Много са ми смешни, като почнат да се гонят из съдебната палата. Тича някакъв човек, след него спринтират репортерите с камерите. Или пък като направят грозд, върви доблестния гражданин Алексей, а около него 10-15 репортера плътно го заобикалят и чакат да попият някоя мъдрост.

В случая Масларова, която допреди 2 години обикаляше с министерския мерцедес, облечена в златни дрехи, със сигурност е откраднала масло за 3 поколения напред. Сега се прави на света вода ненапита, а Татяна Дончева нещо й кумува със защитата. Щеше да е смешно, ако не беше тъжно. Този на снимката е основният свидетел, който вероятно в името на живота си се отказва от показанията си и тича като муха без глава към края на репортажа.

                       Тази вечер в Пловдив на Хълма на Освободителите /бивш Бунарджика/ трябваше да се отбележи Денят на Европа.

Високи, но за момента стабилни.

Източник: FAO

Блогът за икономика 2011

Прави се оказаха шегаджиите, които предлагат просто решение с паметника на съветската окупация в София като се редактира надписът под него и вместо от „признателна България” за т.н. освобождение на страната да бъде изписано „ от признателната БКП-БСП”. Това партийно признание днес горещо прокламира лидерът на въпросната партия Сергей Станишев. Напълно откровено той зави пред [...]

Официално е, изменението на закона срещу дискриминацията е вече факт.
Държа да отбележа нещо адски важно.

Първоначалната новина повторена от всички информационни агенции, повечето блогове, по които съм го виждала съобщено първоначално (включително и това, което публикувах аз), е невярна и подвеждаща.
Оригиналната новина създава впечатление, че изменението е с цел конкретно насочено към журналисти и писатели.

Чл. 162. (1) (Изм. – ДВ, бр. 27 от 2009 г., изм. – ДВ, бр. 33 от 2011 г., в сила от 27.05.2011 г.) Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание.

Това не е вярно – изменението е насочен към ВСЕКИ, теоретично включително политици.
По какъв начин това изменение ще промени нещо или ще се използва за извиване на ръце, за момента няма как да зная и мога само да гадая. Скоро ще видим на практика какво се случва, възможно е Сидеров и Расате да си налегнат парцалите, но да видим.

Доста си промених отношението от както излезе първата новина, най-вече, защото се сдобих с доста повече информация и де факто се запознах с реалното предложение за изменение. Не знам кой е виновникът за първоначалната версия, но беше много интересна демонстрация кои вестници/информационни агенции и сайтове се копират едни други. Също така беше пример, че не може да се разчита, когато няма доказателства.
Все още ми е доста мътно какъв е смисъла на изменението, до каква степен ще се прилага и дали няма да се злоупотребява срещу хора, които пишат или са публично и социално активни или е просто шум и вятър, които да създадат впечатление за вършеща се работа, без нещо наистина реално да се свърши.

Filed under: политическaта отговорност Tagged: НК, дискриминация, закон, изменение, омраза, примане на изменение на закон за дискриминация, расизъм, хомофобия

Индустрия, растеж на годишна база

Данните за индустрията за последните месеци ни дават възможност да видим съвсем ясно статистическото изкривяване, известно като базов ефект. В графиката по-долу изглежда сякаш през февруари 2011 е имало голям растеж на индустрията – над 15% на годишна база (което миналия месец предизвика неоправдан оптимизъм), а през март е имало голямо забавяне на индустрията – едва 5% растеж.

Обаче, всъщност, през февруари 2011 не се е случило нищо особено положително с икономиката – просто една година по-рано, през февруари 2010 е имало еднократен спад на индустрията, който е променил базата. Т.е. големият "растеж" през февруари 2011 всъщност не съществува, просто година по-рано е имало някакво еднократно колебание. Като имаме предвид базовия ефект през февруари, всъщност през последните няколко месеца нищо особено не се случва с индустрията, тя си расте с около 5% годишно и (за съжаление) не се ускорява.

Блогът за икономика 2011

Илиян Илиев е еколог по образование и от 95та година се занимава основно с опазване на околната среда. Живее във Варна и в Каспичан, инициатор е на проекти свързани с образование на деца, наръчник за опазване на околната среда, проекти за зелени сгради и е един от създателите на Обществен център за околна среда и устойчиво развитие - Варна.

—

Поканихме да ни разкаже за инициативата за събиране на хартия с доброволци от цял свят “Лист по лист”, която функционира успешно вече 10 години във Варна.

—

Коя е любимата ти игра от детството?
Пресъздавахме героичните индиянци от романите на Карл Май, Майн Рид и
др.

Кое е най-готиното име на град в България?
Каспичан, там съм роден

Коя хартия ти е любима?
Рециклираната, сива или жълтеникава на цвят с множество малки цвенти точици.

Коя световноизвестна личност, от сега или от миналото, би била идеалния министър-председател за България?
Шарл ДеГол

Без какво не можеш?
Въздух, вода, храна.

А с какво можеш и без?
Всички измишльотини на човешката суета.

Кой е достоен за пример?
Махат Маганди

Какво не трябва да пропускаме да направим тази година?
Да привлечем още един човек за каузата “Опазване на околната среда”

Каква ти е работата мечта, ако можеше да избираш година и място?
Каубой в Монтана

От къде идват най-много доброволци?
Франция

Най-хубавият комплимент за БГ, който си чувал?
Това, което един българин прави в една неправителствена организация тук, в Германия го правят пет (германци)

Едно нещо, което искаш да направиш преди да умреш?
Де да беше само едно, животът ми щеше да е значително по лесен.

Кой ти е любимия концерт?
Хиподил приди 10 години в центъра на Пловдив

Какво искаш да видиш да се случва в БГ след 5 години?
Бюджета за опазване на околната среда от 1,5% от Брутния вътрешен продукт да нарасне на 5 %.

—

Форум Бизнес
14 май 2011

РЕГИСТРАЦИЯ >>

Какво прави човек на Гергьовден? Особено когато годината е 2011 и знае, че Гоце си отива? Ами разбира се – отива на парад, за да изпрати Гоце да иде там, където му е мястото.

И ние отидохме на парад, и ние правихме нещастни опити да чуем церемонията, а този, който е проектирал озвучаването на площада е най-добре да си върне дипломата



Парадът беше хубав, особено като знаеш, че другата година ... няма да е Гоце :)
Естествено, че всичко започва с гвардейците, а аз ви обръщам внимание на чичковците с пушките, дето са застанали на покрива на Народната банка* ;)



Напрегнатостта на командира ми направи впечатление, въпреки, че на това място беше движение в крак, а не набиване. Пък аз се колебая дали да не кандидатствам за придворен фотограф ;)

Не съм сигурен за поредността на снимките, но тези с какитата май бяха следващите


а е и логично да са следващите, защото мязаха на афганистанци.

Моряците обраха най-много овации и напълно заслужено,
защото за разлика от недоразумението ВВС, военно-морските сили са в състояние да пратят кораб на мисия. Пък самолетите – никой не ги ще, ще ги отстрелят.

Следващите ми изглеждаха много страшни, но както казах по повод на озвучаването (върни си дипломата, тъпак!!!), така и не разбрах каква част са, подозирам, че са класически кашици


Имаше и още, но общо взето можете да си създадете впечатлние от парада и от показаните снимки. Нямаше показана техника, освен трите хеликоптера със знамето в началото, но те и без друго едвам се виждат на фона на светещото небе ;)

Дали е нужно парадите да бъдат с техника? Или с повече хора?

Еднозначният ми отговор е НЕ.

Въпреки, че и мен ме кефи, като изръмжат танковете или бронетранспортьорите по жълтите павета, но мястото на танковете е по полетата, мястото на бронетранспортьорите и джиповете е в Афганистан, мястото на корабите е в морето (Средиземното), щом няма да е Аденския залив, а мястото на самолетите е ... в небето. Само последните не се справят с тази си задача, което всъщност е упрекът ми (единствен) към днешната Българска армия.

Изобщо не е нужно да се ръмжи по жълтите павета, така че пешият парад е повече от достатъчен: в крайна сметка основната функция на армията е организираното придвижване на групи от хора от едно място на друго с цел изпълнение на определена политика. А дали го могат и дали са боеспособни може да се види и от готовността на която и да е военна част при първо повикване да може да измарширува пред командващия ги.

А това, че сме показали прясно пребоядисан танк, модел ...илядо деветстотин седемдесе и фтора..., ще направи впечатление само на тези, които си мислят, че страната се нуждае от 1500 танка! (толкова бяха танковете в БНА, в момента, в който се срина Варшавския договор. И понеже днес е Денят на Европа, нека се сетим с колко танка Genosse Hitler напада товарища Сталина на 22 юни 1941г**).
За чий са ни?

Парадът ми хареса еднозначно


Последни бяха гвардейския оркестър


Пък ние продължихме с обещаното

посещение при берлинските мечоци,

които бяха на гости в София по повод дните на Германия в България.
Какво ще кажете – двете седмици преди девети май 2011 бяха Дни на Германия в България :)

Започвам с американската, защото съм сигурен, че:

1. не сте я видели, защото беше в кьошето
2. правите се на политически коректни и сте търсили да се снимате с руската :)
   

а истината е, че американската беше най-популярната сред децата и даже за секунда не можах да я имам свободна, само за моя обектив :) Изобщо, както казваха в гимназията – гледането на американски филми е най-страшното оръжие на идеологическия враг :) Дисни показва какво е статуя на Свободата, пък вие сте чували само за Червен площад ;-)
Признавам си, че и аз се опитах да бъда политически коректен и да се снимам с мечката на Ал Кайда, ама явно не е била на площад Света Неделя него ден ;)

Българската мечка (с белите и черните квадрати) не предизвикваше огромен интерес, въпреки, че беше симпатична и на мен ми допадна. Иначе берлинските мечки предизвикваха голям интерес и беше пълно с хора

Естествено, уважихме домакина на събитието – немската мечка :) То е ясно, че не сте го забелязали, хеле пък харесали, но така е и в историята – Германия много често жертва себе си и националните си интереси в името на обединяване на Европа :) (в редките случаи, когато не го е правила, ... абе ... не си е работа...)

На мен двамата мечоци, които ми харесаха най-много бяха застанали един до друг, за да не хабя излишни кадри очевидно: това бяха


Ирландия и Испания :) Да обяснявам ли кой кой е или сега ще дойде някой каталски сепаратист да тръгне да обяснява, че Гауди не е испанец ;-)

Тези двете горните си разделиха първото място в личната ми класация, плътно следвана от второто място, заето от
Йордания (най-лявата :)

После ходихме за шоколади, за агне, пък аз си снимах и едно глухарче




*БНБ за несофиянци
** 3500 за нечели

Виена чете:

Сутрин и вечер.

В парковете и книжарниците. В метрото и трамвая.

На път за работа. На път за вкъщи.

На слънце на тревата с чаша вино в ръка. В дъжда под навеса на трамвайната спирка с аромат на прясно изпечен хляб.

Новината за убийството на Осама бин Ладен донесе надежди на Кабул и Хамид Карзай, че смъртта на лидера на Ал Кайда може да притисне талибаните да участват в мирни преговори.

Но след нападението в Пакистан, когато бе убит Бин Ладен, съществува и другата възможност – окуражаване на бунтовниците в Афганистан да се бият още по-дълго със западните сили в района.

Драматичният удар на САЩ срещу Бин Ладен може да предостави на талибаните големи стимули, за да продължат битката си, като не на последно място, фактор е и страхът от възможността собственото им ръководство да поеме по пътя на Бин Ладен. Лидерът на афганистанските талибани, молла Мохамад Омар, най-вероятно е намерил убежище в Пакистан, около границите на провинция Балуджистан (U.S. Enables Pakistan’s Oppression of Balochistan, The Huffington Post, 5 May 2011), която се намира прекалено навътре в страната и този факт досега правеше невъзможна хипотезата за бази на талибаните в нея.

Именно сега е добър момента за самите талибани да вземат под внимание различните възможности и изглежда те ще го направят. За анализаторите в Пакистан, последните събития дават знаци, че отношенията с бунтовническите групи по границата с Афганистан може би ще тръгнат в посока към мирни преговори.

В първите дни след кървавия край на Бин Ладен, талибанското ръководство мълчеше – рядко явление за движение, които обикновено взима позиция по всяко събитие, което засяга и тях. Единствено в петък (6 май), когато Ал Кайда потвърди смъртта на лидера си, талибаните издадоха много формално изявление, в което се заявява, че Бин Ладен е мъченик и борбата ще продължи.

Сравнително хладката реторика в отговор на убийството, доведе до спекулации, че групата може да се насочи към скъсване на връзките й с Ал Кайда, с която от няколко години имат разногласия и единствено личността на Бин Ладен сплотяваше двете организации.

Сега наблюдаваме стремеж и в американската администрация за насърчаване на преговорите между правителството на Карзай и талибанските лидери. Клинтън направи необичайно директно публично обръщение към талибаните, в което им каза: “можете да направите избора и да се откажете от Ал Кайда и да участвате в политическия мирен процес”.

В същото време се усеща и явното раздразнение сред коалиционните партньори в НАТО по отношение на мисията в Афганистан. Докато талибански части продължават да взривяват транспортни линии и държавни обекти, френският външен министър Ален Жупе съобщи, че Париж обмисля сериозно възможността за изтегляне на френските части от коалиционните сили. Това пък би послужило на талибаните да намерят нови сили, тъй като за разлика от афганистанското правителство, структурата на талибанското движение са силни и единни. Не може да се каже същото за армията, полицията или кабинета на Афганистан. Лоялността на военните често е поставяна под въпрос, а правителството на Хамид Карзай едва ли би се задържало без подкрепата на САЩ и въоръжените сили. Това би могло да се изтълкува от талибанските лидери като сигнал, че сега е моментът за удари по коалицията и държавните институции в Афганистан. Границата между Афганистан и Пакистан е все така несигурна, дори след смъртта на Бин Ладен. Създаде се един вид вакуум на силите, който най-вероятно ще намери много желаещи за запълване на отворените места след удара по Ал Кайда.

Със сигурност смъртта на Бин Ладен се е отразила на талибанските лидери. По какъв начин, ще видим през следващите месеци.

 

 

Гротескна сцена се е разиграла на среща в Москва между зам- министъра на енергетиката Марий Косев с президента на държавната корпорация "Росатом" Сергей Кириенко по отношение на договаряне цената на АЕЦ „Белена”, на...

Решихме да превърнем двойния празник на 9-ти Май 2011 г. в троен. Поне за Мария и Мила Цареви, които станаха победителки за месец Април в „Аз чета с мама”.

Как? Като събраха 35 фейсбук - харесвания за своята статия. И още нещо – защото бяха единствените участнички, осмелили се да ни изпратят писмо със своята история.

Това ми хрумна по случай днешния празник - деня на Европа :)

Царят на богатия финикийски град Сидон — Агенор, имал трима синове и дъщеря, хубава като безсмъртна богиня. Тази млада хубавица се наричала Европа.
Веднъж Агеноровата дъщеря сънувала сън. Тя видяла как Азия и материкът, който е отделен от Азия с море, превърнати в жени, се борели за нея. Всяка от тях искала да притежава Европа. Победена била Азия, която, макар и да била възпитала и отгледала Европа, трябвало да я отстъпи на другата. Европа се уплашила и се събудила; тя не могла да разбере значението на тоя сън. Младата Агенорова дъщеря смирено започнала да се моли на боговете, ако сънят предвещава нещастие за нея, да предотвратят нещастието й. После, като се облякла в пурпурни дрехи от плат с втъкани златни нишки, тя отишла с другарките си на една зелена, отрупана с цветя ливада край морския бряг. Там, лудувайки, сидонските девойки брали цветя в златните си кошнички. Брали дъхави, снежнобели нарциси, пъстри минзухари, теменужки и лилии. Агеноровата дъщеря пък, която блестяла с красота всред другарките си като Афродита, заобиколена от харитите, брала в своята златна кошничка само алени рози. Като си набрали цветя, момичетата почнали да се смеят, да играят и весело да пеят. Свежите им гласове се носели далеко по цъфтящата ливада и по лазурното море, заглушавайки тихия му галещ плясък.
Прекрасната Европа не могла дълго да се радва на безгрижен живот. Видял я Кроносовият син, могъщият облакогонец Зевс, и решил да я открадне. За да не изплаши с появяването си младата Европа, той се превърнал в красив бик. Цялата козина на бика — Зевс, лъщяла като злато, само на челото му блестяло като лунно сияние сребърно петно, а златните рога на бика били извити като нов месец, когато за пръв път се появи в лъчите на пурпурния залез. Прекрасният бик излязъл на поляната и с леки стъпки, едва досягайки тревата, се приближил до момичетата. Сидонските девойки не се изплашили; те заобиколили чудното животно и започнали гальовно да го гладят. Бикът се приближил до Европа, лижел й ръцете и се умилквал около нея. Дъхът му имал приятен мирис на амброзия, целият въздух бил напоен с това благоухание. Европа гладела бика с нежната си ръка по златната козина, прегръщала главата му и го целувала. Бикът легнал в краката на прекрасната девойка, сякаш я молел да се качи на него.
Смеейки се, Европа седнала на широкия гръб на бика. И другите момичета искали да се качат до нея. Но изведнъж бикът станал и бързо се затичал към морето. Той отвлякъл онази, която желаел. Сидонянките се изплашили и силно завикали. Европа пък простирала към тях ръце и ги викала на помощ; но сидонските моми не можели да й помогнат. Златорогият бик се носел като вятър. Той се хвърлил в морето и бързо като делфин заплувал по лазурните му води. А морските вълни се отдръпвали пред него и пръските им се плъзгали като елмази от козината му, без да я намокрят. От морските дълбочини изплували прекрасни нереиди; те се трупат около бика и плуват заедно с него. Самият бог на морето Посейдон, заобиколен от морски божества, плава напред със своята колесница, укротява вълните с тризъбеца си, като изравнява пътя по морето за своя велик брат Зевс. Треперейки от страх, Европа седи на гърба на бика. С една ръка тя се държи за златните му рога, а с другата запретва края на пурпурната си рокля, за да не я намокрят морските вълни. Но тя напразно се бои; морето ласкаво шуми и солените му пръски не стигат до нея. Морският вятър отмята къдриците на Европа и развява лекото й покривало. Все по-далечен е брегът; ето, той вече се скрива в синкавата далечина. Навред само море и синьо небе. Скоро в морската далечина се очертават бреговете на Крит. Бикът — Зевс, бързо доплувал до него със своя скъпоценен товар и излязъл на брега. Европа станала жена на Зевс и заживяла оттогава на остров Крит. От Зевс тя родила трима синове: Минос, Радамант и Сарпедон. Славата на тези силни и мъдри синове на гръмовержеца Зевс се носела по цял свят.

Николай Кун "Старогръцки легенди и митове"

"Похищението на Европа" е много експлоатирана тема в изобразителното изкуство. Малка подборка от картини - тук.

Керамични, ръчно направени часовници за оцветяване от деца в магазин КРОКОТАК!

Оцветяват се  с темперни или акрилни бои. След като изсъхне боята, се сгобяват стрелките и вашият часовник е готов:)

Комплектът съдеържа: ръчно изработен циферблат от бяла глина, диаметър: 21 см, кварцов механизъм и стрелки.

Независимо че видя снимките преди това, моето дете си имаше свой поглед върху това как се оцветяват костенурки:)

Форум Бизнес ще е супер.
В това сме убедени всички, които работим по него.
В десет точки ще направим опит да убедим и вас, за да сме сигурни, че няма да го пропуснете.

Форум Бизнес е на 14 май 2011 от 10ч в Модерен театър в София.
Необходима е регистрация: 20лв за един, 30лв за двама. Регистрацията е тук.

—

1. Времето

Цяла седмица ще бъде есен - мокро и студено. При нас ше греят прожектори и ще е изпълнено с позитивна енергия.

sinoptik.bg
—

2. Бизнес идеите

Думата “бизнес” най-често предизвиква ето такива скучно-грозни асоциации:

А пък Форум Бизнес е за ето такива:

Планираме да ви заредим с позитивна бизнес енергия и много идеи.
—

3. Музиката

И този път ще има много музика. И на сцената и във фоайето. На сцената очакваме Панчо и RedOne да направят размазващ дует от перкусии и бийтбокс, а във фоайето, до бара, ще е по-пиано.

—

4. Доброволците

Форумите ни до сега се получаваха толкова добре, благодарение на всички доброволци, които идваха да помагат. От тях ще получите подарък на входа (на родителство беше в раница, на храна в мрежичка, на дом в тубус, сега не казваме). Ще ви дадат и вратовръзка, няма нужда да си носите :-).

—

5. Детайлите

Обръщаме толкова много внимание на детайлите при подготовката на всеки форум и гледаме да е направено всичко така, че дори и да не влезете в залата да слушате презентациите да си прекарате достатъчно добре и във фоайето. И този път фоайето ще е пълно с интересни неща: книжарницата и бара, пианото, червеите, дори тестове на вело-тандем и още много, които не искаме да издаваме.

—

6. Енергията

Енергията ще е тема на някои от презентациите, но ще я има и в безплатния обяд и в напитките на бара. Зареждаща енергия ще струи и от сцената и от приятната компания. Ще си тръгнете с чуството, че сте се хранили със супер храни цяла седмица.
Навън пък ще има колонка за зареждане на електромобили, за всеки случай. А ако имате събрани много стари батерии и се чудите къде да ги изхвърлите във фоайето ще има специален контейнер за това.

—

7. Сцената

На всеки форум сцената е различна. Този път, домакини ще са модераторките Маги и Велислава (поздравяваме ви с техния плакат за форума). А какво ще има на сцената ще разберете като дойдете. Няма да е колело, няма да е палатка и няма да е хладилник.

© Милен Радев

Пак е 9-ти май и пак от Изток се понася тътенът на солдатски ботуши по калдъръм, пак заскърцват веригите на танковете, пак сянката на балистични ракети подплашва рояците арбатски врабчета. Пак се надига протяжно мучене през вдървени от нечовешко количество погълнат самогон челюсти. Пак се напъват до спукване акордеоните, пак излиза с колеблива крачка на брега Катюша, преди да се бухне в храстите с правнуците на някогашните „освободители“ на Европа.

Гледам по западноевропейски телевизионен екран пълния репортаж на деветомайския парад от Червения площад. Слушам почти неприкритото възхищение на немския говорител от стегнатите редици на маршируващите днешни окупатори на Чечения и Грузия, от внушителната мощ на руското оръжие. Следя витиеватите коментари на експерта в студиото Александър Рар – съветник на германското правителство и личен гост на Путин в Кремъл.

Увлекателният му глас с дискретен руски акцент реди факт след факт – за отличните „работни“ отношения между Русия и Германия, за газа и нефта, които осигурявали надеждно германската икономика, за прекрасните условия пред немския бизнес в Русия, за това как Русия искала да се модернизира, та даже да превъоръжи танковите си войски изцяло с германски Леопард – 2 от концерна Краус-Мафай…

На екрана колоните постепенно се изтеглят, двойката еднояйчни близнаци Медведев/Путин поема по своя отговорен път в подножието на Кремълския зид, гласът на Рар ромоли и тихо заглъхва, а аз се замислям за онова, което се случва в действителност пред очите на целия, желаещ да го забележи и осъзнае свят.

На централния площад в Москва, пред капището на непогребания труп на един от най-зловещите масови убийци в историята – обект до днес на преклонение от милиони свои сънародници – се празнува годишнина от края на една война. Празнува се не как да е, а се празнува с демонстративна агресивност, образно казано с размахване на ядрения боздуган, с високо вдигнат ботуш, по който още не е изсъхнала кръвта на стоте хиляди чеченски деца от миналото десетилетие и на стотиците грузински цивилни жертви от преди две години.

Празнува кой? Празнува страната-наследник на Съветския съюз. Страната, вграждаща по указание на доскорошния си президент и сегашен премиер все повече елементи от своето кърваво болшевишко минало в днешната си идентичност. Празнува под звуците на смразяващия кръвта на близки и далечни нейни съседи съветски химн „Союз нерушимый, республик свободных, сплотила навеки великая Русь…“. Мелодия, която същият президенто-премиер наложи за химн и на днешна, вертикално-демократична Русия. Празнува с демонстрацията на технология отпреди 30 години, но достатъчно зловеща и до днес. Празнува страната на опустошената природа, страната-енергиен придатък и енергиен рекетьор на света, страната – негативен шампион по смъртността на мъжкото си население, страната на озверената, фанатично предана на новия си водач младеж, страната на подтиснатите, комплексирани наследници на Империята на злото.

Празнува се победа в схватката на две тоталитарни държави, едната от които избързва и преварва с нападението си другата само с няколко седмици. За почтените и информирани изследователи на близкото минало, но и за всеки заинтересован и следящ публикациите и свидетелствата от последните години човек по света, днес не може да има съмнение в съпоставимостта на двата режима – национал-социалистическия в Германия и комунистическия в Съветска Русия.

Престъпността на първия бе доказана международно-правно на Нюрнбергския процес. Престъпността на другия произтича от античовешката теория, на която той се основава и на надминаващата всяко въображение и всеки исторически паралел терористична практика през първите 40 години от неговото съществуване. Пресмятането и сравняването на броя на милионите жертви в едната и в другата тоталитарни системи е безсмислено и неморално. И все пак, ако то се извърши съвестно, тежестта на десетките милиони жертви дори само на Колима, на този „Освиенцим без пещите“, по определението на Варлам Шаламов, ще натисне със страшна сила червеното блюдо на дяволската теглилка на двата античовешки режима през ХХ век.

Теорията за сингуларността на престъпленията, извършени в Третия райх не издържа на критичния анализ на излезлите през последните 20 години на бял свят доказателства за също тъй масови, също тъй безжалостни престъпления срещу човечеството, извършвани от първия ден на установяването на болшевишката „диктатура на пролетариата“. През десетилетията на своето въздействие тя не само заличава почти безследно цели обществени и национални слоеве, но по пътя на отрицателната селекция, на принудителната социална адаптация, води до страшни антропологични модификации на оцеляващия т.н. „хомо совиетикус“, видими до сега у неговите наследници на Изток от Днепър.

Тази победа се чества днес – победа по волята на историческото стечение на обстоятелствата (и на многомилиардната американска военна помощ 1942 – 45 г.) на един тоталитарен режим над друг. Победа, която за много от освободените обитатели на национал-социалистическите концлагери се превръща бързо в кошмарно продължение на мъчението, но вече зад полярния кръг. Победа, която донесе смъртта на два милиона бивши съветски граждани, освободени от германски плен, за да бъдат предадени от Съюзниците на благоволението на своя партньор, седящ на трона на Иван Грозни в Кремъл. Победа, която за стотици милиони източноевропейци се превърна в буквалния смисъл на думата в десетилетно комунистическо робство, и която струва живота на цвета на тези нации…

Защо пък не? На честване подлежи всичко. Агнешкото стадо може да следи с благоговение и да се включи с пълна сила в отпразнуването на празника на колача и месопроизводителя в съседната, благоустроена вече кошара.

Цивилизована уж нация може да чества с помпозни паради годишнината от „Великата“ си революция, от вакханалията на терора в парижките септемврийски нощи на 1792 г. и от геноцида във Вандеята година по-късно. Може да се честват митични, трагични, абсурдни и дори срамни годишнини. Може да се заглушават или охулват гласовете на хора будни, отговорни, смели и неуморни, които призовават принципите на здравия разум и на елементарната порядъчност да се прилагат не само в семейните и домакинските, но и в обществените дела.

Може.

Но тогава не може и не бива по-късно да има място за учудване, за кахърене и вопли до Бога, когато отново дойде време за едни други, не толкова весели, но до болка познати европейски и световни празници.

Продължаваме с пътеписа на Марина за Швейцария. След Берн, сега на ред са алпийските Шпиц, Оберхофен и Тун. Приятно четене:

Швейцария

част втора

Шпиц и Оберхофен (Spiez & Oberhofen am Thunersee)

Половин час по-късно слязох на гарата в китното и красиво градче Шпиц. Този път слънцето не грееше срещу мен а точно в гърба ми и изгледа от върха на хълма към пристанището и замъка беше перфектен. Направих снимки и тръгнах да се спускам надолу към езерото.

Мястото ми беше познато и бързо стигнах до замъка.

Разходих се в градината пред входа му, която също както през пролетта беше декорирана с красиви цветя съобразени със сезона. Идилията и тишината бяха в изобилие.

След това влязох в кокетното дворче на самия замък. Отново зелена морава и красиви цветя наоколо.

Беше почти 4ч. следобед. Трябваше да побързам за да успея да се кача на корабчето след 15 мин. По една малка калдъръмена уличка в единия край на замъка, точно покрай църквата се озовах на брега на езерото при кокетното пристанище. Нямаше и следа от тишината край замъка. Тук беше пълно с хора, приятни заведения и отново много цветя и тук там декоративни палми.

В първия момент малко се шашнах. Имаше акостирали два кораба и трябваше да проуча кой за къде е. Скоро обаче разбрах, че единия – по-големия тръгва в 4ч. и е в посока Интерлакен или иначе казно в обратната на моята посока, а на другия малко по-малък кораб се оказа че има сватба. Изпратих и двата кораба и в малкото останали минути до пристигането на моето корабче използвах да пообиколя наоколо за да снимам и разгледам. Цареше голямо оживление. Слънцето печеше силно и огряваше лодките в заливчето. Крайбрежната алея беше осеяна със заведения или просто пейки за отмора. Всичко изглеждаше миниатюрно и много уютно. Наблюдавайки множеството хора започнах малко да се притеснявам дали ще има място за всички на корабчето. За мен беше важно да успея да се кача, за да не се провали плануваната

разходка до замъка в Оберхофен.

За всеобщо успокоение след минути акостора един огромен кораб на три етажа. И въпреки, че целия кей и площадчето на пристанището беше пълно с хора имаше предостатъчно място за всички. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Намерих си място на палубата и бях готова да продължа с екскурзията. Седнах умишлено от страната от която очаквах да се появи осанката на красивия замък в Оберхофен. От другата страна планинските върхове бяха доста впечатляващи, но моя приоритет беше именно замъка. Пътуването с корабчето беше много приятно. Разминахме се с цяло ято лодки с бели изпънати плана. Зад нас оставаха високите планински зъбери спускащи се право в езерото, а напред по склоновете огряни от есенното слънце бяха накацали красиви шалета.

Спряхме за малко на едно миниатюрно кейче и от там продължихме. На следващата спирка трябваше да сляза. Тръпнех в очакване да видя красивия замък на самия бряг на езерото. И само след минути го забелязах в далечината. Колкото повече го наближавахме толкова по-впечатляващ ставаше той. Искаше ми се да имам поне още една ръка за да мога да снимам едновременно с камерата и с фотоапарата.

Слязох на кея до самия замък. От там се откриваше невероятно красива гледка към него на фона на снежните планински върхове.

Минаваше 4:30ч. следобед, но в закътаното заливче беше топло и приятно. Седнах да пия кафе в заведението на самия кей. Очите ми не смогваха да обхванат цялата красота наоколо – планините, езерото и замъка. След това се отправих към големия каменен вход на замъка Оберхофен. Самия музей в този момент затваряше, но за щастие парка беше отворен. Заобиколих от всички страни приказния замък и попаднах в един истински рай.

Малки алеи, красиви цветя, статуи с ангелчета, зелени поляни, интересни растения и какво ли още не.

В единия край на парка имаше едно дървено шале отрупано с цветя, което изглеждаше като извадено от картичка.

Покрай езерото стигнах до един тунел направен от някакви увивни растения. Навсякъде чисто, тихо и безкрайно спокойно. Наистина като райска градина.

На едно слънчево място под лек наклон забелязах че белите и червени цветя са декорирани като швейцарското знаме. Мястото беше избрано така, че да се вижда от езерото.

Разхождах се, любувах се и се наслаждавах на целия този пасторален пейзаж. Времето обаче напредваше и трябваше да се ориентирам към автобусната спирка. Въпреки, че минаваше 5:30ч. следобед моята екскурзия продължаваше в посока град Тун.

Тун (Thun)

Качих се на пощенския автобус и за десетина минути преминавайки през приказно красиви къщички и селца стигнах до Тун. Градът донякъде ми беше познат, защото бяхме идвали преди години тук. Лесно се ориентирах къде да сляза и накъде да тръгна. Без проблем стигнах до реката. Носех сух хляб и след като се установих на една слънчева пейка извадих торбичката и нахраних пернатите обитатели в реката.

Реших, че е време и аз да хапна. Целия ден бях толкова погълната от различните емоции, че не ми мина през ума да ям. Хапнах си сандвич, допих последните глътки кафе и тръгнах към църквата и поредния приказен замък кацнали на хълма над града. Още докато бях покрай реката кабманите на църквата започнаха да бият – беше 6ч. следобед. Разстоянията са малки и докато се изкача до църквата по тесните каменни стълби между старинните сгради, камбаните се чуваха все по-силно.

След 15 мин. най-накрая камбаните спряха и всичко потъна в тишина. Обиколих площадчето с църквата и се отправих към замъка. Идилията и тук беше пълна. Тишина, каменни стени и сводове обрасли в бръшлян, калдаръмени улички, малки площадчета с чешми, стръмно спускащи се улички надолу и други изкачващи се още по-нависоко. След броени минути стоях на площадчето пред входа на белия, красив замък.

Разходих се наоколо. Камерата ми обаче даваше индикации, че всеки момент ще спре. Тръгнах да се спускам по малките стръмни улички. Успях да направя последни кадри на църквата преди камерата да спре. След това се спуснах по едни оригинални стълби покрити с дървен навес и стигнах право до централната улица на стария град. Погледанх си часовника. По всичко изглеждаше, че няма да сваря за влака в 18:36ч. и затова реших да си продължа разходката спокойно преди следващия влак. Централната улица беше интересна с това, че пешеходната част се намираше нависоко, като на тераса. На определено разстояние имаше стълбички по които се слизаше до долното ниво където имаше безистени за пешеходците и платно за колите. Повървях на горното ниво и щом стигнах до края на улицата слязох за да пресека и да се озова на централния градски площад. В средата имаше традиционен шадраван-чешма със статуя. На едната страна на площада беше старата сграда на кметството, на другите страни имаше хотел, ресторант и други сгради, всичките със старинна архитектура, но перфектно подържани и разбира се отрупани с цветя. Обиколих закътания площад, но най-впечатлена останах от гледката която се откри към замъка щом застанах до кметството. Слънцето залязваше, но последните лъчи го огряваха кацнал на височината. Беше дошъл краят на моята разходка. Запътих се към реката а от там щях да премина в новата част на града и да стигна до гарата. Разполагах с достатъчно време до следващия влак затова реших да седна и да изпия едно кафе в някое от многобройните кафенета покрай реката. Наближаваше 7ч. и младежта започваше да пълни заведенията. Сервитьорката мина и остави по столовете меки бели одеала. Заедно с кафето ми донесоха и един много вкусен сладкиш. Наслаждавах се на последните минути от моята прекрасна екскурзия. Отпочинала поех към гарата. Над реката имаше два моста които силно ме впечатлиха. Бяха подобни на този в Люцерн – дървени, с островърхи покривчета и целите опасани с цветя. Преминах по един от тях за да се окажа в другата част на града. Тук улиците ставаха широки, а сградите наоколо модерни. Не знаех точно къде е гарата, но знаех, че посоката е вярна а щом видях една по-широка улица реших, че тя ще ме отведе право в целта. В този край на Европа централните улици обикновено водят към ЖП гарите. Така и стана. Главната улица ме изведе на голям кръгъл площад с интересни фигури направени от растения а право срещу него се издигаше сградата на гарата. Проверих на кой перон ще пристигне моят влак и тъй като имаше достатъчно време отидох почти до края на перона и седнах на една пейка. Едва сега видях, че точно срещу гарата, на метри от мен в един от ръкавите на реката бяха акостирали корабите които правеха разходките по езерото до Интерлакен. Това беше едно перфектно решение за туристите...слизат на гарата и директно се качват на кораб. Стоейки на пейката се наслаждавах на последните мигове от този прекрасен есенен ден. Срещу мен тихо се поклащаха корабите а в другата посока на лунната светлина блестяха белите шапки на стръмните алпийски върхове. Минаваше 9:30ч. вечерта, когато се прибрах в Цюрих. Побързах да разкажа на Вал за невероятния ден и впечатленията ми от местата които видях. Разказах му за Берн и колко красива и интересна е всъщност столицата на Швейцария. Разказах му за замъците в Шпиц, Оберхофен и Тун, които бяха по-красиви дори от тези описани и нарисувани в книжките с приказки. Разказах му за градините, за разходката по езерото покрай китните селца и шалета и за всичко друго, за което разказах и тук в този пътепис. Край Автор: Марина Снимки: авторът Други разкази свързани с Швейцария – на картата: Още пътеписи от близки места:

1. Швейцария (1): Берн (Bern Oberland)
2. Heidiland – разходка в света на Хайди (Швейцария)
3. Пътуване до Париж (през Унгария, Австрия и Швейцария)
4. Хайди от Майенфелд (Швейцария)
5. Абатството и Санкт Гален (Швейцария)
6. Пътешествие из Европа (2): От Грац към Милано, Верона, Бергамо и Бриг(Швейцария)
7. Едно пътуване до Швейцария, Италия и Хърватска
8. Съвети за пътуване: Нойшванщайн (Neuschwanstein), Германия

… , а Източна Европа  беше размазана под кървавия руски ботуш. Молотов  през 1939 г.: “Идеологията на хитлеризма, както и всяка друга идеологическа система, може да бъде прита или отречена. Въпрос на политически възгледи, но всеки трябва да разбере, че идеологията не може да бъде унищожена със сила. Да се сложи край на една идеология [...]

“Министър-председателят Бойко Борисов и министърът на земеделието и храните д-р Мирослав Найденов посетиха днес Дома за деца, лишени от родителски грижи  ”Петко Славейков” в столицата. Двамата подариха на ръководството на дома закупените от тях три агнета, които да бъдат приготвени за децата. Премиерът Борисов и министър Найденов получиха като подарък картини, нарисувани в кръжока по изобразително изкуство към дома.”

Това е пълният текст на съобщението, което правителствената пресслужба разпространи в събота. Съобщението беше придружено и от снимков материал. Този акт има нужда от два погледа - прагматичен и ценностен. Ще започна с прагматичния: който е дал съвет на премиера и министъра да се снимат на фона на опакованите прясно заклани животни, не си разбира от работата.

Сега по-прагматично: С какво трите прясно заклани животни ще променят живота на тези деца? Това е милосърдие, ще каже някой, и всеки подарява това, каквото намери за добре. И ще бъде напълно прав, ако говори за някой от хилядите граждани, които редовно или инцидентно правят дарения в детските домове - един с продукти, друг с играчки, трети с дрехи. Тези хиляди българи, които помагат на ощетените от съдбата деца, заслужават уважението на всички. Но това от снимката не е същото - когато управляваш държавата, твоето задължение е да решаваш проблемите и да направиш така, че тези деца да нямат нужда някой да се снима с тях с три опаковани прясно заклани животни.

Сега още по-прагматично: посещението на премиера и министъра при децата и отразяването на това посещение струват пари. Шофьори, охранители, фотограф, представител на пресслужбата и още някой чиновник са били ангажирани в почивния ден, за да организират мероприятието. Според Кодекса на труда това означава допълнителни разходи. И нищо чудно тези разходи да се окажат повече от стойността на трите животни.

Цялата сцена показва неразбиране за това, което могат и трябва да вършат премиерът и министърът. Те имат ресурсите да направят живота на децата по-качествен, за да не е необходимо да очакват с нетърпение поредния овластен, който да им донесе месо, следван от камери. Същото важи и за благотворителните кампании на президента, които с много шум и PR решават частни проблеми, докато причините за тези проблеми остават непокътнати.

Дотук с прагматичния поглед, въпреки че нас, данъкоплатците, основно той ни интересува. Когато те управляват хора, за които символът на благополучието и съкровена мечта е да видят на трапезата си цяло животно, когато са преценили, че е удачно да занесат животните по анцуг - тогава отново се сещаме за стария въпрос “Защо качествените хора не попадат в управлението?”. Но това е една друга тема.

коментар от в.Пари

Сподели във Facebook

Една картинка казва повече от хиляди статуси via Тодор

Продуъкти за 4 порции:
800г свинска кайма
3 стръка пресен зелен лук
1/2ч.л. сол
3 – стръка пресен магданозен
1- 2 пресни листа калоферче
1 яйце
1/2ч.ч. брашно

За картофен пай:
1кг картофи
1/2ч.л. сол
1ч.ч. настърган кашкавал
2с.л. краве масло

За бобена гарнитура:
1ч.ч салатен боб
1/2ч.л. сол
1с.л. краве масло

Приготвяне:
Бобът се накисва от предния ден във вода. На следващия ден се излива водата. Бобените зърна се слагат в тенджера. Наливат се 2ч.ч. вода. Поръсва се 1/2ч.л. сол. Съдът се похлупва и слага на включен котлон. Вари се на тих огън, 60 минути. Накрая се отхлупва, добавя се 1с.л. краве масло. Похлупва се и се оставя да се задуши на изключен котлон.
Картофите се белят, почистват и слагат за варене в подсолена вода. Варят се в продължение на 80 минути. После се излива голяма част от водата. Добавя се 1с.л. краве масло. Картофите се пюрират. Взема се тавичка за печене. Маже се дъното и околния ръб с краве масло. Разпределя се картофеното пюре. Отгоре се поръсва със настърган кашкавал. Пече се на горно печене, до получаване на златиста коричка отгоре. Готовият пай се оставя да изстине.
Каймата се слага в купа. Добавят се 1 яйце, 1/2ч.л. сол, ситно нарязан пресен, зелен лук, ситно нарязан магданоз и калоферче. Каймата се омесва много добре. Оставя се за 30 минути да се овкуси. В тиган се налива олио. Поръсва се щипка сол и съдът се поставя на включен котлон. От каймата се оформят кюфтета. Овалват се в брашно. Пържат се от двете страни в горещо олио. Готовите кюфтета се отцеждат добре от мазнината и се подреждат в купа от йенско стъкло. В порция се поднасят по 2 кюфтета, гарнирани с парче картофен пай и лъжица задушен салатен боб.

Колко често получавате молби за дарения? Пари, стари дрехи, книги, време и какво ли още не… Но надали са ви молили да дарите неизползваните си туитове? Е, марката “социално отговорни” сладоледи Ben & Jerry’s го прави в нова кампания, промотираща световния ден на Fair Trade.

В събота е световният ден на Fair Trade. За да повишат информираността на публиката относно деня и смисъла на Fair Trade, Ben & Jerry’s създават интересна инициатива: Fair Tweets. Ако свържете Twitter профила си с тяхната платформа, неизползваните знаци във вашия туит ще бъдат запълнени със съобщение за световната инициатива. Туитовете съдържат линкове към материали по темата в международни медии като Independent, Huffington Post и The Observer:

“Рециклирането” е интересна идея, тъй като потребителят може да покаже ангажираност с темата, без да полага много усилия, а компанията достига до много по-голяма аудитория и постига по-голямо ниво на доверие (все пак идеята за third party endorcement винаги е била в основата на PR). Хубавото тук е, че Ben & Jerry’s са се постарали максимално да улеснят участието на потребителите – за целта е създаден add-on за Mozilla Firefox и Google Chrome. Детайлите също са изпипани – създаден е специален URL shortener – fairn.es, който да се използва в рамките на кампанията.

Само последните 50 туита, съдържащи един от официалните хаштагове на кампанията #FairTweets, са достигнали до над 20 000 души (според TweetReach). А щом те са изпратени само в рамките на последните 7 часа, значи аудиторията, която е видяла съобщенията от цялата кампания, е много по-голяма. Ben & Jerry’s пък имат сериозни имиджови ползи – те имат достъп до много повече хора, така че да затвърдят имиджа си на социално отговорна компания. Точно както проповядва Fair Trade идеологията, и в тази кампания всеки печели.

Още по темата:

1. YouTube: “Добра работа” те отвежда в Кан
2. Guerilla: VW Polo за рециклиране
3. Туитове отпреди 30 години

Май е месецът на буквите!

Затова и започваме да публикуваме различни занимания, свързани с буквите.

Първи са веселите букви на Ели от “Врани Неразбрани“. В своя блог тя подробно е показала как се правят, като има и шаблони за разпечатване на очичките и ръцете (което си е много важно:) Вижте цялата статия….

Други занимания свързани с буквите:

Веднъж двама братя, Иван и Андрей, които живеели в съседни ферми, се скарали. Това бил първият сериозен конфликт помежду им за четиридесет години. Стопанствата им били взаимосвързани, но дошъл краят на тяхното сътрудничество. Всичко започнало от малко недоразумение, което преминало във взаимна обида, словесни престрелки и завършило с гробно мълчание от двете страни.
Една сутрин на вратата на Иван се почукало. Пред прага стоял дърводелец, който търсел работа.
-Да, имам работа за теб - казал стопанинът. - Виждаш ли ручея, който разделя ливадата? Допреди седмица това беше цяла ливада, но брат ми от злоба разруши с булдозер дигата на реката и сега ни дели вода. Искам от теб да построиш висока ограда, защото повече не желая да виждам нито стопанството му, нито лицето му!
Дърводелецът се съгласил и се хванал за работа. Започнал да мери и реже дъски. Иван го оставил и отишъл да се занимава със селскостопанските си дела. На залез, когато се прибрал от полето, дърводелецът бил приключил работа. Очите на Иван щели да изхвръкнат от учудване, челюстта му увиснала. Вместо ограда, над ручея бил издигнат мост. А още по-голяма била изненадата му, когато видял по моста към него да бърза брат му.
-Ти си направил това за мен след всичко, което ти причиних! - възкликнал Андрей.
Двамата се прегърнали на средата на моста.
Поканили дърводелеца да остане още да работи за тях, но той отвърнал: "Бих останал с радост, но имам още много мостове да построя!"

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Ако срещата с всяка книга е път, то срещата със съвременната литература е цял лабиринт. Най-малко, защото, за разлика от познатите и утвърдени имена на класиците, тук винаги ще има някое непознато име на млад творец. В дебрите на този лабиринт ще се разходим аз и моят гост - Васил Георгиев, автор на сборника с разкази "Деград".

Среща с египетските активисти. Това беше едно от големите ми желания, които исках да изпълня. Египетската революция се превърна не просто в модел, по който трябва да се върви за останалите арабски страни, но и символ на оптимизма за мнозина.

Следя действията на онлайн движението “6 април” и опозиционната фракция “Кефая” от три години. Приблизително от 2008 г. появилите се младежки движения обмисляха протести срещу властта на Хосни Мубарак, а при един от първите такива бяха задържани над 500 души за една вечер. Спомням си, че стана именно на 6 април. Тогава от онлайн, “6 април” излезе като реално движение, съставено от младежи от Кайро и Александрия.

Днес, когато режимът го няма, неговата сянка все още е надвиснала над египетското общество.В Кайро мюсюлмани и християни се сбиха, заради провокации и загинаха 10 души, а над 100 са ранените. За голяма част от очевидците, хора на Мубарак, които още вярват в предишното управление, използват пресните рани и неутвърдената промяна, за да всяват хаос сред хората. За най-лесно се набляга върху междурелигиозното напрежение.

Казвам тези неща, защото на 5 май, когато се видях с няколко души, участвали активно в събитията на 25 януари и площад “Тахрир”, разговорите ни бяха свързани с положението в Египет. По време на конференцията Sofia Platform, провела се на 5 и 6 май, в България пристигнаха едни от най-големите арабски активисти и правозащитници, изиграли роля в събитията в Тунис и Египет, а сега в Йемен. За мен това беше изключителна възможност, за да се видя с тях.

Сутринта на 5 май в БНТ моята приятелка и участничка във Форум за арабска култура, Мая Ценова, превеждаше на трима от египетските гости – Басем Камал, Амани ал Хаят и Ахмад Атеф. Тя предложи вечерта на същия ден да се срещнем всички и към 21:00 ч. бяхме във фоайето на хотел “Шератон” заедно с журналиста Мохамед Ел Бакари.

Трябва да кажа, че Амани ал Хаят, която съм виждал единствено по египетската ON TV ми направи голямо впечатление. Не защото е наистина хубава жена, а и заради енергията, с която е изпълнена. Докато обикаляхме София тя беше винаги засмяна, винаги готова да поговори с някой от останалите в групата и искаше да се снима, където и да бяхме. Басел Камал пък беше другата изненада. Той е един от ръководителите на Младежката революционна коалиция в Египет. Въпреки това, той се оказа много стъпил здраво на земята млад човек. За първи път, ако не се лъжа Бойко Василев го представи пред българската публика във филма си за площад “Тахрир”. Негова запазена марка е белият костюм, придружен от тъмен шал и винаги, когато съм го виждал по медиите е бил облечен по този начин, включително и в БНТ.

В колата бях заедно с други двама интересни хора – младият активист от Каирския институт за човешки права, Рагаб Саад, и генералният секретар на ислямската партия Ал-Нахда, Хишам Хедр, който заедно с Жорж Ишак са хората, които ме впечатлиха най-много. Ще кажа защо. Жорж Ишак е ръководител и съосновател на движението “Кефая”, което дълго време бе апокрифно и идеите му за протест се разпространяваха скришом сред активистите. Неговият знак (надпис с червени букви “Кефая” (Стига!) на жълт фон) бе най-много изобразяван по митингите в Кайро и Александрия. Въпреки, че е възрастен Жорж Ишак впечатлява със своята жизненост. И той, подобно на Амани ал Хаят, е винаги засмян и емоционален, споделящ по някоя шега в разговора. Разказва с лекота за събитията в Египет, като обича да казва, че един ден ще кажат спокойно сбогом на Мубарак, но този момент още не е дошъл. Революцията още не е завършена и те, в “Кефая” ще се борят докрай, за да се изпълнят исканията на протестиращите. Оптимист е за бъдещето, вярва в силата на младото поколение, което ще даде гласа си на изборите през септември – първите самостоятелни от десетилетия насам. Казва, че от египетския народ зависи дали ще са честни и свободни, трябва да се даде възможност на всеки един да участва.

Това мнение споделя и Хишам Хедр. Той е генерален секретар на новата партия Ал Нахда Ал`ан, която стартира наскоро в Египет. Нейното религиозно начало и връзката с “Мюсюлмански братя” в Египет, прави работата трудна за него и колегите му. “Всички очи са вперени сега в нас”, казва ми г-н Хедр, “несъмнено ни чака дълъг път, за да докажем, че идеите ни не противоречат на държавните”. Никой не иска религиозно управление в Египет, това се доказа от самите протести в Кайро. Новите доктрини се изграждат в момента и едва ли ще имат общо с миналото. Поне на това се надява Хишам Хедр. Той вярва в силата на арабската култура, която в миналото е диктувала модите в целия регион на Средиземно море. Смята, че арабското общество е в колапс, в кома, от която сега се пробужда. Тези виждания много ми напомниха за идеите на ливанския мислител и деец Камал Джумблат, който говори за пробуждането на арабския народ и нуждата от възстановяване на самочувствието му още през 1950 г.

Докато обикаляме нощна София, чувам Рагаб Саад да казва, че София прилича на Бейрут. Беше впечатлен от реда по улиците. Ред ли? Това ме изненада. Явно толкова съм свикнал с града си, че не виждам колко е различен от други столици. От Кайро със сигурност. Продължаваме разходката, като показваме театрите, административните сгради и Хишам Хедр ми разказа, че пише театрални пиеси, а също е и учен. Разказа ми, че когато идвало време за представление, около 19:00 ч., токът угасвал в целия квартал цели два часа. И това се случвало винаги по време на представление. Властите го

правели нарочно, заради естеството на пиесите, критично настроени към управлението. Самият г-н Хедр е арестуван няколко пъти, без да му се казва каквото и да е било, като обвинение. Просто не е бил удобен или е дразнел някой в управлението. Съдбата на Хишам Хедр е ежедневие за хора, като Басем Камал, Жорж Ишак и Ахмад Атеф. Ето защо, може би заради това, са сред най-активните на площад “Тахрир”.

Всички тези хора бяха гости на инициативата Sofia Platform и представяха своите виждания от и за революционното движение в Египет и арабския свят. За съжаление си тръгваха още на 6 май и не остана време, за да поговорим повече. Със сигурност ще опитам да ги видя и в Египет, там където се случи всичко. За мен лично, срещата с тези личности бе важно събитие. За нещастие не всичко, което си говорехме мога да пресъздам. В една неформална обстановка разговорът минава през различни теми и емоции, които е трудно да бъдат представени точно. Със сигурност има какво да се научи от подобни срещи и това си пролича от изявленията на всеки един от тях в рамките на Sofia Platform.

По-долу са няколко снимки, които си направихме за спомен. Ако някой има въпрос за срещата ни, за разговорите или личностите, нека го зададе в коментарите, ще се опитам да отговоря възможно най-точно.

До 20те години на миналия век, Монголия е китайска провинция и там се прилага суровите закони на Поднебесната империя. Смъртното наказание се изпълнявало с декапитиране. Инструментът използван за това се е наричал “секир-бешка”. За затвор са служели дървени сандъци, в които провинените са били затваряни за определено време. Нямали са право да ги напускат до [...]