Всеки месец АЕЦ "Козлодуй" оферира продажби на електроенергия от началото на следващият месец до края на календарната 2016-та година. Ето, в само една графика, минималните офертни цени, от началото на годината до сега:

Една импресия от днешна Югославия*, представена от Ирена. Приятно четене:

На една граница разстояние

Крагуевац, Механа „Югославия“

януари, 2016г.

Пия любимото си Зайчарско пиво, а от стената ме гледа Тито. Облечен във военна униформа, отдавайки чест…….на мен?! Може би да, като млад представител на братския южнославянски народ… Девойка, родена по „негово“ време в идентичната до голяма степен Народна република България. Израснала по време на тежък преход и все пак далечe по-лек в сравнение със събитията, споходили тези земи, сега седя в тази топла кафана /механа на сръбски/ в сърцето на Сърбия, отпивайки от халбата с така вкусното Зайчарско,” уживайки” в югославска  атмосфера под звуците на вечни сръбски хитове.

Не знам какво е представлявала някогашна Югославия.

Слушала съм само за югославския дух от родители и близки. Със Сърбия се запознах от телевизията, когато избухна войната в Босна. А  започнах да я опознавам едва  когато дойдох тук – в

Шумадия

Област, обхващаща централната част на сръбската държава, или наричана още „сърцето на Сърбия“. Случвало ли ви се е в чужда държава да изпитате носталгия към нещо, което е и ваше, и тук е живо?  Във вашия дом обаче  отдавна вече го няма.  Това е Сърбия.

Седейки тук на топло, гледайки през запотения прозорец с ламаринена дограма как навън пада снегът на парцали, ме завладява сладкото чувство на тази абстрактна носталгия. Носталгия към нещо ,което толкова слабо долавям и толкова бегло си спомням, че започвам да се чувствам нелепо да споменавам. И все пак визирам уюта на печката на дърва, стойността на казаната дума,силата на вярата в Бога, духa  нa загрижените и заинтересовани  млади и стари хора, все още съхранили и развиващи своето гражданско самосъзнание.

Тук, в Шумадия, главен административен център и най-голям град е

Крагуевац

Разположен на 150 км от Ниш и на 140 от Белград, или казано с други думи, точно в тупащото безспир и без умора сръбско сърце. Покрит със сняг, на места силно заледен, а в същото време така топъл. По територия мога да го сравня с Бургас или може би с Плевен, по брой на населението с Русе, а по дух……Това би ми  било твърде трудно…

Модерен град, запазил усещането и уюта на някогашния  югославски бит.

Крагуевац, Сърбия

Кафана до кафана,

а във всяка грее печка на дърва. Множество малки маси, покрити с така типичните покривки на синьо или червено каре, и приятно скърцащи столове. Цигарен дим и дискутиращи  разни теми запалени сръбски персонажи, далеч различаващи се от костуровските прототипи,балканци с типични славянски черти говорят  и спорят за политика. Югославия, жени… Келнери и сервитьорки в черно-бели костюми шарят  между масите, чевръсто сервират и никога не пропускат да се усмихнат с така звучното „Изволите!“

Недалеч от кафана „Югославия“  се намира многопрофилната гимназия. Любимо мое място е градинката пред каменната сграда, емблема на шумадийското образование и център на града, а когато времето е топло, е и средище на млади и не чак толкова млади, запалени по рока хора. А в дни като този, когато е толкова студено и снежно, всички тези будни  млади хора, носещи я раници, я по някой музикален инструмент или папки с кадастрон, излизат от главния вход и се събират за по кафе, чай или пиво в кафето на градския театър, намиращ се непосредствено до гимназията.

Малко по-надолу по тясна заледена уличка се стига до голям катедрален храм.

Новата църква на Крагуевац,

където независимо от възрастта всеки минаващ не пропуска да прослави Бога, ако не със свещичка, то прекръствайки се с поклон.  Силно впечатление прави съхранената вяра на сърбите днес.  Тук много от православните празници се отбелязват с пост, посещение на църква от цялото семейство и молитва. Единствено православните сърби честват т.нар. Слава. Всяко семейство има свой светец закрилник на фамилията и денят се чества с отрупани с традиционни ястия маси, дюлева ракия и много гости. Славата може да продължи няколко дни, а денят е неработен за членовете на семейството по закон.

Та след това духовно отклонение  нека се върнем към градската атмосфера.  А  какъв по-добър начин за това от посещение на градската кафана, носеща култовото име Балкан.  Огромен топъл салон. Стените – осеяни с ретрофотографии на града, а в дъното, под голямо пано, чакат вечерта  облегнати на стената виолончело, акордеон и цигулка.  Всяка кафана има програма от жива музика почти ежевечерно. Певачи, свирачи и всички гости пеят стари сръбски шлагери и никой не пропуска да подари роза на своята дама, купувайки я от минаващите цветари.

Крагуевац е родно място на рок легенди от бивша Югославия,

забиващи як рок и днес, който смело мога да отбележа , че по нищо не отстъпва на световните рок изпълнители от преди и сега. Рок фестивалите тук са ежедневие , а стари и нови рок хитове се знаят и пеят от деца, младежи, възрастни, пенсионери… и въобще от всеки. Групите само задават първите акорди и останалото е от сплотената, разнообразна и силна публика.

Духът е единен  както по отношение на музиката, така и за всичко останало.  Митовете и легендите за сръбското родолюбие оживяват. Но  те са далеч от чувството за свиреп национализъм ,по – скоро създават едно приятно усещане за братско разбиране и подкрепа в най-най –топъл смисъл. А  аз хем съм чужденка, хем не съм. На моменти се усещам като в една малко по-подредена и задружна България, а на моменти – като на гости в една братска страна – така близка до всичко мое и познато, а някак мъничко по –различно… Но във всички случаи чудесно!

Сръбското гостоприемство е неоспорим факт, вкусът на плескавицата върху каймак – неоспорим кулинарен връх, а настроението – неоспорим спътник от сутрин до нощ.  „Френска лодка“, „Розова пантера“, „Босна“, „Ловац“,“Градска пивница“ и вече споменатите „Балкан“ и „Югославия“ са само някои от емблематичните  кръчми  тук.

В северната си част Крагуевац завършва с прекрасен и огромен

парк на име Шумарице

Всяка от алеите му води до някой исторически монумент , а в самото начало на парка  се намира футуристична сграда, в която се помещава градският музей.

Кафене – вагон, Гранд Хотел „Крагуевац“ и първият сръбски парламент

са някои от забележителните местенца тук, разположени от двете страни на река Лепеница.  Но емблема на града е бил и си остава

заводът „Застава“

Днес години след натовските бомбардировки над завода индустрията в Крагуевац не е просто спомен, а будна дейност. В града се намира фабриката  на марката автомобили Фиат, осигуряваща работни места за хиляди и поддържаща както местния, така и държавния статут на страната като автомобилопроизводител. Друга част от завод  „Застава“,останала незасегната от бомбардировките през 1999г. е  превърната в поле за изява на много местни и чуждестранни изпълнители. Днес останките са сцени, където всяка година се провежда Арсенал Рок Фест, който събира фенове от цялата страна и не само.

Крагуевац буквално не спи. Активен и денем и нощем, предлагащ от етнотуризъм до свръх модерни спа центрове, от класически концерти до свирачи на живо, от театър до 3D cinema, от турбо фолк до хард рок, от крушова ракия до кампари – въобще всичко за много, много незабравими сутрини, дни, вечери и нощи.

Шумадия предоставя своите природни красоти и градски предизвикателства и зиме, и лете. Красива планинска природа, приказни клисури… В една –  сгушен манастир, в друга – издигаща се древна крепост… Кралево, Ягодина и Велика плана са само някои от шумадийските градчета, в които независимо от малката им  територия кипи жив, млад културен и социален живот. А

Празникът на свинското със зеле

е една от най-автентичните,интересни и вкусни  атракции! Събитието се простира на територията на цяло село в областта, а всеки частен двор по време на празника се превръща в платен паркинг. На всеки два – три метра се върти по едно прасе на грил,а зелето се сипва от огромни глинени гърнета. Пивото се лее като вода под звуците на акордеони и певци. Не ти се вярва…

Това е Сърбия днес – естествена, непринудена, красива, гостоприемна и уютна. Това са сърбите днес – отзивчиви, весели и задружни. На една граница разстояние- братята сърби бранят своя суверенитет, хранят своя славянски дух и за миг не спират да се развиват.

Автор: Ирена Александрова

Снимки: авторът

*:0 – бел.Ст.

Други разкази свързани с Другата Сърбия – на картата:

Другата Сърбия

„Няколко часа по-късно поглеждам към часовника и установявам, че са минали едва десет минути.“ Дерек Фалън беше таен агент, екшън герой, автор на комикси, смотльо, а в последната книга с неговите неподражаеми истории е… геймър! И по-точно: тест геймър! Цялата банда взема участие във фокус група, която да тества и оцени нова компютърна игра. Няма...

These are  the funny monkeys made by the children taking part in the A Group for Children’s Theater Camel in...

Заедно с Боряна продължаваме из Индокитай – започнахме с Виетнам, а днес сме в Камбоджа.

Приятно четене:

Виетнам и Камбоджа

през декември 2015

част втора

Камбоджа

Сием Реап

е градчето , изходен пункт за Анкор Ват – перлата в короната на Камбоджа. През цялото време получавах на смартфона писма за промяна на тези два полета – първия от острова до Сайгон /на виетнамските авиолинии/и втория – от Сайгон до Сием Реап – на Камбоджанските авиолинии.  Първият ставаеш все по- късен, вторият – все по-ранен, докато времето между тях от 2 часа и половина се сви до един час.

Когато пристихнахме на летището на острова,

там нямаше нито един самолет

Самолетът на виетнамските авиолинии пристигна когато трябваше вече да сме излетели и стоя още 40 минути на летището. След това, вместо 45 минути, летя един час. Прехвърлянето ни ставаше мисия невъзможна. Обаче аз не можех да се притесня, така и така нищо не зависи от нас, най-много да спим на летището. Каква беше изненадата ни, когато на летишето в Сайгон ни чакаха с табелка – специално за пътниците за Сием Реап /имаше още 2 – 3  човека/, бяха изпратили човек, който ни изчака да си вземем багажа и ни преведе през топлите връзки от летището за вътрешни полети , до международното, което беше в съседство.

Стигнахме точно навреме, а полетът за Сием  Реап закъсня с цял час.

КАМБОДЖА

Бяха ми казали , че виетнамци и камбоджанци не се обичат, но тогава не обърнах внимание. Много по-слабо развита, с по-неизгодно местоположение, притисната между Виетнам, Китай Лаос  и Тайланд, Камбоджа винаги е страдала от съседите си. В един период даже Анкор ват е бил присъединен към Тайланд, но после се намесила Франция и го върнали на камбоджанците.

В Сием Реап кацнахме към 22 часа и всички се юрнахме за визи, които се издават на летището. Камбоджанските служители бяха в пълна готовтост да ни обслужат и всичко стана максимално бързо. Около лампите се виеха рояци мухи и пеперуди и тук осъзнахме, че във Виетнам почти нямаше насекоми.

Сменихме малко пари, операция, която се оказа напълно излишна, защото

в Камбоджа доларът е официална валута, наред с местният риял

Таксито ни закара в холела, аз вече бях полузаспала. Управителят каза, че и той бил пратил кола, но аз не отких такова съобщение в пощенската си кутия.

Хотелът беше с градина с палми и плувен басейн – чудесен избор.

На сутринта излезнахме с намерението да разгледаме първо града, когато един местен, както ги наричаше К. „бакшиш” ни предложи да ни вози с рикшата до Анкор Ват..Оказа се,  че не разполагаме с толкова много време, колкото мислехме. Зарязахме разходката и се метнахме на рикшата за 20 долара на ден и през следващите три дни разглеждахме Анкор Ват под вещото водачество на Сун Нат.

Анкор Ват

няма да го описвам, има достатъчно филми.

Това е най големия храмов комплекс в света. За миналата година е бил посетен от 4 милиона туристи! Дай боже всекиму. Но цялата тази навалица някак ми пречеше да се почувствам там. Като че ли всеки се опитваше да се снима, а не да види храмовете.

Времето беше много топло и душно

През деня 34 градуса, през нощта – 26. Просто не можехме да се охладим. Климатикът вършеше работа, но нощем го спирахме, защото все духаше на някого. Една вечер направихме опит за разходка и стигнахме с мъка до реката , която беше на 2 – 3 пресечки.

Кронг Сим Реап, Камбоджа

А на връщане видяхме нещо което съм виждала само по филмите – тави с насекоми – хлебарки, цикади, скакалци и гъсеници. Две бели момичета през смях дегустираха и се снимаха. Тази вечер пропуснах вечерята.

На следвашата вечер се уговорих със Суна да дойде към 17 часа / към 18 се стъмваше/ за да разгледам града. С Анкор Ват свършвахме около обяд. Следобеда посвещавахме на басейна. „

Сием Реап

През града тече неголяма река. От едната страна бяха хотелите, т.нар. френски квартал и пазара. От другата имаше 3 будиски храма и там живееха местните. Казах на Суна да кара към храмовете и после към френския квартал. В първия храм имаше наредени много столове и се провеждаше някаква служба. Следващите бяха затворени. Към всеки храм има училище и Суна каза, че това били най-добрите училища. Къщичките бяха тип бидонвил, по всички улички /неасфалтирани, ескествено/ се готвеше или ремонтираше нещо. Трафикът откъм луксозната страна на реката беше ужасен и не можахме да минем по улиците които исках да видя. Върнах се на бърза ръка и се гмурнах в басейна.

Протеини

          Суна, както го наричахме говореше слабо английски,

беше фен на Пол Пот!!!

каза, че завършил банково дело, но заплатите в банките били 90 долара на месец. Ние го разпитвахме как живее. Каза, че бил на 28 години, живеел с родителите си и сестра си, другата била женена.

И така от дума на дума К. се самопокани последния ден да отидем у тях. По пътя Суна беше посочил някакъв блок и каза, че родителите му са там. Оказа се , че работят там – търговиийка. А жилището им беше извън града. Представляваше барака от гофрирана ламарина , голяма колкото два или три гаража, висока около 4 метра. Подът беша теракота. В единственото помещение имаше една люлка, един телевизор, с книги под него и ракитен стелаж. Това беше. Отзад беше тоалетната, пред бараката – чешмата.

Оттук започна връщането – общо 4 дни.

Ден 1-

С корабче по река Меконг до Пном пен.

Казват, че реката не била мръсна, а цветът на боза е от наносите, които влачи от 4 хиляди км. Обаче около нея живеят толкова много хора… В никой случай не е само от наносите.

В

Пном Пен

направо от пристанището ни прелапа един бакшиш – казахме му какъв хотел искаме, а после ни разходи из града.

Камбоджа е кралство

и отдадохме внимание на кралския комплекс – наистина много красиво и чисто място.

Ден 2 –

с автобус от Пном Пен до Сайгон

– много приятно пътуване.

Къщичките в Камбожда се гушеха в палмови градини и ми харесаха повече от виетнамските.

Ден 3 – 

Нин бин

На около 160 км югоизточно от столицата Ханой. Не обичам да говоря със суперлативи, но

това беше най прекрасното място във Виетнам

и едно от най-прекрасните в света. Наричат го сухия Ха Лонг, въпреки, че въобще не е сух. Разположен е сред варовикови образувания, подобно на тези в Ха Лонг. Малки езерца се редуват с оризови ниви , храмове и селца. В един момент наистина ми се прииска да можех да живея там.

По пътя на връщане видях няколко католически църкви и вледнах в една от тях.

А това е пример за борчески барок във Виетнам. На улицата са слоновете, а отзад постройката със златните кубета е кащата.

В късния следобед  излетяхме за Доха. Тук имахме нощувка, платена от авиопревозвача, защото престоят беше повече от 8 часа. Голямо мотаене падна на това летище, направо ни идеше да се откажем. Накрая ни удариха визите и към 2 часа пред нощта ни закараха с такси в хотела.

Чудесен хотел, всеки беше сам в стая и с удоволствие се топнах във ваната.

Ден 4

В 6 часа дойде такси, закара ни на летището и за рекордно кратко време се чекирахме и стигнахме до терминала. На обяд бяхме в София. Валеше сняг.

Край

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Камбоджа – на картата:

Камбоджа

Завършваме разходката из Рим – започнахме с археологическия Рим, после – по фонтани и площади,продължихме разходката си към остров Тибър и околностите, а последния път  излязохме в околностите на града. Днес сме във Ватикана.

Приятно четене:

Рим

всички гледни точки

(едно пътуване до Рим през август 2014)

5-та част

Ватикана и още нещо

Посещението на Ватикана в понеделник, не се оказа особено удачно решение, тъй като в понеделник почиват почти всички останали музеи и целият туристически поток се изсипва пред Ватиканските музеи. Макар, че бързахме да отидем рано, се оказахме ужасно закъснели – вече 10 000 души ни бяха изпреварили и се бяха наредили на опашка, която обикаляше стените. Заобиколихме  стените и стигнахме до

площад Свети Петър

Тук отново имаше опашка, за преминаване през детекторите, но поне се движеше бързо и успяхме да се доберем до

катедралата Свети Петър

Още през IV век е имало църква на това място. Строежът на сегашната сграда е продължил повече от сто години ( от 1506г. до 1626г. ). Проектирана е главно от Браманте, Микеладжело, Мадерно и Бернини.  Това е най-голямата християнска църква в света с площ от 20 декара и и капацитет да побере над 60 000 човека.

Първоначално строежът е започнал по проект на Браманте във формата на гръцки кръст ( с равни рамена). След неговата смърт главен архитект става Рафаело, който връща проекта във формата на латински  кръст ( с удължено вертикално рамо). След него работят Перуци и Антонио Салгало и накрая през 1545г. проекта е даден на Микеланджело, който проектира централния купол. Карло Мадерна проектира фасадата, която е висока 45м и широка 115м. Тя е увенчана с грамадни статуи на Христос (5,65 м), на Йоан Кръстител и на единадесетте апостоли (без апостол Петър).

Пет огромни врати водят от предверието към същинската църква. Отвътре куполът има височина 119 м и диаметър 42 м. Опира се на четири стълба. В подкуполното пространство над главния олтар се намира шедьовърът на Бернини — балдахинът (29 м) на четири колони, на които стоят статуи на ангели. В една от нишите е петметровата статуя на свети Лонгин, изработена от Бернини. В първата капела отляво се намира гробницата на папа Александър VII, също изработена от него. Отдясно се намира шедьовърът на Микеланджело – Пиета, създадена от него на 25 годинишна възраст.

В църквата се намират 800 колони и 390 грамадни статуи и 45 олтара. Най-известната статуя е престолът на Свети Петър. Бронзовата статуя е от 13 в. и е приписвана на Арнолфо ди Камбио . В едната си ръка светецът държи ключовете — символ на авторитета,  даден му от Исус Христос,  а с другата благославя. Поклонниците минават пред нея, за да я докоснат.

Площадът Свети Петър

с колонадата е дело на Бернини. В средата на площада е египеткия обелиск, донесен в Рим от Калигула.

Piazza San Pietro, 00120 Città del Vaticano, Светия престол (Ватикана)

Колонадата на Бернини е полукръгла в Тоскански стил. Идеята му е била да създаде усещането, че посетителят е обгърнат с „майчините ръце на църквата майка“.

Три улици водят към площада, средната, най-широката е Via della Conciliazione.  Тръгваме по нея  и се оказваме директно пред

замъка Сан Анджело

Първоначално е бил гробница, след това замък, резиденция на папите и хранилище за техните ценности и едновременно затвор. Според легендата през 590 г., по време на чумна епидемия, папа Григорий Велики видял на върха на крепостта архангел Михаил, който сложил меча в ножницата си, което означавало край на бедствието. Оттам и произлязло името на замъка – Сант Анжело. Папите го превръщат в своя крепост. Между замъка и Ватикана е имало покрит коридор, който служел за бягство на папите.

Пред замъка през 17 век е изграден

моста Понс Елий (Моста на св. Ангел)

От двете страни на моста са разположени 10 статуи на ангели, изработени от Бернини и неговите ученици.

От ъгъла на моста е и мястото с най-добър изглед към Ватикана.

Следващата сграда ( всъщност през една) е

сградата на съда в Рим

Това е най-голямата сграда в града. За да я обхванете цялата, трябва да прекосите моста.

Тръгваме на юг по левия бряг на Тибър и при втория мост след Сан Анджело се отклоняваме в ляво по улица Джулия. Съпругът ми беше прочел в пътеводителя на National Geografic, че била най-хубавата улица в Рим, но аз не споделям това мнение. Както и да е.

Целта ни беше

Palazzo Farnese

и така стигнахме до него. Счита се, че това е най-красивия ренесансов дворец в Рим. Построен е по задание на папа Александро Фарнезе, а върху него са работили творци като Антонио Сангало и Микеланджело. През последните 100г. в сградата се помещава френското посолство и достъпът до нея е ограничен. Въпреки, че в понеделник от 15:00 – 16:00 е отворена за посещение, се оказа, че е необходима предварителна заявка.

От площада пред двореца директно излязохме на

Кампо деи Фиори, прочутият пазар на цветята,

който по-скоро прилича на битак, защото цветя не видях. Само няколко сергии за зеленчуци и сувенири. В центъра на площада е статуята на Джордано Бруно, изгорен на клада точно на това място.

Преминаваме отново Тибър по Понте-Систо и по Via Garibaldi започваме да катерим

хълма Яникуло

Гледката от горе си заслужаваше. Първата спирка беше пред

Fontana dell’Acqua Paola

(най-после фонтан с много вода), където си починахме и се насладихме на гледката от високо.

След това продължихме по алея, обградена от красиви вековни дървета до

площада на Гарибалди

В центъра на площада е статуята на Гарибалди на кон, а по алеята преди и след паметника са поставени бюстовете на четниците на Гарибалди, сред които е и капитан Петко войвода.

Продължаваме по сенчестите алеи надолу по хълма. Всъщност освен на Форума на друго място не сме усещали жегата. По улиците има достатъчно сянка от сградите и дърветата, така че разходката в края на август е съвсем поносима.

Автор: Елена

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Ватикана – на картата:

Ватикана

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Ладжман с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

Към сайта SBS на български: http://www.sbs.com.au/yourlanguage/bulgarian

/Фили/ Край на нелегалната миграция – обяви Брюксел след срещата ЕС – Турция. Разговорите продължават другата седмица, но договореностите дават основания за оптимизъм, ако наистина се реализират. Темата обсъждаме с Пламен Асенов.

– Пламен, овладяването на мигрантската вълна, която заплашва да удави Европа, сякаш е на една ръка разстояние. Какво остава да се направи, за да се случи това наистина?

– Всъщност остава да се свърши почти всичко, Фили. Засега имаме само предварителни договорки. Те ще бъдат детайлизирани и ще станат официални другата седмица, когато срещата на високо ниво между ЕС и Турция продължи. Следва обаче изпълнението на самото споразумение, което няма да е нито бързо, нито лесно, напротив. Затова моят личен оптимизъм по темата е сдържан като оптимизма на германския канцлер Ангела Меркел, която след срещата каза – предложенията могат да бъдат голяма стъпка напред, ако се реализират.

– Добре, Пламен, казваш сдържан оптимизъм, но това е напредък, защото при разговора ни за бежанците през миналата седмица беше краен песимист…..

– О, да , Фили, нещата изглеждат доста по-добре, отколкото само преди седмица. И това е заради нещо просто – проявата на здрав разум. Май по някакъв начин заплахата от разпад на Шенген, оттам тежкия удар върху целостта на Обединена Европа, а може би и някакви други, неизвестни нам фактори, са вдъхнали най-после разум у Меркел. Тя вече не се противопоставя рязко на другите европейски страни и сама каза онзи ден, че нелегалната миграция към Европа трябва да се превърне в легална миграция. А аз още не мога да разбера защо трябваше да се губи близо година и да се създават толкова излишни проблеми, за да се види и разбере нещо така просто.

– Пламен, разговорите в Брюксел бяха доста тежки, след като Турция опита да разшири до край обхвата на споразумението и смеси темата за мигрантите с турския напредък към европейско членство. Какви са все пак основните договорености?

– Турция не само опита, но и, поне засега, сякаш постигна целите си. А споразуменията са в три главни направления, Фили. Първото е решението за затваряне на тъй наречения Балкански маршрут на бежанците, срещу което Германия уж се противопоставяше, но накрая склони. Да, това означава сериозно увеличаване на мигрантския натиск срещу Гърция, тъй като всички пътища от нея нататък са вече затворени. Гърция и в момента е залята от десетки хиляди хора, с които не може да се справи, а докато споразуменията с Турция станат факт, броят им ще нарасне чувствително. Но, от друга страна, Европа ще хвърли в Гърция пари, хора и усилия, за да и помогне в името на наистина важното – затварянето на проблемния Балкански маршрут.

– За пълно затваряне на външните граници на Европа ли става дума? Това не би ли било все пак нехуманно поведение?

– Разбира се, че не говорим за пълно затваряне на Евросъюза, Фили, но има две неща, които са задължителни. Първо, организиране на потока от хора, който, вместо през отворените европейски граници, да минава през външните пропускателни пунктове за регистрация и другите законови процедури. Второ – да се ограничи възможността покрай бежанския поток от Сирия да влизат нелегални имигранти. Според едно европейско проучване, от онези около милион и половина души, пристигнали в Европа през миналата година, истинските бежанци от конфликта в Сирия са едва между 20 – 25 процента. В тази посока са и постигнатите договорености с Турция за ограничаване на мигрантския поток, най-вече за спиране на преселението с всевъзможни плавателни съдове от турския бряг към близките гръцки острови. За целта Брюксел ще съдейства на Анкара в много посоки, включително с отпускане на нови 3 милиарда евро, освен обещаните вече 3 милиарда. Принципът, който се залага, е следният – за всеки върнат от Гърция в Турция икономически мигрант, дошъл от някъде си, ЕС ще приема и настанява по един сирийски бежанец.

– Технически това звучи доста сложно за реализация…..

– Така е, Фили, но още по-сложно за европейското бъдеще би станало всичко, ако не се пристъпи към такава мярка. Даже не сложно, а бих казал – катастрофално.

– Затова ли Европа се поддаде на турския натиск, както казват някои, и позволи покрай темата за бежанците Турция да извоюва и напредък за европейското си членство?

– Аз не бих се изразил точно така, Фили. Да, Турция винаги е била страна, която умее да преговаря и да постига целите си. Може би защото в нейната икономика, а и в самата тъкан на обществения живот, стои тъй нареченият „пазарлък”, хората от малки свикват да държат силни козове и да използват убедителни аргументи. Така или иначе, факт е, че Турция договори ускоряване на безвизовия режим с Европа за своите граждани, както и отварянето на нови преговорни глави в предприсъединителния процес към ЕС, който в момента е зациклил или дори негласно замразен. Това всъщност не са бог знае какви отстъпки, Фили, само така се представят от крайните националистически, антитурски и проруски среди в България. Иначе, реално погледнато, това са неща, които така или иначе предстои да се случат и дали ще станат през юни или през октомври, не е съществено.

– Пламен, като спомена България, как страната се справя в тази кризисна ситуация?

– България стои сравнително добре, Фили, и причината за това е ясна – както почти никога, сега изглежда има относително единство между общественото мнение и мнението на управляващите за справяне с мигрантската криза. Различни детайли може и да са спорни, но като цяло има единство и то в посока на разума, в посоката, в която сега започват да се движат нещата от цяла Европа. България в момента не е сериозен път по маршрута на мигрантите и се надява така да си остане, въпреки зачестилите през последните ден-два предупреждения, че се увеличава заплахата страната да бъде залята с бежанци, които ще търсят алтернативен на западно-балканския маршрут. Причините за видимото желание на българското общество да остане незасегнато от кризата са различни, включително ксенофобски – но ми се струва, че под всички тях стои нещо друго. Според мен по-скоро тук има едно общо усещане, признание, страх, ако щеш – че не можем да се справим с чуждия хуманитарен проблем, след като вече толкова години не успяваме да се справим със собствения си. И това е истина, това признание за обществен провал има реална основа – различни са само формите, под които то се проявява. Така или иначе, България, както каза онзи ден в Брюксел и премиерът Борисов, засега пази добре Шенгенската граница на Европа, макар да не е в Шенген. Е, надеждите са, че до към края на годината и това може да стане. Засега обаче София не поставя остро въпроса пред Брюксел по разбираеми причини – в момента самата система за свободно движение в Европа е под натиск и още не е ясно дали тя ще оцелее, макар че покрай споразуменията с Турция в тунела някаква светлина започва да проблясва.

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Дребна случка с ругатня на „демокрация” ми напомни тези дни за озлобяването на доста нашенци към живота, с който не могат да се справят, обвинявайки за това демокрацията.

 

Две коли бяха на косъм от сблъсък на централно софийски кръстовище. За гърба ми долетя злобната реплика : ” още малко, още малко… това е демокрацията”. Много му се искаше да минувача да се бяха ударили наистина, за да пострадат и да прозрат колко лошо нещо е демокрацията, през която се навъдиха толкова автомобили.

 

И друг път се писал, че съм израснал на софийски булевард, на който редовно ставаха катастрофи, но никога, колкото и тежки да бяха, те не попаднаха в новините. Защото в НРБ „нямаше” престъпност, катастрофи и страдания. Докато при демокрацията…

 

А сега затегнете коланите, защото завивам остро.

 

Предлаганите в момента промени в закона, според които при негласуване да се налагат глоби, ще постигнат със сигурност един ефект: псувни по адрес на демокрацията, а не лично срещу вносителите ( чието чудесно намерение е явно да принуди българите да станат демократи).

 

С други думи- имаме класически случай на замеряне на проблема с бумеранг.

 

Освен това българинът е доказал, че е способен на подвизи , когато прави нещо на инат. „Човек че наемем и пак че те таковам”, рекъл Вуте на Пена, след като тя му се присмяла, че не го бива да осъществи сексуалната си закана.Така че сме на път да извадим повече и от досега „вековната злоба на роба”, вместо да изпишем веждите на демокрацията.

 

Още по темата: http://viewpoint.actualno.com/globa-ako-ne-glasuvash-njakoi-hora-naistina-proizlizat-ot-majmunite-news_528104.html

Share on Facebook

Share on Facebook

Връзката с майката понякога е сложна и противоречива. Трудно ни е да си представим какви са били майките ни извън образа, в който ги познаваме. Вдъхновени от стихотворението на Каръл Ан Дъфи  „Before You Were Mine“, известни писатели споделят в The Guardian размислите си върху младежки фотографии на майките си. Предлагаме ви текстовете на трима...

Продукти:
1 охладена патица с вътрешности
2 ч.ч. ориз
1 връзка пресен лук
1 морков
2- 3 зърна бахар
1 зърно черен пипер
1 дафинов лист
2ч.л. сол
1с.л. естрагон

Приготвяне:
Харесвам патицата, защото месото е сочно и крехко. Великолепна е в компанията на кисело зеле или задушени зеленчуци. За днешната си рецепта предвиждам да я опека с ориз и вътрешностите на птицата. Измивам птицата. Отстранявам излишната кожа в долната част на патицата. Надупквам птицата с дървени шишчета. Прехвърлям в тенджера. Наливам 5 чаени чаши топла вода. Поръсвам сол. Добавям дафинов лист и бахар. Варя на кротък огън, около час. Оттеглям съда. Обирам част от мазнината. Прецеждам и прехвърлям в бурканче. Оставям да изстине. Затварям с капачка. Поставям в хладилник. Използвам маста за готвене на зеле, ориз, картофи. Накисвам дреболиите. Премивам и нарязвам на дребно. Прецеждам патешкия бульон. Премивам ориза няколко пъти. Рендосвам моркова, а лука режа много на дребно. Разпределям ориз, парченца карантия и зеленчуци на дъното на тава или гювеч. Поставям патицата с гърдите надолу. Добавям патешки бульон, сол и подправки. Покривам тавата с фолио. Пека на умерена фурна, час и половина. Отделям фолиото и обръщам патицата. Връщам в загрятата фурна още двадесетина минути, за да хване златиста коричка.

 

Намери се най-после смел коментатор в България, който да се опълчи аргументирано на опълченската атака на върховия ни туристически сезон от страна на държавно ухажваните пълчища руски туристи. Особено интересен е примерът, който дава с тактиката на ограничаване на руските туристи в славянска ( но неинфектирана от славянофилския фундаментализъм) Хърватия. Хърватите определят занижена квота за руски туристи досущ като европейска държава по отношение на азиатските мигранти. Обаче никой в Русия и дума не казва в знак на протест- защото явно в Хърватия има на власт хървати, а не руски слуги.http://clubz.bg/36632-iliqn_vasilev_ne_ni_trqbvat_ruski_turisti

 

Към написаното от бившия ни посланик в Москва Илиян Василев за сбърканата посока на мислене в държавната стратегия за фокусиране върху руския турист могат да се добавят и някои други нотки за липсата на поне мъничко национална гордост.

 

Един през друг руските държавни пратеници у нас и българските им ухажори се захласват да повтарят, че тук на руснаците им е добре заради ласкателната за ТЯХНАТА национална гордост проруска атмосфера, създавана от съответните паметници, църкви и названия на улици. Зейналите за рубли домакини радостно кимат. Това е жалка позиция на домашни прислужници , готови да паднат на колене пред колонизаторите си срещу техните сребърници. http://clubz.bg/33767-ruski_turisticheski_shef_tuk_e_kato_vkyshti___aleksandyr_nevski_ruska_cyrkva_i_ul_moskovska_v_centyra

 

Гърците привличат туристите с гръцко историческо наследство. Турците-също ( да спомена само южните ни конкуренти). Ние ги „мамим” с руско-съветски монументи , доминиращи българския пейзаж и на всичко отгоре се хвалим с това или поне угоднически премълчаваме възторга на руснаците, които продължават да не ни смятат за чужбина, а за някаква тяхна кокошка.

 

Този подход към зависимостта от Русия е толкова дълбоко вкоренен в поведението и артикулирането на българския интерес изобщо ( не само в туристическия бранш), че май (почти) никой не забелязва абсурдността да хленчим за необходимостта от диверсификация на енергийните доставки, но така, че да не кажем лоша дума за Мечката ( като в руската приказка за причинената от брадва рана на мечката, която зараснала, но не и онази, причинена от лошата дума).

 

 

Шампион в дисциплината троен поклон пред Москва в това отношение е нашият богатир Борисов. Той многократно е подчертавал, че трябва да си мерим думите ( каза го публично дори и на президента Плевнелиев) по отношение на Русия (https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=1657206541233654&id=1623264594627849), защото сме зависими от нейния газ. Заяви го лично и на автора на тези редове в телефонен разговор по негова инициатива в отговор на въпроса защо да не можем да демонтираме Монумента на окупационната червена армия (МОЧА).

 

 

С други думи, българската национална гордост е за продан при това на един обидно за останалите привилегирован клиент. Нямаме равни в (само)предлагането си пред рублоносците. Ето защо, както отбелязва Илиян Василев, има да патим и по отношение на търсенето на туристическите ни услуги от страна на народи и държави, които не горят от желание да се бутат в тълпата от „освободители” на Крим, напираща към България.

Share on Facebook

Share on Facebook

Ясно е, че благодарение на технологичните иновации и все по-динамичната среда, катаклизмичните промени във всяка една индустрия са просто въпрос на време. Нарушаването на статуквото е много повече „когато“, отколкото „ако“ – и затова трябва да правим всичко възможно да сме не просто в крак с времето, а и пред вълната на иновациите. Но как се създава организационна култура, която стимулира иновативното мислене? За това си говорихме с Kim Wylie от Google на Innovation Explorer.

Сметнах, че темата е достатъчно важна, за да я отделя от основното обобщение на Innovation Explorer. А и все повече започва да ме интригува въпросът за вътрешните комуникации и изграждането на силна организационна култура. Вероятно заради това се оказва, че имам най-подробни записки от лекцията на Kim, както и отделни бележки по същата тема от останалите лектори.

Служители от една кръвна група

Най-важното за една иновативна компания са служителите. Затова и основната част от създаването на креативна среда се случва още при наемането. В Google процесът се бази преди всичко на „cultural fit“ – защото темпераментът и характерът не се променят, а знания и умения се научават.

Kim Wylie разказа как протича наемането в Google. Следят се 4 основни неща: познания свързани с дадената позиция, лидерство (не свързано с това да водиш другите, а да отстояваш собствените си идеи), общи когнитивни способности (адаптивност, учене на нови неща, интелект) и „Googliness“ – толкова търсеното съвпадение между организационни и лични ценности. Последният елемент е толкова важен, че на всяко от интервютата присъства задължително човек, който не е част от HR екипа или отдела, който наема служителя. Така се вижда по-ясно доколко съвместим е кандидатът с компанията.

Технологиите – основа за иновации

Често се твърди, че технологиите могат да са основен двигател за иновации – това обаче не е напълно вярно. Или поне те не са панацея. Но е вярно, че доброто технологично обезпечение помага за иновациите – просто защото то премахва ограниченията пред служителите, превръща се в необходима основа, върху която може да се градят съвместни проекти. По този начин се позволява и по-задълбочената колаборация между служители.

Технологиите имат една особено важна роля – те предлагат подходящата „подложка“, върху която да се развихри креативността. Тази идея беше илюстрирана (pun intended) майсторски от Philip Floetotto от Pixar. Зад един анимационен филм – връх на креативността и иновативното мислене – стоят 5 години работа и над 800 000 отделни задачи. Процесът трябва да се менажира добре, за да имат творците достатъчно въздух да творят.

Култура на иновации

Иновативното мислене обаче не е еднакво сладка цел за всички служители – затова трябва да улесним приемането както на този тип мислене, така и на необходимите за него организационни и технологични промени. Kim Wylie използва метафората за подхода „глава-сърце-крака“, т.е. комуникиране със служителите на рационално, емоционално и поведенческо ниво.

И когато екипът вече е приел иновациите като цел на компанията, идва последният елемент – да дадем на служителите достатъчно свобода за случване на иновативни идеи. Добре известно е, че в Google работиш по предварително зададени проекти в 80% от времето си, а 20% можеш да използваш за собствени идеи и задачи, от които са излезли интересни неща като Gmail, AdSense и много други (когато компанията пораства, обаче, това време намалява или изчезва, казват от Business Insider). Дори ако нямате намерение да оставяте чак такава свобода на екипа си, постарайте се да създадете среда, в която всеки служител чувства възможността да дава идеи и да участва в сесии за иновации.

Интересно е, че понякога служителите сами не оценяват своите идеи – така твърди Jurgen Benning от Intel. За да докаже тази идея, той разказа за инженерите в Intel, които измислили индикатора за сила на сигнала в мобилните телефони – онази графика, от която не отделяте очи, докато се въртите странно наляво-надясно в планината. Те сметнали, че това е твърде тривиална идея – но, както знаете от опит, нещо много полезно. Създаването на култура на иновации и отворена среда позволява на всеки служител да споделя идеите си с останалите, дори ако в началото ги смята за незначителни. А по този начин се раждат страхотни неща!

За да случите иновативната култура, трябва да имате висока толерантност към грешки – само така служителите ще са готови да опитат нови неща. Най-добрата формулировка по темата идва от Dr. Constantine „Dino“ Kiritsis, PwC:

Reward success.
Celebrate failure.
Punish inaction.

Нямам какво да добавя.

Постът Иновативна култура – що е то и как се създава? е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

“Българското клане“, или още един удар в гърба на Путин

 

Повечето руснаци са твърдо убедени, че Европа е обитавана от техни врагове. Доскоро изключение от това правило бяха Сърбия, България и условно европейска Турция. При това, ако първите две са сродни по дух – с “дружбата между народите” и православието, то Турция е сродна телом. Точно от брега на Босфора от пияните гърла към вселената най-често политаше животоутвърждаващото “Таг-и-и-ил !!!”.

 

Със свалянето на Су-24, за руснаците турците от обслужващ персонал мълниеносно станаха еничаро-фашисти. През последните години не толкова братска изглежда и Сърбия – през 2009 г., балканската страна подаде молба за членство в ЕС. И колкото по-често сръбските политици говорят за членство на страната в НАТО, толкова по-призрачна изглежда “дружбата”, която беше много крепка по времето на Милошевич.

 

Но с България картинката е малко по-различна. Независимо, че страната от 11 години е пълноправен член на НАТО, а от 9 години, и на Европейския съюз, до неотдавна Кремъл се държеше с нея доста приятелски. Дори се наричаха “братушки”. Голямата промяна дойде след анексията на Крим и войната в Донбас. Подкрепата на България за санкциите на ЕС срещу Русия и спирането на изграждането на Южен поток, естествено, нямаше как да не се отрази на междудържавните отношения. През изминалата седмица руснаците отново имаха повод гръмко да обявят какво мислят за “неблагодарните българи” и “продалото се на Запада държавно ръководството”.

 

На 3-ти март България празнува Деня на освобождението от османско иго. На този ден през 1878 г., между Русия и Османската империя е подписан Сан- Стефанския договор, който слага край на руско-турската война от 1877-1878 г., а България е обявена за независима държава ( всъщност България не съществува като понятие за Русия преди, по време на и дълго след войната, а се появява като независима държава след скъсването на зависимостта си от Русия чрез Съединението, довело и до скъсване на дипломатическите отношения, но тези факти са дълбоко закопани под вековния слой пропаганда дори и за автора на статията, симпатизиращ на българите- бел. ivo.bg). Но в навечерието на паметната за българите дата, руските медии тиражираха информация, че официална София не е поканила руския президент Путин, но е изпратила покана на турския му колега Реджеп Ердоган. Тази новина взриви медийното пространство. Коментаторите занареждаха – “Предателство”, “нож в гърба”, “игра по свирката на Вашингтон и Брюксел” – в какво ли не обвиниха българите и президента Росен Плевнелие.

 

Поканата към Ердоган се оказа фалшива, за което българското външно министерство направи специално изявление. Но истерията на руснаците, причинена от “пристигането” на Ердоган в България, е нищо в сравнение с “отвращението” от игнорирането на руските власти на българския празник. Точно преди година, когато Ердоган още не беше фашист, също нямаше руска делегация при честването на Освобождението. И тогава заливаха българите с “предатели” и “пиндоски подлоги”. И всичко това гарнирано със сладникавото “обичаме ви”, “ние сме братя”, “вие сте добри, но управляващите ви са боклуци” и т.н. Познато, нали?

 

Русия наистина е направила много за независимостта на България. Но руснаците за пореден път решиха, че всички поколения българи са им длъжници. Не на руските войници от края на XIX век, не на финландските и румънските войски, не на император Александър II, а точно на тях – нищожните потомците на съветските палачи и доносници. Да, има история, която българите почитат, има паметници от този период, които са запазени и до днес. Но има и агресор, когото в различна степен мразят, страхуват се от него и презират по целия цивилизован свят. И докато руснаците мислят, кой народ с какво и колко им е задължен, техният президент е все по-изолиран. В края на краищата, кой уважаващ себе си държавен глава иска да застане до човек, заклеймен като крадец, агресор, убиец, педофил и наркодилър?

 

Руснаците говорят за поредния удар в гърба. Напълно нормално е да получиш такъв, ако си обърнал киндаЗ (чете се отзад напред) на целия свят.

 

Евгений Долгополов

 

http://glavpost.com/post/9mar2016/blogs/80904-evgeniy-dolgopolov-bolgarskaya-reznya-ili-esche-odin-udar-v-spinu-putinu.html

Share on Facebook

Share on Facebook

Independientemente de si vives en Madrid, Barcelona, Sevilla o Guadalajara, cada ciudad, no solo de España sino de todo el mundo, tiene algo que admirar, algo que visitar…y desgraciadamente también algo que no nos gustaría recordar. Vivir en una ciudad es saber amoldarse a los servicios que ofrece.
España es uno de los destinos favoritos turísticos, pero también es un gran sitio para vivir.  En la ciudad en la que vives, probablemente al igual que en la que vivo yo, podrás destacar:
Educación: 

En la mayoría de grandes ciudades existe una oferta formativa muy amplia tanto de alcance público como privado.  Claro está que  entre más alto sea el nivel formativo, más tendremos que buscar dicha oferta en ciudades grandes, pero España,  puede estar orgullosa de ofrecer educación prácticamente en cualquier rincón del territorio,  sin embargo, existen muchas cosas por mejorar, especialmente en lo que se refiere a la calidad de la educación.
Salud:

 

En la ciudad en la que vivo, existen buenos servicios médicos básicos.  Sin embargo, los últimos años, los residentes en España hemos notado un claro desmejoramiento en la calidad de los servicios no por falta de profesionalidad sino por los grandes recortes presupuestarios que ha padecido el sector salud.
Economía:

 

España  se caracteriza porque en muchos pueblos y ciudades se especializan en determinada industria, por ejemplo Yecla, la ciudad del Mueble,  Elche la ciudad de los zapatos,  aunque otras ciudades más grandes tienen una variedad más amplia de industrias.
Transporte:

 

Las pequeñas ciudades no están tan bien comunicadas como las grandes ciudades donde se pueden encontrar sistemas de transporte subterráneo (metro), autobuses, trenes, etc.
En el caso de una pequeña ciudad, es de esperar un par de rutas que la comuniquen con ciudades de mayor tamaño, así como un sistema de transporte interno.