаем за живота на Сафо, са толкова малко. Принудени сме да разчитаме на информация от доста по-късни свидетелства, някои от които често си противоречат, а други са родени или постепенно са се превърнали в чиста митология. И все пак – нейното родно място е град Митилин, столицата на остров Лесбос. Това е гръцки остров в североизточната част на Егейско море, близо до турския бряг и на хвърлей от знаменитата Омирова Троя. Времето на раждане на Сафо е съмнително, според различни източници то се поставя между 730 и 712 година преди новата ера. Баща и е търговец, представител на тъй наречената „нова аристокрация” на острова, приема се, че името му е Скамандрон. Майката на Сафо се казва Клеис или Клеида. За това свидетелства един доста по-късен папирус, в който се твърди, че Сафо има дъщеря и тя носи името на баба си. Точно това свидетелство може да се смята за достоверно, доколкото съвпада с един стих на Сафо от фрагмент 132, в който се казва: „Аз имам красиво дете, то изглежда като златно цвете, моята скъпа Клеис, която не бих разменила за съкровищата на цяла Лидия”.

Шаде, Като татус

Знаменитият античен поет Алкей, който е не само съгражданин, но и съвременник на Сафо, я описва така – „ситно къдрава, сладко усмихваща се, чиста…..” Според други източници поетесата е дребна и доста мургава, ако не и направо черничка, но това изобщо не отменя идеята за красивите тъмни къдрици и сладката усмивка. Сигурен факт от живота на Сафо е също изгнанието и в Сицилия. Тя не е човек, който се меси в политиката, в поезията и няма дори намек за нещо подобно. На Лесбос по нейно време обаче се развиват остри политически битки, така че в един момент тя все пак се оказва под заплаха, може би заради приятелството си с Алкей, който пък има своя партия. Сафо емигрира, но тогава името и вече очевидно е известно по целия античен свят. Както пише по-късно Цицерон, когато поетесата пристига в столицата Сиракуза, там вече има нейна статуя, издигната в централната зала на градския съвет. Въпреки това обаче, както Сафо сама свидетелства, по време на изгнанието и липсват някои предмети на разкоша, с които е свикнала. Вероятно и липсват мъжа и дъщеря и, които изглежда умират преди това, неизвестно как. Не се знае колко време прекарва Сафо в Сицилия, но със сигурност после се връща на родния остров. Умира там някъде около 570-та преди новата ера, тоест, живее минимум 40, максимум 60 години. Никога обаче не губи любовта от погледа си, както свидетелства един очевидно по-късен поетичен фрагмент.

… Макар че ти си ми любима,
жена по-млада ти си избери:
на мен — по-старата — не ми прилича
със тебе да живея…

Шаде, Джезабел

Разбира се, когато се говори за Сафо и остров Лесбос, често става дума не толкова за поезия, колкото за секс. Каква е разликата между двете, аз поне отдавна не разбирам, но изглежда има хора, които знаят. Така или иначе, от век и нещо насам лесбийска и сафическа любов се използват като синоними, които насочват пряко към женската хомосексуалност. Макар че всъщност Сафо не е хомо, а бисексуална. Към много от любовниците си, мъже и жени, които и даряват ласките на живота, Сафо пряко се обръща в своите стихотворения. Те пък я боготворят, заедно с цялата нейна поезия, както правим и всички ние вече 28 века. Боготворена, но не безсмъртна е Сафо. Тя сама добре разбира разликата и на едно място иронично пише – „ако смъртта беше благо, боговете нямаше да са безсмъртни”. Затова поне в един от поетичните си фрагменти ни е оставила завещанието си не само за времето на любовта, но и за времето на смъртта.

Таз прах е на Тимада, умряла преди брака.
Персефона прие я в тъмносиньото си царство.
Когато тя умря,
другарките й взеха остър нож,
отрязаха косите й красиви
и ги принесоха във жертва.

Шаде, Перли

 

След като днес на практика започнаха да действат руски търговски санкции срещу стоки от Турция ( която отказа да се включи в западните санкции срещу Русия), ще бъде справедливо да си спомним причините за лавината от двустранни и международни санкции, с новините за които ставаме и лягаме вече втора година.

 

Само факти.

 

През март 2014 г. , възползвайки се от слабостта на миролюбивата Руска федерация, специално подготвени украински части нахлуха на руска територия, с цел да я окупират и анексират на основание на историческия факт, че Киевска Рус е създателка на Русия и има законното право да предяви претенцията си към всяка част от уж руската земя. Оранжеви човечета без обозначителни знаци нападнаха руски казарми и учреждения, които, поради безвластието в Москва и предварително взетите мерки от страна на украинската агентура в тях, бяха заварени напълно неподготвени да окажат съпротива. Могъщата украинска армия се включи по въздух, суша и море, но украинският фашист Порошенко ( избран по-късно за президент милионите украински фашистки избиратели) отказа да признае украинската роля в окупацията, поне до нейното успешно завършване, когато с гордост си призна как е преметнал целия свят с лъжата, че нямал нищо общо с оранжевите човечета.

 

Украинското вероломство, разбира се, породи остро недоволство в ЕС и САЩ. Ето защо те наложиха санкции на миролюбивата Руска федерация, жертва на фашистката украинска хунта. Москва използва законното си право на самоотбрана и наложи санкции на собствения си народ, лишавайки го от вноса на западни храни.

 

В желанието си да отклони вниманието на света от факта, че не участва в западните санкции, Турция реши да се намеси военно в размирния руски кавказки регион, бомбардирайки гранични райони на миролюбивата Руска федерация. Турция се реши на тази интернационална помощ в борбата с кавказкия екстремизъм в резултат на факта, че Русия много иска, но понеже е истински демократична държава, не може да спре свободното движение на хиляди бойци към Близкия изток. Както е известно, Руската федерация няма служби за сигурност и това обяснява защо властите не могат да попречат на този експорт в особено големи количества.

 

В резултат на серията турски въздушни провокации срещу миролюбивата Руска федерация, обяснени лукаво от Анкара като „грешки в навигацията”, се стигна до постоянно напрежение по турско-руската граница, което ескалира до свалянето на руски бомбардировач на граница между Турция и Сирия.

 

Ето така, ползвайки законното си право на самоотбрана срещу турските домати, днес Москва наложи забраната те да бъдат внасяни в преливащата и без това от собствено производство на зеленчуци ( да не говорим за червенчуци) Русия. Ударени са руснаците, които бяха започнали да се правят на ударени и да не подкрепят достатъчно санкциониращия ги ръководител, забравяйки славните времена на Брежнев и постигнатите от него практически 100 процента народна подкрепа.

 

Можем да не се съмняваме, че под мъдрото ръководство на Кремъл руският народ, който вече постигна много в санциите по границата с Европа и ги доразви в посока Мала Азия, ще продължи да жъне успехи в това отношение и в самата Азия. Русия е голяма и възможностите й в това отношение далеч не са изчерпани.

 

Петър Първи би се обърнал в гроба от тези успехи на изолационистката политика на неговия съгражданин Путин Първи, при когото има основание Северната Венеция да бъде прекръстена на Санкц Путинбург и да бъде възстановена в това качество като столица на най-санкционираната империя в човешката история.

Share on Facebook

Share on Facebook

Всички знаете, че премиерът Слънце е на посещение в Китайската народна република. Ето каква новина за "грижите му" за матр'яла публикува снощи в-к "Дневник": " Борисов обяви, че се търси китайски и...

Продукти:
400г бутертесто
1кг ябълки
½ ч.ч. захар
1ч.л. канела
щипка сол
щипка кардамон
½ ч.ч. смлени орехи
2 яйца
1 ванилия
2ч.ч. прясно мляко
70г краве масло

Приготвяне:
Отново бутертесто в действие, но в сладък вид. Обожавам печени ябълки и намирам начин да ги влагам в сладкиши. Размразявам бутертестото. Обелвам ябълките. Режа на малки кубченца. Обърквам кристална захар, орехи, щипка сол, канела и кардамон. Разточвам леко многолистната кора. Премествам в тавичка. Отгоре попълвам с плодов ароматен слой. Поливам са разтопено краве масло. Пека на умерена фурна, тридесет минути. През това време разбивам яйцата с пудра захар. Добавям ванилия и прясно мляко. Поливам питата и връщам в загрятата фурна. Пека още около 40- 50 минути. Трябва да стегне яйчения слой и да хване златиста коричка. Оставям сладкиша да изстине. Режа на парчета.

България е платила 600 000 лв. след жалби на затворници в Страсбург

Започваме още едно пътешествие с опела на Валентин. Този път целта ни е Средна Азия. В началото ще минем по северния бряг на Черно море – до Северен Кавказ в Русия. Приятно четене:

С Опел до Средна Азия, 2015

първа част

Румъния, Украйна до Сочи в Русия

През 2015 година продължих да изучавам държавите източно от България. Обиколих с автомобил Киргизстан, Казахстан, Азербайджан, Южна Русия, Южна и Източна Украйна.
Преди да разкажа накратко за това пътуване, нека напомня за туристическата ми обиколка на Източна Европа и Азия с автомобил през 2014 година. Тогава изминах 30 хиляди километра от Беларус, през Монголия, до Японско море. После обратно през Сибир до Санкт Петербург. Общата продължителност на това пътешествие беше два месеца и половина. Ето и три снимки от него за припомняне.

След завръщането ми се оказа, че Опела е много изпочупен, предимно от ужасните монголски пътища. Реших да не го ремонтирам и го издадох за старо желязо през есента на 2014 година. Разполагах с още един Опел Астра, също толкова стар, с който можех да продължа пътешествията си.

През 2015 година потеглих с автомобила на Изток към Средна Азия. Разгледах Южна и Източна Украйна, Южна Русия, Азербайджан, Казахстан и Киргизстан.

Изминах почти 14 хиляди километра с автомобила. Тъй като в планините на Киргизстан двигателят на Опела ми се повреди лошо, реших да не го ремонтирам и го оставих там. Прибрах се първо с влак до Москва, а после със самолет до Бургас. Продължителността на пътешествието ми беше 52 дни, а видяното около 70% от предварително планираното. На горната снимка с черна линия и стрелки за посоките е означен маршрута, изминат с Опела. Пунктира показва планирания, но неизминат поради повредата, маршрут на връщане.

В Румъния разгледах градовете Браила и Галац,

защото са свързани с нашето националноосвободително движение през 19-ти век.

Южна Молдова

не ме впечатли с нищо особено: беден регион с развито селскостопанско производство, много прах и разбити пътища. Единствения град, който разгледах, беше

Вулкънещ

В Украйна

първо минах през

Бесарабия,

където живеят доста българи. Център на региона е град

Болград

Татарбунар

е малко градче в регион населен предимно с гагаузи. Това са турци, които са приели християнството, след като Русия е завладяла тези земи от Турция. Отказалите да сменят вярата си са изселени в Турция, а на тяхно място са се преселили християни от Балканския полуостров, каквито са и бесарабските българи.
В тази част на Украйна пътищата бяха в лошо състояние, но с приближаването на Одеса главният път стана по-добър.

С население от един милион

Одеса

е най-големия град в Южна Украйна. Основан е в края на 18-ти век на брега на Черно море. Определено това е един от най-красивите градове в Източна Европа. Обновена централна част, спокойни и приветливи хора, много музеи с богати експозиции. По мое мнение, в Украйна има два големи града, в които се е запазил „аристократичен“ дух. Под този термин разбирам културни традиции, които са се трупали векове наред и това личи не само в архитектурата, но и в поведението на хората. Тези два града са Лвов на запад и Одеса на юг.

Курортната зона на Одеса с плажове и хотели се нарича

Аркадия. Там не пропуснах да се изкъпя в Черно море.

Николаев

е основан в края на 18-ти век и днес градът има около половин милион жители. Развил се е като корабостроителен център на Черно море. Основната забележителност е Музея на корабостроенето и флота. Тук е завършил гимназия българският писател Алеко Константинов.
Следващият голям град между Одеса и Крим беше

Херсон

С население над 300 хиляди градът е разположен на брега на река Днепър, преди вливането й в Черно море. В този град е роден бившия ни министър-председател и настоящ председател на партията на европейските социалисти Сергей Станишев.

Плановете ми бяха да вляза в Русия и да обиколя Кримския полуостров, а оттам да продължа към Азербайджан. Но не се получи. Украинците

не ме пуснаха в Крим

и на двата гранични пункта, където пробвах да мина границата⃰.

Аскания-Нова

е биосферен резерват с животни и растения от целия свят. Създаден е през втората половина на 19-ти век от германски заселник, който е искал в степите на Южна Украйна да пресъздаде растителния и животински свят от всички континенти. Поради големите площи, за разглеждането на зоопарка и дендрариума ми трябваше повече от половин ден.

Град Геническ 

не ме впечатли, с изключение на големия плаж на

Азовско море

Морската вода ме изненада с това, че беше доста по-топла отколкото по северното ни Черноморие и слабо солена. Вероятно защото Азовско море е затворено и по-плитко.

Арбатската стрелка

е тясна ивица земя (нарича се още „коса“), която отделя залива Сиваш (някои го наричат солено езеро Сиваш) от Азовско море. Тук се сблъсках с отзивчивостта и сърдечността на украинците, от които бях очарован. Привечер, опитвайки се да изляза на пясъчните крайбрежни дюни, пробвах да прекося малка река и затънах в нея. Опелът се напълни с вода, но веднага на помощ ми се притекоха почиващи на брега, които ме изтеглиха от реката с техния автомобил. На сутринта същите украинци (две семейства на палатки), заедно с друг механик от Харков, се заеха да оправят Опела ми. Развъртяха подгряващите свещи и с превъртане на ръка изкараха водата от цилиндрите. С теглене автомобилът ми запали, а след това ремонтираха и стартера. Предложих им пари за помощта, но всички те категорично отказаха. Взеха само малки български сувенири. Двете семейства бяха украински националисти от Кривой рог. Механикът от Харков и семейството му бяха проруски настроени. Помежду си не общуваха, но докато ремонтираха опела ми си говореха като приятели.

На следващия ден в автосервиз в град

Мелитопол

ми отремонтираха развалената брава на вратата. Отказаха да ми вземат пари, тъй като това било дребна работа, а пък аз съм гост на Украйна от братска България. Самият град е с развито машиностроене, а основната туристическа забележителност е разположената на няколко километра северно

Каменна могила

Този каменен хълм е използван от древните хора като светилище, а музейната експозиция съдържа рисунки върху камъните и каменни скулптури отпреди много хилядолетия.

Запорожие

е разположен на река Днепър и с население над 750 хиляди е един от големите градове в Източна Украйна. Като развит индустриален център той е известен с предприятията си на черната и цветна металургия, както и автомобилостроенето. Най-популярни са изградените в началото на 30-те години на миналия век язовир и електроцентрала „ДнепроГЕС“. Те са били най-големите в света и са включени в направената тогава класация на новите 7 чудеса на света. От туристическа гледна точка най-голямата забележителност е

казашката крепост на остров Хортица

На това място е съществувала казашка република, която е забогатяла от таксите, които е събирала от преминаващите по река Днепър търговски кораби. На територията на републиката не са се допускали жени и дори императрица Екатерина Велика при посещението си там е могла да наблюдава острова с крепостта само от скалите край Днепър.

С население от близо един милион

Днепропетровск

е сред най-крупните промишлени центрове в Източна Украйна. Развити са ракетостроенето, машиностроенето, металургията и други отрасли на тежката индустрия. Градът е създаден през 18-ти век от княз Потьомкин и се е наричал Екатеринослав. Запомних Днепропетровск и с чудесните музеи, съдържащи множество артефакти и експонати.

Харков

е втория по големина град в Украйна с милион и половина жители. Той е крупен научен, културен и индустриален център в североизточната част на страната. Харковският университет е основан в началото на 19-ти век, а днес висшите учебни заведения са над 30 на брой. Развити са машиностроенето и оръжейната промишленост. По времето на СССР градът е бил третия по значимост индустриален и научен център, след Москва и Ленинград. През периода 1917г – 1934г. Харков е столица на Украйна, където до 1923 година министър председател е Кръстьо Раковски – революционер и политик с български произход. Централният площад на града е един от най-големите в Европа. В музеите най-интересни ми бяха английски танк от Първата световна война и експозицията в Музея на религиите.

Преминаването на Украинско – Руската граница ми отне 9 часа

Чакането от сутринта до късния следобед в горещия юлски ден беше доста изтощително. От украинската страна на границата имаше билбордове с антируска насоченост.**

Южна Русия

Белгород

е съвсем близо до границата. Населението му е близо 400 хиляди. Развити са машиностроенето, енергетиката и производството на храни. Градът ме впечатли с чистота и спокойствие, както и с обновените си сгради и новото строителство. Първата ми работа беше да разгледам диорамата „Огнената дъга“, посветена на Курската битка през лятото на 1943 година.

Заобиколих Украйна от северо-изток и изток. Пътьом разгледах малкия град Россош и село Терновка.

Новочеркаск

е столица на донските казаци. Днес в него живеят 170 хиляди души. Впечатлиха ме фактите, че по съветско време през 1962 година там е имало работнически протест против повишение на цените. Срещу демонстрантите е стреляно от силите на реда и са убити 26 човека. Чест прави на генерал Матвей Шапошников това, че отказва да изпрати танкове срещу протестиращите. Той заявява: „Не виждам пред себе си такъв противник, когото би следвало да атакуваме с нашите танкове.“(за повече подробности и за жестокостта при потушаването на въстанието – потърсете Солженицин и Виктор Суворов – бел.Ст.)

Ростов на Дон

е областен център с 1,1 милиона жители. Разположен е на река Дон, петдесетина километра преди вливането й в Азовско море. Градът е основан в средата на 18-ти век и е побратимен с нашия Плевен. Направи ми впечатление, че в краеведческия (историческия) музей имаше цял раздел, посветен на Руско-Турската освободителна война 1877г.–1878 г. и на подвига на българските опълченци, които с руските воини защитават Шипченския проход.

Азов

е малък град, разположен до река Дон при вливането й в Азовско море. Това стратегическо място го е правило значим център през вековете. Той е първият град, превзет от Русия в началото на 18-ти век, даващ излаз на голямата държава към топлите южни морета. Случайно попаднах на възстановка на превземането на азовската крепост.

Краснодар

беше следващият руски град, който ме впечатли с приятната си атмосфера. Основан е в края на 18-ти век с името Екатеринодар и като център на историко-географската област Кубан. Сега има население над 800 хиляди и се явява административен център на Краснодарския край. Този район е известен като „житницата на Русия“ заради плодородната си почва и високите добиви на зърнени култури. Побратимен е с нашия град Бургас, поради което има ресторант „Бургас“ и кино „България“. През януари 1961 година в града избухва стихиен бунт срещу социално-икономическата политика на съветската власт. По време на протестните действия случайно е убит един ученик в 10-ти клас, след което демонстрантите разбиват и разграбват имуществото от сградата на областния комитет на комунистическата партия.

Анапа

е 70-хиляден курортен град на северо-източното черноморско крайбрежие. Градският плаж беше претъпкан с почиващи. Северно от града има над 10-километров пясъчен плаж, до който са построени много хотели, нещо подобно на нашия Слънчев бряг.

250-хилядният

Новоросийск

е най-голямото руско пристанище на Черно море. Разположен е амфитеатрално по бреговете на голям залив, към който се спускат хълмовете на Северен Кавказ. Развито е производството на цимент и машиностроенето. Мекият климат способства за развитие на лозарството, което позволява да се произвежда едно от най-търсените вина „Абрау-Дюрсо“. Първата забележителност, която посетих в града беше планетария, подобен на нашия в град Смолян. По-интересно ми беше, обаче, разглеждането на военния крайцер „Михаил Кутузов“. Той е построен в началото на 50-те години на миналия век, а от 2000-та година е кораб-музей.

От неголемите куроротни градове по руското черноморско крайбрежие най-много ми хареса

Геленджик

Със своите паркове, пешеходни алеи, малки ресторантчета, хотели и хубава плажна ивица градът е чудесно място за спокоен отдих. Разположен е по бреговете на Геленджикския залив, който е с формата на гъба. На това място е имало гръцка колония векове преди новата ера. Регионът е присъединен към Русия след Руско-Турската война от 1828г.–1829г.

Крайбрежието в посока юг към Сочи

се оказа доста развит туристически район. Там планините на Кавказ се спускат към Черно море и осигуряват топъл средиземноморски климат. Общото ми впечатление е, че при вливането на всяка планинска река в морето се образува залив с пясъчна ивица. Съществувалите на тези места села и рибарски селища сега са оформени като малки курорти с нови хотели и множество почиващи. Пътят е планински с много завои и преминава през центровете на курортните селища. Всичко това водеше до големи задръствания и се пътуваше много бавно. Едва в района на Сочи пътищата станаха широки с тунели и шофирането вече беше леко и приятно. На юг растителността става тропическа, но за сметка на това хубавите пясъчни плажове намаляват. Морската вода вече е доста топла, но каменистите плажове са отвратително неудобни.

60-хилядният

Туапсе

е пристанищен и курортен град, който не можа да ме впечатли след като вече бях разгледал красивия Геленджик.

Със сигурност мога да кажа, че

Сочи

е „перлата“ на руското черноморско крайбрежие. Очевидно, около зимната олимпиада през 2014 година в модернизирането на града и региона са вложени много пари. Сега това е един красив съвременен град с тропическа растителност, големи хотели, чудесни паркове и пешеходни зони. Инфраструктурата е обновена и модернизирана. Но определено мога да сложа една „черна точка“: плажовете са с големи камъни и крайно неудобни за ползване, особено при влизане в морето. Това неудобство не може да се компенсира от приятната топла вода.
В античността районът е бил колонизиран от гърци, след което е в състава на Римската империя и на Византия. През средновековието става част от Грузия. По-късно тези земи са под контрола на Турция, а от първата половина на 19-ти век са присъединени към Русия. Сочи има близо 400 хиляди жители и освен световноизвестен курорт е и транспортен център. В района се отглеждат цитрусови плодове и чай. Развита е предимно хранително-вкусовата промишленост. Освен руснаци, в града живеят и много арменци. Виждах доста автомобили с арменски номера.
Разглеждането на града започнах от възвишението, до което има кабинкова въжена линия.

В района на

Красная поляна

е развит планинския и ски туризма. Това селище е разположено в голяма долина прорязваща планината Кавказ, на около 50 километра от Сочи. По склоновете на планината са прокарани множество въжени линии с кабинкови лифтове. По време на зимните олимпийски игри през 2014 година в района се проведоха голяма част от състезанията.
Лично на мен най-много ми хареса

етнографското селище „Моята Русия“

Този архитектурен ансамбъл включва типични исторически сгради от различни региони на Русия. Може да се направи далечна аналогия с нашия етнографски комплекс „Етъра“ край Габрово.

В района е изграден модерен курортен комплекс с луксозни и скъпи хотели, наречен

Есто-Садок

Носи такова име, защото в края на 19-ти век тук са се заселили естонци.

Разгледах

курортните селища Адлер и Лазаревское,

разположени на брега на Черно море.

Маршрутът ми продължи през

Северен Кавказ

и опознаване на руските републики в този регион: Адигея, Карачаево-Черкеската република, Кабардино-Балкария, Северна Осетия, Ингушетия, Чечения и Дагестан.
Следва продължение: Северокавказки руски републики, Азербайджан, Калмикия, Казахстан, Киргизстан.
Юли – Септември 2015 година
Автор: Валентин Дрехарски (град Перник, България)
Снимки: Авторът
E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

⃰Защо украинците не ме пуснаха в Крим.
Техните граничари ми обясниха, че месец по-рано е приет нов закон, съгласно който мога да премина границата само ако имам издаден специален пропуск. За такъв трябвало да се върна 170 км. в Херсон, да подам заявление и да чакам 5 дни, какъвто бил срокът за издаването му. Никой не гарантира, че ще ми издадат такъв пропуск. Ако все пак го получа, съм бил длъжен да се върна обратно в Украйна, защото ако съм продължил в Русия през Керч, това се считало за незаконно напускане на Украйна. При последващо влизане в страната им съм подлежал на административни санкции, включително конфискуване на автомобила. Явно по този начин правителството се опитва формално да представя Крим за украинска територия.

Добавка и от редакцията: съгласно всички международни договори, както между Русия и Украйна, така и тези, в които учатсват други страни (например Будапещенския меморандум, с който се гарантира териториалната цялост на Украйна, заради което пък тя се отказа от ядрените си оръжия) – Крим е неделима част от Украйна. В момента Крим е окупиран незаконно от Русия. Затова всеки опит за навлизане в Крим без разрешението на Украйна е незаконен.  Можете да сте сигурни, че това няма да е вечно и Крим ще бъде върнат – дотогава искрено не ви препоръчвам да влизате незаконно не само в Крим. Благодаря на автора, че не се е опитал да влезе в окупирана територия по незаконен начин.

**Виж горната бележка (с една звездичка*и добавката) за по-добро обяснение

Автор: Валентин Дрехарски

Снимки: авторът

E-mail: valentin.dreharski@besttechnica.bg

Други разкази свързани с Русия – на картата:

Русия

Никоя книга не заслужава да се говори толкова масово за нея! И наблягам на думата „масово“. Да става тема на десетки постове и стотици коментари (да не кажа хиляди) в рамките на една седмица. Да се публикуват безброй снимки на корицата. Да се препоръчва всеки ден по няколко пъти от различни хора. На автопилот. Да...