Любопитна за мен случайноаст е, че след постинга "Защо блогвам (посветено на Григор Гачев) получих интересн коментар от известниья блотър sulla,цитирам:

Sulla каза...

Напоследък си твърде продуктивна и задръстваш Мегафона :)

Иван Стойчев - аз такъв го знаех като състудент, а не като Иван Стамболов, ме упреква, че понеже напоследък пиша повече, "задръствам" Мегафона. В случая за мен не е толкова интересно дали това е мнение на Иван или на Каладан (който е мениджъра на Мегафона). Въпросът за мен е - каква е целта на Мегафона? Не знам... Аз не се появявах там месеци. Сега имам мисли и чувства. Не знам да има ограничения за броя постинги в Мегафона. Ако се въведат такива, надявам се да бъда надлежно уведомена, за да се съобразя с новото изискване.

Иване, знам, че звуча гадно, извинявай. Но Мегафон както е замислен и обявен не предполага никакви ограничения. Извини ме за следующия сарказъм - ама това го знаех още като не си знаел що е блог и социална мрежа.

От него, в негово изпълнение, което бе великолепно, чух тази песен за първи път. Да, Иво беше бандит, но както бандит от онова първо поколение, където имаше и чест; така и като човек имаше чест и беше мъж. И да не се бе случил животът му така, Иво винаги щеше да бъде мъж с чест. Всъщност аз и досега мисля, че затова го елиминираха. Започнаха курвенските времена, за които той бе непригоден. Anyway...

Песента, която за мен винаги ще е свързана с него:

[видео]

[край на видеото]

Александр Розенбаум - Утиная охота (Утки)

В плавнях шорох,и легавая застыла чутко
Ай,да выстрел,только повезло опять не мне.
Вечереет,и над озером взлетают утки
Разжирели,утка осенью в большой цене.
Снова осень,закружила карусель мелодий.
Поохочусь,с ветерком по нотам прокачусь.
И сыграю,если я еще на что-то годен
И спою вам,если я на что-нибудь гожусь.

--RF-- Я помню,давно учили меня отец мой и мать.
Лечить-так лечить, любить-так любить,
Гулять-так гулять, стрелять-так стрелять.
Но утки уже летят высоко,
Летать-так летать, я им помашу рукой.

Не жалею, что живу я часто как придется.
Только знаю,что когда-нибудь в один из дней.
Все вернется,обязательно опять вернется,
И погода,и надежда,и тепло друзей.
Так поскучаем,чтобы радостней была минута
Нашей встречи,а она уже не за горой.
Вновь весною из полета возвратятся утки,
Стосковавшись по озерам с голубой водой.

--RF--

Как весной,за лисой гонялся быстрый кречет,
Так и ныне, он свою добычу сторожит.
Не прощайтесь,говорю я вам до скорой встречи,
Все вернется,а вернется-значит будем жить.
Не прощайтесь,говорю я вам до скорой встречи,
Все вернется,а вернется-значит будем жить.

--RF--

Летать-так летать, я им помашу рукой
Летать-так летать, я им помашу рукой

Иво имаше великолепен глас. В друг живот може би станал голям певец. А в трети живот - сериозен, почтен, голям бизнесмен. Но в схемата на тези, които вкараха пионки като Иво, Илия и да ги изброявам ли... - нямаше място за личности. Те бяха пионки с определена цел. Като не ни върши работка, махаме пионката от дъската. Мисля, че и Илия го махнаха, когато разбраха, че той е разбрал, че е пионка и не иска вече да е такава. С Иво стана по-рано и обществено по-незабележимо, защото той не бе амбициозен като Илия, за Кюлев и сравнение не може да става. Иво не беше човек на бизнеса, абе на далаверата не беше човек. В друг свят, в друга държава щеше да е артист. Сърцето му бе на артист.И душата.

Това “лого”, за “ония години” си беше голяма работа. Толкова много мечти, толкова много надежди – само в един символ. Така и не му измислиха име.

Някой го беше лепнал на прозореца на баба Ценка, точно където играехме на улицата и остана много там, поне 5 години преди да избледнее и да се разгради.

Лъвът се оказа проскубан, демокрацията – трудна за избиране, а вече избелява и последния спомен от безгрижните детски игри.

знам, че за повечето от вас средата на октомври е все още лято, или поне ни се иска да е така, но факт е, че децата започват да мислят за Коледа още от септември. тогава започнаха да пристигат първите писма с желания в редакцията на Az-deteto.bg или като коментари в ...

Лицето ви, сеньора, откроява
невиждани от никого неща
Ъгълчетго на усмивката ви
дали ги осъзнава?

Това го писах преди 20 и повече години за жена, в която бях влюбена - платонично - тогава и помисъл нямах, че може да има отношения между жени както между мъже и жени. Бих могла сега, например, да кажа, че в това отношение съм репресирана - не са ми позволили да познавам свободата. В известен смисъл, наистина след края на соца, след 1989 г. открих, че когато обичаш човек, не е задължително да е от другия пол. Да, в този смисъл политическата свобода за мен откри и сексуалната свобода. Съзнавам, че ако не бе дошла демокрацията, едва ли би ми се случило да си позволя да открия, че обичам и жени. Сигурна съм, че има немалко хора като мен, за които свободата е дала и свобода на любовта. Тези неща трудно се признават. За нас - хората над 40-50 години. За днешните млади е по-лесно, особено ако живеят в голям град. Днес е политически коректно да признаваме правото на гей общността, но ми се иска някой да се опита да си спомни как бе преди 20 и повече години. 10-12 % от хората са хомосексуални, а бисексуалните отиват къде 30-40 %. Как сме се чувствали всичси тези хора, още повече,1 че не сме имали и идеята за общност, всеки е мислел, че е някакъв нередняк?

Днес, макар и не остракирани както при соца, за нас все още се говори само клюкарски в съответнити вестникарски рубрики. Фактът, че почти никоя известна публична личност не е "излязла на светло" (да се обяви открито за гей) е поредно доказателство за дълбоко вкоренената репресивност към различното в обществото ни.

Стиховете ми бяха посветени на Златина Русева, белгийска режисьорка от български произход, на която много дължа като човек. Пак да кажа - платонично остана всичко, ако сега бяха отношенията ни - вероятнта щях да бъда пряма, да й кажа какво чувствам. На нея тогава и никак не посмях да покажа. Нищо не посмях.

Макар че отдавна не сме соц, мисля, че има немалко момчета и момичета в моето положение и от опита си (основно негативен - но негативен поради пасивност и премълчавяне) ще им кажа - споделете открито и ясно чувствата си, дори да ви отхвърлят като любовен партньор, светът няма да свърши.

[видео]

[край на видеото]

Милена - Неам нерви

Ходиме голи, ходиме боси,
вятър студен към ушите ни носи,
слухове разни и грозни въпроси,
за милионери и командоси.

Неам нерви...ох неам нерви...

Нямаме хляб да хапнем дори,
знаем кой гений от това ни лиши,
празни щандове и празни градини,
хвалежи безкрайни от много години.

Припев: Неам нерви! /4

Всеки разправя: "Другари, другарки",
а в душата е скрил хилядарки.
"Няма два лева в народната банка",
лъже мръсника - преяжда с луканка!

Припев: ...

Не спирайте тока, че това ни разби!
Цялата система ще трябва да се промени!
Нека не живеем вече в немотия,
че всички ни се смеят на нашта простотия.

Припев: ...

Извода е братя да няма защо,
защото тнднтнднддо.
Нека не гледаме към тая Европа,
че новото време и тука потропа!

Припев: ...

Милена, бунтарката, от "Кравая", от нюуейваджиите, новите пънкове, новата, младата вълна в бг рока, от тези, които не бяха (още?) вписани в системата, изпя това в края на 1989 г. Стана хит - неизбежно - и поради съвпадението с политическите събития.

Но доколкото имам представа за Милена - тази песен не бе конюнктурна. Милена можеш да я окачествиш почти всякак, но не и като конюнктурен творец. За разлика от много нейни колеги, които днес се кичат едва ли не с академичния етикет "дисидент".

Милена е щура и тази нейна щурост тогава случайно съвпадна с всеобщата щурост, обхванала пасмината, наричаща се "български народ". За степента на случайност на съвпадението говори и фактът, че години след така наречената промяна/революция/демокрация Милена намери Великобритания за по-нормална държава, където да живее и твори.

И дори да се абстрахираме от духа на Милена (която си е все същата отпреди двайсет години - ни-се-води-ни-се-кара), а се взрем чисто литературоведски в текста, кое - за Бога - е същностно различно?

Нека съм честна - в момента не съм честна, а професионалано манипулирам читателя. Какъвто е занаятът на всички, които си изкарват хляба от това да съобщават на хората какво тези хора чувстват и/или мислят. За политическите анализатори, социолози, политолози, журналя и прочието обслужващ персонал мисля, че няма нужда да привеждам особени аргументи.

По-интересно е за писателите и прочието творци. Казусът Лени Рифенщал е краен, но аз твърдя, че в изостанали дивашки държави, които са способни на неистови гяволщини, за да се изравнят с водещите държави, неизбежната участ на всеки творец е да избере в каква степен да бъде Лени Рифенщал, тоест до каква степен да колаборира с властта. Ако откажеш да избираш - не си творец - нямаш тиражирани творения. Тоталитаризмът е рожба и форма на масовото общество. Включително масовото производство на култура. Култура извън масовата индустрия няма.

След като си признах порочността като творец и тълкувач на думи, да се върнем на текста на Милена. А дали си струва да пиша толкова дълъг постинг или да се пробвам в анализа отделно? Мда - отделен размисъл ще пиша за "Неам нерви" на Милена.

P.S. Някой, прочел това, чувал ли е Лени Рифенщал?
Извинявам се за наглостта, ако някой - да. Искрено му се извинявам.

Чрез заплаха за протест здравеопазването е на път да бие всякакви рекорди и да получи почти 30% увеличение на бюджета през 2011 (увеличение от 800 милиона лева). За сравнение - средното увеличение на всички останали бюджетни разходи през 2011 година е близо до нулата, защото бюджетът няма средства. За здравеопазването, обаче, изведнъж се намират цели 800 милиона повече (а ако всички останали тръгнат да протестират какво ще стане?).

Увеличение на разходите за здравеопазване, % годишно/средногодишно

Няма друга година, която дори да се доближава до подобно увеличение на здравните разходи, включително годините с висок икономически растеж, висока инфлация, големи излишъци. За сравнение, средногодишното увеличение на бюджетните разходи за здравеопазване е 11% за периода 1998-2010. 

Общо правителствените разходи за здравеопазване ще достигнат 3.6 милиарда лева през 2011 година – или с 343% повече отколкото през 1998 година. Всъщност, само увеличението на бюджетните разходи за здраве през 2011 година е повече отколкото общите разходи за здравеопазване през 1998 година. Общо за периода 1998-2011 година похарчените от държавата пари за здравеопазване са 30 милиарда лева.

Правителствени разходи за здравеопазване, млн.лв.

Източник: Министерство на финансите

Огромното увеличение на разходите през 2011 няма да промени системата – както предишните увеличения също не я промениха. Здравната система се нуждае от структурни промени, които да премахнат сегашните погрешни стимули (всеки има стимул за постоянно увеличение на оборотите, а никой няма стимул за ефективност и качество). Такива структурни промени не са предвидени. Предвидено е просто харчене на повече пари, които ще изтекат без ефект. Всъщност, ще имат негативен ефект, тъй като заради това харчене се увеличават осигуровките и се натоварва пазарът на труда.

По-долу в графиката има данни от едно изследване на здравната каса – според което за 4 години броят на хората, лекувани в болница, се е увеличил драстично от 1.3 милиона годишно на над 2 милиона годишно (а населението намалява, има и емиграция). И тъй като няма някакво реално увеличение на заболеваемостта, това означава, че масово се надписват пътеки и се отчитат повече лекувани от реалните (още по-страшно би било ако се лекуват и оперират хора, които нямат нужда).

Източник: НЗОК

Накрая ще засегна една доста продължително повтаряна (и невярна) теза – че България отделяла малко за здравеопазване като дял от БВП. Твърди се, че в България отделяме само 4% от БВП за здравеопазване, а в другите страни е двойно повече. Обаче, всъщност, въобще не е така – защото тези 4% от БВП са само правителствените разходи за здравеопазване. Като се включат всички разходи (вкл. държавни и частни), България отделя за здраве над 7% от БВП, сравнимо и дори повече от страните в региона (и това са официални данни, т.е. не включват плащания под масата).

Общи разходи за здравеопазване, % от БВП

Източник: Евростат (данни за 2008 г. с изключение на Словакия, България и Латвия – 2006 г.)

Блогът за икономика 2010

видеото във Vimeo.

Явор Джонев за оценките (похвалите в начална възраст, оценките в училище и наградите в работата), като въшни мотиватори за учене, самостоятелност и креативност и ще предложи алтернативни подходи.

Шефът на БДЖ излезе по телевизията, за да обясни дали е „директор” или „директор в оставка”. Поводът за оставката е поредната катастрофа на влак, която спрямо предишната катастрофа станала, както се изрази директорът, „в много малко разстояние от време”, с което, без да се усети, направи фундаментален принос към теоретичната физика. Що се отнася до оставката, той бил казал, че е готов да подаде оставка, а глупавите медии разбрали, че е подал оставка. Затова после от неговия прес-център трябвало да обясняват кое как е. Причината за катастрофата била тази, че някакъв капак от локомотива се отпрал и паднал на релсите, вагоните минали през него, поради което последните три дерайлирали. Директорът на БДЖ успокои обществеността, че локомотивът имал всички документи за благонадеждност, които били в сила цели пет години, а точно на този локомотив сертификатът изтичал чак през 2013 година. Тоест всичко с локомотива било наред. Това харесвам на нашата администрация – локомотивът се разпада на пътя, а тя се хвали, че документите са наред.

Но въпреки безупречното състояние на документацията, шефът на БДЖ „остава в готовност да си подаде оставката”. Какво точно означава това? Рей Бредбъри би се изразил: „оставката е занимание самотно”. Какво значи оставката да ти е в джоба? Или я подаваш, или не я подаваш. Ако началникът ти я поиска и ти я подадеш, то това не е оставка, а чисто изритване. Оставката е акт на самопреценка за несправяне и за лично недостойнство да заемаш поста, на който обществото те е сложило. За такова нещо няма готовност. Когато изпиташ въпросното недостойнство, подаваш си оставката, за да спасиш останалото си достойнство.

Често сравняват държавата с кораб в бурното море на кризата. На мен тя повече ми прилича на влак в тъмните и опушени тунели под Балкана.

[видео]

[край на видеото]

Толкова страст - с такъв минимализъм... Движенията са до суха академичност прости, а страстта струи... Защо съм влюбена в този танц... Може би това ни липсва, на т.нар. интелектуалци - естесвената, струящата природна простота

Когато цифрите говорят, блогърите мълчат!

От днес вече съм магистър по Информационни системи – СУ, ФМИ. Писаха ми 6-ца, като рецензентът (ас. Калин Николов) и дипломният ръководител (доц. д-р Калоянова) се изказаха много добре за творчеството ми. Ето пълното съдържание на теоретичната част от дипломната работа.

Основната идея на дипломната работа е да търси общи характеристики на NoSQL базите данни, да опише в известни детайли техни особености и как работят и да направи базово сравнение. Засегнал съм въпроси като Евентуална консистентност, теоремата CAP, MapReduce, базите данни BigTable, Dynamo, Cassandra, CouchDB, MongoDB, Riak, Redis, HBase и др.

В процеса на изучаване и тестване не намерих категоричен личен фаворит – база данни, която да измести RDBMS. Има много хляб в MongoDB и CouchDB, но с доста условности. Мога да дам доста причини, за да бъде или да не бъде внедрена всяка една от разгледаните бази от данни. Така или иначе, ако имате проблем с голямо количество данни и сериозно натоварване, NoSQL е евтин вариант, който може да ви даде много, но трябва да се подходи умно и информирано.

Ето и презентацията от защитата ми, при все че без обясненията, самите слайдове не са много полезни. Във файла на презентацията има бележки, които дават идея за какво иде реч.

Специални благодарности на всички, които консултираха отделни аспекти на NoSQL течението, особено на Марто Лазаров (май идеята е негова, покрай работата му с MongoDB) и Метин Акат, който сподели ценна информация за ефективната употреба на CouchDB. Благодарност и на всички останали приятели, които ме изтърпяха да им говоря за NoSQL, на всички етапи от незнанието ми

(терапевтични приказки за деца, самоконтрол)

Пред витрината хленчи момченце:
-Купи ми! Купи ми!
Мама слуша, слуша, накрая не издържа и купува. Занасят новата играчка в къщи. Детето се забавлява малко с нея и я захвърля в ъгъла. А там вече цяла планина "купи-купи" е пораснала.

Върви по улицата баба с Алка. Момиченцето вижда нещо интересно и иска да го купят. Баба спокойно обяснява:
-Сега нямаме парички. Само за мляко.
Алка е умница, замисля се за мъничко и казва:
-Е, добре, после!
После забравя даже какво е поискала, но че паричките са малко - помни. И ако и се прииска още нещо, сама си казва:
-После, после!
Дребосъче, а сама управлява желанията си.

Веднъж крал Фридрих, уморен от важни дела, излязъл на разходка. На тъмната алея се сблъскал със слепец.
-Кой си ти? - попитал Фридрих.
-Аз съм крал! - отвърнал слепецът.
-Крал? - удивил се монархът. - И кого управляваш?
-Себе си! - отвърнал слепецът и продължил нататък.
Фридрих се замислил. Може би, действително е по-лесно да заповядваш на цяла държава, отколкото на себе си и собствените си желания?

А ето на Алка не и е трудно. Вижда на витрината хубава играчка или вкусно лакомство и махва с ръчичка:
-После, после ...
Не е ли кралица?

Борис Ганаго

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Защо пиша в този блог?

Въпрос, който си задавах няколко пъти в последните 5-6 години. Бих могла да пусна сърч в блога и да намеря отговорите, които съм си давала. Но ние се меним, и отговорите с нас. Всеки от нас се променя и - повечето не осъзнават - че променят и мотивацията си за дадено поведение. Поведението продължава, но вече по други причини. Аз поне съзнавам, че започнах блога с едни мотиви, те се промениха, после още се промениха - и когато ми бе трудно да лъжа себе си, че ония старите мотиви са си все те - спрях да пиша. Осъзнах, че или трябва имам сегашни, днешни - за днешната ми личност мотиви; или да не поддържам една лъжа. Лъжа е, когато правиш нещо, обяснявайки го пред себе си с неща, които не са истина.

Кратко ще кажа, че започнах да блогвам заради хора като Йовко, Зелен Крокодил, Григор Гачев, ОрангУтан и те се знаят от онова поколение първи блогъри. Заразиха ме с идеята, че можеш да изразяваш себе си - без цензура, без оценка - и от това има смисъл.. На хората като Йовко и другите днес съм дълбоко благодарна - за чувството за свобода, което ми показаха, че го има в нета. По-точно - свободата, която я има в нета.

Тук прескачам цяла епоха в нет-живота ми, за да стигна до закономерния момент, в който научих, че Бареков има блог и че Венета Райкова си споделяла във Фейсбук с Боби Цанков съкровености малко преди да го гръмнат. Тогава спрях да пиша. И ако е останал някой от хората, които са ме чели отпреди, си спомнят, че близо година не писах. Всъщност трябва ли на когото и да е да му пука?

Което директно опира до въпроса: аз защо, или за кого пиша? Не знам..., вече не знам със сигурност, както знаех преди 5 години. Знам обаче, че пиша повече за себе си - каквато съм и каквото мисля; и оттам - за хората, на които съм им интересна такава. Не искам (както преди 2-3 години) да съм популярен блогър. Мисля, че заради това се отказах от всякаква политическа коректност. Допреди 2-3 и повече години се стараех да не засягам безоснователно никого. Сега, когато привърши дългата ми блогабстиненция, засягам и бих засегнала всекиго. Ако го чувствам и мисля. Майната й на коректността, майната й на популярността. На когото не му харесва, да не ме чете. Ама толкова ми е все едно. Блогът е мой и за мен. Ако някой намери нещо интересно за него - драго ще ми е. Ако не - какво значение има.

P.S. Писах тезе размисли, оставяйки ги в draft-а, защото не мислех, че имат какъвто и да е смисъл. Не че сега намирам особен такъв, но попаднах на постинг на Григор, свързан с тази тема - и си помислих - а може би има смисъл да публикувам тези (без)смисли...

Вдъхновено от Георги Ангелов и екипа му

В своей очередной книге "(Не)послушные рынки" плодотворный автор знаменитой "Фрактальной геометрии природы" (1982 год) Бенуа Мандельброт вновь подрывает устои. На сей раз - современной финансовой теории - той самой, которую преподают в самых престижных школах бизнеса мира, и на которой построена глобальная финансовая система. Это совершенно новый, революционный взгляд на финансы, способный перевернуть наши представления о них с ног на голову.

У нас успешните реформи не са много. Под "успешна" имам предвид реформата като цялост - планирана, за да реши определени проблеми и да постигне определени цели, и реализирана съответно този план.

Нашенските реформи в огромната си част мязат на оня великолепен филм "Привързаният балон" (1967) на голямата режисьорка Бинка Желязкова. Сбириток селяни от неназован, но дълбоко близък на всеки зрител дивашки край, решават да докопат един незнайно как зависнал над селото им баражен балон (действието се развива през Втората световна война) и, разбира се, се развихрят плановете на всеки за личната далавера с парчето тъкан от балона, което ще им се падне. Преследвайки балона, нашите хора обаче се сблъскват с подобна дивашко-селска тълпа другоселци. И се захваща хероическа епика, наситена с дълбоки размисли за живота като такъв и нашите цели в него. Края няма да го кажа, освен да го обобща като всеобщ крах на съвкупния дивашки примитивизъм на сбириток люде, всеки от които се надява, че ще прекара другите. Притчата бе толкова силна, че филма го забраниха и чак след 1990 г. видя широк екраан.

Та и нашите реформи след 1990 г. са подобна дивашко-примитивна картинка. С три изключения:

1. Финансовата стабилизация, реализирана от финансовия министър Иван Костов в началото на 1991 г.

2. Стратегическите реформи на премиера Костов, направили от България функционираща пазарна икономика и демократична държава - чиито резултат бе в крайна сметка приемането ни в НАТО и ЕС

3. Реформата на Даниел Вълчев в средното образование от 2005-2006 г.

Първите две няма да обсъждам, защото и в двата случая Костов бе привилегирован от общата политико-икономико-социална ситуация - което не намалява ни най-малко заслугите му. Но в темата си търся сравнение с Бойко (да се свети името му), а трябва да призная, че подобни привилегии (като на Костов - призван да спасява потъващия кораб) той няма.

Имаше (мисля, и още има) една огромна привилегия - почти религиозната вяра в него, че ще докопа балона, направен от фина и здрава коприна, и справедливо ще даде парче на всеки. Затова съм бясна като гледам как той отписа, зачеркна здравната реформа и реформата на академичното образование.

Затова искам да припомня реформата на Даниел Вълчев, която е невероятна - като се има предвид неблагоприятната обща (във всякакъв смисъл) ситуация. Едно от нещата, които трябваше да се направят, бе да се закрият десетки, да не кажа стотици училища в селца и малки градчета, в които учеха шепички ученици - ама дотам шепички, че събираха заедно в един урок ученици от 5-ти до 8-ми клас например - за качество да говорим ли?

Няма подобно нещо в страните, на които ни се иска да приличаме. В САЩ, в Швеция, в Норвегия, във Франция и пр.под. са изчислили къде е изгодно (не само икономически, но и като гарантирано качество на образованието) да има училища и децата от по-малките населени места, дори от отделни ферми ги возят със специален училищен автобус до голямото училище, и съответно ги връщат.

У нас 15 години никоя политическа сила не се осмели дори да заяви, че ще закрие малките училища. Защото те са вредни преди всичко за децата от тях. Щото получават никакво образование. Вълчев първи го каза. Както каза и че директорите не бива да реват на рамото на общината за всичко, а да имат значими правомощия сами да управляват училищния бюджет.

И се надигна вой, не - ами страшно стана. Отговорът бе най-голямата в историята на новия български синдикализъм стачка. Аз тогава бях на страната на стачниците (което е отразено и в този блог). Но по-късно си дадох сметка, че хилядите учители бяха излъгани, манипулирани и употребени. От една страна - от незаявилите се като общ фронт, но реално съществуващ - на местническите интереси. Донякъде бих могла да го идентифицирам с Организацията на българските общини (сакън, как ще ни затваряте извора на образование?); донякъде с партията ДПС - защото в техните общини трябваше да се закрият най-много училища. Другата заинтересована група, която изигра решаваща роля в манипулацията на обикновените учители, бяха учителските синдикати. (Отварям скоба - по принцип смятам, че в новата, след 1990 г. история, синдикатите играеха изцяло вредна, паразитна, кръвопийска роля. Но друг път - за това.)

Даниел Вълчев успя. И сега, почти пет години по-късно, не мисля, че ще се намери обективен анализатор, който да оцени негативно реформата му. Включително маркирам още една нейна съставна част - матурите и изобщо външното оценяване на отделните образователни етапи.

Как и защо успя? Ако аз бях Бойко Борисов, щях сериозно да си задам този въпрос. Защото:

1. На Вълчев не му пукаше за собственото му политическо бъдеще. Дани Вълчев виждаше идващия залез на царедворците; а пък самият той нямаше намерение да се боричка за огризките от царедворщината. Сред причините за това, освен интелект и достойнство, е и професионалната му квалификация - той е великолепен доказал се юрист и хлябът му не зависи от партии и прочие измекярщини.

2. Вълчев имаше решаващата подкрепа на Пламен Орешарски. Не на Станишев - Ставнишев се държа като пухльо, както винаги в критични ситуации. Но Орешарски имаше изключително силни властни позиции в кабинета - най-вече защото като не член на БСП, а доказал се през годините висш финансов чиновник при всички правителства бе
парекселанс гаранция пред международния финансов свят за финансовата прогнозируемост на България. И Орешарски също нямаше никакви гаранции за политическото си бъдеще; но имаше гаранции като на Дани Вълчев - собствения си професионализъм.

Днес как е с реформите?

1. Бойко хвърли на кучетата Анна-Мария Борисова и начинът, по който го направи, сочи само едно - страх! страх! страх! Страх от мафията Български лекарски съюз, респективно от негативната обществена вълна, която тази мафия ще надигне срещу него. Не е въпросът в качествата/недостатъците на Борисова. Въпросът е Бойковият страх.

2. Бойко предаде (още не е хвърлил на кучетата, но докога?) Сергей Игнатов, заставайки на позицията на феодалните старци от БАН и размножилите се като злокачествен тумор университети, включващи невероятен брой професори, доценти и прочие ненужни твари.

Какво иска да каже авторът с тая стара история:
За реформи се иска дупе, уважаеми господин министър-председател!

Понякога, когато снимам подобен грандиозен пейзаж, с интересна част в далечината, включвам фотоапарата на самоснимачка и обикновено присядам на преден план, като наблюдател.

Браян Кинг (Brian King) хаква за Mozilla още от 1999 година. Президент е на Mozdev.org и е автор на две книги „Firefox Hacks: Tips & Tools for Next-Generation Web Browsing“ и „Creating Applications with Mozilla“ (O’Reilly).

Бил е част от проекта KOMODO, който е за разработка на IDE за повечето програмни езици, базиран на технологии на Mozilla.

Ако има човек, който знае почти всичко за това, което ви интересува за Firefox, Mozilla, как да пишете код за тях или всичко, което ви хрумне, това е Браян.

Браян е разработчик/програмист и ще изнесе точно такава лекция. Останете в очакване :)

Още по темата:

1. Mozilla Събития в София и Русе

Снощи гледах „Социалната мрежа“ и е малко да се каже, че бях много впечатлен.

Филмът разказва историята на Марк Цукерберг, създателят на сещате се какво - фейсбук.

Филмът е изпълнен с жокери. .

Жокери, защо е най-добре да си в студент в Америка (имам предвид САЩ), ако искаш да постигнеш върхове в бизнеса.

Защо е жизнено важно да учиш в най-добрите университети, например в Харвард.

Защо, въпреки че си учил в Харвард, най-доброто място за интернет бизнес е в Калифорния. Така че се ориентирай към Станфорд отсега.

Защо САЩ е най-великата държава в света (подсказ - стандарти в образованието и в другите видове възпитание на студентите, но и други неща) и защо американската мечта е все още жива.

Докъде може да стигне политическата коректност.

Колко сериозна е съдебната система.

Сюжетът не е сложен (разкривам подробности, чети на свой собствен риск нататък) – Марк Цукерберг е зубър, гениален програмист и с безпогрешен инстинкт за пазара. Проблем е, че е напълно асоциален и груб към жените (Повече от Джони Наш в „Красив ум“). Една вечер успява да надмине себе си в грубостите си (всъщност той е толкова зле, че не се усеща) и девойката, с която е излязъл, го откача по възможно най-светкавичния начин.

Марк се прибира, пише един злобарски текст в блога си, и се почва една...

Във филма участва и Джъстин Тимбърлейк в ролята на Шон Паркър - създателят на Напстър (Шон, ти си велик) и визионер във Фейсбук. И с не много добър характер.

Филм за предприемачеството, успеха в живота, успеха с жените, приоритетите, приятелството, какво значи да си джентълмен, колко голяма хапка от гъза ти може да си отхапе американската съдебна система, ако не внимаваш.

Може би се разнежих от него и си въобразявам всичко позитивно отгоре, защото ме върна към основаването на „Нет Инфо“, в което минаха най-лудите години от кариерата ми. И е поразително как се повтарят сюжети и характери в съвсем различни обстоятелства.

PS. Абе хора, къде е женската тоалетна в киното в мола на „Хемус“? Не я открихме.

Никога не е скучно в държавата на синдикатите, всеки ден нов заек изскача от шапката им. След като синдикатите прокараха вредната идея да се вдигнат осигуровките, сега искат да национализират професионалните пенсионни фондове, ППФ. 

Асоциацията на пенсионните фондове има становище по въпроса, в което между другото казват:

в болшинството от цитираните факти и цифри, които се използват като аргументи в подкрепа на направеното предложение са неверни, а някои от тях и целенасочено манипулирани. В тази връзка не можем да приемем, че при изразяването на публични позиции по посочения въпрос, представители на държавни и обществени институции не боравят с действителни и официални данни за резултатите от дейността на професионалните пенсионни фондове, а си позволяват да ползват непроверени цифри и твърдения, чрез които да влияят на общественото мнение. Трябва със съжаление да посочим, че част от коментиращите темата, според нас със сигурност разполагат с реалните данни за дейността и състоянието на професионалните фондове, но не се позовават на тях и разпространяват данни и информация, които не отговарят на реалностите. 

И ето един прелюбопитен пример за защитаваното от синдикатите ранно пенсиониране:

Пенсионер от 2009 г.  с отпусната пенсия от ДОО; възраст 45 г., брой вноски в професионален пенсионен фонд – 1 (една!)

Лицето не е работило при вредни условия на труд през последните 10 години, преди да се пенсионира като категориен работник с всички привилегии, произтичащи от това. Лицето си е "уредило" работа като категориен работник само за 1 месец, за да изпълни условията за ранно пенсиониране и да получи пожизнена пенсия от ДОО.

И ето идеята на синдикатите – горепосоченото ранно пенсионирало се лице, което е внесло една-единствена вноска в професионален пенсионен фонд – да получава същата пенсия като хората, които 10 години са внасяли. Как да стане това, след като това лице има минимална сума в личната си сметка? Синдикатите са го измислили – да се се национализират пенсионните фондове и се дават равни пенсии на всички ранно пенсиониращи се, независимо дали са внасяли или не. Разбира се, тъй като няма да стигнат парите, останалите данъкоплатци (които не се пенсионират рано) ще платят разликата.

Блогът за икономика 2010

Не искам да ви говоря като “дядо ви”, но… Едно време, когато изучаването на историята на конгресите на БКП беше (повече от) задължително в университетите, ни набиваха в главите не само номерацията на конгресите, кой от кой “по-исторически”, но и техните наименования според определена специфика на великото събитие в конкретния контекст. Например: “Конгрес на победилия [...]

Тези дни дъщеря ми донесе от градината едно хартиено лъвче. Така и не разбрах кое точно тя е изрязала- сложният контур или е успяла сама да прегъне безупречните гънки. Сигурно това е било по програма, но се съмнявам да има полза от такова упражнение, ако децата сами не са го направят, толкова колкото са им възможностите. През почивните дъждовни дни си направихме у дома един хартиен зоопарк с всякакви видове животни, които този път тя сама изрязваше и сгъваше.

Уменията за изрязване с ножичка и прегъване се постигат бавно и винаги е добре ако се започне от прости форми и сгъвки. Това е полезно много за развиване на фината моторика при децата, така че не е добре друг да го прави, вмесно децата:)

Използвайте скролера на прозореца, за да видите всички документи. Когато кликнете върху дадена картинка, тя ще се увеличи и ще може да я разпечатате на принтер.

Вижте още много занимания за изрязване с ножичка:

Хартиени играчки:

Продукти:
700г пуешко месо
1 картоф
1 морков
1 червен домат
1 глава лук
1 средна глава целина
100г фиде
1 яйце
200г кисело мляко
1ч.л. сол

Приготвяне:
Месото се слага в тенджера. Налива се вода колкото да го покрие. Съдът се поставя на включен котлон. Когато заври водата се обира кръвта, отделена на повърхноста. Месото се оставя да поври 30 минути. След това съдът се оттегля. Пуешкото се изважда в чиния. Отделя се от кокалите. Нарязва се на късчета. Бульонът се прецежда. Лукът се бели, измива и реже на дребно. Картофът, морковът и главата целина се белят и измиват. Режат се на малки кубчета. Доматът се измива. Почиства се ципата му. Реже се на  ладии. В тенджера се слагат зеленчуците, без домата. Добавя се късчетата месо. Налива се прецеденият бульон. Долива се още 300- 400мл вода. Съдът се поставя на включен котлон. Похлупва се и се оставя да ври на тих огън. След 30 минути варене, се добавя доматът и 1ч.л. сол. Похлупва се. След още 30 минути варене, се отхлупва, за да се поръси фидето. Накрая се поръсва се със сух, стрит тарос. Оставя се за 30 минути да изстине. Едва тогава се застройва с разбито яйце и кисело мляко. Супата се поднася топла.

Както каза Вили, докато обсъждахме днешния пътепис: Да боднем още едно маркчерче на картата! За мен също беше изненада, че досега нямаме отделене разказ за Верона, но се оказа, че е така. Така днес Вили ще има честта да бодне ново място на нашата карта – Верона.

Приятно четене:

Истинският град на една измислена любов: Верона

Buongiorno! :)

Когато за пръв път отидох във Верона, бях "организирана", т.е. с група от българска туристическа фирма. Но това, което успях да видя от града, си беше разочарование за мен. Защо ли? Защото, общо взето, схемата за организираните ни туристи е следната: автобусите се паркират на големия паркинг зад кметството или там някъде; групите се изсипват на Piazza Bra, спират за малко в близост до фонтана и статуята на Виторио Емануеле II; всички послушно настройват уши към екскурзовода си, но почти веднага го изключват и започват да снимат; после се юрват вкупом по Via Mazzini, въртят глави към бутиците наляво-надясно, и току подбягват, за да не се изгубят от екскурзовода, защото никой не им казва, че в историческия център на Верона не е пък чак толкова лесно да се изгубиш; излизат на Piazza delle Erbe; отново 5 мин. край екскурзовода и още толкова за снимки. Слeдва Piazza dei Signori, който е буквално зад гърба на една от сградите - нов престой десетина минутки; 20 крачки обратно до предишния площад; оттам 100 м надолу по Via Cappello и следват 10-15 минути бутаница в двора на къщата на Жулиета. После отново по Via Mazzini или по Via Stella се връщат към Piazza Bra, в единия край на който е Arena di Verona. Tук, евентуално, им отпускат 20-30 мин. свободно време, след което - "на тъгъдъг" към автобуса, и: Чао, Верона! Ама "bella" ли си, не си ли - от препускане много не разбрах... Но, после ще гледам къде съм била, три пъти "ура" за дигиталните фотоапарати! Значи, кой каквото видял - видял. Кой каквото успял да щракне - щракнал. A eкскурзията продължава. Пък на който му е било малко, като на моя милост, да си се организира друг път сам. Т.е., ако сте с група, най-често престоят ви във Верона ще е около час и половина, до два часа :(

А този стар и приветлив град може да ви покаже повече. Мноого повече!

Затова дори и вече да сте го видели по описания начин, не се колебайте да се самоорганизирате и да го посетите отново. И тогава ще разберете, че старата част на Верона е много компактна и по която и уличка да тръгнеш, накрая стигаш до брега на реката.

[caption id="" align="aligncenter" width="641" caption="Верона - панорама от Castelo San Pietro"][/caption]

С размери около 2,5 на 1,5 км, включително Castelo San Pietro на хълма оттатък реката, практически за около 4 часа, без търчане, може да се види почти всичко по-важно. Ама казах "да се види", а за да разгледате забележителностите спокойно и да усетите атмосферата на Верона, по-добре си дайте ден, че и два. Ако пък имате още повече време, струва си после да мръднете само на двайсетина километра на северозапад - толкова близко е най-голямото италианско езеро Гарда, което е и едно от най-красивите италиански езера. И, ако се решите на няколко часа разходка с корабче по езерото или с ферибота /той е по-евтин/ - о, после няма да съжалявате за парите си! Красотата на пейзажите неусетно ще изтрие всичко негативно, гаднярски скатало се из най-гънките на душата ви. Гарда ще ви подейства като балсам :) ... Или емоционална дрога ;) ... Абе, накратко: радостта, че живееш, просто "размазва" ;)

[caption id="" align="aligncenter" width="575" caption="Езерото Гарда - изглед откъм Рива дел Гарда"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="603" caption="Езерото Гарда - насреща вдясно е градчето Торболе, вляво е Наго-Торболе"][/caption]

Но думата ми беше за Верона ;)

Ако можем да оприличим Рим с красива и лъскава, но попрецъфтяла пърхаща жена, с пищни форми и клонящо към предизвикателно поведение; Флоренция - с интелигентна, елегантна и изискана дама на средна възраст; а Венеция - с непоправима романтичка, имаща по нещичко и от двете, но много непукис и неглиже; то Верона оставя усещането за одухотворена, вечно влюбена жена. И не е само заради факта, че къщата на прочутата Шекспирова Жулиета е точно в този град, на Via Cappello №23, само на две пресечки от реката. [geo_mashup_map] А реката се казва Адидже и точно във Верона прави едни от най-живописните си завои. [caption id="" align="aligncenter" width="543" caption="Верона - река Адидже и белият Ponte Risorgimento"][/caption]

Самият град Верона се намира почти по средата на пътя между Венеция и Милано. Момент, само 10 секунди за история: Верона /първоначално Верония/ е възникнала като селище през 4 в. пр.н.е. През 89 г. пр.н.е. става римска колония, а 10 г. по-късно получава статут на самостоятелна община. После по някое време, около 12-13 в. се обособява като отделен град-държава, а през 15 век преминава към Венеция... Но Верона е разположена на едно такова място, че е била и е важна пресечна точка на много пътища, затова често е била обект на конфликтни интереси... ее-мии, понякога решавани и с тупаник :) Особено апетитна била за готите, за византийците дори, за германци, французи. Разбира се, че и Наполеон не я пропуска. А с окупацията на Верона слага край на Венецианската република. Днес е град с около 265 хил. жители, а заради добре запазените сгради с голямо историческо значение, от 2000-та година е в списъка на световното наслество на ЮНЕСКО.

Какво да видим във Верона

** Най-големият площад в града, Piazza Bra, който няма как да подминете, защото е нещо като отправна точка към всичко останало. На площада има малка градинка с нежен фонтан и пейки, където човек може да поседне и отмаряйки леко, да се наслади на онова, което го заобикаля: тежката неокласическа сграда на Кметството, опасана с колони; подобното мастодонтско здание на Palazzo Barbieri; огромната Arena di Verona в единия край на площада; конната статуя на Виторио Емануеле II; Porta Nuova; и жизнерадостната редица от типични, елегантни сгради с кафенета и ресторантчета под зелените тенти. Ама, ако сте нискобюджетни, не сядайте точно там на кафенце или биричка; по-добре по из уличките, където, впрочем, също е Верона ;) [caption id="" align="aligncenter" width="538" caption="Верона - Piazza Bra, арката насреща е Porta Nuova"][/caption]

** Arena di Verona е огромен, много добре запазен, но и добре поддържан амфитеатър от времето на Римската империя, изграден през 1-ви век от н.е., който се използва и днес. Той е третият по големина амфитеатър, оцелял до наши дни от древността. Ако отидете във Верона по време на оперния сезон, можете да включите и някое представление на Arena di Verona в програмата си. Случват се, казват, и по-евтинки билети, зависи най-вече от това кой ще пее.

[caption id="" align="aligncenter" width="545" caption="Верона - Arena di Verona отвътре"][/caption]

** Castel Vecchio се намира на брега на река Адидже и първоначално е изпълнявал роля на фортификационно съоръжение. Днес там е разположен Градският художествен музей с богати колекции от средновековни скулптури и ренесансови картини. Към Castel vecchio принадлежи и Ponte Scaligero, който... хмм, не е ли малко странен? /Забележка: Ponte означава "мост" на италиански./

[caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Верона - Castel Vecchio е червеникавото строение с кулата"][/caption]

[caption id="" align="aligncenter" width="554" caption="Верона - странният Ponte Scaligero"][/caption]

** Castel San Pietro се намира на другия бряг на реката. Разположен е над един римски амфитеатър от 1-ви век пр.н.е. До него /кастела, де/ се стига по една тиха, вита, стъпаловидна уличка между къщите. Всъщност Castel San Pietro са бивши казарми от времето на австрийската окупация /мисля от около 1850 и някоя година/. След като са спрели да ги използват по предназначение, мястото е било отворено за всеки, който иска и не го мързи да се полюбува на панорамата на града. Има и ресторант, и кафе - никого няма да оставят гладен, жаден, уморен... и с пари ;)

[caption id="" align="aligncenter" width="605" caption="Верона - Castel San Pietro е на хълма сред кипарисите"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="599" caption="Верона - тази живописна уличка на стъпала води към Castel San Pietro"][/caption]

** На същия бряг на реката се намира едно много приятно, релаксиращо местенце, което си струва да се посети: Giardino Giusti /с Palazzo Giusti/. Тази ренесансова градина /или неголям парк/ се намира на десетина минутки пеш от Castel San Pietro, а от Arena di Verona e на 15 минутки пеш, като се минава по Ponte Nuovo. Градината е създадена още през 1570 г. от Агостино Джусти. Очевидно веронци си я поддържат добре - то са подкастрени чимшири и плетове, кипариси, скулптури, фонтанчета, лабиринти... Giardino Giusti е просто един великолепен "остров" от ярка, свежа зеленина, която ох, толкова хубаво освежава в лятната жега... отмаря уморените крака и гърбове, насища със спокойствие и положителна енергия.

[caption id="" align="aligncenter" width="610" caption="Верона - кътче от Giardino Giusti"][/caption]

** Доминиканската църква Santа Anastasia се намира в най-древното кътче на града, в близост до Ponte Pietra. Започната била по идея на доминиканските монаси Фра Бенвенуто да Имола и Фра Никола да Имола в 1280 г., но завършена едва в 1400 г., а осветена пък чак в 1471 г. До 1808 г. е използвана от Доминиканския орден. Впечатляващи, прекрасни са златните мозайки вътре, но снимката, която показвам, е от Уикипедията, понеже вътре "No, no camera, signora, no camera!" /Много язък! :( /

[caption id="" align="aligncenter" width="610" caption="Верона - църквата Santа Anastasia"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="602" caption="Верона - Santа Anastasia отвътре"][/caption]

** Piazza delle Erbe се намира точно в централната част на историческия "полуостров" и датира още от римско време. Казвам "полуостров", защото точно тук река Адидже прави един доста остър завой и, гледан отвисоко, старият град на Верона има вид на полуостров. През вековете Piazza delle Erbe е изпълнявал важна роля. Освен, че там е била сградата на градската администрация, той е бил и мястото за срещи на населението, тъй като още от древността та до ден днешен, тук има пазар. Да бе, най-обикновен пазар за плодове и зеленчуци. Е, не липсват и сергии с китайски "парцали", чанти, футболни фланелки и, разбира се, сувенири. А най-интересният "елемент" от време оно, който и веднага привлича погледа, е 83-метровата кула Lamberti. Започнали да я строят през 1172 г. и я строили, на ден по камък сигурно, таман три века :) Турили "черешката на тортата", т.е. камбаните Marangona чак през 1464 г. и прерязали лентата - обектът окончателно влязал в експлоатация :) На Piazza delle Erbe се намира и Търговската камара - една сграда от 1301 г.

[caption id="" align="aligncenter" width="605" caption="Верона - Piazza delle Erbe, но кулата Lamberi е вдясно и не се вижда."][/caption]

** Palazzo Mafei датира от 1600 и някоя година. Интересно изглеждат накацалите по покрива на този палацо статуи на Юпитер, Меркурий, Аполон, Херкулес, Венера и Минерва - все богове от римската митология. А споменавам Palazzo Mafei, защото това е една от само няколкото сгради в бароков стил във Верона. Днес в нея се помещава туристически офис. Колко прозаично :(

[caption id="" align="aligncenter" width="605" caption="Верона - няколко от статуите по покрива Palazzo Mafei"][/caption]

** Разбира се, че има още интересни местенца за разглеждане във Верона, няма да споменавам всичките, нека всеки си има шанса на откривател :) Но пък няма как да пропусна онази забележителност, с която Верона е станала най-известна. Просто ви я оставих за десерт ;) Навярно всеки е чувал за прочутата любовна история на Ромео и Жулиета. Нали? Но защо ли многоуважаемият сър Шекспир си е избрал именно Верона за сцена на събитията, които описал в безподобния си бестселър? Може би някога е посетил града и, също като на мен, му се е сторило, че той не е така удивителен като Венеция, нито толкова съблазнителен като Рим или чаровно респектиращ като Флоренция, но в него има нещо, витае нещо едва доловимо и трудно описуемо, което през цялото време е с теб. А когато си тръгнеш, в душата ти се разстила една смесица от приятно спокойствие, сладка радост и доволство /от видяното/. Хубаво ти е. Щастлив си. А забелязали ли сте, че така излъчва влюбената жена?... Знам ли, я? - Може на мен така да ми се струва ;) И така, къщата на Жулиета с прочутия балкон е истинска и историческа. Била е построена през 12 век и дълго време е била собственост на фамилия Капелло /Capello/, чийто герб е изсечен на арката на вътрешния двор. Е, Шекспир отъждествил името Капелло с Капулети /това е единия от двата враждуващи рода в трагедията му/. А Жулиета е просто измислена. Но родът Монтеки, от който е Ромео, фактически е съществувал. Неговата къща се намира близо, през една пряка. Само че няма доказателство дали Ромео е бил реална личност.

[caption id="" align="aligncenter" width="642" caption="Верона - Наистина, къде ли е Ромео? :)"][/caption]

Знаете, в трагедията най-лиричната сцена се разиграва под балкона на Жулиета и, както изглежда, е оказвала винаги сърцераздирателно впечатление върху всички поколения от всички епохи от излизането на книгата на бял свят, та до днес.

[caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Верона - ето го и прочутия балкон в къщата на Жулиета"][/caption]

Няма спор, Шекспир е литературен гений. Затова и къщата на Капулети /по-точно на Капелло/ днес е забележителност №1 във Верона. Почти никой турист не си тръгва от Верона, преди да е погалил бронзовата статуя на Жулиета в двора на къщата. /На снимката под дървото вляво/ Поверието гласи: за късмет в любовта. Нещо повече - във всяка възможна цепнатинка по стените на прохода под арката, всеки /или почти всеки/ се опитва да натика листче с написаното си желание за любов... Хубаво де, ама пиесата завършва с думите "И до днес светът не знае любов по-чиста и съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета“... Е? И след такъв финал как ли не да оставя бележка с любовно желание или да пипна "Жулиета"! Не ща! Тц! ;) Настоящият вид на къщата, обаче, е резултат на усилени реставрационни работи по нея около 40-те години на миналия век, по време на които сегашните прозорци, входната врата и легендарния балкон са просто прибавени към фасадата на сградата. Отвътре мебелировка е от 16-17 век, с фрески, картини и местен ренесансов порцелан, които са в съответствие с модата от времето на историята на Ромео и Жулиета. В единия край на двора има магазинче за сувенири /на сериозни цени/. Това е. Градът е истински, героите са измислени, а любовта е вечна! :)

Как се стига до Верона

По въздух, по земя, или по и двете ;) По-евтинко е да използвате Wizz Air до Венеция или Милано /хем и там бихте могли да се разходите/, :) а оттам с влак или автобус. За влака: от Венеция/Мастре до Верона се пътува 2ч.25 мин., билета е 6,15 евро. Ако изберете интерсити влак се пътува 1ч.10 мин., а цената 18,50 евро. Влаковете са през около един час, като по-бързия обикновено тръгва 10-15 мин. след другия. От Милано до Верона цените са съответно 9 и 17,50 евро. Честотата на влаковете е подобна. Говорим за 2-ра класа. Нощувките стават лесни с предварителна резервация на http://www.booking.com/ или http://www.hostelbookers.com/hostels/italy/verona/ За разлика от Венеция, цените в заведенията са малко по-ниски и, както навсякъде в Италия, колкото си по-далеч от центъра и в по-скромно заведение, толкова по-евтино ще минеш. А специално за Верона ви препоръчвам задължително да опитате сладоледа точно там. Италианците са спецове по сладоледа, но ми се струва, че във Верона той е по-по-най. Опасна вкуснотия на приемливи цени! ;) А "джелатерии" във Верона - дал Господ. Е, стига толкова. От мен: приятно пътуване, хубави емоции и после да разкажете! ;) :) Сiao, ragazzi! Текст и снимки: Вили Oще няколко гледки от Верона :) [caption id="" align="aligncenter" width="597" caption="Верона - паметника на Виторио Емануеле II на Piazza Bra"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="580" caption="Верона - Ponte Pietro и Santuario Madonna Di Lourdes на хълма"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="595" caption="Верона - фонтана на Piazza Bra"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="614" caption="Верона - така се виждат покривите от последния ред на Arena di Verona"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="634" caption="Верона - сграда на хълма"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="638" caption="Верона - наляво е Via Mazzini, надясно e Via Marchetti. Хм, накъде ли да тръгна?"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="504" caption="Верона - лелее... представяте ли си и днес да се обличахме така? ;)"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="634" caption="Верона - красива и през нощта, нали? :)"][/caption] Автор: Вили Снимки: авторът Още снимки от Италия:[nggallery id=47]

Това са моите малки сладки модели Мила и Лъчко:), които с радост ми позволиха да снимам  новите им ранички, изплетени от мама Тони. Освен че са много хубави, тези ранички са важни за децата – те са изплетени  от мама, специално за тях, с много, много  любов:)

Раничката на Лъчко.

Раничката на Мила.

А това са и есенните шапки, комплект към раничките.

Вижте още:

Една страхотна кампания на ING събира погледите на минувачите в големи италиански градове. От билбордове, ракети и транспортни реклами ги гледат… истински хора!!! И това ако не е буквална трактовка на факта, че хората вярват повече на други истински хора, отколкото на реклама!

Кампанията използва именно знанието за психологията на потребителите. След изследвания става ясно (както и може да се предположи), че успехът на услугите за онлайн банкиране ING Direct зависи силно от маркетинга от уста на уста. Нови потребители опитват услугата най-често след препоръка от познат или приятел. Затова обслужващата агенция Leo Burnett решава да използва истински хора, които позиционира като част от интерактивни билбордове на стени, автобуси и специално поставени стойки. Лицата на кампанията поздравяват минувачите и ги обвързват в разговор за предлаганата услуга много по-успешно от всяка високо-технологична реклама. Рекламните площи са брандирани със слогана “Попитай тези, които вече го ползват” и директно служат като покана за диалог с необичайните билбордове.

Мисля, че идеята е много добра. По нетрадиционен и нискобюджетен начин се използва психологическия позитив от разговора с истински хора. По този начин ING Direct получава по-човешки облик и се доближава до своите клиенти. Ефектът е удвоен, като кадри от кампанията се превръщат в телевизионна реклама. Би ми било интересно да видя нещо подобно, но на рекламните площи да се появяват истински потребители на марката – така може да се получи страхотна онлайн инициатива за набиране на доброволци, която да разшири кампанията още преди официалния й старт. От друга страна, тук ключов е елементът на изненадата, който щеше да се загуби при предварително огласяване.

Бихте ли се спрели пред говорещ билборд?

Още по темата:

1. Prince of Persia: Нещо повече от реклама
2. Реклама право в сърцето
3. Деца и реклама – критично

• След конгреса новото ръководство на БСП е същото като старото, нова лява политика няма изработена и партията не се отърва от зависимостите си, защото тя всъщност съществува заради и се крепи върху тези зависимости  

Пламен Асенов

Този текст е защитен от “Закона за авторското право…..” Право за препечатването му  електронни и печатни медии получават срещу сумата от 60 лева, преведени по сметка: UniCredit Bulbank – BG 04 UNCR 70004504154064, Пламен Асенов /Plamen Asenov/ За контакти, допълнителни уточнения и поръчки – тел. 0885 99 35 74. Колеги, надявам се поне занапред да подходите професионално и проявите уважение към институцията “журналист на свободна практика”. Ние не късаме житейските блага от Дърво на живота в собствена плантация, а, също като вас, сме принудени да ги купуваме от магазина!   

Ревю на кози и пръчове се състоя на женския пазар в Благоевград. На политическия пазар в София пък се състоя конгрес на БСП. Ако бях Бърнард Шоу, щях да попитам “защо”. Но тъй като не съм Бърнард Шоу и тъй като живеем в друго време и на друго място, направо отговарям – защото и двете събития са свързани пряко с кукерската традиция.

Показаните в града на дядо Благоев кози и пръчове са от онзи дългокосмест вид, от чиито кожи се правят костюми за кукери. А конгресът на социалистите, наследници на дядо Благоев, пък е от онзи вид, от който се правят самите кукери. Ако не знаете, това са хората, които влизат в чужда кожа, налагат си грозни и страшни маски, живеят сред нас, танцуват наоколо и хлопат с големи хлопки, като се опитват да ни убедят, че така всъщност се саможертват за нашето телесно и душевно здраве. И че с алармата, която вдигат около себе си, един вид ни спасяват от злите духове, витаещи около нас и вътре в нас.

Още като дете съм гледал кукерска процесия в Пловдив и трябва да ви кажа, че вместо да излекува, тя, напротив, нарани крехката ми психика. По-късно съвсем същото усещане имах след всеки конгрес на БКП, а в по-новите времена – и след всеки конгрес на БСП. Ама това са субективни впечатления. Да видим какво може да се намери в полето на обективния поглед.

Първо, всеки социалист веднага ще ми направи строга забележка с уточнението, че това не е поредният нов конгрес на БСП, чиято номерация, слава Богу, вече всички изтървахме от поглед, а само поредното заседание на все същия стар конгрес. Защо този факт има толкова сакрално значение за другарите социалисти, не ми е ясно, но съм забелязал, че те много държат на него. Може би подсъзнателно усещат, че нямат в наличност друга истина, за която да се хванат, та се хващат за номера с номерацията. Разбираемо, човек без реална опора в живота все пак не може. Но това май е твърде фройдистко обяснение. От чисто политическа гледна точка единственото логично обяснение, което ми идва наум обаче, е презумпцията, че ако  конгресът беше с чисто нов номер, червените може би щяха да се почувстват принудени най-после да си изберат и чисто нов партиен лидер. Но тъй като е само поредното ново заседание, могат да си карат и с добрия стар Станишев.

То не че реално могат, ама те така си мислят. Пък и той очевидно ги работи добре в тази посока. Подработва, исках да кажа, не – работи, `щото работи може да ви прозвучи малко цинично, пък аз съм деликатен човек.

Второ, основният политически аспект в един конгрес, който позволява да се направят обективни изводи за характера и състоянието на дадена партия, са неговите решения. В това отношение стана ясно само, че БСП си поставя стратегическата цел догодина да спечели президентските избори, да запази и разшири влиянието си на местните. `Що трябваше да се харчат пари, за да се формулира публично като важно решение такова стандартно за всяка партия желание, също остава неясно.

Пак единственото възможно обяснение, което следва, е, че конгресът биде събран не за да формулира нови визии на БСП за развитието на българското общество и да обсъди стратегически подходи за тяхната  реализация, а за да утвърди статуквото в партията и чрез ритуални танци и движения да опази ядрото си от влиянието на нечистата центробежна сила. И в случая това се реализира успешно по два начина. Единият е споменатото вече вътрешно подработване, а вторият – демонстрацията на мускули навън, пред публиката, предимно под носа и за сметка на ГЕРБ.

Третата линия, по която обикновено се правят обективни политически изводи за стойността на даден конгрес, е съдържанието и градусът на проведените дебати. В нашия случай с БСП такива много-много нямаше. Наистина, вечният социалистически младеж Янаки Стоилов припомни, че БСП предлага на хората в България много по-малко промяна, отколкото те очакват. И каза, че промяната всъщност означава нова политика, ново ръководство и освобождаване от зависимостите. Само че социалистите толкова отдавна слушат Янаки да говори все същите неща, че ушите им са хванали мазоли и вече никой не го чува.

И правилно не го чуват, защото той греши поне в три отношения – забравя, че, както е доказала практиката, всяко ново ръководство на БСП е или съвсем същото като старото, или дори е по-зле от него; че нова лява политика, базирана на брадясали кукерски принципи не може да се изработи, а ако случайно се изработи, то не може да се следва; че БСП не може да се освободи от зависимостите си, защото тя всъщност се крепи и съществува заради тези зависимости – руската връзка извън страната, мафиотският политико-ченгеджийско-бандитски сговор вътре и мозъчната недостатъчност сред част от електората дълбоко, в самите глъбини на обществото.

В тази ситуация на милозлив човек като мен му идва да каже – прости им, Господи, въпреки че някои от тях много добре знаят какво правят. Но все пак не го казвам, сдържам се поради ясното съзнание какви точно беди са навлекли социалистите на главите на българите през последните десетилетия. И поради ясното съзнание, че не ми е работа да бъда по-голям спасител от Спасителя, а само регистратор и тълкувател на делата човешки.

Четвъртият инструмент, който имаме за обективно тълкуване на резултата от даден партиен конгрес изобщо, е основният доклад и изразената в него позиция на лидера по разните важни въпроси. Някои анализатори, специално в случая с българските социалисти, избягват да правят това, защото смятат, че то не е сериозно, че то означава да се приемат на доверие думите им за дела. И така насила да си създадем душевно напрежение после, когато делата им пак се окажат твърде далеч от казаните думи. Но какво ни остава в случая, освен да пробваме и този подход, след като видяхме, че нито един от другите аналитични инструменти реално не работи.

Трябва да се признае, че в доклада и заключителното си изказване Сергей Станишев все пак успя да каже някои почти верни неща. Например това, че управлението на Бойко Борисов е безхарактерно и се е превърнало в анекдот. В случая той сгреши само глаголното време, защото се знае, че анекдотите за Борисов започнаха да се появяват не напоследък, откак самият Станишев се захвана да ги измисля, а още далеч преди ГЕРБ да дойде на власт. И макар нищо от съдържанието на въпросните анекдоти никога да не е давало основание на обществото да предполага, че нещата коренно ще се променят след това, хората все пак предпочетоха да живеят във вицовете за Борисов, а не във вицовете за Станишев.

В съответствие с мнението си, че в обществото “избледнява впечатлението за БСП като крадлива партия”, червеният лидер предложи да се създаде “Комитет по безобразията на ГЕРБ”, който да събира сигнали за безобразията, злоупотребите и корупцията сред управляващите. Аз лично смятам, граждани, че досежно създаването на Комитет по безобразията, при това не само тези на ГЕРБ, а на кое да е правителство, грижата трябва да имаме всички ние, цялото тъй наречено “гражданско общество”, не само БСП. Дори не изобщо БСП. `Щото БСП като партия със зависимости винаги си е била от другата страна на барикадата, не от нашата.

Що се отнася пък до станишевото изявлението относно “избледняващото впечатление”, намирам, че вина за него имат хапчетата за запомняне. По-точно фактът, че Станишев е забравил да ги пие, преди да говори. И като не ги е пил, съответно е забравил, горкият, колко от неговите министри, пък и самият той, са следствени по разни дела и обществото още тръпне в очакване да види резултата.

Или нещо бъркам и вече не са следствени, а? Няма да се учудя, де, то от наблюдения през  последните 20 години добих усещането, че прокуратурата и съдът тук страдат от синдром, обратен на този, налегнал Станишев – вместо да не си пият хапчетата за запомняне, те редовно пият специални хапчета за забравяне. И никога не забравят да ги вземат в точния час – за да могат с чиста съвест да забравят всичко друго, което трябва да свършат. Ама нали в България живеем, трудно е, как да им се сърди човек.

Но да не кривим основната посока на разсъждение и да се върнем към доклада на Станишев. Пред червените конгресмени и конгресуомъни, навлечени в кози и пръчови премени, той много хубаво, пак почти правилно, похлопа с големите хлопки и по отношение на горещата тема за евентуалния бъдещ президентски проект и ролята на БСП в него.

„Без БСП нищо не може да стане вляво. БСП не може да бъде нечий електорален резервоар, да играе по нечия свирка…..” – тези думи на Сергей Станишев очевидно са предназначени да внушат, че БСП под неговото ръководство няма да се даде на президента. Но я ги прочетете още веднъж, граждани, само че вече не от гледна точка на Станишев, а на самия президент Първанов. И си представете как ще му подейства уверението, че без БСП нищо не може да стане в ляво. Ами като камшик на кон ще му подейства – да се втурне в посока именно чрез БСП да изгражда своя проект. Защото къде другаде, освен на лявото крило може да се разположи той, нали никой не вярва, че Първанов изведнъж ще се пише десен играч? Чак пък толкова не може да заблуди никого. Виж, в ляво все още може, даже доста хора може…..

Така или иначе обаче, най-гениалното си изречение пред конгреса Станишев отново сътвори именно по повод на бъдещия президентски политически проект. “Изпитвам неудобство да коментирам нещо, което не съществува” – заяви той с лека усмивка. И после го коментира надълго и на широко без никакво неудобство.

Ето, този талант, граждани, талантът да казваш едно, а да говориш друго, винаги ми е убягвал и много съм страдал поради това. Чудя се дали да не взема и аз да облека една кукерска дреха от дългокосмест пръч, да наложа страшна маска и да захлопам хлопките – белким някой тогава да ме чуе, види и да повярва, че казвам истината. Така де, на комунистите как безрезервно им вярват, въпреки че винаги говорят за неща, които не съществуват? Че ги и правят, отгоре на всичко.

Забележка:

Всички читатели, които, освен от политика, се интересуват и от литература, всеки ден могат да намерят нови и интересни текстове на другия ми блог – Оксиморонният свят /написано в Гугъл/ или на адрес www.passenov.wordpress.com

Тази нощ към два часа ми направи впечатление, че една аларма писука навън. За щастие не беше точно под моя прозорец и не ми пречеше на съня. Е, сега е обяд и алармата продължава да свири без спиране.
Коя ли е тази марка акумулатори? Искам от нея. Последния път ми падна акумулатора от лампичката в купето за 9 часа, а този акумулатор дава ли дава ток и не спира…

---

| | Все още няма коментари, така че можете да сте първи!

| | Абонирайте се за нашите публикации по RSS или email

Веднъж множество мъдри притчи се събрали заедно на раздумка, както се случва и при хората.
Всяка разказвала себе си, а останалите слушали, радвайки се на мъдростта на сестра си. Само една седяла тихо в ъгълчето и тъжно се усмихвала.
И ето, всички притчи се изказали, само тя не отронила нито дума. Няколко от съседките и учудено я попитали:
-Защо така страдалчески мълчиш?
-Не ти харесва това, което чу от нас ли?
Тъжната притча отвърнала:
-Може ли първо нещо да ви попитам, мъдри мои сестри?
-Разбира се! Питай! - зашумели притчите.
-Ето, хората са ви слушали. Какво казваха след това?
-Хвалеха ни ...
-Цъкаха с език ...
-Радваха се ...
-Клатеха глава ...
-Усмихваха се ...
-Казваха:"Вярно е!"
Дълго изброявали притчите, а приятелката им ги слушала. Когато казали всичко, тя отново заговорила:
-Хубаво е, че са били доволни. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили вашата мъдрост и истина. Но започнаха ли след това да постъпват по друг начин? Или останаха същите, каквито бяха?
Отговорът бил мълчание.
-Затова съм и тъжна притча, сестри мои.

Александър Ритвин

При копиране на материали от блога, посочвайте източник!

Разрушаването на руския газов монопол в Европа вече не е нереално

"Кризисен" брой на бюлетина на Икономическа библиотека на ИПИ и БМА - книги за кризата

Левият завой на ГЕРБ | Поредната доза непредсказуемост

[видео] California debates legalizing marijuana with Prop 19

Публичният достъп до търговския регистър се ограничава

ИПИ обявява конкурс за старши икономист

[видео] Лъчезар Богданов в "На четири очи"

Георги Ангелов: "Пари срещу реформи" се изроди в "пари срещу протести"

Блогът за икономика 2010