Експулсирането на роми от Франция, което разбуни духовете напоследък, е козът от ръкава, с който президентът Саркози си оправя рейтинга.

Защо смятам, че не е особено почтено? Първо, не смятам, че е редно да се говори за „роми“, защото това поставя клеймо върху цял етнос и предизвиква подозрения, че става дума за чистка по етнически признак. Представете си как във всяко френско село започват подозрително да се отнасят към ромите, върху които започва да тегне презумпцията за виновност. Провинциална презумпция за виновност – не ви пожелавам да я изпитате.

Второ, ромите не са единствените хора с по-тъмен тен на кожата, които имат проблеми с незаконното пребиваване и престъпността във Франция. Сигурен съм, че контингентът от Северна и Западна Африка и Близкия Изток, който нарушава трудовото и имиграционното законодателство е значително по-многоброен. Защо не го закачат обаче? Елементарно, защото голяма част от френските гласоподаватели са по произход от същите региони и проблемите на следващите избори са най-малкото, което могат да причинят на сегашната власт (спомнете си бунтовете преди няколко години, предизвикани от една единствена полицейска акция).

Така че, за да се успокои обществото, че се взимат мерки срещу незаконно пребиваващите, чиито лагери са извори на престъпност, болести и всякакви незаконни практики, а също и да се успокоят „традиционните“ гета, които виждат в новодошлите източноевропейци конкуренция за някои специфични видове дейност, се взимат „мерки“.

Мерките са съвсем символични (8-10000 души са капка в морето), на фона на шума и на общите бройки незаконно пребиваващи.

Когато живеех преди 12 години в Белгия, около мен имаше доста незаконно пребиваващи българи (а и моето право на престой можеше да бъде тълкувано злонамерено с известно старание), които ми обясниха, че много от незаконно пребиваващите в Белгия (а и предполагам, във Франция е така) получават след известен брой години престой официални документи по „хуманитарни причини“, и то главно, свързани с децата им, които са се социализирали в новата държава и връщането в родината на родителите за тях би бил непоносим шок, а новата държава, заради бездействието си дълги години, носи отговорност за тях.

В този смисъл, отлагането на решаването на проблема с гетата създава реални права на живеещите там, независимо от формално незаконното обитаване на имотите и тая бомба тепърва ще гърми в България.

Искам да кажа и на тези, които в България гледат отгоре на проблема и предлагат решението „на Сатурн“ и прочее – „на запад“ не правят голяма разлика между българските граждани според тена на кожата. Направих преди години няколко откровено расистки забележки по повод ромите в България пред бели африканци в Южна Африка, и те ме попитаха – „Как различавате българите от циганите?“.

„Чистите етнически“ българи, които веят националното знаме, в събота гледат Канал 1 преди обяд, а следобяд – „Планета“, за французите и другите западноевропейци не се отличават много от тези, които живеят по катуните. Т.е., и техният ред идва.

Решението? Преди всичко, не трябва етническата принадлежност да е фактор в определяне на виновност/невиновност. Второ, не трябва проблемите да се подмятат напред назад като горещ картоф. Т.е. ако някой е престъпник, редно е да бъде съден и да лежи в затвора, а не да бъде връщан в родината си, защото най-лесното нещо е да се хване автобуса наобратно. И трето, българското общество не е невинен наблюдател на това, което се случва. „Традиционните“ гета може и да се изпразнят, но на тяхно място ще дойдат хора извън ЕС, които не знаят български и които нямат шансове в Западна Европа. Голям кеф, а?

Преди две години пътувах за Монпелие с автобус. Уж няма дискриминация в България, , но задните седалки бяха за „тъмнозелените“, а предните – за „светлозелените“. Нямам идея  как го правят автобусните фирми и едва ли щеше да ни е по-комфортно, ако бяхме омешани, но и сегашното положение не трябва да остава така. И не автобусните фирми са виновни, а тези, които са ги оставили сами да се оправят с проблема.

Какво да се прави? Не знам. Но не трябва да се мълчи. И не трябва да се бездейства.

Радан писа по темата.

Защо? Какво?

Интидар определено е блог за политика. В него пиша за политиката в България и Близкия изток, споделям мнението си по определени въпроси. Ето защо, когато сложа една снимка на красив пейзаж…тя просто се губи. Не привлича внимание, защото много хора не очакват това от Интидар. Ето защо направих акаунт (вдъхновен от колежката по блог – Лидия Стайкова) в Tumblr.

Там ще пускам снимки, цитати или иначе казано- по-малък блог и по-голям Twitter. Така ще може да се отдам на другата си страст, освен политиката – да мечтая и размишлявам. Добре сте дошли!

intidar.tumblr.com

след като писах за хубавите диви местенца из морето ни и след като всички се съгласихме за лошите страни на всяко място по морето ни ето и разни неща, които не искам децата ми да срещат по нашето море: . умрял делфин на плажа ... стоя няколко дена на плажа на ...

Интидар, като един своеобразен български вариант на WikiLeaks, ще предостави документи, които показват желанието за намеса на израелското посолство във вътрешни дела в България, нещо което няма право да извършва. Става дума за писмо от посланика на Израел Ноах Гендлер до общинския съветник в община Пловдив, г-жа Дани Каназирева. На 3 септември на посещение в България ще бъде Теодосиус Аталлах Ханна (дай боже да няма проблеми!), митрополит на Севастия и важна фигура в Православната църква в Йерусалим, по случай отбелязване на международния ден на Йерусалим. Покана е направена от Центъра за близкоизточни изследвания, чиито ръководител е известно име в България и отдавна спомага за връзките на България с Близкия изток.

И това, разбира се, предизвика остра реакция в израелското посолство, което открай време търси повод да набеди Н.В.Пр. Теодосиус Аталлах Ханна и да очерни името му пред българското общество. Този повод дойде с планираното посещение на Аталлах Ханна в България. Изглежда г-н Ноах Гал Гендлер, посланик на Държавата Израел, е много против Н.В.Пр. Теодосиус да отслужи молитва редом до Н. Светейшество патриарх Максим в катедралата Св. Александър Невски. На 30 август в кабинета на г-жа Дани Каназирева, общински съветник в община Пловдив, се получава следното писмо в отделен плик. Тонът е меко казано „препоръчителен“:

Защо това писмо е опасно и популистко? Защото съдържа лъжи. А в днешно време лъжата както продава продукта, така може да реже глави. Ясно е, че в своята нота посолството на Израел всячески се стреми да очерни митрополит Аталлах Ханна, като привежда недоказани твърдения и чисти лъжи.

Нека кажем някои истини, за да не горчи толкова лъжата. Палестинската национална власт никога не е настоявала пред Гръцката православна „да не изпраща Аталлах Ханна за участие в събитието поради неговата прохамаска позиция”. Организацията за освобождение на Палестина, Палестинската национална власт и йерусалимското палестинско общество гледат на Митрополит Аталлах Ханна като на ярък символ на палестинското присъствие в Светия град.

От друга страна, посоченото в нотата на Посолството на Израел „отстраняване на Митрополит Аталлах Ханна като говорител на Гръцката православна патриаршия” бе предизвикано от категоричното му противопоставяне на съглашателски отношения и нечисти сделки на предишния патриарх, довели до продажбата на църковна собственост в окупираната част на Йерусалим на израелски фирми. Отстраняването му от поста говорител предизвика остър протест сред палестинската източноправославна общност, която излезе с открито писмо с предупреждение за съществуващ заговор между Патриаршията и Израел с цел да бъдат прогонени от църквата отците патриоти. Протестът доведе до отстраняването на патриарха.

Решителните граждански позиции на Митрополит Аталлах Ханна го карат да действа в защита на страдащите палестинци, независимо дали са християни, или мюсюлмани, и той нееднократно подчертава, че тяхното страдание е едно и борбата им е една – против израелската окупация, но не против евреите. Митрополит Аталлах Ханна е председател на Комисията за връзки между християните и мюсюлманите в Светия град Йерусалим, утвърдена от Председателя на Палестинската национална власт Махмуд Аббас.

Следва реакцията на организатора Център за близкоизточни изследвания (изтеглете тук- позицията в pdf формат). Тя, разбира се е очаквана, защото г-н Гендлер не бива да си въобразява, че подобно писмо ще остане без отговор. Годините на мълчание отдавна са отминали и е редно обществото да започне да получава знания по въпроси от този тип. Посолството на Палестина също е отправило въпроси относно това писмо, но все още няма реакция. Не знаем каква е реакцията и на г-жа Каназирева.

Част от изявлението на ЦБИ:

На 3 септември 2010 година Центърът за близкоизточни изследвания съвместно с общинския съветник  г-жа Дани Каназирева организираха среща разговор „Заедно за един мирен свят”, с представители на етническите и религиозни общности от България и Негово Високо Преосвещенство Теодосиос (Аталла Хана), митрополит на Савастия и говорител на Православната църква в Йерусалим. На събитието бяха поканени генералните и почетни консули в град Пловдив. Четири дни преди срещата беше оказан натиск от страна на Израелското посолство над еврейската общност, която се отказа от участие въпреки, че  предварително нейните представители бяха заявили съгласие. От посолството изпратиха на г-жа Каназирева нота, в която категорично се противопоставя на планираното мероприятие и обвинява митрополита във връзки с терористични организации, а Центъра, че е враждебно настроен. Въпреки официалната позиция на Палестинското посолство, което отрече отправените обвинения по адрес на митрополит Аталла Хана и центъра, срещата беше отложена…

… Смятаме че това е груба намеса във вътрешните дела на България. София не е задния двор на Израел и заглушаването на гражданското общество е в разрез с духа на Евроинтеграцията и ценностите на ЕС. Това са опити от израелска страна да дискредитира Йерусалимската православна патриаршия и палестинските християни като цяло, чрез лъжливи обвинения срещу един от символите на православието в арабския свят. Ние като българска институция и български граждани, виждаме в опитите на израелското посолство да обиди всички български граждани и Българската православна църква. Призоваваме българските държавни институции да излязат с официална позиция по въпроса.

Центърът потвърждава позицията си в подкрепа на идеята Пловдив да бъде домакин на кръг от близкоизточните мирни преговори. (пълен текст на позицията)

Утре от 11:00 ч. в БТА ще има пресконференция, където ще бъдат казани същите неща и всеки може да отиде да чуе. Няма да пропуснем  никоя медия, тъй като има още документи, които могат да бъдат представени на обществото. Срамно е, че посолството на Държавата Израел има подобен посланик, някак не отива на името.

Решихме да направим интервю с Апостол Дянков. Първо, защото той е един от основните лектори в нашата Академия за зелен бизнес. Второ, защото ще е автор на следващата книга, която ще издадем. Трето, защото адски много ни кефи.

Ето какво ни каза той:

Горичка: Апо, защо реши да учиш и да се занимаваш с екологичен мениджмънт?

Апо: Това което първоначално ме накара да искам да работя в сферата на устойчивото развитие беше една сграда – AJLC в моя университет Обърлин (която наскоро беше обявена за най-значимата зелена сграда в света построена от 1980 г. насам). Аз съм градско дете и като малък природните работи ми се струваха чужди, дори заплашителни. В AJLC ми предложиха да работя в еко-пречиствателната станция Living Machine, която беше изцяло обслужвана от студентите. Всяка сутрин трябваше да бъркам с гумени ръкавици във водата придошла от тоалетните и да чистя пиявиците от кислородните проби. След около две седмици открих, че в природата (дори човешката такава) всъщност няма нищо гадно. Разбрах също, че ние хората се лъжем, когато си мислим, че животът ни е една подредена кутийка на фона на природния пейзаж, и че всичко което изнасяме от кутийката просто изчезва или се слива с пейзажа. Оттам нататък да запиша курсове по системна екология, икономика на околната среда и екологичен мениджмънт беше най-логичната стъпка. От перспективата на тези области научих толкова много невероятни неща за живота, че понякога ми се иска да взема за заложници автобус с ученици от прогимназията, и да ги заставя да ми задават всички онези въпроси, на които възрастните отговарят толкова невежо и уклончиво. Естествено не знам всички отговори, а и последното беше шега.

Горичка: Коя е най-голямата заблуда в твоята професия?

Апо: Ако приемем, че „устойчивото развитие” е моята професия, то самото име на професията е донякъде заблуда. Наистина превода от английски не ми харесва много, защото на този език понятието „sustainability” е тясно свързано с живота и неговото съхраняване. На български „устойчив” може да бъде епитет за химикал, отпадък, предразсъдък, стереотип. Самото име звучи донякъде като знака стоп – набиваш спирачки на думата „устойчиво”, а после отпрашваш нанякъде с голяма скорост, без да се оглеждаш наоколо.

Истинската заблуда, обаче, не се крие в лингвистиката, а в някои от пожелателните умствени представи, които хората асоциират с устойчивото развитие, светлото зелено бъдеще, природния капитализъм… Истината е, че в ерата на петрола ние живеем по крайно разточителен начин, който едва ли ще бъде достъпен за нашите наследници. Да си вярваме, че ще запазим консуматорския лайфстайл като го украсим с ветрогенератори и го брандираме с „устойчиво развитие” ми се струва нереалистично и глупаво. Освен, че ще знаят как да си служат със смартфон, моите деца и внуци вероятно ще могат да кърпят (неполиестерни) чорапи и да обръщат сено. За което им завиждам… леко.

Горичка: Кое ти дава надежда?

Апо: Бъдещето. Много хора се страхуват от бъдещето, защото е несигурно, неразбираемо или просто различно от миналото. Аз мисля, че точно в това се крие очарованието му. Аз съм човек, който е настроен да живее в бъдещето и да е винаги обърнат към него. Когато видя някой дядо или баба да работи на компютър, веднага си мисля как ще изглеждам на 70 години, докато чертая холограми с мозъка си. Сигурно затова и толкова ми харесва да дискутирам темата за устойчивото развитие. Това е начин да участвам в бъдещето.

(Апостол по време на Академията за зелен бизнес на Горичка)

Горичка: Кой е твоят източник на достоверна информация?

Апо: Посещавам англоезичната Уикипедия средно между 5 и 15 пъти на ден. Смятам, че хората които бърчат нос срещу Уикипедия като сериозен източник на информация трябва да опитат да развият поне едно уики (аз самият все още не съм се осмелил). Колкото до достоверността на информацията там и навсякъде другаде, най-добрият съвет е винаги да се налива вода от много кладенци. Уважавам по-традиционни медии като BBС и the Guardian, защото материалите им на екологична тема са обективни и обосновани. Относно дивата природа моят идол е човекът-енциклопедия Дейвид Атънъбъро – изгледал съм всеки епизод от всеки филм, който някога е правил. За глобалното затопляне препоръчвам един ап за телефон на име Skeptical Science. Освен, че получавате смляна информация от последните научни публикации по темата, той ще ви екипира с необходимите факти и аргументи да оборите на място всеки скептик, дръзнал да ви нарече „затоплист” в автобуса.

Горичка: Топ 5 неща, които искаш да видиш как се случват в следващите 5 години в България?

Апо:

1. Електромобили и зарядни станции по българските пътища. Честно казано отдавна искам да си купя кола, но съм си дал нещо като клетва за непорочност и изчаквам момента, когато с договор за лизинг за скромен хечбек ще получа нещо с щепсел. Очаквам този момент да настъпи през 2012 г.

2. Искам да видя как кльощаво, гримирано момче или момиче с маркови дрешки изхвърля измити консервни кутии от платнен плик в жълта кофа. Същото важи за гол до кръста шофьор на баничарка. Често дебна покрай жълтите кофи, в очакване това да се случи.

3. Повече възобновяеми енергийни източници в индустрията, но също така и газопроводи и газови връзки със съседните страни. По време на консултантската си работа съм се нагледал на мазутни петна, а ако искаме да имаме индустрия (а ние искаме) по-добре на газ, отколкото на нафта. За шистовия газ и ядрената енергия не съм толкова сигурен.

4. Един “Cradle to cradle” сертифициран продукт, който да си купувам от български дискаунтър и за ежедневна употреба. От мен да мине, може и бебешки пелени.

5. Усмихнати хора. Това е малко нахално от моя страна, понеже аз самият много рядко се усмихвам. Приятелите ми, които ме познават , обаче, знаят, че нося вътрешна усмивка. Особено когато съм бил на Витоша или цяла седмица след Академия за зелен бизнес “Горичка”.

Лошата новина

През юли бюджетът отчита излишък от 283 милиона лева на консолидирана база, вкл. еврофондовете. Обаче, целият излишък (че и повече) се дължи на еднократен ефект, около 500 милиона лева, получени от ЕС еврофондове. Тези еврофондове, обаче, са похарчени (или скоро ще бъдат), така че това реално не е излишък. Ако разгледаме националния бюджет (т.е. без еврофондовете) продължава да се трупа дефицит – 138 милиона лева само за месец юли.

Промяна в разходите и данъчните приходи, % на годишна база

 

Не толкова лошата новина

Тенденцията в приходите и разходите е позитивна – растежът на разходите постепенно намалява, докато спадът на приходите постепенно се забавя. Т.е. клинът между приходи и разходи бавно се затваря. Малко вероятно е, обаче, тази тенденция да продължи и дупката да се затвори, защото актуализираният бюджет увеличи разходите, а в допълнение се поемат ангажименти и за още разходи над актуализираните.

Най-лошата новина

Правителството е платило през юни 9 милиона лева държавно гарантирани дългове на БДЖ, тъй като компанията явно не може сама да си ги плаща. Това е само един от начините, по които държавните монополисти източват бюджета, въпреки че формално са отделни дружества. Неслучайно подобни структури се наричат "квазифискални" – защото на хартия са отделени от бюджета, а на практика не са. И ако дълговете на БДЖ (800 млн.лв.) са голям фискален риск, какво да кажем за евентуалните кредити за строителство на АЕЦ "Белене", които са десетки пъти по-големи? Те направо са катастрофален фискален риск.

Блогът за икономика 2010

Няма по-ясен знак за начина на мислене на съвременните български „държавници” от действията им. Актуалната мобилизация на премиера и на министъра на културата да решат проблема с „пенсиите” на т.нар. „естрадни звезди” е толкова порочна, че чак избива на гротеска.

Първо, държавата, в лицето на изпълнителната власт – министрите на културата, социалната политика и шефът на НОИ се занимават частно с интересите на една малка прослойка хора, отгоре на всичкото такава, която няма сериозна нужда от специално отношение – все пак става въпрос за хора с висок социален статут и с немалки доходи. Отгоре на всичкото министър Рашидов решава, че тези хора „заслужават” – аз мислех, че в ЕС-членката България решава народът чрез представителите си, които избира в Народното събрание да гласуват закони. Но аз не знам, може и да съществува наредба, че министри могат да решават кой заслужава и кой не между три ракии на обяд.

Второ, държавата се ангажира да реши проблемите на тези хора в рамките на 20 дни. Кога за последно държавната власт показа подобна ангажираност към вас или ваш близък лично?

Трето, моето уважение към творците, но голяма част от тях години съвсем съзнателно не са плащали осигуровките си, които като самоосигуряващи се лица са били длъжни да си внасят сами. Оказа се, че архивите са си там, нищо не е изгоряло, но в тях липсват документи и доказателства, че някой си е внасял осигуровките, които дължи. Ако копачите, зидарите или дори зъболекарите не се осигуряваме това в краткосрочен план най-вероятно ще ни донесе солени глоби от НОИ (нали отнякъде трябва да ги съберат тия пари за пенсии на „звездите”), а в дъгосрочен – просто ще се пенсионираме с някоя велика „социална” пенсия от рода на 70-80 лева.

Интересно дали министър-председателя и кабинетът биха проявили подобна загриженост, ако при тях отидат от съюза на копачите например да им се жалват? Все пак идват избори, а по избори концерти и мероприятия много – Веско Маринов няма да може да ги огрее всичките наведнъж, ще трябват подкрепления.

И въобще общата картина много започва да напомня „просветните автокрации” където бащицата-водач се грижи разумно за народа, преценява всичките му нужди от „здрава” култура, забавления, мощи и пр. и разпределя съобразно. Чудя се само кога по софийските панелки ще започнат да се появяват огромни стенописи с Бойко като усмихнат грамаден чичко, който щипе румените бузки на още по-засмени ученици.

Няма по-ясен знак за начина на мислене на съвременните български „държавници” от действията им. Актуалната мобилизация на премиера и на министъра на културата да решат проблема с „пенсиите” на т.нар. „естрадни звезди” е толкова порочна, че чак избива на гротеска.

Първо, държавата, в лицето на изпълнителната власт – министрите на културата, социалната политика и шефът на НОИ се занимават частно с интересите на една малка прослойка хора, отгоре на всичкото такава, която няма сериозна нужда от специално отношение – все пак става въпрос за хора с висок социален статут и с немалки доходи. Отгоре на всичкото министър Рашидов решава, че тези хора „заслужават” – аз мислех, че в ЕС-членката България решава народът чрез представителите си, които избира в Народното събрание да гласуват закони. Но аз не знам, може и да съществува наредба, че министри могат да решават кой заслужава и кой не между три ракии на обяд.

Второ, държавата се ангажира да реши проблемите на тези хора в рамките на 20 дни. Кога за последно държавната власт показа подобна ангажираност към вас или ваш близък лично?

Трето, моето уважение към творците, но голяма част от тях години съвсем съзнателно не са плащали осигуровките си, които като самоосигуряващи се лица са били длъжни да си внасят сами. Оказа се, че архивите са си там, нищо не е изгоряло, но в тях липсват документи и доказателства, че някой си е внасял осигуровките, които дължи. Ако копачите, зидарите или дори зъболекарите не се осигуряваме това в краткосрочен план най-вероятно ще ни донесе солени глоби от НОИ (нали отнякъде трябва да ги съберат тия пари за пенсии на „звездите”), а в дъгосрочен – просто ще се пенсионираме с някоя велика „социална” пенсия от рода на 70-80 лева.

Интересно дали министър-председателя и кабинетът биха проявили подобна загриженост, ако при тях отидат от съюза на копачите например да им се жалват? Все пак идват избори, а по избори концерти и мероприятия много – Веско Маринов няма да може да ги огрее всичките наведнъж, ще трябват подкрепления.

И въобще общата картина много започва да напомня „просветните автокрации” където бащицата-водач се грижи разумно за народа, преценява всичките му нужди от „здрава” култура, забавления, мощи и пр. и разпределя съобразно. Чудя се само кога по софийските панелки ще започнат да се появяват огромни стенописи с Бойко като усмихнат грамаден чичко, който щипе румените бузки на още по-засмени ученици.

На практика вече всичко е повече от ясно. В началото на третата година от разкриването на това уникално, по своят мащаб и характер, криминално престъпление остава неизяснен само един въпрос, но той не е от такова значение за да промени н...

Днес 15-тина души се събрахме да внесем в деловодството на Народното събрание и Министерския съвет писмото с искане на оставката на министър Божидар Димитров. Почти 2100 души във Facebook групата "Ние не сме "шибан народ", г-н Министър!" се съгласиха с текста на писмото, което прилагам по-долу.

Учудващо за нас бе това, че от деловодството на Парламента ни казаха, че ще се допитат до кабинета на г-жа Цачева, преди да раздадат писмата на всички парламентарни групи. Предполагам, че на депутатите от другите парламентарни групи ще им бъде интересно да разберат какво е решила дамата с различните измерения на морала...

Добрата новина е, че се видях с Мартин Димитров — съпредседател на парламентарната група на "Синята коалиция" и лидер на СДС, който пое ангажимент на информира медиите и да предприеме възможните за депутат действия по въпроса. Да не забравяме, че Мартин Димитров наскоро поиска да уволним заедно Божидар Димитров. В този смисъл, инициативата, започнала във Facebook е в унисон с тази идея на народния представител.

Междувременно получих следната бележка във Facebook:

Това ме навежда на мисълта, че искането ни е основателно! :-)

Надяваме се, че NOVA TV ще отрази събитието тази вечер.

Текст на писмото:

Уважаеми г-н министър-председател,
Уважаема г-жо председател на 41-вото Народно събрание,
Уважаеми господа народни представители,

Като граждани на Република България, съставляващи българския народ, ние сме силно възмутени от изказването на министъра на българите в чужбина г-н Божидар Димитров по време на интервю за вестник „Дневник" на 3 август 2010 г., в което той изрича следното: „Защо бе, майка му стара, защо е толкова злоба, бе?! Е, т'ва не мога да си го обясня при тоя шибан народ, при тия шибани колеги…" (около 4 мин. 50 сек. на интервюто, запис на което може да бъде намерен на тук).

Казаното от министъра предизвиква у нас съмнения за неговото адекватно и почтено отношение към гражданите на Република България. Думите на Божидар Димитров хвърлят съмнение относно притежаваните от министъра морални характеристики и доколко той е достоен да заема подобен висок пост в управлението на държавата.

Считаме, че подобно поведение е несъвместимо с качествата, които трябва да притежава един народен представител или министър, особено такъв, който отговаря за българите извън пределите на страната.

Тъй като все още няма публични политически реакции от страна на народните представители и министър-председателя, у нас възниква въпросът приемливо ли е за депутатите от 41-то Народно събрание и министър-председателя подобно отношение към народа, който те представляват и управляват, и одобряват ли колегите на министъра и лично министър-председателят абсолютно неприемливото за нас поведение на г-н Божидар Димитров.

Настояваме за ясна и категорична позиция от страна на всяка една парламентарна група и лично на министър-председателя относно изказването на Божидар Димитров.

Считаме, че подобно отношение на един министър към тези, от които неговата власт произтича, е недопустимо и оттеглянето на Божидар Димитров като министър и като народен представител е единствената приемлива форма на извинение.

Наблюдавам опитите от София да се направи поносим град още от преустройството на „Витошка“ от бай Тодор.

София ми прилича на неприлично тлъст дебелак, който има мъъъничко личице (центъра) и огрооомен задник (панелките) и който два пъти на ден преживява инфаркт – веднъж сутрин и веднъж вечер.

Байпасът на метрото може да го спаси, но никога няма да го направи пълноценен град.

„София диша“ е една от тия инициативи към които се отнасям някак двусмислено.

От една страна, това е отлична новина – един фестивал, който създава малко по-градски вид на опърпаната централна част на града, за което моите адмирации на зам. кмета Ангеличин, Община „Средец“ и активистите, които реализираха проекта. Дано се повтори. Обичам да се чувствам гражданин и европеец.

От друга страна, не това е добрата новина, която исках да чуя. Искам да чуя новина, на която ще повярвам, че София би могла да диша – да речем да видим истински велоалеи и охраняеми паркинги за колелета, а не само имитация на дейност от разни инспекторати и пълнене на гушите на „Паркинги и гаражи“ (ще има още по темата).

Ако продължим аналогията с дебелака, започват да ми омръзват инициативи, насочени към гримиране на личицето, а искам да видя нещо, облагородяващо задника.

Иска ми се да видя и усилия да се облагородява София извън няколко централни улици и градинки, любими на пиар мениджъри, дизайнери и политици.

Иначе аз много се забавлявах, видях страшно много познати, одобрих много минувачки и си припомних, че такива неща тъкмо бяха почнали да се появяват в началото на 90-те, когато ги забраниха (защото по-лесно беше да ги забранят, отколкото да решат неудобствата, които вървяха с тях)

Sulla , Марфуций и Гласове написаха по нещо, с част от тезите им съм съгласен.

Снимки:

“Френският вестник „Монд“ публикува днес на уебсайта си две обширни кореспонденции на Александър Леви от България, посветени на ромите, предаде БТА. В кореспонденцията, озаглавена „Франция дава претекст на България да втвърди политиката към ромите“, Леви пише: От гледна точка на София нямаше проблеми с ромите, или поне нямаше проблеми в началото, когато българското правителство предложи [...]

От днес в Гърция влиза в сила забрана за пушене на обществени места:

От днес пушенето на обществени места в Гърция е изцяло забранено. Забраната важи без изключение за работните места, кафенетата, баровете и ресторантите. На служителите ще бъде разрешено да пушат само пред входа на сградата или на тераса. Още подробности по темата

Коментар от читател:

Дойде първи септември. Лятото беше толкова прекрасно празно. Сега всичко се изсипа и вместо да стигам до работа за 15 минути, стигам за 40.
Нямам нищо против хората от провинцията. Дори май имам чувства към една девойка от там. Но все пак…трудно се живее, когато всички хора се изсипят на едно място.
Представете си всички от София да дойдат да живеят за постоянно във вашия град.

Мнение на Редакцията:

А ти, копеле, какво направи за да предотвратиш пагубната централизация, която не е от днес, а тече поне от 40 години? За кого гласува и колко отдели от дохода си, за да се реши проблема и да ти е празна улицата. Баща ти ходеше да спи на заплата в Кремиковци, парното ти е дотирано от Държавата и пак не го плащаш, 30 години Съюза и Евросъюза ти строиха метро, а ти с кола искаш да ходиш на работа. Дажеи боклука ти се изводзва за сметка на данацъти на баба ти, която е в Чирпан. Яде баницата, еба момата и посла пак недоволен. Ти не си никакъв софиянец, ти си си абсолютен българин.

Ето ти едно конструктивно предложение: да хванем целия държавен апарат – министерства, събрания, агенции и да ги засилим като балите към Пловдив. Половината ти рода ще остане гладна и безработна, обаче Центъра ще се отпуши и ще стигаш за 15 мин до работа, където да изкараш и за тях, хем и да разбереш какво значи оцеляване, както е отдавна положението в Провинцията.

Някакси от нищото се търколиха четири години и половина и изведнъж броячът на публикациите стана четирицифрен! За това време блогът ни е бил посетен от над 800 000 уникални посетители, като началната му страница е зареждана над 1 300 000 пъти, а потребителите прекарват средно минута и 47 секунди на сайта. Към момента имаме точно 6345 одобрени коментара. Всеки 9 от 10 потребители са от България, всеки 8 от 10 влизат през търсачка или връзка от друг сайт, всеки 7 от 10 влизат в сайта за първи път, всеки 6 от 10 не са си настроили кирилицата като азбука по подразбиране, половината посетители четат блога от София, всеки 4 от 10 влизат с Firefox (толкова са и с Explorer), всеки 3 от 10 ползват екранна резолюция 1024х768, всеки 2 от 10 са редовни читатели на блога, а един от 10 потребители  влиза само, за да разбере кога са националните празници и кога е най-изгодно да си вземе отпуск… но всичко това е само статистика, а за нея има време в някой по-малко юбилеен пост…

В този ще ви разкажем малко повече за това как се появи блогът, какво му се случи през тези четири години и половина, какво се случи и с нас самите, с какво се гордеем, кое ни измъчва, какво планираме да направим занапред…

За целта решихме да направим нещо като своеобразно интервю, т.е. интервю с нас самите и помолихме приятели и познати да ни зададат въпроси, които ги вълнуват. 82% от запитаните отговориха с „Кога ще се видим?“… Останалите въпроси и техните отговори са тук:

Как решихте да си направите блог?

Пeтър: Истината е, че винаги съм се интересувал от новостите в ИТ бранша, а преди пет години блоговете в България не бяха така разпространени, т.е. бяха си новост. Аз лично се вдъхновявах от три блога – на Жужа, на Еленко и на Йовко. Тъкмо беше започнала новата 2006 година, т.е. нов късмет, а и имах интересна история, с която да започна блога – така се появи блогът на Петър Събев…

Биляна: Петър често ми казваше колко е готино да си пишеш каквото те вълнува и интересува, какво си преживял, какво би споделил, за да получиш чуждо мнение например… Така се появи и моят блог.

Какво се промени откакто имате блог?

Биляна: Освен, че можем да пишем за всичко, вече повече хора ме познават, особено приятели и познати на Петър, с които се срещам за първи път. Дори в Пловдив едно момче ме спря на улицата, за да ми каже, че чете блога ни и да ме поздрави. Също така ми пишат приятели, дори мои преподаватели в университета, за да ни кажат, че ни четат и следят какво ново се случва с нас. Наистина е чудесно, че имаме общ блог с мъжа ми.

Петър: Няколко пъти съм преминавал през различни фази на блогването – от тотално безразличие и липса на вдъхновение до пълна  „блогорея“, т.е. почти болестно състояние, в което искам да пиша едва ли не за всичко, което видя. За четири години и половина обаче блогът стана част от живота ми, а животът ми наистина се промени коренно… Както казва една приятелка-блондинка, „животът ми се преобърна на 360 градуса“. Накратко – през 2006 г. бях момче, разочаровано от поредната си неуспешна връзка; току-що дошло да работи в София, на квартира с хазяйка, която не ти дава да си отваряш гардероба често, защото „вратите му щели да увиснат“… Като се замисля колко много неща са се променили от 2006 г. насам, по-лесно ми е да кажа какво не се промени: все същият олигофрен съм си, макар и малко по-улегнал (най-близките ми да го четат като „надебелял“).

Къде откривате вдъхновение?

Биляна: Вдъхновяват ме ежедневните истории и случки, пътешествията, срещите с приятелите ми, с малките деца, с природата. В последните месеци нямах време и възможност да пиша често, затова повечето ни постове бяха общи. Откакто се роди Виктория – нашата дъщеричка, моето вдъхновение е тя и бих искала да пиша много за всичко, което ме вълнува около нея. Но времето наистина не стига, когато имаш малко детенце…очаквайте повече в бъдеще.

Петър: В тоалетната… Най-гениалните идеи, най-мъдрите мисли и най-новаторските решения на проблеми са ми хрумвали именно, когато се осамотя там. Иначе има доста полезни неща, за които искаме да пишем, но все не остава време: недовършени публикации за Рим, Барселона и Лондон, как да организирате сватбата си, за какво да внимавате, когато решите да правите ремонт вкъщи и др. Кога и как ще намерим време, за да пишем за всичко това, нямам представа.

Коя ти е любимата публикация?

Биляна: 10 факта за розовия цвят, които може би не знаете, постът за Версай, предложението за брак, сватбата ни и постът, на който всеки път плача, когато го чета. Но си мисля, че най-най-добрата ни публикация все още предстои да напишем.

Петър: Имам толкова много любими публикации: от дегустационния пост за белгийска бира до „бизнес“ срещата ми в Пловдив. От туристическите ни постове до преводите на любими песни… При такъв тюрлю-гювеч, какъвто е блогът ни, наистина е трудно да се избере. Но ако разгледате постовете ни, озаглавени „Равносметка“ в началото на всяка година, все си мисля, че ще откриете „the best of the best“…

Как се запознахте?

Биляна: Докато се опитвах да намеря повече информация за втората магистратура, която искам да запиша, попаднах на един много интересен сайт за пътешественици - CouchSurfing, в който Петър има регистрация. Хареса ми начинът, по който се бе описал, интересите му и с какво се занимава, местата, който е посетил, отношението му към света… писах му, обади ми се да се видим след няколко дни. Така да се каже – аз го намерих! Останалото е история…

Петър: … при това историята е с елементи на еротика и сапунен сериал

Защо обединихте блоговете си?

Биляна: Петър ме накара! (шегувам се)

Петър: Аз я накарах и не се шегувам… Сега, когато сме семейни, едва ли звучи странно, но интересното е, че ние го направихме още преди да сме се оженили. Вече бях 100% убеден, че Биляна е жената за мен, беше ми трудно и времеемко да поддържам няколко блога едновременно, а и отдавна ми беше писнало от простотиите в Blogger и исках да премина към WordPress. Като съберете всичко това накуп, отговорът на въпроса става повече от ясен. В началото доста от читателите реагираха с недоволство, но скоро всичко си беше по старому.

Как минава един твой ден?

Биляна: Ставане рано, кърмене на бебчето ни и пеене на детски песнички, кърмене на бебчето ни, сменяне на памперси, масаж, кърмене на бебчето ни, сменяне на памперси, приспиване, целувки за любимите ми хора по всяко време, сменяне на памперси, разходка в парка, сменяне на памперси, кърмене на бебчето ни, сменяне на памперси, бъбрене с други майки, малко сън… и кърмене на бебчето ни… и сменяне на памперси!

Петър: Ставам от сън около 7:00, 7:15, 7:30, 7:45, 8:00… Функцията „Snooze“ на алармата ми е една от любимите (която се превежда като „Дрям.“, но това е друга тема). Обикновено ставам в последния възможен момент – бърз тоалет, десет минути пеш и съм в офиса. Отговарям за екип от няколко души и тестването на софтуерен продукт за предотвратяване на измами, използван от банки, телекоми и тем подобни… Ако не се вдъхновя прекалено много, в обедната почивка или отскачам до вкъщи да си хапна с Биляна и Вики, или пък хапваме на заведение с колегите, за да не се цепя от колектива… Отново, ако не съм се отплеснал (кога стана десет вечерта, беее) в офиса, се прибирам вкъщи… Когато не сме заети с Вики, обсъждаме плановете за уикенда, релаксираме с телевизия и Интернет, играем на „пипи-тали-буфта-рафта“… всеки ден е уникален и различен. Почти винаги обаче си лягам след полунощ, което обяснява превключването на алармата.

Кое е най-готиното място, на което сте били?

Биляна: Всички места, на които съм била с Петър са били готини и от всяко едно съм запазила незабравими чувства. Париж, Рим и Барселона ще останат завинаги в сърцето ми като най-красивите градове, в които сме били. Най-готиното място обаче е нашият дом.

Петър: Така е. Може да ме сметнете за луд, но и в Копривщица, и в Барселона се чувствахме страхотно и лично на мен ми е трудно да определя къде съм си прекарал по-добре. Има толкова страхотни местенца около нас и рядко ги оценяваме истински.

Как така живеете в София, а още не сте се качили на Черни връх?

Петър: Ето типичен пример за това, което казах току-що. Спомням си, че когато живеех във Варна, за няколко месеца отидох до плажа само веднъж. Човек наистина рядко оценява това, което има. На конкретния въпрос оставям Биляна да отговори.

Биляна: А, де?!

Три неща, които повечето хора не знаят за теб?

Биляна: 1. Като малка бях винаги късо подстригана. 2. Пиша тайно стихове, които Петър още не е чел. 3 . Мога да копая бостан, да вадя арпаджик и да различавам царевица от бурени.

Петър: 1. Тренирал съм джудо и карате-киокушинкай в продължение на няколко години и съм сертифициран охранител. 2. Никога не съм ходил във Ванкувър и Видин, но имам смелите надежди да отида и на двете места. 3. Мразя да гладя! А и не мога, да си призная…

Не споделяте ли прекалено лични неща в блога си?

Петър: Не.

Биляна: Според мен всичко, което някой пише в блога си ,би трябвало да не го притесни и да го изкрещи на площада. Не мисля, че споделяме нещо, което не бихме казали пред много хора и на живо…

Какво никога не бихте споделили в блога?

Биляна: Интимен момент, тайна, съкровено желание… всъщност много неща. Веднага ще кажете: „А предложението за брак не е ли интимен момент?“ Да, така е, вие научихте подробности за страхотната изненада, но никога няма да усетите емоцията, погледите ни и нежните думи, които Петър ми каза… Накратко, преценяваме точно какво и колко да споделим.

Петър: Никога не казвай „никога“, но предполагам, че ПИН-кода си, химическата формула за еликсир на вечния живот и това какво се случва под завивките ми никога няма да споделя. Или ще го направя така: „ПИН-кодът ми е четирицифрен, химическата формула за еликсир на вечния живот още не е открита, а под завивките ми сме аз, Биляна и от време на време – Вики“.

Какво ви липсва от времето, когато пишехте първите постове в блога си?

Биляна: Аз имах лично мой блог за кратко време преди да ги съединим, така че ми липсва единствено розовият цвят на главната страница.

Петър: Липсва ми това, че в началото блогът ми се четеше от двайсетина души и не се притеснявах да пиша за каквото и да е. Днес нещата са различни: четат го жена ми, родителите ми, шефът ми, колегите ми, бившите ми гаджета, журналисти, политици, полицаи, полигамни, полиглоти… дори полиграфи Един ден ще го четат и децата ми. Наистина трябва да внимаваш какво пишеш – не, че не можеш да си създадеш друг блог под псевдоним, но нямам нито желанието, нито времето да се занимавам и с това.

Бихте ли писали рекламни постове срещу заплащане?

Биляна: Аз бих, но много зависи какви. Никога не бихме рекламирали цигари и хазартни игри, например. А и банерите доста загрозяват сайта, независимо какъв е той.

Петър: Рекламата в блоговете в чистия й вид е тъпа, дразнеща и неефективна. Бих направил ревю на даден продукт, но при условие, че мога да го направя както аз си знам: с плюсовете и минусите му, базирани на моето лично мнение и опит с този продукт. Да казвам, че нещо е страхотно, невероятно и най-доброто, при условие, че личното ми мнение е противоположно е голям компромис с принципите ми и би струвало толкова много кинти на рекламодателя, че не вярвам някой да се навие.

Ако блогът не носеше имената ви, как бихте го кръстили?

Биляна: „Красавицата и звярът“

Петър: „Блог за популацията на катериците, отношенията между октоподите, Веселин Маринов и други световни проблеми“

Любими блогове, които четете?

Биляна: Тhe Аrt Fairy, Santa Barbara Chic, Karen Cheng, блогът на татко, Микинцето, Дидито и други руси неща, Iffi, Мимето и др.

Петър: Хмм… Доста са. Петдесетина някъде. Бих ги разделил в няколко категории: блоговe на мои приятели (чета ги, за да знам какво се случва с тях) – като изключим вече споменатите, чета и Зеления крокодил, Ико, Таралеж, Ясмина, Николета Николова, Николета Добрева, Надито, Милослав, Ники Зайнелов, Тош и др. (няма как да не пропусна някого); лични блогове, които са ми интересни – Шарки, Gregg, Хоремаг, Ирина Марудина, Sunny, Нела, Миглен, Тишо, NName, Marfi, Архиватора… и тук ще пропусна доста, няма начин просто; професионално-ориентирани блогове (т.е. за софтуер и тестване) – например Software Testing Club, Google Testing Blog, Fred Beringer и др.; блогове с простотии за развличане – Спанак, Photoshop Disasters, The FAIL Blog, There I Fixed It и др.; блогове с интересна информация, която ме интересува: Strangera (компютърни игри), Autoblog.bg (автомобили), ArchZine (мебели, дизайн и архитектура), Patepis.com (туризъм и пътувания)… Списъкът е наистина голям и ако се чудите как успявам да прочета всичко, правя го така: Веднъж месечно си отделям един следобед (обикновено неделя), в който преглеждам всички нови постове в Google Reader. Естествено, за разлика отпреди няколко години, когато можех да прочета, коментирам и дори дискутирам отделните постове, вече преглеждам голяма част от тях по „диагоналната система“.

Какво мислиш, че ще се случи с блоговете занапред?

Петър: Социалните мрежи като Facebook решиха нуждата на хората да споделят с приятелите си какво им се е случило, така че очаквам ръстът на блоговете да намалее и те да станат малко по-обществено ориентирани и полезни, т.е. блоговете и публикациите тип „днес ходих до магазина, купих си сладолед и го изядох“ почти да изчезнат, заменени от „днес ядох Boss на Nestle с тъмен сладолед и бял шоколад  и мога да го препоръчам с две ръце, заради страхотния му  вкус“. Очаквам да се появят и повече тематични блогове. Колкото до нашия блог, надявам се да не се промени като стил и съдържание.

Биляна: Моето мнение съвпада с това на Петър.

В какво е специалист всеки от вас?

Биляна: Все още не бих се нарекла специалист, но се старая да се развивам професионално и да ставам все по-добра в областта на рекламата с езиците, които владея (английски, гръцки, сърбохърватски и словенски). Мисля също, че съм добър слушател, че умея лесно да общувам с хората и да се справям добре в стресови ситуации (не става дума само за сменяне на памперс на ревящо бебе). Бих искала да приложа всички тези умения на практика.

Петър: На малко хора им плащат, за да чупят нещо… Отдавна се занимавам с компютри и програмиране. Плащат ми, за да чупя софтуер и определено си обичам работата.

Коя ви е любимата песен?

Биляна: Често се сменят. Днес любимата ни песен с Вики е „Капитан Рачо“.

Петър: На този въпрос за последен път отговорих през 1995 г. в един лексикон. Оттогава досега любимите ми песни са се сменяли десетки, дори стотици пъти. Точно в момента в главата ми звучи „Que sera sera“

Помните ли песента, на която за първи път танцувахте?

Биляна: Не.

Петър: Не.

Кое е вашето любимо любовно ястие?

Петър: Магданозени кюфтенца! Магданозът е мощен афродизиак…

Биляна: Магданозените кюфтенца се приготвят по следния начин: Взимаме средно голяма вратна пържола, мятаме я на тигана, правим салата с много магданоз… шегувам се. Истинската рецепта е тук.

Кое е първото нещо, което ви направи впечатление в другия?

Биляна: Чувството му за хумор и топлият му глас.

Петър: Беше още преди да се видим наживо – че знае сърбохърватски също като мен.

Кога разбра, че другият е човекът за теб?

Биляна: На 15.10.2008 г., в Париж, след като се скарахме на бул. „Шанз-Елизе“. Тогава разбрах, че това е Той и не мога без него. Тогава наистина се влюбих.

Петър: „Парен каша духа“, казва народът ни. Определено не се случи „от раз“. Когато обаче заживееш заедно с някого, виждаш отношението му към теб; начина, по който реагира, когато си прав и когато не си; начина, по който подхожда към проблемите или просто начина, по който те гледа… На професионален език бих се изразил така: тествах системата максимално обстойно, преди да премина към официален рилийз…

Кои са навиците, които ви дразнят един в друг, но сте ги приели като симпатични черти от характера?

Биляна: Ей сега ми падна! Пере си чорапите заедно с бельото; не си простира хавлията след баня; буди се минимум по един час сутрин и алармата му звучи с възможно най-гадния тон – „Ранобудното петленце“; след като сготви, кухнята прилича на бойното поле след Десанта в Нормандия; стои минимум по половин час в тоалетната…

Петър: Черпя вдъхновение!

Биляна: Остави ме да довърша… Ходи бос вкъщи, въпреки че съм му приготвила чехли; не си сгъва дрехите; пее силно македонски песни в банята; говори много високо; шири се в леглото и ме избутва в ъгъла; винаги купува промишлени количества натурални сокове; играе на глупави игрички на компютъра и се оправдава, че спасява Земята от извънземни нашествия; става посред нощ да си прави закуска и е ужасно шумен; събужда Вики, за да й каже колко я обича, след като съм я приспивала час и половина…

Петър: У Биляна няма навици, които ме дразнят. Тя е съвършена

Кои са нещата, които ви свързват и крепят?

Биляна: Кара ме да се чувствам желана, красива и обичана жена. Носи ми закуска в леглото; приспива Вики, когато съм най-уморена; прави ми серенади на свещи; изненадва ме с пътувания като например екскурзията до Единбург, за която купи билетите точно 10 минути, след като решихме, че ни се ходи там; прави всичко за нас всеки ден и именно тези дребни неща ни правят щастливи…но най-важното е, че умее да подрежда хладилника, багажика на колата и складовото помещение вкъщи до съвършенство.

Петър: Със сигурност няма да ми стигне мястото и акъла, за да ги напиша всичките, но и със сигурност магданозените кюфтенца са едно от тях.

Какъв смисъл влагате в израза „щастливо семейство“?

Биляна: Любов, сила, спокойствие, подкрепа, доверие, топлина, всеотдайност, грижа, желание, уют…

Петър: Толстой беше казал, че всички щастливи семейства са щастливи еднакво. Всички нещастни са нещастни по свой собствен начин. В този блог ще намерите много постове и снимки от щастливи моменти. Надявам се да намирате и занапред. Но истински стойностните неща се крият в моментите между снимките… именно те сплотяват семейството! И струват много компромиси, труд и любов.

Какво каза, когато разбра, че ще ставаш родител?

Биляна: Нищо не казах, плаках от щастие и не можех да си намеря място вкъщи, когато видях двете чертички. Чувството стана още по-прекрасно, когато казах на Петър, а след това и на най-близките ни.

Петър: „Разбра“ не беше в пълния смисъл… Отне ми няколко месеца, докато действително осъзная, че ще ставам баща. Хубаво е, че бременността трае девет месеца, та да се подготвиш и психически, и финансово.

Как се справяте с бебето?

Биляна: Не мога да кажа, че е лесно, но това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Обожавах чувството да съм бременна, а сега вече като мама щастието е неописуемо…

Петър: Системата е сравнително лесна за поддържане – хранене, приспиване, къпане, смяна на пелени… Съобщенията за грешки обаче не са добре имплементирани - за всичко плаче и е доста трудно да разбереш къде точно е проблемът… Сега сериозно – отглеждането на бебето отнема много труд, нерви и време, но когато заспи в прегръдките ти или те погледне с огромните си бебешки очи, знаеш, че си струва.

Какво каза, когато за първи път видя Виктория?

Биляна: „Здравей, мъничка моя! Толкова те обичам!“

Петър: Нищо. В такива моменти човек обикновено остава треснат и безмълвен. Какво почувствах също не мога да опиша с думи…

С какво бихте искали да се занимава Виктория, когато порасне?

Биляна: С това, което я вдъхновява и я прави истински щастлива.

Петър: С каквото и да се занимава, трябва да го прави с удоволствие и професионализъм… Иначе, мисля да я оставя тя да си избере.

Знам, че всички ще питат това, но планирате ли братчето на Вики скоро?

Биляна: Все още не планираме нищо. Това е Божа работа.

Петър: Господ дава, ама в кошара не вкарва. Лозето не иска молитва, иска мотика. Каквото сам си направиш и Господ не може да ти го направи. Който не се пече на нивата, не се пъчи на хорото… И така нататък… Не знам дали ще е братче, но се надяваме един ден да има и номер две, а защо не и номер три…

Ще останете ли да живеете в България?

Биляна: Нищо не се знае. За момента се чувстваме щастливи тук.

Петър: Задавал съм си този въпрос неведнъж и досега отговорът ми винаги е бил „да“. Посетил съм над 10 различни държави, имал съм покани за работа в чужбина, включително от компании като SAP и Google. Поне засега се чувствам най-щастлив тук. Въпреки това, не мога да свикна с някои неща – например да си плащаш осигуровките редовно, да имаш допълнително здравно осигуряване и да си носиш бинт, памперси и тоалетна хартия в болницата; пешеходците да се движат по улицата, а колите да се паркират на тротоара; човекът на съседната пейка в парка да пуши срещу количката на детето ти и да нямаш законово основание да му натикаш цигарата където трябва (да не говорим, че е практически невъзможно да намериш заведение, в което не се пуши); 99% от магазините, заведенията и обществените сгради да нямат елементарни неща като рампа за инвалиди и помещение за смяна на пелени… Имайки предвид какво беше през 90-те и какво е днес обаче, аз съм оптимист, че нещата се променят, при това не чак толкова бавно.

Какво друго да очакваме в бъдеще?

Биляна: Постове за бебета и тяхното отглеждане, споделени мигове от екскурзии, смешни ежедневни случки…

Петър: Отдавна се каня да направя тотален редизайн на блога, с малко по-индивидуален облик. Това обаче отнема доста време и не мога да кажа кога ще се случи. Другото, което ми се ще да променя е хостингът ни, тъй като Топхост ни създават редица проблеми – може би и на вас ви се е случвало блогът да не се отваря, да дава грешка при връзка с базата данни и т. н. F5, натиснат 17-18 пъти дава резултат, но не това е начинът… Но това е дълга и скучна тема.

Как ще изглежда публикация No. 2000?

Биляна: Първата собствена публикация на дъщеричката ни…

Петър: … или интервю с трима ни. Подготвяйте си новите въпроси отсега!

Подобни публикации

• 30.12.2009 — Сватбата ни… (13)
• 01.07.2010 — Search Terms IV (7)
• 01.12.2009 — Два повода за празнуване (1)
• 14.07.2009 — Казах "Да" на Петър в най-приказната нощ… (15)
• 23.10.2009 — Първа инвестиционна бира (4)
• 09.04.2009 — Данчо Колев, дами и господа! (2)
• 25.02.2009 — Началото (12)
• 05.10.2008 — Белгийска бира – дегустационен пост наживо! (7)
• 11.07.2010 — Благодаря ти! (33)
• 08.07.2010 — Виртуалният офис на КАТ (8)
• 30.06.2010 — Поиграй си на Господ! (2)
• 14.06.2010 — Конкурси, определени от броя гласове (14)
• 26.04.2010 — Как да открием точно определен физически сървър (3)
• 20.04.2010 — Безплатен Интернет в софийското метро (13)
• 06.03.2010 — Записки по българската чалга през отминалия век (32)
• 21.02.2010 — Аватар (25)
• 01.02.2010 — Little Chopper 2010 (5)
• 14.01.2010 — FML – Да си таковам живота! (4)
• 12.01.2010 — Сайт за луксозен апартамент под наем (11)
• 09.01.2010 — Триизмерен портрет от паспортна снимка (3)

Социални мрежи:

Продукти:
500г телешко месо
100мл червено вино
1 глава лук
10мл соев сос
щипка сушени мащерка, босилек и риган

Приготвяне:
Месото се измива, нарязва се на медальони с дебелина 0,5 см и се подрежда в съд за мариноване. Налива се виното, соевия сос, разпределя се главата лук, нарязана на филийки и сухите подправки. Налива се вода около150мл и се оставя за мариноване около 24h преди готвене. На следващия ден се подрежда в тава за печене, добавя се мазнина, част от маринатата, лука може да се подреди върху медальоните и сол на вкус по желание. Похлупва се отгоре с домакинско фолио и се пече се в умерено загрята фурна (около180- 200 градуса), 30- 40 минути. Маха се фолиото и върху всеки медалион се слага плочка кашкавал. Допича се още около 10 минути. В квадратна чиния  се подреждат два или три медальона. Поливат със соса от печенето.

Това беше и последния участник в нашия конкурс: Таня Русева, позната на повечето само като Бу . Снощи тя успя да ни изпрати  своя летен проект “Писмата на Феликс”.

Оказа се, че зайчето Феликс е гостувало на много българки, живеещи в чужбина и също така списващи в бг-мамма – и те са му помогнали да изпрати картички на Мая… прочетете цялата статия…

Една дама се обърнала към Волтер с въпроса:
-Господин Волтер, Вие знаете всичко, кажете ми, защо в рая няма брак?
-В рая няма брак, защото в брака няма рай, госпожо! - отговорил той.

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Айн Ранд, Химн

Имън Бътлър – Адам Смит: въведение

вижте също: Голямото лятно четене

Блогът за икономика 2010

Днес ще завършим мотоциклетното пътешествие на Адриана из Гърция, т.е. ... Турция, защото точно там и завършва това пътуване. Бяхме на Ситония, обиколихме Халкидики и Тасос, а сега – Турция :) Приятно четене:

Екшън в Турция

Ден четвърти: Път към Безкрая...

Ден Четвърти... Турция! 4 пропусквателни пункта! Войници с автомати... ( камерата ми има странната форма на пистолет, не посмях и да я извадя ;)))) Турското знаме навсякъде - по стълбове, сгради, баири... Няма как да се объркаш, че си в Турция... Наситили се на лукса на Халкидики и о. Тасос решаваме да търсим нещо диво и затънтено... Къмпинг!!! Забодохме пръст на картата - Тук! На мили, от ето това място, няма жива душа...Това е! Отпрашвайки по пътя за къмпинга... Изведнъж... Скали като огромни камарища с кюмюр... Мъгла, която дори и поройния дъжд не можеше да пробие... Няма и жива душа да попиташ (не че ако срещнеш ще те разберат, тук говорят само на родния си език) Тъкмо всички вече се питахме - има ли край този път!? И ето пред нас... Къмпингът... И представата, че страшното е свършило... Без да подозираме че тепърва предстои! Нестихващият дъжд и усоя на това място ни накараха отново да търсим друг подслон... Но какво става, когато решиш да скъсиш разстоянията и минеш по прекия път... Това само преживелите могат да го разкажат!!! И снимките на оцелелите :))) Черен път, който се увива все по-нагоре и по-нагоре... Мъглата засилва илюзията, че се изкачваме към Ада... Това, че може да ни се свърши бензина посред "нищото" е най-малкото нещо, което се завърта в главата ми... Гоня всички мрачни мисли с опита да снимам клип с камерата... Какво се случи... И дали някога жените падат по гръб?! Това ще си го разказваме още дълго по кръчмите :))))))))))) Само зная, че когато стигнахме населено място, беше малко преди да загубя окончателно надежда, че някога отново ще видим бял свят :)))))))))) При вида на изумелите старци с броеници в ръце, не видели чужди живи хора от години, аз крещях... "Мараба, Комшуууу", скачайки от радост на мотора, идвайки ми да нацелувам всичко наоколо :)))) Но за миг, връщайки се назад, осъзнах че минавайки този път (отбелязан с бяло само на една от новите карти, на другите го нямаше) бях имала шанса да видя едни от най-красивите гледки през живота си... В пропастта под нас се стелеха бреговете на Мраморно море - онези чистите, девствените... И онази дива растителност, чукарите и недокоснатата от човешката мръсотия част на Турция... А иначе отново... Курортно градче - пъстро и закачливо... Вeчеря на плажа, този път с традиционните кюфтаци и айрян... Това, че не сервираха алкохол в ресторанта не попречи на Елена да купи от съседното магазинче и да отвори по една бира на всички жени пред опулените погледи на турците :)))))))) (С червеното е хазяйче, което реши, че имаме нужда от гид срещу бакшиш ;) Последвалото вечерно цамбуркане в Мраморно море... Хотелът... А на сутринта - нещо като баница, ама не съвсем и местния чай в малки джамени филджандчета, на които тукашните старци придремват по цял ден в кафенетата... Е, за някои имаше кафе турско на пясък - гъсто като кал и почти със същия вкус - за цели 5 лири!!! Очаквах за тези пари да ни го сервират и с врачка :))))))))) И отново на моторите... Покрай пристанището... Покрай кварталите с джамия пред всеки... .... по хубавият турски път до границата (нашият ще го оставя без коментар) ... та на гранична бразда - Малко Търново! с един "преселник" в обратна посока на куфара... :))))))) И от там - на нашето си моренце... И щастливите усмивки... За 5 дни - на 4 морета! Егейско, Бяло, Мраморно и Черно море! ;)))) Иначе... какво още да ви кажа... Никъде няма такова море... като нашето! :) Никъде няма такова небе... като нашето! :) Никъде няма такива залези... Като нашите! :) E, от нашенско по убаво си нема - както е възкликнал шопа - Епа, нема! :)))))))) А това бяхме ние... Цанко и Нина, Павката, Светльо и Елена, Тодор и Адриана, Ники, Денислав... Живи и здрави! И щастливи... :))) Приключението в Турция посвещаваме на Ники и Павката, които трябваше да се върнат в София, пряко тяхната воля... И с благодарност на Елена и Денислав за техните "щрак напечени моменти" :)))) Това беше, Приятели... За да продължи - Там, Докъдето, Мечтаем! ;) Край