ГЛАВАТА МИ, НАПЪЛНО НЕПОКЛАТЕНА

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 150 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина! 

/Фили/ Само седмица след развитието на ситуация в България, която постави под сериозна заплаха етническия мир в страната, темата сякаш напълно изчезна от полезрението както на медии и анализатори, така и на политиците, които участват в кампанията за президентските избори на 23 октомври.

Самата предизборна кампания изглежда вяла и неефективна – дотам, че дори се чуха мнения, че ако едномесечният период на кампанията беше съкратен наполовина, това по никакъв начин нямаше да се отрази на резултатите.

В същото време общественото внимание е привлечено от няколко нелепи и необичайни до абсурд скандали – например по темата “къде са изчезнали цели хиляда вагона от контингента на Българските държавни железници и кой е виновен за това” или “заслужава ли премиерът Борисов да стане почетен член на Съюза на българските художници и защо”. 

- Пламен, досега премиерът Борисов беше известен като всичко друго, но не и като художник. Как стана така, че през последните дни той едва не се оказа почетен член на СБХ? 

- Когато, Фили, някой в суматохата на тази история попита министъра на културата Вежди Рашидов дали премиерът Борисов някога през живота си е нарисувал и една картина, той извади два съществени аргумента.

Първият беше, че човек подлежи на развитие и нищо чудно в бъдеще Борисов да започне да рисува и дори да направи изложба. “Щом Силвестър Сталоун рисува и продава картини за по 50 хиляди евро, защо и Бойко Борисов да не може” – риторично попита Вежди Рашидов. На което публиката очевидно нямаше готов отговор и само поклати замислено глава в смисъл – ами защо ли пък да не може, наистина…..

Вторият аргумент на министъра на културата беше, че всъщност в такова едно развитие не би имало нищо чудно, доколкото сам той, министърът, е виждал самия него, премиера, по време на заседание на министерския съвет да си драска твърде интересни скици в тефтера…..

Тук вече, поне аз, като част от публиката, Фили, дори не успях замислено да поклатя глава, затова тя и досега си стои напълно непоклатена. 

- Пламен, понякога имам чувството, че си измисляш подобни истории и ги пробутваш на нашата публика тук, в Австралия, само защото сме твърде далеч и не можем да проверим пряко нещата. 

- Имаш такова чувство, но знаеш, че не е така, нали? Колкото и да ми е развинтено въображението, признавам си, не бих могъл да измисля нещо такова, Фили. Съжалявам. Съмнявам се дали и Уди Алън би могъл да го измисли. Пък и фактите лесно могат да се проверят от всяко място по света, защото са публикувани черно на бяло, както се казва. 

- Добре, но как изобщо се е стигнало до подобна идея? 

- Има някакъв стар спор между Софийския университет и Съюза на художниците за един имот на ул. “Шипка”, Фили и този спор напоследък се решава в полза на художниците, които изглежда ще си получат имота, при това ремонтиран с пари, отпуснати от сегашното правителство. Така че част от ръководството на СБХ, под давлението на министъра на културата, решава от благодарност към премиера Борисов, който уж им е уредил проблема, да го направи почетен член на Съюза. Вдигна се голям шум и част от българските художници реагираха остро. “Награждаването на действащи политици в предизборна ситуация срещу очаквани услуги се нарича проституция” – беше коментарът на професор Велислав Минеков, председател на Контролната комисия на Съюза на българските художници.

В края на краищата премиерът Борисов не отиде на награждаването, изглежда се усети, че този акт няма да се посрещне никак добре. За сметка на това обаче част от най-активните хора в ръководството на СБХ, сякаш не разбрали този негов сигнал – и сякаш да потвърдят думите на проф. Минеков за характера на действията им – се грабнаха и отидоха на крака в Министерския съвет, за да връчат плакета и почетния диплом. Което, в интерес на истината и за чест на премиера Борисов, пак им беше отказано. Така или иначе обаче, мисля, Фили, че историята ще остане в аналите на българския политически живот като наистина незабравим епизод от началото на ХХІ век. 

- Може и да остане, ако не бъде забравена твърде бързо, както се случва с много други истории в българския живот….. 

- Така е, Фили. Ти в началото спомена за внезапното изчезване от дневния ред на обществото и политиците на проблема с неотдавна разразилата се буря, която заплаши етническия мир в страната. Въпросът е изключително сериозен, за да се загърби търсенето на отговори ей така, сякаш с едно щракане на пръсти. И все пак – точно това стана. И тук в никакъв случай не може да бъде валидно обяснението, че е по-добре да не се говори за случилите се размирици, за да не се нагнетява допълнително напрежение. Да, за това не бива да се говори по начин, който нагнетява етническо напрежение, но съвсем да се неглижира темата е значително по-опасно. Защото тя всъщност е толкова наболяла точно поради неглижирането и от десетилетия.

Но какво да се прави, изглежда или събитията в България се трупат прекалено бързо едно върху друго и няма време за истинското им осмисляне, или самото общество е дотолкова депресирано, че се разсейва твърде бързо и не може да задържи дълго вниманието си върху един отделен обект, поведение, според науката характерно както за приматите, така и за някои хора със специфични заболявания. 

- В полза на обществения оптимизъм, да предположим, че синдромът на късата памет е повече заради динамиката на събитията. Например по същото време, когато премиерът Борисов щеше да бъде признат за художник, министърът на финансите обяви, че от Българските държавни железници са изчезнали цели 1 000 вагона. Искам да те попитам, Пламен, в такъв случай колко са останали в железниците? 

- Не знам, Фили, порових се, но така и не намерих информация с колко точно вагона разполага българският превозвач, та да сравним цифрите. Логиката сочи, че някъде би трябвало да има данни за общия им брой, защото иначе пък няма как да се знае, че са изчезнали точно хиляда. И само не ме питай какво се е случило с тези вагони, защото веднага ще влезем в сферата на чистите спекулации.

Пак ще си призная, че въображението ми е бедно, за да си представя къде могат да отидат хиляда вагона в една толкова малка страна като България – някой си прави колекция от стари вагони ли, продадени ли са, за скрап ли са нарязани или са събрани на едно място и гръмнати с ядрена бомба, че да се изпарят по толкова мистериозен начин. А също – и кой е прибрал голямата част от парите трябва да се попитаме. Но не можем сега, защото тече полицейско разследване, което се очаква да даде отговор на тези въпроси.   

- Тогава да попитам кога са изчезнали въпросните 1 000 вагона и кой е отговорен за това? 

- Според министъра на финансите Симеон Дянков тези вагони са изчезнали в годините на предишното социалистическо управление и отговорен за това би трябвало да е тогавашният министър на транспорта Петър Мутафчиев.

И сега следва още по-веселата част, Фили. Защото според самия Петър Мутафчиев пък, наистина, по време на тяхното управление, вагони са изчезвали. Както той твърди, първо в системата на железниците имало едни около 55 вагона, липсващи изначално, може би още от преди 89-та година. И второ, към тях трябва да се прибавят още скромните 200 – 250 вагона, които, както казва министърът, “ни се губеха всяка година, но и всяка година ги намирахме някъде след повторна инвентаризация”, тоест, проблемът е бил не толкова в реалното им изчезване, колкото в обикновено объркване при броенето. Истинският въпрос, според Петър Мутафчиев, е, къде са изчезнали останалите около 700 вагона, за които сега говори Симеон Дянков. 

- Пламен, имам чувството, че си изненадан от случилото се? 

- Съвършено изумен съм, Фили. Мога да си представя от някое държавно ведомство да изчезнат хиляда папки. Това реално, дори в много по-големи мащаби, както знаем, се случи с досиетата на бившата Държавна сигурност, по които в един момент очевидно настъпи някакъв мор и голяма част от тях потънаха в небитието. Знам случай още от комунистическо време, когато една нощ инициативни хора успяха да откраднат огромен, многотонен валяк от пътя, който той през деня асфалтираше. Известен е също случаят с бившия шеф на Мултигруп Илия Павлов, който на ръба на промените през 88-ма, 89-та година рязал подводници и ги продавал на скрап в Малта, та оттам изкарал първия си милион. Но да изчезнат хиляда вагона ми звучи като илюзия, която дори Хари Худини не би могъл да сътвори. С тази разлика, че не говорим за илюзия, а за реалност. 

- Пламен, за сметка на това обаче наблюдатели в България смятат, че президентската кампания, която тече в момента пък се превръща в точно обратното – не реалност, а илюзия. Доколко сериозни са основанията за такова мнение? 

- Ще цитирам съвсем кратката оценка на в. “Дневник” за състоялия се преди дни телевизионен дебат между Росен Плевнелиев от ГЕРБ и Ивайло Калфин от БСП, Фили, това са двамата основни опоненти за президентския пост. И оценката гласи: “И двамата опоненти обсъждаха предимно теми, свързани с правомощията и действията на изпълнителната власт”.

Точка по въпроса би трябвало да постави това наблюдение, нали? То казва основното – главните кандидати за президентския пост говорят като кандидати за премиери, следователно не знаят за какво всъщност се кандидатират. Другата възможност, ако знаят, но въпреки това го правят, е, че се опитват да объркат хората с празни приказки или дори директно да ги измамят с обещания за неща,  за които като президенти няма да имат никакво влияние. Те се опитват да представят реалностите като нещо друго, нещо, което може да се манипулира и наглася според собствените ни желания. Този вид волунтаризъм вече го живяхме по времето на комунизма, Фили. Жалкото е, че сега, двадесет години по-късно, както изглежда, пак се оказваме в него.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

 

Прочети цялата новина

Свързани новини: