Нестихващите опити на премиера Борисов да се хареса на Кремъл и петата му колона в България с подмазвачески жестове се натъкнаха отново на шамар с опакото на ръката, която се опитва да целуне.

Министерството на енергетиката на Русия  официално го опроверга, че имало  предложение от България за създаването на работна група във връзка със съвместните руско-български енергийни проекти.

Това се случва дни след като руските власти издадоха Борисов, че се е обаждал на Путин да му докладва как се старае да прокара руския интерес пред ЕС, заявявайки едностранно ( очевидно без руско разрешение), че  бил окуражен от Брюксел за енергийната модификция “Балкански хъб” с руско участие.  Борисов заяви, че постигнал по телефона съгласие с Путин за създаване на съвместна руско-българска експертна група, която щяла да решава ( бързо, уточни Борисов!) проблемите около АЕЦ “Белене” и “Южен поток” така, че и двете страни да са доволни.

“Официални предложения от българската страна за работни групи не са постъпвали в министерството на енергетиката”, съобщи обаче РИА “Новости”, цитирайки руското министерство.

Имам само един въпрос във връзка с поредната подигравка, на която Москва подлага български премиер ( имаше такава практика и със Станишев, унижаван от Путин да го чака за аудиенция часове в Сочи и от Медведев, който му отложи среща с цял ден в Москва).

Борисов, който обича да се хвали като “биткаджия”,  колко бой може да понесе по мутрата от руския си началник, преди да се възмути по начина, по който скача на бой срещу някой свой критик в България?

Като критик на Борисов мога да посоча аналогии от лично естество в “битките” си с него, но въпросът ми е свързан с нещо доста по-голямо: с достойнството на България, което той унижава от името на държавата, превърната в посмешище от неговата раболепност пред Путин.

Share on Facebook

Веселина Седларска е журналистка. Работи за „Клуб Z“ и „Редута“. Автор на политически коментари, хуманитарни есета и кратки статуси. Какво са книгите за вас? Единствената власт, на която съм готова да се подчиня. Коя е книгата, която най-силно ви е повлияла? Или книгата, която най-силно ви е накарала да се е замислите да промените нещо...

В една малка и проста за разбиране таблица събрах най-важните неща за последствията от присъдата заради спрения проект АЕЦ "Белене". Днес няма да коментирам повече от това, което виждате и четете в таблицата, защото това н...

Не разбирам изненадата от връщането на Русия и Турция към взаимната любов между двете единствени евразийски, автократични бивши империи, които имат вековна история на смесицата от любов и омраза в подялбата на своето влияние чрез мачкане на по-малките народи. Подобният сговор между източния диктатор Сталин и западния му аналог Хитлер е изключение в руската история. Не така стоят нещата в историята на отношенията между Русия и Османската империя.

Да си спомним само вековното им дуалистично управление и тиранията на тяхната обща администрация, дипломация, полиция и армия тирания спрямо преобладаващото по онова време българско насление на север от Дунава във Влашко и Молдова. Двойното руско-турско управление се установява там след договора между двете империи от Кючук Кайнарджа от 1774 г. Тъкмо това грозно руско-турско сътрудничество срещу българите, наричани от едните рая, а от другите “православни славяни”, но не и българи, предизвиква серия от български въстания, насочени срещу съюзилите се потисници, но най-вече срещу гнета на руската пета колона, наричана “фанариоти” от българите.

Руската интрига да фаворизира незначителното по своя брой гръцко малцинство в тези земи е причината за бунтовете на българите, третирани като втора ръка хора от Русия. Принуждвали се да се гърчеят ( нещо като потурчване, но не с ятаган, а с руска нагайка), за да получат възможност за търговия и корбоплаване например. Не е случайно, че възникващата българска предприемаческа прослойка е насочвала своя гняв предимно към фанариотите, т.е. към руската политика, която ги е създавала съзнателно и е подстрекавала османците да потушават със сила спорадичните въстания на “православните славяни” срещу православните гърци на руска служба.

В Браилските бунтове ( 1841-1843 г.) се ражда и омразата на родоначалника на българското националноосвободително движение Раковски към руската политика. Неговият ученик Левски възприема този урок от него и го предава в заветите си на революционер. Гонен от турците и търсещ първоначално руска закрила при руския косул, Раковски е предаден от него на турските власти.

И не става дума за някаква спорадична руска политика спрямо “православните славяни”. Същото отношение е демонстрирано и спрямо капитана от руската армия от български произход Мамарчев, който си въобразил, че може да продължи военната кампания на генерал Дибич Забалкански през 1829 г. с въстание на българите под свое командване. Руският фаворит на императора, издигнат от него заради предателството му спрямо декабристите, се отнесъл с Мамарчев като с непокорен слуга. Заплашил го , че ще “обърне топовете” към българските юнаци, стичащи се под знамената му и в крайна сметка го предал на същите османци, които иначе сразил в похода си към Цариград.

Цяло щастие за българите и самоосвободилата се чрез Съединението си от септември 1885 г. от двете империи млада България е било нежеланието на султана да приеме руската оферта да накаже ( отново) непокорните българи и да си вземе Източна Румелия. За целта руският император Александър III изтегля всичките си офицери от българската армия и обявява, че България заслужава наказание заради нарушаването на договора от Берлинския конгрес. Иначе казано, руският българофоб застанал в позата на защитник на Турция от българите, която всъщност пострадала от непокорството на своите  васали. Само че на султана му стигнал акъла да прецени, че, окупирайки отново Източна Румелия, ще покани Русия да си вземе Кнжество България. Обща граница с руската мечка в Еропа на подстъпите към Проливите му се видяла ( основателно) по-голямото зло от една свободна, настръхнала срещу Русия малка България.

Но да се върнем към съвременните причини за дружбата между двете бивши евразийски империи, които непрекъснато се карат и сближават отново като мъж и жена, чийто брак е едновременно по сметка, но оцелява също и поради изпелпеляващата любов между две привличащи се половинки.

Ето кратък опис на общото между Туция на Ердоган и Русия на Путин.

Путин задуши свободата на медиите. Това беше първото нещо, което направи след като смаза Чечня ( руския Кюрдистан, с цялта условност на сравнението).

Ердоган направи същото в Турция.

В Русия убиват и затварят опозиционно настроени журналисти.

В Турция -също ( двете държави са в челото на черната световна класация по убийства на журналисти).

Русия е полицейска държава, в която могат да ти отнемат имуществото и да те пратят в затвора само заради това, че не си симпатичен на властта.

В Турция пложението е същото.

В Русия свободолюбиви критици на властта са принудени да бягат в чужбина.

В Турция картината е същата.

Русия черпи от историята митологията за своето величие, помпайки шовинизма на населенеито.

Турция на Ердоган прави същото.

В Русия на Путин обожават парадите и историческите възстановки .

В Турция на Ердоган не жалят средства за същото, връщайки се чак към славното време от превземането на Констатинопол. на 29 май 1453 г.

В Русия религията се използва за политически цели като спойка на подкрепата за властта.

В Турция на Ердоган правят същото.

Путин прави метани на исляма, построи най-голямата джамия в Европа и покани Ердоган на откриванто й ( изказвайки се по телевизията, че ислямът е по-близо до православието, отколкото католицизмът).

В исмлямизираща се наново Турция на Ердоган гледат на руските поклони към наследството на Мохамед като на братски жест.

В Русия на Путин сатаната е Западът.

В Турция на Ердоган- също.

В Русия действат от позицията на силата спрямо по-слабите съседи- като в Крим.

В Турция направиха същото в Кипър.

Русия е пълна международна изолация по въпроса за Крим.

Турция е в пълна международна изолация по въпроса за Кипър.

Единствената съществена разлика между близнаците Русия и Турция все още е членството на Турция в НАТО. Но Владимир, когото Ердоган нарича в публичните си изявления вече на малко име, ще се постарае да повлияе за преодоляване на тази “аномалия”. Ердоган му отива на крака в родния му (Ленин)град, където на практика ще има историческа възстановка на рруско-труската дружба от векове за векове.

Опорната точка, която Кремъл ще спусне във връзка с това за своята пета колона в България, се очертава да бъде ” Путин акбар” – кратко и ясно, като един “симбиоз” ( по Станишев от времето, когато беше премиер в тандем с Доган).

Share on Facebook

Много се радвам, че не всички писатели са като Дж. Р. Р. Мартин и не оставят читателите си в нетърпеливо очакване на поредния роман от поредиците си. Долорес Редондо вече успешно завърши своята трилогия, в която главен герой е инспектор Амая Саласар. В „Дар от бурята“ (изд. „Colibri“) действието продължава месец след финала на събитията във втората книга. Баската писателка,...

Приятелите ми знаят, че не просто съм театрален фен, но и през целия си ученически живот съм се занимавала с театрални класове. Това е едно от онези решения, на пръв поглед малки, които влияят на характера ти, променят живота ти, а, колкото и невероятно да звучи, се оказват полезни и в работата ти. Мисля, че любовта ми към правенето на презентации се корени именно в желанието да бъда на сцена. И покрай това откритие се замислих какви други уроци от опита в театъра са полезни при правене на презентации. Ето три от тях:

Винаги трябва да очаквате нещо да излезе от релсите

Има много добри презентатори, които никога не свикват да се справят с непредвидените моменти – излязат ли от контрол, губят баланса. Но няма постановка, в която нещо да не се е объркало поне веднъж. С времето развиваш едно ледено примирение към този факт. То ти позволява максимално бързо да се отърсиш от състоянието „О, Боже, нещо се случи!“ и да излезеш от ситуацията. Минавала съм през технически засечки, спряло осветление и какво ли не – но театърът ме е научил да не губя самообладание. Почти всичко може да се реши с една шега с публиката.

За да импровизирате добре, трябва да стъпите на железен сценарий

Хората често си мислят, че опитните актьори просто имат талант за импровизации. Това е вярно само отчасти – другата половина на уравнението е в това да стъпиш на добре подготвен сценарий. Свободата на импровизацията може да вирее само върху сигурна основа. Затова при подготовка за презентации си подготмвям детайлен план за говорене – мога да импровизирам върху него, но само ако съм сигурна какво искам да кажа и накъде отива след това съответната тема.

Добрият актьор запълва сцената

Вероятно не ви е направило съзнателно впечатление, но следващия път обърнете внимание как артистите използват присъствието си на сцена. Когато действието го позволява, се движат из цялата сцена, завземат я сантиметър по сантиметър. Когато стоят на едно място, фокусират вниманието на публиката така, че сцената се смалява до точката, в която се намират.

Презентациите не се изчерпват с това да стоите зад лаптоп или катедра и да сменяте слайдове. Движете се. Ръкомахайте. Запълнете залата с присъствието си, така че публиката да не може да откъсне очи от вас и да ви следва през цялото време.

Не е необходимо да имате години опит, за да свикнете да правите добри презентации. Водеща е добрата подготовка, присъствието и самообладанието.

___
снимка: kaykaybarrie

Постът 3 неща, които научих от театъра за правенето на презентации е публикуван в Васи ли?!.

Днес Дани ще ни води на даскало Някъде в района на водопадите Виктория – в село,коета даже Google не може да намери на картата си

Приятно четене:

Училище в Зимбабве

Начално училище в Чидобе, Зимбабве

Докато наближаваме училището, непрекъснато настигаме и срещаме ученици. Днес има някаква авария и много от децата са изпратени за вода на кладенеца, за който вече писах. Движат се на групички, но не само за да им е по-весело с приятелите, а защото за да стигнат до училище са изминали пеша по няколко километра направо през храсталаците, където има лъвове, чити, бабуни, хиени, слонове, хипопотами и биволи. За туриста това са екзотични видове, които той очаква да види на живо и да заснеме, докато за местните са

истинско бедствие

Вождът Алфонс ни разказа: „Преди три седмици през нощта чувам, че кучето ми започва да лае много настървено. Събуждам се и виждам един голям хобот да дърпа оградата на чифлика ми.“
Със сигурност това не е измислена от него история, с която да ни впечатли, защото предишната вечер, на връщане от разходката по река Замбези, където успяхме да се насладим на великолепен залез, видяхме два слона да нападат местен ресторант. Вече беше много тъмно и не успях да заснема всичко, а от съображения за сигурност не ни позволиха да ги доближим.
Като по поръчка, на следващия ден във вестник Metro се появи статия, придружена с видео клип. Отново в Зимбабве туристи в ресторант биват нападнати от слон. Поразителното за мен бе, че хората с нищо не предизвикваха животното, дори избягваха да го гледат в очите, но той просто отиде и ги наби.

Екскурзоводът Моузес сподели, че тур операторът изрично е забранил да се вземат хора на автостоп в туристическите бусове. Една вечер, докато се връща към къщи с буса Моузес подминава двама пешеходци. Те представляват най-високият процент участници в движението, следват велосипедистите и най-накрая са моторните превозни средства. Малко по-надолу по пътя Моузес забелязва чита, а на около 800 м след това вижда два бивола. Решава, че ще рискува да го уволнят или накажат, но се връща и качва двамата човека. Това спасява живота им.

Предишната седмица в чертите на самия град Виктория Фолз приятел на Моузес видял лъв да пресича главната улица. Било късно вечерта и нямало хора, но уплахата била голяма. На няколко пъти на Моузес му се е случвало да се прибере вкъщи и да научи, че съседът му е нападнат от диво животно и е загинал на място.

В такива условия тези деца ходят на училище. Разстоянието, което трябва да се извърви пеша в жегата е „най-малкият“ проблем. Пътят до училището е само един – прашното шосе, по което пристигнахме с буса. Децата прииждат от околните села от всички посоки и по всевъзможни пътечки през храсталаците.
Докато се начудя как се оправят със закъсненията, след като нямат часовници, ни посреща директорката на училището. Тя също няма нито часовник, нито телефон, но дойде навреме за срещата, също както и вождът, който ни чакаше в уреченото време.

Младата и симпатична г-ца по изобразително изкуство

Директорката ни разказва с няколко думи за училището. То е начално и основно. Съществува от девет години. Когато децата завършат, се прехвърлят в средно училище, което се намира още по-далече и до там също ходят пеша.
Според мен

училището в Чидобе

е леко привилегировано, заради близостта си до туристическата атракция. През 2002 стартира програма за изхранване на учениците чрез набиране на средства от дарения. Тази програма дава видим ефект върху децата, но се случват периоди, когато не могат да се съберат средства за закуски и това отново веднага се отразява видимо на децата. Не съм сигурна дали още се работи по програмата, но преди да тръгнем бяхме помолени ако имаме желание да оставим като дарение на учениците химикалки, моливи и тетрадки.

Училището ми прилича на казарма

В стаите е доста мрачно, но проветриво

За разширяване на речниковия запас

Както винаги

училището е умален модел на обществото

Отделни постройки, представляващи класни стаи са заградени от стабилна за тези географски ширини ограда. Сградите ми напомнят повече на казарма, още повече че първото нещо, което се набива в очи е пилонът с националния фалг. Навсякъде има ученици, заети са да чистят двора, който представлява пясък и доста спретнато оформени лехи от бели камъни.
Класните стаи са с отворени врати и прозорци. Всъщност не всички имат истински прозорци, а само дупки.

Сами по себе си изглеждат доста неуютно и потискащо, но присъствието на дечицата ги прави да оживяват и им придава някаква особена магия и очарование. Чиновете са стари, но по стените грижливо са закачени материали за обучение.
Използвам случая да заснема колкото може повече от тях, защото те дават основни думи, които биха помогнали за моята езикова подготовка. Учителките изглеждат доста строги, но същевременно излъчват някаква миловидност. Влизаме в класна стая. Всички ученици стават и ни поздравяват в един глас. Отговаряме им. Те ни отговарят в един глас!
Тук вече започва да ми напира старата тръпка: „Седнете, деца!“

В класната стая на по-малки ученици

Най-добрата певица и танцьорка!

Част от хитринките, които ще извадя от торбата си, само и само да вляза в кадър

Макар да са ококорили любопитно очички и да не ни изпускат от поглед, всички са много свенливи. Личи си, че се притесняват от нас. Може би да не ги изпитаме за нещо? Жалко! Така ми се искаше да ги поразпитам за това-онова. Позиране пред камера обаче се оказва любимо тяхно занимание и не пропускат да влязат в кадър.

Докато обикаляме различните класове, в главата ми се блъскат десетки въпроси. Докато си помисля, че ми се иска да чуя някое стихче или песничка, изпълнени от децата, влизаме в най-хубавата класна стая. Седем-осем годишни момичета и момчета ни посрещат с ритмична песен със заразителна мелодия.

На всичкото отгоре си имат и солистка-танцьорка, която изпълнява традиционен танц: скок-подскок, замах с тояжката, назад-напред. Заразявам се и аз и започвам да подскачам и припявам, но май не трябваше, защото очичките им се ококорват още по-силно и представлението за малко да завърши заради изненадата.
Браво, деца! Вие ни посрещнахте най-хубаво от всички!
Оставяме даренията, които предизвикват голяма радост и сред учениците, и сред учителите!
Искаше ми се да остана още в това училище!

Класна стая, като класна стая. Има си всички атрибути

Хайде, деца, кой ще отговори! Не виждам вдигнати ръце!

Браво на децата!

Не знам как се сдържах!!! :)

Обичам да ме снимат!

Зимбабве. Септември 2015

Автор: Данаила 

Снимки: авторката

Други разкази свързани с Зимбабве – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Зимбабве: На гости у вожда на племето ндебеле
2. Зимбабве – природа без икономика
3. От Зимбабве към Южна Африка (ЮАР)
4. Зимбабве (2): Антилопе парк и водопадът Виктория

За всеки от нас, който е “останал с Хари чак до самия край”, възможността да се докоснем отново до магьосническия свят е нещо голямо. Нереално. Да, магията никога не е приключвала, не и с Pottermore, фенклубовете и със самата Роулинг, която често-често открехва допълнителна информация за Хари и компания. Но нищо, нищо не може да...