Продължаваме публикуването на откъси от “Глава Шеста. Легитимистичното политическо мислене на българите в посткомунистическия период след 1989 г.” от книгата на проф. Янко Н. Янков-Вельовски “ЛЕГИТИМНИТЕ ОСНОВИ НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ВЛАСТ В БЪЛГАРИЯ”. Разбира се, поне от 1944 г. до наши дни ако не съвсем всички, то поне повече от 95% от гастролиращите в българския Парламент актьори са осъзнавали както своята именно „сценично-актьорска функция”, така и персоналния или институционалния образ на същинския Сценарист и Режисьор на маскарадното представление, носещо авторитeтното сакрално наименование „Законотворчество”. Може би, поне някога, в далечното минало, българският Парламент ...

Максим Проданов

На 28 януари Иран съобщи, че е изпратил маймуна в космоса и я е върнал безопасно на земята. Това постижение не е кой знае какво за 21 век, но то послужи за добър PR на правителството на Иран на 34-та годишнина от ислямската революция и в разгара на икономическите санкции над страната. The Telegraph обаче вчера публикува статия, озаглавена „Измама ли е космическата маймуна на Иран?“. Въпросителната в края на заглавието е излишна, защото този въпрос така и не става спорен – по думите на Ярив Баш, основател на НПО „Space Israel“ – “Това изглежда като съвсем различна маймуна, носът, чертите на лицето, всичко е различно. Това означава, че маймуната или е умряла от инфаркт след като ракетата се е приземила, или че експериментът не е протекъл много добре“. Доказателството за това е снимка на маймуна с белег над дясното си око, която е различна от маймуната, показана в последвалата пресконференция по иранската телевизия. Статията беше бързо преразказана в The Sun, Huffington Post, Popular Science, Fox News и други големи медии, с цветисти заглавия като „Експерти смятат изявленията на Иран за маймунджилъци“. 80% от посетителите на Huffington Post UK, прочели статията са убедени, че Иран наистина е скалъпил всичко.

Първоначално и аз не се усъмних в тази версия. Реших все пак да проверя нещата сам. Не ми отне дълго време да намеря кадри от иранската телевизия, публикувани в YouTube, на които се вижда маймуната при изстрелването, по време на полета и при приземяването:

Click here to view the video on YouTube.

Маймуната няма белези по лицето си и изглежда по един и същ начин преди, по време и след полета, както и на тържественото й представяне по телевизията няколко дни по-късно. Изненадах се, че авторите и „експертите“ на The Telegraph не са си направили труда да направят същата проверка, преди да публикуват статията. По-изненадващо бе обаче, че от всички споменати медии, точно Fox News се хвана в грешка и публикува статия, уточняваща, че снимката с белега е по-скоро архивна и вероятно е от миналия опит на Иран през 2011 г., който завърши с неуспех. Въпросният експерт просто е видял снимка на друга маймуна.

Колко лесно обаче беше за големите медии и техните читатели да приемат нескептично една теория с доказателствен материал не по-добър от този за двойниците на Бин Ладен и Саддам Хюсеин и техния задгробен живот на някой остров на Карибите. Снимката от едната страна не прилича на снимката от другата – следователно историята е ясна. Защо обаче беше толкова лесно да се хванем на въдицата? Все пак „Оста на злото“ е съставена от тоталитарни държави – светата троица от Ким-ове в Северна Корея например, усъвършенства изкуството на алтернативната реалност в страната си – ако можеха да видят новините в тази смачкана от външни и вътрешни забрани страна, Оруел и Кафка биха се комплексирали за липса на въображение. Когато се родил Ким Чен Ир например, се появила двойна дъга, а птиците започнали да пеят на корейски. Немалко корейци са убедени в достоверността на тази история. Немалко хора обаче са убедени и в теориите за икономическото равновесие и „невидимата ръка на пазара, подплатени с изчисления, на които повечето математици и истински учени биха се изсмяли. С право очакваме манипулации от правителства, които активно пропагандират своята позиция. Но изглежда ни е далеч по-трудно да се усъмним в приятни разкази, които красноречиво потвърждават мнението ни.

Broad-based coalition calls on the Obama administration to stand up for Americans, not the oil and gas industry

Напоследък все повече научни изследвания се фокусират върху влиянието на интернет върху здравословното състояние на хората.  Обръща се внимание главно на поведенческите и психическите отклонения, които има вероятност да станат доста сериозни. В Китай, Тайван и Корея интернет пристрастяването - IAD (internet addiction disorder) – вече е признато като психологична диагноза, като 30% от тийнейджърите в тези страни вече попадат в групата за „заболелите”.

В инфографиката, която ще видите по-надолу, има много интересни факти. Може би най-смущаващият от тях е, че вследствие на интернет пристрастяването се наблюдава атрофиране на тези области в мозъка, които отговарят за речта, паметта, емоциите, чувствителността и др. От друга страна, хората със значително повече приятели във Facebook (при среден брой 229) имат увеличен орбитофронтален кортекс. Каквото и да значи това на езика на медицината, сигурно не е нещо нормално, след като лекарите по света са започнали да се притесняват. Загубата на концентрация и невъзможността за въздържане от употреба на интернет също са сред споменатите симптоми. В това не се съмнявам, защото и без да съм лекар мога да го установя. Една от причините за това са многото  часове, прекарани в онлайн пространството.

Сред тийнейджърите времето, посветено на интернет, е скочило със 104% – от 3.43 часа дневно на 11. В ежедневието си човек обикновено прекарва 8.5 часа пред екран, a едва 20 минути в четене на хартиен носител. В САЩ синдромът на дефицит на внимание и хиперактивност е нараснал със 66%, а възможността за концентрация е намаляла с 40%.

Сега сигурно си мислите, че ние още сме далеч от подобна опасност, но не е съвсем така. Както е отбелязано на графиката, престоя в интернет главно е свързан със социални мрежи и онлайн игри. Огледайте какво се случва в news-feed-a ви във Фейсбук. Активни ли са приятелите ви? По всяко време… Така че колкото и да са удобни и функционални новите технологии бъдете внимателни и не позволявайте да станете зависими от тях.

Снимка:techaddiction.ca

Инструментите за онлайн мониторинг, социални мрежи и комуникация не само ще направят работния процес на маркетинг специалиста по-лек, но и ще дадат максимално точен анализ наслучващото се с бранда, на базата на който да бъдат изграждани бъдещи стратегии, експерименти и промени.

Основният двигател на успеха днес са непрекъснатите експерименти, прецизният мониторинг и успешната комуникация на бранда с клиентите. Независимо качеството на кадрите, които днес се занимават активно с маркетинг и комуникации, както и все по-добре адаптиращите се потребители към динамиката в промяната на трендовете, максималната прецизност няма как да бъде постигната само с човешки сили.

Инструментите за онлайн мониторинг, социални мрежи и комуникация не само ще направят работния процес  на маркетинг специалиста по-лек, но и ще дадат максимално точен анализ наслучващото се с бранда, на базата на който да бъдат изграждани бъдещи стратегии, експерименти и промени.

Sendible е платформа тип „три в едно“ – интеракция с клиенти и публики, сравнение и анализ на резултати и постоянен мониторинг във всички социални мрежи, в които брандът присъства.

• Социални мрежи

Най-лесният начин за контрол върху активността в  различните профили на бранда, като предлаганите опции са събиране на всички коментари с възможност за отговор от едно място, без задължителното логване в различните профили.

Анализ на онлайн рекламни кампании, давайки подробна статистика за брой кликове, отваряния на линка, процент на достигната аудитория и процент на изгубени потребители.

Изтегляне на данни за успеваемостта в различните мрежи.

Мониторинг на имиджа на бранда в различните социални мрежи, предлагащ опцията за търсене по ключова дума (напр.SocialEvo). Данните, които този фийчър предлага са позитивно спрямо отрицателно мнение, както и всички  коментари във връзка с бранда онлайн. Част от сайтовете, които платформата следи са освен главните заподозрени Facebook, Twitter и LinkedIN, така и MobyPicture, Scribd, SlideShare, SquareSpace и Ping.fm. Пълният списък можете да видите тук.

Други екстри са следенето на ревюта, импортиране на контакти, SMS комуникация, RSS, както и автоматични настройки за отговор на мейли, follow и unfollow в Twitter.

Поддържаните мейли са: AOL, Gmail, Hotmail, Mail.com и Yahoo! Mail.

• Разпределение

График, RSS връзка и многобройните поддържани сайтове дават гъвкавост, удобство и по-малко време за преглед на предварително събраната от платформата информация.

• Twitter

Интеграцията на Twitter акаунт с възможност за автоматичен отговор при засичане на определени ключови фрази, започване на разговор с потенциални клиенти и опции за популяризация чрез постоянно ъпдейтване на фийда с информация около бранда, промоции и др.

http://www.youtube.com/watch?v=eLSPtHeqDbk

• Mobile, CRM, E-mail и SMS

Платформата предлага удобствата на управление през мобилното устройство с приложения за iPhone, Android, както и мобилна версия на сайта, която не изисква сваляне на приложение. Удобното систематизиране на клиентската информация, индивидуални форми за регистрация на клиенти и автоматични отговори, настроени за конкретна дата и час, както и вариантите за SMS и E-mail маркетинг дават и детайлни анализи за развитието на кампанията.

• White Label

Sendible дава възможност на клиентите да поръчат специално изработена за тях платформа, включваща не само уникален дизайн, но и удобен контрол панел за управление на потока от информация.

Подобни инструменти за социални мрежи са Raven Tools и PostLing.

Снимка: fredcavazza.net

Мраморът на военните гробове край Струмица е документ, който не може да бъде фалшифициран. Затова на по-малко от 30 км от границата ни всички паметни плочи на български офицери и войници са осквернени. По думите на Митко Николов от Струмица това е направено след 1945 година от УДБА (югославската служба за сигурност), за да се изтрие всяка следа от българщината в Македония. На фамилните имена на гробовете е добавено „-ич", за да се мисли, че става въпрос за сръбски офицери, посочва на свой ред Лазар Младенов, председател на Български културен клуб -- Скопие. Махната е и българската буква „ъ".

“Писатели от България” са героите на новия брой на предаването, в което смесваме разговорите за литературата, житейските избори и военни вълнения. С Нели Лишковска се разхождаме из всичките издадени до момента нейни книги, докато репортерът на предаването Кристина Стамболова води искрен и леко философски разговор с Калин Терзийски.

“Търся книгата “Кастинг за месия”, чух да казва едно момче, докато записвахме част от предаването в книжарница “Гринуич”. Неочакваният роман на Петър Делчев предизвиква интерес и именно по тази причина, се срещаме с автора, който ни разказва кои са сюжетните линии на романа и как ще изглежда светът през 2054 година, ако не се замислим над някои важни въпроси.

А докато четем и раздъждавам за книги, на крачки от парка “Заимов” се е разположила изложба на детски книги от времето на социализма. За нея, както и за проекта СоцМуз разказва арх. Валери Гюров от сдружение “Трансформатори”.

Как книгите намират приложение в медицината в Англия и кой българин беше издаден преди броени дни в Ню Йорк - това предстои да видим тази неделя (3 февруари) по онлайн радио “Бинар” от 17.00ч.

Read Guy Kawasaki and Shawn Welch new book’ all important conclusions about “artisanal publishing” here.

“Nuts, bolts, and inspiration too. Once again, Guy delivers, kicking the shiitake out of anyone who would tell you that you shouldn’t, wouldn’t or couldn’t write a book.”

Seth Godin

With Shawn Welch, a tech wizard, Guy Kawasaki wrote “APE: Author, Publisher, Entrepreneur—How to Publish a Book” to help people take control of their writing careers by publishing their books. The thesis of APE is simple but powerful: When a self-publisher successfully fills three roles—author, publisher and entrepreneur—the potential benefits are greater than with traditional publishing.

Guy and Shawn call this “artisanal publishing.”

Artisanal publishing features writers who love their craft, and who control every aspect of the process from beginning to end. In this new approach, writers are no longer at the mercy of large, traditional publishers, and readers will have more books to read.

APE is 300 pages of tactical and practical inspiration. I decided instead of writing traditional review, just to collect together all most important conclusions in the end of any chapter of the book – like attempt for synthesis of authors ideas about “artisanal publishing” in 1300 words:

“A successful self-publisher must fill three roles: Author, Publisher, and Entrepreneur—or APE. These roles are challenging, but they are not impossible — especially if people who have done it before explain it to you.

Writing is often a lonely and difficult process, so take a moment to reflect on the good reasons and bad reasons to write a book. We still encourage you to do it, because it is one of the most rewarding experiences in life, but few things worth doing are easy.

Traditional publishing is under siege by many forces, and it is not appropriate for many writers. Self-publishing, on the other hand, is the best thing that has ever happened to writers.

The advantages of self-publishing far outweigh the disadvantages for most authors. You can use self-publishing as the end goal or a means to a traditional publishing deal.

Ebooks and tablets are rearranging the publishing landscape. Right now, only about 10 percent of publishing revenue comes from ebooks, but the technical advantages of electronic publishing are enormous. This doesn’t mean that printed books will disappear anytime soon, but for a novice self-publisher, ebooks are probably the way to go.

Let’s just cut to the essentials: write with Microsoft Word on a MacBook Air, and use Evernote, Dropbox, and YouSendIt. Let’s start writing!

There are three stages of writing a book: starting, continuing, and finishing. They all require a combination of determination, desperation, and denial that all writers, at some stage, detest. Force yourself to make a little progress every day and, after a year or so, you’ll have a book and you’ll say, “That wasn’t so bad after all.”

We’re not saying that you’ll make barrels of money as a self-publisher, but the math works. Self-publishing is an inexpensive business, and the upside potential is there. You’ll only achieve this potential if you write a good book and market it well, but at least self-publishing is an open and fair business.

The whole point of self-publishing is to produce a book faster, better, and cheaper than a traditional publisher. These ways of avoiding the “self-published” look are simple and easy, and they increase the attractiveness, professionalism, and marketability of your book.

Not to get too metaphysical, but a cover is a window into the soul of your book. In one quick glance, it needs to tell the story of your book and attract people to want to read it. Unless you’re a professional, hire a professional to create a great cover because, in spite of how the old saying goes, you can judge a book by its cover. Or at very least, people will judge a book by its cover.

The simplest path is to write your book in Microsoft Word and upload it to Kindle Direct Publishing. If you need some help, or don’t trust uploading a Word document, author-services companies can help. If you know what you’re doing, print-on-demand can offer the best profit per book.

Many self-publishers only need to use the online reseller channel. There are five great choices: Amazon, Apple, Barnes & Noble, Google, and Kobo. They operate in similar ways, and they are an easy way to break into self-publishing.

Selling your ebook directly to customers is one of the most profitable channels of distribution for a self-publisher. You won’t benefit from the ongoing traffic of a reseller such as Amazon, but if you can drive people to your website, direct selling can work.

There are hundreds of author-services companies that would love your business. It’s impossible to review them all, but this chapter provided a framework. Our advice is that you do as much as you can yourself (with the exception of copyediting), and only buy the services that you absolutely can’t or don’t want to do.

Don’t forget that many people still prefer a printed book, and ebooks account for approximately 10 percent of the US publishing business. However, you don’t want to end up with a garage full of unsold books, so find a printer that will print on demand like Lightning Source or CreateSpace (without the author services).

Every format of a book needs a unique ISBN; all ebook platforms (Kindle, iBookstore, Nook) count as one format and thus only needs one ISBN. The hundreds of self-publishing vendors work in pretty similar ways: provide information about your book, upload the cover, upload the manuscript, and in less than a week, you’re in business. The most important step in this process is crafting the book description, so spend a few hours making it as compelling as you can.

Pricing is an art, not a science. There are many factors involved to consider and many theories to test. However, one of the advantages of self-publishing is that you can alter your pricing to see how it affects sales, so our recommendation is that you take your best guess and adjust from there. We think it’s better to guess low and work up; at least this way more people will read your book as you find the right price.

We hate leaving any money on the table, so translating a book and creating an audiobook version are interesting to us. However, both these processes are expensive and time consuming. In most cases, traditional publishers don’t rush these versions to market either. This is one area where we recommend that you take a cue from their practices.

Author beware: keep an eye out for companies looking to take advantage of you. Learn copyright laws to protect your work but also to avoid infringing on others. Protect yourself with work-for-hire agreements. And finally, self-publishing gives you the ability to revise your book quickly and efficiently, which is something traditional publishers cannot do.

Amazon has publishing covered from A to Z (Amazon to Zappos). Self-publishing is an Amazon world, so you’d be foolish to ignore it.

For self-publishers, guerrilla tactics are the way to gorilla-size success. The cost for most of these ideas is $0, and the expensive ones are no more proven than the free ones. This is because the quality of your book and the quantity of your moxie are more important than the amount of money you’ve spent.

Social media is the trifecta of marketing: fast, free, and ubiquitous. There are general-appeal services such as Google+, Facebook, Twitter, and LinkedIn. Of these, Google+ is our favorite. There are also social networks for readers and writers. All of these services provide great ways to build your platform.

These are the essential elements of an enchanting and effective social-media profile. Just keep in mind that your profile has to attract followers in a HotOrNot, at-a-glance world filled with attention-deficient people.

Finding, writing, and sharing high-content posts involves a great deal of time and effort, but this is essential to developing your platform. These tips will make you as efficient as possible, but you will have to pay your dues. The fact that building a platform is hard means that many authors won’t do it, so you’ll stand out from the crowd.

Commenting and responding on social-media services is what separates a good platform builder from an average one. Don’t think of a comment or response as one-to-one communication. They are ways to demonstrate your openness and humanity to everyone who’s watching, too.

Shawn and I want to tell you to go APE: Author a great book, Publish it quickly, and Entrepreneur your way to success.Self-publishing isn’t easy, but it’s fun and sometimes even lucrative. Plus, your book could change the world.”

Get “APE: Author, Publisher, Entrepreneur—How to Publish a Book” on Amazon.

Special Thanks to Mr. Kawaski  for giving me the opportunity to be among the first to read his new book!

APE – All You Need to Know about eBook Self-publishing in XXI century is a post from: Boris Domain -The Marketing Creative Space

The post APE – All You Need to Know about eBook Self-publishing in XXI century appeared first on Boris Domain | The Marketing Creative Space.

Защото ние сме приятели, още по-големи от най-големите приятели, каза момичето сериозно. То беше на пет години, с топчесто, живо лице, с очи като стафиди, каквито продаваха на сергията до морковите, но стафидите в очите на хлапето бяха скокливи и пълни със слънце, понякога дори изглеждаха сиви като асфалта на пътя, но бяха много по-хитри от асфалта, разбира се...

Британският финансов всекидневник "Файненшъл таймс" публикува серия от статии, посветени на опасенията на британците от вълна от български и румънски имигранти към Великобритания и на реакциите на тези притеснения. В редакционна статия, озаглавена "Британски мигранти", изданието посочва, че българите и румънците ще поемат към Германия, където перспективите за работа са по-блестящи, или към Италия, където се чувстват в културен план повече като у дома.

Часове след като Съюзът на българските художници (СБХ) изрази неодобрението си към новото туристическо лого на България, същото направиха и от две професионални обединения, свързани с графичен дизайн - Камара на дизайнерите в България (КДБ) и Национална асоциация за дизайн и реклама (НАДР). В отворено писмо до президента, премиера, икономическия, културния и строителния министри, от двете асоциации коментират, че елементите в "Бранд България" "затвърждават впечатлението за съдържащата се в него вяла и безлична посредственост".

Българските читатели могат да очакват нова книга от Георги Господинов съвсем скоро – най-вероятно до края на месец февруари, съобщиха от издателство Жанет 45 в късния следобед на 1ви февруари. "Работата върху текста на „Невидимите кризи“ е във финалната си част, а корицата ще бъде дело на Ина Бъчварова.", допълват от издателството.

„Невидимите кризи“ е сборник с есета. Част, от които са публикувани в различни български и европейски издания през годините - Neue Zürcher Zeitung, Дневник, Wespennest, ЛИК, Култура, SPRITZ, Тема, Литературен вестник. За първи път тези текстове обаче ще намерят заедно място в една книга. Есето, което дава и името на сборника, "Невидимите кризи" печели личната награда на проф. Светглозар Игов "Дъбът на Пенчо". 

Георги Господинов (1968) е един от най-превежданите български автори след 1989. Романът му "Естествен роман" (осем издания на български) е публикуван на 17 езика, сред които френски, английски, немски, испански, италиански, датски, чешки.  През 2008/2009 е гост-писател в Берлин със стипендия към Berliner Kunstlerprogramm (DAAD). Редактор е в "Литературен вестник", седмичен колумнист във dnevnik.bg, доктор по нова българска литература към Института за литература, БАН.

Носител е на Наградата на София за литература за 2012 г. за романа „Физика на тъгата“.

Нефритени огньове горят. Виждат се толкова надалеч. След страстта приижда утрото. Поглед докосващ - толкова мек.

Автомобил на Националната служба за охрана (НСО) се движи с висока скорост. Не успява да вземе завоя и се блъска в отсрещната сграда. По-късно сградата е глобена за неправилно изпреварване.

И един истински случай: Преди години минавах покрай дома на един бивш началник на Генералния щаб. Често го бях срещал пред сградата, но този път ми направи особено впечатление. Стоеше прав и ръкомахаше. Когато наближих, вече разбрах какво става. С казармена рутина генералът даваше указания на служителя на НСО как точно да подреди щайгите с празни буркани в багажника на държавната лимузина.

И това е истински случай: Началникът на екипа на НСО за лична охрана на Ахмед Доган и началникът на екипа за осигуряване на мероприятието са уволнени. Знаете защо – защото не осигуриха, това което ги задължава името на службата – охрана. Сега много хора биха попитали: Ама те това ли работят?

Преди инцидента на Националната конференция на ДПС, в съзнанието на повечето хора НСО вероятно беше нещо като държавна таксиметрова компания. Само че с луксозни автомобили, които могат да минават на червено, имат право да се движат с превишена скорост, шофьорите изнасят покупките ви от супермаркета и са длъжни да ви чакат пред ресторанта колкото и да се забавите. И всичко това е безплатно.

Още един случай: На 6 октомври 2012 година премиерът е на посещение в Благоевград. Естествено, представителите на медиите са плътно около него. В един момент премиерът решава сам да подкара джипа на НСО и просто тръгва към следващата точка от програмата. Обърква пътя и някъде пред кръчмата „Мръсното кебапче“ спира рязко. Следващият го автомобил на службата се натриса в джипа. Три дни след това, основно занимание за НСО беше да твърди, че това никога не се е случило.

На много хора обаче не им е смешно. Почти всеки шофьор е преживявал на пътя среща с кортежа на президента, премиера, председателя на парламента или вътрешния министър. И на сегашните, и на бившите. На 15 август 2009 година, на пътя между Бургас и Варна, става верижна катастрофа. Шофьорите разказват, че причина за инцидента са профучали и изтикали ги от пътя черни коли с лампи. Кортежът на премиера наистина е минал по този път. Официалната версия обаче е, че лимузините са минали час по-рано.

На 24 септември 2010 година кортежът на президента пътува за Ловеч. За да избегне сблъсъка с него, движещ се в обратна посока бус отбива рязко, след което се завърта и се блъска в предницата на друг автомобил. Пострадалите твърдят, че кортежът е летял в насрещното. Официалната версия е… че пострадалите са карали в насрещното.

На 21 януари 2011 година отново кортежът на премиера пътува. Този път за Плевен. При срещата си с черните лимузини, една жена не успява да овладее автомобила си и изхвърча от пътя. По-късно разказва пред медиите, че полицията изобщо е отказала да опише щетите и да състави протокол за пътнотранспортно произшествие (ПТП). Официално това не се е случило.

Всяка година научаваме средно за над 20 катастрофи, свързани с автомобили на НСО. Миналата година регистрираните са били 26. Официалната позиция на службата е, че носи отговорност за 8 от тези инциденти. Според ген. Коджейков, „не е морално да прехвърляме всеки път вината върху шофьорите на службата“. А 8 малко ли е? И нормално ли е автомобилите на НСО да се движат по този начин – да притискат и изблъскват всеки на пътя. За къде бързат?

През 2004 скандалният Боби Цанков (по-късно застрелян) влиза във входа на кооперацията, където живеят родителите му. Следва взрив. Разследването стига до интересно откритие: лимузината на Цанков е шофирана от служител на НСО. Подобни случаи бяха твърде чести преди години и част от държавните охранители си докарваха допълнителни доходи като пазеха лица от подземния свят. В интерес на истината, отдавна не сме чували за тази практика.

Но НСО не е само служба, която се грижи за комфорта на избрани. Тя може да бъде и източник на информация за охранявания. Какво говори, с кого се среща, с кого си ляга… Преди няколко години бивши служители обвиниха тогавашния президент, че се възползва от тези възможности на службата. Нищо конкретно не беше доказано, но няма съмнение, че такава злоупотреба може да се случи.

Провалът на НСО с Ахмед Доган може да стане повод за сериозен разговор за това какво точно трябва да прави тази служба. Защото досега обществото има свидетелства, че тя е за всичко друго, но не и за охрана. Обичайният отговор в такива случаи е, че НСО работи повече от 20 години без закон. Проектозакон вече има и като че ли най-интересното в него е предвиденото правомощие за охранителите да могат да глобяват шофьорите с до 300 лв. Законът обаче е безсилен срещу манталитета на управляващите. Ако отново си избираме хора, които искат да минават в насрещното, да се движат с 200 и да използват НСО предимно за личния си комфорт, тогава законът няма да помогне. И всеки от достойните мъже в службата много добре знае, че колкото повече щайги с буркани му се наложи да натовари, толкова по-малко ще му пука за основното му задължение. 

в.”Труд“

В контекста на предния пост за моногамната полигамия, се спомена и “моногамната каторга”.

И наистина, в нашата среда и култура битува идеята, че моногамията е някакъв ужас и ехаа, колко яко е да спиш с много хора наред, а бракът е ултимативното поробване. Нещо повече, съпрузите/съпругите са често обрисувани като мъченици. Да, ужасът да прекарваш живота си с някой, който се предполага, че обичаш, че искаш да си с него, който държи на теб, имате общи цели, мечти, проекти, споделяте шеги и драми. Наистина, кошмарът…

Този любопитен конструкт се разпростира във всички посоки. От една страна ако сам, значи нещо ти има и не си в ред, куку си, страшен си, недоказал се и т.н., от друга страна връзките са досадни, натоварващи, те мъжете са кретени/гадняри/само за секса, те жените са използвачки/досадни/мотаят се/не разбират/много говорят/изневеряват и т.н.

Реално, в множеството от случаите, бракът е нещо, което всички участници са нещастни, че са в него, но от друга страна е представено като неподлежащо на промяна.

Разбира се, всяка една връзка е сложна, нормално е взаимоотношения между различни хора, всеки с багажа си, проблемите и т.н. да има негативи, да има минуси и съответно те да избиват, но за мен изумителното е, че в по-голямата си част попкултурата създава идеята на двойки, които се мразят, че са едни с други.

На бг екрана не мога да се сетя за ЕДИН пример на щастливо и функционално семейство, глобално, по-често са разни инди продукции, американските имат Лили и Маршал и горе долу това е.

Културния конструкт като причини – бракът е все още приемано като нещо, което трябва да имаш, от типа на – “мия си редовно зъбите, завърших, ходя на работа, женен съм, ок, изпълних си задълженията”, а не, защото да речем, ИСКАШ наистина да прекараш живота си/времето си с някой друг. Особено ако си жена. Напоследък забелязвам, че и мъже са започнали да се питат “абе ти няма ли да се ожениш”, но все още е основен въпрос от роднини/между/към жени, всякаш това е ултимативното достижение. Получил/а си Нобелова награда? Е, не е зле… а кога ще се жениш?

Бракът/сериозна връзка (но по-често брака) е представен като края на забавленията, макар че май по-скоро много повече се има предвид, че когато човек се ожени/е сериозен, вече трябва да е зрял човек и да действа зряло и отговорно (в места като САЩ, където пубертетското поведение е издигнато в култ, това е по обясними причини проблем), но в България ми е странно.

Нейсе, моето отношение не се е променило, връзка просто в името на връзка е безсмислен самоцел и връзка с който и да е, просто в името на връзка с някой, за да не си сам/а, е причина да има толкова много копнеещи за “свобода” индивиди.

Важността на брака е издигана в култ. Не случайно всякаквите религиозни кукута имат сериозен проблем с гей хората да се женят, задето “подкопавали основата на брака”, сякаш кой има право да се жени ти влияе директно на твоята собствена връзка. Бракът е издигнат до самоцел като цяло, а съответно нещо, което се е налагало директно или индиректно насила дълго време (уредени бракове например), е нормално да бъде мразено и презирано. Никак не са помагали/не помагат неравностойните партньори. Когато си пасивен/по-безпомощен/активен/с повече опции, нормално е това да избива нанякъде и да спомага за дисфунцкионалността на една връзка.

Често се споменават високите проценти на разводите с един такъв погребален глас, сякаш е много драматично, че хората формират връзки и ги развалят, ако тези връзки не работят. Току някой пусне снимка

Also a time in which marriage rape was a-ok, there was NO option for divorce, martial abuse was ignored and denied to exist. But hey… who cares, when WHAT THE PEOPLE WOULD SAY was way more important.

и с умиление демонстрира, че “едно време е било чудесно, защото хората са се опитвали да карат връзките си да работят”. Ахем, на подобни индивиди, в две редички и вървете да четете “Ана Каренина”.

Останалите третират брака като нещо страшно, но необходимо. Да речем, като това да си ядеш зеленчуците. Не че искаш, обаче всички го очакват от теб, длъжен си, иначе…. лошо.

Нормално е, според мен, че толкова много връзки са дисфункционални. Идеята, че участниците във връзката трябва да се харесват/уважават/да им е приятно заедно може и да е практически факт, за много хора, които имат връзки, но не това е представата изградена в масовата идея за връзка, съответно грешките/глупостите/страха са причините за не едно и две нещастни семейства/двойки.

Иначе казано “като не искаш да се жениш, не се жени, не го дължиш на някой и никой не ти дължи да се ожени за теб. страхът от самотата като такава не е основателна причина да се ожениш/да си във връзка.”.

Хубав текст на Тишо за самотата и ненормално ли е да си сам. Краткият отговор е “не”, дългия е тук.

В контекста на предния пост за моногамната полигамия, се спомена и “моногамната каторга”.

И наистина, в нашата среда и култура битува идеята, че моногамията е някакъв ужас и ехаа, колко яко е да спиш с много хора наред, а бракът е ултимативното поробване. Нещо повече, съпрузите/съпругите са често обрисувани като мъченици. Да, ужасът да прекарваш живота си с някой, който се предполага, че обичаш, че искаш да си с него, който държи на теб, имате общи цели, мечти, проекти, споделяте шеги и драми. Наистина, кошмарът…

Този любопитен конструкт се разпростира във всички посоки. От една страна ако сам, значи нещо ти има и не си в ред, куку си, страшен си, недоказал се и т.н., от друга страна връзките са досадни, натоварващи, те мъжете са кретени/гадняри/само за секса, те жените са използвачки/досадни/мотаят се/не разбират/много говорят/изневеряват и т.н.

Реално, в множеството от случаите, бракът е нещо, което всички участници са нещастни, че са в него, но от друга страна е представено като неподлежащо на промяна.

Разбира се, всяка една връзка е сложна, нормално е взаимоотношения между различни хора, всеки с багажа си, проблемите и т.н. да има негативи, да има минуси и съответно те да избиват, но за мен изумителното е, че в по-голямата си част попкултурата създава идеята на двойки, които се мразят, че са едни с други.

На бг екрана не мога да се сетя за ЕДИН пример на щастливо и функционално семейство, глобално, по-често са разни инди продукции, американските имат Лили и Маршал и горе долу това е.

Културния конструкт като причини – бракът е все още приемано като нещо, което трябва да имаш, от типа на – “мия си редовно зъбите, завърших, ходя на работа, женен съм, ок, изпълних си задълженията”, а не, защото да речем, ИСКАШ наистина да прекараш живота си/времето си с някой друг. Особено ако си жена. Напоследък забелязвам, че и мъже са започнали да се питат “абе ти няма ли да се ожениш”, но все още е основен въпрос от роднини/между/към жени, всякаш това е ултимативното достижение. Получил/а си Нобелова награда? Е, не е зле… а кога ще се жениш?

Бракът/сериозна връзка (но по-често брака) е представен като края на забавленията, макар че май по-скоро много повече се има предвид, че когато човек се ожени/е сериозен, вече трябва да е зрял човек и да действа зряло и отговорно (в места като САЩ, където пубертетското поведение е издигнато в култ, това е по обясними причини проблем), но в България ми е странно.

Нейсе, моето отношение не се е променило, връзка просто в името на връзка е безсмислен самоцел и връзка с който и да е, просто в името на връзка с някой, за да не си сам/а, е причина да има толкова много копнеещи за “свобода” индивиди.

Важността на брака е издигана в култ. Не случайно всякаквите религиозни кукута имат сериозен проблем с гей хората да се женят, задето “подкопавали основата на брака”, сякаш кой има право да се жени ти влияе директно на твоята собствена връзка. Бракът е издигнат до самоцел като цяло, а съответно нещо, което се е налагало директно или индиректно насила дълго време (уредени бракове например), е нормално да бъде мразено и презирано. Никак не са помагали/не помагат неравностойните партньори. Когато си пасивен/по-безпомощен/активен/с повече опции, нормално е това да избива нанякъде и да спомага за дисфунцкионалността на една връзка.

Често се споменават високите проценти на разводите с един такъв погребален глас, сякаш е много драматично, че хората формират връзки и ги развалят, ако тези връзки не работят. Току някой пусне снимка

Also a time in which marriage rape was a-ok, there was NO option for divorce, martial abuse was ignored and denied to exist. But hey… who cares, when WHAT THE PEOPLE WOULD SAY was way more important.

и с умиление демонстрира, че “едно време е било чудесно, защото хората са се опитвали да карат връзките си да работят”. Ахем, на подобни индивиди, в две редички и вървете да четете “Ана Каренина”.

Останалите третират брака като нещо страшно, но необходимо. Да речем, като това да си ядеш зеленчуците. Не че искаш, обаче всички го очакват от теб, длъжен си, иначе…. лошо.

Нормално е, според мен, че толкова много връзки са дисфункционални. Идеята, че участниците във връзката трябва да се харесват/уважават/да им е приятно заедно може и да е практически факт, за много хора, които имат връзки, но не това е представата изградена в масовата идея за връзка, съответно грешките/глупостите/страха са причините за не едно и две нещастни семейства/двойки.

Иначе казано “като не искаш да се жениш, не се жени, не го дължиш на някой и никой не ти дължи да се ожени за теб. страхът от самотата като такава не е основателна причина да се ожениш/да си във връзка.”.

Хубав текст на Тишо за самотата и ненормално ли е да си сам. Краткият отговор е “не”, дългия е тук.

" – Ако видехте Атлас, гигантът, който държи света на раменете си, ако видехте как стои, с кръв, която тече по гърдите му, с огъващи се колене, с ръце, които треперят, но все още се опитват да задържат света горе с последни сили, и колкото по-голямо е усилието, толкова по-тежко притиска светът раменете му – какво бихте му казали?
– Аз… не знам. Какво… би могъл да направи? Вие какво бихте му казали?

– Да изправи рамене”.

Айн Ранд, „Атлас изправи рамене” (1957 г.)

Айн Ранд е велика! Независимо дали харесвате книгите ѝ, независимо дали познавате, разбирате или одобрявате философията ѝ, никой не може да отрече, че личност с подобна интелектуална и творческа мощ се ражда веднъж на сто години. Поела последната емигрантска вълна от Съветска Русия, преди Желязната завеса да прегради всички останали изходи, Айн Ранд създава философско движение, поставящо на пиедестал човека, разума, индивидуалността и свободата. Руска еврейка, която написва втората най-четена книга в Америка след Библията. Забележителна жена, изключително противоречива, едновременно фанатично възхвалявана и яростно отричана, животът ѝ спокойно би могъл да послужи за основа на роман от величината на „Изворът”.

Алиса Зиновиевна Розенбаум е родена на 2 февруари 1905 г. в Санкт Петербург в семейство на руски евреи. Баща ѝ притежава аптека – бизнес, който осигурява на буржоазната фамилия спокоен и охолен живот. Всички знаем обаче какво ще сполети бъдещата писателка, когато е само на 12 години. През 1917 г. Октомврийската революция връхлита върху страната като ураган, болшевиките идват на власт и превръщат живота на милиони руснаци в ад. Аптеката на Зинови Розенбаум е конфискувана и семейство Розенбаум за първи път се сблъсква с глада, мизерията и униженията.

Не всичко обаче е изгубено. Алиса е една от първите рускини, които получават привилегията да следват в Санктпетербургския държавен университет, където се запознава отблизо с творчеството на Аристотел, Ницше, Достоевски и Шилер – гении, които в последствие ще окажат голямо влияние върху писането и възгледите ѝ. В този период тя измисля и псевдонима си. Широко е разпространено схващането, че го е заимствала от името на любимата си марка пишещи машини „Ремингтън-Ранд”. По-достоверната версия обаче е, че е използвала първото име на финландски писател, когото е харесвала.

Айн Ранд твърди, че първите си разкази и сценарии е написала едва на осем години. Колкото и нереалистично да звучи, едно е сигурно – младата жена е била съвсем сигурна на какво ще посвети живота си и изобщо не се е съмнявала в това, че ще един ден ще се превърне в прочута писателка. Самочувствие никога не ѝ е липсвало. Знаела е и точно къде ще постигне успеха си – не на територията на тоталитарното чудовище СССР, а в капиталистическия рай САЩ. Благодарение на роднините си в Чикаго получава виза и напуска завинаги Съветска Русия през 1925 г. Точно навреме, бихме казали.

Противоречиво е последвалото отношение към семейството ѝ – някои нейни биографи твърдят, че тя се е срамувала от руските си корени и умишлено оставя връзката с родителите и сестрите ѝ да се разпадне. Истината е обаче, че Ранд предприема множество опити да доведе фамилията си в Америка, но безуспешно – вече е невъзможно да се емигрира от СССР. Единственото, което ѝ остава, е да изпраща копия от книгите си и и да се надява, че строгият контрол няма да попречи на творбите да стигнат до близките ѝ.

Несъмнено пристигането в Америка бележи краят на Алиса Розенбаум и своеобразния генезис на Айн Ранд.

Какво ѝ се случва в Обетованата земя?

Първоначално живее с роднините си в Чикаго. В последствие се премества в Холивуд, Калифорния, където започва работа като сценарист. Там се запознава с младия актьор Франк О’ Конър. Външно Франк е въплъщението на образа на идеалния мъж, който Ранд ще пресъздава многократно през годините в романите си – висок, слаб, атлетичен, излъчващ увереност. Двамата сключват брак през 1929 г. и остават заедно до края на живота си. Не се лъжете обаче – те далеч не олицетворяват перфектната двойка.

Първият роман на Айн Ранд „Ние, живите” излиза през 1936 г. Действието се развива в Съветска Русия след Октомврийската революция. За тази книга Ранд казва, че е автобиография „не в буквалния, а в интелектуалния смисъл”. Тук прословутият обективизъм е едва загатнат, а характерните образи-абсолюти все още споделят черти с обикновените простосмъртни.

„Ние, живите” постига успех, макар с течение на времето този дебют да остава в дебелата сянка на най-емблематичните творби на авторката – „Изворът” и „Атлас изправи рамене”. Въпреки това романът е изключително въздействащ и голяма част от почитателите на Ранд го определят като най-доброто, излизало изпод перото ѝ. Тук критиката на тоталитаризма е безпощадна, а чудовищното му, унищожително влияние върху човека е представено в краски, които само един очевидец може да пресъздаде.

„Ние, живите” не оставя и капка съмнение за политическите възгледи на Айн Ранд. Тя е яростен антикомунист и дори се включва в съдебните изслушвания в Холивуд през 1947г. , периодът на Маккартизма. В ролята си на доброволен свидетел Ранд отправи остра критика срещу американското кино за благоприятната светлина, в която представя живота в СССР – тенденция, която в първите години след Втората световна война далеч не е преувеличена.

Крайъгълен камък в живота на писателката е публикуването на втория ѝ роман. „Изворът” излиза през 1943 г. и предизвиква истински фурор. Историята на неконвенционалния архитект Хауърд Роурк утвърждава Ранд като литературно величие и ѝ осигурява световна известност и финансова стабилност. Историята е филмирана и излиза по кината през 1949 г. с Гари Купър в ролята на Роурк и Патриша Нийл в ролята на Доминик Франкън.

Работата върху мащабния роман буквално изпива силите на Ранд, принуждавайки я да взима лекарства срещу изтощението. За сметка на това пък ѝ спечелва огромен брой почитатели – в имението ѝ в Лос Анджелис непрестанно пристигат развълнувани писма. Буквално я заливат въпроси относно темите, засегнати в „Изворът” – зловредният колективизъм, рационалният егоизъм, същността на творчеството.

Айн Ранд и Франк О’ Конър се преместват в Ню Йорк, където писателката има възможността да събере почитателите си и да сформира около себе си своеобразен философски кръг. Заражда се обективизмът.
Едни от най-ранните последователи на Ранд са младите студенти Нейтън Блументал (по-късно преименувал се на Натаниъл Брандън) и съпругата му Барбара. Групата прекарва множество уикенди във философски дискусии, създавайки ранното ядро на обективисткото движение. Натаниъл и Барбара са и първите посветени, на които е позволено да четат и обсъждат с Ранд готовите глави от колосалния ѝ труд „Атлас изправи рамене”.

През 1954 г. силното приятелство между Брандън и Ранд прераства в сексуална връзка. Невъзмутима както винаги, Айн уведомява Франк и Барбара за ситуацията и, колкото и абсурдно да звучи, чрез аргументите на обективизма ги убеждава, че случващото се е напълно в реда на нещата и е проява на най-висш морал. Два интелекта от едно равнище, които се сливат физически и емоционално – ако това не е правилно, то какво е?
Три години по-късно, през 1957 г., най-сетне излиза „Атлас изправи рамене” – магнум опусът на Ранд, трудът на живота ѝ, който буквално изпива творческата ѝ енергия и остава последната ѝ художествена творба. Тук нейните герои – абсолюти са предприемачите, изобретателите и артистите, които се противопоставят на опитите на правителството да наложи абсолютен контрол над труда им, като обявяват стачка на света.

Оттеглили се в своя собствена Атлантида, без тях системата рухва и настава анархия.

„Кой е Джон Голт?” – питат се всички. Джон Голт е най-емблематичният герой на авторката, нейният идеал за човешко същество. Прословутата му реч ѝ отнема месеци, ако не и години, усилено писане и е синтез на всичко, в което един обективист трябва да вярва. Може да се каже, че тези шейсет страници са перлата в короната на цялото творчество на Айн Ранд.

Самата Ранд описва тематиката на романа като „ролята на ума в човешкото съществуване” и представя на света вече завършената си философия, прокламираща „морала на рационалния егоизъм”. Обективизмът – лоното на свободния капитализъм и способния на всичко човешки разум – от сега нататък ще определя хода на живота ѝ. Ще бъдат създадени институт и списание, посветени на това философско движение, ще бъдат писани книги и четени лекции, ще бъдат събирани последователи и врагове… Казано накратко, ражда се нова сила.

В апогея на славата си Айн Ранд, парадоксално, се намира и на дъното. Критиците разкъсват нея и творбите ѝ, изтощението от написването на „Атлас изправи рамене” не си отива, а невъзможните силни образи, които създава, сякаш я преследват – стремежът ѝ да бъде олицетворение на собствените си персонажи, я превръща в чудовище. Ранд заклеймява всеки, който ѝ възразява дори и по най-незначителните въпроси, отблъсква много от последователите си, къса дългогодишни приятелства и сътрудничества и, без да го осъзнава, се превръща в това, което мрази – диктатор.

Тъжната истина е, че обективизмът величае идеята за индивидуалността, ала създателката му не толерира абсолютно никого, който смее да я прояви в нейно присъствие. Мечтата ѝ за философски кръг от перфектни личности като Хауърд Роурк, Доминик Франкън и Дагни Тагарт е просто един блян, който, до голяма степен съсипва нея и отношенията ѝ с хората.

Връзката ѝ с Натаниъл – не просто неин любовник, но и най-голямата ѝ емоционална и интелектуална опора – приключва с истинско крушение, грозно и окончателно. Франк, който въпреки всичко остава с нея докрай, умира. Постоянното ѝ пушене ѝ докарва рак на белите дробове, болестта обезобразява гордата ѝ осанка.
Нищо обаче не може да покоси интелектуалния ѝ гений.

Айн Ранд умира от сърдечна недостатъчност на 6 март 1982, оставяйки след себе си огромно наследство и, за жалост, много незавършени творчески проекти. Последните си мигове прекарва в апартамента си в Ню Йорк, взирайки се в най-любимата си гледка – небостъргачите, апотеоз на човешките възможности, за които приживе тя казва: „Имам усещането, че ако война застраши всичко това, бих се хвърлила в небето над града, за да защитя тези сгради с тялото си.”

Стане ли въпрос за Айн Ранд, съм изключително пристрастна. Далеч съм от това да твърдя, че напълно разбирам или заставам зад философските ѝ възгледи. Романите ѝ обаче са ме убедили, че тази жена е гений, а за живота ѝ може да се каже толкова много, че просто е невъзможно да побера всичко, което ми се иска, в една статия. Ето защо ви препращам към нейната подробна биография – „Айн Ранд и светът, който създаде” („Ера”) от Ан Хелър.

Личен фаворит ми е и изповедта на Натаниъл Брандън – „Моите години с Айн Ранд” („Изток-Запад”). Имах известни скрупули към четивото, знаейки каква е съвместната им история, но се оказа, че книгата е невероятна. Натаниъл Брандън е интелигентен и честен свидетел, а и ме впечатли като разказвач. Изгражда пълнокръвно образа на Ранд, разрива много интересни неща за тази жена, за обективистите, за конкретния период… Всичко това – достоверно, емоционално, но и с голямо уважение към личността на Ранд. Романът далеч не се съсредоточва само върху нея, но и върху живота и дейността на Натаниъл, който работи като психотерапевт и е изградил своя собствена психология на себеуважението. Струва си да се прочете, а ако сте почитатели на Ранд е просто задължителна.

Не пропускайте да прочетете ревюто на "Химн" в Аз чета, както и ревюта на "Атлас изправи рамене", "Изворът", "Ние живите", "За новия интелектуалец" и "Химн" в блога Книголандия. 

Вижте и видео от интервюто на Майк Уолъс с Айн Ранд от 1959 година:

Преди няколко седмици отидох да гледам “Ръкомахане в Спокан” в Народния театър. Причината, поради която не съм написала реюто до момента, е че (дори сега) нямам идея какво да кажа за тази постановка.

Сюжетът на “Ръкомахане в Спокан” се върти около един убиец и неговото търсене на отрязаната му преди много години ръка. В цялата история са замесени двама дребни мошеници и едно пиколо. И тази фабула би могла да бъде по Тарантиновски чудесна, ако не беше написана от Мартин Макдона. Той, на свой ред е един брутален автор, когото българската публика познава основно с “Пухеният”. Отличителното при Макдона е, че насилието избива във всички посоки на действието и залива зрителите като водопад. Дори и играта на актьорите да ти допадне и режисурата да е чудесна, от пиеса на Макдона си тръгваш със смътно чувство на неудобство и погнуса. Въобще, не се препоръчва за хора със слаби нерви.

Ако разчленя постановката на съставни части, всичко останало заслужава много висока оценка. Явор Гърдев е режисирал нещата с целия възможен реализъм, който отива на подобни творби – той все пак има опит с Макдона от “Пухеният”. Иван Бърнев прави една страхотна роля като бездушевен психопат, точно толкова сив, колкото трябва да бъде. За Леонид Йовчев пък направо не ми се говори – неговият монолог е нещото, което осмисли моето посещение на тази постановка. Допадна ми и метафората на стаята-клетка, която се прокрадва на текстово ниво съвсем леко, но е реализирана в сценографията много подходящо за Камерната сцена.

И все пак всички плюсове не могат да компенсират това, че постановката няма да даде на българския зрител това послание, което може да даде на публиката в САЩ. Ако “Пухеният” третира много по-общочовешки теми и успява да предаде по същия жесток начин нещо ясно за всеки, то “Ръкомахане в Спокан” със своите идеи за политическа коректност, насилие вербално и физическо, няма как да стигне дълбоко в сърцето на българския зрител. А когато махнем посланието от една пиеса на Макдона, то в нея остава отвратителното и гнусното, разнообразено от някой светъл комедиен лъч.

___
снимки: Народен театър

The post Театрално ревю: Ръкомахане в Спокан appeared first on Васи ли?!.

Чтение

(Кликни върху картата за по-голям размер)

Картата на в. Известия е за цените преди една година, но ясно се вижда, че страните, които са изцяло зависими от Газпром получават природния газ на по-високи цени. Страните, в които има различни източници на газ, получават по-ниски цени. Това не се случва заради благоразположението на Газпром, а  заради наличието на конкуренция.

Затова е важно да се строят газопроводи и терминали към други източници на газ, които да осигурят алтернативни доставки и да поддържат цените конкурентни в България.

Блогът за икономика 2013

(Кликни върху картата за по-голям размер)

Картата на в. Известия е за цените преди една година, но ясно се вижда, че страните, които са изцяло зависими от Газпром получават природния газ на по-високи цени. Страните, в които има различни източници на газ, получават по-ниски цени. Това не се случва заради благоразположението на Газпром, а  заради наличието на конкуренция.

Затова е важно да се строят газопроводи и терминали към други източници на газ, които да осигурят алтернативни доставки и да поддържат цените конкурентни в България.

Блогът за икономика 2013

Мартин Стефанов от Монтана е един от десетимата делегати, които ще участват в първия по рода си ТийНЕТ Парламент. Заедно с младежи от цялата страна той ще се включи в приемането на Харта на онлайн правата на младите хора. Дискусията ще се състои на 5 февруари в Народното събрание. Мартин Стефанов е възпитаник на ПТГ „Юрий Гагарин” и Областен председател на Сдружение “Младежки глас” на област Монтана.

По случай Международния ден за безопасен Интернет на 5 февруари 2013 г. в сградата на Народното събрание ще се проведе първия по рода си ТийНЕТ парламент с 10 младежи делегати от цялата страна, които ще обсъдят правата и задълженията на своето поколение и ще приемат Харта на онлайн правата на младите хора.

На техни въпроси ще отговарят Милена Дамянова – заместник-министър на МОНМ, Калин Каменов – председател на ДАЗД, Явор Колев – началник отдел “Трансгранична престъпност” в ГДБОП-МВР , Симона Чаръкчиева – PR на VIVACOM, Габриела Чех – началник на политики за Централна и Източна Европа на Facebook, Ханс Мартенс – завеждащ оценки на въздействието в Европейската мрежа от центрове за безопасен Интернет INS@FE.

Делегатите бяха избрани чрез онлайн гласуване във Facebook, където всеки младеж между 13 и 19 години имаше възможност да подаде кандидатурата си чрез специално разработеното приложение и да набира последователи. В гласуването се включиха над 2500 младежи.

Младежкият парламент се организира от Националния център за безопасен Интернет, координиран от Фондация „Приложни изследвания и комуникации“ и Асоциация Родители и с подкрепата на Програма „Безопасен Интернет“ на Европейската комисия. Инициативата цели да насърчи гражданското участие и отговорното поведение на младите хора в Интернет.

Предаването на живо онлайн от Народното събрание ще се осъществи на специално създадения сайт, през който младите хора от цялата страна ще могат също да изпращат в реално време въпросите си към присъстващите в залата участници.

Събитието ще се състои в сградата на Народното събрание, и се организира с подкрепата на парламентарната Комисия по образованието, науката и въпросите на децата, младежта и спорта и с медийното партньорство на БНТ. Генерален спонсор на събитието е VIVACOM, член на Обществения съвет за безопасен Интернет.

Първият за 2013 година семинар организиран от Interactive Seminars е на тема „Как да печелим повече от своя уебсайт?“ Той е насочен към малки, средни и големи онлайн издатели и ще се опита да отговори изчерпателно на важни въпроси свързани с монетизацията на един уебсайт.

- Как да управляваме рекламните площадки на сайта си?

- Как да намерим рекламодатели за сайта си?

- Как да бъдем ефективни издатели в Google AdSense?

- Как да оптимизираме доходите от реклама?

- Как да използваме оптимално CPC и афилиейт програми?

На семинара ще има гост лектор от Google AdSense, както и редица доказани онлайн маркетинг експерти от България – Иван Иванчев (EasyAds), Камен Янкулов (Prodavalnik.com) и др. Интересна част от събитието ще е панелна дискусия с едни от най- известните издатели в България – Investor.bg, Netinfo, Dir.bg и други.

Лекциите са подходящи за онлайн предприемачи, блогъри, собственици на портали и директории, издатели на новини, всички създаващи интернет съдържание.

Семинарът се организира от Interactive Seminars, част от дигитална агенция Interactive Share и ще се проведе на 21.02.2013г. в зала София на Интерпред.

Цената на регистрацията е 140лв.(с ДДС) като до 14.02 имате възможност да се регистрирате с отстъпка от -25% (цена след отстъпка 105лв с ДДС).

Местата са ограничени, затова побързайте и направете регистрация още сега!

Още информация на сайта на семинара: http://interactive-seminars.com

Инж. Костов, енергиен експерт, твърди пред Plovdivutre, че електроразпределителните дружества у нас не е трябвало да се приватизират, при това на смешно ниска цена. Електроразпределителните дружества в България формирали 8-10 пъти по-голяма печалба, в сравнение с дружествата в чужбина, които си позволявали само 3-5% печалба. Експертът твърди, че електромерите ни могат да се манипулират от разстояние, по електронен път, от самото EVN. Инж. Костов препоръчва да изключим абсолютно всички уреди и за проверим дали елекромерът продължава да върти. “Ако има движение, дори и бавно, това означава, че има паразитни токове, които ...

Време за празници и тържества има много в годината, а поводите за подаръци вървят ръка за ръка с тях. Не са малко и случаите, в които сме поставени пред дилемата, какво да изберем, кое ще се хареса най-много, кое ще е най-подходящо за дадения повод и от мисли за най-страхотния подарък, често пъти веселието може да бъде помрачено.

Не се отчайвайте, а се отдайте изцяло на празниците. Какво по-хубаво от това да направим най-добрия избор за подарък за любимите хора, за близки или по-далечни познати?!

Вече има сайт, който може да предложи изобилие от идеи, различни по видове и много изненади на Вас и вашите приятели и да превърне минутите в подбор на най-страхотния подарък истинско увлечение.

Посетете: GiftsDetective.com и сами ще се убедите. Тук може да откриете най-желания подарък по зададена ключова дума, за ориентация, да разглеждате, поръчвате и споделяте Ваши идеи и мнения.

Този сайт е създаден, с цел да предостави възможност за най-добрата алтернатива за подаръка, който все не ви идва на ум.

Сайта е така проектиран, че всеки може по най-лесния, бърз и удобен начин да поръча, каквото и когато пожелае и то с огромната помощ на търсачката в него.

За да сте максимално улеснени накратко ще представим началната страница, а Вие сами ще се убедите, че намирането на подаръци е истинско удоволствие.

В първата графа на началната страница на GiftsDetective.com, може да зададете стойността, до която трябва да е подаръка, който искате. Всеки обича и иска да може да си позволи скъпи неща, но не всеки може да го направи. Тази графа ще помогне и ще предложи изобилие от разнородни по вид и възможности идеи дори при минимални средства, а Вие решавате, на кое да се спрете.

Идва ред на конкретизиране нуждата от подаръка. Дали става дума за дете, мъж, жена или двойка, трябва само да изберете категорията. Задавайки този елемент, Вие ще сте упътени към магазините за конкретния пол и ще имате възможност да се докоснете до изобилие от идеи.

Всички знаем, че за едни възрасти се избират лесно подаръците, а за други вариантите се свеждат до минимум, много често и до никакви. Третата графа цели да предложи голям избор от подаръци за всяка възраст, а на вас остава решението кое да избирате.

Категорията с „Характер“ е много добра и може би най-полезната. Чрез нея системата ще ви ориентира в правилния подбор, според типа човек, начина му на живот и харесвания. Подменютата ще ви насочат в разнообразни по видове подаръци.

Последното нещо, което трябва да уточните е „Повода“, за който ви е нужен подарък. След като сте попълнили всичко натиснете бутона „Търсене“, а търсачката на самия сайт ще ви отведе до правилното решение и сред множеството предложения за подаръци ще подбере най-добрите алтернативи за Вас.

Има ли нещо по-приятно от избора на подарък от този момент нататък. Вече ще може да се отдадете изцяло на празненствата, защото избора на подарък става така лесно, бързо и удобно, а подбора определено ще е най-добрия. Не се колебайте да споделите своите предложения за подаръци, така всеки ще може да опита от тях, а ползите и удоволствията ще са взаимни.

 Снимка: GiftsDetective