Изключително достъпно и нагледно обяснение за събитията в арабския свят.

авторът

И така, около 250 поздрава по-късно, дошли по SMS, skype, fb, туитър и google chat искам да ви кажа, че много високо ценя жеста, че се сетихте за мен. Беше страхотен рожден ден. Освен да ви обещая, че ще се старая повече и ще пиша по-добре, не знам какво друго да направя ;-)

Отдолу ще намерите цялата музика, с която бях поздравен за празника!















Благодаря ви! И бъдете здрави, щастливи и успешни!

От месеци по-внимателните, празноскитающи се пешеходци из берлинските квартали между Трептов и Моабит забелязват една нелепа фигура, която в мъгливо утро, в снежна виелица, по лед и сняг (а сега вече и сред първите пролетни слънчеви трептения) върти велосипедните педали, без да регистрира света около себе си. Поне не повече отколкото го изисква правилникът за движение по улиците и пътищата.

Субектът е вглъбен в нещо, което струи в главата му през слушалки, чийто кабел потъва в загадъчния му вътрешен джоб. Изглежда, че това, което слуша, го отнася и пренася в някакъв съвършено друг, нереален свят. И все пак, явно звуците и словата от онзи свят го карат от време на време да се усмихва печално, по-често да рони по някоя бързо замръзваща сълза, да прехапва устни и стиска до зъби, да мачка кормилото на колелото си.

Този субект съм аз. Ползвам всяко по-дълго пътуване за поредното потъване в света на Надежда Манделщам. Чрез нейните две книги – “Спомени” и “Втора книга”, в които тази благословена и несломима жена по несравним с нищо начин описва от една страна живота в Съветска Русия от “революцията” до 60-те години на миналия век, от друга – разсъждава за човека, за неговата съдба и предначертание, за доброто и злото, за човешката сила и слабост, за изкуството и садизма, за всички белези на най-страшния вероятно в историята ХХ век.

Още от началото на 80-те години познавах от късовълновото радио аудиоспектаклите на руската служба на Voice of America по тези книги. Четец бе актрисата Жанна Владимирская, стиховете на О.М. изпълняваше Алексей Ковальов. Не можеше и през ум да ми мине, че ще ги чуя някога отново. Миналата година по случайност намерих тези аудиофалове, качени от някой благодетел на този руски торент-сайт.

За да се добие представа за какво става дума, ето тук две части от аудиоспектаткъла:

Н. Манделщам, “Спомени”, част 3
(в тази част става дума за времето след първия арест на О.М. през 1934 г., за свиждането с него в НКВД и за изпращането му на заточение. Сихотворението “Мы живем под собою не чую страны” се рецитира от мин. 9:40 нататък)

Н. Манделщам, “Втора книга”, част 35, последна
(най-силната за мен част – финалът. Посмъртното писмо на Н.Я. до умиращия в лагер О.М. Несравнимо с нищо по трагична сила и по човешка извисеност)

---

На края един откъс от слушаната преди малко днес 32 част от “Втора книга”, който ме впечатли:

“Судьба евреев замечательна тем, что они не только разделяют участь своего народа, но несут еще вдобавок все несчастья того народа, на чьей земле они раскинули палатки. Даже еврей, публично отказывающийся от своего еврейства, попадает наравне с другими в газовую печь, и он же отправляется на Колыму с чужим племенем, на языке которого он говорит. Мандельштам, еврей и русский поэт, платил и платит до сих пор по двойным, а то и тройным счетам. Он ведь еще европеец и русский интеллигент из того слоя, где не чурались слова. За все эти преступления вместе и за каждое в отдельности у нас карали по всей строгости законов, потому что борьба с идеализмом была и будет главной задачей эпохи… Все судьбы в наш век многогранны, и мне приходит в голову, что всякий настоящий интеллигент всегда немножко еврей, потому что платит по тройным счетам.”

Преведено на езика на Св. Климент от Охрид това звучи горе долу така:

“Съдбата на евреите е забележителна с това, че те не само разделят участта на своя народ, но понасят в допълнение и всички нещастия на народа, на чиято земя са опънали шатрите си.

Даже евреинът, който публично се е отказал от своето еврейство, ще попадне наравно с останалите в газовата пещ и пак той ще се отправи към Колима с чуждото племе, чийто език говори. Манделщам, евреин и руски поет, плати и плаща до ден днешен по двойна, че и по тройна сметка. Та нали на всичкото отгоре той бе и европеец, и руски интелигент от онази прослойка, която почиташе словото. За всички тези престъпления взети заедно и за всяко от тях поотделно у нас наказваха с цялата строгост на закона, защото борбата с идеализма беше и си остава главна задача на епохата…

Съдбите през този наш век са многостранни и ми идва на ум, че всеки истински интелигент е винаги мъничко и евреин, защото и той плаща по тройни сметки.”

Наскоро с близък мой приятел дискутирахме поведението на общ познат.
Да синтезирам, имаше повече от една девойка, скъсване на една връзка, започване на друга и социална мрежа намесени в историята.
Като цяло, доста клюкарска дискусия, в която коментирахме социалните и житейски избори на трети човек, нищо особено натоварващо, докато моят познат реши да изтърси, че освен всичко останало, новото момиче е дебело и грозно, което определено беше част от неодобрението му.

А аз се зачудих дали щеше да направи нещата по-добре? Има ли някакво значение дали са ти предали доверието и приятелството заради Анджелина Джоли/Джони Деп или заради Баба Яга/Кашчей Безсмъртни?
Мисля, че моят познат просто го изтърси преди да е помислил, просто някаква автоматична реакция.
Случва се на всеки, езикът изпреварва мозъкът, но въпреки това ситуацията беше интересна.

Склонни сме да оневиним някого ако лапне по красиво личице, било то мъжко или женско, защото ни кара да се чувстваме по-добре. Всъщност той/тя не е гъз, просто е сглупил, подведен от хормоните, просто се е подвел, бил/а е повърхностен.
Разбира се, това звучи нереално дори в съзнанията, само че не променя логиката зад него.
Ако обаче другият/другата е непривлекателен… това хем показва някаква сериозност, хем показва, че този човек е тръгнал с другия/другата не заради външния им вид, а защото има нещо по-сериозно и нещо по-истинско.

Тук няма да дискутирам моралността или правилността на многоъгълниците, на недискретността или на пуберските изпълнения. Те не са ми интересни, а вълнуват само директно замесените.
По-интересна ми е реакцията, че се чувстваме много по-предадени, когато заместникът е нещо сериозно и когато външния вид не е имал значение.
Последното прави най-голямо значение, защото ние обръщаме голямо внимание на външния вид. Той е изключително важен.
Защо иначе някои хора ще се подлагат на тунинговане, на болезнени физически процедури, ако ние не бяхме издигнали визията в култ и този човек действа точно на въпреки на тази ни вяра, съответно дразнейки ни.

Особено по отношение на жени. Независимо от ситуацията, винаги можеш да обидиш някого на външния вид на приятелката му, винаги е възможно. Или да я обидиш директно нея, ако е наоколо. Независимо че външния вид не е еманация на нечия същност, ние я третираме като такава. И си проличава, като в примерното изпускане, което цитирах.

А на мен все пак ми е интересно… щеше ли да е по-различно ако беше красив/а?

Filed under: бръмчащи мисли Tagged: връзки, външност, жени, коментари, красота, мъже, размишления, стереотип

Ретро владее.

Здравейте, любознайковци!

Какво мислите за физиката? На мен определено не ми беше от любимите предмети в училище, никак даже. Заряди, частици, ускорение, маса… брррр!

След толкова години обаче открих колко забавна може да бъде науката чрез детска книжка, разбира се. „Тайният ключ на Джордж за Вселената” от Луси и Стивън Хокинг разкри пред мен един цял нов Космос от звезди, планети, спътници и какво ли още не, но за това след малко :)

За мое учудване, euinside са подкрепили "аргументацията" на Бойко Борисов за влизането в Пакта за еврото:

„Ако не се присъединим, ще научаваме от медиите какво се случва в Европа и тогава няма на кого да се сърдим, че тя е на една или две скорости"

Също така, за може учудване, те твърдят, че едва ли не участието ни в спасителния фонд за Еврозоната ESM е предопределено и няма какво да го коментираме.

Ще започна отзад-напред – промените в Лисабонския договор влизат в сила когато се ратифицират от всички страни членки. Т.е. без нашето съгласие спасителният фонд не може да се узакони. Това означава, че сме в силна позиция да настояваме, че няма нужда да плащаме толкова много. Не виждам никаква причина българският парламент да ратифицира промените в Лисабонския договор ако те ни натоварват несъразмерно.

Нещо повече, страни с нисък държавен дълг въобще не бива да плащат във фонда – а свръхзадлъжнелите страни трябва да плащат най-много. Това е позицията, която отговаря както на нашия интерес, така и на интереса на Еврозоната да се стимулират благоразумните страни.

По отношение на участието във вземането на решения – България участва във всички легитимни органи за управление на ЕС, вкл.:

- Европейски съвет (премиери)

- Съвет на министрите (отраслови министри)

- Европейска комисия (имаме еврокомисар)

- Европейски парламент (евродепутати)

Участвайки в институциите на ЕС можем да участваме и във всички решения на ЕС. Дали сме в Пакта за еврото или не по никакъв начин не променя абсолютно нищо от гледна точка на вземане на решения.

Участието във вземането на решения зависи от желание, капацитет и смелост, за да се изработват и отстояват българските позиции. За съжаление, липсват и трите – нашата администрация по презумпция приема всичко, което дойде от Брюксел и дори не се замисля, че може да има някакво мнение, което да отстоява; а повечето министри нямат смелост да защитават националния интерес.

Участие във вземането на решения не означава да подкрепяме всичко. Означава да не влезем в Пакта за еврото, след като е направен зад гърба ни и никой не ни е питал. Означава да удържим позицията си за ниска вноска в спасителния фонд, а не да се съгласяваме.

С други думи, самото влизане в Пакта за еврото показва, че не участваме във вземането на решения – обратно, ако бяхме отказали влизане щяхме да покажем, че държим на позицията си и щяхме да бъдем взети под внимание. Сега сме част от пейзажа, защото сме Mister Yes – ирелевантни сме в дебата, защото подкрепяме всичко.

Блогът за икономика 2011

Като на шега качих няколко снимки в конкурса CL!CK2:Water and Climate Change, организиран от Европейския център за журналистика (EJC), и месец по-късно взех, че се оказах сред печелившите.

Светлана Куюмджиева е куратор и критик, завършила Изкуствознание в Художествената академия, а от 2003 година е галерист в галерия Credo Bonum.

Последната им изложба е Bing Bang. Помолихме Светлана да ни разкаже повече за идеята за тази изложба.

—

Как се стигна до тази изложба?
Идеята за такава изложба се появи още преди около 4 месеца във връзка с промяната в статута на галерията и преминаването й към фондация Credo Bonum. Преходът и преустройството на пространството изискваха кратка пауза в изложбената програма. След нея, за откриването имахме нужда от събитие, което да ознаменува промяната и да посочи някои от основните акценти в дейността на самата фондация. Затова започнах да мисля по идеи главно в посока на екологията и да търся автори, които имат отношение към тази тема. Конкретно названието и окончателния вид на изложбата се появиха в процеса на работа, инспирирани от отделни работи, от срещи и то разговори с колеги куратори и художници по темата.

Защо “Големия взрив”?
Взривът се появи първо във връзка с атомната енергия. Търсейки изкуство, което е пряко ангажирано с екологични проблеми, трябваше да набележа първо, кои са тези проблеми. Кое е актуалното, което подлежи на коментар със средствата на изкуството? Така стигнах до атомната енергия като важен аспект при всеки разговор за екологична криза. Но това ме ограничаваше твърде много в търсенето, затова реших да разширя максимално периметъра като добавя към взрива философската теория, че всички големи промени в историческия ход на нашето развитие се случват взривообразно. Така стигнах до Големият взрив като теория за самото възникване на Вселената. Хареса ми. Не знам дали е вярна, май все още нямаме доказателства, че е така, но тази теория е секси. Освен това в нея намерих идеалната метафора на началото и края, точно тази който ми беше необходима, за да събера аргументирано в изложбата „черното” и „бялото”, апокалипсиса и сътворението.

Какви са отзивите на публиката?
Като цяло положителни. Изложбата е много добре посетена. Идват не само хора от художествената гилдия, както обикновено става при представяне на съвременно изкуство, но и групи ученици, и съвсем нова, дори неочаквана публика. Всеки реагира различно, но виждам, че хората се забавляват, четат, слушат произведенията, и се радват, че имат достъп до такава необичайна гледна точка към проблемите.

Има ли разбиране в арт-средите за засегнатите проблеми?
Темата е супер актуална и се тиражира масово в света на изкуството. При нас тя не е толкова силно застъпена, макар че и тук зачестиха събитията, които се ангажират с един или друг проблем, свързан с климатичните изменения. Наскоро гледах такива изложби на Надежда Олег Ляхова и Самуил Стоянов. Повечето от художниците, които събрах за проекта, имат заявен интерес към тази тема отпреди. Но поначало съвременното българско изкуство не е особено рефлективно и критично. Тук като че ли сме ангажирани преди всичко с проблемите на самото изкуство, на формата и на консервативните бариери, които то се опитва да прекрачи в своята реализация. Това е малко противоречво, тъй като аз сега имах възможност да видя как съвременно изкуство, което говори за актуалните проблеми на хората н достъпен език, успява да реализира много по-добра комуникация с тях и да ги привлече да съучастват, отколкото изкуство, което само се опитва да им се покаже, колко е съвременно.

Кои са авторите, които са представени?
Авторите са много и различни. Още се чудя как успях да ги побера в галерията. Освен художници в изложбата участват архитекти, и дизайнери. Това беше важно за мен, за да покажа съвсем буквално връзката на тези проблеми с реалността. Красимир Терзиев, Петко Дурмана, Симеон Стоилов, Иво Бистрички, Рада Букова, Вероника Цекова са автори от едно поколение, което работи най-активно сега. Те изграждат общо взето ядрото на съвременния художествен живот в страната ни. Част от тях живеят в чужбина и са много добре представени на различни международни форуми. Светозара Александрова и Бора Петкова са също в групата на двигателите, които оформят най-актуални тенденции в изкуството ни. Бора Петкова е тук в съавторство с италианката Жулиана Мори. София Христозова и Марта Димитрова пък са съвсем млади, наскоро се дипломираха, но дебютът им преди две години беше с един цял проект, посветен на водата като среда за живот и като изчезващ природен ресурс, от който взех две работи. Заедно с техните произведения в изложбата са включени презентации на проектите на арх. Николай Маринов, който е доста известна фигура сред еко активистите в страната и се занимава с приложение на алтернативни енергии в строителството, също и един проект на студентите по архитектура Никола Енчев и Стефан Ванков, който в началото на тази година спечели международния конкурс „Дизайн срещу стихиите”. В рамките на експозицията има отделена специална документална част с книги от библиотеката за устойчиво развитие на Народно читалище „Бъдеще сега”, както и три кратки документални филмчета за автентични еко активистки практики в страната, предоставени ни от Мрежа за устойчив обмен „Живи места”

Какви са плановете ви?
По отношение на галерията, плановете са свързани с по-често представяне на такъв тип обществено ангажирани проекти и работа с гостуващи куратори от България и чужбина. Надявам се да успеем да поддържаме интереса на публиката, която спечелихме с първата изложба и с разнообразни събития във всички области на културата.

—

Галерия Credo Bonum

Сънародниците ни в чужбина рискуват да бъдат подведени да дадат личните си данни на разследвания за международни измами Божидар Томалев, представящ се още като Божидар Томалевски, лидер на партия "Другата България".

Томалев и компанията му от фирмата "Ен Джи Би консултинг" са разследвани от прокуратурата за опита им да измамят Община Поморие в сделка със 2000 декара земя край Каблешково.

Под името Дарио Томалети, Томалев се представя през 2006 г. за чуждестранен инвеститор и обещава стотици милиони за туристически комплекс и голф игрище. Подмамена от щедрите обещания, Община Поморие влиза в съдружие с Томалети като апортира 2000 декара земя.

Строежът на комплекса и голфа така и не започват, но дружината на Томалев предявява претенции да обсеби земята апортирана от общината. Пълното журналистическо разследване за случая можете да прочетете в статията на Биволъ: Разследват шефа на партия "Другата България" за имотни измами

Божидар Томалевски и кандидата на Синята коалиция за кмет на Габрово Ива Николова 

В сайта направен от партията на Томалев, наречен „Да преброим Другата част от България“  се изисква въвеждане на подробни лични данни през незащитена връзка. 

Сред многобройните партньори посочени от "Другата България" са БНТ, БТА, Държавна агенция за българите в чужбина и дори НСИ.

"Ние, с тази съвместна инициатива с Националния Статистически Институт, се заемаме с това тежко "смятане". НСИ ще направи необходимия анализ, като данните от него ще бъдат предоставени на институциите." - пише на страницата.

От НСИ вече изрично опровергаха, че имат нещо общо с това преброяване, което означава, че написаното е подвеждащо и измамно.

В телефонен разговор с репортер на Биволъ доц. д-р Гълъбов призна, че е оказал съдействие за изготвяне на анкетета на "Другата България". Той е получил твърди уверения заедно с доц д-р Ана Кръстева, че мероприятието се прави със съдействието и ангажимента на НСИ, заедно с БТА и Асоциацията на българските медии в чужбина. 

Уверенията били дадени лично от председателя на партията Томалев. Доц. Гълъбов разбра от Биволъ за официалното опровержение на НСИ и остана видимо неприятно изненадан. Той заяви, че ще се запознае с разпространеното комюнике и ще предприеме действия на свой ред, след като си изясни точната ситуация около факта, че е бил подведен заедно с колежката си.

Освен, че данните на записващите се в сайта циркулират напълно незащитени в интернет, не е ясно как те ще бъдат предпазени от кражба или незаконно използване. На страницата не е указано, че авторите са регистрирани като администратори на лични данни в Комисията за защита на личните данни.

Няма я и задължителната информация, която се предоставя на потребителите по закон за възможностите да консултират и променят събраните лични данни.

Налице са всички признаци, че инициативата е незаконна и от нея би трябвало да се заинтересува както ресорната комисия, така и прокуратурата.

Над 400 събития в цяла България ще насърчават четенето на книги под мотото „Походът на книгите”. Кампанията се организира от Асоциация „Българска книга” и Българска библиотечно-информационна асоциация, съвместно със Столична община, Министерството на образованието и с медийното партньорство на Аз чета, БНТ, БНР, Стандарт и Stand.bg. Стартът й ще бъде даден на 2 април с детски празник на езерото Ариана.

И пролетта е тук е и е прекрасна. И тревата е зелена и слънцето грее. И хората са мили - Bitte-Danke-Danke-Bitte, immer Blumenwörter. И искам да се усмихна и ми липсва Борисовата и ми липсва Венски с неговите глупости да мрънка наоколо и ми липсва брадата на Тино и усмивката на Яската и зелените обеци на Лора. И всъщност всичко е наред и отново големият ми враг съм аз самият, както винаги до сега. Борил съм се с това чудовище и преди, ще се преборя пак. И много хора на колела преминават през цялото време покрай мен. И малкото моливче с което пиша свършва и слънцето огрява пейката. И знам, че трябва да има още много запетайки и знам къде трябва да са и не искам да ги сложа. И градът около мен бучи и работници си подвикват и най-сетне е жив. И се усмихвам и съм тъжен и съм щастлив и никога няма да разбера хората, които тичат в парка, по улиците, по алеята край реката. И едно момиче е седнало по турски на пейката си и пуши и попива пролетта през тъмните си очила. И за да видиш света трябва да излезеш от вкъщи и за да живееш наистина в Грац трябва да караш колело.

Тази седмица ще започнем един нов разказ за Близкия изток – ще започнем обаче от мястото, където е възникнал израза „Оплачи се на арменския поп“ – Диарбекир в Турция. Росица ще бъде наш водач: Приятно четене:

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част първа

Югоизточна Турция – Диарбекир

Ще започна отзад напред, т.е. от изводите към увода. Представете си, че за един уикенд искате да изгледате 15 хубави филма. Такова нещо направихме и ние – планирахме посещение на 15 извънредно интересни места за 24 дни. Изтощените сетива ви довеждат до бяс на финала, когато сте на най-предизвикателното и прекрасно място – Бейрут. А имате само три дни. А главата ви прелива от образите, видени и запечатани в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин, Шанлъурфа, Алепо, Дейр Еззор, Палмира, Дамаск, Аман, Петра, Уади Рум и Кралския път... И няма как да разтегнете пътешествието с още няколко дни, защото пътувате със самолет... Но да започна приключението от началото...

Диарбекир

Организираният туризъм в Турция крачи здраво върху бреговете на Егейско, Средиземно и чат-пат Черно море и върху вулканичните плата и чудеса на Централна Анатолия - Кападокия, но неговата най-източна стъпка си остава планината Немрут, откъдето туристът може евентуално да прескочи и надникне в езерото със свещените шарани, свързани с легендите за Авраам в Шанлъурфа... По-нататък организиран туризъм и евтини хотели и пансиони няма или поне до началото на 2011 година беше така. Само Холивуд дръзна наскоро да си избере екзотична база за снимки в Югоизточна Турция –

в приказния град Мардин.

Пак ще впрегна коня пред каруцата като покажа тук снимката (не е моя), която ме вдъхнови, плени и въодушеви, която ме накара да мечтая – Мардин!

http://adele27.aminus3.com/image/2010-07-11.html

И понеже сме почитатели на индивидуалния туризъм, решихме със съпруга ми да си направим отново програмата сами. Какво може да види човек в Югоизточна Турция, която, слава богу, е мирна и спокойна в последно време? Градове и исторически селища като Диарбекир, Хасанкейф, Мидиат, Нюсайбин, Мардин, Савур, Харан, Шанлъурфа... В платото, източно от Мардин, се намира

островче на християнството, наричано Турабдин (Turabdin или Tur Abdin),

където са съсредоточени и относително добре запазени множество християнски църкви и манастири, някои от които ни отнасят в митичните времена на влъхвите, които положили началото на „храм” в името на новия пророк, изгаряйки парченце от ризата му, подарено от Девата като благодарност за принесените подаръци. (Такава е легендата за първоосновите на големия храм на Богородица в древния Hah). Убедена съм, че не само поклонници биха проявили интерес да посетят този анклав на християнството, където все още може да се чуе молитва или проповед на (ново)арамейски език:

http://www.aina.org/maps/turabdin/turabdin.htm

Голяма част от асирийците от горна Месопотамия, приели християнството и след поредица от премеждия и катаклизми оформили облика на някои от основните християнски църкви, между които днешната сириакска (православна) и халдейската (католическата). Други останали трайни почитатели на бога на слънцето. Говори се обаче, че някои от християнските черкви в областта, в т.ч. в Диарбекир, са построени така, че слънцето да ги огрява по „специален” начин... Към всичко това трябва да се добави невероятната архитектура на района с два центъра – Мардин и Хасанкейф, дело на династията на Артукидите, за която нищичко не знаех докато не започнах да се ограмотявам. За десерт – великата река Тигър, наричана Диджле в Турция и в източния свят. От всичкото това великолепие си избрахме 4 места за посещение – Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа.

Асоциациите на повечето от нас вървят в една единствена посока при споменаване на града Диарбекир – заточение.

Към тази устойчива линия на мислене се добавя нещичко от новата история – Диарбекир е „столица” на турски Кюрдистан. За Османската империя Диарбекир е онова, което е Сибир за руснаците. Място за заточение на политическите затворници – християни и мюсюлмани от Балканските страни в последните десетилетия на 19 век. Заех се да чета записките на няколко български заточеници и по-късните коментари на наши историци. Прехвърляхме тези четива от компютър на компютър и доста цъкахме, защото в историите имаше безценни данни за живота и взаимоотношенията между българите – прекрасен извор за народопсихологията от оново време (завистта не била новобългарска черта!); за огромната помощ, която са получавали от арменското население, от сирианците и халдейците. В края на разказа ще посоча някои от тези четива, уверявам ви, че си струва да бъдат прегледани! Успях да запиша в тефтерчето си две неща, които евентуално да търсим - черквата „Св. Козма и Дамян” и християнската махала Шах Матар. Според Димитър Шишманов «Свещениците получили от Ерусалимския патриарх славянски църковни книги и свещенически одежди и служели в църквата "Свети безсребреници Козма и Дамян", венчавали синовете и дъщерите на християните и кръщавали децата им...”. Беше ясно, че в етническо отношение градът е коренно различен, беше ясно, че е по-вероятно да не открием никаква следа... Не трябваше да любопитстваме открито, не се знаеше кого ще обидим, разсърдим или вбесим. Това гласяха повечето от съветите на пътувалите. Деликатен район – заради кюрдите, заради арменците, заради християните-асирийци, заради турците или арабите...

Пътуването със самолет на компанията “Pegasus airlines” отне малко време. София-Истанбул, Истанбул-Диарбекир.

В ранния следобед на 10 февруари, снабдени с няколко жокера от форуми, wiki travel и локални сайтове, стъпихме на диарбекирска земя. Взехме „белия” автобус до центъра на града и слязохме на централния булевард „Екинджилер”. Многолюден и шумен град! Град с население колкото София. Просещи деца ни заобиколиха тутакси. Питахме за „Офис” (нещо като центъра на центъра) и за „Санат” сокак, а после и за крайната цел – „Махиа Кофи Хауз”, където беше срещата с бъдещия ни домакин. Ние си питахме питането, нас пък ни питаха откъде сме. Споменаването на България не извикваше познатата ни реакция „комшу”! Не защото тук не симпатизират на родината ни, а просто защото България е далече! Тук „комшу” казват на иракчаните и иранците – те са близките съседи. „Санат” сокак беше перпендикулярна на булеварда, от двете ѝ страни имаше десетки кафенета. Подминахме повечето от тях, завихме в една от преките и се озовавахме пред „Офис джамия”, срещу която беше кафенето „Махиа”.

„Махиа” грабна сърцата ни още в първата секунда – тип ъндърграунд, арт заведение със 70 вида кафе, музика от 60-те и 70-те и екзотичен за тези ширини собственик, който развяваше дългата си прошарена коса, пощракваше с фотоапарата и все нещо пренасяше от флашка на флашка и от лаптоп на лаптоп. Заведението се отопляваше от печки с дърва, върху всяка от тях стоеше метална кана с вряща вода; котката „Шадоу” (сянка на… собственика) мъркаше върху собствен стол близо до печката, а за огладнелите от приказки, игра на табла и пиене на чай в заведението влизаше час по час продавач на симит, поставил таблата на главата си. Под симит тук разбират гевреци. В западна Турция, в Измир казвали „геврек”...

Махиа кафе

Както е известно, пенсионирането в Турция е ранен феномен – навършваш 50 години и чао. Собственикът Х. беше млад пенсионер, отдал се на кафенето и на двайсетгодишното си хоби – фотографията. В „Махиа” си даваха среща почти всички чужденци, посещаващи града (вероятно, защото и Wiki travel препоръчваше заведението), както и представителите на местния артистичен свят, приятели, младежи. Х. ни посрещна изключително дружелюбно, беше предупреден за идването ни, сгря ни с по един чай, предложи ни веднага специалното диарбекирско кафе - мененгич.

[singlepic id=8654 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8655 w=320 h=240 float=right]

<––Мененгич кафе<–– ––> От тези зърна се прави кафето––>

После започна да ни рисува карта на стария град, но ние с достойнство извадихме наша карта, собственопринтерно разпечатана в София. [caption id="" align="aligncenter" width="630" caption="Карта на Диарбекир"][/caption]

http://www.armenica.org/cgi-bin/armenica.cgi?192195876501501=1=3==Other==1=3=AAA

Както се вижда, старият град, опасан от стена, която според местните се води втора след китайската, прилича на риба. Какво се крие зад тази стена ще напиша малко по-късно, а в този момент, понеже бяхме гладни, се отправихме към кулинарните забележителности на „Офис”. Храната беше повече от обещаваща, салатите - прекрасни. Цените тук бяха значително по-ниски от истанбулските и измирските. Премръзнали от студ се върнахме в „Махия”, където заварихме нашия домакин от couchsurfing.org. Той е роден в България и след завършването на ветеринарния техникум в Стара Загора, едва 17-годишен, заминава за Турция със семейството си. Завършва висшето си образование в Турция и тръгва да си дири късмета. Тук да направя уточнение, че под „късмет” на турски се разбира „съдба”, а не „успех”. На това, дето ние му викаме „късмет”, те му викат „шанс”. И пожелават „Бол шанс”! Честна дума! Та, момчето дошло да работи като ветеринарен лекар в този богат на добитък край. Човек с изключително приветлив, открит и приятен характер, Г. имаше очевидния талант да събира хората заедно, да играе с лекота ролята на дипломат и лидер. Всички го обичаха, личеше си. От него научихме много неща за селското стопанство на района (една крава струва скъпо – около 6-7 хиляди лева); за шапа – беше изцяло съгласен с професионалните мерки, които се приложиха в България, а при тях шапът идвал от Иран... Домакинът ни работеше много, но не го видяхме да пъшка от умора, макар че оперираше хернии на теленца, израждаше крави и пр. по всяко време от денонощието, дори и в почивните дни. Шегувахме се, че ветеринарите и педиатрите били най-необлагодетелствани, защото пациентите им не можели да си кажат сами къде ги боли. За разкош този млад човек заедно с дружината си беше завършил и курсове за водолаз, та изгаряше от нетърпение да отива да далдисва. Още първата вечер той ни покани на нощен клуб с жива музика. Така попаднахме в един от диарбекирските „Суингин хол-ове”, където народът се веселеше, надигнал бутилки бира или чаши с мастика. Джими Хендрикс заемаше почти цяла стена, а Дженис Джоплин вдъхновяваше публиката от отсрещната страна. Пушачите трябваше да посещават специално помещение, в което електрическата печка не вършеше много ефективна работа. Някъде към нощните часове се прибрахме да спим. Апартаментът на Г. беше малък според тукашните стандарти – само 100 кв. м. Нормалните апартаменти били по 140 кв. м., сега се строяли нови – по 160-180 кв. м. Не е за чудене предвид средно осемте деца в семейството. Памперсите тук се продават в чували, задръстват тротоарите:

На следващия ден направихме еднодневно пътуване до Хасанкейф, но него ще опиша отделно. Изучаването на Диарбекир започна на третия ден от пристигането ни. Диарбекир няма да ви впечатли от пръв поглед. Няма да ви спечели с нищо специално, ако не знаете къде да влезете и какво да гледате. След всичко, което видяхме и проучихме сами, но най-вече с помощта на местните ни водачи, си позволявам заключението, че типичната архитектура на Диарбекир е много стилна, изчистена и елегантна. Базалтово черно и бяло за освежаване. Независимо дали става дума за култови постройки или за частни сгради – това е тоталната стара архитектурна мода.

Да започнем със стената.

Обиколката ѝ е 5,7 км; височината ѝ – 12 м; широчината – от 3 до 5 метра. Има четири основни порти и 82 кули и бастиони. Бастионите са двуетажни, на места имат по 3-4 етажа. Най-интересната част от стената е между портите Мардин и Урфа. Както вече споменах, местните ще ви убеждават, че диарбекирската стена е втората по големина и забележителност след китайската. Води началото си от ранното средновековие и част от най-красивите ѝ детайли са дело на Артукидите през 11 век. Не харесвам стените. Нещо ми пробуждат клаустрофобията... Е, запечатих я върху няколко снимки, забележителност е все пак:

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Урфа капъ /Портата Урфа/ - стои на герба на града"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Урфа капъ от вътрешната страна"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Един от бастионите"][/caption]

Първата действаща християнска черква, която посетихме, беше халдейската „Св. Антоний”.

Намираше се близо до джамията „Шейх Мутахар”. Очевидно тук се е намирал християнският квартал „Шах Матар”, за който си бях отбелязала в записките. Предишната вечер поразпитах в кафенето, но хората повдигаха рамене в недоумение, „Шах Матар” нищо не им говореше. Реших да се примиря с факта, че няма да открия нещо, което очевидно отдавна е изтрито от картата на града. В момента, в който прочетох „патрона” на джамията ми светна! Значи просто грешка в произнасянето! Откритието ме развълнува силно! Ето какво точно пише Димитър Шишманов: „Голямото мнозинство от жителите на Диарбекир и на Източен Анадол били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирианци. Българите заточеници установявали с тях приятелски връзки. Със застъпничество и гаранции от диарбекирски християни някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят в града, за да осигуряват прехраната си. Те се установявали в християнската махала "Шах Матар", някои в турските махали при господарите си работодатели или в чифлиците в околните села». В „Св. Антоний” = “Mar Petyun” реших да отида още по-далеч в търсенето и поразпитах момченцето, което се навърташе там – вероятно син на работещия в храма човечец, дали знае къде се намира черквата „Св. Козма и Дамян”. Момченцето ме разбра, възкликна „Мар Козма!” и разтвори пред очите ми свързана с телбод книжка. Така зърнах част от списъка на християнските храмове в града, даже снимах страницата, но текстът беше на турски, така че не разбрах какво пише там. От обясненията на момчето успях да схвана, че търсената от мен черква е унищожена, а руините ѝ са някъде около православната сириакска „Св. Богородица” („Мериемана Килисеси”), която не е в този район. С още малко питане разберах, че християните в града са около 50-ина, а действащите черкви работят на ротационен принцип.

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Католическата (халдейска или келдани) черква „Св. Антоний”"][/caption]

До „Св. Богородица” стигнахме на следващия ден.

Тук трябва да направя уточнението, че освен картата на града, която стои по-горе, имахме още една карта на стария град. Очевидно обаче в нея имаше някои грешки, защото нашият нов приятел Г. я разгледа и каза: „Мериамана” не е тук”. „А ти знаеш ли къде е?” – попитахме ние. „Знам, аз ходя там с Х. понякога” – отговори Г. „Х. християнин ли е?” – попитахме в един глас с Емо, защото тук никой не говореше открито за вероизповеданието и етническата си принадлежност, та решихме, че всичко е възможно, дето се казва. „Не, не е християнин, но има там приятели, с които си пие чая.” – отвърна простичко Г. Честно казано този отговор хем ни смути, хем внесе в сърцата ни неистова радост и благодарност за островчето човещина, на което бяхме попаднали. Нещо в тези думи ме накара да повярвам, че наистина е имало местни хора, които са помагали на нашите заточеници преди век и половина... Не можех да не се възхищавам на Г. Той, етническият турчин, роден в България и отлетял в този край на света като пухче, оставено на произвола на бурните ветрове, беше пуснал крехки корени в тази размирна земя и едва ли съзнаваше каква позитивна и събирателна роля играеше за околните и за нас в този момент. Къде се беше научил на такава толерантност? Според наставленията му трябваше да отидем рано, за да не изпуснем службата. Само че оживление имаше само в отсрещната черква, която се оказа протестантска. В „Св. Богородица” всичко беше приключило много преди 10 часа. Пуснаха ни да разгледаме, нямаше проблеми.

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Православната черква „Св. Богородица”"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Православната черква „Св. Богородица”"][/caption]

Попитахме мъжа, който ни придружаваше в обиколката, къде да открием руините на голямата арменска черква. Човекът се затрудни в обясненията, затова просто махна с ръка и тръгна да ни води. Със забързан ход достигнахме до района на джамията „Шейх Мутахар”. Междувременно подминахме разрушен халдейски храм. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Руини от халдейска черква "][/caption]

После открихме внушителната арменска черква. Новина! Заварихме усърдна реставрационна работа. Майсторите ни съпроводиха до вътрешността на храма, който ни впечатли с мащабите си!

[singlepic id=8666 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8667 w=320 h=240 float=right]

Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Реставрация на голямата арменска черква в района Шах Матар"][/caption]

Издирването на следите от миналото свършваше тук. Сега ни оставаше да се потопим в атмосферата на града – да кръстосаме тесните улички и пазарчета; да разгледаме къщите на богатите; да пием чай в някой от известните ханове на града. Интересно беше в

къщата на именития поет Джахит Таранджъ (1910-1956).

Превърната сега в етнографски музей, къщата е образец за архитектурното изящество в града и привлича много посетители – преди всичко местни хора. Отделните помещения за мъже и жени станаха повод водачката ни да разкаже, че преди тридесетина години в семейството ѝ този обичай все още се спазвал, но очевидно напредничавият ѝ баща сложил край на тази практика. Изразихме въодушевлението си от видяното, момичето се съгласи, но поклати глава някак тъжно. „Диарбекир не е това, което беше някога... Хората от селата масово идват да живеят в града; пълно е с просяци, безработица; хората са необразовани, зле възпитани... нивото е ниско.” Няма с какво да ѝ отговорим. Мълчим учтиво. Каним я да изпием по кафе на открито. Тя любезно ни отказва, защото „не е млада, нито красива и трябва да спазва стрикни правила, за да успее да се омъжи...” На въпросите в погледите ни отговаря така: „Трябва да внимавам къде ходя и какво правя. Градът е толкова консервативен! Но ти – посочва мен – ако живееше тук, щеше да имаш глеми шансове за женитба!” Тя се смее, а съпругът ми и аз мигаме на парцали. Аз се окопитвам и я питам къде видя шансовете ми. „Имаш светли очи и бяла кожа, пък и ако косата ти беше по-светла...” – отговори тя. Тук си припомних, че в Грузия ме убеждаваха, че имам късмет, защото съм чернокоса и православна. Боже! От този ден до края на пътуването – през Сирия, Йордания та до Ливан, темата за консервативните навици и правила за женене щеше да ни следва неотклонно.

[singlepic id=8669 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8670 w=320 h=240 float=right]

Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Къщата-музей на именития поет Джахит Таранджъ"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Друга известна къща в Диарбекир"][/caption]

Съботният и неделният ден ще са преминали зле, ако не сте закусвали в някой от големите ханове на града. Хората идват тук за „кавалтъ” (закуска), почивка и социални контакти. Това на долната картинка е

Делилер хан

и се намира близо до Мардинската порта. Някога е приютявал търговци, пътуващи по пътя на коприната, и пилигрими, тръгнали за Мекка и Медина. Сега фунционира като бутик хотел. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Делилер хан – Диарбекир, Турция"][/caption]

Зад хотел Diyarbakir Class има друг хан, но трябва да помолите на рецепцията да ви допуснат за разглеждане. Типични за закуска, кафе, пазар и социални контакти са

Хасан Паша хан – най-големият и атрактивният в стария град и Сюлюклю хан, който се намира близо до пазара за сирене и кисело мляко.

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Площадът пред Хасан Паша хан"][/caption]

В тази постройка от 16 век било възможно да отпочиват до 500 коня и да нощуват множество пътници – стаите са много, разположени на три етажа.

[singlepic id=8675 w=320 h=240 float=left] [singlepic id=8676 w=320 h=240 float=right]

Хасан Паша хан

От терасите на Хасан Паша хан се вижда площадът пред

Улу Джами (Великата Джамия),

която в този момент беше в ремонт. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Улу Джами (Великата Джамия)"][/caption]

Улу Джами е забележителна с няколко неща. Тя е е сред първите джамии в Анатолия, датира от първата половина на 7 век. Посроена е върху свещено място, някога там е имало езически храм, а после христианска катедрала с патрон св. Тома. Св. Тома всъщност е доста популярен в тази част на Турция, макар че името му се свързва най-пряко с някогашна Едеса (сега Шанлъурфа). Четирите фасади на джамията представят четирите основни клона на исляма, което прави възможно едновременното „ползване” на храма от хора с различно вероизповедание. В архитектурно отношение се долавят и римски елементи. А това е

джамията „Шейх Мутахар”,

за която многократно стана дума. [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Джамията „Шейх Мутахар” "][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Минарето на джамия „Шейх Мутахар” с четирите колони"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Джамията на пророка"][/caption]

Ако някой премине 7 пъти под четирите колони на минарето, ще се радва на сбъднати желания! Няма да сте усетили типичното за Диарбекир, ако не сте хапнали

шишчета от агнешки дроб и кюнефе за десерт

Когато излизате от диарбекирски ресторант, ще видите купа с подправката карамфил. Редно е да си вземете късче и да го сдъвчите. Защо? За оправяне на вкуса след всичко пикантно и след множеството свежи, но „дъхави” зеленчуци, които сте консумирали. Случи се на няколко пъти персоналът да ни предлага нещо типично от кухнята безплатно. Например, супа от пасирана леща. Защо безплатно? Защото сме чужденци и ТРЯБВА да опитаме местните специалитети. В една маршрутка впрочем не ни взеха и пари. Защо? За да ни покажат, че местните хора са гостоприемни... [caption id="" align="aligncenter" width="378" caption="Шиш от агнешки дроб"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Карамфил"][/caption]

Що се отнася до кюнефето, то се яде в сладкарница, обилно посипано с поне два вида ядки и със сладолед. Представлява запечен върху особен кашкавал кадаиф. Уффф, не искам да си спомням! Както казва братовчедка ми от Скопие „Дайте ми твръдо благо или яко благо!” Те това е яко благо! [caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Кюнефе"][/caption]

Още някои неща трябва да се научат за Диарбекир:

• дините достигат до 50 кг, а някога достигали и до 70 кг;
• пазарите за плодове и зеленчуци са изумителни,
• портокалите и лимоните си имат дръжчици и листенца, наровете се пукат по шевовете...
• малки момчета с ръчни колички чакат да ги повикате, за да транспортират покупките ви;
• традиционните златни колиета – киш ниш и двуредната гривна, на която съперничи само трабзонската гривна;
• евтините бижута от подобие на сребро, нооооо внимание, най-прекрасното и евтино сребро в цяла Турция е в Мардин и в Мидиат...

[caption id="" align="aligncenter" width="567" caption="Киш ниш колиета"][/caption]

Започвахме и завършвахме деня в „Махиа” кафе. Доверието растеше с всеки изминал час, малките ни подаръци отваряха място за реципрочни жестове и преминавайки през тези вечни ритуали на размяната навлизахме все повече в тайните градини на хората, с които се запознахме. Последната сутрин излязохме сами с Емо. Отидохме да закусваме в един от хановете, грееше слънце и не беше много студено. С две думи – приветливо утро. Зазвуча „Едерлези”, мюезинът си пееше неговата песен, но тя звучеше като от друг свят. Жената, която ни обслужваше, беше повече от любезна и се стопяваше като сянка след всяко дребно нещо, с което доотрупваше масата. Неусетно за мен самата се разплаках така неудържимо, такава буца ми препречи гърлото... Едва сега си дадох сметка, че тръгнах към този град като кълбо от нерви, с множество тайни резерви, с европейската си гордост... Само за четири дни кълбото се беше размотало, търкулнало се беше между епохи и хора – сенки от миналото и реално съществуващи, герои и хора без претенции за важност, но в които виждах реалния шанс човешкото да оцелее... Диарбекирски дневник и спомени Тоне Крайчов http://www.promacedonia.org/tk/index.html Необикновената история на малоазийските българи Димитър Шишманов http://www.promacedonia.org/giliev/dsh/dsh_04.htm още снимки от Диарбекир: http://royak.snimka.bg/travel/turkey-diyarbakir-febr-2011.575626 Очаквайте продължението Автор: Росица Йосифова Снимки: авторът Още пътеписи от близки места:

1. До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(1): Халап и Хомс
2. До Сирия през кюрдските райони на Турция(3): Из пустинята в Сирия
3. Из Сирия и Турция през 2007г. (4)
4. Из Сирия и Турция през 2007г. (1)
5. Из Сирия и Турция през 2007г. (5)
6. До Сирия през кюрдските райони на Турция(1)
7. До Сирия през кюрдските райони на Турция(2)
8. До Сирия през кюрдските райони на Турция(4): Пустинята, Дамаск и Анталия на връщане
9. Из Сирия и Турция през 2007г. (2)
10. Из Сирия и Турция през 2007г. (3)
11. Из Турция на мотор – 2009г(3)
12. Пътят до Сирия

Две седмици след публикацията на пълния, нередактиран текст на дипломатическата шифрограма, показваща пълното завладяване на българската политика и икономика от организираната престъпност, темата изглежда вече е затворена за българските медии. 

България е известна с това, че има едни от най-несвободните медии в Европейския съюз. В последната класация на Репортери без граници, страната дели 70-то място с Бенин, Кения и Гърция.

Една от причинте за такива ниски стандарти за свободното слово е сенчестата собственост на медиите. Както отбелязва американският посланик Пардю в доклада, фигури свързани с организираната престъпност притежават директно или индиректно основни печатни и електронни медии. Резултатът е цензура и автоцензура по темите за връзките между мафията и политиката.

Медийната реакция след публикуването на грамата премина по класическия път на реакцията на властта след изнасянето на скандална информация: 1. Игнорирай, 2. Омаловажавай, 3. Нападай... и обратно към номер 1.

1. Игнорирай: Първоначалната публикация на нередактираната грама в сайта за разследваща журналистика Биволъ беше препечатана само от няколко независими блога и сайта, повечето списвани от чужбина (ivo.bg, eurochicago.com, kafene.net). Само един национален български вестник пусна кратко съобщение с линк към грамата в сайта си. Съдържанието на доклада обаче беше активно коментирано и цитирано в интернет форумите.

2. Омаловажавай: След като Wikileaks публикуваха грамата на официалния си сайт, игнорирането на съдържанието и стана притеснително. Информационните сайтове и някои големи печатни медии публикуваха текста, позовавайки се единствено на Wikileaks. Коментарите и анализите обаче бяха доста оскъдни и основно сочеха, че посланикът не казва нищо ново и екслузивно.

Нито един сериозен, задълбочен анализ на ситуацията не излезе в медиите. Дебат по темата не беше иницииран и от политиците. В единствения телевизионен дебат (TV7) се включиха второстепенни фигури от политиката и бизнеса. Вътрешният министър Цветанов спомена грамата веднъж, по повод на Алексей Петров, но организираните престъпни групи, поддържащи от дълго време връзки с управляващите така и не бяха коментирани.

3. Нападай: Лишеният от американска виза Румен Петков директно нападна американското посолство, призовавайки го да опровергае написаното в грамата, а бившият премиер Сергей Станишев я характеризира като  "оперативна разработка с ниско качество на достоверност". Появиха се и редакционни материали от близки до БСП журналисти. В един от тях дори се развива налудничава конспиративна теория за появата на грамата като компромат, дирижиран от американските служби и тяхното шпионско оръжие... Wikileaks.

Все пак, както отбеляза анализаторът Тихомир Безлов, основната полза от публикуването на доклада е, че българските журналисти вече могат да се позовават на него, когато пишат за организираната престъпност.

Журналистите обаче не проявяват жив интерес да продължат. Съвпадението на медийната и властовата реакция е показателно. Никой не се потруди да потърси за мнение главния прокурор Борис Велчев, който дължи обяснение какво е свършено през последните години срещу цитираните от посолството членове на организирани престъпни групи, повечето от които не само не са разследвани, но и развиват успешен бизнес.

Впрочем, журналистите вероятно са прави да не си губят времето. Те отлично знаят, че същият този главен прокурор е бивш правен съветник на президента Георги Първанов, чиято предизборна кампания както пише в грамата, е била подкрепена от мафията:

--------------------- ПОЛИТИКА: ВРЪЗКА С ОРГАНИЗИРАНАТА ПРЕСТЪПНОСТ---------------------------------

8. (C) Организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително правителството, парламента и съдебната власт. В опит да запази влиянието си, независимо от това кой е на власт, представители на OП правят дарения на всички основни политически партии. Тъй като тези личности са разширили дейността си в законния бизнес, те се опитват - с известен успех - да си купят място в коридорите на властта. По време на парламентарните избори през 2001 г., редица влиятелни "бизнесмени" като ВАСИЛ БОЖКОВ и ЕМИЛ КЮЛЕВ силно финансираха и по всякакъв начин подкрепиха кампанията на НДСВ. В началото на мандата, през 2001 г., министър-председателят Симеон Сакскобургготски проведе среща на високо равнище с членовете на "Възраждане", на която покани Илия Павлов, Васил Божков, и др., да станат част от "бизнес консултативен съвет "съветващ правителството. По-късно същата година Кюлев** подпомогна и финансирането на успешната президентска кампания на лидера на БСП Георги Първанов.

* Рекламният слоган "България - Магията живее тук" е от официалния клип на страната, с който тя се представя в чужбина.

** Емил Кюлев, банкер и официален съветник на Георги Първанов, застрелян от поръчков убиец през октомври 2005 г. в центъра на София.

"АЕЦ "Козлодуй" - енергия за чиста природа!" е рекламното мото на предприятието, което аз перефразирах в заглавието. Основанията ми да направя това са безброй, но аз ще посоча само две, от най-пресните, за това к...

След като забрани думите “ще” и “напредък”, време е премиерът Бойко Борисов да забрани и думата “реформа”. Тази дума отдавна вече не означава нищо. Поне за представителите на властта, които смело наричат реформи решенията си за… отлагане на реформите. Реформи обаче има.

Намерението на министър Николай Младенов на практика да преоснове Министерството на външните работи е решителна реформа. Не да премести една дирекция в друга, не да смени няколко началници по ниските нива, не да назначи няколко млади експерти. Нищо такова. Екипът на Младенов подготвя нов устройствен правилник на министерството, който на практика заличава старата структура и изгражда министерството съвсем наново. На зелено, както се казва. Така администрацията има шанса да бъде адекватна на времето. А министърът има шанса елегантно да се освободи от ченгетата. Тихо, но решително.

Планът на Младенов се различава коренно от досегашната практика на управлението. Нито веднъж досега толкова голяма административна структура не е била реформирана по подобен начин. Министерството на икономиката, енергетиката и туризма например е механичен сбор от министерство на икономиката, министерство на енергетиката и агенция по туризъм. През годините всяка една подструктура е сменяла мястото си, но винаги е оставала цяла. ДАНС събра Националната служба за сигурност, военното контраразузнаване и финансовото разузнаване. И всяка служба се вля в новата агенция със старите си проблеми и зависимости. Най-пресният пример е Агенцията по храните, която също събра механично няколко служби, а впоследствие управляващите решиха, че все пак не е зле да посъкратят малко чиновници.

Старият модел очевидно не работи. Той обслужва единствено самата администрация, а както знаем, нейното основно свойство е да се възпроизвежда. Сега е важно планът на Николай Младенов да получи политическа подкрепа от премиера. Защото в това правителство има и други реформатори или поне имаше - Симеон Дянков и Трайчо Трайков излъчваха реформаторска решителност. Но много бързо ентусиазмът им беше зашлевен от променливите позиции, явни и тайни договорки и някои съображения на министър-председателя. Добрата новина е, че в правителството има реформатори. Трябва само някой да ги подкрепи. Всички знаем кой.

коментар от в.Пари

Сподели във Facebook

На 28 март 2011г. Комисията по бюджетен контрол на ЕП одобри изпълнението на европейския бюджет за 2009г. Докладът по освобождаване от отговорност на Европейската комисия за изпълнението на бюджета за 2009г. беше приет с огромно мнозинство от 21 гласа "за" и само два "против".

… или няколко думи за силата на Facebook!

Засипан от глупави предложения за спечелване на iPhone, Canon EOS 7D и какво ли още не, вчера създадох група събитие във Facebook:

За по-малко от 24 часа групата има около 35 000 поканени, а мейлът ми е буквално залян от коментари:

24 часа, за да събереш хора, равни по брой с цялото население на град като Видин!!! Накратко, Facebook определено не бива да се подценява от никого. А дали причината за толкова посетители е гневът срещу подобни „събития“, наличието на много свободно време или нещо друго, оставям да кажете вие в коментар.

Иначе групата можете да видите и сами тук:

http://www.facebook.com/event.php?eid=113603705386210

Сподели тази публикация:

Подобни публикации

• 30.01.2011 -- Посетителите на блога: кой откъде е? (7)
• 10.01.2011 -- Генезис (Inception) (3)
• 01.09.2010 -- Публикация No. 1000 (13)
• 28.03.2011 -- „Речта на краля“ – най-добър филм за 2010 г. според „Оскарите“ (2)
• 17.03.2011 -- За контакти (1)
• 08.03.2011 -- 13138 предложения за регистрационен номер с надпис (5)
• 01.02.2011 -- Посетителите на блога: източници на трафик (2)
• 31.01.2011 -- Посетителите на блога: войната на браузърите (2)
• 28.01.2011 -- Посетителите на блога: Кой с какъв дисплей е? (2)
• 09.01.2011 -- Блогът стана на 5 години!!! (11)
• 04.12.2010 -- Ефектът на пеперудата (2)
• 11.09.2010 -- Лукойл: Да заредим на осма колонка! (8)
• 11.06.2010 -- Technical Issues – GMail и БНТ (7)
• 24.02.2010 -- Тортичка (0)
• 14.01.2010 -- FML – Да си таковам живота! (4)
• 18.10.2009 -- Facebook странности (5)
• 12.10.2009 -- Животът ми е нормален (My Life Is Average) (9)
• 04.10.2009 -- Фестивалът Merce’09 в Барселона (3)
• 01.10.2009 -- Три свежи реклами от улиците на Барселона (2)
• 27.09.2009 -- Parc de la Ciutadella и зоопаркът в Барселона (4)

YouTube постепенно се превърна в едно от най-активните онлайн пространства. Това до голяма степен се дължи и на постоянните инициативи, които екипът предприема. След конкурса Life in a Day или новият YouTube Orchestra със 101 музиканти, сега видео-платформата организира състезание, което носи позитиви както на креативните участници, така и на неправителствени организации, които не могат да си позволят голям бюджет за реклама.

Проектът “Good work” е типичен пример за кампания “печеля-печелиш”. YouTube приканва участниците да направят кратко видео (до 1 минута) по задание на неправителствена организация. В проекта участват НПО от цял свят, а профилът на участниците до момента предполага неголеми възможности за наемане на известна творческа агенция – но с “мъдростта на тълпите” в YouTube кампанията може да им донесе страхотни идеи. Подаването на брифове все още е отворено и нови организации може да се включат в срока за участие.

Участниците пък се състезават за присъствие на най-известния в световен план рекламен фестивал Cannes Lions. Няма нужда да споменавам, че възможността да се омешаш с високото общество на индустрията си е сериозен скок в кариерата, особено ако твой клип ще бъде показан в конкурсната програма – както ще се случи с петимата победители от Good Work. В началната фаза видеата ще се оценяват по брой Like-ове, но финалистите ще се определят от жури.

Мисля, че самата идея и построяването на кампанията са измислени много добре. От маркетинг-отдела на YouTube казват, че с проекта директно адресират явен проблем: много НПО нямат необходимите ресурси за наемане на творческа агенция, а много рекламисти са готови да отделят от времето си за една добра кауза, но не знаят къде да намерят информация за това. Good Work ще запълни тази празнина, като дава и допълнителен стимул за участие. Естествено, това е и добър начин YouTube да продължи заздравяването на позитивния си имидж със CSR-активности. Дългосрочният план на видео-платформата е да превърне тази кампания в постоянна платформа за съдействие между рекламисти и НПО, като Cannes Lions ще продължи да бъде основен партньор.

Аз може и да съм оптимист, но очаквам от състезанието да излязат добри идеи. Ще видим това най-ясно на 21 май, когато бъдат обявени печелившите.

Още по темата:

1. Как Google да ти уреди интервю за работа
2. Big Brother Family с добра идея
3. Digital Marketing World – добра идея

Продукти за 4 порции:
300г пресен спанак
200г шунка
4 яйца
1/2ч.л. сол
3 стръка зелен лук
2с.л. краве масло
щипка шарена сол

Приготвяне:
Спанакът се измива листо по листо. Стръковете лук се почистват и измиват. Спанакът и лукът се режат на дребно. В тиган се слагат 2с.л. краве масло. Поръсва се 1/2ч.л. сол и съдът се поставя на включен котлон. Когато загрее мазнината се добавят подготвените зелении. Запържва се за 10- 15 минути. Върху тях се подрежда тънки плочки шунка. Накрая се чукват яйцата. Когато стегне белтъкът и жълтъкът, ястието е готово. Реже се на 4 и се сервира в 4 чинии. Яйцата се поръсват със шарена сол и пресен ситно нарязан копър.

Когато приключих със седмата книга за Хари Потър, въпреки че не съм от най-лудите фенове на поредицата, ми беше малко тъжно. Все пак Потър (държа да си представите Алан Рикмън да го произнася, иначе се губи патосът!) дълго време беше част от читателското битие на тинейджърските ми години. А имах приятелки, чийто литературен живот се изчерпваше с ежегодното прочитане на „Джейн Еър“ и „новия Хари Потър“. Филмите утешаваха малко тъгата ми, но масовата издателска истерия „да произведем по-успешен продукт от Роулинг“ доста ме дразнеше. Затова и първоначално подминавах поредицата за Пърси Джаксън и се мръщех на името Рик Риърдън. Докато едно телефонно обаждане не промени мнението ми.

Преди седмица излезе и първият „редовен“ брой на Forbes за България. Миналата есен излезе някакъв пилотен брой, който представяше списъка на милиардерите по света и имаше списък на най-богатите българи.
Аз поне имах проблем с този списък с богатите българи, защото за всеки беше отделена по една страничка и тя беше като написана от личните им PR отдели. Но да кажем, че това е така поради ограничението от страница на всеки, а и целта е била да се покаже моментното им състояние (не точно как са се озовали там).
Имаше и едно беззъбо интервю с Бойко Борисов. А на него явно може да му се направи и друг вид интервю както проф. Вучков демонстрира, но трябва да ти стиска и да не ти пука. Тук Матеев беше изпуснал топката. Тоест броят в българската си част беше зле, но да му дадем шанс, казвайки че е само началото.

Е, дойде и първия брой. Очакванията са големи, но си имам едно наум. Е, все пак главния редактор Матеев работи за марка с (по неговите собствени думи) високи критерии за журналистика. И какво виждам като основна тема? Портрет на Цветелина Бориславова. Хубаво, казвам си аз – една интересна личност с много въпросителни около нея. Трябва да се изяснят, сега е момента.

(...)
прочетете останалата част от Forbes? Ама като истинското ли? (713 думи)

---

Споделете в Twitter | Споделете във Facebook

Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email или Facebook

Отдавна не сме публикували рецепти в КРОКОТАК. И затова много се зарадвах на писмото, което получихме  с тази приказна рецепта, която ни изпрти Вили Иванова. Тя е публикувана в нейният блог “Good to the last drop”

“ Една сутрин, усетило полъха на южния вятър, патенцето разперило уверено криле и се понесло над блатото. Полетът го опиянявал …

То прелетяло над поля, градини, къщи и цъфнали дървета и над едно езеро, в което плували три грациозни лебеда … Как се изненадало, когато видяло отражението си във водата! То не било вече грозно патенце, а красив бял лебед … „

Прочетете цялата статия и рецептата за тези лебеди от парено тесто в блога на Вили:

днес в блога си Сет Годин пише нещо много важно "инициативата не ти се дава, взимаш си я" ако решиш да започваш нещо - вземи инициативата ти. не чакай да дойде отгоре. просто го започни. и нали знаеш, и най-дългият път започва с първата крачка --- прочети още: китайски мъдрости за предприемачи и ...

как виждаме работата си, града си, хората около нас - това зависи основно от нас, не от друго София е красива в очите на едни и ужасна в очите на други България е красива в очите на едни и немислимо недобро място за живеене в очите на други някои откриват романтика и красота ...

Американско изследване от 2007 година със заглавие Al-QA’IDA’S FOREING FIGHTERS IN IRAQ, определя района на Бенгази до Тубрук като център на джихадизма и огнище на тероризъм в Северна Африка.  Не случайно за водач на либийските бунтове е спряган Генерал Абдел Фатах Юнус, който е практикуващ мюсюлманин молещ се 5 пъти на ден .  “Членовете на [...]