В Официален вестник на ЕС:

съобщение за жалба, подадена на 17 декември 2015 г. — Дело C-687/15  Европейска комисия/Съвет на Европейския съюз.

Случаят е интересен поради страните, а и поради предмета. Взаимодействие на правото на ЕС с международна правна рамка в областта на радиочестотния спектър.

Европейската комисия иска да се отменят Заключенията на Съвета относно Световната конференция по радиосъобщения през 2015 г. (WRC-15) на Международния съюз по далекосъобщения (ITU), приети на 26 октомври 2015 г. на 3419-та среща на Съвета в Люксембург. На тази конференция приключиха международните преговори относно техническите и регулаторните параметри за използването на лентата около 700 MHz за безжични широколентови услуги.

Според ЕК с приемането на Заключенията на Съвета вместо решение  съгласно с предложението на Комисията, Съветът е нарушил член 218, параграф 9 ДФЕС, който е приложим спрямо приемането на позицията, която да бъде заета от името на Съюза в WRC-15.

• първо, член 218, параграф 9 ДФЕС се прилага спрямо позициите, които се приемат от името на Съюза в случаи като разглеждания, когато Европейският съюз има статут в съответната международна организация, а именно статут на секторен член, в съответствие с член 3, параграф 2 от Конституцията на ITU, който предвижда права на Европейския съюз на определени дейности в организацията;
• второ,  измененията на правната уредба относно радиоизлъчването, във връзка с които е предложението на Комисията за приемане на позиция, която да бъде заета, в съответствие с член 218, параграф 9 ДФЕС, пораждат правни последици по смисъла на тази разпоредба едновременно по силата на приложимата международна правна рамка и на съответните правила на Съюза
• трето, що се отнася до другите условия за прилагане на член 218, параграф 9 ДФЕС, Комисията твърди, че те също са изпълнени в настоящия случай, тъй като органите на ITU попадат в понятието „орган, създаден със споразумение“ и че актовете във връзка с които Комисията е предложила приемането на позиция, която да бъде заета, не представляват „допълнение или изменение на институционалната рамка на споразумението“.

Вън от това, ето позицията на ЕК по същество

В Официален вестник на ЕС:

съобщение за едно решение, което е интересно, защото Съдът се е произнесъл за директен ефект на директива.

Дело C-402/14  Dioikitiko Efeteio Athinon — Гърция

Преюдициални въпроси

В Официален вестник на ЕС:

Резюме на становището на Европейския надзорен орган по защита на данните относно „Справяне с предизвикателствата, свързани с големите масиви от данни: призив за прозрачност, потребителски контрол, защита на данните още с проектирането и отговорност“

Предизвикателствата и рисковете, свързани с големите масиви от данни, налагат по-ефективна защита на данните.

Технологиите не бива да диктуват ценностите и правата ни, но и насърчаването на иновациите не бива да се възприема като несъвместимо с опазването на основните права. Възникващите бизнес модели, възползващи се от нови възможности за мащабно събиране, незабавно предаване, комбиниране и повторно използване на лични данни за непредвидени цели, поставят принципите на защита на данните пред нови изпитания и това налага цялостно осмисляне на начина, по който те се прилагат.

Интернет се е развил по такъв начин, че следенето — проследяване на поведението на хората — се смята за неминуемия модел за реализиране на приходи при някои от най-преуспяващите фирми. Това развитие налага критична оценка и търсене на други възможности.

При всички случаи, независимо от избрания бизнес модел, организациите, които обработват големи обеми лична информация, трябва да спазват приложимото законодателство в областта на защитата на данните. Гледището на Европейския надзорен орган по защита на данните (ЕНОЗД) е, че отговорното и устойчиво развитие на големите масиви от данни трябва да разчита на четири основни елемента:

2005:  Тройната коалиция всеки момент ще дойде на власт. Доган гостува при Слави Трифонов:

всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми. . . Ако мислите, че моите възможности са по-малки от на един банкер, значи нямате реална представа за възможностите на един политик. През последните 15 години сигурно половината бизнесмени, които са над средното равнище, са или с мое съдействие, или с най-много моя усмивка.

2011:  Вече управлява ГЕРБ: Валерия Велева е автор на портрет на Цветан Василев, публикуван в Труд.

Противно на публикациите във в. “Капитал” Василев твърди, че нито едно ведомство или министерство, смятано за приближено до ДПС, не е работило с КТБ.

Изрично подчертава – не финансира медии чрез банката. Това е в отговор на публикациите, че с парите на държавата финансира частни медии.

Противно за независимостта на банкера Цветан Василев го свързват с определена политическа сила. Заради близостта му с депутата от ДПС Делян Пеевски – връзка, която той не само не отрича, но казва, че приема Делян като свой син. Запознали се още по време на управлението на царя. Но, подчертава, това е личен контакт.

2013: След края на първия мандат на ГЕРБ  Вежди Рашидов разказва за КТБ самокритично:

Ние оставихме всички мангизи да минават през банката на  Доган парите да текат, спокойно да се управлява заради един медиен комфорт и сега разбрахме, че това са едни гадове, които ни изпързаляха. Всички ли сте роби на такъв изрод, нямате ли смелост… Как е станал този боклук мултимилиардер на 20 години и е изкупил всички хора …По мое време г-н Борисов направи голяма грешка. Какво направи той – на него му трябваше медиен комфорт. Това са на Доган вестници. Ако смятате, че този фес не ви управлява, селски от Дръндар – то това ви е нацията на 1300 години, да ви е.а циганската нация – това го напишете, ама няма да посмеете. Това са парите на Доган и на двама шейхове от Оман. Ако толкова не знаете какво седи в банката. Банката е собственик на вестниците, а Делян Пеевски е боздуганът с майка си отпред.

март 2014:  Любомир Денев, интервю за Труд, България – страната на медийните гилотини, адверториал

Вярно ли е, че КТБ АД има кредити към свързани лица в пропорции, които многократно надхвърлят ограниченията на закона? – Не само че не е вярно,  изобщо не може да се допусне подобно нещо. Това също е една нелепица и клевета.

март 2015,  интервю с Цветан Василев

показанията  са в сейфове при трима нотариуси от различни държави и ще бъдат отворени ако бъде убит. На въпрос какво съдържат те, отговорът е: „Много нелицеприятни неща за целия политически елит”.

„След като толкова много цялото правителство се бори да връща парите, какво прави с вестниците на Тошо Тошев, т. нар вестник на Тошо Тошев и на Даниел Руц (Преса-б.р.)? Какво прави с т. нар. вестници на Венелина Гочева (24 часа-б.р.) и на Петьо Блъсков (Труд-б.р.)? Какво прави с т. нар. вестник на Славка Бозукова и на Тодор Батков (Стандарт-б.р.)? Да ги изреждам ли? (…) Всички дължат пари. Защо не работи държавата по връщането на тези пари? Защото обслужват тези, които са на власт”, коментира Цветан Василев..

2016: Истината на Цветан Василев, интервю на Сашо Диков за БИТелевижън – този списък  на предприятия  (БТК, НУРТС, Петрол и други: исканията на Пеевски, за да няма проблеми)  “дойде от Пеевски, донесе го адвокатът му Александър Ангелов,  чист рекет” – причината:

Логиката на този списък е, че ДПС на мене ми е помагало, аз съм правил пари, а не съм ги отчитал, това е логиката.

Цялото общество не трябва да бъде оневинявано как е допуснало това.

Обществото не трябва да бъде оневинявано.

Но  е екстравагантно да крепиш нелегитимен център на власт – и да пълниш каси с документи за корпоративно-политическите си партньори – да мачкаш свободните гласове, да пращаш заплашителни писма до Дойче Веле, Икономист и пр. –  да си фактор в изборите, да дадеш опора на  телевизионната партия България без цензура  несъмнено с публичен ресурс,  да наливаш милиони в бухалки и да провалиш цифровия преход с любезното участие на няколко правителства – да си свидетел, може би не само свидетел, на корумпирането на правосъдието – да пееш с шефа на БНБ, когато трябва, и да си чувал за танзанийската му сметка, когато трябва – да се активизираш заради пари, а не заради превземането на държавата  –  и накрая да  очакваш справедлив процес, да се подредиш до хората от протеста, до момчето от Лондон  и до Шпигел  – и заедно с тях да питаш КОЙ.

*Иначе няма съмнение, че  всеки има право на справедлив процес –   @Петя Владимирова от Дневник.

Игор Яковенко *

Руското православие винаги е било като букаи на краката на всеки народ, имал нещастието да се уреди с такава религия.

Авторът е московски журналист, медиен експерт, академичен преподавател и активен публицист с много популярен актуален блог.

От 1993 – 1995 Яковенко е член на Думата от партията Яблоко, а до 2009 г. е председател на Съюз на на журналистите в Русия. Изместен е от ръководството на Съюза заради откритата си критика срещу престъпния режим на Путин. Яковенко е днес един от най-смелите, остри и талантливи журналисти в рускоезичния интернет. В големите медии на страната естествено не се намира място за неговата публицистика.

Благодаря на Игор Яковенко за разрешението за превод и публикация на неговата статия.

М.Р.

---

„Хиляда години не са се виждали и ето пак“. Така навярно щеше да изкоментира срещата на папа Франциск и патриарх Кирил, състояла се на 12.02.2016 на летището в Хавана, незабравимият Виктор Степанович Черномирдин.

Такава странна по форма, но много точна по своята интонация реплика, може би най-добре отразява онова усещане на неловкост и досада, което остави след себе си въпросната среща.

Неловкост и досада от текста, който подписаха понтифексът и патриархът. Текст сякаш съставен в канцеларията на РПЦ под диктовката на чиновник от администрацията на руския президент.

В текста, подписан от папа Франциск, се казва, че „руските християни могат свободно да изповядват своята вяра“. Възможно ли е на папа Франциск да не му е известно, че в Русия тази свобода се отнася в пълна мярка само за онези християни, които признават властта на РПЦ, а всички останали, в това число и католиците и протестантите, понасят затруднения от различна степен в диапазона от невъзможността да си изграждат нови църкви до преки гонения.

В текста, подписан от папа Франциск, Русия ни се представя като безоблачна територия на истинска святост, затова пък Европа изглежда затънала в грях и разврат. Отделна точка под номер 16 е посветена на тревогата по повод на европейската интеграция: „Ние отправяме предупреждение срещу такава интеграция, която не уважава религиозната идентичност“. Папа Франциск заедно с патриарх Кирил изказва силната си загриженост за опазване религиозните корени на Европа. И това точно по времето, когато обединена Европа с огромно напрежение се натоварва с невиждан в историята на човечеството духовен подвиг: доброволно приема все нови и нови стотици хиляди бежанци, някои от тях и много трудни, та дори и опасни хора и все пак се стреми да им даде условия за нов живот и по-добра съдба.

В текста, подписан от папа Франциск, се осъжда „неудържимото потребление, характерно за някои развити страни“ и „несправедливата система на международните отношения“. Отлично, понтифексе! Добре сте дошъл в дружните редици на информационните войски на Владимир Путин, които вече от толкова години атакуват този „несправедлив еднополярен свят“ и настояват на Русия да й се признае, освен едната осма част от сушата собствена територия, но и още някоя друга част от планетата под названието „Русский мир“ („Руски свят“), а защо пък не и някаква „зона на националните интереси на Русия“, на която зона Путин да може да върши всеки произвол, да нарушава международното право и да се мотивира с някакви мъгляви „национални интереси“.

В текста, подписан от папа Франциск, кой знае защо се осъжда униатството и с това се лепва шамар на Украинската гръко-католическа църква, в която по данните за 2015 година се наброяват 3993 енории и 4 милиона и 468 хиляди вярващи. Това, което се случва в Украйна, е наречено не война, а „противостояние“, с което се обозначава вътрешният характер на конфликта и отсъствието на външна агресия.

Можем до някъде да разберем папа Франциск. Още през 1994 година, като епископ, той се отказва от гледането на  телевизионни предавания, за което дори дава обет пред Дева Мария. Ако не беше това тържествено обещание щяхме да предложим на понтифекса да хвърли едно око на руската телевизия и да види там как ликуват дружно всички главни върколаци задето така ловко успели да изиграят наивника-папа.

Ето например в предаването „Неделна вечер“ с Владимир Соловьов писателят Сергей Шаргунов реди привичната мантра за дехристиянизацията на Европа, но сега вече с опора на висшия авторитет на католическата църква: ами ето нá, даже самият папа признава, че Русь е фактически свята, а Европа безбожна.

А после пак в това предаване Наталия Нарочницкая, същата, която от самото сърце на греховността, от Париж, води изнурителна борба за тържеството на православието, снизходително потупва понтифекса по бузата, съжалително говори за това, че бедните католици ги преследват в Европа, че нашата църква е по-силна, затова на папата му се наложило да си осигури подкрепата на патриарха…

Не, наистина, би си струвало папа Франциск да се договори за минутка с Дева Мария и да отмени за половин час дадения обет, за да може сам да чуе как нему, на понтифекса, обединяващ 1,2 милиарда вярващи на планетата, възглавяващ най-голямата и най-влиятелна на света религиозна институция, му се било наложило да си осигурява подкрепата на някакъв си пройдоха-чиновник от десет пъти по-малка църковна структура, която при това цял живот пребивава в задния джоб на руската власт.

Освен текста, подписан от участниците на тази странна среща, неловкост и досада предизвиква и времето, в което тя се провежда. Към тази среща дълги години се стремеше папа Йоан Павел Втори, може би най-великият глава на римския престол за последните столетия. Човекът, станал символ на крушението на комунизма в Европа. Чийто авторитет изигра огромна роля за да се смени без един изстрел властта в Полша в края на 80-те години. Човекът, който съумя да обърне католическата църква в общата посока на развитие на цивилизацията. Понтифексът, който успя да постигне покаянието на католиците за кръстоносните походи, за инквизицията, за ненамесата в трагедията на Холокоста. Папата, който за пръв път от 450 години нормализира отношенията с англиканската църква, който се обърна в Мароко към 50-хилядна аудитория от млади мюсюлмани, за пръв път в историята на католическата църква пристъпи прага на синагога и отправи към юдеите думите: „Вие сте наши възлюбени братя и може да се каже, наши по-големи братя“.

Йоан Павел Втори посети като папа около 130 страни и само пътуването в Русия си остана неговата несбъдната мечта. Канеха го, започвайки от Горбачов, всички лидери на Русия, но той не можеше да си позволи да стъпи на каноническата територия на московския патриархат без покана на патриарха.

РПЦ винаги е смятала католичеството за свой главен враг, а т.н. „латинска ерес“ за най-страшен грях, по-лош от безбожието и богохулството. Един от най-почитаемите светци, Александър Невски, канонизиран от РПЦ като чудотворец, е удостоен с тази чест за това, че довежда монголците срещу Новгород и другите руските земи, където до тогава не е имало и следа от тях и по този начин с помощта на Ордата укрепва своята власт, а същевременно защищава руското православие от по-конкурентоспособната религия, каквато е била и си остава католичеството.

Руското православие винаги е било като букаи на краката на всеки народ, имал нещастието да се уреди с такава религия. Особеното, характерно именно за руското православие, мракобесие става причината до средата на XVIII век в Русия въобще да няма никаква наука. Идеята на т.н. „симфония с властта“ служи на пълното подчинение на църквата до самото ликвидиране на патриаршеската институция от Петър Първи. Символично е, че РПЦ получава днешната институция на патриарха лично от ръцете на Йосиф Сталин. В руското православие, единствено от всички християнски деноминации, се съхранява култ към светци, основан на т.н. кръвна клевета. До ден днешен РПЦ почита „мъченически убитите от чифутите“ светци Евстратий Печерски и Гаврил Бялистокски. И католиците, и протестантите отдавна се очистиха и грижливо се измиха от всякакви признаци на антисемитизма, който исторически бе присъщ на християнството. РПЦ няма никакви намерения да стори това.

Неловкост и досада възниква дори само от вида на тези двама души, застанали един до друг, Франциск и Кирил, когото е все пак по-честно и правилно да наричаме Владимир Гундяев. Пропастта между тях е неизмеримо по-широка от теологическите различия, които съществуват от 1054 година между католичеството и православието. Невъзможно е да си представим Владимир Гундяев да целува един след друг ръка на хората, преживели Холокоста, както това направи Франциск по време на своето посещение в Близкия Изток. Словата, които Франциск произнасяше  при това: „ Никога вече, Господи, никога вече!“ – щяха да заседнат в гърлото на Гундяев, щяха да се оплетат в брадата му, щяха да се закачат за безценния му часовник и тлъстия му портфейл.

Пропастта между нашите патриарси и последните понтифекси най си проличава в това, че е невъзможно да си представим не само Гундяев, но и предшественика му Алексий II, подобно на папа Йоан Павел II, след най-тежко раняване да отиде на беседа с извършилия атентат срещу него терорист и да обявил след това, че му е простил.

Пропастта е и в това, че и Йоан Павел II, и Франциск отправят своите нравствени призиви и се опитват да изправят нравите на властителите на такива страни, които се намират на тяхна каноническа територия. Гундяев обаче е способен само на възхвала за Путин, а стрелите на своето негодувание той праща извън пределите на подведомствената му територии – към Европа и САЩ.

Причината, поради която тази дългоочаквана среща се случва тъкмо сега е проста и банална.

На Путин му остават много малко канали за връзка с външния свят. Изолацията, която тъй отчаяно отричат московското Министерство на външните работи и руската телевизия, на практика е налице. Дойде време престарелият агент на КГБ с псевдоним „Михайлов“ да изпълни отговорно поръчение на своя водещ, подполковника от КГБ с псевдоним „ Фаса“.

Трябва да се признае, че той го изпълни доста успешно.

© за превода Милен Радев

Превод от руски език за ivo.bg: Васил Костадинов

Каменщик и каменният век

Една от основните новини от миналата седмица – ареста на собственика на летище Домодедово Дмитрий Каменщик, породи в мен мъка и тъга. И не само защото, за пореден път се опитват да разорят и унищожат още един мащабен, смел и талантлив бизнесмен – човек от изчезваща порода, по чудо успяла да запази гените на великите руски търговци и фабриканти, които можеха да преобразят Русия преди сто преди години.

Ако не бяха бездарните царски чиновници и също толкова бездарните политици, ако не бяха разни шарикови и швондери начело с болшевиките.

Тъжно ми е също, защото си спомням края на 90-те – началото 2000-те години, когато започна бързо да се променя облика на Домодедово и, като резултат, в Москва изведнъж се появи съвременно летище, като в нормалните западни столици.

Въпреки многото неща в живота на Русия по време на “рания Путин”, които категорично не ми харесваха, новото Домодедово вдъхваше надежди, че и цялата страна ще стане, въпреки всичко, нормална, цивилизована, европейска и ще тръгне по пътя на прогреса. Най-малко ще настигне и изпревари Португалия.

Наивните ми надежди не се оправдаха.

Не минава ден в Русия без новини за това, че някой е затворен, разследван, изправен пред съд, за отнета собственост, че нещо отново е разрушено, съборено, ограничено, забранено.

Но вдигаме врява, братлета, и дрънкаме с оръжие, разбира се. И не само. Помните ли Бродски?

Как там в Ливии, мой Постум, — или где там?
Неужели до сих пор еще воюем?

А от другите краища на света идват съвсем различни новини. Ето само няколко публикации от последните дни:

В Съединените щати вече се лекува рак на кръвта, а върху специални биологични материали започва печатане на 3D-принтер на части на човешкото тяло и вътрешни органи за трансплантация.

Великобритания стана първата западна страна, в която е разрешено да се правят опити за модифицирането на генома на човешкия ембрион – учените очакват, че в бъдеще ще могат да лекуват зародиша от нелечими засега вродени заболявания още в утробата на майката.

На Запад откриват нови планети от Слънчевата система и експериментално доказаха предсказаните от Айнщайн преди 100 години гравитационни вълни. Откритието, между другото, означава, че рано или късно, човекът ще се успее да управлява и това явление за да го използват за практически цели – както се научи да се използва електричеството, радиовълните или енергията от деленето на атома.

Гледайки филма “Марсианецът” на Ридли Скот, си мислим, че това вече не е само научна фантастика.

А милиардера Ричард Брансън, собственик на Virgin Group, представи в пустинята Мохаве суборбитален космически кораб за многократна употреба, предназначен за космически туризъм.

Кралят на Мароко откри в Сахара най-голямата слънчева електроцентрала, която по мощност е сравнима с мощността на атомните електроцентрали.

В Германия, новите алтернативни източници на енергия са вече близо една трета от енергийния баланс на страната.

Преди 13 години за първи път се возих на първия в света масов хибриден автомобил “Toyota Prius”, това беше почти фантастика. Днес никой не се изненадва от автомобили, работещи изцяло на електричество. На световния пазар има на 30 различни модела, продажбите бързо растат, през последната година са продадени над 700 хиляди. Японците организират масово производство на автомобили, които ще се задвижват с водород.

В различни западни страни се изпитват автомобили, които пътуват сами, по GPS, без водач.

След две-три години бостънската иновационна компания Terrafugia обещава да представи летящ автомобил с вертикално излитане, който няма да се нуждае от специални писти за излитане и кацане.

За невярващите – спомнете си един прост пример: кой можеше да си представи през 1991 г., когато по версията на Путин настъпи “най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век”, че след двадесет и пет години, за нас, нещастните жертви на тази катастрофата, бившите граждани на безславно разпадналия се Съветския съюз, ще бъдат общодостъпни мобилните комуникации с техните мултимедийни възможности?!

Между другото, ако не се беше разпаднал Съветският съюз, днес, сигурно, мобилни телефони щяха да дават само в някои от важните държавни служби и само на проверени сътрудници, при специална необходимост – с разписка в първи отдел.

Шегата настрана – сега в Русия блокират сайтове, наказват за репостове и лайкове в социалните мрежи, блъскат си главите над това как по-плътно да контролират достъпа до Мрежата, или ако може – даже и да я изключат.

На Запад, междувременно, се обсъжда как след две-три години да осигурят безплатен високоскоростен интернет за цялата планета.

Два свята – два коренно различни свята.

Само путинска Русия живее в очакване, кога най-накрая, цената на петрола отново ще се повиши, кога барела отново ще струва 100 долара и повече. Въпреки, че може да не стане скоро, а може и никога.

В частност, войните и политическите маневри вече не водят до бързо нарастване на цените на петрола. Последният пример е още една гръмка новина от миналата седмица – как Русия, Саудитска Арабия, Катар и Венецуела се споразумяха да не увеличават добива на петрол, но пазара не повярва и реагира вяло, а цените леко се увеличиха и след това отново паднаха до предишните нива. Надеждите бяха напразни. Какво очакваха? Светът се промени. Двадесет и първи век настъпи отдавна.

За пореден път си спомням думите на един мъдър старец – каменната ера не е приключила, защото са свършили камъните.

Евгений Кисельов

22.02.2016 г.

http://echo.msk.ru/blog/kiselev/1717014-echo/

Share on Facebook

Дискусионен прочит на темата „До границата на виреене. Еротика и насилие„ през произведенията „Разпятие в розово“ (Хенри Милър), „Саломе“ (Франсоа Вейерганс), „Животът на Костат Венетис“ (Октавиан Совиани) и „Раждане“ (Ян Ноа) организират Orange Center и издателство „Парадокс“. Дискусията ще се проведе на 29 февруари от 18:30 часа в Orange Books Cafe, а специални гости ще бъдат проф. д-р...

Покрай сензационните новини за спиране на поръчки за близо два милиарда, свързани с бизнесмена Делян Пеевски, за момент бяхме позабравили, че той всъщност е депутат. Депутатът има правото да бъде защитаван от държавата дори и да не иска. Припомниха го с краткото съобщение днес, според което Националната служба за охрана ( НСО) вече ще пази Пеевски ( от неназован извършител).

Мислехме си, че Борисов вече ще ни пази от Пеевски, но се оказа в държавата, управлявана от Охранителя, приоритетът е да бъде опазен Пеевски. Това е същият, който наредил да бъде свалена охраната на лидера на ДПС Лютви Местан следобеда на 23 декември миналата година още преди да бъде политически обезглавен ден по-късно- поне според неопроверганите досега твърдения на самия Местан.

Уж пътищата на Охранения с държавни поръчки и Охранителя се разделят, обаче излиза, че това не е толкова лесно за осъществяване. За влюбените се казва „само смъртта ще ги раздели”, а тези две гълъбчета смъртните заплахи ги обединяват. Мине , не мине някое време и все някой ги заплашвал.

Защо, бе? Нали бизнесът на Пеевски е чист поради липса на опити за докаване на обратното от страна на подчинената му прокуратура? Кой ще да желае да убива такова прелестно създание на чистия бизнес?!

Ами Борисов? Него пък защо? Че той е не просто чист, но и прост по собствените му твърдения. „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме”, заяви той пред стачкуващи миньори в ОЦК Кърджали. Крилата, направо пЕрната фраза, напомняща вица от соца че „чисто и просто” означава „къпан милиционер”.

Както и да е. Държавата досега носеше бизнесмена на гърба си барабар с многомилиардните му поръчки, че сега ли няма да го понесе- след като ги връща и е олекнал ( уж)!

Икономистите трябва да обяснят доколко се обеднява, когато ти спират поръчките, но не ти взимат паричките ( в Румъния се чу за отнети 300 милиона евро от разни корумпирани политици напоследък, но да не ядосваме Бойко с тази Румъния!). Защото у нас по-скоро нещата изглеждат като евентуален отказ от бъдещо плюскане, но не и като посегателство върху фризера с пачките.

Виртуално или не, например при излизане от едно акционерно дружество, парите само се местят , но не потъват заедно с гемиите на охранения с държавни поръчки. Което би трябвало да означава, че той би могъл да си позволи армията от частни охранители, с която от години и до вчера се движеше. Или рязко е обеднял, че минава на държавна издръжка за охрана на безценното си тяло?

Излиза, че вместо Н.В. ( Негова Важност) да става по-малко важен след шумотевицата със спрените му поръчки, важността му рязко натежава- чак чупи глупомера на онези, които вярват, че срещу корупцията може да се направи нещо реално в България при това управление, което я извиси дотолкова, че закотви трайно страната ни на дъното в европейските класации по корумпираност.

Share on Facebook

Теодора Лалова е един от хората, които с всяка дума, публикация и дори жест, създават изкуство. Редовно следя фотографиите й, стиховете и ревютата на книги. Освен всичко останало тя е и студентка по право последна година, което изобщо не влиза в противоречие с отдадеността й към поезията, която пише от сравнително скоро. Един от отличените автори...

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg – http://www.faktor.bg/mnenia/lacheni-carvuli/67578-de-profundis-za-vrazkata-mezhdu-levski-dobriya-balgarski-premier-i-dobrite-grazhdani.html

Отиде си една много интересна седмица, граждани. Интересна с това, че най-важните събития в нея имат отношение не толкова към краткото настояще, колкото към дългото бъдеще. А някои – и към вечността в главите ни, която съществува, независимо дали осъзнаваме това или не.
Няма го вече Умберто Еко, човекът, който доказа, че великите истории си съществуват вън и независимо от нашето съзнание, дори ако никой никога не ги е разказвал. Но когато ги издириш, за да ги разкажеш пръв, неизбежно откриваш, че някой друг вече ги е разказал преди теб.
Да, Умберто Еко е същият човек, който обясни защо няма нищо лошо в това Кант да не знае нищо за птицечовката, но е добре птицечовката да поназнайва нещичко за Кант, ако иска да бъде себе си. И го обясни разбираемо дори за самата птицечовка.
Той беше един от последните, а може би и последният, голям писател от епохата преди компютъра, от епохата на прашните библиотеки и тракащите пишещи машини, от времето, когато знанието беше тежък труд, а думите имаха по-силна връзка със смисъла, отколкото имат сега.
Не знам за вас, но на мен Еко ще ми липсва. Много.
Като сме започнали днес с мъртвите, да припомня, че през седмицата отбелязахме 143-годишнината от обесването на Левски и за пореден път това събитие се превърна в повод за политическа фукня и дрънкане на глупости, вместо в честен поглед към себе си – което всъщност е смисълът на годишнините.
Иначе се получава онова, което виждаме да се получава – някакви папагали се скъсват публично да повтарят всички клишета, избръщолевени за Апостола от сто и кусур години насам, докато децата им самоотвержено пишат по стените със спрей „Долу Левски!”.
Най-гнусно и жалко насред цялата уж обичаща Левски гмеж, изглеждат тъй наречените „патриоти” от тъй наречената партия „Атака”. Те, които сами признават, че за тях по-висш патриотизъм от служенето на московските интереси няма, да правят шествия и да брътвят по българските площади за паметта на Левски, е истинско кощунство. Особено на фона на все по-ясните и публично известни исторически доказателства, че Левски е обесен точно заради необятните руски интереси – винаги да имат главната дума в управлението на българските земи, интереси, по навик прокарани чрез долни руски интриги.
Не се връзвайте на Сидеров и малките сидеровчета, граждани. Те винаги са готови да ви турят по едни ботуши и да ви впрегнат да марширувате в стройни редици по площадите. И за целта непременно ще ви насъскат против някого.
Дали тогава лозунгът ще е „Хайл”, „Долу Левски” или „Вива Путин”, все едно. Дали като най-омразни виновници за всичките ви беди в онзи момент ще ви бъдат дадени турците, украинците, евреите или зеленоносите човечета от островите Зелени нос, все едно.
Само не се заблуждавайте и не се хващайте на такива въдици.
Левски е свършил, каквото е свършил, защото така е сметнал за правилно. Мислил е със собствената си глава и това е измислил. Не е питал някой тогавашен Седиров или Симеонов дали онова, което прави, е истински патриотизъм, или не. Не е сезирал Конституционния съд за законността на замисъла. Не е искал разрешение от жена си да зареже семейството и да се посвети на някаква си абстрактна – и абсурдна, всъщност, но собствена и важна – идея. Не е питал шефа може ли да излезе час по-рано от работа, защото има комитет да създава. Изстрадал е цялата си независимост и е платил скъпо за всичко, което главата му е родила.
Всъщност това е Левски, това е неговият урок – човеко, мисли със собствената си глава и действай според собствените си идеи, нищо, че със сигурност ще си платиш прескъпо.
Любителите на ботуши и маршировки много мразят такива типове.
О-о, и щях да забравя сакралния въпрос – как така в седмицата на Левски никой не се сети да обяви Делян Пеевски за новия Апостол? Приятелят му Доган вече беше обявен, а виж, той самият – още не!
Покрай историята със забраната за влизането на Пеевски в Турция, тамошни медии дадоха да се разбере, че той май е свързан с контрабанда на цигари не само в големи мащаби, но и в полза на терористичната ПКК. И човекът веднага не само отрече, но и самоотвержено заяви, че започва да продава дяловете си в „Булгартабак”, само и само да не руши доброто име на фирмата. А също и да не засегне по някакъв начин интереса на хиляди бедни тютюнопроизводители.
Човеколюбец мамин!
Това с бедните как му се откъсна от сърцето, не знам. Знам обаче, че в случая почти все едно чувам Левски да казва – ако печеля, печеля само за себе си, ако губя, губи цял народ…..
Е, май обратното беше, де, но вие се сещате какво искам да кажа. Така че – искрено съм учуден, дето мазниците не налетяха веднага на Пеевски да го венцехвалят и въздигнат до самия Левски. В края на краищата, човекът продава „Булгартабак”, не му взимат фабриката на 9 септември, значи ще продължи да има пари и още може да ги раздава щедро, защо такава сдържаност.
Но да не би спрените напоследък от премиера поръчки за негови фирми да нашепват, че предстои нещо повече и скоро към гражданина Пеевски всички, дори прокурорите, ще бъдат принудени да се обръщат с „гражданино Пеевски”.
Добре, де, само не знам специално прокурорите кой ще ги принуди. Освен сами да се принудят, но е малко вероятно.
С голямо удоволствие чух премиерът Бойко Борисов да се заканва, че ще пребори корупцията, каквото и да му струва това, но мисля, че в случая той просто без да иска представи желаното за възможно. Така да се каже.
Дори Борисов наистина да има похвалното субективно намерение най-после да проведе тази величава битка, която по българските земи се отлага твърде отдавна, въпрос е дали обективните обстоятелства ще му позволят да го стори. Защото, нека не забравяме – демокрация сме и той не държи цялата власт в ръцете си.
В България има институция като Парламент например, където огромната част от депутатите, включително от собствената му партия ГЕРБ, едва ли са толкова склонни реално да се опълчат срещу корупцията, тоест, да вземат да ритат хляба си по прашните улици. Има също в тази страна независима от закона и справедливостта прокуратура, която води упорита битка за всяка обществена територия, нападната от честни хора с честни намерения. Ако се замислиш, дори в самото правителство има човечета, чиито конци се дърпат от другаде и за които подозирам, че с по-голямо удоволствие биха паднали в битка за корупцията, нежели в битка против.
Да не говорим колко ми е трудно да повярвам, че администрацията като един ще застане зад премиера в неговата антикорупционна битка. Например опитвам се да видя в тази роля гордите служители от Агенция „Митници”, но не мога и не мога. Пък аз имам развинтено въображение.
Единственият съюзник, който теоретично може да има Борисов при използването на реалната, а не символична метла срещу корупцията, е гражданското общество. Само че и този съюз е труден за реализация, както заради някои особености на премиера, така и заради някои особености на самото гражданско общество в България, най-вече – заради почти пълната му липса. Или, но това май е същото – почти пълното безсилие, което демонстрира, дори когато по даден повод се събуди от сън дълбок.
Съвсем скоро, с британския референдум за оставане или излизане от ЕС, ще имаме възможност да видим жив пример за това как се прави, поддържа и развива точно тази връзка – между премиер и гражданско общество. На Острова първо британците почувстваха известни неудобства и изразиха недоволство от членството си в ЕС. След което премиерът Камерън проведе добре планирана, дълга и ефективна кампания за промени, обходи всички европейски страни, чука по масата в Брюксел и постигна целите си. Сега очаквам на самия референдум британците да уважат тези негови усилия и постижения, като гласуват за оставане в Европа.
Да ви кажа под секрет, цялото това действие се развива, въпреки че е ясно – ЕС има много повече нужда от Великобритания, отколкото Великобритания от ЕС, така че излизането би било най-лесното нещо.
А когато ние докараме себе си и страната си до състояние, на което всички останали да завиждат, вероятно и нашият премиер ще може да се похвали с добро разбиране и помощ от страна на гражданите за всяка негова добра идея.
Само дето не мога да ви кажа и името на този премиер, защото действието се развива след много, много години, в една далечна галактика…..

Забележка:
Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес http://www.passenov.wordpress.com

Изт: nightlife.ca

В „Лесно ли се пише роман“ обясних как писането на по-дълги художествени текстове спонтанно се превърна в част от моя живот. Тоест, беше интересно, но не би било лесно за всеки, който реши да поеме по този път. Статията представлява нещо като рекапитулация на десетгодишния ми творчески труд, плодовете от който съм споделил с Негово величествено читателя. Всичко, което някога съм правил, е само на два клика разстояние. Особено книгите. В „Лесно ли се пише роман“ съм сложил линк под всяка корица, където можете да ги четете безплатно. Отделно, само този блог съдържа над 400 авторски материала, в това число: есета, статии, пътеписи, разкази, ревюта, книги, популярни заблуди и какво ли още не…

Всичко това не ми дава правото да се превръщам в поредния досадник, който ще ви учи как се прави художествен текст, но имам опит, който мога да споделя с вас и смятам да го направя. Наричам този опит „хигиена на торческото писане“, защото няма да ви научи как да произвеждате бестселъри, а ще ви даде основните правила, които да следвате, за да създавате адекватен текст – такъв, който има голяма вероятност читателят да продължи да чете след първия ред. Повярвайте ми, в интернет, където всеки се надвиква с всеки, да задържиш вниманието на аудиторията не е лека задача. Мишката на потребителя понякога е по-бърза от неговия ум. Но дори да разпространявате книгите си по старомодния начин – в книжарниците – те пак ще са затрупани под планина от конкурентни автори и заглавия.

„Хигиената“ на творческото писане прави текста ви поносим и привлекателен за читателя. Тя улавя, но и задържа неговия интерес. Тя не е правилото на успеха, а ваксината срещу неуспеха по-скоро. Хигиената не съм я измислил аз. Единствено терминът е мой. Правилата, които ще споделя, са открити в моята лична практика, но са потвърдени и от много водещи фигури на литературния фронт, в това число Стивън Кинг дъ грейт. За справка: „Мемоарите на занаята“

„Хигиената“ на творческото писане ще ви даде инструментите да спрете да се чудите защо не ви се получава. Творенето на художествен текст е твърде субективен и личен процес, знам. Като яденето. Има хиляди начини да подходиш към менюто в чинията. Но има и хигиена на храненето, която ви гарантира, че няма да се разболеете, да се задавите, да преядете, да се отровите, да се подуете от газове… Най-малкото, преди всяко ядене трябва да си измиете ръцете. Има и храни, които не бива да се смесват. Има прибори, с които не бива да се ядe. Има начин, по който се държат вилицата и ножа. Има кърпи за бърсане…

Такива неща ще ви науча. Спазвате ли ги, никога повече няма да напишете скапан текст. От таланта, упоритостта и трудолюбието ви зависи дали някога ще напишете превъзходен текст. Систематизирал съм хигиената на творческото писане в няколко раздела:

1/ ЛИЧНОСТТА НА АВТОРА

Започвам с личността на автора, защото, в крайна сметка, без автор няма и текст. Нека ви задам една гатанка:

Ето няколко добри предположения:

Парадоксалното е, че националната ни валута представлява колекция от красиви цветни „некролози“ на писатели, а докато са живи, повечето български писатели често опъват ушите от глад и нямат много „портрети“ на колеги в джоба. В страна, която толкова много „цени“ своите писатели. Само че посмъртно. Тогава вече може и площади да кръстим на тяхното име, и улици, и булеварди, и училища, може бюстове и паметници да им издигнем. Докато е жив писателят, обаче, той няма на кого да разчита, освен на своите читатели. А те не са длъжни да харесват скапан текст. Лицата от изображенията по-горе са, преди всичко, гениални личности. По тяхно време са живели и творили още хиляди драскачи, за които никога няма да научите, защото не са успели да додкоснат сърцето на читателя дори и посмъртно…

Та, да се върнем към личността на писателя. Подобно на всяко клише, публичният му образ е изграден от мас-медийната култура. Почти няма американска романтична комедия, да речем, в която поне единият от главните герои да не е писател. Това се дължи на факта, че тези филми се правят по текстове на сценарии и книги, а текстовете на сценарии и книги ги пишат писателите, които, подобно на всички останали хора, се интересуват основно от себе си. И създават романтични илюзии / представи за живота на съвременния писател – такъв, какъвто на тях им се иска да бъде. Залъгвайки себе си, обаче, те подлъгват и вас. Истинският съвременен писател няма нищо общо с неговия филмов и литературен герой:

Последният обикновено е интелигентен, очарователен, екстравагантен, ексцентричен, млад, красив, богат и известен. Живее в огромна бяла къща на брега на океана, а ежедневието му е пълно с лежерни закачки, флиртове, партита и остроумни реплики. Много рядко можете да видите литературния и филмов образ на писателя да пише, т.е да работи. Това става някак между другото, но зърнем ли го пред клавиатурата, то значи задължително ще роди световен бестселър. Много често от първия път!

Бул-факинг-шит!

В началото и аз си представях нещата така. Напечатваш романче, изпращаш го на издателя и ти превеждат два милиона по банка. Днес, десет години и няколко милиона реда по-късно, вече не съм на същото мнение. Пред вас стои един истински съвременен писател, който от „млад, красив, богат и известен”, все още е само „млад”. Някои наивно го смятаха за интелигентен, но това беше преди да махне очилата:

Всъщност, отличителната черта на един писател е, че той ПИШЕ. Всеки ден. Работата му не е да бъде рицарят на ергенските партита, кумирът на манекенките или звездата на светския купон. Работата му е да си наляга парцалите у дома. И да пише. Сега ще ми дадете за пример Паулу Коельо сигурно, но на всеки Коельо се падат по няколко милиона неизвестни драскачи, които формират истинския образ на съвременния писател. Писането е самотно занимание, писателите не са рок-звезди. Повечето са супер интровертни типове, които работят скапана работа, за да се издържат, понеже хонорарите им не стигат дори за част от наема. С някои изключения, де:

Проблемът е, че в светлината на медийните прожектори попадат САМО изключенията. Всъщност, има по-голяма вероятност да спечелите джакпот от лотарията, отколкото да се превърнете в новия Стивън Кинг, в новата Джоан Роулинг или в новия Паулу Коельо. Един процент от авторите прибират 99% от хонорарите. Това е жестоката истина. Стига толкова за личността на автора. По-важни от нея са неговите качества:

2/ КАЧЕСТВАТА НА АВТОРА

Архитектите строят сгради. Лекарите лекуват хора. Пилотите управляват самолет. А писателите пишат книги. Това е простата истина. Писането е занаят като всеки друг. Има добри и лоши писатели, както има добри и лоши зъболекари. За да бъдеш добър писател, хубаво е да умееш:

a/ Да се впечатляваш лесно. Няма как да получиш вдъхновение, ако си дебил:

б/ Да излагаш мислите си в писмен вид. Или да се излагаш с мислите си в писмен вид:

С други думи, да „правиш“ текст. Умението да говориш няма нищо общо с умението да пишеш. Повечето писатели не са цапнати през устата (като мен). Доста стеснителни са и раздаването на автографи, премиерите, интервютата са истинско мъчение за тях. Нямат търпение да се приберат вкъщи, да останат насаме със своите герои / сюжети, да си налеят един бърбън и да се отдадат ИЗЦЯЛО на онова, което умеят най-добре. А то е да редят думичките върху „белия лист“ на уорда. Но за целта трябва:

в/ Да не те мързи

Писането изисква много труд. Единственият начин да не те домързи е като правиш нещо интересно. Мен ме мързи да си измия чиниите, но виж – да разказвам истории хич не ме мързи. Мисля, че разказвам увлекателно. Всъщност, нищо друго не ти трябва, освен да можеш да разказваш увлекателно.

3/ ПОРОЦИТЕ НА АВТОРА

За писателите се носят всякакви слухове. Например, че си падат по алкохола, наркотиците и леките жени. Е, да де, ама всички професии се надлъгват кой повече пие. Кой е по-голям, с извинение за израза, ебач. Същото се говори за: лекарите, артистите, пожарникарите, войниците, художниците, полицаите, строителите, шлосерите, заварчиците и моряците (изброявам произволни професии наизуст).

Писателите, като интелигентни и чувствителни натури, страдат може би най-много от този мит. Едва ли не, винаги трябва да си надрусан, пиян и главата ти да е завряна между две женски гърди, за да можеш да твориш. Ми не е така! Най-добрите текстове се пишат сутрин, на трезва глава, когато си напълно сам и дори не си пил още първото кафе за деня. Писането е занаят като всеки друг – изисква концентрация и професионализъм. Хубаво е да си го обичаш. А какво правиш през свободното си време (докато не работиш) вече е въпрос на личен избор:

4/ ИНСТРУМЕНТИТЕ НА АВТОРА

Тук е същността на „хигиената“ в творческото писане. Обобщил съм много личен опит, натрупан от мен и от други преди мен през годините. Ще се опитам да ви го представя по възможно най-сбития начин:

4.1/ ВЪВЕЖДАЩОТО ИЗРЕЧЕНИЕ

Има няколко „изисквания“ към въвеждащото изречение. Свободни сте да не ги спазвате, но без тях е все едно да седнете на масата преди да сте си измили ръцете. Въвеждащото изречение трябва да задава въпроси. Ако читателят не си зададе куп въпроси още при въвеждащото изречение, той едва ли ще потърси отговорите им в продължението. Тоест, ще върне книгата обратно на лавицата или ще натисне хикса в горния десен ъгъл на екрана. Мога да преценя дали една книга ще ми хареса само по въвеждащото изречение. То трябва да грабва вниманието и да провокира въображението на читателя. Да насърчава любопитството. Едновременно. Ето как го правят големите:

Старецът и момчето изглеждаха като баща и син.

– Стивън Кинг

Какви са, като не са баща и син? Защо изглеждат така? Колко възрастен е старецът? Колко голямо е момчето? Той дядо ли му е? Какво правят заедно?

В годината, когато навърших четирийсет, напълно откачих.

– Фредерик Бегбеде

През коя година е това? На колко е сега? Защо е откачил? Какво значи „напълно“? Преди по-малко откачен ли е бил? Нормално ли е да се откача на 40? Всички ли полудяват тогава? Да не би да е някоя криза? Ами, ако лъже? По действителен случай ли е това?

Когато се събуди в гората, в тъмнината и студа на нощта, той протегна ръка, за да докосне детето, което спеше до него.

– Кормак Маккарти

Какво прави с малко дете в гората, посред нощта, в студа? Защо проверява дали детето е до него? То на колко годинки е? Къде са неговите родители? Какъв е този човек с него? Баща му? Някой роднина? Похитител? От кого се крие в гората? Къде се намират?

Така започват три световни бестселъра: два романа и един разказ.

Упражнение номер едно: Открийте кои са трите произведения.

4.2/ ДИАЛОЗИТЕ

Диалозите за един сюжет са като буталата за двигателя с вътрешно горене. Те движат нещата. Чрез тях се случват случките, развиват се героите, извършват се действията. Хубавите описания са чудесно нещо, но без подходящите диалози историята ви не струва и пукната пара. Защото има голяма вероятност в нея да не се случва нищо. Когато си купувам роман, първо поглеждам въвеждащото изречение, след това веднага прелиствам за диалози. Няколко секунди са достатъчни да разбера ще ми се чете ли въпросната книга. Нямам време за умствената мастурбация на автори, които искат да ме занимават с всичко друго, но не и да ми разкажат някоя интересна история. Ако си търсех пейзаж, щях да купя картина, а не книга… Ето така изглежда роман, кйто никога не бих прочел:

А ето така изглежда книга, която има много голяма вероятност да зачета:

Упражение номер две: Произволно извадете няколко съвременни автора от домашната библиотека. Балзак и Стендал не влизат в сметката. Подредете извадените книги по степен на харесване: първо място, второ място, трето място и т.н. Погледнете въвеждащото изречение на всяка от тях и разлистете за диалози. Интересно дали книгите, които харесвате повече, започват с по-яки въвеждащи изречения? Дали имат повече диалози за сметка на описанията?

4.3/ ИЗЛИШНИТЕ ДУМИ

Истинската хигиена на творческото писане е да махате, а не да прибавяте думи. Силният автор е този, който може с малко символи да ви разкаже много неща. Той очевидно цени както своето, така и вашето време. Доверява се на въображението ви. И не ви натрапва своите ограничени представи. Може пък представата на читателя да се окаже по-яка от неговата. Добрият писател знае това. Той се отнася към читателите си като към интелигентни, мислещи хора с въображение. Слабакът е този, който се опитва в двадесет страници да ви разяснява нещо, което може да се побере в два реда. При редактирането професионалистите се занимават основно с махане на излишните думи. Стивън Кинг казва: „Ако можеш да минеш без някоя дума, мини без нея“. Веднага давам пример:

Михаил настоятелно и съсредоточено гледаше Жана в гърба. Усетила парещия му поглед върху гладката си кожа, тя се извърна рязко и го попита:

– Какво си ме зяпнал като някой идиот?

Това не е лошо. Но можеше да изглежда ето така:

Нахалният му поглед я накара да се обърне рязко:

– Какво си ме зяпнал в гърба като идиот?

Два пъти по-кратко е. Казва същото. И оставя на въображението на читателя. Женският гръб, който той си представя, може да е по-различен. Всеки си има представа за женски гръб, в който се взираш нахално. Няма нужда да я ограничаваме с нашите описания.

Упражение номер три: Вземете произволно избран абзац и махнете излишните думи, без да нарушавате общия смисъл.

4.4/ ПРЯКАТА РЕЧ

Ето пример за перфектен диалог:

– Извинете, имате ли огънче?
– Съжалявам, не пуша!

Диалогът е перфектен и без „попита той“, „отговори му тя“. Още по-перфектен е без: „срамежливо попита Иван“, „студено му отвърна непознатата жена“. Ако можеш да минеш без една дума, просто мини без нея! В повечето случаи „каза той“ и „каза тя“ са напълно достатъчни.

4.5/ КРАТКИТЕ ИЗРЕЧЕНИЯ

Пишете кратки, простички изречения. Така има нищожна вероятност да сбъркате в граматиката и словореда. Текстът ви ще бъде лесно смилаем за читателя. Да не говорим, че кратките изречения внасят известно напрежение в сюжета. Сгъстяват атмосферата, така да се каже. Помнете, че с прости, кратки изречения можете да се напише всичко, което можете да се напише и с едно дълго, тромаво, протяжно изречение.

Веднага давам пример:

Иван седна. Извади цигара. Помачка я между пръстите си. Помириса я. Вдиша от аромата на тютюна. И облиза хартията. Както правеше винаги. Потърси запалка. Беше я забравил у дома. Както винаги! Огледа се. Млада жена четеше книга на съседната пейка. Поколеба се за миг… Но порокът се оказа по-силен от вродената му срамежливост:

– Извинете, имате ли огънче?

Открих това правило, когато прописах на английски. Тъй като не можех да се изразявам свободно, както на майчиния си език, бях принуден да използвам само къси, прости изречения, за да не допускам грешки и да сглобявам граматически правилни текстове. Оказа се, че с къси, прости изречения можеш да напишеш абсолютно всичко! Ето как НЕ трябва да изглежда горният пример:

Иван седна на пейката, извади цигара и по навик я замачка между пръстите си, преди да я поднесе към носа си, за да вдиша от аромата на тютютна и да бръкне в джоба си за запалката, която не беше там, защото я беше забравил за пореден път у дома, което го накара да се огледа наоколо и да забележи младата жена, която четеше книга на съседната пейка до него, ала тъй като порокът му се оказа по-силен от вродената му срамежливост, той се насили да попита непознатата:

– Извинете, имате ли огънче?

Тъпо, нали? И възможността за грешки е безкрайна. А казва същото. Абсолютно същото. Пишете кратки, простички изречения винаги, когато можете. Читателите ще ви благодарят за това!

Упражение номер четири: Използвайте наученото дотук, за да спретнете кратко описание на тази картинка (ограничете се до 130 думи):

А сега на тази:

Задачата ви е второто описание да е по-интересно (за четене) от първото.

4.5/ ПЪЛНИЯТ ЧЛЕН

Много е важно да слагате пълния член където трябва. Хехем. Забелязвам едно извращение в българския език напоследък, според което пълният член се пъха навсякъде, където не му е мястото. Това става най-вече, когато авторът иска да подчертае колко важно (за него) е дадено нещо. Например: „Довършете ремонтЪТ!“. Или: „ОгледА на апартаментЪТ мина добре“. В случая пълният член трябва да се извади от апартамента и да се напъха в огледа, защото там е подлогът на изречението. Ако отговаря на въпроса „Кой“, значи е подлог. Толкова е елементарно! „МагазинА ще работи в неделя“, ама друг път! Ето още извращения, които трябва да избягвате, ако искате не само да ви мислят за писател, но и да не ви се присмиват, че сте глупак.

4.6/ РЕДАКЦИЯТА

Редактирайте текстовете си десет пъти, след като ги напишете. Минимум. А след това още двадесет пъти, преди да ги споделите. За книги, разкази и по-дълги произведения, които смятате да публикувате, използвайте услугите на професионален редактор и/или коректор. Аз правя всички тези неща и пак резултатите са далеч от съвършенството. Смятайте колко работа ви чака вас! Затова мисля, че на писателя би трябвало да НЕ му остава време за пиене, наркотици, светски партита, манекенки и паркетно-лъвски изяви, ако занаятът му действително е писането, а не позьорството.

4.7/ СЮЖЕТЪТ

По-добре история с неочакван край. Пък и най-добрият автор си остава Животът. А там често няма въведение, завръзка, кулминация, развръзка, поука. Все едно наблюдаваш влак в полето: Нахлува рязко с локомотива, минават разноцветни вагони, тракат, дрънчат, релсите скърцат и изведнъж… цялата процесия свършва! Без предупреждение. Без никаква поука. Дори шумът съвсем скоро ще спре да напомня, че оттук някога изобщо е минавал влак. Пеят птички и жужат пчелички. За какво беше цялата дандания? Пишете като Живота. Той е авторът на най-уникалните истории. Всички ние сме само плагиати. Сглобяваме парченца от тях. И ги подчиняваме на някаква логика. Няма никаква логика! Пишете изненадващо като Живота. И винаги оствяйте читателя си накрая замислен и впечатлен, но жаден за още. Нека винаги да иска още. Така ще свършите всичко, което един писател може да свърши.

Упражение номер пет: Напишете кратък текст по тази картинка:

Заглавието го оставям на вас. Разказът ви задължително да започва така:

Иван седна. Извади цигара. Потърси запалка. Отново я беше забравил у дома. Или му я бяха откраднали. За пореден път! Огледа се. Една млада жена четеше книга на съседната пейка. Поколеба се за миг… Но порокът се оказа по-силен от вродената му срамежливост:
– Извинете, имате ли огънче?
– Съжалявам, не пуша!

Да не надвишава една стандартна страница (1800 символа). Задължително да съдържа сцената от картинката по-горе и тя да бъде основният акцент в повествованието. Да спазва хигиената на творческото писане. Или поне част от правилата, които научихме днес.

Благодаря ви, че останахте с мен до края!

Тихомир Димитров

Сродни публикации:

Разни мазни блогърски препоръки

Дребни писателски трикове

Как се пише бизнес план?

Международният младежки център за работа с деца и младежи в риск и Регионална библиотека „Захарий Княжески“ – Стара Загора организират едноседмична инициатива под надслов „Млада Загора чете„, съобщава Darik news, Стара Загора. Кампанията започва с кръгла маса на тема „Чете ли младият човек в Стара Загора?“ на 22 февруари, и ще продължи до 26 февруари. Всеки...

Заедно с Боряна започваме едно пътуване из Индокитай – започваме с Виетнам. Приятно четене:

Виетнам и Камбоджа

през декември 2015

част първа

Виетнам

През септември с две приятелки решихме да посетим Виетнам. Речено –сторено. Заседнах пред компа и започнах да правя резервациите. Защо се самоорганизираме ли? Ами защото само така можем са видим катвото искаме и както искаме. Да не говорим, че е и по-евтино.

Чудехме се как да пътуваме през тази дълга 1500 км страна. Влаковете не бяха много по- евтини от самолетите. Автобусите бяха много бавни. А когато прочетох и за тоалетните..

Така , че – самолети. 6 вътрешни полета и още 4 на Катар еъруейз.

Виетнам обхваща три климатични пояса – субекваториален, тропичен и субтропичен. Зимата в севернопо полукълбо там се води сух сезон. Което е относително. Просто не е възможно да улучиш хубаво време навсякъде. Или поне ние не успяхме.

На площ от 330 000 кв.км. – 3 пъти колкото България там живеят 90 милиона човека. Което прави Виетнам една от най-гъсто населените страни в света. Семействата имат по 10-ина деца. Но

Виетнам отдавна не е бананова република

Напротив

            На летището в

Ханой

ни чакаше такси от хотела. Потеглихме по булевард с четири платна. Почти нямаше мотоциклетисти и аз си помислих, че положението може би не е толкова лошо, колкото изглеждаше по филмите. Е, не бях права – беше по-лошо.

В стария квартал

–наистина стар квартал, където беше хотелът ни въздухът не се дишаше – на тротоарите скутерите бяха наредени на три реда/или колкото позволява пространството/. Където нямаше скутери имаше малки ресторантчета или магазинчета. Като цяло градът беше непроходим. Трябваше да се движим по улиците,а те изобщо не бяха широки и скутерите ни заобикаляха отвсякъде и се движеха и в двете посоки в едно и също платно. Беше стресиращо.

Успяхме да стигнем до

Хуанкием – езерото с меча

и това беше единствената ми пешеходна разходка по града. В Индокитай се хранят на улицата – ресторантчетата с 2 – 3 маси и детски столчета явно са им по джоба. Почти няма магазини като нашите , а ако се намери такъв, вътре се продават снаксове, сникърси и минерална вода. По пътя за летището видяхме и магазин Метро. Надявам се заради самите виетнамци, големите търговски вериги да не намерят място там

Ресторант в Да Нанг

На другата сутрин ни взе микробусче на агенцията , с която щяхме да посетим заливът Ха лонг. Бах учудена, колко малко хора в България знаят за това прекрасно място. Всъщност и виетнамците са се усетили едва неотдавна горе-долу от 2006 – 2007 г. започват да развиват туризъм.

По дългия около 160 км път през цялото време се движехме през населени места – е, тези 90 милиона все трябва да живеят някъде, нали? Скоростта, разрешена извън населените места е 60 км./ч. За чужденците е забранено да шофират, освен ако нямат виетнамска шофьорска книжка. И наистина, с виетнамския трафик може да се справи само местен жител.

Мотопедите или скутерите, които са из цялата страна са автомобила на виетнамеца. Моля да не се бъркат с мощните машини у нас, това са маломерни  превозни средства. На тях се превозва всичко, включително цялото семейство. Рекордът беше 5 човека на един скутер – таткото, пред него сина, зад него дъщерята и зад тях мама с бебе в ръцете. Използват се и като такси, даже и аз се възползвах на два пъти, защото разстоянията не са малки.

А паркингите са много интересни – до тях са посадени растения , подобни на лозата и под тяхната сянка са опънати хамаци. Хамаците са много популярни в Индокитай.

Бях чела, че

магазините са дълги по 50 м. и тесни

като коридор. Оказа се, че и къщите са такива. Фасадата е измазана, с балкони и балюстради и колони, а страничните стени са оставени на груба мазилка и в 90% по тях няма прозорци. В очите на виетнамеца те просто не съществуват. И ако за градовете примерно данък фасада би могъл да бъде оправдание, не разбрах, какво налагаше това и в провинцията. Много къщи представляваха дълъг коридор висок 4 или 5 етажа.

            На корабчето

ни представиха целия екипаж и цялото пътуване беше пълно с всевъзможни глезотийки. На последния етаж беше ресторанта, а от двете му страни от френски прозорци се излизаше на страничните тераси, по които също имаше масички и столчета. Аз прекарах повечето време именно там. Още в буса ни попитаха, кой какво яде или не яде. Аз например не обичам морски дарове, а това беше голяма част от менюто. Времето не беше най-доброто, но поне не валеше. Пред насе се разгръщаше уникална гледка.  Преди вечеря имаше коктейл, всичко беше на ниво. Кошмарът дойде през нощта. За корабите има заливи, определени за нощувка, всички се събират там. Е, единият от тях не спря да боботи цялата нощ

На сутринта ръмеше, но аз се измъкнах в 6 часа за урока по тай-чи на терасата. А по време на урока по кулинария седях на страничната тераса и зяпах гледката. Посетихме една пещера, която не беше най-голямата, но все пак имаше пещерни образувания.

На обяд ни свалиха обратно на брега и се върнахме в града.

А това са въпросните коридори, в които живеят виетнамците. Това са три отделни сгради.

Следващата ни дестинация беше Да Нанг – разположен в средата на дългото крайбрежие.

Да Нанг

е четвъртия по големина град във Виетнам, намира се в непосредствена близост до границата, разделяла Виетнам на северен и южен и на стотина км. от старата столица Хюе. През първия ден времето беше прекрасно и отидохме на плаж  на източния бряг – любимия бряг на американските войници през 70–те години на миналия век. Дългите вълни не изглеждаха кой знае какво, докато не влезеш във водата, тогава разбираш, че носят много вода. Гребенът им се чупеше доста на вътре в морето и водата така въртеше, че просто не можеш да минеш прибоя. Иначе плажът беше почти празен, с определени за влизане места – също като в Австралия, само, че без крокодилите, медузите и акулите.

Това е северния плаж – на заден план – Мраморните планини

И понеже исках да плувам, преместихме се на северния плаж. Тук морето образуваше дълбок залив и беше без една вълничка, точно както очаквах. И отвратително мръсно.

Мост в Да Нанг (Дананг)

Мостове в Да Нанг. На заден план на втория мост, които представлява менящ цвета си дракон има виенско колело. Първият е меняща цвета си жар –птица.

Следващия ден се качихме на междуградския автобус до Хой Ан и за едно доларче изминахме 25 км.

Хой Ан е старинен град,

примерно както е Трявна. Има си Китайски квартал в който се влиза с вход и който е пешеходна зона, слава Богу. Има си и японски квартал. Градчето е много живописно, с всевъзможни магазинчета в които се пазариш, и много пагоди, които съшо са със вход. Времето не беше най-доброто и на връщане заваля.

Разгневеното море по пътя за Хюе

В дена, когато тръгнахме към Хюе – с наета кола, валеше проливно

Разгневеното море по пътя за Хюе

Нищо не видяхме от Мраморната планина, нито от живописните заливи, над които се виеше пътя. В

Хюе

шофьорът ни предложи срещу допълнително заплащане да ни разведе из забележителностите на старата столица. Съгласихме се, и добре , че стана така, защото , ако се бяхме прибрали в хотела преди това, едва ли щяхме да излезнем пак. А и обектите не бяха близо един до друг, изобщо не бях в града с изключение на двораца – виетнамска реплика на забранения град в Пекин, но съвсем неподдържан

            Сайгон

– с 10 милиона жители и 4 милиона скутера- пълна лудница. И докато ние се опитваме да ограничаваме вредните емисии, тук решават проблема като слагат противопрахови маски. Зачудих се, защо тези градове бяха толкова ужасни. В Сингапур не беше така. И тогава ми светна – метрото. Влезнах в интернет и разбрах, че през 2006 – 2007 г. е имало проект за метро в Сайгон. Имало е и потенциални инвеститори. Който е потънал неизвестно къде. Но като се замисли човек, какъв пазар е това… Явно Хонда и другите гиганти няма да се предат лесно. Иначе и

Сайгон и Ханой ще станат хубави градове. Някой ден…

            На другата сутрин леко настинали кацнахме в ужасната жега и задух на Сайгон. Таксито ни закара на адреса и ни остави. Там нямаше никакъв хотел. Номерът на улицата се оказа друга малка уличка, широка около метър и половина- цялата в ресторантчета и пансиони за гости. На нея именно се намираше и нашия хотел. Г. не хареса стаята, защото имаше армирано стъкло и прозорецът не се отваряше. Така, че на другата вечер се преместихме в хотел на главната улица. Където пък не можахме да мигнем от шума на нощния трафик, който не спря и за миг.

В Хо Ши Мин имахме няколко дни

/от къде да знам колко непроходими са тези градове/. Аз обаче отиход единия ден до Вонг Тао – град разположен на брега на морето, на около час и половина с комета, на брега на широк залив, в който се вливат обширните делти на река Меконг и минаващата през Сайгон река. Градът беше чудесен, разположен между залива и Южно-китайско море. И тук имаше два плажа – източния – големи вълни и западния – разкошен за плуване. Това беше най-белият град във Виетнам , с широки улици, с къщи за бели хора, с коли пред тях. На хълма към носа се извисяваше статуя на Исус. Градът тепърва ще става курорт, строят се хотели, но още няма магазини

Вонг Тао- източния плаж

Вонг тао – западния плаж. Пред нас е пазарът за риба – направо от лодките. На заден план по хълма пълзи лифт

Друг ден посветихме на

екскурзия по река Меконг

– 8 долара. В което се включваше около 150 км. до реката със спиране по крайпътни магазинчета,  лодка по реката, спиране по островчета, возене на кану и даже обяд. Предложиха ни какви ли не плодове- банани, манго, папая, драконов плод, включително и прочутия с миризмата си ДОРИАН. В менюто обаше имаше обаче и някакъв плод – тъмно оранжев и слъдък, с месо подобно на узряло авокадо. Е той как миришеше…

Тук разбрах, че

Виетнам е богата страна

– всички стоки бяха от най-добро качество – памучен трикотаж, коприна, кашмир, бижута и украшения от скъпоценни и полускъпоценни камъни и др. Екскурзията беше смесена – бели хора и виетнамци и водачката говореше ту на виетнамски , ту на английски. В началото се опитвах да следя какво говори, обаче тя така мяукаше, че изобщо не можех да хвана, кога говори на английски, кога на виетнамски

            Последния ден в Сайгон отидохме в

увеселителния парк

Въпреки , че са будисти, навсякъде имаше коледни елхи, шейни и еленчета, шествия с клоуни и какво ли не. Имаше и аквапарк, за който се плащаше допълнително с езерца с джакузи, езеро с вълни, за скачане, езерце за децата.

Коледно шествие

Аквапаркът

Оттук се прехвърлихме на

остров Фу Куок

– превежда се „чудесна земя”. И наистина е така. Островът се намира в Тайския залив, по-близо до бреговете на Камбоджа и гр. Сиануквил. По нищо не се различава от Тайландските острови като природа.

Виж, развитието на търговията и тук предстои. Магазините са малко, а когато търсехме хляб не ни разбираха и ни пращаха в първата улична закусвалня.

Настанихме се в ризорт с огромна градина с палми и банани в нея. Самите бунгала бяха със сламени покриви и по стените се гонеха гекончета, а по гредите – плъхове. Градината излизаше на плажа, а шезлонгите бяха под палмите. Което ми хареса повече, отколкото ако бяхме под чадъри. От двете страни имаше ресторанти на брега. Вечер, към 18 часа донасяха една тава с морски дарове и риби от улова за деня. Избираш си каквото искаш, правят ти го както искаш. Тук си направихме бъдни вечер с една баракуда и калмари за който ги яде. От близкия магазин си взехме по една бутилка бяло и червено вино за по около 4 долара– местно . /Вносните бяха около 15 долара/– от Далат – друг курортен град, който не можахме да видим , защото беше далече от всичко друго по програмата. Бялото вино взехме за баракудата. Оказа се подобно на френските – сладникаво и идвам го изпихме. Виж, червеното беше чудесно, плътно и ароматично.

Така се разнасят плодове по плажа – чистят ни ананас

Залез на нашия плаж

До столицата на острова  Дуонг Данг

ни казаха, че има около 2 км и тръгнахме пеша по плажа. Спирахме да се снимаме на всяка коледна елхичка, говорихме с един туроператор, който предлагаше екскурзии по острова – оказа се руснак. Бил женен за виетнамка и живеел на острова от 4 години. Самия град също нямаше търговска инфраструктура, само някакъв заспал полупразен пазар. Предлагаха се само меснти неща – черен пипер и много перли. Пожелахме да видим и една перлена ферма, оказа се, че от хотела можем да поръчаме такси – безплатно . Не беше каквото очаквах – голям

магазин за перли,

а пред него жени демонстрираха, как се вадят перлите. В плитък басейн, в нещо като скари за грил бяха стиснати мидите – тъмносиви и асиметрични. Жената разряза една и в месото блесна бяла перла. Беше съвършена. В магазина имаше перли с всякаква големина и цвят – включително черни перли. А това са прочутите перлени миди

С черпак от кокос си мием пясъка от краката

С черпак от кокос си мием пясъка от краката

Оттук предстоеше да се прехвърлим в Сием Рип – Камбоджа

Очаквайте продължението

Автор: Боряна Йовкова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Виетнам – на картата:

Още пътеписи от близки места:

1. Спомените на една пътешественичка (2): От Сайгон във Виетнам до Анкор Ват в Камбоджа
2. Виетнам: Ханой и Сайгон
3. Виетнам: Съвети за пътуване до Виетнам
4. Виетнам: През Сайгон до Хой Ан, Хое и Китайският плаж
5. Виетнам (4): На море във Виетнам или как да хапнем немчета
6. Виетнам (2): За валутата, култа към личността и свободата
7. Виетнам
8. Виетнам: Ханой и заливът Халонг
9. Азиатските дракони (2): Виетнам
10. Удивителният залив Халонг (Ха Лонг), Виетнам
11. Нова година във Виетнам
12. Анкор Ват, Камбоджа

You need: different kinds of yarn thread a small piece of felt – for the wings air dry...

Ето и "шапката" на прословутото Споразумение за закупуване на енергия между НЕК и "американската" ТЕЦ „ЕЙ И ЕС Гълъбово”, бившата държавна ТЕЦ "Марица Изток 1", сключено 42 дни преди паданет...

Продукти за 4 порции:
400г  кус кус
1ч.л. сол
100г обезкостени маслини
2 моркова
200г коприва
2- 3с.л. мазнина
2с.л. лимонов сок

Приготвяне:
Една салатка с пролетен привкус, заради участието на зеления и моркови. Вече има набола млада коприва, с нежни червено- зелени листенца. Предястието е приятно за ядене, лесно се приготвя и е подходящо за сезона. Сварявам кус- куса в подсолена вода. Почиствам и измивам зеленчуците. Рендосвам морков, а копривата режа на ситно. Запържвам за растителните продукти. Достатъчни са десет- петнадесет минути. Отцеждам сварената паста. Обърквам със запържените зеленчуци. Добавям лимонов сок и маслинки. Оставям салатата в хладилник, за около час. Поднасям в разлати чинии. Поръсвам с наситнен копър.

„Писането е начин да говориш, без да те прекъсват.“ Жул Ренар „Писането. Професионалните тайни на майсторите в литературата“ (изд. „Милениум“, под съставителството на София Петрова) е много приятна книга, която събира вдъхновяващи цитати на български и чуждестранни майстори на перото. И ако си мислите: „Оф, още една книга с цитати!“, трябва да ви предупредя, че...

Вече написах, че тарифата за написване на хвалебствена статия за Ирина Бокова или за интервю с нея в подобен подмазвачески дух е 1000 лева. Това споделят колеги, на които тези сребърници са предлагани, но чувството им за срам все пак е надделяло.

Явно съм уцелил в десетката „когото трябва”. Обичам да уцелвам в десетката и после да ми казват, че не било вярно, обаче да се издават като ме нападат яростно- я заради някой изпуснат заради мен подарък под формата на мезонет, я заради 1000 сребърника.

Отдавна не чета текстовете на Явор Дачков ( прототипа на Бареков в обръщането на палачинката), но не защото обърна палачинката срещу своя кумир Иван Костов, а защото ми сподели веднъж на улицата, че го прави защото има две деца да храни ( за „разлика” от мен например, които имам две деца да храня?). Това ми дава основание да направя обосновано предположение какво го е мотивирало и този път.

Нямаше да се запознавам и с поредната му палачинка, в която хвали Бокова и ме оплюва, ако палачинката му не беше пльосната до моя статия в сайта на уважавания от мен колега Иван Бакалов ( с когото сме на различни позиции по доста теми, но не обръщаме палачинката на взаимния респект) e-vestnik. http://e-vestnik.bg/24481/spored-kostov-bokova-vazvrashta-natsionalnoto-ni-samochuvstvie-za-sabudilite-se-antikomunisti/

Дачков не може да се оплаче, че е живял в ситуация на неинформираност в предишния си живот на костовист, но напада други хора заради направения от тях информиран избор в годините около и след рухването на комунизма, илюзиите, митовете и т.н. Яростно заклеймява хора с посребрени коси, които са се променили още в младостта си, но не заради сребърниците, а заради златната възможност да внесат корекции в собствения си живот в достойна посока и да защитават този избор без да обръщат палачинката въпреки тежката цена за придържането към тази принципност.

Храчките на Дачков са бумерангови. Поради това не би трябвало да си правя труда да им обръщам внимание. Но поръчковата му статия в подкрепа на кандидатурата на Бокова за шеф на ООН, както и включването ми в кюпа на онези, които не били реагирали ( като него) преди 8 години при нейното издигане в ЮНЕСКО, ме провокират да се върна към темата за съвременните доносници, които обичат да обиждат на „доносници” опонентите си.

Опитът му да ме пришие към „новосъбудилите се антикомунисти”, които имали положително отношение към кандидатурата на Бокова за ЮНЕСКО преди 8 години, е класически лъжлив донос. Опровергавам го не аз , а „Ню Йорк таймс” от 23 септември 2009 г., който ме цитира да определям кандидатурата на Бокова като неприемлива за антикомунистите в България ( не казах за мен, а за антикомунистите). Дачков, чието мнение от подобна медия със световно влияние никога няма да потърсят, би трябвало да се запита защо от „Ню Йорк таймс” питат мен , а не него, „роденият” антикомунист.

По важно е обаче друго- вижда се технологията на поръчковото подмазвачество в статията на Дачков, който буквално се извинява, че преди 8 години се бил подвел по антикомунистическите си емоции и взел , че поради това заклеймил Бокова. Сега вече не мислел така. Иначе казано, от него се иска не само да наплюе лошите хора и не само да се подмаже на Бокова и нейните кукловоди, но също да се разграничи от себе си, да си удари няколко шамара на покаяние за опортюнизма си в миналото в типичния стил на разкайващите се болшевики по време на процесите в епохата на сталинизма, готови да се саморазобличат като троцкисти, анархосиндикалисти и прочее бивши (гл)исти , за да им пощадят живота.

На ясен рублофилски език Дачков подчертава, че именно антикомунизмът го е подвел и нищичко, ама съвсем нищо друго не го е тласнало към онази грешка ( не станаха ли множко грешките, за които се самобичува: костовизъм, антикомунизъм, антибоковизъм…?). Посланието му е отправено към едни товарищи, пред които той декларира , че никога не е атакувал Бокова като руска кандидатура за ЮНЕСО. Ерго, днес е вече съвсем абсурдно да бъде заподозрян в подобно злодеяние, понеже вече е примерен русофил и не би си позволил да напише нещо подобно ( на написаното за Бокова като руска номинация в сп. „Икономист”, „Уолстрийт джърнъл”, и прочее гласове, доста по-значими от неговите „Гласове”).

Едва ли ще научим някога дали Дачков е взел стандартните 1000 сребърника или просто плюе от сърце, за да заслужи бъдещо рублофилско благоволение. Освен ако не обърне пак палачинката и за наказание не го изобличат.

Ако ли пък се опита да се измъкне от блатото, в което сам се вкара, пледирайки невинен заради „липса на доказателства” при автонакисването си, трябва да е наясно, че думата му не струва нищо. Доказал се е в това отношение и от допълнителни доказателства няма нужда.

Апропо, по отношение на хипотезата за 1000 –та сребърника Дачков се нарежда до „Мадам В”. Валерия Велева също не беше изрично посочена от Ахмед Доган с доказателства, че е взимала пари. Но за никого не остана съмнение в това при онова посочване с пръст. http://e-vestnik.bg/8700/madam-v-se-razkonspirira-sama-shte-se-otarve-li-v-trud-ot-neya-ili-shte-zatanat-zaedno/

Р.S. Знам, че Дачков и злорадите сеирджии покрай него могат да се опитат да се подиграят, че не съм споменат в статията му поименно и че съм се „разпознал” от псевдонима, с който ме е обозначил. Отвръщам със същото: ако Дачков се разпознава като корумпиран журналист, държа да подчертая, че не съм написал нищо подобно. Не знам дали е взел 1000 лева и не твърдя, че ги е взел. Оставям това на въображението на читателите.

Share on Facebook

Професионална гимназия по икономика и управление „Елиас Канети” – Русе и Международно дружество „Елиас Канети” обявяват конкурс за художествена творба на тема „Познание, което не си се осмелил да имаш” (Елиас Канети, из „Записки 1942-1985), съобщава сайтът на дружеството. В конкурса могат да участват ученици от 8 до 12 клас. Те могат да изпратят есе,...

„Съгласен съм, но духовният път е самостоятелен, по него никой не тръгва с компания – отвърна Соломон. – Защото „робът се бори за свобода, а свободният за съвършенство“. Ти роб ли си, или свободен, Степан?“ Когато започнах да чета „Аврамови хроники“ на Стефка Венчева, знаех, че е сред десетте финалисти в конкурса за „Нов български роман“...