Слаб 2 за европейската дипломация в Средиземноморието

В политическата академия, наречена Близък изток и Северна Африка, Европа би имала слаб 2. За разлика от американската и руската (дори китайската) дипломация, ЕС не може да получи масова подкрепа и доверие. Ако можем да изкажем с една дума дипломатическите отношения между силните на деня държави със страните в Близкия изток и Северна Африка, то тя ще е само и единствено тази- парадокс.

В продължение на десетилетия ЕС, който има много повече общо със Средиземноморието, изостава в подкрепата на местното население, сравнение със САЩ, чиято дипломация умело лавира между сателитни режими и опозиционни движения. В това отношения Брюксел може единствено да догонва американската дипломация, което само по себе си е странно и парадоксално, имайки предвид връзките на бившите колониални сили в днешните арабски страни.

Официалната позиция на западните правителства като цяло е слаба по отношение на моментната ситуация в Близкия изток и Северна Африка. Докато полицията уби над 100 души насред Бенгази и Ал Байда, а в Бахрейн протестиращи бяха буквално пометени от армейски куршуми, дипломацията на запад не иска да отвори очите си за тези нарушения на поне дузина конвенции, договори. За човешките права не може и да става дума – те са напълно смачкани и незачитани от силите за сигурност.

В този момент идва неловката позиция на най-големите противници на миграцията – Франция, Италия и Германия, които заявиха, че няма да допуснат бегълци от размирните Тунис и Египет. Определено Париж и Берлин имат голям опит с нелегалната имиграция, за справянето с която, правителствата отделят значителни средства. Увеличението на броя на нелегални имигранти, опитващи се да влязат в Европа през Сицилия, притеснява властите в ЕС и този проблем тепърва ще се поставя на дневен ред. Разбира се, справянето със ситуацията не може да включва италианска полиция на територията на Тунис – това би имало привкус на нео-колониализъм.

И тук трябва да се отбележи много важен момент – в момента става дума за хора, бягащи от насилието в Тунис, Египет, а сега и от Либия. Като стожер на защитата на човешките права, ЕС трябва да помогне на тези хора. Немски депутат от християндемократите стигна дори до идеята да се изгради стена на юг, друг заяви, че няма да се допусне “прехвърлянето на имигранти от страна на страна”, сякаш тези хора са продукт, продаван на пазара. В подобна атмосфера на европейския външен министър Катрин Аштън е определено трудно да защитава единна позиция на ЕС по отношение на протестите в арабските страни, както и падането на режимите на Хосни Мубарак в Египет и Бен Али в Тунис. Смущаваща е връзката на Франция с тези личности, които дори са канили на собствени разноски френски министри, новина, която запали скандал завършил с оставки и неловко мълчание на кабинета.

Ролята на САЩ в Близкия изток и Северна Африка определено трябва да послужи за урок на европейската дипломация. Главно предимство на американските дипломати е, че те не са обременени от исторически предразсъдъци, както и културни скрупули. Американската история няма този сблъсък с Близкия изток, какъвто е имала европейската. Тези факти влияят дори днес, като не са малко случаите на дебати в европейските страни поставящи въпроса от гледна точка на страха от идването на ислямисти на власт. В това отношение САЩ нямат проблеми да подкрепят опозиция в сателитен режим, дори да е съставена от ислямистки групировки, стига да отговаря това на държавните интереси на Вашингтон.

Смущаващ е фактът, че в арабските бунтове в Северна Африка и Близкия изток, европейските дипломати виждат единствено проблема с нелегалната имиграция. Реално в т.нар. “приятелски диктатури” са застрашени човешки права, свободата на изразяване, животът. Милионите, които ЕС дава като помощи за социално слабите в Египет или Либия, реално не достигат до населението, тъй като се разпределят между властимащите. Въпреки, че Европа знае за това, очите остават затворени, а ръцете вързани от различни спогодби, които единствено затвърждават приятелството между страни, като Франция и Италия с режимите в арабския свят. Само, ако погледнем връзките между Муамар Кадафи и Силвио Берлускони, ще ни стане ясно, че въпреки десетките убити от началото на бунтовете срещу властта в Триполи, реакция от Италия няма да има. Което автоматично поставя на карта и общата европейска позиция, която все още липсва, въпреки тревожните новини.

Ще остане ли пасивна Европа по въпросите за протестите в арабските страни? Ще продължи ли даването на пари, без проследяване дали достигат до хората? И най-важното за ЕС – ще успее ли Брюксел да си напише домашното, за да догони другите големи сили в района – Китай, САЩ и Русия?

Игнасио Рамоне припомня думи на Балзак в своята статия “Тези “приятелски диктатури”: Печатът може да бъде убит по същия начин, по който се убива един народ, като му се даде свободата. Трябва да се замислим дали наистина не седим лицемерно спрямо правата и свободите, за които толкова се е борило западното общество и, които днес биват пропускани, само защото се отнасят за т.нар. “Трети свят”.

Прочети цялата новина

Свързани новини: