08/20/11 08:00
(http://patepis.com/)

Иран 2011 – една „малка“ разходка(1): През Турция към Иран

Тия дни ни върви на източни пътеписи. Днес ще почнем една мотоциклетна обиколка на Иран, като за начало Бойко ще му се наложи да мине през цяла Турция и след няколко премеждия (няма да разкривам още какви, ами четете внимателно) да влезе в Иран. Приятно четене:

Иран 2011 - една „малка“ разходка

част първа:

През Турция към Иран

Още след завръщането ни от Сирия през 2009г. бяхме решили следващата дестинация да бъде Иран и по-точно древна Персия. Интересът ни към тази държава се засили след пътеписите на Любо за неговата обиколка и сега след прекрасните неща, които Димо ни показа от дните изкарани там. Организацията беше лесна. За визите отново Мони свърши всичко по издействането на покани от www.stantours.com. Поканата на човек струваше 55$, след което визата от Посолството в София беше само формалност на цена от 50 евро на човек. Единственото по-различно беше, че документите за визите се попълват в една агенция за преводи срещу Турското посолство в София, която има необходимите бланки. Услугата е 15лв. на човек. Групата първоначално беше от 8 души, после станахме по-малко, след това още по-малко и накрая се събрахме само Пламен от Варна с BMW R1200GS, Димитър /ЗМЕЙ/ с BMW K1200LT, Данчо /Даката/ със Suzuki Bandit 1200 и аз с BMW R1200GS. Друга организация нямаше. Намерихме си хартиени карти за Иран и карта за GPS – Iran map 2.70, която работеше перфектно. Бяхме решили да тръгнем на разходка, да търсим хотели за нощувка и очаквахме пътуването да се получи като почивка. Е, не се получи така, но пък въобще не ни беше скучно. И така мястото на срещата беше малък хотел в

Свиленград

на 21.04.2011г. вечерта. Отпразнувахме подобаващо тръгването и учудващо на 22.04.2001г. успяхме да станем рано за да тръгнем на път. В 08.00 часа напуснахме Свиленград. Отново бавната процедура по минаването на границата. Първо проверка това ли е мотора по документи, после паспортна проверка, след това печат на митничар, че е проверил багажа и можем да внесем козунаците и боядисаните яйца и накрая четвърто гише, което гледа налични ли са всички печати. Иран беше далеч и трябваше да минаваме повечко километри на ден за да стигнем за два – три дни. Поехме по

скучната магистрала към Истанбул.

Температурата беше 11 градуса придружени със силен страничен вятър, който не ни остави цял ден.

Около 11.30 часа бяхме на входа на

Истанбул.

От тук започна странно задръстване. Движихме се едва, едва като почти бутахме моторите. Сигурно охлюв щеше да ме изпревари в този момент. Групата ни се разпокъса. На входа на магистралата вече се купува карта “KGS”, с която се минават всички бариери след това, а не се плаща на място както беше миналата година. Картата до Анкара беше 50 лири. Това допълнително усложняваше минаването, тъй като трябваше на всяка бариера да се престрояваме в съответната лента за “KGS”. С много мъки успяхме за 3 часа да минем Истанбул по околовръстното шосе.

Спряхме за обяд и продължихме по магистралата.

Сравнено с 2010г. цените са станали доста високи.

Един обяд в закусвалня е от порядъка на 20 лири, 1 литър бензин 95 е 4,23 лири. Митака беше купил лири на курс 1 лира – 0,90лв., но в летния сезон си става 1:1. Около 17.00 часа стигнахме град Gerede, където трябваше да нощуваме по план. Естествено решихме да продължим да караме, защото беше все още светло. След магистралата пътят рязко се влоши, въпреки че това е основния път Е80 към Иран. Имаше много участъци в ремонт. Времето си беше доста студено и около 19.30 часа спряхме почти замръзнали в едно

село Kursunlu

/ а може и да беше град/ с население едва 2900 души. Намерихме нещо като хотел с цена от 15 лири на легло, което си е доста високо, но друго нямаше. Отвориха и една закусвалня, в която ни сготвиха вечеря и всичко си дойде на мястото.

Вече бяхме навлезли в

кюрдската част на Турция,

но хората си бяха много гостоприемни и постоянно ни заговаряха, гледаха моторите и се усмихваха. В това място спокойно си оставихме моторите да нощуват на улицата без притеснения, че нещо ще им се случи.

Вече е 23.04.2011г. Митака влетя в стаята и ни събуди в 05.50 часа щото трябвало да тръгваме. Идеше ми да го убия, ама нали си го обичам му се размина. В селото никой още не беше станал. Пълно мъртвило по улиците. Но ние под пара в 06.20 часа вече пътувахме.

Направихме груба грешка.

Издържахме около 40 минути при 0 (нула) градуса. Всичко ми замръзна и спряхме в едно крайпътно кафе, където чакахме да стане поне 6 градуса и продължихме при тази вече „нормална” температура. Не знам защо, но всички мислихме, че отиваме на топло място и бяхме взели доста летни дрехи. Аз имах единствено тениски с къс ръкав и термо бельо, което малко позакърпи положението. Като цяло си беше много студено в това време на годината, а и карахме заобиколени само от планини със заснежени върхове.

В тази част на Турция идвам за първи път, но определено ме

впечатли много с природата си.

Навсякъде около нас е зелено, високи планини и ако беше по-топло щеше да бъде чудесно. Но в сега температурата не искаше да се качи над 9 градуса. Голям студ. Пътищата не са хубави – стара настилка, много ремонти, но все пак сравнени с нашите са чудесни. В момента се строи инфраструктура в огромни мащаби с широки пътища, и всякакви водни съоръжения. Карахме, наслаждавахме се на гледките около нас и спирахме само за да зареждаме с бензин и чай.

От друсането по пътя успя да се спука едно шише добавка за бензина в куфара зад мен. Всичко стана буквално мазало.

В последните 200 километра ни заваля и първия дъжд от пътуването ни. Не много силен, но напоителен.

Изкачихме се на 2200 метра надморска височина, където падна и много гъста мъгла. И стана прекрасно – студ, дъжд и мъгла, от която едва виждах предната си гума. Добре поне, че беше светло все още. Този ден от „пролетното” ни пътуване завърши в

гр. Erzingan.

Красиво място заобиколено от още по-красиви планини покрити със сняг. Поне настроението ни беше пролетно.

24.04.2011г. – Великден е.

Днес изчакахме малко да се качи температурата и тръгнахме около 09.00 часа.

Отначало беше слънчево прекрасно време. Предстоеше ни преход от около 500км. до границата с Иран. Пътят беше хубав и отново карахме между вече познатите ни снежни планини.

Беше 9 градуса с лек вятър. Забавлявахме се по проходите с хубав асфалт и така на един такъв спряхме за да отбележим подобаващо Великден. Отвори се склада с провизиите и се извадиха шарените яйца. Такова празнуване не бях правил – на над 2000 метра, в Турция, обграден от планини със сняг.

[caption id="attachment_25082" align="aligncenter" width="717" caption="Великден"]

[/caption]

Още от предишния ден Митака се оплакваше, че чува странен шум от задното колело на мотора. Спряхме на една бензиностанция за да огледаме и действително се чуваше нещо. Купихме и доляхме масло с надеждата всичко да се оправи.

Така спирахме на няколко пъти да търсим хубаво масло за да го сменим изцяло и намерихме на около 70-80км. Преди Dogubayazit. Последва бърза смяна и продължихме, но Митака каза, че е станало по-лошо след като покара малко. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Оставаха ни още около 20 километра до града когато карайки зад мотора на Митака с Даката видяхме, че задното колело си танцува в някакви странни посоки, ама не и в правилната. Е, беше вече ясно от къде идва проблема. Много бавно стигнахме до

Dogubayazit

и там намерихме нещо като сервиз за мотори. Тук поправяха такива моторетки, които бяха на 1/3 от големината на БМВ-то. Първи проблем – ние не знаем кюрдски, майстора знае само кюрдски. След доста ръкомахане, сочене с пръст, разговори по телефона и други раздвижвания решихме да вадим инструментите и да започваме разглобяването. Веднага след като майстора видя какво искаме да свалим, запретна ръкави и започна демонтирането.

Демонтирахме големия съчмен лагер на диференциала и тогава видяхме какво е станало – съчмите се събрали в единия край а семеринга се беше скъсал.

Появи се и човек, който говореше английски, та с негова помощ се уговорихме с майстора да започни търсенето на лагер. Ясно беше, че ще чакаме няколко дни.

Настанихме се в хотел за 50 лири стаята, който не беше кой знае какво, но на последния етаж беше направена огромна стая с кухня, 4-5 маси, телевизор, интернет, което се ползва безплатно и един вид стая за почивка. Така приключихме за днес. От близкия супермаркет напазарувахме доволно провизии и се възползвахме от удобствата на хотела за да „полеем” събитието.

25.04.2011г. – След закуска отидохме до работилницата за да видим какво става. Оказа се, че още търсят лагер в градовете. За да не досаждаме решихме да се разходим до

крепостта на Ишак паша,

която е на около 7 километра от Dogubayazit нагоре в планината.

Ето и малко синтезирана информация.

През 1784 г. кюрдският вожд Ишак паша избира едно високо плато край митичната планина Арарат в днешна Източна Турция. Мястото е много удобно стратегически, защото отдолу в низината минава Пътят на коприната, а бизнесът на Ишак паша е да събира транзитните такси. Тези пари той влага, без да пести, във великолепен, невиждан за времето си дворец. Когато този строителен шедьовър е завършен, по стара традиция пашата отрязва главата на архитекта. Това е единственият начин да бъде сигурен, че няма да има втори такъв палат на света. Придобитите по този начин авторски права върху архитектурата на двореца продължават до 1917 г. Тогава съвсем безцеремонно ги нарушават руски войници, които изкъртват от пантите огромните порти на двореца и ги отнасят в Санкт Петербург. До ден днешен позлатените и богато орнаментирани врати затварят парадния вход на един от най-големите световни музеи – Ермитажа. Палатът, издигнат върху изсечена в скалата площадка, има 336 стаи. Всички те са съоръжени с невиждания по онова време лукс на централно отопление, водопровод и канализация. Изящна джамия; гробница; библиотека и две тържествени зали с богати на орнаменти фасади, портали и интериори - всичко е решено в почти невероятна смесица от стилове.

Беше интересно място с прекрасни гледки към околните планини и изкарахме тук около 2 часа.

От високото добре се виждаше

планината Арарат,

макар и в облаци.

Върнахме се отново в града. В работилницата ни казаха, че са търсили лагер в Ерзурум, в Трабзон, в Истанбул, но нямало и намерили чак в Измир и утре до обяд трябвало да пристигне. Е, не ни оставаше нищо друго освен да се поразходим още малко, да починем още малко и да попием алкохол още малко. Разходихме се из

Dogubayazit

Градът е малък, около 65 000 население, доста мръсен, но някак на нас ни хареса.

Всички хора се определят като кюрди, а не турци. Във всички държавни институции работят само турци, като ни разказаха, че не можеш дори да кандидатстваш за държавна работа, ако си кюрд. Дискриминацията тук е огромна и явно изразена. Мен лично

кюрдите ме впечатлиха много

с огромното си гостоприемство и топло отношение, което смея да твърдя е доста по-истинско от това, което съм виждал при турците.

Прибрахме се в хотела да се отдадем на почивката и да чакаме утрешния ден.

26.04.2011г. – Днес денят за лагера. Напуснахме хотела, натоварихме багажа по моторите и отидохме към работилницата. Там на тази улица вече се чувствахме като у дома си, а и така ни приемаха. Около 13.00 часа паркирахме моторите пред сервиза за да чакаме лагера, който пътуваше от Измир.

Още преди обяд ни направи впечатление, че по улиците има събрана доста полиция, особено в уличката със сервиза, тъй като тя е пряка на главната и е точно на центъра. Решихме, че е нещо обичайно. Митака и майстора заминаха до близкия град за да вземат посрещнат лагера, а аз с Пламен и Даката си останахме при моторите. В един момент всички магазини започнаха бързо да си прибират стоката от улицата, която всъщност си е една от търговските на града. Всички затвориха и пуснаха метални щори пред витрините си. Така за няколко минути ние останахме единствените хора на улицата. Попитахме един от сервиза какво става и той ни каза, че ще има протест на кюрдите. Е, аз си мислих, че ще е обикновен протест, но ми обясниха, че се очаква бой с полицията. Продължих да приемам казаното като шега.

Около 14.30 часа започна протеста и с него и боя.

Протестиращите първо бяха отблъснати от площада, но веднага се върнаха въоръжени с камъни и бутилки, които хвърляха по полицаите. Пламен каза, че не е лошо да си тръгнем от тук, но аз все още мислих, че няма да има проблем. След около две минути изстреляха някакъв газ, който за около минута направи непоносимо оставането ни. Започна да люти на очите, силна кашлица и едва можех да си поема въздух.

Е, явно трябваше да тръгваме.

Запалихме моторите и в края на града спряхме в едно кафе за да изчакаме да приключи всичко. Там изчакахме да мине и много силна буря със силен дъжд. За минути всичко притъмня, Арарат се скри в облаци и започна дъждат. Едно местно момче с АТВ спря след бурята при нас и каза, че протеста е свършил и можем да се връщаме. Обадих се на Митака и тогава разбрахме, че лагер няма и днес, тъй като са закъснели да го качат на самолета от Измир. Обещали за утре. Настана кратко мълчание, но пък нямахме друг избор. Върнахме се в същия Tahran hotel, който чувствахме вече като родно място. Взехме Митака от сервиза и се отправихме към супермаркета, защото имахме повод отново да „полеем”. На връщане Пламен и Даката срещнали австриеца Майкъл, който също пътува с мотора и го доведоха в хотела. Там вече бяхме почнали с готвенето за последното ни пиене на алкохол в това пътуване.

Майкъл пътуваше с Хонда Африка за Иран, Пакистан и чак до Бангкок, където щял да остави мотора, да се върне в Австрия и следващата година да продължи пътуването от там. Разказа ни за другите си пътувания из Аляска, Южна Америка, като всяка година отделял по 4 месеца за пътешествия. Изглеждаше като човек на около 40 години и бяхме изумени когато разбрахме, че е на 55. Така в интересни разкази приключи и този ден. 27.04.2011г. – Днес поне се наспахме до по-късно. Отново натоварихме багажа по моторите и отидохме да чакаме лагера. И той взе, че пристигна около 13.00 часа. Монтираха го, Митака пробва техниката и вече можехме да продължим към Иран.

До границата бяха едва 30 километра, които минахме бързо. Ясно беше, че планyt ни няма как да спазваме и за това решихме да караме докъдето стигнем в

Иран

На границата ни посрещна огромна опашка.

Появиха се хора, които много настояваха да ни обменят иранска валута. Толкова настояваха, че дори говориха български език и то доста добър. Нямам представа откъде знаеха, но беше още по-учудващо когато казаха, че сменят иранска валута и за български левове. Сигурно обяснението е с техните студенти тук в България. Чакахме около половин час и тогава един от турските митничари ни пусна да минем напред. Бързо ни оформиха паспортите, съдействаха ни иранците да отворят вратата с телената мрежа колкото да минем и се озовахме в ничия земя. Тук опашка нямаше. Паркирахме моторите и се наредихме за да ни подпечатат паспортите, което отне около 15 минути. Докато чакахме, дойде човек, който ни поиска карнетите на моторите. Както знаете

всяко МПС, което пътува в държави като Иран трябва да има „Carnet de Passages en Douane”.

Това е документа, който най-общо спестява оформянето на внос-износ на всяка граница и плащането на огромни такси свързани с това. Та дадохме карнетите и тръгнахме след него. По принцип трябва само да се постави един печат и митничаря да си вземе един отрязък. Тук обаче се случи нещо странно. Митничаря каза, че тези карнети на важат за Иран. Естествено това беше пълна глупост, тъй като специално тези карнети ни казаха от Посолството им да си извадим, а и с такива сме обиколили доста държави и последно Иран си го пише и на самия карнет. Странно започнаха да се развиват нещата. Изкараха ни извън сградата да чакаме. Излезе и шефа на митничарите, който също потвърди, че не важат. Отвън ни казаха, че за мотор трябва да платим по 300 евро за оформяне на внос-износа. Това беше абсурдна цена. Тогава се появи „добрия” служител, който каза, че ще оправи нещата. Е, тук вече се изясняваше картината.

Стигнахме до 50$ на мотор за рушвет.

Дадох парите, чакахме около един час, след което се появи „добрия” служител и ни каза, че всичко е уредено и да караме след него до бариерата, след която вече официално сме в Иран. Тръгнахме след него и след около 3 километра стигнахме последното КПП. Там ни подпечатаха документите, но все още не ни ги даваха. Минахме бариерата и тогава точно този „добрия” ми каза, че трябва да платим 100$ за услугата иначе нямало да ни върне документите. Вече бяхме бесни. Казах му твърда цена 20$ за всички и така се споразумяхме. Вече бяхме с документи и можеше да продължим. Това КПП при Доубаязит е всъщност най-голямото, през което преминава основния трафик от Турция към Иран. Аз лично никога повече няма да влизам от там заради тази случка. Има още две по-малки, през които може да се влезе, предполагам, без такива истории. Не ни хареса това „посрещане” в Иран, но все още бяхме оптимисти за това, което ни очаква. Продължихме да караме, като за нощувка си харесахме

гр.Khoy

Веднага ни направи впечатление трафика. Много натоварено движение, всеки кара по някакви собствени правила, но всъщност това вече го бяхме виждали в Сирия и Йордания. Така по тъмно стигнахме гр.Khoy. Проблема по пътя беше, че във всяко село и град на входа, на изхода и вътре са наслагани на пътя „легнали полицаи”, които са доста големи и неприятни за минаване ако не ги види човек. След като стигнахме още с първото спиране едни момчета ни упътиха към хотел. Не го одобрихме, но момчето на рецепцията ни упъти до друг, в който вече се настанихме. Тук хората си бяха вежливи и гостоприемни. Нахраниха ни и така вече стъпили в Иран легнахме да спим доволни. Очакваше ни ново приключение в непозната земя. Следва... Автор: Бойко Терзиев Снимки: авторът Други разкази свързани с Мала Азия– на картата: Още пътеписи от близки места: