и естествено, че не ми харесва атмосферата в тази малка, но симпатична територия, защото всичко се превръща в мазня от недоволство, а недоволство и мазня не водят до нищо друго освен да си счупиш крака тичайки от гняв без посока.

Прибира се един човек у дома и гледа в съседната къща огромен лъскав тенискорт. Пременен в спортен екип, съседът му играе срещу Роджър Федерер пред отбрана публика... - Абе, съседе, откъде се взе тая чудесия? - шашнал се човекът. - Ами хванах златната жаба в тукашния язовир. Можеш и ти да я намериш - само внимавай, че е малко глуха... Отишъл човекът, намерил жабата и й казал: - Направи цялата ми къща да е в злато! Връща се у дома си, гледа - цялата къща се превърнала в голямо миризливо блато. - Бре, съседе, виж какво направи тая жаба - аз й казах злато, тя блато направила - приплакал той. - А ти какво мислиш, че аз съм си поискал голям тенис ли? Усмихни се, България! Учени установиха, че половото въздържане в ранна тийнейджърска възраст при момчетата със сигурност ще се компенсира по-късно под формата на по-голяма мъжественост. Дали това е така, ще покаже бъдещето, но важното е и как фактите влизат в историята: Рамзес ІІ прави пирамида и диктува на калиграфите: - Той беше...

За издаването на "Краткият чуден живот на Оскар Уао" научихме преди по-малко от 2 седмици, но въпреки краткото време книгата успя да ни заинтригува - със своите 8 корици, с краткия и ударен трейлър и не на последно място - със самата себе си. 

В четвъртък вечер беше и официалното представяне на книгата, където успяхме да научим повече подробности "от кухнята" - защо и как са избрани 8-те корици, какво мисли за идеята агентката на Джуно Диас и защо си заслужава тази книга да бъде издадена и у нас.

Днес продължаваме да си мислим за книгата, затова и ви предлагаме да видите видео от вечерта с Манол Пейков от издателство Жанет 45, който чете откъс от "Краткият чуден живот на Оскар Уао".

Не забравяйте да прочетете и ревюто за книгата от Милена Ташева.

БХК: Цветан Цветанов отдавна дължи оставката си на гражданите и техните съдии

Как избирате книгите, които купувате? Долкото корицата е водеща в избора ви и може ли  дребният шрифт да ви откаже от това да си закупите едно или друго заглавие?

"Дизайн и оформление на книга"  е наука, която не само се изучава, но и заслужава специално внимание. Именно по тази причина посвещаваме днешното предаване на тази тема, а за да ни бъде по-лесно да се ориентираме в  света на книжния дизайн, се срещаме с двама художници  - Райчо Станев, дизайнер на много от кориците на Жанет 45 и проф. Виктор Паунов - художник, заместник ректор на Националната художествена академия и преподавател в специалността “Книга и печатна графика”.

В рубриката “Препоръчано” обръщаме внимание на специалния книжен проект “Жестокото присъствие на времето” на Дженифър Игън, за който има противоречиви мнения. Срещаме се с PR-а на издателство “Милениум” - Гергана Димитрова, която ще разкаже повече за книгата и нейния специфичен формат.

Няма да пропусна и рубриките “Литературни новини” и “Предстоящо”, а какво е тяхното съдържание очаква да разберете в неделя (20 януари) от 17.00ч.

Защото хубавите книги бързат да влязат в живота ви.
Само го поискайте!

Настя

"Колкото повече, толкова повече" е култова реплика на Мечо Пух, която в пълна сила се отнася и за употребата на допинг в световния спорт. Ако оставим настрана моралната страна на въпроса, грозната истина е, че в наши дни почти няма професионален спорт, в който звездите да не прибягват до услугите на забранени стимуланти. Просто защото такива са времената. Когато плувкините на ГДР с мустаци и мъжки тембър чупеха рекорди в басейна, това беше "за доброто на системата и в ползу роду". Отблъскващата истина излезе десетилетия по-късно, а светът се ужаси от експерименталните програми със стероиди и анаболи, които бяха разработвани с благословията и дейното участие на Москва. Целта оправдава средствата. В наши дни употребата на допинг е въпрос на личен избор. Но изборът не е дали да взимаш или не, а как да взимаш, за да не те хванат. Искат го спонсорите, искат го и феновете. На никого не му пука, че спортистът рискува здравето си, защото хората са си платили за шоу и искат да го...

В следващия цитат от интервю на кмета на Белене Петър Дулев за руската агенция ИТАР-ТАСС, който препечатвам от един сайт ( не го споменавам само, за да не изглежда, че се заяждам за една пропусната буква) има правописна грешка в думата „градове”, но оставям на читателите да преценят, дали пък тя не правилна:

“След посещението на много гадове, участието в разяснителни кампании, организирането на различни форуми по този проблем, имам впечатлението, че референдумът ще бъде положителен. Убеден съм, че българските граждани ще проявят здрав смисъл и ща гласуват за развитието на ядрената енергетика”.

Есенцията в позицията на Петър Дулев, който говори по един въпрос от национално и международно значение от камбанарията на местния патриотизъм, се свежда до ползите от нова ядрена централа в Белене за неговите съграждани и доста съселяни наоколо. Именно върху това акцентира той в интервюто си за руската агенция.

Ако приемем за верни аргументите му, колко щяла да е полезна централата за региона ( вероятно колкото е онази в Козлодуй за най-бедния регион в България и Европа след толкова години ядрено благоденствие на българския Северозапад), остава все пак големият въпрос: защо пък само Белене и селата, които ще излъчат изкопчии за строежа, да получат тази привилегия?

При положение, че всички българи ще има да изплащат огромната инвестиция десетилетия наред, справедливо ли е цялата нация да спонсорира такава диспропорция?

И най-минималистичните прогнозни цени за стойността на обекта, подхвърляни за успокоение на публиката, говорят все пак за много милиарди, вложени в нещо, за което не само няма належаща нужда в момента при наличните огромни излишъци от произвежданата и сега електроенергия в България (което опровергава лъжите от преди 10 години, когато реанимираха трупа на проекта „Белене”, че без него през 2012 г. сме щели да живеем на свещи!), но няма и никаква гаранция за възвръщаемост в рамките на живота на зрелите хора в днешна България. Няма ли тогава, ако действително задачата е да се създават работни места, да е по-справедливо тази общонационална финансова саможертва в името на бъдещите поколения и тяхната трудова заетост да бъде разпределена пропорционално навсякъде в страната, вместо да бъде съсредоточена само в зоната на бившия концлагер край Дунава?

И добре ли е за всички останали създадени междувременно мощности в електропроизводството да угаснат (изхвърляйки на улицата стотици хиляди хора, заети във въгледобива и съответните централи), за да грейне Белене над всички ( вкл. и АЕЦ „Козлодуй”, която бълва излишъци и без това към днешна дата)?

Освен това, как смятате: дали руснаците ще наемат местни селяни да сглобяват оборудването им или ще си доведат своите подизпълнители със съответния персонал, като и, разбира се, специалистите си, които да ръководят производствения процес, когато се стигне до него? Ще има да учат руски език измамените местни патриоти, на които ще бъде отредено мястото на онези келнери, с чиято съдба ни плашат тъкмо инициаторите на референдума!

Иначе лягаме и ставаме с упреци и вайкане за пропуснати възможности да се поощрява малкият и среден бизнес като лост за икономически възход на страна от нашия мащаб, обаче в същото време от шараните в Белене се иска да лапат въдицата на обещанията, че от огромният бизнес с т.н. мирен атом ще ги огрее лично. Ако космическите суми, предвиждани за този обект, бъдат вложени в проекти за трудова заетост това би станало генератор не само за излизане от кризата, но и за изпълзяването от дъното на Европа. Само че такива пари няма и никой не предлага. Можем само да си ги изработим или да си ги изпросим от единствената държава, която не се скъпи на обещания в това отношение само и само нейният проект – първи пробив по рода си в ЕС- да мине. Тази „щедрост” прилича ли ви на икономически обоснован подход или напомня на партенка с позната от десетилетия по нашите земи източна миризма?

Ядреният ентусиазъм нямаше да е опасен като обикновен изблик на местния егоизъм, ако не беше обаче част от общата пропагандна тактика за постигане на стратегическата цел на кукловодите: колкото повече пари се разпределят на едно място от привилегированата каста в рамките на изключително затвореното общество на ядреното лоби, толкова повече може да се открадне пред очите ни, без да можем да контролираме и да регистрираме измамата с фокуса на тези „илюзионисти”. За тази цел на фокусниците им е нужно подставено лице в публиката, което да поканят на сцената да играе ролята на хипнотизирания гражданин. Такива кандидати, както знаем,има много.

Най-тъжното е, че мнозина се досещат, че става дума за една голяма измама ( нали се доказа вече, че просто няма луди да си дадат парите като стратегически инвеститор за такова „нещо” като АЕЦ „Белене”!), но все пак се надяват да похапнат нещичко покрай голямата корупционна трапеза, за която местни глашатаи канят хорицата с тигана, който слагат преди да са уловили рибата в беленския гьол.

Надеждата, както е известно, не иска да мре лесно и тъкмо на това разчитат амбулантните търговци, които търгуват с нея.

Share on Facebook

Иво Маринов е заместник-министър на икономиката, енергетиката и туризма. Той е роден на 20.11.1963 г. Висшето си образование завършва през 1983 г. във френския колеж "Пиер и Мари Кюри" в Алжир със специалност "Социални и икономически науки". По-късно завършва магистратура по международен туризъм в Икономически университет - Варна. Беше депутат и член на постоянната комисия по транспорт, транспортна инфраструктура и безопасност на движението; на постоянната комисия по финанси и бюджет; на постоянната комисия по инженерна инфраструктура, водоснабдяване и енергийно планиране. - Г-н Маринов, с какво националната бранд стратегия ще повиши конкурентоспособността на един от най-силните отрасли на българската икономика - туризма? - За първи път България чрез разработената стратегия за интегриран банер в бранд мениджмънт ще има възможност и шанс да изгради единен и различим образ като туристическа дестинация и по този начин ще можем да подобрим конкурентоспособността на България и...

Жив е той, жив е, слухът никога не умира. Ако загине, друг ще го смени и толкоз… Тази кратка перифраза на всеизвестните строфи от поезията на Ботев и Вапцаров може би най-добре илюстрира един от най-популярните и често срещани феномени не само в нашето общество, а и във всички общества преди нашето, и то не само по нашите географски ширини, а в цял свят. Това е Негово Величество Слухът. Кой не е попадал под омайната му власт поне за кратко, кой не е съдействал поне мъничко за разпространението на определен слух сред своите близки и познати? А ако някой се самозаблуждава, че е имунизиран от това явление, то аз ще му отговоря с думите на Опра Уинфри: „Посочете ми един човек, който да не клюкарства, и аз веднага ще ви докажа, че той има проблем със социализацията си в обществото”. И така на работното ни място слуховете предвещават съкращения или орязване на заплати. В политиката предшестват рокади в кабинета. Слуховете надничат в личния живот на политиците, оповестяват...

Иво Илиев бе гост на гр. Шумен по културния проект „Шумен – живият град”. Целта на проекта „Шумен – живият град“ е да се утвърдят Шумен и регионът като център на духовността, знанието и творчеството. Той изнесе две интересни и полезни лекции на тема българската писменост в онлайн пространството пред гражданите на Шумен.

Ето какво споделя самият той:

Вчера беше един много приятен за мен ден в гр. Шумен. Запознах се с много прекрасни личности, сред които учениците от ПМГ “Нанчо Попович”, директорът на гимназията, зам. кметът г-жа Живка Тонева, журналистите от Радио Шумен (които зададоха изключително интересни въпроси за блогосферата и социалните медии), г-н Тодоров от телевизия Шумен (с който проведохме разговори за много теми от сферата на рекламния бизнес) и др.

Относно прекрасните млади хора живеещи в гр. Шумен той сподели: 

Впечатлен съм от учениците – задаваха много интересни въпроси, имаха аргументирана позиция по темите, бяха провокативни (въпреки, че след това имаха контролни и се готвеха за матури) – качества и умения, които при доста по-възрастни и опитни хора съм забелязвал, че липсват. Ако такова е бъдещето на България – аз съм много щастлив, че ще мога да съм част от него!

В последвалата дискусия бяха дискутирани въпросите защо социалните медии са толкова популярни днес, с какво ни обогатяват и с какво ни помагат, как общуваме в тях и извън тях.

Първата лекция на Иво Илиев на тема „@z sam balgar4e!, или как оцелява кирилицата в интернет общуването” бе пред ученици и преподаватели от ПМГ „Нанчо Попович”. По-късно същия ден се проведе и втората лекция – „Дигиталните комуникации в социалните медии”. Тя беше в читалище „Напредък” със свободен достъп за всички граждани.

„Замяната на кирилицата в социалните медии с така наречената „шльокавица” – използването на цифри и латински букви при изписването на български думи, не е никак иновативно, а напротив – пример за ленивост и неграмотност. Социалните мрежи имат силата да превърнат всеки един човек в медия, затова е необходимо да се пише грамотно”, сподели Иво Илиев.

Попитах Иво Илиев какво би казал на своите домакини:

Благодаря на всички, с които вчера се срещнахме, запознахме и успяхме да поговорим! Надявам се да имаме възможност за подобна беседа тук, с варненски ученици, защото темата е интересна и важна. Също е важна и темата за сигурността на децата в Интернет, злонамерените атаки и предпазването от тях, за да четем по-малко ужасни новини в бъдеще! Тя също беше част от лекцията ми в Шумен.  :)

Сред останалите лектори в рамките на проекта са омбудсманът на Шумен Иван Капралов, професорът по шрифт и калиграфия Димитър Трендафилов, експертите в сферата на маркетинга и PR Стоян Стоянов, Жюстин Томс, Максим Бехар и други.

Една интересна и полезна инициатива която заслужава подкрепа!

Снимки: ИвоИлиев

Ансамбъл за български народни танци "ПИПЕРКИ" (Париж) и оркестър за балканска музика BALKANSAMBL каним всички желаещи да се присъединят към нас в следобеда на 10 февруари 2013 г., за да представим заедно с народна музика и танц БЪЛГАРИЯ на Карнавала на Париж.

Британската партия на независимостта качи в сайта си часовник, който отброява дните до 1 януари 2014 година, когато контролът над имигрантите от Румъния и България – двете най-нови членки на ЕС, ще падне. Това е срамен акт, целящ да всява паника и да печели подкрепа за песимистичните възгледи на партията, според които резултатът от решението ще бъде вълна от 350 000 румънци и българи. Лобистката група Migration Watch извади от нищото други съмнителни цифри. Докладът й предупреди, че на Острова ще пристигат по 50 000 чужденци ежегодно, след като ограниченията ...

Никола Саркози може би гледа с други очи на бившия си съперник Франсоа Оланд. Социалистът, който ускори изтеглянето на френските сили от Афганистан, преписа и повтори неговия „либийски сценарий”. При положение, че военната авантюра не спечели кой знае колко политически точки за най-недолюбвания в историята на Петата република държавен глава. Преди по-малко от година Саркози, който изпрати френски сухопътни войски да свалят от власт Лоран Гбагбо в Кот д’Ивоар, се заричаше да води по-агресивна външна политика. По същото време поддръжниците на „Господин Нормален” рекламираха широко способността му да постига консенсус. Осем месеца по-късно Саркози се е отдал кротко на адвокатската си практика, а Оланд вади на показ новия си образ. Любезният добряк, който избягва конфликтите вече е офанзивен лидер, решен да брани интересите на държавата си. Във втората серия със сос оландез арена на военните действия е не логичното продължение Сирия, а Мали. Но за какъв дявол му е притрябвала на...

София, декември, 2110 г. В центъра на столицата е открит Нов Исторически Музей. Старият е бил ограбен преди 50-60 години от цигани и експонатите са предадени на вторични суровини. Но днес музеят отново възкръсва. Кои са най-важните експонати в него? Кои са онези безценни предмети, които очертават жалоните на българската история?

Учени от БАН и преподаватели от висши учебни заведения ще се включат в подготовката на учениците от бургаската математическа гимназия за предстоящите международни олимпиади. От години вече ученици от ПМГ „Акад. Никола Обрешков” завоюват върхови постижения като премерват знания с признатите математически школи по света. Ежегодно от международни състезания и олимпиади младите таланти се завръщат с медали и призови места, с което доказват, че в Бургаската математическа гимназия има капацитет за подготвянето на перспективни млади математици и той трябва непрекъснато да се доразвива.

Мобилните устройства като таблети и смарфони са полезни, търсени и стават неотменна част от нашият всекидневен живот. Събуждаме се с мобилно устройство, прочитаме новините на закуска, поръчваме си такси, влизаме в офиса с тях, вършим си служебната работа, а и не оставаме изолирани от близки, роднини, приятели, бизнес контакти навсякъде и по всяко време. Комуникираме с тях чрез мейли, текстови съобщения, глас и видео. Списъка може да продължи до безкрай. Чисто и просто вече не можем без мобилни устройства, а те пък без операционна систем, а най-популярните са Android OS и Apple iOS. Поне засега. Има и други и те също са претенденти за нашето внимание, а сред тях има и изгряващи звезди, които трябва да следим внимателно в бъдеще като Windows Phone 8, Firefox Mobile ОS, Chrome OS, Blackberry OS и други но засега лидерите на пазара са Apple iOS и Android. 

Въпроса, който вълнува всички нас е коя е най-добрата мобилна операционна система и кое мобилно устройство да изберем. На коя от тях да се доверим, на iOS или Android защо? Преглеждайки мрежата с моето мобилно устройство попаднах на интересно сравнение от колегите от Android Authority цитира 10 предимства на Android OS пред iOS. Съгласни ли сте с тях? Какво мислите вие, лоялните читатели на Socielevo.net. Коя е по добрата операционна систем. На коя от тях бихте се доверили при избора си на мобилно устройство и защо? Ето и десетте предимства: 

1. Богат избор от мобилни устройства
2. Разнообразни цени на мобилните устройства.
3. Персонализиране
4. Живи Тапети (Live wallpapers)
5. Widgets
6. Custom Launchers
7. Персонализиран ROM
8. Интеграция с услугите и продуктите на Google
9. Google Now
10. Повече мобилни приложения и игри

 

В уютната обстановка на Dada Cultural Bar, с чаша червено вино за гостите и книжни емоции, в четвъртък беше представен новият роман на Явор Веселинов „Сънища”. По време на събитието всеки присъстващ получи символични хапчета и маска за сън, които да предразположат за потапяне в атмосферата на книгата.

Това е третият роман на Явор Веселинов, като в него писателят тълкува идеята за потапянето в различни светове чрез сънищата. Десислава Бошнакова от ROI Books представи книгата като роман за истинската любов, след чийто прочит „ще изпитате силна нужда да сънувате повече”.

Самият автор сподели, че ядрото на историята е базирано на негов собствен сън. Веселинов нарече съня „желание, което сърцето иска да изпълниш” и разкри, че съвсем скоро можем да очакваме излизането на четвъртия му роман, чието заглавие обаче засега остава тайна.

Ние от своя страна се заемаме с четене и съвсем скоро ще разкажем за книгата в ревю на сайта.

Снимка: ROI Books

Това е една приказка на шопски, така че моля, докато слушате моя глас, чувайте секи възможен глагол с ударение на последната сричка. Нема да ви обяснявам повеке. Примерно чете се не прАвил, а именно правИл. И така нататък. Айде. Кой откъде е. А! Обаче пък – дедо Божил се чете не БожИл, а именно дедо БОжил. Щура работа. Дедо Божил бил на дедо Диме прапрадедо. Той бил известен котробандис. Правел котробанда най-вече с тутюн. Тогава Гърция била вече освободена от турците, и дедо Божил правел котробанда с гърците, като вкарвал тутуня в Турция, чак до село Бистрица, Софийско - котробанден тутюн. Какво го е правил после, дедо Диме нема понятие, защото дедо Диме е пълен въздържател и създател на Подуенското въздържателно дружество, което било за параван на комунистическата партийна организация, у която дедо Диме влезнал 23-та година, по време на събитията. По това време е имало много събития, но дедо Диме не уточнява никога кои. Та така-а-а. Дедо Божил карал котробандния тутюн с два...

В БТА ми възлагат да отида в хотел “България”, да намеря и се поставя в услуга като преводач и разводач на пристигналия същия ден от Белград представител на американска осведомителна агенция, който бил дошъл в София, за да бъде подновен договорът с БТА за взаимно сътрудничество. Колегата бил постоянен кореспондент на агенцията за Югославия и бил по народност сърбин. - Нашенец – обясни ми с лека усмивка шефът, - ще ви е лесно да се разберете. Мъжът обаче, който дойде да се срещнем във фоайето на хотела, приличаше на всичко друго, но не и на нашенец. Слаб, строен, гладко избръснат, с безукорно вчесана назад коса и страхотно елегантен костюм, какъвто само италиански дизайнер може да скрои (цветът и досега се нарича fumo di Londra, макар в Лондон отдавна да няма мъгли със сажди). Изобщо слязъл от страниците на луксозно западно списание за мъжка мода – ризата, вратовръзката, марковите обувки. Класа! И с лула между зъбите, от която се носи аромат на кумарин. Дали не съм зяпнал,...

Продукти:
За хрупкава коричка:
1ч.ч. настърган Пармезан
2 филийки хляб
1с.л. краве масло
1- 2 скилидки чесън
сол на вкус

За макарони:
1 пакет от 500г Фусили /Спирали/
бялата част на стрък праз
1ч.ч. настърган Гауда
200г сирене Едам
1к.ч. прясно мляко
1 яйце
1с.л. краве масло
сол на вкус

Приготвяне:
Хлябът се натрошава. Скилидките чесън се почистват. Осоляват се и се счукват на крем. Маслото се слага в тиган и съдът се поставя на включен котлон. Добавя се чесновия крем и хлебните трохи. Обърква се с дървена шпатула. След пет минути съдът се оттегля. Обърква се наново. Макароните се варят в подсолена вода. Следват се указанията на опаковката. След готовност се отцеждат от горещата вода. Измиват се през гевгир на течаща вода. Отцеждат се. Слагат се в тава. Стръкът праз се мие и скълцва на дребно. Яйцето се разбива в купа заедно с прясното мляко. Сиренето Едам се реже на кубчета. Към млечната течност се добавят Едам и стърготините Гауда. В тиган се слага наситненият праз. Запържва се за 5- 10 минути. След готовност съдът се оттегля. Запърженият лук се смесва с яйчената смес. С лучения сос се поливат макароните. Добавя се 1/2ч.ч. топла вода. Поръсва се хлебният микс. Пече се на умерена фурна, 20- 30 минути.

По мои лични наблюдения, на българския пазар все по-често излизат качествени и необикновени заглавия, които може би допреди години нямаха шанс да видят бял свят у нас. Последното попълнение към „винтидж” поредицата на издателство „Ентусиаст” ми изглежда като добър пример за тази положителна тенденция.

Репутацията и историята на създаването на „Калокаин” са не по-малко интересни от сюжета ѝ и ме заинтригуваха още преди да съм прочела и една страница. Първо, никога не бях чувала за книгата, което, разбира се, е сериозен аргумент за един книжен маниак. Второ, твърди се, че именно „Калокаин” е послужила за основа на антиутопичния шедьовър „1984”. В това ревю няма да сравнявам двете книги, солидни сами по себе си, но трябва да призная, че има някои очевидни прилики, като Карин Бойе е изпреварила Джордж Оруел с цели осем години. Трето, шведската писателка се е вдъхновила за романа си от посещението си в Съветска Русия през 1928 – едно мрачно, потискащо вдъхновение. Тоталитарните режими ме привличат като магнит, опре ли до литература, така че ето ти още един аргумент да рискувам с това сравнително непознато заглавие.

Действието в „Калокаин” се развива в свят, заличил познатите ни днес граници и изродил туловището на Световната държава – един монументален, безформен организъм, чиито измерения така и не биват по-подробно описани. Всеобхватен и ненаситен, той напълно изяжда индивидуалността на индивидите, които го изграждат. Единствената цел на човека е да служи на Държавата и всякакво инакомислие по този въпрос е напълно неприемливо. Индивидът трябва да е само и единствено в услуга на Държавата, но и да е напълно щастлив и удовлетворен от този факт. Тъгата, разочарованието и болката са престъпни.

Съвършеният другар войник се ражда не като плод на любовта между двама души, а като резултат от изпълнение на дълга към Държавата. Ритуал, извършващ се под зоркия поглед на полицейското око и под слухтенето на полицейското ухо, разположени във всяка една спалня в света. Детето прекарва първите си години във военни игри с леки бомби-играчки, докато не навърши седем и не бъде прехвърлено в младежки лагер, където бойното обучение е съвсем истинско, с истински оръжия и с истинска кръв. Без право да вижда семейството си, освен в специално предвидените „семейни вечери”, то може и да изгуби завинаги връзка с него. Децата не принадлежат на родителите си. Никой не принадлежи на никого другиго, освен на Държавата. Когато завинаги опакования в униформа младеж съзрее, Държавата го прехвърля там, където организмът ѝ има нужда от него – в Химическия град, в Текстилния град, в Обувния град, или най-добре – в Доброволната жертвена служба, където тялото му да бъде живо разфасовано от експериментите на другарите учени.

Такъв другар учен е и Лео Кал, който, след порицание от страна на Седмо бюро на Министерството на пропагандата, се превръща в промит мозък, от тези, които Държавата най-много обича. Решен да се вкара в правия път, той се превръща в отблъскващ педант, изповядващ философията за всемогъществото на Държавата и абсолютната несъстоятелност на понятието „човек”. Откритото от него вещество калокаин е същински „серум на истината”, действа безотказно и развързва възлите и на най-прикритата душа. Никой не е с чиста съвест, всеки може да бъде осъден. Надвисва сянката на Закона против престъпен начин на мислене. Никой не е в безопасност, дори създателят на калокаина.

Макар гореописаната картина да е изключително мрачна, настроението в романа е по-скоро меланхолично. Подземният начин на живот, безнадеждността и странната умора хвърлят сянка над страниците на книгата. Една по-скоро тъжна, отколкото зловеща действителност. Главният герой е олицетворението на добрия другар войник, докато всички около него са просто слаби или просто зли; обикновени, безлични хора, под чиято повърхност врят и кипят страх, омраза, ревност, недоверие, отчаяние. Някои от тях изпитват съмнения и носталгия по нещо изгубено, което не могат да си спомнят ясно – някаква епоха, в която са можели да създават връзки помежду си и да творят себе си, а не да изчезват под туловището на Държавата.

„Калокаин” ми беше интересна и ми хареса, но трябва да призная, че имаше момент, в който липсата на по-интензивно развиващо се действие ме отегчи. Стилът на Бойе е красив, леко поетичен и те увлича в стройния си ритъм, ала авторката се съсредоточва не толкова върху това какво е Държавата, а какъв е човекът в Държавата, какво се случва във вътрешния му свят, чийто живот е все по-застрашен от изчезване. Поради тази причина множеството размисли и излияния на инжектираните с калокаин може и да се сторят досадни на по- нетърпеливите читатели.

Въпреки това романът определено си заслужава прочита, особено ако сте почитател на антиутопиите. „Калокаин” има свое собствено специфично настроение и ще съсредоточи вниманието ви върху малко по-различни въпроси от тези, които този тип книги обикновено пораждат. А и съм сигурна, че вече ви гризе любопитството за това, какво е видял Оруел в творбата, че да я доразвие в свой собствен роман.

Преди да завърша, ще ви споделя странния оптимизъм, който краят на „Калокаин” поднася, а именно - след смъртта нещо ще се случи с човека, нещо, което Държавата никога няма да му даде. Физическият край ще разкъса униформата му на другар войник и ще му предложи някакво бъдеще, неизвестно, но все пак вдъхващо надежда. В този мотив се усещаше болезнената искреност на самата Карин Бойе, самоубила се през 1941 г. Каквато и да е била причината за нейното решение, книгата може да ви даде съвсем ясен поглед над това, как е гледала на живота си и какво се е надявала да я направи щастлива след смъртта. Сякаш творбата е инжектирала авторката си с калокаин.

 Пътеписът ни днес ще ни води из Рила. Стамен нарамва раницата и леви-десни тръгва по местата, където може би никога няма да се строи. Надяваме се, поне :)   Приятно четене:

По високопланинските пътеки на Рила

от първи до трети ден   Този преход бе замислен и подготвен месеци преди лятото, още в мразовитите дни. Когато му дойде времето напълнихме раниците, взехме си довиждане с близките и заминахме.

ден първи Участници: Роси, Наско, Ванката, Калин и Аз. В една ранна утрин взехме превоз от София и се изсипахме на

Паничище

Идеята беше да минем през Скакавица и да достигнем над

Седемте Рилски езера

Поехме по една малко популярна пътека. Това щеше да се окаже грешка, защото малко след тръгването пътеката се загуби, маркировка липсваше, явно отдавна не беше стъпвало човешки крак тук. Хванахме през шубраци и пущинаци докато излезем над горския пояс. По едно време Калин хвърли раницата – „Не мога повече, връщам се“. Горкия Калин, раницата му тежеше 30-тина кг. От нея изхвърлихме 10 кила картофи и ябълки, баба му се беше погрижила да не гладува.

[singlepic id=19557 w=500 h=395 float=center]

Отпочинали и олекотени продължихме. Скоро излязохме на поляни над горския пояс. Там намерихме една малка мандра. Хапнахме превъзходно овче сирене, купихме си и за вечерта (колко ракия щеше да изпие това сирене! ) Да, ама засега

катерихме към вр. Кабул

(няма нищо общо с Афганистан) и е много трудно за неаклиматизираните ни тела. Присъединяваме се към двама мъже търсещи конете си свободно пасящи някъде. А появилата се мъгла с височината започна да става все по-гъста и все по-студено. Добре че с нас има добре познаващи местността хора.   Вървим през мъглата като слепци и не спираме въпреки умората. Спътниците по едно време ни казват, че сме на върха, а по нищо не личи. От някъде се чува галоп и любимите им коне се появяват. Всички им се радваме и те на нас. Мъглата се разсейва. Сбогуваме с мъжете и техните коне и се спускаме към езерата.

[singlepic id=19559 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19560 w=500 h=395 float=center]

  Опъваме палатки над

Окото

След кратка закуска и отмора моите спътници решават да се разходят до по-ниските езера. Аз решавам да остана на място. Откакто пуснаха това недоразумение – лифта, тези наистина красиви езера не са ми най-любимо място. Добре че не тръгнах с тях, след малко се извива буря с градушка, но аз съм на сухо в палатката. Върнаха се мокри и кални, но доволни. Стъмни се, прекарваме си добре в палатките на питиета и мезета… По някое време излизаме навън. Небето е ясно с големи звезди, каквито долу в низината няма. И тогава видяхме нещо, което рядко се вижда. Някъде пред нас, почти под краката ни над Витоша се разразява буря с ефектни светкавици! Не сме на 2600 м., а Витоша само на 2200. Първия ни ден приключва. Уморени сме, но щастливи!

[singlepic id=19564 w=500 h=395 float=center]

Ден втори Утрото е доста хладно. Събуждаме се под заскрежените палатки. Мързелуваме и протакаме тръгването. А днес ни предстои сериозен преход през Мальовишкия дял до хижа Мальовица. Събираме багажа си. Намираме се в Национален парк, затова преглеждаме всичко за евентуални наши отпадъци. Следваме неписания закон, че в планината се оставят само следи от стъпки, а се отнасят само спомени!

Тръгваме към Сълзата.

Слънцето опитва да се покаже между мъгла и облаци, но почти без успех. Днес явно няма да е за снимки. Продължаваме към местността Раздела. Тук се събират няколко основни маркирани пътеки. Спазваме традицията, като удряме камбаните на пилона. Ехото се разнася над Пазар дере. Хижата Иван Вазов се вижда като малка кутия оставена в пустошта, сякаш след игра на малко дете.

[singlepic id=19565 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19567 w=500 h=395 float=center]

   

От вр. Ив. Вазов започва т.н. Мальовишки дял.

Следва една поредица от върхове между 2500 и 2800м – Доов връх, наречен на известен планинар, Малък и Голям Мермер, Мальовица, Елени връх. Под върховете са Удрините езера, но сега не ги виждаме, мъглата е победила. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Темпото ни е бързо. Студено е и спираме само за някой залък и глъдка вода. Някъде към Мермерите мъглата за миг се разгръща и в пролуката се вижда някъде в далечината Рилския манастир с големината на нокът. Катерейки се към Мальовица срещаме много пасящи коне, а сред тях снимащи ги англичани. Ами да те си имат кралица и Камила, но си нямат нашите планини!

[singlepic id=19568 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19570 w=500 h=395 float=center]

Преди Елени връх се спускаме по една много стръмна и хлъзгава пътека към

Еленски езера

Езерата са изключително красиви подходящи за почивка и излети. Нямаме време за голям престой. Преходът ни трае вече 6 часа, а имаме още много път.

[singlepic id=19571 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19572 w=500 h=395 float=center]

Стигаме до Втора тераса с паметника на алпинистите. Някой да не си помисли, че тази тераса е нещо като балкон. Не там е малко по-равно сред издигащите се отстрани върхове и долината на река Мальовица. Колебаем се дали от паметника да продължим към заслона на БАК и нататък към Страшното езеро. Умората надделява и продължаваме към по-лесното за сега –

хижа Мальовица

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] Това щеше да ни излезе през носа на другия ден. Но сега ни очакваше в хижата топла храна и баня. Хижата се състои от нова и стара сграда и няколко бунгала, но обитаема е само новата. Наемаме си стая, в която има само легла и дюшеци и дупки в стената от удари на някой каратист. Топла вода ще има след два часа. Аз не мога да чакам и отивам до реката. Трудно е само докато се свикне с ледената вода. Моите колеги бяха разочаровани. Топлата вода така и не дошла, а на всичко отгоре само с един изкъртен душ. Яденето е хубаво и разнообразна бира. Вечерта е весела в раздумки и песни. Лягаме си направо в чувалите и заспиваме.

[singlepic id=19574 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19575 w=500 h=395 float=center]

  Ден Трети Утрото е слънчево и денят обещава да е хубав. Имаме голям недостатък. Не тръгваме навреме, туткаме се, а времето минава. Слънцето вече пече, когато напускаме хижата. Започваме едно много трудно катерене по поречието на

река Малка Мальовица

От ляво картината е доста потискаща. Преди години пожар изпепелява доста голям участък от гората чак до комплекс Мальовица. Стигаме до Ръждавишки превал и натам е по- лесно до Прекоречки езера.

[singlepic id=19576 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19578 w=500 h=395 float=center]

Следва още едно изкачване до

Страшното езеро

Името езерото си го заслужава с отразените наоколо страховити върхове. Мястото е доста усойно с още неразтопени преспи сняг. На място има и заслон с около 20 нара. Кратка почивка, обяд и отново на път.     Следва едно трудно изкачване до Римски друм. Тук се пресичат няколко интересни маршрута. Спускаме се към Поповокапските езера. Маршрута е приятен за ходене с далечни хоризонти. Неусетно стигаме до Кобилино бранище. Плановете ни бяха да нощуваме тук, но след като видяхме мизерията решихме да продължим. Изкачването към вр. Водни чал е голямо предизвикателство, защото на малко разтояние денивилацията е повече от 500м. Върховете следват един след друг повечето безименни. Отстрани се виждат Горно леворечките езера.

[singlepic id=19579 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=19580 w=500 h=395 float=center]

  Пред нас е долината на Рилска река със захранващите я

Смрадливо езеро и Рибни езера

Грохота на водопада излизащ от Смрадливото езеро се чува надалеч. Пресичаме река Маринковица и се насочваме към хижа Рибни езера. Денят е към края си. Събираме последни сили, обаждат се и контузии. Стигаме хижата по мръкнало. Тя се намира между Малко и Голямо Рибни езера. Състоянието и хигиената и е доста зле. Пълно е с комари. Нямаме сили за нищо повече и си лягаме. Очаквайте продължението Автор: Стамен Стаменов Снимки: авторът   Други разкази свързани с Рила – на картата: Кликайте на загалвието, за да видите всичките снимки и подробности  

От своята страница във „Фейсбук” ливанският писател романист Елияс Хури се обърна с писмо към палатковото селище „Баб аш-Шамс” („Вратата към слънцето”), издигнато от палестински активисти в околностите на окупирания Йерусалим като предизвикателство срещу най-големия израелски колонизационен план за окупираните през 1967 г. територии.

Активистите избраха името на селището, вдъхновени от излезлия през 1988 г. роман на Елияс Хури „Вратата към слънцето”, посветен на 50-годишнината от палестинската Накба. Романът разказва за живота на палестинец от бежанските лагери в Ливан, присъединил се към съпротивата и промъкващ се години наред през границата, за да се среща със съпругата си, останала да живее в едно селце в Галилея.

Ето текста на Елияс Хури, озаглавен:

„Писмо до моите близки в село „Баб аш-Шамс”

Няма да кажа „Ех, да можех да бъда с вас – та аз съм с вас. Виждам ви, виждам как изпод ръцете ви мечтата се превърна в истина, пуснала корени в земята.

Както писа Махмуд Даруиш, „Има нещо на тази земя, заслужаващо да живее”, защото когато издигнахте вашето прекрасно селище,  вие върнахте смисъла на смисъла и станахте синове на нейни земя и нейни господари.

Това е палестина, за която мечтаеше Юнис в романа „Вратата към слънцето”. Юнис имаше мечта от думи, думите се превърнаха в рани, от които земята кърви. А вие, жителите на „Баб аш-Шамс”, сте думи, които изписват мечтата за свобода и възвръщат Палестина на Палестина.

Във вашето селище виждам всички лица на любими хора, изчезнали по пътя към земята на нашата среща – Палестина… Палестина е мястото за среща на чужденците, прогонени от земята си и прогонвани всеки дене от домовете си.

Чужденци, макар да сте синовете на земята, нейните маслини, нейното маслиново масло!

Вие маслините на Палестина, които ще разгарят слънцето на правдата, издигате вашето селище и с вас засиява светлината на свободата… „Светлина връз светлина”.

Виждам в очите ви отечество, което се ражда от руините на Голямата катастрофа-Накба, продължаваща вече 64 години.

Виждам ви и в сърцето ми израстват думите, виждам думите и вие израстване в съзнанието ми, извисявате се и прониквате в небето.

Накрая имам една молба – приемете ме за жител на вашето селище, за да науча заедно с вас значенията на свободата и правото.

Елияс Хури

Бейрут, 12 януари 2013”

Оригиналният текст е публикуван на арабски език в Al Jazeera. Преводът е на Мая Ценова.

 

 

 

 

 

 

 

 

Много брандове все още не виждат ясно ползата от присъствието в социалните мрежи. А възможно ли е да грешат? Попаднахме на едно много интересно проучване направено от Avtiv Network за третото тримесечие на 2012 обхващащо: Facebook, LinkedIn, Twitter, Google+ и Pinterest. Целта, на което е да покаже ролята на социалните мрежи, като активатор за офлайн действия. Резултатите са интересни – 99% от анкетираните са извършили някакво действие в резултат от използването на социална мрежа. Двете платформи с най-голям дял фенове, предприели действие извън сайта след онлайн интеракция са Facebook и Pinterest съответно с 87% и 70%

Стане ли въпрос за другите резултати от проучването, то несъмнено най-интересни са тези за потребителите направили покупка или заплатили за услуга, като резултат от използването на социална мрежа. 23% от потребителите на Facebook и 21% от мрежата на Pinterest, отреждат първите две места за платформите и в тази категория. На трето място с 14% се нарежда Twitter.

 В проучването на Active Network е измерено и какъв процент от потребителите на социални мрежи са ги използвали за директен контакт или са осъществили среща на живо посредством интеракция със сайт.

•  С 70% и 56% Facebook и LinkedIn, са мрежите използвани най-много за директен контакт с други потребители.
• При срещите на живо, породени от онлайн комуникация – Facebook и LinkedIn отново са начело с 40% и 25%.

 

Според данните от проучването потребителите на Facebook и Twitter е най-вероятно да участват в събитие. 44% от използващите Facebook и 25% от последователите в Twitter са посетили или участвали в публична лекция, спортно събитие или конференция, като резултат от интеракция със съответната социална мрежа.

 Макар и глобални, подобен тип статистики ясно показват нарастващата значимост на социалните мрежи в маркетирането. Резултатът от комбинирането на онлайн и офлайн активностите на всяка компания би допринесло за цялостното й представяне, а посредством това и до увеличаването на потребителите, тяхната активност и приходите.

Радио SBS, Мелбърн, Австралия – разговор на Фили Лангдмън с Пламен Асенов, политически коментатор на SBS за България

/Фили/ В България повече от месец продължават протести на работниците във ВМЗ – Сопот, едно от най-големите предприятия на българския воненно-промишлен комплекс. Заводът има огромни задължения, а последният опит за приватизация се провали наскоро заради несъгласие на синдикатите с предложените съкращения.

- Пламен, има ли светлина в тунела за ВМЗ, след като започна процедура по оздравяване на предприятието, а процедурата по приватизация се облекчи значително?

- Трудно е да се каже, Фили, защото при производството на военна продукция пазарите, от които всъщност зависи светлината в тунела, са доста непредсказуеми. Освен всички общи трудности, които съпътстват продажбата на домати или топки за боулинг, оръжейните пазари са натоварени допълнително. Те са обвързани със система от международни договори и ограничения, с развитието на сложни политически и исторически процеси по света, с различни визии за военните стратегии, както и с конкретни технологии за водене на военни действия. С други думи, не е ясно ако днес ВМЗ-Сопот бъде оздравено, тоест, позакърпи се оттук-оттам финансово с пари на данъкоплатците, колко време ще чака за нови поръчки. Ясно е обаче, че това чакане може да срути предприятието отново, както, впрочем, се случва вече години наред с него.

- Защо точно с него? Напоследък сякаш бившият голям български военно-промишлен комплекс, макар и свит, все по-добре намира свои специфични ниши?

- Може би от известно време насам по света се търсят само автомати „Калашников” или други леки оръжия, каквито произвеждат някои от тези български предприятия, а не антитанкови и авиационни ракети, гранати и амуниции, каквито произвежда Сопот. Може би мениджмънта на предприятието не е достатъчно активен, за да намери съответните пазарни ниши. Може би от принципала, Министерството на икономиката, не са направили достатъчно, за да подпомогнат оздравяването и развитието на ВМЗ. А може би просто защото останалите военни заводи бяха приватизирани и новите частни собственици намериха реалните баланси между производство и пазар. Каквато и да е причината обаче, относно състоянието на ВМЗ има няколко ясни факта. Първо – че дружеството в момента на практика е декапитализирано, със задължения от около 170 милиона лева, от тях близо три милиона към работниците. Второ – има подаден в съда иск предприятието да бъде обявено в несъстоятелност и делото за това е насрочено за 23 януари. Тоест, за да започне реално договорената вече процедура по оздравяване и евентуалната приватизация на ВМЗ, ищецът трябва по един или друг начин да бъде убеден спешно да си изтегли иска, защото никой, дори българската държава, не оздравява предприятие, което е във фалит. Трето – възможностите за облекчаване на ситуацията изглеждат все по-трудни, защото виждаме, че в този случай самите работници и синдикатите саботират опитите за приватизация и оттам – за излизане от кризата, макар добре да знаят, че това е свързано с неизбежни жертви.

- Всъщност, Пламен, защо последният опит за приватизация на ВМЗ се оказа неуспешен, въпреки че се появи купувач?

- ВМЗ-Сопот, Фили, се намира в тъй наречения „забранителен списък за приватизация”, който, доколкото си спомням, съществува някъде от времето на Жан Виденов. Този списък не е забранителен в същинския смисъл на думата, а просто предвижда по-тежка процедура на приватизация за определени държавни предприятия, свързана със стратегия от страна на държавата и заложени в нея особени клаузи.

- Защо се налага това?

- От една страна, Фили, в този списък са големи предприятия с много заети, които ще натоварят социалната система или ще предизвикат сериозно социално напрежение, ако бъдат освободени масово. Затова ограниченията от държавата са свързани главно с плавното освобождаване на заетите. Вторият случай е, когато предприятието е от тъй наречените „структуроопределящи” за страната – единствени по рода си или финансово значими, както беше „Кремиковци” например. ВМЗ Сопот съчетава и двете линии. Или поне така се смяташе през 90-те, когато заводът бе поставен в забранителния списък. Но той отдавна вече никаква национална финансова или промишлена структура не определя. По-актуалното е, че там работят 3 200 души, всеки от които има оръжие, достъп до оръжие или поне знае как да си произведе оръжие в къщи, затова възникването на социално напрежение сред тях се смята за особено опасно.

- Пламен, но ти каза, че последния път самите работници попречиха на приватизацията. Защо?

- Да, Фили, въпреки тежките условия, русенската фирма „Емко” се яви като кандидат да приватизира ВМЗ, но като се съгласи да изпълни всички други условия, включително изплащането на старите задължения, поиска съкращаване на около 1 800 души. Работници и синдикати като един казаха – „не” и, нещо повече, заявиха, че не дават да бъде съкратен никой. Тази тяхна крайна позиция прозвуча така безумно, че дори премиерът Бойко Борисов, който, особено преди изборите, няма никакъв интерес от социално напрежение, все пак я определи като неконструктивна. Никой обаче не отстъпи и така единственият кандидат-приватизатор оттегли офертата си. Какво стана после? Парламентарната комисия по икономика спешно извади ВМЗ от забранителния списък, тоест, постави го в нормален режим на приватизация с идеята, че така ще се явят повече кандидати. Все пак обаче правителството предупреди, че без съкращение поне на 800-900 души като начало на една бърза оздравителна програма няма как да се мине. В същото време се мисли откъде да дойдат средства за изплащане поне на част от заплатите на хората, средства за закупуване на необходимите материали и изпълнение поне на поръчката, която заводът има в момента, но не може да изпълни. Министри и кметове се заеха с разчети колко хора ще поеме социалната система в региона, какви още работни места и помощи могат да се осигурят на съкратените. Тоест, спешно стартира работата по споменатата вече оздравителна програма, която да покрие следващите няколко месеца, през които да се стигне до приватизация. Поне до този момент обаче работници и синдикати отново казват „не” дори на предложените от правителството частични съкращенията и така стопират всички усилия. И само един последен щрих, Фили, за да е ясно – всеки ден, през който ВМЗ-Сопот съществува, но не работи, струва на българския данъкоплатец по сто хиляди лева. Това продължава вече повече от 20 години, но, повярвай ми, не може да продължава още никак дълго, защото всъщност трябваше да свърши отдавна.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Гръмко, тържествено и публично заместник-министърът с ресор туризъм Иво Маринов представи новото лого на България и част от стратегията за бранда България, илюстрирана с 11 снимки, първата от които на самото лого. Няма да коментираме добро или лошо е логото. Според Маринов "очаква се през следващите 5 години новото лого да удвои броя на чуждестранните туристи и да вдигне приходите от туризъм в икономиката с 25%":)) Логото е правено от обединение от хора, взели близо 1.4 милиона лева за изработването му, а финансирането е по оперативна програма "Регионално развитие". Цялостната стратегия е правена от обединение от над 50 различни специалисти от 7 държави и цялата тая работа им е отнела... дръжте се да не паднете, 2 години.