Решавам аз, че искам да приготвя някакви бисквити. Гледам една рецепта, после втора, трета… прерових си всичките книги. Докато разлиствам и чета ми идва музата. Ще импровизирам. То хубаво, но явно не ми е било ден. Оставам с две тави бисквити, които решавам, че трябва да бракувам. Не че не бяха вкусни, но нямаха много добър външен вид. А пък и малко твърдички станаха, май прекалих с брашното. Вайкам се, ама то след дъжд качулка. Оставям ги скрити в кутия докато ми мине и изчаквам да ми дойде нова муза. Не за нови бисквити, а за повод да използвам тези.

Решението не закъсня, спрях се на чийзкейк. Беше ми домъчняло за него. Не бях приготвяла от.. от.. от този вариант, преди почти две години. Леле, кога се мина това време! Трябва по-често да правя гафове с бисквити.

Добре, оставям ги тези бисквити сега и се съсредоточавам върху сместа за чийзкейка. Искам да използвам сирене „Дунавия“, което сравнително облекчава бюджета за чийзкейк. Това е хубава новина! По неприятното е, че все се случва да приготвям чийзкейк през зимата. Всъщност, неприятно ли е? По-скоро не, само малко досадно, тъй като сочните червени плодове си остават любимата ми комбинация със сирене. След като не сме в сезона им обаче, внасям малко екзотика в чийзкейка с кокосов вкус и карамелизиран ананас.

Кокосов чийзкейк с карамелизиран ананас

За чийзкейка е необходима форма с подвижни стени с диаметър 26 см. Дъното на формата от външната страна се покрива плътно с алуминиево фолио, за да не попада вода в чийзкейка докато се пече на водна баня.

Използвам технологията на печене, която съм описала в статията SOS – Чийзкейк и няколко истини за него. Прегледай записките със снимки към тях от посочената статия и не забравяй да оставиш чийзкейка да изстине във фурната на леко отворена врата, за да се получи равна и безупречна повърхност.

Преди да се пристъпи към рецептата е необходимо сиренето „Дунавия“ да се изкисне в студена вода за 24 часа. По възможност водата се сменя 2-3 пъти.

Посочените дози са за 1 чийзкейк с диаметър 26 см или 12-14  порции.

За основата:

• 200 г чаени бисквити или грахам крекери
• 40 г пудра захар
• 100 г разтопено масло
• щипка сол

Бисквитите  се смилат в кухненски робот. Изсипват се в купа и към тях се добавят пудрата захар, солта и разтопеното масло. Разбъркват се с ръка докато се получи рохкава смес. Сместа се изсипва в подготвената форма и се разстила добре по дъното. Притиска се плътно. Основата се изпича в предварително нагрята фурна на 180°C за 10 минути. След това се охлажда.

За чийзкейка:

• 1 кг изкиснато сирене „Дунавия“, добре отцедено
• 400 мл кокосово мляко
• 5 яйца
• 300 г фина кристална захар
• 2 супени лъжици ванилова есенция
• 150 г кокосови стърготини

Тази част от приготвянето е много лесна, защото всички продукти се смесват в голяма купа и се разбиват на средна скорост с миксер или на ръка с телена бъркалка. Сместа трябва да стане гладка и да няма бучици сирене в нея. Изсипва се върху охладената основа и се изравнява на повърхността.

Чийзкекът се пече на водна баня в предварително нагрята фурна на 160°C за 1 час и 30 минути. За водната баня се взима по-широка и дълбока тава, в която се поставя формата с чийзкейка. Тавата се налива с толкова вряла вода, че да покрие половината от формата. Затова е нужно формата да бъде добре изолирана с алуминиево фолио.

Когато времето за печене приключи, фурната се изключва и вратата й се оставя отворена на 5-6 см. Чийзкейкът се оставя във фурната докато се охлади. След това ако има нужда се доохлажда на стайна температура и тогава се прибира в хладилник за минимум 12 часа, най-добре до следващия ден.

Добре охладеният чийзкейк се освобождава от формата и се покрива с карамелизирания ананас.

За карамелизирания ананас (по идея от epicurious.com):

• 1 средно голям ананас, около 1 кг цял или около 400 г почистен
• 1 чаена лъжица масло
• 100 г захар
• 50 мл вода
• 100 мл прясно изцеден портокалов сок

Ананасът се почиства и се нарязва на кубчета. Маслото се разтопява в тиган с незалепващо покритие на умерен огън и в него се добавят кубчетата ананас. Готвят се около 10 минути или докато придобият златисто-кафяв цвят на повърхността. Разбъркват се от време на време.

Докато ананасът се готви, в тенджерка се изсипват захарта и водата. Слагат се на умерен огън и се разбъркват докато захарта се разтопи. Когато захарта се разтопи и сместа започне да ври, бъркането се преустановява. Сиропът се вари около 10 минути или докато придобие цвят на светъл карамел. Когато това стане в сиропа се изсипва портокаловият сок. От разликата в температурите сместа ще започне да ври буйно и карамелът ще се стегне. Разбърква се на умерен към слаб огън докато сместа стане еднородна. Към карамела се добавят сотираните кубчета ананас. Варят се в сиропа 2-3 минути и тенджерата се маха от огъня.

Карамелизирания ананас се оставя да се охлади на стайна температура, а след това в хладилник. Може да се приготви в деня на печене на чийзкейка. Така в един ден ще станат готови за сервиране и двете.

Кокосов чийзкейк с карамелизиран ананас е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Интервю на Ангелина Пискова с поета Стефан Главчев (познат с псевдонима си Ясен Ведрин) по програма "Хоризонт" на БНР

За седми пореден път Издателска къща „Хермес” обяви в понеделник Националния литературен конкурс „Хермес” за първа книга в категории „Поезия” и „Проза”.

„Националният литературен конкурс се стреми да стимулира младите автори за постигане на тяхната творческа реализация. Той има за задача да популяризира творчеството на младите български писатели, да им помогне да заемат своето място в съвременната българска литература”, казват от издателството.

В надпреварата могат да се включат автори до 30-годишна въздаст, които нямат издадена книга. Те трябва да изпратят своите ръкописи до 20.02.2013 г. на адрес Пловдив, ул. „Богомил“ 59 Тел. 032/630 630 или на e-mail: ivelina@hermesbooks.com. Наградените книги ще бъдат издадени до края на май 2013 г. 

Психиатри против връщането на диспансеризацията

Близо !!! 300 човека си спретват масово сбиване в центъра на София. В парк, където всяка събота и неделя родители излизат да си разхождат децата. Място, наричано преди години Парка на свободата. Където младо и старо отива да подиша чист въздух или да поспортува. Резултатът е печално известен – трима ранени в болница и 8 задържани. Между другото в полицейските справки остават счупените автомобили, щетите на търговците от “ски пазара” до Националния стадион “Васил Левски”. Тези неща просто са маловажни на фона на жестокостта, с която млади хора се нападат и бият като животни. Боят отмина, а след него пак нищо... Поуките ги няма. Как така само 8 човека са задържани? Това е по-малко от 3 процента от цялата фенска маса, взела участие в кървавата саморазправа. И според вас за какво ще бъдат съдени въпросните арестувани? Най-много за хулиганство. Защото няма как да се докаже, че точно те са наръгали двете момчета. Или че са счупили главата на третото. Така че една седмица копаене на...

След корабокрушение англичанин и французин попадат на необитаем остров. Французинът си построява колибка от клони и листа. Англичанинът си прави тухли от кал, изпича ги на слънце и построява от тях две къщи. - Ама защо са ти две къщи? - пита изумен французинът. - Едната е клубът, който ще посещавам - обяснява англичанинът. - А другата е клубът, в който кракът ми никога няма да стъпи! Усмихни се, България! Втората група български антарктици стигна благополучно до остров Ливингстън, въпреки че 4-метрови вълни обърнаха лодката им в бурните води на метри от брега. За щастие учените ни бяха посрещнати благополучно с чай в базата ни "Св. Климент Охридски". А иначе е известно, че не всеки остров е толкова гостоприемен, както ни се вижда на пръв поглед: Мъж и жена попадат на затънтен остров. Съпругата обаче забелязва млада корабокрушенка, добрала се преди тях до брега, и казва: - Връщай се обратно! Трябва да потърсим друг остров!

Днес най-после ГЕРБ изпълни едно предизборно обещание, с което дойде на власт: „откри” разобличаващ лъжите на тройната коалиция (и лично на Станишев) договор с напусналия България германски инвеститор в проекта АЕЦ „Белене”, от който става ясно, че луксът да се обзаведем с още повече руска енергийна зависимост би струвал би струвал абсолютно непосилните за България 20 милиарда лева, че и повече!
Питам се обаче кое е по-жалкото в скритата картинка, разкрита току-що: бутафорията с халосните патрони срещу Доган в едни безкръвен „атентат” срещу него, окървавил почти смъртоносно след масов линч извършителя, или изнамирането на нещо толкова огромно по своето значение, като въпросното писмено доказателство за лъжите на БСП, което си е било пред очите на „откривателите” почти през целия им мандат.
Ситуацията с изваденото след толкова ялови години на празни приказки по темата за уж дълбоко заровено доказателство силно напомня на вица за Тодор Живков от времето преди Борисов да започне да охранява тялото му. В старата шега по отношение на губещите се мигове от т.н. антифашистка биография на Живков се подхвърляше, че Живков, макар да се пише за „нелегален”, всъщност е бил полулегален: криел се е, но никой не го е търсил. Тази стара закачка всъщност намекваше за подозрението, че Живков не само е героизирал собствената си роля, но и на практика е прикривал вероятното си прегрешение да е бил в добри, но държани в дълбока тайни отношения с царската полиция.

Как иначе, по аналогия, да си обясним фактът, че Борисов не се „досети” да донесе вода от германския извор, от който се опитва толкова често да черпи легитимност иначе за какво ли не до степен, че съветва останалите европейци да работят здраво като германците, говорейки от името на германците! Толкова ли не можеха досега управляващите да осигурят по линия на сътрудничеството си с Берлин автентична информация по ключовия въпрос за прогнозната цена на проекта „Белене”? Още повече, че основната теза за отказа на ГЕРБ от проекта след тригодишно умуване се основаваше именно на скъпотията на проекта, а не на неговата ненужност, необоснованост, опасност и заплашителност за националната сигурност.

Иначе казано, макар сега ГЕРБ да запяваха вече друга песен (приемайки доста повече аргументи срещу натиска да си насадим руския колос на земетръсната ни земя), самото спиране на ядрения проект беше направено с комплименти към него, че си бил много хубав, обаче имало само един недостатък: нямало пари.
Не друг, а любимият на Борисов по онова време министър на енергетиката Трайчо Трайков, призна за съществуването на енергийна мафия в България пред пишещия тези редове. Това се случи на 14 октомври 2010-та година и ако някой смята, че ivo.bg не е достатъчно легитимен свидетел на сензационната откровеност, то Трайков потвърди констатацията си пред БНР в интервю, предизвикано от изпусната му реплика. Но трябваше да минат още две години, за да започни самият Борисов да повтаря констатациите на Трайков, но не в днешно време, а само в минало коалиционно!
Да го кажа още по-ясно, ако дотук не съм успял: ГЕРБ дойде на власт с гръмовни обещания за разкриване на далавери на своите предшественици, но не само не го направи, а с витиеватите си ходове около корупционния рекордьор АЕЦ „Белене” остави впечатлението, че е и тази власт е хлътнала в далаверата. И сега, за да не стане положението като при „влас(т)ите накрая на Дунава”, се опитва да се вади от нея, намирайки най-после спасително писмо в един кашон в същото онова министерство, в което министър Трайков се изпусна да признае наличието на мафия в поверения му сектор от икономика.
Ще повярвам в искреността на намерението на нашите управляващи да направят нещичко по въпроса за възмездието, ако посегнат на една друга „светиня”: на миналото на недосегаемия и до днес властелин Георги Първанов. Да припомня, че върху коментарите за това минало беше наложена абсолютна мафиотска омерта и никой от ГЕРБ не посмя да я наруши по време на кандидатпрезиденската кампания през есента на 2011 г. Тя се спазва и днес.

Въпреки обещанията за „проветряване” на наследената институция Росен Плевнелиев не посегна на прогнилото наследство, част от което е например любимата на Първанов служба за охраняване тайните на най-голямото началство на държавата НСО. Тя получи своята световна слава в провала си при инцидента с Доган в НДК, но явно и това не е в състояние да привлече критичното внимание към кашоните на службата. Вярно, президентът Плевнелиев скастри малко охранителите, но как да посегне на самия им шеф, който цяла петилетка е бил личен охранител на най-личния охранител в републиката, който пък, в качеството си на премиер, се размина с критичните думи на действащия държавен глава за „пропуските” на НСО с обратната позиция: били си свършили работата!

Претърсвайте кашоните в собствените си кабинети, които обитавате вече четвърта ( последна) година, драги гербери, ако все още имате амбицията да докажете, че сте цвете за мирисане, а не евтин парфюм, предназначен да прикрие солидарно миризливите тайни от близкото минало!

Share on Facebook

Винаги съм вярвала, че едно от най-хубавите неща на университета е възможността да събира различни хора, да дава нетрадициоен поглед към познатото и да помага за раждането на страхотни идеии от най-баналното и скучно нещо.

А понякога самият университет е и истинската арена за осъществяването на тези идеи във вдъхновение за изкуството, науката, живота.

Такава страхотна идея е форумът „При Мамута: учени, поети, музиканти, роботи – срещи около човешкото” от “една щастлива хрумка” на проф. Миглена Николчина, който тази вечер (21 януари) има своята седма среща и първа годишнина.

От 19.00 ч в 292 аудитория на Ректората организаторите ни обещават комбинация от поезия, музика и точни науки, която ще ни изведе от коловоза на очакваното.

Ще ни срещнат с Иван Ланджев х 2. Първо с поета Иван Ланджев, който под звуците на китарата на Георги Георгиев от „Остава“, ще чете стихове от предстоящата си книга. А след това ще се срещнем и с математика проф. Иван Ланджев, който който може би ще ни разкаже за тайните на числото π, за съвпаденията и вероятностите или нещо напълно неподозирано.

Форумът няма да мине и без традиционната вече разходка в Музея по палеонтология и историческа геология, заедно с доц. д-р Марин Иванов, в която прастарите чудовища се надигат за нов живот или поне за нова история.  

Представям ви една симпатична история от Малта Приятно четене:

Лодките на Малта

Най-добрият начин да опознаеш нови места е да се изгубиш в тях.

С това убеждение тръгнах по крайбрежната улица на Буджиба без карта, връзка с интернет или какъвто и да е било ориентир. Въоръжена само с 15-тина евро и фотоапарат, аз поех на експедиция. Имах усещането, че времето е някак спряло или поне забавило своя ход, подобно на живота по курортите покрай зимния сезон. В тези условия, можех да обръщам внимание на всеки малък детайл, който грабваше окото ми. С оскъдните си като континентална закуска познания за острова, аз не можех да си обясня защо множество неща имаха британско влияние. Движението беше “на обратно”, светофарите и такситата – досущ като тези в Лондон, контактите с три дупки и т.н.

Често някоя интересна тераса или врата ме вкарваше в лабиринт от тесни улички. После отново се връщах на крайбрежния булевард и продължавах уверено напред. Попаднах на малко пристанище отрупано с разноцветни лодки. Докато им правех кратка фотосесия, чух как някой ме попита: “Обичате ли лодки?” Не, обичам хубавите снимки и в това изобилие на ярки цветове аз виждах потенциал. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Но малтиецът, който задаваше въпроса беше слабо заинтересован от фотографията. Неговата страст бяха лодките. И в момичето, което снима край пристанището, той видял човек със сходни интереси. Аз не можех да говоря за лодки, но с голяма наслада изслушах неговата

история за “Малтийските лодки с Норвежки дизайн”.

В далечната 1091 година,

Малта била предимно населена с мюсюлмани

Християните били хора “втора ръка” и нямали право на имот. Това не се харесвало на тогавашния папа Урбан II. Той изпратил на острова влиятелен норвежки пълководец със своята армия от кръстоносци.

  Въпреки че мисионерите били хора, свикнали да се бият, в Малта те трябвало да се преборят с проблема по мирен път. Затова норвежецът откупил земята на мюсюлманите, плащайки им в пъти повече нейната стойност. Останали без място за живот, но с достатъчно пари да започнат нов, последователите на Аллах се отправили към Африка, най-често в Мароко и Либия. Християните откупили новоосвободените земи на безценица и започнали да ги обработват. И до ден днешен Малта е католическа държава и населението е силно набожно. Армията от кръстоносци останала на острова да пази реда. Много от мъжете сигурно взели малтийки за свои съпруги. “Горките мъже!” – с нескрита тъга в гласа си каза моя екскурзовод. Норвежците били опитни в корабостроенето и обичали риболова. Затова те започнали да строят лодки, както правели по родните си земи. Но когато се опитвали да коват дървените греди една за друга, те се пропуквали. Дървесината на острова е мека за разлика от тази в студената северна държава. Тогава местното маселение научило кръстоносците как да строят лодките си – като полагат гредите една над друга. Норвежците усвоили новата техника, но запазили типичния дизайн на своите лодки. И до ден днешен, цветните плавателни съдове в Малта, изглеждат също като тези по Скандинавските земи.

След тази интересна история, малтиецът се сбогува с мен, защото трябвало да ходи при жена си. “Местна ли е?” – попитах го аз. Той кимна с глава. “Горкият ти!” – съжалих го и се разделихме с усмивка. Автор: Ева Снимки: авторът Други разкази свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="797"] – на картата: [geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="797" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"] [geo_mashup_category_name map_cat="797"]  

От 1951 година 21 януари е обявен за Ден на родилната помощ. Бабинден е един от големите ни женски празници, посветен на бабите, на онези, които помагат при раждане, и на жените, които са раждали. Обредността през този ден е подчинена главно на желанието да се засвидетелства почит и уважение към възрастните жени, които са бабували на родилките. На Бабинден гостувахме в Университетската акушеро-гинекологична болница „Майчин дом” на изпълнителния директор проф.Виктор Златков. - Проф. Златков, как в „Майчин дом” отбелязвате този ден? - Това е един чудесен празник, който има своите традиции. Празникът започва в аудиторията на болницата. Официален гост на събитието бе министърът на здравеопазването госпожа Десислава Атанасова, както и всички наши приятели и съмишленици от обществено-политическите и академичните среди. Този празник, идващ от далечните праславянски времена, се е запазил като традиция и навсякъде се прави огледът поливане на акушер-гинеколозите и акушерките. Тези,...

Здравейте. Днес, 15 март …година, диктаторът Гай Юлий Цезар бе нападнат от четирима въоръжени. Това се случи в театъра на Помпей по време на заседание на Сената. Нападателите бяха въоръжени с ками и нанесоха 23 прободни и прободно-порезни рани на диктатора. Поне седем от раните са били смъртоносни или потенциално смъртоносни. Нападателите са заловени своевременно и заговорът е разкрит. В него участват над 50 сенатори, а сред самите извършители изпъкват имената на сенаторите Гай Касий Лонгин и Марк Юний Брут. По случая се води следствие, но както по всичко личи – волята на народа е нападателите да бъдат наказани строго. Това би могло да бъде едно съобщение в пресата, ако убийството на Гай Юлий Цезар беше извършено днес. А след това щяха да се появят и типично вестникарските коментари от сорта на: „Брут: Исках да пречукам Цезар!“ или „Магистрати: Минимум осем години в пандиза готвят за нападателите, задава се скалъпен процес!“ Вижте как - все пак - има някои разлики в детайлите...

Грижа за климата ли? Даже експертите в тази област робуват на потреблението и така съсипват природата. Как да искаме тогава от обикновените хора да я щадят, като си купуват и ползват по-малко стоки, по-малко услуги?! Ясно е, че стопанисване, което превишава наличните ресурси със 150 процента и неизменно продължава рекордното потребление на енергия и материали, отдавна е станало неикономично. То подкопава собствената си основа. Ясно е освен това, че в този наш свят и занапред ще ни става все по-неуютно, да не говорим за последиците от глобалното затопляне на климата. Вместо да се замислим обаче какво конкретно означава това за потреблението и начина ни на живот, все по-конвулсивно се вкопчваме в нереалистичната представа, че бъдещето ще е като настоящето, само може би малко по-екологично. Тази представа е възможна единствено защото в основата й стои порядъчна доза "слепота за апокалипсиса", както я нарича философът Гюнтер Андерс. В основата й стои, с други думи,...

Нямат край забавленията на ромските деца. Преди време ученици роми от Добрич поругаха портрета на Васил Левски и други наши светини. Сега пък млад ром деветокласник от Шумен се е снимал пак до бюста на Апостола, размахвайки среден пръст. А бюстът на Левски е бил в училището, защото той е негов патрон. Цялата тази гавра младежът имал „благоразумието” да качи в интернет, където си получил заслуженото: бил низвергнат от всички, които се докоснали до „забавната” снимка. Много интересен е фактът, че ромските деца обичат да се гаврят с най-светлата личност от историята ни – Васил Левски. Защото не го познавали кой е, независимо на каква възраст са. За Левски се опитваме да научим даже тригодишните деца кой е. Заради него първо научаваме какво е достойнство родолюбие, чест и всички добродетели, характерни за човешкото същество. Не е възможно големи ученици поне веднъж да не са се докосвали до светинята Левски. Така че извиненията, че не го познават, са си чиста проба циганска работа. Не...

News.dir.bg – 21 януари 2013 Според британската благотворителна организация Oxfam през миналата година 100-те най-богати жители на планетата са спечелили достатъчно, за да бъде преодоляна завинаги бедността в света, предаде Би Би Си, цитиранa от БГНЕС. Всъщност дори и 25% от доходите на свръхбогатите биха спасили от нищета тънещите в немотия жители на земята, твърдят от организацията. По изчисленията на Oxfam чистият приход на златните 100 за 2012 г. съставлява 240 млрд. долара. В същото време най-бедните по света изкарват по 1,25 долара на ден. В навечерието на откриващия се следващата седмица Световен ...

Ярка случка направи топ новина конференцията на българска партия със затихващо влияние. Партията е опозиционна, а лидерът й, несменяем от 23 години – с противоречив публичен имидж. От публиката чрез социалните мрежи и интернет форумите случката беше окачествена мигновено като цирк, лош турски сериал, театър и зле скалъпено активно мероприятие (каквато терминология има в букварите на тайните служби от социализма).


Единици видяха в събитието, определено като опит за атентат срещу виден български политик, заплаха и реален опит за убийство. Това не попречи на водеща фигура в тази партия да повтори познатия рефрен, че „България няма да бъде същата”. Тъкмо напротив, България си остава същата държава с много евтин PR.Всичко щеше да бъде наред

Ако не беше станал т. нар. опит за атентат, колко ли медии щяха да имат новини от въпросната конференция, та макар и очакваната и предизвестена оставка на дългогодишния лидер, определян като хитър политик. Всичко щеше да бъде наред, ако т. нар. атентатор не беше наритан и бит жестоко пред камери и фотообективи от “задници” в скъпи костюми.

В знак на протест срещу отношението към хората (и в частност към журналистите) като към малки деца пропускаме името на партията и на пожизнения и почетен вече председател. Защото знаем и помним, че колкото по-настойчиво някой се опитва да убеждава с инфантилни форми, това е опит да се заблуди публиката и да се притъпят критичните оценки.

Преди точно два месеца пуснах тук снимков материал от командната зала на един от двата енергоблока в АЕЦ „Козлодуй”, направен през пролетта на 2012 г., на който се вижда, че натоварването на електрогенераторите е с малко над ...

Мечтае да подари жилище на всеки от възпитаниците си Бившият миньор и проспериращ бизнесмен Христо Атанасов натрупа 150 000 лева дългове, докато помага на бедни и безпризорни хора от Търновско. За някои той е чудак и чешит, за други – странен тип, за трети – добряк. Има и такива, които го мислят за луд. А и как иначе? Защото кой нормален човек би зарязал печелившия си бизнес, охолството и семейството и би посветил живота си в помощ на бездомници и сираци? Самият Христо Атанасов определя себе си просто като един обикновен ...

Скъпи приятели, На този уебсайт ще откриете информация за дейността ми като евродепутат за периода 2009-2012 г. Тук може да научите повече за моята работа в Комисията по бюджетен контрол, Комисията по вътрешен пазар и защита на потребителите, Специалната комисия за финансовата, икономическата и социалната криза, Комисията по икономически и парични въпроси както и Делегацията за сътрудничество с Народна Република Китай. Ще [...]

Илиян Метев, чийто филм „Последната линейка на София” спечели Visionary Award на кинофестивала в Кан през 2012 г., гостува на Американския университет в България. Заедно с Метев ще пристигне и звукооператорът на филма Том Кърк. Клубът за документални филми към АУБ, по чиято покана идва Метев, е създаден през януари 2011 г. от преподавателката и документалистката Мелъди Гилбърт (САЩ). Мелъди преподава журналистика и масови комуникации в Американския университет в България от есента на 2011 г. Тя е носител на наградата на САЩ за „Разследващи репортери и редактори”.

Тийнейджър на 15 години бе арестуван за убийството на двама възрастни и три деца с огнестрелно оръжие в събота вечерта в щата Ню Мексико, потвърди в неделя местната полиция.

Винаги е интересно, когато големи марки с мащабни бюджети и много творческа мощ застават срещу основни обществени обвинения. И какъв по-добър пример за това от Coca-Cola – марката, превърнала се в синоним на “Коледа” и “щастие”, но и демонизирана като причинител на диабет и виновник за нарастващото тегло на тийнейджърите. С кампанията “Coming Together” Coca-Cola показва усилията, които полага, за да ни направи по-здрави.

Няма да съдя, но ще представя фактологията зад имиджовия проблем. В началото на своята история Coca-Cola надали са страдали от проблеми с общественото мнение. Но при все по-силния фокус върху здравословния начин на живот, нямаше как вълната да пропусне и тази марка – все пак газираните напитки не са най-здравословното нещо на този свят. Рекламното гуру Алекс Богуски се включи в темата с кратък анимационен филм, който показва истинската история на белите мечки от рекламите на Coca-Cola. Въпреки че на сайта на кампанията се говори общо за “газирани напитки”, героите от филмчето не оставят място за съмнение кой е основният виновник. Ако случайно сте го пропуснали, вижте видеото:

Coca-Cola явно осъзнава, че не може да разчита на досегашния си подход към темата, затова заема активна позиция с кампанията Coming Together. В нея марката показва своя подход за намаляване на калориите в напитките, предлагането на повече възможности за избор и подкрепата на изследователски програми. За целта се използва интегрирана кампания, която води към информационния сайт livepositively.com/comingtogether, където пък има пълна информация за иновациите на марката, образователните кампании и действията, които всеки може да предприеме срещу затлъстяването.

За промотиране на сайта се използват две видеа. Първото от тях прилича на инфо-реклама, пълна с цифри и конкретни действия, които Coca-Cola предприема.

Второто видео има по-емоционална окраска – то показва хората зад цифрите и предава посланието с много живи примери.

Защо работи?

Не е нужно да съм фен на Coca-Cola, за да кажа, че Coming Together е издържана много добре от комуникационна гледна точка. Най-важните плюсове за мен са:

• Марката поставя ударение на нещо, което много хора често забравят – Coca-Cola не е само червеното кенче и Diet Coke – става дума за 650 продукта на различни пазари, където команията оперира, като 180 вариации са с ограничени или никакви калории.
• Представени са много цифри, които дават усещане за конкретика и откритост.
• Изброяването на примери помага за изграждане на доверие и дава на зрителя ясна представа какво се прави за здравето на потребителите.
• Самото оформяне на въпроса и идеята на Coming Together не представя Coca-Cola като единствен засегнат/виновник/активист – проблемът е общ и компанията застава редом със своите клиенти, за да участва в каузата за по-здравословен живот. Така изчезва границата “Coca-Cola – ние”.
• Разбира се, музиката и в двата клипа допринася за позитивното усещане, което се създава – агенциите, работили по тях, не са забравили, че Coca-Cola продава предимно емоция.

Допи ли ви се Coca-Cola след този пост?

The post Coca-Cola срещу калориите appeared first on Васи ли?!.

Остават броени дни до премиерата на Blackberry Z10 на 30 януари, но постепенно излизат нови и нови подробности за очакваната с огромен интерес BlackBerry 10 L-Series от RIM.

Ето че Австрийският Telekom Presse, публикува няколко видео клипа на напълно функциониращ BlackBerry Z10 смартфон.

BlackBerry Z10 е с новата BlackBerry 10 операционна система и е първото устройство, работещо с нея. Очаква се първоначално, RIM да пуснат изцяло тъч смартфон с BlackBerry 10, а малко по-късно и хибридна версия с традиционна QWERTY клавиатура и тъч екран. BlackBerry Z10 използва micro-SIM карти и е с 4.2 инчов HD дисплей с резолюция 1280 х 768 пиксела. Процесора е двуядрен 1.5 Ghz OMAP с 2GB RAM и 16GB вътрешна памет. Има слот за разширяване на паметта с microSD карти. Основната камера е 8 МР с резолюция 3264 х 1836 пиксела при 16:9 и 3264 х 2448 пиксела в 4:3 режими. Разполага с LED светкавица. Предната камера е 1.9MP с резолюция 1600 х 1200 или 1600 х 900 пиксела. Тежи 125 грама и разполага с USB, HDMI портове. Батерията е с 2100mAh.

Ето и два клипа Австрийският Telekom Presse, които показват как изглежда и работи BlackBerry Z10. Дали това са окончателните варианти на модела и операционната система остава да видим съвсем скоро. :

http://www.youtube.com/watch?v=lRw32eVaTlo

 

http://www.youtube.com/watch?v=Nfql9JuWvfw

Снимка: Telekom Presse

Откакто се помня, съм била „метъл”. Да, аз станах „метъл”, а брат ми „рапър”, ужас. Едва ли има нужда да казвам какви караници бяха в детството ни... Всъщност в началото бях „глемър” (без Майкъл Джексън период), после дойде Faith No More периодът, за да остане, гледах отвисоко на ню уейвърите по време на пънкарския и рокаджийския си период, после се запознах с мъжа ми, който свиреше в група и така... Преминах през много периоди, влияния, музикални влюбвания и разлюбвания, но така или иначе бях и си оставам „метъл”. Вярно, който не яде месо, не пуши и пие малко, но клишетата в наше време не са това, което бяха. Продължих да ходя по концерти през всичките тези години, продължавам и сега. Не само защото мъжа ми активно продължава да свири, да организира концерти и турнета за групите си, а защото искрено харесвам и обичам тази музика. За мен всеки хард кор концерт във Варна е празник, поддържа ме дълго време преди това и не малко след него. Щастлива съм и да съм част от този кръг приятели и познати, въпреки че за повечето сигурно съм наближаваща четиридесетте лелка с две деца :) С подскачащия им с баса на сцената баща, хаха...

Както и да е. Главната ми идея е срещу чалгата. Аз май наистина съм кибритлия, умело прикрит зад възрастта и уж зрелостта. Към много неща в държавата ни проявявам крайна нетърпимост, въпреки че като цяло я заглушавам в себе си. Но нетърпимостта си към чалгата не мога да заглушавам. Имала съм всякакви изпълнения с шофьори на таксита, компании и заведения, от които съм изхвърчавала и никой и нищо не може да ме принуди да слушам, да участвам, да приемам. Боря се със себе си, но чуя ли, че някой слуша чалга... Въпреки че сме ги закърмили с хубава музика и няма страшно, но ако децата ни случайно се замесят с тази помия, няма да проявя никаква толерантност и към тях. Мда, който не е виждал вбесен Телец в действие, е късметлия. За който е виждал, няма нужда да пояснявам.

Във връзка с Пайнер скандала провокирах една дискусия на фб стената си, в която обвиних творческия ни и интелектуален елит в закъснял с години отпор на чалгата. Вярвам, че българските интелектуалци в лицето на автори, писатели, журналисти, творци, режисьори, артисти, т.н. бяха и са длъжни да се обединят против чалгата като музика, явление, начин на живот и работа в България. Интелектуалният и културният елит на нацията по неписани правила има морална отговорност да защитава съответните ценности. И трябваше да го направи много по-рано, а не да се стигне до момента, когато „пуснахме чалгата под масата, а тя се качи и в политиката, и в икономиката” /според великолепната статия на Любослава Русева по темата, прочетете я, моля!/. Правилно ми опонираха, че големи творци като Теди Москов и Александър Морфов са се занимавали с това, което им е било работа - с изкуството си. Създавали са и създават реален, естетически противовес на чалгата. Да, вярно е, те са национално богатство, но явно не е достатъчно.

Защото, както отново Л.Русева пише: „Чалгата е агресивна и агресивна трябва да е съпротивата срещу нея. И ако има нещо, което наистина буди недоумение в призивите за бунт, то е огромното закъснение да се реагира не с отдръпване и интелигентска погнуса, а с обявяване на война.”

Чалгата е агресивна. Война на чалгата! Включвам се с тази рубрика, за да не стоя и само да обвинявам, а да действам и да поема личната си отговорност.

 

Георги Вълков, известен още и като "Книжен Жор", e едно от новите лица сред книжните блогъри. Той е първи курс в специалност "Книгоздаване" в Софийския университет и определено има афинитет към хубавите книги и страстното четене, затова и не се поколебахме да го попитаме за читателските му навици в "Как четеш".

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
Не обичам да ям, докато чета, въпреки че съм опитвал неведнъж. Храната доста ме разсейва, пък и като всеки друг книгоманиак си имам страх да не изцапам страниците. Затова и често ми се случва да гладувам, когато четивото ми е много интересно и не ми се иска да прекъсвам „сесията”.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
Обикновено пия само вода, но когато има налични продукти, се случва да си изстискам плодов фреш.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти от книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?
Не обичам да драскам, но пък онези редове, които ми допаднат, задължително си отбелязвам на „Бележка” в телефона и когато прочета книгата не пропускам да се върна, за да си ги извадя в дневника.

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
Отбелязвам си докъде съм стигнал с книгоразделител, който има голяма сантиментална стойност за мен.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
И двете. Чета повече художествена, но обожавам научната литература. Компютрите ми бяха голяма страст до 11 клас и все още ми е приятно да научавам нови неща за тях. Падам си също по физика, астрономия, история, чужди езици, както и мемоари или биографии на хората променили света.

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
Държа да прочета главата, което често пъти се отразява на продължителността на съня ми.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
Не помня да съм оставял книга, защото авторът ме е дразнел. Дали от педантичност или от желание да открия любопитна нишка, винаги стигам до края.

Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
Понякога спирам, понякога си казвам, че по-късно ще я проверя и най-често във втория случай забравям. Но смятам, че е хубаво да се търси значението на новите думи, за да се обогатява речника.

Какво четеш в момента?
„Краткият чуден живот на Оскар Уао”, чийто бележки под линия са толкова много и така страхотни, че ми се завива свят още от първите страници.
Също така доигравам новия сборник с книги-игри – „Призвание герой”.

Коя е последната книга, която си купи?
„Американски психар” на Брет Ийстън Елис. Доста време я търсих и накрая близка приятелка ме усмихна, като ми каза, че е намерила две бройки.

От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
Опитвал съм да чета по няколко романа наведнъж, но е някак неуважително, не мога да нагазя в света и да опозная героите истински. Предпочитам да чета по една книга и ако се случи да ми доскучае просто избирам сборник с разкази, за разнообразие.

Имаш ли си любимо място/време за четене?
Любимото ми място е в леглото, но да съм се облегнал на стената. А най-приятното време за четене е когато дъждът тропа по перваза на прозореца.
Комбинацията от двете е самата хармония за мен.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
Преди обожавах многотомните фентъзи поредици, но през изминалата година прочетеното се състои почти изцяло в самостоятелни книги. Зависи от настроението и от поредицата.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
Да, обичам да разказвам на приятелите си за Рей Бредбъри и Стивън Кинг, защото и двамата имат изключително самобитно творчество. Първите няколко книги, които ми хрумват и които напоследък препоръчвам на много свои познати, са: „451 градуса по Фаренхайт”, „Часът на чудовището”, „Крадецът на книги”, „Да убиеш присмехулник” и „Полет над кукувиче гнездо”.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)
Често си пренареждам книгите в библиотеката, но общо взето винаги има(поне) един ред само с фентъзи и фантастика, един винаги е отделен за Кинг и два, които да обединяват класиките със съвременните романи.

 

БХК: Не е прав градският прокурор, че за „обезвреждането на такъв нападател се налага причиняването на такива вреди”

И сутринта започва така, след като цяла нощ от небето се е сипал сняг. Измъкваш от леглото, вземаш горещ душ, хапваш набързо, влизаш в гащеризона и слагаш топлата шапка. Следваш замръзналите следи от автомобилните гуми от вчера и единственото, за което си мислиш, е красотата, която те очаква горе.

Качваш се на лифта и синьото е по-синьо от всякога, а белият цвят е почти навсякъде. Ушите ти са скрити под каската, но дочуваш шепота на вятъра. И нищо друго.

А някой е оставил следи в пресния и дълбок сняг.

И сега е твоят ред.

Няколко почивни дни сред красота и спокойствие.

Walking on the edge... - Един УеБлог на Иван Ралчев

Г-н Станишев – гражданинът

Радвам се, че успях да разсмея г-н Станишев – харесвам усмивката му. Вчера в някаква медия по повод нещо казано от мен по-рано същия ден, той заяви, „че му е смешна позицията на една партия, която се нарича „България на гражданите“, а отрича най-гражданската изява изобщо“. Каза го по повод на това, че аз (в партийно качество) вчера на обяд предложих организаторите на тъй наречения „референдум“ – ГЕРБ и БСП – да поемат разходите по организацията му за сметка на държавните си субсидии, в случай че избирателната активност се окаже под 20%. Това би означавало, че хората не припознават т.нар. „референдум“, точно този референдум, а не някой друг и не референдумите изобщо, като демократичен и граждански инструмент, а виждат, че е поредната партийна агитация и генерална репетиция за опорочаването на парламентарните избори, които са истинския референдум на България.

Понеже темата е неприятна за г-н Станишев, все пак неговата партия инициира фарса и вдигна удобна топка на ГЕРБ (която ГЕРБ отигра некадърно, но това е тема на друг разговор), та понеже темата му е неприятна, г-н Станишев прибягна до най-евтината и банална риторическа еквилибристика:

1. Партията се казва „България на гражданите“;
2. Референдумът е инструмент на гражданското общество;
3. Следователно, щом е против точно този референдум, точно тази партия лъже хората, че е гражданска.

То е все едно да кажа, че щом българската социалистическа партия милее за националните интереси, както не веднъж се е била в гърдите, то тя е националсоциалистичеста партия. Тъпо, нали?

На г-н Станишев му е смешно как една гражданска партия е против референдума. Ако бях по-дребнав, на мен сигурно пък щеше да ми е смешно как една „социалистическа“ партия, която претендира за 100-годишна лява политика, въвежда плоски данъци и в редовете й членуват най-богатите приватизатори на прехода, най-крупните капиталисти на новото време. Аз обаче не съм дребнав и това не ми е смешно. Аз само продължавам да мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Tweet

С наближаването на World Mobile Congress (WMC) 2013 от Sony Mobile официално представиха наследник на Xperia S, ултратънкия и мощен Sony Xperia Tablet Z. Очаквахме от Sony да обяват и покажат новият страхотен ултратънък таблет на изложението в Барселона следващият месец, но ето че това е вече факт.

Както вече съобщихме техническите данни на ултратънкия Sony Xperia Tablet Z са страхотни потвърждаващи майсторството на бранда Sony. Таблета  Sony Xperia Tablet Z е с ултра тънък корпус само 6.9 мм. Тежи 495 грама и е с висококачествен 10.1 инчов Full HD дисплей с резолюция 1920х1200 пиксела и Mobile Bravia Engine 2. За сравнение на дебелината на новият iPad 4 е 9.4 мм.

От днес Sony могат да се гордеят с най-тънкия таблет в света Xperia Tablet Z.

Sony Xperia Tablet Z е с мощният четириядрен процесор от Qualcomm, 1.5 Ghz Snapdragon с 2 GB RAM, 32 GB вградена памет, 8.1 МР основна камера с Exmor R сензор. Ще е с Android 4.1 Jelly Bean има microSD слот и е водно и прах устойчив. Поддържа най-новите технологии включително Bluetooth, NFC, LTE. Батерията е с капацитет 6000 mAh.

Обявеният ултратънък и мощен Sony Xperia Tablet Z ще започне да се продава Япония през март, а дали ще се предлага в Европа и у нас все още не е ясно. Може би тези детайли ще бъдат съобщени от Sony на предстоящият World Mobile Congress (WMC) 2013 в Барселона следващият месец. За сега цена не се съобщава.

Снимки: SonyMoblie

 

Продукти за 4 порции:
600г телешка рибица
600г картофи
2 средни глави червено цвекло
1ч.л. сол
1ч.ч. прясно мляко
1с.л. мед
1ч.ч. бира
1с.л. соев сос
1с.л. розмарин

Приготвяне:
Грудковите се почистват и измиват. Картофите се надребняват. Слагат се в тенджера. Налива вода колкото да ги покрие. Поръсва се сол. Съдът се похлупва. Слага се на включен котлон. Червеното цвекло се реже на кубчета с къдраво ножче. Прехвърля се в метална касерола с капак. Поръсва се сол. Полива се вода един пръст под нивото на продукта. Похлупва се. Цвеклото се задушава на степен 1 на котлона. Готово е след около час. Картофите се варят до омекване. След готовност, се излива остатъчната вода. Към горещите картофи се добавя 1с.л. краве масло. Смачкват се на пюре. Телешкото се реже на медальони. Редят се в тава. Мажат се с мед и зехтин. Поливат се с бира, прясно мляко и соев сос. Овкусяват се със сол и розмарин. Покриват се с алуминиево фолио. Оставят се 3- 4 часа да се мариноват.  Пекат се на умерена фурна, 40 минути. В порция се поднасят по две медальончета, гарнирани с розички картофено пюре и кубчета цвекло.

Пламен Асенов, специално за kafene.net

Втората част от заглавието – „Referee & ум” /„Рефер и ум”/, може да се преведе също като „Съдия с ум” или дори – „Умно отсъждане”. Простете ми субективното насосване, напълно в стил Г. С. Раковски, в тази игра на думи с думата „референдум”, но така може по-лесно да се схване нейният истински смисъл. А нали точно схващането на смисъла е смисълът на всичко.

Някой ще кажат – защо ни занимаваш с референдума, който е чак в края на седмицата, щом си имаме съвсем прясна и важна новина с атаката срещу Доган. Даже две важни новини с тази за оставката му от председателския пост на ДПС. Не знам, може и да е съвсем прясно всичко това, но защо вони на леш? И дали е чак толкова важно? Моето „умно отсъждане”, доколкото го имам, изпитва сериозни съмнения.

Нали се сещате колко нелепо звучи картинката: въоръжен до зъби с пистолет и два ножа мъж влиза през охраната с фалшива конгресна карта; подтичва 20-30 метра по празната пътека между делегатите и се качва на трибуната, без на стълбичката, до единствения подход нагоре, да го спре дори едно човече от НСО; вади и размахва газов пистолет, който обаче, според официалната полицейска експертиза, е зареден с абсолютно негодни дори за плашенето на гарги патрони; въпреки че момчето е боксьор и изявен побойник, когато пистолетът засича, не праска дори един тукат на Доган; обратно, дърпа се стреснат, докато дребният лидер на ДПС смело му се нахвърля и го вади от равновесие….. А броени часове по-късно пък става ясно, че не само важни детайли от нападението са съмнителни, но и героичният акт с оставката на лидера изобщо не е героичен. Нито е акт. Защото Доган, както, впрочем, се очакваше, след оставката от поста на оперативен председател, си получи поста доживотен почетен председател на партията. При това не само с представителни функции, а и с право да участва във всички форуми и във вземането на важни за партията решения. Така че дори за децата е ясно – с този ход той само се отърва от всички свои отговорности, без да изпуска всички свои права като бос на ДПС и фактор в българската политика.

Хитро!

Макар и не докрай умно, защото се знае, че простотията на всеки прост ефект лъсва като въшка на чело, ако постигането му се търси чрез прекалено сложна  комбинация. Та ето защо в този момент за стария ми приятел Доган – макар да си е жив, човекът – не мога да кажа нищо добро, затова няма да кажа нищо.

И така, в неделя предстои референдум по въпроса да се развива или не ядрената енергетика в България. Първото всенародно допитване в най-новата история на страната. Квинтесенция на пряката демокрация тук. И други подобни бла-бла-бла. Толкова глупости се наприказваха покрай подготовката на това жалко събитие, че чак ме хвана яд – не за друго, а защото нямам пари да поръчам едно реално социологическо проучване по въпроса колко точно от дефицитната за България обществена енергия отиде в свирката.

Като цяло позицията по темата на референдума от страна на широкият кръг разумни хора в страната, е ясна. Те принципно са за развитието на ядрената енергетика, защото тя има своите безспорни предимства. Но то трябва да става при определени законови, финансово- икономически, екологични и, не на последно място – политически условия. То трябва да е съобразено на първо място с интересите на българските граждани, на второ – което е същото, но на друго ниво – с принципите и визиите нашето европейско семейство и на трето – със стратегията ни за сегашната и бъдеща стойност на икономическите, а оттам и политически партньорства, които неизбежно се създават при реализацията на такъв широко мащабен проект като изграждането на нова ядрена централа.

И още нещо задължително – трябва всеки човек, който се осмели да гласува на референдума в неделя, да може да докаже поне пред собствената си съвест, че без съмнение вижда себе си като „съдия с ум”, че вотът му ще бъде „умно отсъждане”, тоест, основано на пълна информация, правилно разбиране и дълбоко осмисляне.

Аз за себе си не се наемам да бъда подобен Referee & ум.

Чел съм доста за атомите, ядрата и за частиците отвъд тях, в квантовия свят. Приятел специалист ми обясни подробно принципа на работа на този тип централи и опасностите, свързани с тях. Знам доста за финансово-икономическите параметри, за екологичните проблеми и най-вече – за политическите аспекти точно на централата в „Белене”, за която, ясно е, всъщност става дума при този референдум. Но не се наемам да гласувам, защото все пак съм пълен лаик по темата.

За сметка на това съм сигурен, че, напук на мен, повечето от онези около 40 процента от българското население, които са или напълно, или поне функционално неграмотни и нямат хал хабер що е ядро и що е атом, ще отидат до урните с най-голяма охота – било за да се почувстват социално значими, било заради веселбата, било защото някой ще им плати, било защото Партията така ги е програмирала чрез своите явни и неявни механизми за манипулация. И на тези около 40 процента граждани няма да им пука, че с безумното си действие вкарват всички българи, включително и себе си, в сложен капан, чиито болезнени ефекти ще се усещат десетилетия наред. Но, бъдете сигурни, няма да им пука. Както, впрочем, не им пука и при всякакви други избори – президентски, парламентарни, местни, че дори и европейски, заради резултатите от които преходът ни вече се превръща в безкрайна мъка, без изгледи за измъкване.

Именно затова аз отдавна застъпвам, поне веднъж или два пъти съм го правил дори в официално публикувани текстове, тезата за необходимостта да се въведе, макар и за ограничен период от време, примерно 20-30 години,  образователен ценз при всички гласувания в България. Знам колко вой обикновено се надига при лансирането на подобни идеи – особено от страна на комунистите, чието политическо дълголетие и благополучие до голяма степен се крепи именно на гласовете на безпросветните. Знам, че това формално противоречи на разни европейски и световни харти и други документи и веднага ще бъде определено като проява на антидемократична тирания. Само че ми писна пък цялото ни общество да е подвластно на не по-малко антидемократичната тирания на простотията. До гуша ми дойде.

По този повод ще цитирам знаменитите думи на д-р Щокман от пиесата на Хенрих Ибсен „Враг на народа”: „Най-опасният враг на истината и свободата е мнозинството. Мнозинството никога не е право. Това е общоприета лъжа, против която е длъжен да се възправи всеки свободен и разумен човек. Кой съставлява мнозинството във всяка страна – просветените хора или глупаците? Глупаците са страшното мнозинство по целия свят. Но справедливо ли е, дявол да го вземе, глупаците да управляват просветените?”

Не е справедливо – веднага като един отговарят в Пловдив. Затова и аз сега предлагам нова идея: да отменим излишния референдум за ядрената енергетика и да насрочим нов – пръв и последен – за въвеждане на образователен ценз при участието в каквито и да било избори занапред. Ето кое би било наистина полезен за България ход.

Само че има проблем. В Пловдив казват, че опираме до непреодолимия парадокс – кой ще има право на глас във въпросното първо и последно всенародно допитване? И ако отговорът е – всички, както досега, то бъдещето не изглежда розово. Защото как ще убедим простотията да гласува умно, като сама ограничи влиянието си? Нали още в Библията е казано, че ако „Сатана се раздели против себе си, той не ще устои, но дошъл ме у краят…..”

Mega наследникът на спряната преди една година услуга MegaUpload на Ким ДотКом стартира с предоставяне на бърз, сигурен и безплатен достъп до 50 GB пространство в облака за съхранение на файлове.  Новият сайт за съхранение и споделяне на данни на Ким ДотКом – Mega – ще дава на всеки свой потребител 50GB свободно пространство. Станаха ясни и останалите условия за ползване на новата облачна услуга, която официално стартира вчера.

Пускането на Mega бе изключително успешен и за по малко от час към него се включиха над 100 000 потребители, което първоначално затрудни работата му. Ким ДотКом съобщи, че още първият ден Mega е достигнал 1 милион регистрирани потребители. Сега всичко е наред и регистрацията става лесно и бързо.

Сайта за съхранение на данни в облачното пространство е подобен на вече съществуващите подобни услуги като Dropbox, Google Live Drive, MediaFire, RapidShare, Box.net, SugarSync, Microsoft SkyDrive. Особеното при Mega e, че при него влизането става само през настолен браузър, а не през самостоятелно приложение или през мобилна услуга. Скоростта на качване и сваляне на файлове е подобна на конкурентите на Mega. След регистрация и тестване на услугата мога да споделя, че Mega е бърза и удобна услуга. От екипа на Mega препоръчват ползването на услугата да става през браузера Chrome.

Mega ще може да се ползва както безплатно така и с платен достъп. Безплатният достъп осигурява 50GB безплатно пространство за качване и съхранение на данни.

Възможностите за платен достъп са:

• Pro I осигурява 500GB пространство и 1 ТВ обмен на файлове срещу €9.99 месечно.
• Pro II осигурява 2 ТВ пространство и 4 ТВ обмен потребителите срещу €19.99 месечно.
• Pro III осигурява 4ТВ пространство и 8 ТВ обмен срещу ще €29.99 месечно.

 

Възможно е обаче условията да бъдат променени след официалното стартиране на сайта. Можете да разгледате услугата от тук: https://mega.co.nz/

По случай пускането на услугата и навършване 1 година от арестуването му Ким ДотКом специална пресконференция в своето ранчо. Ето и видео, което показва грандиозното събитие:

http://www.youtube.com/watch?v=I91LJbD6pTg

Снимка: Mega

Струва си да прочетете цялата статия на Зорница или Точица, както дори аз вече я наричам:)… и да...

Паметникът на св. Софроний Врачански пред Етнографски комплекс – Враца

Детайл от паметника на Вестителят на свободата.

Невидимият свят на другите

Die Presse: България е пред рекорд в ЕС по концентрация на медии

Една от най-мащабните фентъзи поредици, писани някога, най-сетне приключи! Това е краят на една епоха в много отношения, както за историята в „Колелото на времето”, така и за всички почитатели на поредицата. Самата аз я чета вече 12 години и докато аз растях и се променях, влюбвах, разлюбвах, борех се със страховете си, търсех пътя си, така и всички мои любими герои от „Колелото на времето” се променяха и развиваха.

Това, което всички фенове със затаен дъх чакаха последните години, най-сетне е реалност. И аз имах възможността, седмица след излизането на „Спомен за светлина”, да разтворя страниците и да видя края на третата епоха и Тармон Гай Дон. Тъй като не искам да разкривам какво се случва в книгата, ще се опитам да дам достатъчно информация, за да ви държи любопитни, но без да разкривам конкретни подробности.

В основната си част „Спомен за светлина” е описание на Тармон Гай Дон – Последната битка. И, о, да, епично е и те разтърсва из основи! Има военни стратегии, битки, героични подвизи и саможертви, това, което се очаква от последния и решителен сблъсък между силите на светлината и на мрака. Определено е плюс, че всичко е описано достоверно и с достатъчната доза адреналин и неочаквани обрати, които да те държат в напрежение, но без да се набляга на кървавите и доста реалистични подробности, както е в „Песен за огън и лед” на Джордж Р. Р. Мартин.

От това, което мога да разкрия, без да развалям интригата е, че най-сетне ще се реализират пророчествата и виденията на Мин. Ще се появи така митичният народ на Шара. Почти всички герои, които бяха въведени в поредицата, къде с по-силно, къде с по-слабо присъствие, се появяват в романа. Уви, някои са само бегло споменати, а на някои така и не става ясна съдбата. И да, последният спойлер: ако досега всеки път добрите герои се измъкваха невредими, това е последната битка и част от тях умират. За някои аз горчиво съжалявах и не исках да прочета за тяхната смърт. Но колкото и да не ми се иска да призная, това е правилният начин - война е, няма справедливост, а просто съдба - би било крайно нереалистично абсолютно всички да оцелеят.

Като всеки читател, и аз си имам любими герои и един от тях е Лан, на който в „Спомен за светлина” са посветени повече глави и има една изключителна сцена, която ме изпълни с възторг. Ще кажа, че Лан е моят герой, истински мъж, истински боец, истински господар на меча!

И естествено най-сетне ще се види сблъсъка между Ранд и Шайтан, чийто изход ще реши и съдбата на света. Много въпроси ще получат своя отговор, но повярвайте ми, след като затворите и последната страница, още толкова въпроси ще продължат да се въртят в ума ви. Защото книгата дава отговор само за изхода от последната битка, но какво се случва с героите после остава с отворен край. Каква ще е съдбата на Бялата кула и на Черната кула, след като сайдин е прочистен и Айез Седай са обвързани с Ашамани? Това е само един от въпросите, които ме вълнуват. Другите биха разкрили какво се случва и ще ги запазя засега за себе си.

За съжаление със смъртта на Робърт Джордан няма да видим планираните от него още няколко романа, свързани с „Колелото на времето”, които вероятно щяха да описват света след Тармон Гай Дон. Едната от историите щеше да обхваща приключенията на Мат и Тюон, което със сигурност щеше да разкрие бъдещата съдба и на други герои от поредицата.

Няма да убеждавам никого в стойността на „Спомен за светлина” и цикъла „Колелото на времето”, нито защо си заслужава да бъде прочетена. Има достатъчно изписано из форумите "за" и "против" поредицата, пълна информация за героите, какво се е случило в книгите и т.н. За мен (а и не само) това си остава една от най-мащабните фентъзи истории писани някога, с детайлно и изключително добре развит свят, държави, герои и оригинална идея! История с достоен завършек, който видя бял свят 22 години след излизането на първата книга.

„Спомен за светлина” ме зарадва и натъжи едновременно, защото от една страна прочетох края, но от друга - това беше сбогом с много любими герои. Обзе ме чувството, което обхваща всеки страстен читател, след като затвори последната страница на книгата, която го е вдъхновила и попаднала сред онези специални книги, които остават в сърцето и спомените му завинаги. На всички искам да пожелая приятно предстоящо четене!

Продължаваме с пътешествието на семейство Филкови в Перу. В първата част минахме транзит през Мадрид, после (вече в Перу) бяхме в Пискo и пустинята Паракас, бяхме вече на платото Наска,  отидохме в Кузко, а за последно бяхме в Писак, Олантайтамбо и Чинчиро Днес отиваме на Мачу Пикчу (защо споменават всички и царевичак след това – все още не знам) Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част шеста

Мачу Пикчу

Трипът за Мачу Пикчу стартира за нас в 5:30 сутринта. В 6 освободихме стаята си, в 6:15 поредният ‘наш човек’ дойде да ни вземе, а влакът за Агуас Калиенте – градчето в подножието на Мачу Пикчу, тръгна в 6:50. Избрахме по-ниската цена за трипа, т.е. щяхме да пътуваме във влак за ‘backpackers’. Цената за трипа беше 185 $ за човек. Другата възможност за цена беше около 250 $. Този трип също беше предплатен мнооого, много отдавна, защото информацията в нет-а твърдеше, че изобщо не е лесно да купиш билет от днес за утре. Когато младежът, ‘нашият човек’, дойде да ни вземе от добре познатото ни площадче на стълбите пред хотела, ние веднага го гепихме на ‘къс пас’, за да разберем кога точно щяхме да се върнем вечерта. Все пак гонехме нощен автобус до Пуно, заминаващ в 10 вечерта. С изненада разбрахме, че влакът не пристига в 8:30, както по-преди са ни уведомили, а в 9.30-9.45. става ни ясно, че май ще видим езерото Титихаха през крив макарон и силно се умъчнихме – информацията в нет-а твърдеше, че индианците уроси си струват да бъдат видени. Младежът обаче комбинативно измисли решение на нашето затруднение. Предложи ни за сумата от 10 $ да дойде с такси до предпоследната спирката на влака, от където щеше ни поеме и по този начин щяхме да изпреварим пристигането на влака в Кузко с около 30-тина минути. Плановете започнаха да се подреждат чудесно и тоя ден също започна да изглежда обещаващ и пълноценен за нас! Оставаше само времето да бъде благосклонно към нас и да не ни запраска дъжд насред Мачу Пикчу. В 6 и половина вече бяхме настанени във

влака за Агуас Калиенте /АК/:

[caption id="" align="aligncenter" width="614"] На път за Мачу Пикчу[/caption]

Влакът пътува 4:30 часа от Куско до Агуас Калиенте - градчето под Мачу Пикчу. След това се пътува ок. 40 минути с автобус до руините

    Влакът изглеждаше повече от симпатично – чисто, спретнато, подредено, със седалки, оформящи сепарета от по 4 човека, обърнати 2-ма към 2-ма. Наши спътници се оказаха семейство в средата на 40-те от Бразилия. Говореха лош английски, а моят испански пък също не беше добър. Трудно се разбирахме, но все пак комуникация някаква протичаше. А и бяха симпатяги – изглеждаха като излезли от бразилските сериали – тя усмихната, знойна и гальовна, а той – чаровен мачо, но безкрайно предан на жена си. Билетите, които имахме, включваха същинските билети за влака, хартиени билети за автобуса от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу и платена входна такса за самия комплекс. В комплект с тях имаше и опростена информационна карта на пътя, по който щяхме да се движим. С един вид линии бяха отбелязани трипове те на истинските приключенци, преминаващи през ink trail – пътя на инка та – т.е. онези смелчаци, които се навиват да правят 2-3-4 или 7-дневни преходи през джунглата от някоя точка около Кузко чак до Мачу Пикчу. Тия ентусиасти трябваше да спят в палатка, да бъдат обилно квасени от дъжд, да се подлагат на ухажването на комарите и всъщност, щяха реално да преживяват всички несгоди, които древният инка едно време е преживявал, но облекчени от съвременните технологични и козметични средства. С друга линия беше отбелязан пътя на влака, с трета – движението на реката; селищата, на които спираше влакът, също бяха маркирани. Разглеждахме картата до момента, в който усетихме, че влакът спира и след това дава на заден ход. Първата ни реакция е да се разхилим подигравателно – тия индианци перуанци сбъркали коловоза! Но се самосветнахме, че хората в Южна Америка надали са толкоз прости, колкото ни се иска, за да проявим Европейско надмощие на мисълта. Оказа се, че наклонът на релсите е твърде голям, за да бъде взет на едно преминаване. Затова към основният път има направен помощен коловоз под по-малък наклон. Така че влакът се качва по наклона, но първо по по-малкия, и след това се връща, за да вземе истинската посока и същинския наклон. И тая операция се повтаря на 3-4 пъти. Въпреки прословутата ми летаргия, за 4те часа и половина пътуване нямаше как да не забележа, че пейзажът навън се променя пред очите ми. Приближавайки Мачу Пикчу, т.е. слизайки на по-ниска височина /Мачу Пикчу е на 2400 м. надморска височина/, растителността се промени в тропическа. Вече бяхме в джунглите. Влакът се движеше по

ждрелото на река Урбамба/Урумбамба

/хабер си нямам как точно се казва/, така че кристално ясно е видно колко пълноводна всъщност е реката. И мътна. От каката-водач от предишния ден знаем, че през зимния сезон /което е нашето лято/ реката е много по-спокойна и съответно, много прозрачна. През март в Перу е дъждовен сезон и, съответно, реките са пълноводни, но мътни. Друго какво да кажа за пътуването. Започна яко да ни писва, станахме нетърпеливи, не ни свърташе на едно място и др. такива дивотии. Както, впрочем, и всички останали пътници. В 11:10 файнали акостирахме в

Агуас Калиенте

Още на перона ни подеха множество водачи с флагчета в множество цветове – разделението на групите е много ясно. Днешният наш човек е зелен, сиреч, мята зелено знаменце. След като изчакахме да се появи и последният мотльо от нашата група, се емнахме към мястото, от което потеглят автобусите към Мачу Пикчу /естествено минахме през поредния учреден пазар с поредните парцалки, сувенири, магнитчета и т.н, които предлагаше перуанската туристическа индустрия/. Разстоянието от Агуас Калиенте до Мачу Пикчу е 4 километра, но пътят е беше толкова витиеват и стръмен, че изкачването до върха ни отне около 30-тина минути. На места платното беше твърде тясно, така че се налагаше да отбиваме, за да правим път на слизащите надолу автобуси. Тук е мястото да кажа, че пътят НЕ беше обезопасен по никакъв начин. Т.е. пътувахме по тясно двупосочно платно, виещо се из джунглите, като едната страна на пътя е плътно опряна о скалите на Андите, а другата страна пряко граничи с изминатия вече наклон на пътя, съмнително напомнящ на пропаст. [geo_mashup_map] [geo_mashup-location_info]   Входът на

Мачу Пикчу

се оказа задънен от тълпа. Стотици, хиляди туристи. Не ми се мисли колко ли са хората в истинския туристически сезон през юли-август. Минахме през гардероба, където оставихме малкото багаж, който носехме. Гидът предварително ни беше предупредил, че обиколката продължава 3-4 часа, а вътре в комплекта няма тоалетна, така че се отбихме в нуЖДника и след това се подредихме на опашката като всички останали. Още в началото разделиха групата на две части – англо- и испано-говорящи, така че ние се прикачихме към англоговорящ водач, който този път се отличаваше с оранжево знаменце. Обиколката стартира! Отне ни около 5-6 минути да се изкатерим по стъпалата, водещи до мястото, откриващо тази гледка: [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Мачу Пикчу[/caption]   И след това още 3-4, докато влезем в същинския комплекс. Още в началото се спряхме за

кратка образователна беседа, касаеща историята на Перу и историята на откриването на Мачу Пикчу

Гидът разказа, че комплексът е открит от Хирам Бингъм през 1911. Истината е, че човекът е бил учен, но съвсем не се занимавал с история на Перу. Но, в 1910 година, прибирайки се от Боливия към дома, Хирам-чо наминал през Лима, където чул една легенда. Тя разказвала, че древните инки имали таен, свещен град, в който били събрали всички свои съкровища, спасени от времето на испанското завоевание. Връщайки се у дома, 30-тина годишният Хирам-чо събрал свои приятели, навил ги, че откриването на Тайния град би било страхотно приключение и откритие, и след 1 година се върнал в Перу. В Лима той се заровил из бумаги и документи, и намерил информация, че този Таен град се намира на 3 дни път от Белия камък, който се намира някъде около Кузко. Човекът се вдигнал и тръгнал да обикаля селищата в околността на бившата инкска столица. Никой нищо не бил чувал за тоя бял камък. Докато един ден един възрастен човек му казал, че бил чувал за бял камък, намиращ се еди-къде-си. Намерил го той, тоя бял камък, но разбира се, документите не указвали посоката, в която се намирал Тайният град. Хората, живеещи наоколо, също нищо не били чували. Всъщност, те били обикновени прости хорица, които наскоро се били заврели по тая местност не по друга причина, а за да избягат от данъчните власти. Хабер си нямали нито от легенди, нито от поместната история, нито от инкски работи. Безизходицата изглеждала несъмнена, докато един друг ден едно 8-годишно овчарче /не знам как се казва човек, който пасе лами – ламчарче, навярно/ му казало, че има едно място в джунглата, което случайно открило с другарчетата си, докато пасяло животните /или май си играело – не помня и това/, и там измежду растителността на джунглата се виждали много камъни. Хирам Бингъм обещал на перуанчето заплащане в размер на 1 соло /или 50 български стотинки/, ако го заведе на въпросното място. И всъщност така, случайно някак, бил открит Мачу Пикчу. Същата година нищо не било направено по разкопките – все пак са минали столетия от последния живял човек в Мачу Пикчу и времето, пръстта и джунглата тотално били закрили всичко от разкопките. На следващата година започнало разкопаването на комплекса. Това нещо цялото бива разказано по един супер атрактивен начин от нашия гид – пич на средна възраст, непрекъснато пускащ шегички, майтапи и забележки. Докато траеше кратката лекцийка, групата беше стопирана на първата тераса, от която започваше /или в която завършваше – зависи от гледната точка/ път за някъде-си. Гидът разказа, че ако тръгнем по пътя, точно след 7 дни инкски ход сме щели стигнем до площада на Плаца де Армас в Кузко – площада с Катедралата. Ако придвижването е с коне, времето, нужно да стигнем до Кузко, щяло да е 1 ден, а ако иде реч за туристически ход, то придвижването щяло да отнеме поне цял месец време. Така и не разбираме дали човекът се шегува с нас или говори сериозно. Гидът разказа, че данните, които в днешно време имаме за Мачу Пикчу, са плод на умозаключителна логика, а не на исторически доказателства, сиреч на намерени документи, описания, хроники, легенди и т.н. Например, фактът, че напоителната и водопроводна система е толкова широка/голяма говори, че тази система може да задоволи нуждите на максимум 3 000 души. От там по умозаключителен път се стига до извода, че градът не е бил голям. Някои от археолози твърдели, каза пичът, че

Мачу Пикчу не е бил обикновен град, а нещо като курорт за елита на инките

Нашият гид обаче не споделяше това мнение – той твърдеше, че Мачу Пикчу е бил просто един обикновен град. Той беше убеден, че нищо тайно и толкова свещено не е имало в Мачу Пикчу и че той НЕ Е тайният град, в който последните инки - синове на Слънцето, са скрили своите съкровища и златни богове. Нещо важно, касаещо архитектурата на града, е, че

Мачу Пикчу всъщност е абсолютно незащитен за нападения

откъм строителство – местоположението на града е наистина уникалното – от 3 страни градът е заобиколен от пропасти, а от 4-тата е така известния от снимките връх. Още нещо интересно - планинската верига зад Мачу Пикчу наподобява лице на инка, гледащ към небето, а носът му е най-високият връх Хуайна Пикчу (Младата планина). Още нещо интересно - Мачу Пикчу всъщност е името на планината, стояща до града, не на самия град. Тъй като не е имало никакви исторически документи или предания /както споделих по-горе/, то не е имало какъвто и да е начин Хирам Бингъм да е научил същинското име на града, така че той просто го е кръстил на планината, в която се намира. Още информация: Всички сгради в Мачу Пикчу са построени в класическия за инките архитектурен стил и с полирани каменни стени. Блоковете са така изрязани, че се втъкват един в друг без хоросан. Много от спойките са толкова перфектни, че дори нож не може да бъде пъхнат между камъните. И като се има предвид факта, че инките никога не са използвали колелото, то мъкненето на огромните каменни блокове си е жива мистерия - вероятно с помощта на търкалящи се върху пясък трупи, които ‘превозват’ материала. Все още стоящи на първата тераса, гидът ни обърна внимание на терасите. Обясни, че това било мястото, на което инките отглеждали храната си и нужните за тях продукти – садяло се всичко - царевица, картофи, плодове, кока. Терасите били и своего рода експеримент да вдигнат производството на кока на по-висока надморска височина. Тоя експеримент май не бил толкоз успешен. Тук е времето да разясня моментът с

производството и използването на кока

Най-добрата надморска височина за тая работа е височината малко по-ниско от Мачу Пикчу – около 2000 м. А коката се използвала за дъвчене в сурово състояние, което помага за преодоляване най-вече на височинната болест. По описание в нашата трилогия, инките дъвчели толкова много кока, че зъбите им позеленявали и зелен сок се стичал от ъглите на устните им. Т.е. на кратко – кока се отглежда на ниското /около 2000 – 2500 m/ и се изнася и доставя до всички високи райони на Перу. А те са много предвид наличието на Андите. Затова и коката едно време била най-важното средство в стокообмена /паричен обмен не е имало/. Толкова била ценна, че най-ценно и скъпо било изработеният труд да се заплаща с кока. След това не-кратко обяснение, нашият водач ни завежда на тераса-две по-високо, от където казва, че е най-добрият ъгъл за снимка на Мачу Пикчу. Красиво е!

       

      След фото-сесията се отправихме надолу по стълбите и терасите – към самия град. Продължих да снимам тук-таме. От тук насетне просто не виждам смисъл да разказвам каквото и да е още – снимките са си снимки и са достатъчни като за тоя разказ.

       

     

   

   

   

   

   

   

   

    Някъде към края на тура, и съвсем до една пасяща тревата на руините лама, която ни впечатли /защо ли – нали сме в Перу – ламите с лопата се ринат по тия места/ виждаме и прословутата порта, от която тръгва пътят нагоре към знаменателния връх от снимките. Гидът пак шеговито разказа, че през тая порта могат да минат единствено хората, които Виракоча лично е повикал. От портата до горе, до върха, изкачването отнема 15 минути инкски ход или около час и половина туристически. ОБАЧЕ за днес Виракоча вече нямало да повика нито един човек – привикването ставало само до 1 часа по пладне /инак казано затварят входа за туристи в 1 часа, за да могат туристите да слязат обратно до края на деня/. Ето ви един пример за хумореските на нашия водач – пич и половина! Още малко по-натам поредното стадо лами ме предизвика да курдисам Филков в кадър:

      Съвсем на финала, нашият гид ни строи в редичка с лице към планината, отстояща на север от нас. И разказа следното: В началото, когато едва са открили Мачу Пикчу, всички са вярвали, че това е Тайният град на инките и че вътре ще открият отдавна изчезналите съкровища на инките /включително статуя на последния велик инкски владетел Уайна Капак, която е била с ръст на нормален човек и не с куха вътрешност, а цялата е била един масивен огромен къс злато/. Скоро се е оказало, че това не е Тайният град. Да, по инкско време всички постройки наистина са били облицовани в злато, сребро и всякакви други скъпоценни материали, но тези облицовки очевидно са били изнесени от там много преди да се явят откривателите - самите инки явно са ги скатали на някое наистина тайно място. Гидът напомни, че испанците така и не успели да открият нито Тайния град, нито самия Мачу Пикчу, така че именно защото градът е бил скрит от погледа на завоевателите, той е останал съвсем такъв, какъвто е бил по инкско време. Липсват единствено покривите, направени от материал като тръстиков, и може би някой и друг камък, отнесени от дъждовете и времето. „Остава значи въпросът КЪДЕ е Тайният град на инките” - каза гидът. ‘Това никой не знае. – продължи той, Освен мен!’ Ние пак си помислихме, че тоя човек си прави гаргара с нас. Но той изглеждаше супер сериозен и дори не се подхилкваше. Нашият пич продължи:

‘Тайният град на инките

се намира ето в тази посока. – и посочи въпросната планина на север, Той се намира на 30 дни инкски ход в тая посока. Ако го измерим в туристически ход, то ще са необходими 3 години и то не заради друго, а защото теренът е труден – джунгла е. А и туристите все спират да снимат – бавят се. Може, не че не може да се стигне до там, но е опасно. По пътя живеят 2 племена индианци - едните изобщо не обичат белите хора, а другите пък ги обичат. Или по-скоро обичат вкуса им!’ И в тоя миг вече ние чатваме, че нашият човек си прави поредната гаргара с нас. Но е забавно. Истината е, че дори ни харесва да се гаргарят така с нас. Пичът продължи: ‘Имаше преди време едни от NG, дето мислеха, че са много умни и наеха хеликоптер, за да стигнат до Тайния град. Времето беше хубаво, слънчево и уж трябваше да успеят, но Пачамама /сиреч Майката земя/ не им позволи. Направи силен вятър и отнесе хеликоптера в съвсем друга посока. Никой не умря, но и никой не стигна до Тайния град. Тайният град ще бъде открит тогава, когато Виракоча и Пачамама решат, че е дошло времето да се случи това!’   Нямам особено какво да кажа още. Три часа и половина са много време. На моменти обиколката е изтощаваща – пече слънце, нито помен няма от дъжд или облаче, човекът ни залива с информация, няма кьорав покрив, под който да се скатаем, водата ни е станала гореща като чай, изморени сме заради ранното ставане и дългото пътуване и т.н., и т.н. Но сме доволни. Много! Слизането с автобуса надолу, към Агуас Калиенте беше спокойно. Само семейство някакви неизвестни за нас животни притичаха пред автобуса за радост на туристите – българи или американци – все едно. Влакът тръгна по разписание в 17 часа. Докато пътувахме реших да направим проста аритметична сметка, която да покаже колко би ни струвала обиколката, ако имахме ден два повече в Кузко, за да си купим сами билети без посредничеството на туристическа агенция. Ето и цифрите: Билет за влак – 82 $ Билет за автобус – 12 $ Вход за Мачу Пикчу – 122 солес или 43 $ Общо – 137 $ Печалба за туристическата агенция, която използвахме, беше по-малко от 50 $ на човек е повече от приемлива за ден като тоя.  

Пристигнахме в Порой

в 8:15 вечерта. Таксито ни чака за наша радост и облекчение. Имахме кристален шанс да хванем навреме нощния автобус до Пуно. Изморени бяхме, но вече сме отметнали уж най-важната част от пътуването до Перу, така че всичко си е струвало.   Продължавам утре, че Филков и той е човек и той ‘лоб яде’ и той внимание си иска. Не мое цял ден да друса бебета, както е болен, под претекст, че аз пиша. То може, де, но не е редно някак... Очаквайте продължението Автор: Мая Филкова Снимки: авторът Други разкази свързани с Перу] – на картата: КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

Какво всъщност става в Мали?

 

Instagram отбеляза ръст в размер на 10% спрямо Декември 2012-та. Социалната мрежа за споделяне на снимки  вече е с 90 милиона активни потребителя месечно.

Оказва се, че слуховете за намаляващата бройка потебители на услугата са абсолютно неверни.

От Instagram разкриха наскоро, че вече имат 90 милиона активни потребителя месечно. Това е с 10% повече от броя на потребителите им преди близо месец. „Instagram може да се похвали със завиден растеж на потреблението по цял свят. Благодарение на редицата продукти и подобрения, които реализирахме, днес с радост наблюдаваме позитивната ответна реакция от страна на всеки наш потребител по света” – споделя Кевин Систръм, който е ко-основател на Instagram.

Това всъщност е първият път, в който Instagram дават информация относно потреблението. Facebook, които държат услугата, разкриха през Септември, че бройката на регистриралите се за нея е прехвърлила 100 милиона.

В последствие Instagram стана причина за редица спорове — първо заради отмяната на комуникацията с Туитър, а след това и заради промяна в правилата за ползване.

Въпреки всичко, някои продължават да твърдят, че броя на потребителите на Instagram намалява. AppData, услугата, която следи потреблението на различни приложения към Facebook, твърди, че потреблението на въпросното приложение рязко е намаляло по празниците, но всичко се оказа спекула, свързана с промяната в политиката на Instagram.

Освен бройката на потребителите си, от услугата споделиха и някои други цифри – 40 милиона снимки дневно, както и 1000 коментара и 8 500 харесвания на секунда. Впечатляващо, нали?

 

Ричард Брансън и LinkedIn отбелязаха изключително важно събитие наскоро.

Създателят на Върджин стана първият човек, който успя да събере повече от милион последователи в социалната мрежа, по-малко от два месеца след стартирането на „вдъхновяващата” програма.

Въпросната програма бе пусната в началото на Октомври, с цел да продължава да се увеличава ангажираността и посещаемостта на сайта. В началото да публикуват размислите и страстите си бяха избрани около 150 известни личности, включващи Брансън, Тони Робинс и Пийт Кешмор. А в последствие бройката скача на 170.

Брансън бе един от най-популярните вдъхновители още със самото стартиране на програмата, затова не е особено изненадващ фактът, че точно той бе първият, който събра над милион последователя. Впечатляваща е всъщност преднината му пред останалите „вдъхновители”. Интересен факт е, че президентът Обама е с два пъти по-малко последователя, а реално е на второ място по популярност в социалната мрежа LinkedIn.

„Той е популярен сред всички, от предприемачи до HR специалисти, както и в различни индустрии – от технологии до архитектура и строителство. Единственият континент, на който няма нито един последовател е Антарктида!” – споделя в блога си Даниел Рот, главен редактор на платформата.

Увеличаване на бройката на последователите на Брансън е и доказателство и за растящия потенциал на LinkedIn като платформа … въпреки че, ако вземем предвид 2,6те милиона Брансън-последователя в Туитър, този един милион в LinkedIn изглежда почти нищожен.

Снимка: Върджин

От НАСА са съобщили , че орбиталният телескоп Кепелер , който се занимава с търсенето на екзопланети , сега не работи , поради възникнал през миналата седмица проблем с важен механизъм свързан с ориентацията на апарата.

Извеждането в космоса на руския космически апарат за дистанционно изследване на Земята 'Ресурс-П' е отложено за неизвестен срок поради отсъствие на спроазумение с Казахстан за извежадне по северна траектория. - по информация от Интерфакс

В България е в ход съмнителното превземане на една медийна група, което засяга и интересите на инвеститора Карл Хабсбург. Заплашени са един вестникарски монопол и - от заглушаване - критичните гласове. Това се казва в обширен анализ за проблемите със свободата на медиите в България на авторитетното австрийско издание "Ди Пресе ам зонтаг", което Агенция БГНЕС публикува без съкращения.