След 23 минути централна за деня информационна емисия, посветена на протестите на униформените от полицията и армията в България, тази вечер БНТ ме разсмя в 20.23 ч. с продължението:

„Протести имаше днес и в Румъния”.

Туш! Някаква дреболия, както излиза , се е случила в съседната страна. Нещо като „група граждани протестира днес”, както пишеше в „Работническо дело” на 4 ноември 1989 г. след първата и последна демонстрация в София срещу режима на Живков, седмица преди „братушките” да ни освободят и от него.

В Румъния протестиращите буквално свалиха днес левия (като и Борисов по манталитет), но борещ се въпреки това за влияние пред сънародниците си като противник на Путин (по този показател с всички останали водещи фактори в румънската политика) премиер Виктор Понта. Принудиха го да подаде оставка след протест на 20 000 граждани в тяхната София ( Букурещ) заради корупцията в държавата, а не чрез незаконна акция на отделно съсловие, борещо се за икономическите си интереси с разходки по кръстовищата напук на гражданите.

Властта на Борисов у нас се бои от тази аналогия както Путин се потресе от Оранжевата революция в Украйна през 2004 г. и нейните подобия в други бивши руско-съветски колонии. На БНТ неспасяемо й личи, че се бори да угоди на Началника.

Виктор Понта освен това е разследван за корупция като действащ премиер. Адски неудобно за споменаване в държавата на Победителя.

Как да не впрегнеш държавната телевизия да пренебрегне подобно „нещо” , макар то да се доближава по своята значимост (регионално, ако не и в европейски мащаб в жанра „войната срещу корупцията”) до свалянето на Чаушеско през декември 1989 г.

Ако България не беше методично потопена на европейско-африканско-латиноамериканското дъно на свободата на медиите, тъкмо чрез механизмите, издигнали на повърхността един неук, но напорист и достатъчно подходящ за целите на манипулаторите човек, свалянето на Понта трябваше да е водеща новина за всички български средства, претендиращи да информират, а не да слугуват.

Поантата в случая с Понта е, че онази с косата, н.в. Корупцията,стряска сънищата на Шефа. Подчинените му тук знаят това е реагират като Пилат Понтийски, който си измива задните части, за да са готови да бъдат напляскани стерилно от височайшите ръцете на властелина на медиите у нас.

Share on Facebook

Детското въображение е неизчерпаем източник на любопитни идеи. При някои то строи кули, а при други – като Рая Господинова – твори причудливи приказни истории, способни да стоплят иначе мрачните и студени есенни следобеди. “Сватби на животни и неща” на Рая и Георги Господинови (изд. “Жанет 45″) е една от тези хрумки на детското въображение....

В интервю за Дойче веле руският политолог професор Андрей Зубов казва нещо, което трябва да чуят и прочетат всички онези в България, които се опитват да представят темата със съветските паметници като маловажна и второстепенна. Това се отнася преди всичко за десните политици и за онези, които се правят на такива ( иначео от русофилстващите откровени левичари разговор по темата не можем да очакваме).

На първо място говорим за гербаджиите, които имитират дясна и прозападна позиция. Същевременно същите замитат в София и навсякъде другаде проблема с огромните монументи под червения килим на забравата и пренебрежението, правейки се на слепи за демонстративната им нагла доминация над българската нация.

Като изважда пред скоби най-очевидния белег на несъстоялата се декомунизация на Русия, професорът казва:

„ Стига само това, че на всеки ъгъл в Русия има паметници на Ленин. А Ленин не е по-малко ужасен тиранин от Сталин.”

Тази реплика е напълно приложима по аналогия за България по отношение на съветското монументално наследство, което стърчи като надзирател с оръжие над поверените му за задържане и морален отстрел покор(е)ни българи.

Подчертавам отново: обръщам внимание точно на тази част от интервюто заради най-безнадеждната част от яловата ни битка със съветската символика. Тя не се води толкова с публичното заявените русофили и съветофили, както понякога си мислим.

Основната пречка към освобождението ни от съветската верига от паметници е изтъкана от мълчанието и пасивната съпротива на съветофилските съюзници от властта, без които никаква Пета колона не би могла да замрази процеса на десъветизация на България на етапа, на който той е застинал монументално в лицето на недосегаемите ( включително поради балалайката на руското посолство, по която властта играе казачок). Основното оръжие на тази власт срещу десъветизацията на България е мълчаливият й колаборационизъм с постколониалното статукво.

Бутафорията на „мероприятията” на откровените путинофили пред МОЧА в София по-скоро предизвиква присмех към (без)полезните изкопаеми, участващи в тях. Но мълчанието на Борисов е скалата, в която се разбива ( като го попива) ехото от вика за освобождение от „освободителите” в България.

Цялото интервю с руския политолог можете да прочетете тук: http://kafene.net/news_and_analysis.html?fb_33654253_anch=35842313

Share on Facebook

Тази година много се радвам на есента. За първи път от доста години има такава есен – златна, истинска есен-слънце. С изключение на валежите в началото й, които явно имаха за цел да ни стреснат, останалата си е направо есен 10/10. Може би не е зле да й се порадвате малко повече, защото с климатичните промени все по-често скачаме от разтапящо лято до смръзваща зима в рамките на ден и половина.

Чудно е листата да ти шумолят под краката и да подобряват сцеплението с паветата. Чудно е да носиш слънчеви очила сутрин на път за работа, а вечер да ти е уютно-сгушено вкъщи. Планирам да запиша звука от размърдващата се лениво шума, за да си го пускам през зимата и до следващата есен. Засега обаче – само 2 снимки от съботната разходка. Планирам още скоро.

Постът Листа е публикуван в Васи ли?!. Ако искате да получавате повече съдържание от блога, абонирайте се за нюзлетъра.

Класация на Ozone.bg/kniga–za–teb – 26 октомври – 1 ноември 2015 г. 1. 50 места, които да посетите в България през 2016 г., Пейка БГ 2. Girl Online, Зоу Съг, Кръгозор 3. Границата, Робърт Маккамън, Deja Book 4. Този мъж (Книги за любов. Без предразсъдъци), Джоди Елън Малпас, Егмонт 5. Как да печелим от Интернет, Александър...

Становище на БХК относно номинацията на Джок Полфрийман

Докато полицаите протестират в България, един френски журналист протестира чрез своето свидетелство срещу български полицаи. Те са се „прославили” в неговите очи без да подозират, че ще станат герои в описанието в книга, посветена на актуалната тема за бежанците.

Френският журналист Артур Фрайер-Лалекс издаде книга, в която описва преживяванията си по пътя от пакистанския град Пешавар до френския Кале, представяйки се за мигрант, съобщава френският вестник “Ла Депеш”, цитиран от Mediapool.

В книгата си журналистът описва бизнеса, който стои зад огромния приток от бягащи от конфликти и бедност хора. Запитан за най-трудния момент от пътуването му, Лалекс разказва как е бил хванат от български полицаи.

“Когато българските полицаи ме хванаха, те ме затвориха в багажника на колата си, за да ме експулсират в Турция. Действията на тези полицаи са незаконни, тъй като всеки търсещ убежище човек трябва да има възможност да подаде молба и случаят му да бъде разгледан. Казах си, че ще разкрия, че съм журналист, ако нещата отидат твърде далеч. Мисля, че именно тогава бе най-рискованият за мен момент“, казва журналистът.

Аз пък питам на какво ви прилича това да затвориш човек в багажника на колата си като част от наказанието му? Ако не се сещате, подсказвам: това са методите на мутрите у нас, за които се носят легенди. Всички прилики с тях не са случайни – и не само в историята, разказана от французина.

Share on Facebook

В интервю за Radio 2 на BBC Дж. К. Роулинг разкри, че е готова с една част от новата си детска книга, която е първа след края на поредицата за Хари Потър, съобщава сайтът „Детски книги„, като цитира Huffpost Entertainment. „Написах част от детска книга, която наистина обичам и имам намерение да я довърша. Така че ще...

Снимка: Илиян Ружин

Малко след финала на втория дебат от поредицата, организирана от Горичка, сме тук, за да ви разкажем накратко как мина срещата ни този път. Първото и най-важно, което трябва да се подчертае, е, че можем да бъдем на различни позиции, без това да ни прави непременно кръвни врагове, даже напротив – намерихме сили да се изслушваме и всъщност да се чуем. Второ, трето и четвърто няма да има, защото предпочитаме конкретиката. Ще говорим направо за това, което се случи на 28-и октомври във Френския културен институт.

Започваме от модераторите: Маги Малеева и Манол Пейков, управител на ИК Жанет 45. По-подходяща двойка от тези двамата, здраве му кажи, тъй като всеки има лична история, свързана с темата „Бежанци”.

Маги сподели скорошния си опит с две бежански семейства, които е приютила заедно със свои приятели. И когато наистина приемеш такива хора в дома си, си даваш сметка, че те са истински, а не просто числа от новините.

Манол започна със „Здравейте, аз съм Манол и съм от семейство на бежанци.” Баба му е бягала от село Еникьой, близо до Ксанти, и е имала съселян – заможен човек, който е искал да построи същото село, само че в покрайнините на Пловдив, където вече се били изселили всички еникьойци. Но, както каза Манол, дошъл 9-и септември и сложил край на мечтите му.

Така открихме дебата и продължихме с тезата на Горичка, а тя беше: „Отворените граници са по-добрият вариант за справяне с проблема с бежанците”. После съвсем естествено дойде ред и на първото гласуване, което имаше за цел да проследи първоначалните нагласи на публиката.

Този път гласувахме така: всеки присъстващ на дебата получи книгата на Фабио Джеда „Има крокодили в морето”, която разказва невероятната, но иначе съвсем истинска, история на невръстния Енаятолах, тръгнал от Афганистан и преминал съвсем сам през Пакистан, Иран, Турция и Гърция, за да стигне до Италия (ИК Жанет 45). На първата й страница имаше листче, което трябваше да залепим при отбора, чиято теза подкрепяме – отбор „Отворени граници” и отбор „Затворени граници”. Гласуването завърши 2 към 1 (за да сме точни: 57 на 26) в полза на отбор „Отворени граници”. Предстоеше да видим дали тази разлика ще се запази до края, или ще присъстваме на драматичен обрат, както беше в миналия дебат за климата.

След като гласувахме вече нямахме търпение да ни представят отборите, за да запретнат ръкави и да поспорят, както си му е редът.

За отбор „Отворени граници” на ринга на Горичка излязоха Мартин Заимов – управител на Societe Generale Expressbank, създател на Асоциацията за електромобили и сподвижник на ДЕОС (и още много други неща) и Борислав Димитров – основател на „Приятели на бежанците” и юрист към БХК.

Мартин Заимов и Борислав Димитров Снимка: Илиян Ружин

Отбор „Затворени граници“: доц. Момчил Дойчев – преподавател по Политически науки в НБУ, доктор по философия, автор на няколко книги, между които „В какво общество живеем?”, „Политическата коректност срещу либералната толерантност”, „Фейсбуквар към отговорна власт и правова държава” и Боян Стефанов, който е член на Младежкия консервативен клуб и има собствен бизнес в сферата на туризма и хостел, в който е приютявал бежанци – част от отбор „Затворени граници”.

Моментът със започването на дебата по същество дойде и първи взеха думата отбор „Отворени граници”. Всеки от участниците имаше по 7 минути, за да изкаже основните си аргументи.

В началото Борислав Димитров сподели, че повече от 4 години активно се занимава в бежанската и емигрантска сфера и вече се е уморил от изкуственото разделение между икономически емигранти и бежанци, защото крайната нищета не е по-малко опасна от военния конфликт. Затова в рамките на дебата Боби говореше за мигранти. Според него този дебат вече е решен, тъй като миграцията е рестриктивно контролирана, но това не е успяло да донесе друго освен смърт и страдание. Въпросът е защо продължаваме да го правим. Защо продължаваме и да поддържаме понятието „крепостта Европа” (зародило се след Втората световна война заради рестриктивната мигрантска политика) и не спираме със строенето на огради, които очевидно не спират никого, защото само през 2015-а 710 хиляди са пресекли европейските граници.

Но не са само физическите огради, припомни Борислав. Програма Solid на Европейската комисия цели да помогне на държавите-членки в областта на миграцията. За програмния период (2007 – 2013 г.) тя е захранена с 4 милиарда евро, като повече от 60 % от тях са разпределени за всякаква погранична охранителна техника с цел възпрепятстване на хората, които искат да дойдат в Европа. Едва 10 % са отишли за интеграцията на тези хора. Борислав цитира и статистика, според която между 2000 – 2014 г. при опит за влизане в Европа са загинали 23 хиляди души. Само до септември 2015-а са загинали нови 3 хиляди мигранти. „Легални пътища за преследваните и бягащите от нищетата няма. Няма как тези хора да си извадят виза и паспорт и да минат през КПП-то.”

Така завършиха първите минути от дебата за Борислав Димитров и думата взе Боян Стефанов. Той също има лична история с приемането на бежанци в негов хостел и, както сам каза, защитаването на затворените граници не е от „лошотия”, а по-скоро в името на здравия разум. Боян започна с това, че е демагогия да смятаме, че външните граници на Европейския съюз могат да бъдат отворени. По тази логика защо да не отворим границите на Балтийските държави с Руската федерация или пък на Полша с Беларус.

Момчил Дойчев и Боян Стефанов Снимка: Илиян Ружин

Той продължи с директно опониране на отбор Отворени граници: „Това, което чухме от другата страна, е малко подвеждащата линия, че доброто отношение към мигрантите съвпада с тезата за отворените граници – няма такова нещо. Ние не сме по-малки доброжелатели на тези хора като човешки същества и също вярваме, че стремежът към щастие е легитимен в съвременния свят. Просто не смятаме, че трябва, както беше казал Юнкер, „Европа да приеме цялата мъка на света.”

Друг аргумент, застъпен от отбор „Затворени граници”, беше този за суверенитета на всяка държава от ЕС: националните граници не са изчезнали напълно. И най-богатите страни, като Германия например, виждат, че в даден момент някоя граница трябва да се затвори, защото всеки ресурс си има лимит. А и е много по-разумно, според Боян, Европа да подкрепя онези страни, които са приели милиони бежанци – Ливан, Йордания, Турция, защото тези общества наистина страдат. Друга важна работа, която има Европа, е поставянето на въпроса в Близкия Изток защо единоверни и единородни страни, и то свръхбогати петролни монархии като Саудитска Арабия, не приемат своите хора? Най-смисленото решение е да се търси изход от конфликта в Близкия Изток и да се работи в посока на това един ден тези мигранти да се върнат по родните си места, защото никой не иска Сирия и Ирак да останат обезселени.

Боян застъпи и тезата, че е странно мнозинството от мигрантите да са млади мъже без семейства, което не се връзва много, според него, с образа на бежанеца. Но дори и да оставим това настрана, фактът, че те имат изключително архаични разбирания за обществото или пък за отношенията между двата пола, които са несъместими с традиционните за Европа, би създал проблем в интеграцията им, твърди отбор „Затворени граници”.

Боян завърши с това, че 5, 10 или 15 хиляди мигранти действително не са тежест за България, но в страната ни има поне 300 хиляди безработни и основният ни приоритет би трябвало да са точно тези хора, а в последствие, ако имаме възможност, да подпомогнем легитимния стремеж за просперитет и на другите.

Последваха пет минути за коментари и въпроси от публиката, които, разбира се бяха крайно недостатъчни, но Дебати Горичка си имат строг регламент, в който времето е ценно. А то неусетно се изтърколи и до следващите 7 минути за отбор „Отворени граници”, в които думата взе Мартин Заимов.

И той започна с лично признание: започнал е училище доста по-рано от съучениците си и, понеже е бил по-малък, е отнасял доста бой, който, както знаем, изгражда, и в случая на Мартин е изградил огромно чувство за справедливост. Именно то го е довело на Дебати Горичка и го е поставило точно в този ъгъл като защитник на точно тази теза. А и той има лична непоносимост към границите, защото навремето, когато се е опитвал да пресече някои от тях, са стреляли по него. В този ред на мисли, напълно го разбираме защо не схваща разпространената логика, че „понеже има граници, трябва да ги има”.

Според Мартин основното в този дебат е не дали границите трябва да са отворени и затворени, а какви хора трябва да бъдем. Защото затварянето на границите е още една стъпка към крайностите. А ако стигнем до тях, тежко и горко на обществото ни. „В момента, в който приемем тезата на опонентите, няма спиране. Това води до смърт. Затворените общества умират. Остров Пасха е такова място, затова няма и хора там.”

Мартин даде пример и със стопанската история на САЩ, Европа и България през последните 100 години. Миграцията довежда до просперитет. Да вземем например Флорида – за кратко време в този щат пристигат един милион кубинци. В момента Флорида е един от най-богатите щати. Франция през 60-те години: миграцията от колониите в Северна Африка води до замогване на обществото. Ако погледнем дори България – 30-те години са период на голям просперитет за нас, а именно тогава сме приели между 500 и 800 хиляди бежанци от войните.

Основната ни тема е морална, подчерта на финала на аргументацията си Мартин. И припомни златното правило за всички религии: „Не прави на другите онова, което не искаш да направят на теб.”

Момчил Дойчев от отбор „Затворени граници” започна излагането на аргументите си с един от най-важните за хората, подкрепящи неговата теза: проблемът не е в отварянето или затварянето на границите, а в законността на този процес. Според него „нашата цивилизация е атакувана и ние се намираме в състояние на хибридна война.” И тук някъде се поражда въпросът „Колко още бежанци можем да приемем?” Момчил смята, че свърхтолерантността е контрапродуктивна и именно тя ще изиграе лоша шега на западния свят, след което продължи с още няколко въпроса, които мнозина си задават: защо бежанците предпочитат да минат незаконно зелената граница; защо не преминат през КПП-то; защо ползват трафиканти, на които дават десетки хиляди долари. Към това той прибави и проблема с различните културни и цивилизационни нива между европейските нации и преселниците от ислямските държави, тъй като „в тези страни господства поданическа, а не гражданска култура”. Доц. Дойчев вижда решението на този въпрос в истинската интеграция, а не в сформирането на нови гета, където затвореното общество да продуцира омраза, насилие и тероризъм.

С това приключи аргументационната част от дебата и за двата отбора. Останаха няколко минути за въпроси, а те, разбира се, бяха много повече, отколкото времето позволяваше. Едно стана ясно – хората се вълнуват от тази тема и са готови за смислен разговор по нея, защото съвсем ясно отчитат факта, че това е наднационален въпрос от първостепенна важност.

След коментарите всеки отбор имаше по три минути, за да обори тезата на противниците си. Започнаха „Отворени граници”. Борислав се обърна към Боян с контрааргумента, че 300 хиляди безработни не са проблем в следствие на бежанците, както и със забележката, че обобщението „те имат архаични схващания за обществото” не може и не бива да се прилага за всички мигранти. Продължи разпалено и към доц. Дойчев, обръщайки му внимание, че терминът „мюсюлмански свят” му се струва особен, още повече когато е използван от преподавател по Политически науки.

Мартин Заимов използва малкото останало време, за да призове противниците си: „Много ви моля да се опитате да сте по-добри.”

Така завърши представянето на отбор „Отворени граници” и започнаха да тиктакат трите минути на опонентите им. Момчил Дойчев веднага пое щафетата от Мартин и се съгласи, че трябва да сме по-добри и да проявяваме по-голямо съчувствие, но при всички положения трябва да го насочваме в правилна посока – там, откъдето идва проблемът: „авторитарните тоталитарни режими с ретроградни социални, икономически, политически и пр. системи, които пораждат непрекъснато конфликти и войни.”

Боян продължи: „Спорът е между разум и емоция, но бих обърнал страните. Ако, не дай си боже, вълната, която насилва външната граница на Европейския съюз, се увеличи неколкократно, каквито и дебати да водим в неправителствения сектор, суверенните правителства ще вземат своите решения. Смятам, че мнението в българското правителство е, че, ако зад нас, в северозападна посока, границите се затворят, по неизбежност ще трябва да затворим и нашата граница, тъй като е разумно и в наш интерес да не се превръщаме в буфер – не е добре нито за мигрантите, нито за българските граждани.”

С тези финални думи на Боян Стефанов приключи същинският дебат по темата „Бежанците и България: отворени или затворени граници”.

Снимка: Илиян Ружин

Сега трябваше да отворим още един път за тази вечер „Има крокодили в морето”, да вземем второто листче, скрито между кориците й, и да изберем за кого ще гласуваме. Оказа се, че има и гласове за модераторите. Разбираемо е, както каза Манол на финала, защото цивилизованият дебат по тази тема е голям успех, така че шестте гласа за Горичка са си съвсем заслужени. Благодарим за тях, благодарим и на Манол за високата оценка. Остана само да видим какъв е резултатът. 36 на 36. Ако щете, вярвайте. Абсолютно равенство.

Така завърши борбата на двата отбора във втория дебат на Горичка. А ние ще завършим с благодарност към всички най-вече за смелостта, защото мнозина се отказаха да вземат участие и да говорят открито по тази тема. Вярваме, че силата за промяна е в онези, които пък отказаха да се страхуват.

––-

Дебати Горичка са част от проекта „Агенти на промяна: платформа за информираност и реализация към по-устойчиво бъдеще“, който се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 и се осъществяват с подкрепата на Френски институт София.

www.ngogrants.bg

С подкрепата на:

Медиен партньор:

Снимка: Илиян Ружин

Малко след финала на втория дебат от поредицата, организирана от Горичка, сме тук, за да ви разкажем накратко как мина срещата ни този път. Първото и най-важно, което трябва да се подчертае, е, че можем да бъдем на различни позиции, без това да ни прави непременно кръвни врагове, даже напротив – намерихме сили да се изслушваме и всъщност да се чуем. Второ, трето и четвърто няма да има, защото предпочитаме конкретиката. Ще говорим направо за това, което се случи на 28-и октомври във Френския културен институт.

Започваме от модераторите: Маги Малеева и Манол Пейков, управител на ИК Жанет 45. По-подходяща двойка от тези двамата, здраве му кажи, тъй като всеки има лична история, свързана с темата „Бежанци”.

Маги сподели скорошния си опит с две бежански семейства, които е приютила заедно със свои приятели. И когато наистина приемеш такива хора в дома си, си даваш сметка, че те са истински, а не просто числа от новините.

Манол започна със „Здравейте, аз съм Манол и съм от семейство на бежанци.” Баба му е бягала от село Еникьой, близо до Ксанти, и е имала съселян – заможен човек, който е искал да построи същото село, само че в покрайнините на Пловдив, където вече се били изселили всички еникьойци. Но, както каза Манол, дошъл 9-и септември и сложил край на мечтите му.

Така открихме дебата и продължихме с тезата на Горичка, а тя беше: „Отворените граници са по-добрият вариант за справяне с проблема с бежанците”. После съвсем естествено дойде ред и на първото гласуване, което имаше за цел да проследи първоначалните нагласи на публиката.

Този път гласувахме така: всеки присъстващ на дебата получи книгата на Фабио Джеда „Има крокодили в морето”, която разказва невероятната, но иначе съвсем истинска, история на невръстния Енаятолах, тръгнал от Афганистан и преминал съвсем сам през Пакистан, Иран, Турция и Гърция, за да стигне до Италия (ИК Жанет 45). На първата й страница имаше листче, което трябваше да залепим при отбора, чиято теза подкрепяме – отбор „Отворени граници” и отбор „Затворени граници”. Гласуването завърши 2 към 1 (за да сме точни: 57 на 26) в полза на отбор „Отворени граници”. Предстоеше да видим дали тази разлика ще се запази до края, или ще присъстваме на драматичен обрат, както беше в миналия дебат за климата.

След като гласувахме вече нямахме търпение да ни представят отборите, за да запретнат ръкави и да поспорят, както си му е редът.

За отбор „Отворени граници” на ринга на Горичка излязоха Мартин Заимов – управител на Societe Generale Expressbank, създател на Асоциацията за електромобили и сподвижник на ДЕОС (и още много други неща) и Борислав Димитров – основател на „Приятели на бежанците” и юрист към БХК.

Мартин Заимов и Борислав Димитров Снимка: Илиян Ружин

Отбор „Затворени граници“: доц. Момчил Дойчев – преподавател по Политически науки в НБУ, доктор по философия, автор на няколко книги, между които „В какво общество живеем?”, „Политическата коректност срещу либералната толерантност”, „Фейсбуквар към отговорна власт и правова държава” и Боян Стефанов, който е член на Младежкия консервативен клуб и има собствен бизнес в сферата на туризма и хостел, в който е приютявал бежанци – част от отбор „Затворени граници”.

Моментът със започването на дебата по същество дойде и първи взеха думата отбор „Отворени граници”. Всеки от участниците имаше по 7 минути, за да изкаже основните си аргументи.

В началото Борислав Димитров сподели, че повече от 4 години активно се занимава в бежанската и емигрантска сфера и вече се е уморил от изкуственото разделение между икономически емигранти и бежанци, защото крайната нищета не е по-малко опасна от военния конфликт. Затова в рамките на дебата Боби говореше за мигранти. Според него този дебат вече е решен, тъй като миграцията е рестриктивно контролирана, но това не е успяло да донесе друго освен смърт и страдание. Въпросът е защо продължаваме да го правим. Защо продължаваме и да поддържаме понятието „крепостта Европа” (зародило се след Втората световна война заради рестриктивната мигрантска политика) и не спираме със строенето на огради, които очевидно не спират никого, защото само през 2015-а 710 хиляди са пресекли европейските граници.

Но не са само физическите огради, припомни Борислав. Програма Solid на Европейската комисия цели да помогне на държавите-членки в областта на миграцията. За програмния период (2007 – 2013 г.) тя е захранена с 4 милиарда евро, като повече от 60 % от тях са разпределени за всякаква погранична охранителна техника с цел възпрепятстване на хората, които искат да дойдат в Европа. Едва 10 % са отишли за интеграцията на тези хора. Борислав цитира и статистика, според която между 2000 – 2014 г. при опит за влизане в Европа са загинали 23 хиляди души. Само до септември 2015-а са загинали нови 3 хиляди мигранти. „Легални пътища за преследваните и бягащите от нищетата няма. Няма как тези хора да си извадят виза и паспорт и да минат през КПП-то.”

Така завършиха първите минути от дебата за Борислав Димитров и думата взе Боян Стефанов. Той също има лична история с приемането на бежанци в негов хостел и, както сам каза, защитаването на затворените граници не е от „лошотия”, а по-скоро в името на здравия разум. Боян започна с това, че е демагогия да смятаме, че външните граници на Европейския съюз могат да бъдат отворени. По тази логика защо да не отворим границите на Балтийските държави с Руската федерация или пък на Полша с Беларус.

Момчил Дойчев и Боян Стефанов Снимка: Илиян Ружин

Той продължи с директно опониране на отбор Отворени граници: „Това, което чухме от другата страна, е малко подвеждащата линия, че доброто отношение към мигрантите съвпада с тезата за отворените граници – няма такова нещо. Ние не сме по-малки доброжелатели на тези хора като човешки същества и също вярваме, че стремежът към щастие е легитимен в съвременния свят. Просто не смятаме, че трябва, както беше казал Юнкер, „Европа да приеме цялата мъка на света.”

Друг аргумент, застъпен от отбор „Затворени граници”, беше този за суверенитета на всяка държава от ЕС: националните граници не са изчезнали напълно. И най-богатите страни, като Германия например, виждат, че в даден момент някоя граница трябва да се затвори, защото всеки ресурс си има лимит. А и е много по-разумно, според Боян, Европа да подкрепя онези страни, които са приели милиони бежанци – Ливан, Йордания, Турция, защото тези общества наистина страдат. Друга важна работа, която има Европа, е поставянето на въпроса в Близкия Изток защо единоверни и единородни страни, и то свръхбогати петролни монархии като Саудитска Арабия, не приемат своите хора? Най-смисленото решение е да се търси изход от конфликта в Близкия Изток и да се работи в посока на това един ден тези мигранти да се върнат по родните си места, защото никой не иска Сирия и Ирак да останат обезселени.

Боян застъпи и тезата, че е странно мнозинството от мигрантите да са млади мъже без семейства, което не се връзва много, според него, с образа на бежанеца. Но дори и да оставим това настрана, фактът, че те имат изключително архаични разбирания за обществото или пък за отношенията между двата пола, които са несъместими с традиционните за Европа, би създал проблем в интеграцията им, твърди отбор „Затворени граници”.

Боян завърши с това, че 5, 10 или 15 хиляди мигранти действително не са тежест за България, но в страната ни има поне 300 хиляди безработни и основният ни приоритет би трябвало да са точно тези хора, а в последствие, ако имаме възможност, да подпомогнем легитимния стремеж за просперитет и на другите.

Последваха пет минути за коментари и въпроси от публиката, които, разбира се бяха крайно недостатъчни, но Дебати Горичка си имат строг регламент, в който времето е ценно. А то неусетно се изтърколи и до следващите 7 минути за отбор „Отворени граници”, в които думата взе Мартин Заимов.

И той започна с лично признание: започнал е училище доста по-рано от съучениците си и, понеже е бил по-малък, е отнасял доста бой, който, както знаем, изгражда, и в случая на Мартин е изградил огромно чувство за справедливост. Именно то го е довело на Дебати Горичка и го е поставило точно в този ъгъл като защитник на точно тази теза. А и той има лична непоносимост към границите, защото навремето, когато се е опитвал да пресече някои от тях, са стреляли по него. В този ред на мисли, напълно го разбираме защо не схваща разпространената логика, че „понеже има граници, трябва да ги има”.

Според Мартин основното в този дебат е не дали границите трябва да са отворени и затворени, а какви хора трябва да бъдем. Защото затварянето на границите е още една стъпка към крайностите. А ако стигнем до тях, тежко и горко на обществото ни. „В момента, в който приемем тезата на опонентите, няма спиране. Това води до смърт. Затворените общества умират. Остров Пасха е такова място, затова няма и хора там.”

Мартин даде пример и със стопанската история на САЩ, Европа и България през последните 100 години. Миграцията довежда до просперитет. Да вземем например Флорида – за кратко време в този щат пристигат един милион кубинци. В момента Флорида е един от най-богатите щати. Франция през 60-те години: миграцията от колониите в Северна Африка води до замогване на обществото. Ако погледнем дори България – 30-те години са период на голям просперитет за нас, а именно тогава сме приели между 500 и 800 хиляди бежанци от войните.

Основната ни тема е морална, подчерта на финала на аргументацията си Мартин. И припомни златното правило за всички религии: „Не прави на другите онова, което не искаш да направят на теб.”

Момчил Дойчев от отбор „Затворени граници” започна излагането на аргументите си с един от най-важните за хората, подкрепящи неговата теза: проблемът не е в отварянето или затварянето на границите, а в законността на този процес. Според него „нашата цивилизация е атакувана и ние се намираме в състояние на хибридна война.” И тук някъде се поражда въпросът „Колко още бежанци можем да приемем?” Момчил смята, че свърхтолерантността е контрапродуктивна и именно тя ще изиграе лоша шега на западния свят, след което продължи с още няколко въпроса, които мнозина си задават: защо бежанците предпочитат да минат незаконно зелената граница; защо не преминат през КПП-то; защо ползват трафиканти, на които дават десетки хиляди долари. Към това той прибави и проблема с различните културни и цивилизационни нива между европейските нации и преселниците от ислямските държави, тъй като „в тези страни господства поданическа, а не гражданска култура”. Доц. Дойчев вижда решението на този въпрос в истинската интеграция, а не в сформирането на нови гета, където затвореното общество да продуцира омраза, насилие и тероризъм.

С това приключи аргументационната част от дебата и за двата отбора. Останаха няколко минути за въпроси, а те, разбира се, бяха много повече, отколкото времето позволяваше. Едно стана ясно – хората се вълнуват от тази тема и са готови за смислен разговор по нея, защото съвсем ясно отчитат факта, че това е наднационален въпрос от първостепенна важност.

След коментарите всеки отбор имаше по три минути, за да обори тезата на противниците си. Започнаха „Отворени граници”. Борислав се обърна към Боян с контрааргумента, че 300 хиляди безработни не са проблем в следствие на бежанците, както и със забележката, че обобщението „те имат архаични схващания за обществото” не може и не бива да се прилага за всички мигранти. Продължи разпалено и към доц. Дойчев, обръщайки му внимание, че терминът „мюсюлмански свят” му се струва особен, още повече когато е използван от преподавател по Политически науки.

Мартин Заимов използва малкото останало време, за да призове противниците си: „Много ви моля да се опитате да сте по-добри.”

Така завърши представянето на отбор „Отворени граници” и започнаха да тиктакат трите минути на опонентите им. Момчил Дойчев веднага пое щафетата от Мартин и се съгласи, че трябва да сме по-добри и да проявяваме по-голямо съчувствие, но при всички положения трябва да го насочваме в правилна посока – там, откъдето идва проблемът: „авторитарните тоталитарни режими с ретроградни социални, икономически, политически и пр. системи, които пораждат непрекъснато конфликти и войни.”

Боян продължи: „Спорът е между разум и емоция, но бих обърнал страните. Ако, не дай си боже, вълната, която насилва външната граница на Европейския съюз, се увеличи неколкократно, каквито и дебати да водим в неправителствения сектор, суверенните правителства ще вземат своите решения. Смятам, че мнението в българското правителство е, че, ако зад нас, в северозападна посока, границите се затворят, по неизбежност ще трябва да затворим и нашата граница, тъй като е разумно и в наш интерес да не се превръщаме в буфер – не е добре нито за мигрантите, нито за българските граждани.”

С тези финални думи на Боян Стефанов приключи същинският дебат по темата „Бежанците и България: отворени или затворени граници”.

Снимка: Илиян Ружин

Сега трябваше да отворим още един път за тази вечер „Има крокодили в морето”, да вземем второто листче, скрито между кориците й, и да изберем за кого ще гласуваме. Оказа се, че има и гласове за модераторите. Разбираемо е, както каза Манол на финала, защото цивилизованият дебат по тази тема е голям успех, така че шестте гласа за Горичка са си съвсем заслужени. Благодарим за тях, благодарим и на Манол за високата оценка. Остана само да видим какъв е резултатът. 36 на 36. Ако щете, вярвайте. Абсолютно равенство.

Така завърши борбата на двата отбора във втория дебат на Горичка. А ние ще завършим с благодарност към всички най-вече за смелостта, защото мнозина се отказаха да вземат участие и да говорят открито по тази тема. Вярваме, че силата за промяна е в онези, които пък отказаха да се страхуват.

––-

Дебати Горичка са част от проекта „Агенти на промяна: платформа за информираност и реализация към по-устойчиво бъдеще“, който се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 и се осъществяват с подкрепата на Френски институт София.

www.ngogrants.bg

С подкрепата на:

Медиен партньор:

Ирландия декриминализира хероина, кокаина и канабиса

Френски журналист, представящ се за мигрант, разказва в книга злощастния си опит в България

Share on Facebook

Продукти за 4 порции:
1кг картофи
½ стрък праз
150г кашкавал
1ч.л. сол
1ч.л. ронена чубрица
1к.ч. олио

Приготвяне:
Тези картофки са много приятни на вкус, леко хрупкави отвън и мекички отвътре. Използвам любимия си кулинарен уред- гювеч с капак. Ястията приготвени в него са задушено- печени, а вкуса е неповторим. Обелвам и измивам зеленчуците. Картофитте нарязвам на ладии с къдраво нножче. Праза надребнявам на колелца. Разпределям растителните продукти в гювеч. Овкусявам със сол и чубрица. Поливам чаена чаша топла вода. Добавям мазнина. Похлупвам керамичния съд и пека на умерена фурна, около час. След това наръсвам с кашкавалени стърготини. Връщам в горещата фурна още петнадесетина минути. Кашкавала се разтопява и образува корика, а част от него се смесва със сосчето.

Много малко хора в България знаят, че АЕЦ "Козлодуй" ЕАД е единственото самостоятелно, макар и 100% държавно, предприятие, което си има собствено полицейско управление (РПУ), включващо охранителна полиция и пожарна ко...

Чели ли сте някога книга под звуците на музика? А помните ли онези касетки с детски приказки, които сте слушали като малки? Ако отговорът ви е положителен, не пропускайте да посетите заедно с детето си спектакъла „Музиката и книгите“ тази събота (7 ноември), от 11:00 ч. в кино „Влайкова“. Водещ на събитието ще е Иглика Радилова. Входът е свободен. Събитието...

Първите 30 бежанци от Гърция излетяха към Люксембург по схемата за релокация

Great, modern and very beautiful are the masks made by the kids from “The Kids’ Houde”, Varna, Bulgaria....

Днес завършваме пътуването до Нордкап с последния етап – завръщането към България. Заедно с нашите смели плевенчани по пътя на Север първоначално минахме през Словакия и Чехия, през Германия и Швеция, влязохме в Норвегия с Осло, Прейкестолен и Берген, пресякохме Полярния кръг и бяхме на островите Лофотен. Последния път стигнахме целта – самия нос Северен, и тръгнахме обратно през Финландия и Швеция. Днес от Швеция ще минем през Копенхаген и по-нататък през Германия и Чехия, за да стигнем Калотина

Приятно четене:

Малмьо и Дания

Дългият път към дома

пета част на

Плевенчани отвъд Полярния кръг

Потеглихме към Копенхаген, като бяхме планирали преди да минем по големия магистрален мост между Дания и Швеция да спрем за няколко часа в град

Малмьо

Драго отбеляза нашата клубна принадлежност върху колата (не че другите двама много ни вълнуват тези неща). В Германия обаче изчистих стъклото, защото се увеличаваше вероятността да срещнем българи респ. ЦСКА-ри :

Малмьо се оказа много приятен град с красив център и широка пешеходна част.

Общината: По пешеходната зона:

Един от по-старите площади: По един от каналите, обграждащи центъра:

Време беше да напуснем Швеция и се отправихме към

моста Øresund

Много впечатляващо инфраструктурно бижу. Цената му също беше впечатляваща – 52 евро за еднократно преминаване на лек автомобил:

В последната си част мостът преминава в тунел:

На следващия ден предстоеше да разгледаме една от последните ни дестинации за това пътуване.
По пътя към центъра на

Копенхаген

Красивата сграда на една художествена галерия: Обшината и сградите, обграждащи площада пред нея:

Едно от красивите малки площадчета в старата част на града:

Подобно на много други скандинавски градове и Копенхаген не е бил пощаден от множество пожари през вековете. Особено пословични са два големи пожара, случили се в рамките на 50 години през 18-и век, които опожаряват около 90% от града. Тази улица е един от малкото запазени примери за архитектурата от онова време:

Поглед към един от каналите на града: Това е

стария дворец

Днес тук, в една и съща сграда, се помещават някои от офисите на кралското семейство, парламента, както и висшия съдебен съвет, което по същество е уникално за Дания и за света:

Това е

паметника на епископ Абсалон

Той не е бил типичния божи служител. Бил е успешен реформатор на датската църква, както и военачалник, спомогнал за териториалното разширение на страната през 12-и век. Също така се почита като основател на Копенхаген:

Градската опера и балет

Тази сграда е причината Ханс Кристиян Андерсен да дойде в Копенхаген от родния си град Одензе. Той е мечтаел да стане актьор. След неуспеха на това негово начинание се преориентира към литературата: За мен най-приятното място в града беше

Nyhavn или новото пристанище

Днес тук гъмжи от магазинчета и ресторанти, но също така е приятно място за разходка:

Стигнахме и до

зимния дворец,

който днес е основното седалище на датското кралско семейство:

В непосредствена близост се намира красивата мраморна църква: Поглед отвътре: Toва е задната страна на парламента с

паметника на крал Кристиан IX

С него се свързва началото на датския парламентаризъм. За разлика от други държави, като Франция например, в Дания не са се водили революции за извоюването на по-демократичен начин на управление. В края на 19-и век в обществото бил сериозно повдигнат въпроса за повече права на парламента, уволняването на някои министри и др. Събрало се голямо множество, което се отправило към двореца, за да застави краля да изпълни тези техни искания. Той просто казал „Добре“ Това е

сградата на старата стокова борса,

построена от крал Кристиан IV. Той е най-успешният и най-дълго управлявал крал на Дания, който наред с всичко друго е искал да превърне Копенхаген в център на световната търговия: Продължихме разходката си към един от старите квартали на града, наречен

Christianhavn

Построен е от същия тоя Кристиан IV в рамките на план за разширение на града.

Christianshavn, Copenhagen, Дания

Тук също е запазена интересна архитектура от 17-и век: На тази територия векове наред хората били изхвърляли отпадъците си и през 17-и век реално тези отпадъци, напластявани векове наред, послужили като основата, върху която се е строяло. Както можете да си представите това не е най-стабилната основа и затова днес в тази част на града е голям проблем това, че настъпва слягане на някои сгради. Можете да видите как тези 2 сгради са се изместили една спрямо друга:

Градски канал в Christianhavn:

В този квартал се намира и едно

уникално по рода си място. То се казва „Кристиания“

и се води… ами като отделна държава, макар реално да не притежава основните белези и институции на една държава. Каква е историята?

Това е малка част от квартала, респ. от Копенхаген, където преди се е разполагала военна база. Тя бива изоставена от военните в началото на 70-те. В тези години в Копенхаген е имало голям проблем с настаняването. Също така не е имало достатъчно зелени площи и площадки за децата, затова родителите от квартала започват да пускат децата си да играят в просторната бивша военна база. След това спонтанно в тези сгради започват да се заселват представители на хипи движението, което е било много популярно в онези години. Това се прави абсолютно нерегламентирано, но може би защото и датчаните са много толерантни хора, и винаги всичко искат да обсъдят, и да намерят компромис, те разрешават на тези хора да останат.

Общността се разраства и достига около 1000 души. Те решават да създадат едно утопично общество, в което на първо място да не е печалбата и паричните отношения, а принадлежността към тази общност. Съответно решаващо и до ден днешен за това, дали ще бъдеш приет за гражданин там или не, е това, с какво ти можеш да допринесеш за общността. Какви умения притежаваш? Занаят, професия… Държавата им позволява да съществуват и да имат своя автономия.

През 80-те години Кристиания почти изчезва, тъй като е залята от

хероинова вълна

Тогава се наблюдават много смъртни случаи в квартала, който бива и окупиран от наркодилъри. Обитателите молят полицията за съдействие, но тя не може да им помогне особено, поради тази тяхна автономия. Тогава те взимат решение да се обявят против тежките наркотици и изгонват всички, които ги използват. Който успее да се изчисти бива приеман обратно, но в противен случай губи завинаги правото си да живее там. Това учудващо проработва и дилърите си заминават, тъй като вече няма кой да купува от тях.

В днешно време там няма твърди наркотици, но леките са на пиедестал

Пуши се марихуана на поразия и това е напълно в реда на нещата, стига да е в рамките на „държавата“. Много туристи посещават Кристиания и днес това е важен фактор за тяхната икономика – редом с тревата се купуват всякакви сувенири, храни и др. Но в квартала също така се произвеждат велосипеди, например. Жителите са около 800-900, като сред по-известните граждани на Кристиания е да кажем Лени Кравиц.

Мястото си е мизерничко, направо си е гето,

но не е опасно по никакъв начин:

Един от входовете: Из квартала:

Безспорно най-интересното място за туристи тук е

улица Pusher

Тя е дълга стотина метра и на нея се намират само будки и магазинчета, от които можеш да си купиш марихуана. Продавачите на моменти са много страшни типове. Те са си дилъри и са като излезли от някой гангстерски филм – с черни очила и шалове до носа, с ръце татуирани отгоре до долу. Абе, направо очакваш да ти опрат една помпа в лицето и да ти кажат с мексикански акцент „You got a problem, ese?“

Но от друга страна е наистина пълно с туристи, както и с обикновени жители на града, така че е безопасно. Спазват се 3 прости правила:

• 1) Забавлявай се
• 2) Без снимки
• 3) Тичането забранено

Третото е защото полицията все пак прави акции, макар и много рядко и дилърите съответно ги гони параноята, че влиза полиция, когато някой се затича Последно са влизали преди 4-5 години и са конфискували около 500 кг марихуана. Може би го правят, за да не се прекалява с количествата, които се пласират там, не знам…

Без значение, какво мислим за тези хора,

това място е уникално по рода си в света

Да, голяма част от тях са размазани напушалки, но все пак е възхитително, как тази общност успява да съществува така самостоятелно вече около 50 години. Все пак да отбележа, че не е забранено да се ходи на работа, например и има някои граждани на Кристиания, които работят в другите части на града. Това е табелата на изхода: За край на разходката си се качихме до върха на сградата на парламента, откъдето имаше хубава гледка: На другата сутрин ни предстоеше да напуснем Копенхаген и да се отправим към Германия:

На следващия ден по пътя към Германия минахме през

другия много скъп мост в Дания – Storebaelt

Той струваше „само“ 33 евро. Спряхме за кратко в

град Одензе,

който е известен като родния град на Ханс Кристиян Андерсен. Него го попретупахме и направихме една бърза разходка из централната част:

Една от градските църкви:

Сградата на общината: Пешеходната зона: Градският театър: Одензе имаше много уютна стара част:

С тази бърза градска разходка всъщност приключихме разглеждането на забележителности. Предстоеше ни поетапно в рамките на следващите 2 дена да достигнем обратно до България.

По магистралата скоро бяхме отново в

Германия

Немските магистрали бяха страхотни. По тях се пътува много бързо и комфортно, но са и много натоварени, особено в летния сезон, така че при лош късмет човек може да попадне в много големи задръствания. При всички положения това, което ние разбираме под „трафик“ и „натоварен път“, е смешка на фона на тяхното.

Нощувахме при моя приятел Емо в едно градче в провинция Саксония-Анхалт. Той ни посрещна като царе. Друго си е

да отседнеш при българин… веднага се извадиха пържолите и се сложи салатата

Не мога да ви опиша как се чувствахме с такава вечеря, при положение, че през последните 2 седмици

бяхме яли основно консерви

Ако ви е интересно как е на такава „диета“ – ами гадно е, даже доста. Първите няколко дена е ОК, но после започва да става неприятно, а след някакъв момент направо сядаш да ядеш поради необходимост, а не защото ти се яде. Но нямахме друг вариант и това беше жертва, която съзнателно си бяхме избрали. Но се забавлявахме със ситуацията. След време започнахме да наричаме консервите просто „смърт“ и съответно вместо „да обядваме“ се казваше „да хапнем малко смърт“. От там, разбира се, тръгнаха всевъзможни наименования за различните кулинарни „изкушения“, които имахме, като “пиле със смърт“, „смърт със зеле“ и др.

Прекарахме една много забавна и приятна вечер и на следващата сутрин поехме по

обратния път през Чехия:

Преминавайки през Прага Драго подхвърли просто така:
– Да вземем да спрем в Бърно за по една бира, а?
Както се казва – едвам ни нави!

Бърно

Друго си е да седнеш за по едно Старобърно в бирарията до самата фабрика:

Прекарахме вечерта в Будапеща

За съжаление на следващата сутрин трябваше да продължаваме директно към България и този път пропуснахме разходката. Нощувахме в хостел и имаше необичайна история покрай това. Нямахме резервация и намерихме нещо евтино из нета. Запазваме, отиваме на адреса и как да ви кажа… ами

сградата и районът изглеждаха скандално

Една тъмна мръсна уличка с някакви подозрителни типове, а сградата изглеждаше като изоставен пансион за деца с увреждания. Момчетата бяха вътре сигурно 15 мин, след което Георги излезе и просто ми каза:
– Рецепционистът не знае една дума на английски или немски. Мястото е скандално, можеш да се пробваш с него, ако знае руски поне.
Влизам аз вътре и на входа ме посреща разлята бутилка от водка, а в коридора наредени някакви дограми. Рецепционистът – огромен дебел унгарец на средна възраст, по потник и с татуировки по ръцете. Точно в стил „мутра на прехода“. Не знаеше и дума на език различен от унгарския. Взехме си документите и си бихме шута.

Намерихме втори хостел. Отиваме там и гледаме… ама то си е училищна сграда. Влизаме вътре и на рецепцията ни обслужват крехки младежи с едва наболи мъхести мустаци. Чак по-късно разбрахме, че пристигаме в града точно когато се състои големият фестивал „Sziget“ и много сгради и училища временно бяха превърнати в хостели

Станахме на другата сутрин и след спокойно шофиране в късния следобед вече бяхме на

добрата стара Калотина

Имаше щастлив край на историята

Нашето пътуване официално завърши в Студентски град на „ядинье и пийнье“ Беше толкова хубаво след всичките лишения отново да ядем човешка храна…
Направихме си и една много специална заключителна снимка:

Тези тениски все едно бяха произвеждани за нас. Намерихме ги в един магазин за сувенири край един от големите водопади в Западна Норвегия. Там беше безпрецедентно евтино за Норвегия и веднага използвахме възможността да си купим по някой магнит. Аз даже пих кафе за 1 евро, което беше невиждано. Съоветно там видяхме тези тениски на цена 15 евро и колебание нямаше и за секунда

С това завършвам своя разказ

Надявам се той да е бил интересен и увлекателен за вас. Бих искал да ви пожелая и вие да се докоснете до тези прекрасни места, които имахме щастието и привилегията да посетим. Дано имате и повече късмет с времето от нас, но то не трябва да ви спира

Край

Автор: Иван Стоянов

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Европа – общо – на картата:

Европа – общо

Още пътеписи от близки места:

1. Плевенчани отвъд Полярния кръг (2): Дрезден, Берлин и Гьотеборг
2. Плевенчани отвъд Полярния кръг (5): Нордкап, Рованиеми и Стокхолм
3. Плевенчани отвъд Полярния кръг (1): Словакия и Чехия
4. Плевенчани отвъд Полярния кръг (3): Осло и Западна Норвегия
5. Плевенчани отвъд Полярния кръг (4): Трондхайм, Лофотенски острови, Тромсьо
6. Европа преди Коледа (3): Копенхаген, Малмьо и Хамбург
7. Към връх Кебнекайсе (Скандинавия – една осъществена мечта зад Полярния кръг (1))
8. Копенхаген – В Дания няма нищо гнило
9. До Дания и назад (3): Копенхаген
10. Нордкап (нос Северен), Рованиеми и Трелеборг (Скандинавия – една осъществена мечта зад Полярния кръг (3))
11. Втори ден в Копенхаген (До Дания и назад (4))
12. Разходка до Швеция (До Дания и назад(5))

Ясно ми е, че към Джефри Юдженидис трябва да се подхожда с внимание. „Брачната фабула“ ме потресе толкова силно и искрено, че мигновено си спечели обичта ми. Дълго-дълго мислех за тази книга и говорих за нея на приятели. С времето емоцията отшумя, но историята на Маделин и Митчъл си е все там – в емоционалната...

Статията на водещия на предаване в радио „Ехото на Москва” Сергей Пархоменко в неговата фейсбук страница поразява не само с изнесените в нея неизвестни на широката ( руска , да не говорим за международна) аудитория, но и с нещо известно: констатацията пълната атрофия на човешката чувствителност на уж широката душа на „съветския човек” спрямо масовите убийства на сънародниците му.

„Съветският човек” не само знае за масовите гробове, но и спокойно наблюдава тяхното варварско поругаване от властите без протести и опити да намеса в тяхната пъклена дейност. Разказът за тези оперирани с болшевишката брадва от съчувствие човешки души е по-страшна и от достатъчно ужасяващия ад на заровените като ненужни предмети хиляди тела на екзекутирани в епохата  на Сталин ( и поругани в “наши дни”, в епохата на “развития социализъм”) съветски мъже, жени и деца.

Наскоро направих импровизирана анкета в моята Facebook-страница. Там имам повече от 130 000 читатели, въпреки че реални хора са не повече от половината, а дори и една трета.

Въпреки това, само за една вечер ми отговориха пет хиляди души. Попитах моите читатели говорили им нещо географското название КОЛПАШЕВО, ТОМСКА ОБЛАСТ. Или по-конкретно – КОЛПАШЕВСКИЙ ЯР.

Колегите от Мемориала (организация изследваща политическите репресии в СССР) ме уверяваха, че историята на Колпашево е широко известна, описана е многократно, разпространена из целия Интернет. През 90-те години дори е публикувана малка книжка по темата.

Но от 5000 отговорили, само 30-40 души отговориха, че са чували и знаят за какво става въпрос . По-голямата част от тези хора живеят (или са живели) в Томск и околностите му, и са чували историята от роднини или съседи … Останалите отговориха: не, не знам, не съм чувал, не съм в течение.

Така че нека разкажа историята.

Градчето Колпашево (при последното преброяване – около 20 000 жители) е разположено на високия бряг на река Об. Там реката прави завой, и всяка година “изяжда” няколко метра пясъчни скали, приближавайки се все по-близо до крайниите сгради на улиците “Ленин” и “Дзержински”. Всички в града са свикнали с това явление.

През 1979г. – точно преди Първи май, на 30 април – два метра от пясъчния склон се свличат. От получената вертикална стена остават да стърчат ръце, крака и глави на хора погребани там. Разкрива се огромен масов гроб, където хората са подредени в плътни редове, в няколко слоя. В горния слой телата са напълно разложени, а в долните – много добре запазени, мумифицирани в чистия пясък. Разказват, че лесно се различавали дрехи, а в някои случаи дори и лица, напълно разпознаваеми. Има мъже и жени на различна възраст, деца. Всички в цивилни дрехи.

Няколко черепа от най-горния слой на склона се изтъркулват, играещи наблизо момченца ги взимат, слагат ги на пръчки, след което тичат из града и плашат минувачите. Скоро целият град е наясно какво се е случило. Към склона започват да се събират хора, на някой дори му се привижда, че познава нечие палто, че вижда нечие лице … Милиция и отрядници отцепва района. След това, много бързо – в рамките на няколко часа, построяват плътна ограда около свлеклия се склон.

На следващия ден, в целия град правят партийни събрания. Партийните агитори обясняват на населението партийната линия: това са погребани предатели и дезертьори от периода на войната. Звучи малко неубедително: защо в цивилни дрехи? Защо има жени и деца? И като цяло – откъде токова дезертьори в град с 20000 жители?

Междувременно се свлича още пясък и става ясно, че масовия гроб е огромен. Многохиляден.

В града си спомнят, че там в края на 30-те години е имало затвор. Като цяло, е известно, че там са се извършвали екзекуции. Но никой не си представя колко. Оградата и бодливата тел са премахнати, затвора отдавна е закрит, даже бараките са преместени далеч от свличащия се бряг, там е било общежитие на техникум.

В действителност (в града за това знаят малцина), в затвора в Колпашево е изграден конвейр за смърт: сковават специална дъсчена вана, по която човек сам слиза до ръба на рова, там го застрелва стрелец с пушка, който се намира в специална будка, а при необходимост го довършват с втори изстрел с пистолет, слагат го в поредния слой, наопаки на предишния труп и леко го поръсват с вар. И така, докато ямата се напълни. Тогава я зариват с пясък, а ваната се прехвърля няколко метра встрани.

Брегът продължава да се разпада, някои трупове падат във водата и се носят по течението по протежение на града. Хората гледат от брега.

В Томск е решено да се отърват от масовия гроб и да разкарат труповете. Решенията се вземат лично от тогавашният първи секретар на Окръжния комитет Егор Лигачов. Консултира се с Москва, директно с председателя на КГБ Андропов. На властите в Колпашево е наредено да унищожат могилата, а труповете да препогребат на друго място.

Но се оказва, че това не е проста работа: няма как да приближат техника близо до ронливите пясъчни скали. Страхуват се за безопасността на камиони и багери. А за ръчна работа няма време – началството ги пришпорва.

По това време вече е ясен размера на огромното гробище. На брега изтеглят сонда (повтарям още веднъж, по-бавно: сонда), която пробива няколко сондажа за определяне контурите на могилата.

От Томск идва нова заповед, която съдържа интересни, хитри инженерни решения. По Об докарват близо до пясъчната скала два мощни влекачи, вързват ги с въжета към брега, с кърма към склона, и включват двигателите им на пълна мощност. Водната струя от винтовете започва да се размива брега, труповете падат във водата, и повечето от тях веднага се смилат от същите винтове на парчета. Екипажът на влекача е обикновен, цивилен. Не е подбран специално за случая.

Жителите на Колпашево наблюдават операцията с интерес. Никой не протестира.

После се оказва, че някои от труповете все пак плуват по течението, несмляни от винтовете. Мумифицираните тела не потъват. Тогава напреки на реката нареждат кордон моторни лодки, в които седят хора с куки: тяхната задача е да улавят трупове във водата. Тези хора са отрядници, наети от местните – работници, служители, трудова интелигенция. До лодките застава шлеп със скрап от близкия завод. Към уловените трупове привързват парче желязо и ги потапят в най-дълбоката част на фарватера. Тази работа продължава няколко дни.

Жителите на Колпашево продължават да гледа влекачите, смилащи трупове с винтовете. За влекачите редовно носят гориво : всеки от тях изразходва по 60 тона. Никой не е изненадан или възмутен.

Последната бригада – също от местните отрядници – работи още по-надолу по течението: хора в моторници обикалят бреговете и събират труповете, които пропускат лодкарите със скрапа. Понякога ги погребват (без опознавателни знаци) на брега, но най-често ги потапят в реката, раздробявайки ги с греблата или като ги привързват към камъни за да потънат. Това продължава почти до края на лятото.

Градчето спокойно преживява това лято. Както винаги.

Това е цялата история.

Ако някой не е разбрал, ще си кажа честно, какво в тези събития е забележително. Тази история не е за репресиите на Сталин, не е за Големия терор, а не за НКВД, не е за държавната машина за убийства.

Това е история за съветския човек. За нашите сънародници, съграждани, братя и сестри. За сибирския характер. За моралния кодекса на строителя на комунизма.

За най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век. За великата и прекрасна страна, която загубихме, и за която, ако човек не съжалява – той няма сърце.

И накрая.

Егор Лихачов през 1983 г., 4 години след Колпашево, заминава за повишение в Москва: по предложение на Юрий Андропов е назначен за завеждащ отдел на ЦК на КПСС. Егор Кузмич е жив, до 2010г. е активен, опитва се да участва в живота на собствената си партия. Голям любител на стиховете на Гумилев.

Самият Юрий Андропов през 1982г., 3 години след Колпашев, става генерален секретар на ЦК на КПСС. Замисля реформи, но не ги прилага. Пише стихове, обича джаз и американски филми. Умира, заобиколен от верни съратници и любящи роднини.

На брега на река Об, точно срещу улица “Ленин” в центъра на Колпашево, до днес е запазено дълго триъгълно дере в пясъчния склон. Реката не го подкопава. Защо ли?

Сергей Пархоменко

echo.msk.ru

Share on Facebook