„Който сравнява Европейския съюз със Съветския съюз, нищо не разбира от демокрация“, казваше Жозе Барозу, предишният председател на Европейската комисия. Това беше една от опорните му точки срещу едва надигащата се вълна от евроскептицизъм и еврофобия, която заля Европа при приемника му Жан-Клод Юнкер. Тогава Европа имаше само една криза – на еврото, и тя ѝ се струваше „екзистенциална“. Още не я бяха сполетели нито миграционните вълни, нито „Брекзит“. Те качиха популистите от разни породи по-високо в сондажите, приближиха ги опасно до властта и съблазниха традиционни в миналото си политици да заемат елементи от тяхната реторика и идеология.

Любим похват на популистите е да илюстрират т.нар. демократичен дефицит на ЕС чрез достъпното сравнение с бившия Съветски съюз – вместо „говори Москва“ днес имаме „говори Брюксел“. Това съвпада идеално с целите на руската хибридна пропаганда.

Сравнението между ЕС и СССР, разбира се, е абсурдно. Но неговата абсурдност не изключва отделни прилики, които са по-видими за хората в т.нар. нови държави членки – за тези, които са преживели съветската система за разлика от „старите“ европейци, които само са я гледали на кино. 

Тоталитаризмът направи хората от бившия източен блок особено чувствителни към демагогията, т.е. към разминаването между думи и дела, между идеал и реалност. На нивото на масовото съзнание то ерозира съветската система отвътре и направи нейната имплозия въпрос на време. На същото ниво то ерозира европейския консесус и единство днес.

Въстаналите срещу Москва

Заради тази чувствителност бившите соцдържави, които се присъединиха към ЕС през 2004 г., вече не само имат евроскептични или поне еврокритични партии. В повечето от тях тези партии управляват – „Фидес“ в Унгария, „Право и справедливост“ в Полша, АНО в Чехия.

Това са страните от бившия съветски блок, които в най-мрачните години на студената война дръзнаха да въстанат срещу диктата на Москва, а сега лидерите им печелят избори като борци с „Брюксел“. Истина е, че отговорните политики и политици невинаги са популярни като разказа на популистите. Но причината той да събира публика е в реалните недъзи на Европа.

Може да се каже, че днес един от белезите за европейската зрялост на едно общество е наличието на евроскептицизъм. Ако никой не иска да те освобождава от „Брюксел“, значи си още в ранния и наивен европейски период.

Европа няма да може да спре „вишеградската“ си тенденция, докато не признае, че сама я е създала и че една от причините за нея са двойните стандарти.

Ами продуктите?

Най-близкият до всекидневието пример за тях е двойното качество на продуктите. ЕС беше принуден да признае, че е допуснал бизнесът да предлага храни и други битови стоки с източно и западно съдържание и качество. И че това става въпреки наличието на европейска политика, законодателство и комисар и служби за защита на потребителите.

Европейската комисия призна проблема, обяви се на висок тон срещу него, но не предложи ново законодателство за решаването му. Ограничи се с указания и помощ за националните власти да прилагат съществуващото законодателство, което очевидно не е предотвратило двойното качество на стоките.

Или Шенген?

Вторият най-достъпен пример за двоен стандарт е разширяването на европейската зона без вътрешен граничен контрол, известна като Шенген. Всичките ѝ досегашни 26 членки са приети, след като са изпълнили техническите условия за това. Да, процесът завършва с единодушно политическо решение на шенгенските вътрешни министри, но досега то е било формалност при изпълнение на техническите изисквания.

Изведнъж подходът се променя коренно, когато пред прага на зоната за свободно пътуване застават България и Румъния. Те изпълняват техническите изисквания за членство още през 2011 г., обаче да получат ключ за външната врата на Шенген се оказва политически несмилаемо за правителствата на няколко държави членки. Те не могат да „продадат“ приемането на българи и румънци в техния свят на своите избиратели. Само Холандия си признава това открито. Още няколко държави „се крият“ зад нейната съпротива, която е достатъчна да разруши задължителното единодушие за приемане на нови страни в зоната.

От България и Румъния обаче се очаква да пазят външните граници на ЕС от нелегални мигранти и терористи и те се справят с това за разлика от шенгенските страни, като Гърция например.

Някой покани диктаторите

Особено отблъскващи се двойните стандарти на Европа по отношение на диктаторите в нейните околности и в света.

Беларуският президент Александър Лукашенко, наричан „последния диктатор в Европа“, до съвсем скоро беше в пълна изолация. Никой в ЕС не го посещаваше и той не беше желан в ЕС. За разлика от азербайджанския си колега Илхам Алиев. Всъщност Лукашенко и Алиев са две разновидности на един и същ постсъветски авторитаризъм. И двамата управляват несменяемо след нагласени избори. И двамата мачкат опозицията, свободата на словото и държат политически затворници. Разликата между тях е една – Азербайджан има нефт и газ, а Беларус – картофи.

Ситуацията стана толкова конфузна, че за следващата среща на страните от Източното партньорство на ЕС (Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна) ембаргото за Лукашенко тихомълком падна. Председателят на Европейския съвет Доналд Туск каза, че има покана до Беларус, а нейните институции ще решат кого да изпратят.

Без Путин не може

Двойствена е европейската политика и по отношение на друг авторитарен лидер – Владимир Путин. От една страна, Русия е под европейски санкции заради анексията на Крим и подкрепата на сепаратисткия бунт в Донбас. От друга обаче – бизнес отношенията ѝ с Европа на ниво държави членки продължават. 

Германо-руският проект „Северен поток-2“, отделен пример за двоен стандарт, на който ще се спрем по-късно, продължава да се развива и успя да внесе разкол в ЕС. Путин може да е изолиран от Г-7, но това не пречи на двустранните му срещи с европейски лидери от групата, като например с френския президент Еманюел Макрон или с италианския министър-председател Паоло Джентилони или с предшественика му Матео Ренци. Критики за близките си отношения с руския лидер обаче отнася само унгарският министър-председател Виктор Орбан.

Върховенство на закона

Името на Орбан веднага напомня за друго възпалено място на Европа – върховенството на закона. В далечните добри икономически времена изглеждаше, че проблеми с него имат само България и Румъния – най-новите, най-бедните, най-неразвитите и останалите най-близко до комунистическото си минало. ЕС направи специален механизъм за наблюдение, за да им помогне да се сдобият с независимо и професионално правосъдие и да намалят до поносими нива корупцията и организираната си престъпност. 

За десет години евронаблюдение двете балкански съседки се бореха с променлив успех с дефицитите си на законност и справедливост. Но докато Европа ги наблюдаваше, в нея се навъдиха примери на беззаконие, които поставят все по-настойчиво въпроса защо мониторингът е само върху България и Румъния?  Правителствата в Унгария и Полша се опитаха да ограничат властта на съдебната система да ги контролира, да установят контрол над медиите, да ограничат възможностите за съпротива от гражданското общество. Заради тези две страни през 2014 г. Комисията създаде т.нар. рамка за върховенството на закона – друг вид мониторингов механизъм, който на теория може да доведе до задействане на член 7 от Лисабонския договор, по силата на който държава членка може да бъде лишена от права, като например правото на глас. Досега обаче Брюксел не дава убедително обяснение защо само Полша е обект на „рамката“, след като в Унгария наблюдаваме същите методи, форма и стил на управление.

Първият зам.-председател на Комисията Франс Тимерманс обяснява, че докато Будапеща продължавала диалога с Брюксел въпреки различията, Варшава го отказвала. Извън българо-румънския механизъм и „рамката“ има и трета постоянна форма на наблюдение за корупция над всички страни членки с доклади на всеки две години. В тях обаче не се споменават имена и примери. Комисията настоява, че това наблюдение не бива да се бърка с мониторинга над България и Румъния, който щял да продължава и бил съвсем друга работа.

Разнообразните механизми, томовете доклади обаче не предотвратиха нито безобразия като „Дизелгейт“ в Германия (монументална индустриална измама с отровните емисии на автомобилите), нито назначенията на членове на семействата на политици на фиктивни държавни длъжности с реални заплати във Франция, нито убийството на най-известната журналистка в Малта, разследвала корупция в обкръжението на министър-председателя. И с това посочените с пръст и отлъчените от Шенген България и Румъния нямат нищо общо.

Анкара преговаря, Скопие – не

Подобен двоен стандарт има и в политиката за разширяване на ЕС. От 2009 г. Македония има статут на страна кандидатка, но не може да започне преговори за членство заради добре известни проблеми със съседите си. Скопие е обект и на справедливи критики за корупция, липса на независимо правосъдие, неспазване на правата на малцинствата, цензура и несвободни медии. По какво обаче Турция превъзхожда Македония по която и да е от изброените точки? По нищо. Тъкмо обратното – управляващите в Скопие изглеждат „добри ученици“ в сравнение с авторитарния и репресивен режим на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, с лова на вещици в страната му, с десетките хиляди арести и уволнения без солидни правни основания, с хвърлените в затвора журналисти и политици от опозицията, със затворените медии. Турция обаче води преговори за членство в ЕС от 2005 г. ЕС не посмя да ги прекрати дори когато турският президент Ердоган я предизвиква с абсурдни обвинения – в „нацизъм“ и покровителство на тероризма. За всички е ясно, че зад търпението на Брюксел към него е страхът той да не отвори границите за трите милиона мигранти, които страната му приютява.

Ценности и интереси

Не може да се отрече, че Европа винаги повдига въпроса за човешките права в срещите с трети страни. Но го прави по един начин с Китай и по съвсем друг с Куба, да речем. Ценностите са еднакви, но разликата в интересите в двата случая е гигантска. Тя прави ценностите да изглеждат неубедителни.

Същия сблъсък между ценности и интереси илюстрира крамолният проект „Северен поток-2“. Проектираната 1225-километрова тръба по дъното на Балтийско море дублира вече съществуващия „Северен поток-1“ и трябва да пренася по 55 млрд. куб. метра газ годишно пряко от Русия за Германия. Очевидната ѝ цел е да заобиколи проблемната транзитна страна Украйна. Политически ЕС декларира, че е солидарен с нея и я подкрепя. Бизнесът обаче не е съвсем съгласен с тази солидарност. Той иска редовни доставки на газ, които Русия е готова да осигури, не е готов да носи рискове и да се отказва от печалби заради стремежите на някакви украинци към Европа, гледа със съмнение и погнуса на дълбоко корумпираната постсъветска държава. Така че вместо да се решава украинският въпрос на принципна основа, балтийският байпас позволява той да бъде просто заобиколен.

Срещу „Северен поток-2“ скочиха източноевропейците, водени от Полша. България постави въпроса: „Защо може да има „Северен поток-2“, а не може да има „Южен поток“? (Тук да сложим отправка в скоби и с курсив: Вижте мнението на Илиян Василев по темата – стр. .... И да сложим номера на страницата, на която почва текстът на Илиян Василев). 

Под този натиск Европейската комисия поиска мандат от държавите членки да преговаря с Русия по условията за „Северен поток-2“. Германия обаче уби този опит за съпротива още в зародиш. Правната служба на Съвета на ЕС, в който са представени държавите членки, излезе със становище, че искането на Комисията няма правни и фактически основания и почива само на политически аргументи.

Противниците на проекта смятат, че той ще засили газовата зависимост на Европа от Русия и ще изолира Украйна като транзитна страна, евентуално причинявайки и загуби от 2 милиарда евро годишно, когато сегашните договори за транзит на руски газ изтекат през 2019 г.

Референдумите

Една от загадките на Брюксел е отношението към референдумите. По принцип Комисията отказва да коментира вътрешни въпроси на държавите членки. Това правило обаче има изключения. Комисията отказа докрай да заеме позиция по шотландския референдум за независимост на 18 септември 2014 г. и по британския за излизане от ЕС на 23 юни 2016 г.

Председателят ѝ Жан-Клод Юнкер обаче свика специална пресконференция, за да призове гърците да гласуват с „да“ за предложението на кредиторите преди референдума, свикан от правителството на Алексис Ципрас на 5 юли 2015 г. Те направиха обратното – 61 на сто гласуваха с „не“. 

Четири години по-рано, когато министър-председателят Георгиос Папандреу поиска да свика референдум за предишното споразумение с кредиторите, германската канцлерка Ангела Меркел, френският президент Никола Саркози и председателят на Европейската комисия Жозе Барозу го предупредиха, че какъвто и въпрос да постави на гърците, реално вотът ще бъде за това да остане ли страната им в еврозоната, или да бъде изхвърлена от нея. Това предопредели и съдбата на Папандреу, малко по-късно собствената му партия ПАСОК го принуди да подаде оставка. Наистина, да си плащаш дълговете е въпрос на законност, а не на избор, но в случая принципът за ненамеса във вътрешните работи на държавите членки беше погазен.

Демократична легитимност

Отделен въпрос е доколко съвместимо с принципите на демокрацията и на върховенството на закона беше важни решения през кризата на еврото (2010-2013 г.) да се вземат в еврогрупата. Според договора на ЕС тя е „неформално обединение“ на финансовите министри на еврозоната. Юнкер призна в програмната си реч пред Европейския парламент през юли 2014 г., че на тези решения е липсвала демократична легитимност. С още по-голямо закъснение го призна в блога си и неговият комисар по икономиката и финансите Пиер Московиси.

Подобна двойственост наблюдаваме и в реакцията на Комисията към референдума за независимост на Каталуня, който свика сепаратисткото правителство на автономната испанска област. До провеждането му Комисията отказваше да го коментира. След гласуването заяви, че е незаконен. По повод на силата, употребена от полицията срещу сепаратистите, тя призова за диалог и заяви, че насилието не може да бъде политически инструмент, но отказа да го осъди.

-----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през ноември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Паника. Това се случва всеки път когато български политици трябва да споменат по някакъв повод Русия. А най-голямата по територия страна в света присъства в живота ни. Няма как да бъде иначе. Русия е част от геополитическите игри, от световната търговия, от военните баланси, от пазара на имоти в Поморие дори. Преплитането на съвременни реалности с исторически митове обаче забърква такава каша, от която никой никога нищо не може да разбере. А това само възпроизвежда митовете – Русия ни е близка, Русия ни е враг, Русия винаги ни помага, Русия винаги ни използва...

Русия е сред най-влиятелните държави, с която България има връзки и преди, и след Октомврийската революция – от която пък през 2017 г. отбелязахме точно 100 години. Русия е била ръководена от Сталин, Брежнев и Горбачов, но днес се ръководи от Путин. Всеки от тях провежда своя политика, която в определени моменти е съвпадала с посоката на България, но по-често не съвпада.

През 2017 г. Русия представлява определен модел за общество и няма данни, които да показват, че много българи искат да живеят точно в този модел. В едни ситуации България има интерес да е на едно мнение с Русия, в други ситуации има интерес от точно обратното. Просто е, нали?

Не, изобщо не е просто!

Даже е удивително сложно. Всеки път, когато някой български политик трябва да спомене Русия, насреща му скачат още няколко политици, които го обвиняват или в агресивна русофобия, или в раболепие пред интересите на Москва. Това е толкова лесно, защото с много малки изключения политиците не смеят да говорят хладнокръвно по темата. А и кой иска да слуша хладнокръвни приказки?

„Ако стане война, ние ще се бием на страната на НАТО..., а руските ракети ще са насочени към България“, каза премиерът Бойко Борисов в телевизионно интервю. Така даде достатъчно сочни заглавия на всички – и на живеещите с мита за „приятеля Русия“, и на привържениците на мита за „врага Русия“. Повод за тези думи стана изготвеният от Министерския съвет годишен Доклад за състоянието на националната сигурност. Правителството е длъжно по закон всяка година да изготвя такъв документ, в който са описани реалността и рисковете в сферите на сигурността, икономиката, демографията, финансите и т.н.

Всички запомнихме обаче само заглавията, че „Русия е заплаха за България“. Нищо че в документа няма такова изречение. И управляващи, и опозиция активно се включиха в спора заплаха ли е Русия, или не е заплаха. И никой не събра куража да цитира точното изречение от Доклада, което даде повод за заглавията:

„Действията на Русия са източник за регионална нестабилност и заплашват нашата основна цел за единна, свободна и мирна Европа.“

Кое не е ясно? Русия анексира от Украйна Крим. Можем да потиснем за миг личните си пристрастия и да отделим настрани темата за това коя държава има по-голямо историческо право да притежава полуострова. Крим беше част от Украйна, а вече не е. И само десет държави са признали това анексиране, сред които Северна Корея, Куба, Судан и т.н. Подобно поведение може ли да бъде „източник за регионална нестабилност“? Може, разбира се.

А Русия подкрепя ли част от крайните движения и техните позиции, насочени към дезинтеграция на Европа? Марин льо Пен, „Алтернатива за Германия“, каталунски сепаратисти... Разбира се, че по този начин Русия заплашва нашата цел за „единна, свободна и мирна Европа“. И не става дума за генерализация от типа „Русия просто е заплаха“, а за целенасочена политика на Москва срещу настоящия световен ред, част от който е и Европейският съюз. Всяка държава има право на свои позиции и Русия преследва интересите си. Е, в случая интересите ни не съвпадат и това не е повод за късане на ризи.

Това е разумният подход – далеч от патоса и предразсъдъците. В българския парламент обаче не звучат реални факти и смислени доводи. Гласуването на Доклада се превърна в поредния повод за размяна на взаимни обвинения в какво ли не, но не и за сериозна дискусия за международната среда и интересите на България в тази среда. Но пък не ни е за първи път. Този доклад не предизвиква първата вътрешнополитическа суматоха по темата „Русия“. В най-новата ни история имаме още няколко подобни случки.

А беше само преди 3 години

През 2014 г. заглавията твърдяха, че „Русия е опасност“. Тогава поводът беше изготвената от служебния министър на отбраната Велизар Шаламанов „Визия: България и НАТО в европейската отбрана 2020“. Документът е публикуван няколко седмици преди срещата на върха на НАТО в началото на септември в Уелс, където основна тема е... Разбира се, че е Русия. Само няколко месеца по-рано Крим е анексиран, а подкрепяни от Москва сепаратисти обявяват Луганската и Донецката народна република на територията на държава, която е кандидат за член на НАТО – Украйна. 

В първоначалния проект за „Визия 2020“ присъстват констатациите:

„Кризата в Украйна е продукт на дългосрочната амбиция на Русия да възстанови влиянието си в бившето съветско пространство и чрез това да се утвърди като полюс на сила.“

„Отчитайки характера на държавно устройство на Руската федерация, това развитие представлява сериозна заплаха за нашата сигурност и сигурността на Алианса като цяло.“

И в тези думи няма новина. Такава е позицията на Европейския съюз, която е приета с гласа на България. Нима не е истина също, че Русия има авторитарно управление, в което почти всичко е в ръцете на президента, и че при такива управления рискът от еднолични действия и емоционални грешки е налице? Разбира се, че е истина, но и този път паниката обзе българските политици. Едни подскочиха от самото споменаване на Русия в негативен контекст, а другите не посмяха да защитят публично позицията си.

Цитираните две изречения са изтрити буквално часове след публикуването на документа. Служебният премиер Георги Близнашки демонстрира раздразнение от споменаването на Русия. Поискана е и оставката на военния министър, и то точно от партиите, от които се очаква да направят това – отявлено прокремълските „Атака“ и АБВ. Намесва се и бившият министър на отбраната от кабинета на Станишев Николай Цонев, който също иска оставката на Шаламанов. В първоначалния вариант на „Визия 2020“ присъства и още един параграф, който после мистериозно изчезва:

„Активното и повсеместно пропагандиране на руската политика, особено с посредничеството на български политически и икономически субекти и медии или недържавни организации, е явна информационна война, подкопаваща интегритета на институциите и държавността, и атакува директно националните демократични ценности, дух и воля.“

Думата „война“ стряска винаги. Думата „пропаганда“ пък ни е болезнено позната от миналото. За нечии уши подобни констатации вероятно звучат по-остро от необходимото. Но отново паниката победи и вместо политиците да обсъждат по същество съдържанието, те се отдадоха на агиткаджийство. А пропаганда има. Фалшиви новини има. Русофилски и кремълофилски организации развиват широка дейност, проповядват отказ от демократичните завоевания – от избора, който самите българи направиха, днес да са част от НАТО и Европейския съюз. Участват ли в това и партии? Участват.

И тук хладнокръвният подход можеше да разграничи интересите на Русия от интересите на България, да прецени кога пропагандата е свобода на словото и кога е намеса във вътрешните работи. Общото между двата скандала – от 2017 и 2014 г., е, че огромният шум не променя съдържанието на документите. В днешния случай не се промени нито дума, в миналия случай изчезнаха някои изречения, но същината остана и в утвърдената от Министерския съвет „Визия 2020“ в крайна сметка пише:

„Незаконното анексиране на Крим от Русия и конфликтът в Източна Украйна се превърнаха в най-сериозната заплаха за мира и сигурността в Европа след Втората световна война. Те доведоха до сериозна промяна в съотношението на силите в Черноморския регион. Това негативно развитие има непосредствено отношение към сигурността на България.“

А иначе въпросната „Визия: България и НАТО в европейската отбрана 2020“ остава в историята като първия официален правителствен документ, в който има дефиниция на „хибридна война“:

„Хибридната война“ съчетава прилагане на конвенционални методи с похвати от партизанска война, прикрито подпомагане на сепаратистки групировки, кибератаки и пропаганда, икономически натиск и действия, противоречащи на международното право.“

А имаше и моменти на яснота

Отношенията между България и Русия през последните двайсетина години могат да бъдат описани много просто – повече напрежение, когато Москва е в конфликт със Запада, по-малко напрежение, когато не е. Но невинаги българските политици са изпадали в паника и неспособност да изразят ясна и недвусмислена позиция в защита на българския интерес.

Пътят за присъединяване към НАТО започва още преди 27 години. Нещата формално се придвижват от всяко правителство, но към 1995 г. перспективата започва да избледнява. Тогава на власт отново е БСП, която все още е против НАТО, а премиерът Жан Виденов и външният министър Георги Пирински обичат да говорят за „икономизиране на външната политика“.

Този странен израз всъщност означава да не се бърза по пътя към ЕС и НАТО, да не се търси дългосрочно позициониране на България, а да се извлича изгода от всяка отделна ситуация – днес можем да продадем нещо на Казахстан, утре можем да купим нещо от Азербайджан... Русия играе главна роля в този мит със своите „необятни пазари“. Всяко „икономизиране“ обаче не води след себе си повече български износ за Русия, а върви заедно с нещо голямо, скъпо и ненужно, което Москва много държи да ни продаде – като АЕЦ „Белене“ например. Изразът за „икономизиране на външната политика“ се използва само от проруски политици. За последен път прозвуча публично през 2013 г., когато икономическият министър на Орешарски Драгомир Стойнев каза пред българските посланици по света: „Ваша задача номер едно е икономизацията на външната ни политика.“

Когато БСП пада от власт след масови протести през 1997 г., първата работа на назначеното от президента Петър Стоянов служебно правителство на Стефан Софиянски е да направи дълго отлаганата решителна крачка към НАТО – приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз и създава Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО. Това предизвиква остра реакция от Москва – България отново е „предател“ и т.н. Тогава обаче никой не изпада в паника, а президентът Стоянов казва:

„Аз обичам Русия, обичам руската култура, но повече обичам България. Българските национални интереси ни диктуват евроатлантическата ориентация.“

Само две години по-късно отношенията между Запада и Русия се изострят покрай войната в бивша Югославия. Москва подкрепя Слободан Милошевич, който предизвиква серия от граждански войни. Западът е проспал кланетата в Босна и този път действа решително, преди Милошевич да осъществи докрай класическо етническо прочистване на албанците в област Косово. Русия твърдо е на страната на Белград, това обезсилва дипломатическите усилия и НАТО започва бомбардировки над столицата на Сърбия. На срещата на върха на Алианса във Вашингтон България получава Пътна карта за членство. След това страната ни дава коридор на НАТО през България. Това, разбира се, не се харесва на политическия елит в Москва, който вижда как поредната държава от бившия Варшавски договор му се изплъзва от сферата на влияние.

Тогава идва изпитанието – Русия изненадва всички и превзема летището в Прищина. Москва иска официално от България въздушен коридор за нуждите на операцията. В София се провеждат протести срещу НАТО, начело е тогавашният лидер на БСП и по-късно президент Георги Първанов. Български политици на различни равнища са подложени на непрестанен натиск от страна на посолството на Русия. Тогава обаче паниката не е водеща и премиерът Иван Костов и външният министър Надежда Михайлова отказват на Русия въздушен коридор. По-късно тогавашният върховен командващ на съюзническите сили на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк казва, че този момент е крайъгълният камък, след който България на практика е станала част от Запада.

Фитили от Москва

Днес емоциите са повече от здравия разум. Разбира се, за това състояние сме си виновни преди всичко ние и нашите избраници. За тяхно оправдание може да послужи единствено зачестяването на провокациите от страна на Москва. През последната година имаше няколко реплики от висши представители на ръководството на Русия, които тук бяха приети като скандални. Тази есен говорителката на руското Министерство на външните работи Мария Захарова каза, че „благодарение на нашите воини (на Съветската армия – б.а.) стана възможно да се предотврати депортацията на евреите от България“. Тези думи скандализираха, защото докоснаха един от стълбовете в представата на българите за себе си. Последваха реакции, контрареакции, емоции.

Точно на 24 май Владимир Путин посрещна македонския си колега Георге Иванов в Москва с откритието, че славянската писменост е „дошла при нас от македонската земя“. Няколко месеца по-рано новоизбраният депутат в Държавната дума Пьотр Толстой коментира пред БНТ добрите си намерения към България: „Разбира се, просто ще я купим цялата. Половината от крайбрежието вече купихме.“ И всеки път се връзваме. А вероятно това е целта – в България постоянно да се говори за Русия, да се подклажда разделение, да се пречи на единение около общ национален интерес.

А сега накъде?

Отношенията с Русия могат да бъдат също толкова логично обяснени, а позициите могат да бъдат също толкова открито защитавани, както с всяка друга държава. Митът за руската изключителност върши работа единствено на Кремъл, както върши работа и на привържениците на Кремъл в България. Но ако трябва да се държим достойно и разумно, то всяка държава е изключителна и всеки народ със своята култура е изключителен. В противен случай се оплитаме в проповедническите думи на любимия мислител на Кремъл Александър Дугин: „Да влезеш в НАТО не е предателство, но днес България все още да е в НАТО – това е предателство. Не толкова заради Русия, колкото заради самия български народ, доколкото в процеса на интеграция в западната култура България ще изгуби своята национална идентичност.“

Просто два различни свята. Единият допуска, че българският народ има правото сам да реши чрез избори пътя си, другият не допуска. Ние сме в първия свят, Дугин и феновете му са в другия. Толкова ли е трудно за българските политици да обясняват така нещата и да защитават интереса на България? През последните години само Росен Плевнелиев си позволи да говори така и изпита на гърба си реакцията.

И ако някой политик скоро се сети, че може да напусне ролята си от „Дързост и красота“, да спре да говори за любов и омраза и да започне открито да защитава интересите на България, тогава вероятно ще си направи труда да обясни на българите истината за санкциите, които „тровят българския производител“. Западът замрази активи и забрани да влизат на негова територия приближени до Путин, които са участвали в незаконното анексиране на Крим. На това наказание за конкретни лица Русия отговори с масово наказание – забрана за всички производители от ЕС да изнасят за руския пазар и забрана за всички руснаци да купуват западни стоки.

И това е много просто, нали?

-----

Този текст е публикуван в последния брой на списание "Клуб Z" за 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Един от „горещите картофи“, който естонското председателство на Европейския съюз може да прехвърли на българското, е бъдещето на преговорите на Турция за членство. Продължаването им изглежда проблематично с обтягането на отношенията между Анкара, от една страна, и Берлин и Брюксел – от друга. За прекъсването или спирането им обаче ЕС неe единодушен...

За всички е ясно, че в днешното си състояние на авторитарен режим, масови репресии, беззакония и конфликти почти по всичките си граници Турция е отдалечена на десетилетия от евентуално европейско членство. Може ли някога тя да го получи е философски въпрос. Непосредственият политически въпрос е може ли тя да преговаря за такова членство и какви са ползите и загубите от евентуалното продължаване или край на преговорите за двете страни в тях.

Окончателен край?

Преди общите избори в Германия на 24 септември канцлерката Ангела Меркел обеща да обсъди с останалите 27 държавни и правителствени ръководители евентуално окончателно спиране на тези преговори. Не всички колеги на Меркел в Европейския съвет обаче биха подкрепили такава стъпка, за чието предприемане трябва консенсус между държавите членки. За предпазливост в отношенията с Анкара призова френският президент Еманюел Макрон, който иначе е не по-малко критичен към авторитарния и националистически курс на турския президент Реджеп Тайип Ердоган.

Най-твърдо за прекратяване на преговорите с Турция продължава да говори Австрия, особено външният й министър Себастиан Курц.

В Германия турската тема беше сред централните в предизборните дебати, но с обявяването на резултатите тя потъна в сянката на преговорите за нова управляваща коалиция. Поради идеологическите различия между възможните участници в нея определянето на новия германски курс към Турция изглежда е на стендбай.

Меркел, която за три мандата стана пословична с предпазливостта и прагматизма си, беше принудена да заговори радикално за край на преговорите заради главния си опонент, социалдемократа Мартин Шулц. В единствения телевизионен дебат с нея той заяви, че ако германците му дадат доверието си (което те впоследствие не направиха), той ще поиска ЕС да сложи край на преговорите. Канцлерката трябваше да обещае същото, за да не изглежда твърде мека и безпринципна. Тя обаче го обеща по-предпазливо от Шулц.

„Ако аз стана германски канцлер, ако народът на тази страна ми даде мандат, тогава ще предложа на Европейския съвет да прекратим преговорите на Турция за членство – каза той. – Дали можем да надделеем над всички страни за това, не знам. Но ще се боря за това.“

„Ясен е фактът, че Турция не бива да става членка на ЕС – заяви Меркел, която дни по-рано беше предупредила, че ЕС трябва да помисли внимателно, преди да дръпне шалтера на преговорите. – Ще говоря с моите колеги (в ЕС), за да видим можем ли да стигнем до единна позиция по това, така че да можем да прекратим тези присъединителни преговори.“

Ден след тези изявления Макрон предупреди: „Турция наистина се отклони от Европейския съюз през последните месеци с неприемливото си поведение, което не може да бъде игнорирано. Но искам да избегна разделение, защото тя е жизненоважен партньор при много от кризите, с които се сблъскваме, особено имиграцията и терористичната заплаха.“

Редица по-малки държави също призоваха за предпазливост с Анкара независимо колко предизвикателно се държи тя.

Умерен подход

„Трябва да продължим процеса и взаимното обвързване. Не е лесно, но трябва да ценим контактите си“, заяви литовският министър Линас Линкевичиус. „Няма да направим добре, ако просто спрем, защото ще ги окуражим да се отдръпнат дори повече. Мисля, че ефектът ще бъде точно обратният на това, което искаме.“

„Винаги е полезно да има диалог. Знаем за проблемите с човешките права в Турция“, пък заяви финландският му колега Тимо Сойни.

Естонският външен министър Свен Миксер коментира, че не очаква официално решение през тази година и добави, че блокът трябва да си сътрудничи с Анкара особено по въпросите на миграцията и сигурността: „Трябва да стъпваме много внимателно, докато обсъждаме статута на Турция като кандидат, трябва също да обсъдим всички аспекти на бъдещите отношения.“

Излишно е да казваме, че като непосредствено граничеща с Турция България е заинтересована от по-умерения европейски подход към нея. Ясно формулирана българска позиция за бъдещето на преговорите обаче липсва.

Австрия за разлика от Германия е в предизборна кампания и темите за разширяването и стандартите на Европа, за миграцията и гастарбайтерите са горещи и определящи. Народната партия води сондажите с около 33 на сто от електоралните предпочитания, но крайнодясната ксенофобска и антиимигрантска Партия на свободата диша във врата й с 25 на сто подкрепа и нищо чудно да стане част от бъдеща правителствена коалиция.

Темата за Турция е точка на безмилостна борба за всеки клонящ надясно избирател. Австрийските законодателни избори на 15 октомври са особено интересен обект за наблюдение с оглед на пробива, който крайната десница в съседна Германия направи през септември, печелейки 13 на сто от вота и влизайки за първи път в Бундестага.

Султанска власт

От референдума на 16 април, който му даде почти султанска власт, през неуспешния опит за военен преврат на 15 юли Ердоган почти всекидневно тества търпението и хладнокръвието на Европа. Той я обвини в „нацизъм“, когато нейни държави членки, между които Германия и Холандия, не допуснаха турски министри да агитират на тяхна територия в кампанията преди вота. След това отмина с пренебрежение лавината от критики, че последвалите опита за преврат репресии са непропорционални на повода и незаконни.

Извън десетките хиляди арести и уволнения на заподозрени заговорници против властта режимът не се поколеба да затваря или да национализира медии, да арестува журналисти и опозиционни депутати, да заговори за връщане на смъртното наказание. Това накара председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер да заяви, че „Турция се отдалечава с големи крачки от ЕС“. Предупреждението му не изглеждаше да е стреснало някого от управляващите в Анкара. Те продължиха системно да обвиняват Европа, че не им сътрудничи в борбата с тероризма, напротив – че укрива активисти на обявената за терористична Кюрдска работническа партия (ПКК).

В навечерието на германските избори Ердоган си позволи да направи нещо безпрецедентно – той се обърна към почти 3-милионната турска диаспора в Германия с указания за кого да не гласува, изброявайки поименно главните партии. Берлин обаче не можа да направи нищо, освен шумно да протестира срещу очевидната намеса във вътрешните  работи и да препоръча на германците да не ходят на почивка в Турция заради опасност да бъдат произволно арестувани. Външното министерство се позова на арестите на германски и други европейски граждани по обвинения за антидържавно поведение.

Отваряне на шлюза

Турците знаят, че ЕС е парализиран не само от изискването за единодушие при вземане на решения за процеса на разширяване, но и от страха, че Анкара може да спре да изпълнява съвместната декларация от 18 март 2016 г., по силата на която Турция задържа на територията си около 3 милиона бежанци – главно от Сирия и Ирак. Евентуално прекратяване на започналите й през 2005 г. преговори за членство може да са сигналът за Ердоган да отвори шлюза и да отприщи нова мигрантска вълна, която да върне Европа към кризата й от 2015 г. посред кулминацията на преговорите за „Брекзит“.

Но континентът има и по-дългосрочни страхове – отравяне на вече и без това обтегнатите отношения със стратегически съюзник в НАТО (с втората по големина армия след САЩ); унищожаване на единствения стимул за демократични реформи и модернизация и единственото средство за въздействие от страна на Европа върху турската политика; оставяне на противниците на Ердоган (поне една трета от електората) без никаква опора и надежда; загуба на динамичен икономически партньор и 80-милионен пазар. Освен това Турция държи ключа за европейския енергиен съюз. Тя е на пътя на източниците на природен газ, алтернативен на руския – от Азербайджан, Иран, Ирак и частично от Източното Средиземноморие.

Морален риск

Обоснованият с тези страхове европейски прагматизъм обаче носи морален риск. Ердоган прави всичко, за което ЕС другаде налага санкции. В поведението си към него Европа трудно минава за „съюз на ценности“.

Ердоган също има какво да губи от евентуално скъсване на отношенията с ЕС. Това би означавало нарастваща изолация на Турция и в НАТО, където европейските държави са сред най-важните съюзници. Амбицията на Ердоган да стане лидер на сунитския свят надвиши възможностите на страната му, която сега има врагове и съперници по всичките си граници, отбеляза неотдавна в анализ „Файненшъл таймс“. Изолация от Запада би оставила Турция в компанията на историческите й противници Русия и Иран, посочи изданието.

Загубите биха имали и финансово изражение: за периода 2014-2020 г. ЕС предвижда 4,2 милиарда евро финансиране за Турция. Отделно за периода 2016-2018 г. той предоставя 3 милиарда евро за бежанците, които страната приютява.

Вътрешнополитически евентуалното прекратяване на преговорите би дало козове на опозицията и възможност тя да мобилизира по-широка подкрепа. То би зачеркнало политика, провеждана над 50 години, отношения, заченати през 1963 г. със споразумението за асоцииране на Турция с тогавашната Европейска икономическа общност, и създаването на митнически съюз, за чиято модернизация Анкара иска сега да преговаря.

-----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Молекули ще има. Новината звучи така: „ГЕРБ ще предложи актуализация на бюджета на Националната здравноосигурителна каса за догодина, за да отмени параграфа, с който се въведе мораториум върху заплащането на нови иновативни лекарства.“

Малко преди тази новина всички бяхме убедени, че от такова решение печелят пациентите. Малко след новината политолози и социолози заспориха кой печели от новото решение – Бойко Борисов или Корнелия Нинова. Той – защото щедро е отстъпил и благоволил, или тя – защото го е принудила? А на мен цялата работа ми заприлича на един христоматиен пример за печеливш трик при водене на трудни преговори.

Примерът е от преговори между ИРА и английското правителство, не помня годината, но останалото е незабравимо. Организацията поставя условие да й се разреши да поддържа свое униформено формирование, като посочва дори цвета на униформите. Ризата – светлосиня, вратовръзката черна, в общи линии ИРА иска цветовете, които са характерни, да не кажа емблематични, за английската полиция. И това се превръща в големия проблем, преговорите започват да се въртят главно около цвета на униформата. Медиите започват да пишат за това, водят се дискусии, спори се в телевизионни студия. Проблемът за цвета на униформите нараства до такава степен, че се превръща в основен. И в един момент, когато напрежението е стигнало своята кулминация, от ИРА съобщават, че ще отстъпят за цвета на униформите, но само ако срещу това бъдат освободени 12 затворници, активисти на организацията с присъди за участие в терористични акции. ИРА получава своите хора и отстъпва за цвета, който и без това нямал абсолютно никакво значение за тях.

Трикът, както се вижда, е следният – вземаш една дребна подробност, разработваш я със замах – вдигаш на крак всички медии да я обсъждат, пениш се да я защитаваш, крещиш до възбог, че това е единственото възможно решение и накрая в името на нещо по-голямо отстъпваш от дребната подробност, която и без това не е значела много за теб.

25 милиона лева за иновативни лекарства за онкоболните са дребна подробност в един национален бюджет. Но за някои хора това е цената на живота им, чиято стойност е неизмерима. Точно в името на живота трябваше тези 25 милиона лева да са планирани още при съставянето на бюджета, няма никакво съмнение, че щом иновативните лекарства могат да спасяват живот, болните трябва да имат достъп до тях. Само че ние не си падаме много по защитата на живота. Повече си падаме по скръбните събития, огледайте се в некролозите, които висят на всяка вертикална повърхност в градовете и селата, спомнете си как се говори за някого, докато е жив, и как, след като е починал.

Тук ни натиснаха бутона безпогрешно: иновативни лекарства или смърт. И започна нашата битка за иновативните лекарства, така и трябваше. Но трябваше и нещо друго – тези лекарства да са планирани без битки, без борба, без доказване, просто защото са важни и нужни. Само че за какво щяхме да критикуваме бюджета, ако не беше проблемът с молекулите? За правителството е по-изгодно да го критикуваме за едни 25 милиона лева, отколкото за цялото здравеопазване. Тогава може би щяхме да се сетим да видим, че здравеопазването не опазва здравето ни. Че пари в касата има, но тези пари не правят нито профилактиката, нито лечението по-ефективни. Че боледуващите плащат купчини пари за незаконна и узаконена корупция. Че изследвания, които в другите европейски държави са обичайни и безплатни, тук се плащат от пациента. Че лекарствата, които на други места са със символични цени, тук довеждат боледуващия до фалит. Че в болниците не лекуват човека, а следват клиничните пътеки. Че българите вече не само се оперират в Турция, но ходят до Истанбул дори за прегледи. Че вече се споменава за увеличаване на процента на здравните осигуровки, а ние не получаваме дори това, което ни е дължимо срещу сегашните осем процента. Че в болниците има крещящ дефицит на медицински сестри и лекари.

Битката за отмяната на мораториума върху новите лекарства срещу рак сложи една преграда пред смъртта за много пациенти. Но дебатите за здравето и живота, битката пациентът да бъде профилактиран и лекуван така, че да не стигне до преградата със смъртта, не се състоя. Правителството отстъпи за цвета на униформите и получи голямата печалба, към която се стремеше – спокойствие, един жест за разкош, всичко останало си остава същото.

Освен че демонстрира как малкото може да прикрие голямото, този случай показа, че нямаме нужда от парламент. И от президент също така. На два пъти парламентът обсъжда да има или да няма мораториум върху иновативните лекарства за онкоболни. То бяха фискални пледоарии, то бяха страсти и неволи, то Ламбо, Вежди и т.н. Да оставим колко се престараха тези, които твърдяха, че няма как да не се наложи мораториум и какви ще ги говорят сега, но всичко това и струва пари – само токът на депутатите за ден е 1000 лева, както изчислиха неотдавна, да не говорим, че народните представители ще получат заплати за това в крайна сметка нищоправене.

И без президент може, неговото вето, колкото и сърцераздирателно да беше формулирано, не свърши работа. Накрая всичко се реши с един семеен спомен и с един телефонен разговор между Корнелия Нинова и Бойко Борисов. Цялата процедурна демокрация се оказа губене на време и на пари. Колко точно струваха тези излишни дебати, ми е трудно да преценя. По груби и много скромни изчисления депутатската заплата за един час работа е между 23 и 24 лева. Вие умножете по часове, по бройката на депутатите, прибавете и платеното за загубено време на служителите в парламента, в президентството…и ето, че се събраха пари за лечението на доста хора.

С боледуването на демокрацията обаче е по-сложно. Там няма как да се изчисли загубеното. А и не си струва, защото дали загубата е голяма или малка, няма значение. Малко демокрация и почти демокрация няма. Нея или я има, или я няма. Дори и да похарчиш 1 000 000 лева месечно за заплатите на 240 души, за това, че изобразяват представителна парламентарна демокрация, нея пак я няма, ако след всичките им речи, реплики и дуплики се появява един човек и отменя решение, което те са гласували два пъти. Това в най-добрия случай е спектакъл, в който народните представители са статисти. А в най-лошия случай е – хайде да го наречем с най-мекото му име – едноличен режим. Хаирлия да е, както казваше Тодор Живков – днес откриваме завод за полупроводници, утре – за цели проводници. И ние така: днес – молекули, утре – атоми! Може и да не са много атоми, но поне една атомна централка.

Редута.бг

„Аз мисля, че с начина, по който социалистическата партия води безогледна борба против всички партии, които стоят надясно от нея, с това доктринерство, с това общо отрицание на техните усилия тя е спомогнала в голяма степен да убие в българския народ вярата в неговите партии, а народ, който изгуби тая вяра в партиите си, е народ, готов да бъде тъпкан и мачкан...”

Това казва Атанас Буров в реч, посветена на режима на цар Фердинанд на 15 юни 1911 г.

Дали звучи актуално днес по отношение на акциите на БСП в демонстрация на опозиционност? И върши ли някаква работа опозицията в настоящия парламент повече от шест месеца след изборите? Да видим.

„Пробният” период на третия кабинет на Бойко Борисов мина и замина и с нищо не изненада. Получихме точно това, което се очакваше – „повече от същото”. С няколко щипки „патриотизъм”. Образът на всяко управление обаче не зависи само от акциите на самата власт, нито от образа в медийните и „електоралните” огледала. Зависи и от работата на опозицията.

Двойно повече опозиция. Дали?

В 44-тото народно събрание математически опозицията би трябвало да се брои за най-мощна и най-вече най-монолитна, откакто Бойко Борисов е на власт. В неуправляващия сектор на парламента се записаха БСП и ДПС, а левицата порасна двойно в сравнение с предишния мандат – от 39 на 80 депутати.

ДПС отстъпи някоя друга депутатска банка, но си стои все така непреместваемо, корпулентно в центъра, със заявката, че при управление, в което участват т.нар. Обединени патриоти, може да бъде само от другата страна на барикадата. Някак „конструктивно” от другата страна. Но те са си в такъв вид „опозиция” винаги. Особено откакто управляват ГЕРБ. И сега опозиционните изблици на движението са предимно срещу изявления на патриотите. Е, покрай „НДК-гейт“ се каза някоя друга приказка, шефът на комисията по вероизповеданията и правата на гражданите Красимир Велчев стана мишена, съвсем не без основание, заради изказвания по адрес на репресираните по време на гоненията срещу българските мюсюлмани и смяната на имената им.

Когато иде реч за избори за Висш съдебен съвет в парламента, така наречената опозиция в 44-тия парламент рязко се слива с управляващите и си гласуват дружно и консенсусно. Важи и за ДПС, и за БСП, без чиито гласове новата квота на Народното събрание във ВСС, избирана с 2/3 мнозинство по новите уж реформирани правила, нямаше как да се попълни. Всъщност това бе първата наистина важна задача на парламента от сформирането му през пролетта, която да открои кой за какво се бори. Резултатът – обичайният – „повече от същото“, досущ като с цялостното усещане след изборите. По отношение на БСП дори съмненията са повече – въпреки че с аргумент как няма никакви договорки в парламента, социалистите издигнаха 6 номинации уж с надежда да бъдат избрани, но на практика така позволиха на ГЕРБ и „Обединените патриоти“ да си изберат три от номинациите, които да подкрепят. Дали тези три са били по-удобните на управляващите предстои да оценим по работата на новия ВСС. Все пак е трудно да се допусне, че е по-вероятно да са подкрепени по-неудобните. Просто няма много логика.

Дотук двойната доза опозиция на кабинета „Борисов“ не звучи никак убедително. Доколко изобщо успява левицата, начело с Корнелия Нинова, да стои поне толкова сериозно като опозиция, колкото предполага численото й изражение в Народното събрание е следващият въпрос.

И въобще какво става с БСП малко повече от година, след като Нинова я оглави?

БСП начело с Нинова започна вътрешна „реформа”. Подмени се огромна част от парламентарната група с уставни рокади, от позиции по време на изборите и след това слязоха популярни лица под претекст „обновление”. Няма лошо, макар че обновлението в партийното ръководство се изрази и в това, че от него изпаднаха хора с парламентарен опит като Михаил Миков, Янаки Стоилов, Ангел Найденов и се върнаха лица, които са всичко друго, освен нови – например Георги Гергов (макар и детрониран впоследствие заради „ЦУМ-гейт“, а вече и очевидна опозиция в опозиционната партия) и Бриго Аспарухов (колкото и да не е пред прожекторите). С което някак подмладяването в лицето на хора като Крум Зарков, Деница Златева и няколкото по-млади депутати с опит от предишните мандати – например Жельо Бойчев и Георги Свиленски, се поразми. И още нещо – заниманието с вътрешни проблеми – например Гергов, някак в сеирджийската ни политическа среда става по-забележимо от обществените занимания на партията. Освен ако например не решат, че е признак за опозиционност... закриването на комисията по досиетата. Създадена по времето на... Сергей Станишев.

Нинова – удобна мишена

Нинова и компания може би е трябвало да помислят дали с рязката подмяна на кадрите – особено и предимно на тези с опит, няма да дойде закономерно и падане на качеството на политическата работа. В това число и парламентарната. И до дефицит на говорители – разбирай авторитети за пред медии и електорат. И за пред властта, ако щете.

Самата Нинова застана по лидерски на първа линия на почти всички битки – нещо, което дори Бойко Борисов, олицетворяващ партията си, с времето поспря да прави. Вярно, че обратната тактика на предшественика й Михаил Миков, макар самият той да има и дар слово, и юридическа експертиза, правеше така, че БСП да изглежда по-скоро невидима за публиката. Вярно, че БСП имаше много по-малко представителство. Вярно, че самата Нинова произведе от парламентарната трибуна няколко политически речи право в целта. Особено тази от април за откриване на пролетната пленарна сесия на 44-тия парламент.

Новата тактика на лидерката като фронтови боец обаче я превърна не просто в мишена, а в удобна мишена. Първо, защото няма как да разбира от всичко. Заради, да ги наречем, непрецизни и популистки изказвания от ГЕРБ закономерно предприеха тактика на лична атака срещу лидерката. Първо под опорната точка „БСП създава фалшиви новини” (при все че към това прибягват и двете страни нерядко). Управляващите извадиха от гардероба старата й политическа биография от кабинета на тройната коалиция и я вкараха в оправдателен режим. Резултатът – бой от ГЕРБ по образа Нинова (по-рядко по съдържанието, което говори за капацитета в ГЕРБ, но това е отделна тема). Макар и Нинова да отговаря – в това число и институционално със заплахи за съд, по нея, за разлика от Борисов например, атаките, придружени с прозвища като „г-жа Лъжа”, не се стичат като по тефлон.

Напротив – тя говори за пенсии и заплати – властта я пита защо е била уволнена от Станишев – поне така изглежда комуникацията отстрани, а детайлите по конкретни казуси се губят в общото надвикване.

Партийно зависим президент

Ако нещо не може да се отрече на БСП начело с Нинова, то е, че кандидатът на партията за президент Румен Радев спечели президентските избори. А левицата не беше печелила избори от мноого отдавна. Това вдъхна самочувствие на социалистите, макар и недостатъчно да вземат и парламентарния вот. Дори „признанието” на Бойко Борисов, че от ГЕРБ „нарочно” са загубили президентската надпревара, колкото и нелишено от логика да звучи на фона на странната номинация на Цецка Цачева и още по-странната й кампания, не може да замете успеха.

Постоянното „залепяне” на БСП за държавния глава обаче прави лоша услуга и на партията, и на самия Радев. Социалистите се заеха „да бранят” президента от ГЕРБ, които го нападат например заради процедурата по избор на нови изтребители. Политическата подкрепа за държавния глава не е лошо нещо, освен когато не го поставя в образа на партийно зависим – нещо, от което от ГЕРБ се възползват. От друга страна, за БСП е лош имидж това да се смята, че опитват да контролират най-представителната (по конституция) институция в държавата. Просто напомнянето, че исторически са контролирали всички институции твърде дълго с много лош резултат, става някак неизбежно, както и желанието на немалка обществена част това да се предотвратява. Дори с цената на запазване на статуквото ГЕРБ.

Най-уязвимото звено в работата на БСП през първите им 160 дни след изборите обаче е друго. Посланията, на които започна да залага БСП на Нинова, успяха да избягат от европейския модел на левица, налаган публично от времето на Сергей Станишев насам (като се абстрахираме от недъзите на управленията на тройната коалиция и кабинета „Орешарски” по същество и говорим само за политически послания и посока на говорене – б.р.).

Проевропейци? Друг път

За това има дори фрапиращи примери – БСП и Нинова застанаха срещу Станишев в качеството му не просто на евродепутат, но и на президент на Партията на европейските социалисти заради гласуването на документ за бежанската политика на Европейския съюз към трети страни (разбирай извън ЕС) в Европейския парламент. Нинова си позволи да нарече гласувалите евродепутати „предатели”, „връзвайки се” на популистка и невярна провокация от ГЕРБ как, видите ли, докато БСП тук говори против приема на мигранти, в Брюксел им отваряли вратата. Теза – грубо фактологически невярна, която левицата не само не оспори, а напротив – поддаде й се.

В темата с отмяна на забраните за продажбата на земя на чужденци – нещо, заради което България може да търпи европейски санкции, БСП не подкрепи проевропейския прочит. Заговори по-скоро като така наречените патриоти. Защо – никой не разбра. Освен защото е „вкусно” за незнаещата публика и помпа страхове, от които политиците предпочитат да се възползват, вместо да оборват...

Примери има още, тези са само най-видимите.

Нинова и БСП, опитвайки се (и понякога успявайки) от президентската кампания насам да въвличат и Радев, говорят за санкциите срещу Русия и отношенията с режима на Владимир Путин по начин, който също поставя проевропейската им „по заявка” позиция под съмнение. Друг е въпросът, че и по тази тема през септември май се оказва, че управляващи и опозиция не са на диаметрално противоположни позиции, съдейки по заявките на Бойко Борисов, че по време на българското председателство на Съвета на ЕС трябвало да се повдигне темата за бъдещото на санкциите срещу режима в Москва. Не е тайна, че Борисов също обича да намига на Изток, но когато някой го прави по-агресивно от него – това досега по-скоро затвърждаваше проевропейския му образ. 

Но заявката за консенсус и обща работа по председателството на България на Съвета на ЕС от страна на БСП се пропука по друга линия - заради начина, по който левицата отигра създадения по същество от ГЕРБ проблем с НДК и ремонта му. Левицата поиска парламентарна комисия да разследва Мирослав Боршош и управлението на НДК, ГЕРБ прегърнаха идеята заради инстинкта, че това ще им помогне да позаметат случая и така и стана – БСП не спечели дивиденти от т.нар. НДК-гейт, пък ГЕРБ започнаха да представят себе си като борци срещу нередности дори когато идват от техния вътрешен двор.

Левицата взе на въоръжение и говоренето за социална политика, заплати, борба с лошите работодатели, но по начин, по който е твърде лесно да им се отвърне просто „вие ли сте социални, като при вас държавата фалира”.

В опозиционните си дейности БСП могат да се похвалят предимно с оттегления проект за продължаване на разрешенията за строеж в земеделски земи – внесен от властта, наречен лобистки и в крайна сметка оттеглен от ГЕРБ. И с операцията „запазване на парите за прослужено време” в работните заплати – акция на Валери Симеонов, отново спряна от ГЕРБ и Бойко Борисов, поне засега. И твърде вероятно не заради БСП, а заради това, че никоя власт, особено тази на Борисов, не иска да се кара със синдикатите. Или поне не много.

Полупразни обороти

Левицата, предимно на думи, застана опозиционно в говоренето и в гласуванията на най-спорните законодателни действия – промените в НПК и в Закона за съдебната власт. За които има обосновани предположения, че – да кажем – се харесват например от главния прокурор. Да, левицата говори против промените и не ги подкрепи. Точно в ключовия момент обаче някак „забрави”, че е избрала президент, иначе много „неин“, та да вземе да го призове за някое вето например. Наложи се това са вършат извънпарламентарните партии. За ползване на инструмента със сезиране на Конституционния съд не се чува някой да говори. А БСП имат нужния брой подписи, за да свършат такава работа. Ако смятат, че има защо.

На целия този фон засега работата на БСП като опозиция с цели 80 депутати изглежда повече като изпускане на пáра в свирката. Въртене на полупразни обороти с редки реални попадения, които наистина да притеснят ГЕРБ. Опити за популистко надскачане с ГЕРБ, а понякога за успех в това начинание трябва да скачаш твърде високо. Защото като „дясното” управление говори за забрана на приватизацията, БСП трудно може да скочи по-високо. А като скочи по някоя подобна тема – някак изглежда несериозно дори и позицията да звучи разумно. Каквато е ситуацията с критиките на БСП, че властта с намесите си във военни дружества, при това частни, съсипва изобщо тази индустрия у нас. Или ако не нея конкретно и мащабно, то поне реномето й...

Друг е въпросът, че оставянето на това говорене от ГЕРБ некоментирано е срам за която и да е опозиция в която и да е европейска страна с отворена и конкурентна икономика.

Само че подобна позиция няма да се хареса на онези, които се очаква да гласуват, но още страдат по Съветския съюз например...

Според политическата теория опозицията е част от управлението на страната – просто защото от нея се очаква да е коректив и спирачка, когато може да бъде такава. Нашата родна актуална парламентарна опозиция в момента играе ролята на завеса покрай случки като избора на нов ВСС, но и на кречетало, когато от някоя тема могат да се извлекат (съмнителни като потенциал за успех) публични дивиденти. Но някак не много често звучи като алтернатива. А вече минаха месеци от изборите. А, да, иде председателство. Ще се пази „стабилността“. От всички...

------

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още материали от същата авторка можете да прочетете ТУК.

Парламентарните избори в Чехия откроиха като първа политическа сила партията АНО (“Действие на недоволните граждани“). Нейният лидер Андрей Бабиш, милиардер, медиен магнат и бивш министър на финансите, има характеристиките на класически популист и евроскептик. Неслучайно в повечето заглавия над информациите за последния парламентарен вот в Чехия може да бъде прочетено, че популистите печелят изборите, или че евроскептицизмът заема още по-твърди позиции в страната.

Победата на Бабиш не е изненада  нито от гледна точка на обществените нагласи в Чехия, нито като продължение на една сравнително отдавна заложена европейска политическа тенденция.

Алтернативна визия

В останалите държави от Вишеградската четворка вече управляват партии, чиито идеологии са не просто отрицание на традиционните политически модели на прехода, а и до голяма степен идват като алтернативна визия на сериозно разклатения либералдемократичен фундамент на Европейския съюз.

Такава е ФИДЕС на Виктор Орбан в Унгария, откровено изповядваща антимигрантски настроения. Такава е „Право и справедливост“ в Полша, чиято доминация в политическия живот на страната изхвърли зад борда на голямата политика и традиционната левица, и традиционната десница. Наскоро победата на Австрийската народна партия изкара на сцената като бъдещ най-млад премиер в историята 31-годишния Себастиан Курц, който спечели гласоподавателите с крайно дясна, популистка и антимигрантска реторика. Амбициите на Курц са да доближи Австрия до Вишеградската група, с което – ако стане реалност – ще се разшири геополитическото пространство на националконсервативния, антилиберален и популистки сегмент в ЕС.

Европейската демокрация и като вътрешноприсъщи принципи и ценности, и като процедура на периодично провеждани избори е естествена среда за промени във властта, за идване на една или друга партия в управлението, за влияние на едни или други идеи в обществото. Но като че ли посоката на европейското политическо развитие все по-често ще ни връща към стари въпроси, неполучили своя отговор, или ще поставя още по-неумолими ребуси, които едва ли – когато и да е – ще намерят решения.

Политическата история е поле, наситено със събития и процеси. Но образите и конструкциите, създадени в резултат на политическите събития и процеси, са поле на красноречиви метафори, симетрични и асиметрични сравнения, както и на дръзки и провокативни разсъждения и изводи.

Метафора на историческото време

Победата на Бабиш в Чехия е част от настъплението на националпопулизма и евроскептицизма. На фона на глобалните европейски политически процеси успехът на АНО не носи никаква изненада. Нито е изненада, че социалдемократите бележат най-слабия си изборен резултат след мирното разделяне на Чехословакия през 1993 г. Онова, което изисква съвременен отговор и сериозна политическа реплика, е какво се случи през близо трийсетгодишния период, който освен конкретика в развитието на Чехословакия и Чехия може наистина да бъде определен и като метафора на историческото време в Европа. Какво се случи, че в идеен и ценностен план тръгнахме от символа Вацлав Хавел и стигаме до символd на своеобразното му отрицание в лицето на Андрей Бабиш? В символ на какво ще се превърне Бабиш?

През 1992 г. в България е публикувана биографичната книга на Еда Кризеова „Вацлав Хавел – поет и президент“. В предговора Блага Димитрова дава свое обяснение защо интелектуалците от Източна Европа изоставиха своята творческа дейност и се впуснаха в политиката. Тя казва:

„Името Вацлав Хавел се превърна в символ тъкмо на тази сякаш необяснима метаморфоза. Разгадан е феноменът на органична спойка между нравственост, култура и политика. Новото поколение има историческия шанс да се самоизгражда в съпротива срещу всички канони на монополистичния режим, срещу лъжата, която ражда верижна лъжа. Всяко открито произнасяне на някакво табу се превръща в политика. Всеки свободен, смел, независим жест за спасяване на истината в името на живота се възприема като политика. Чрез творческото си кредо Хавел сам се въвлича все повече в политиката, тласкайки развитието на своя народ към бъдещето.“

Тези размисли на Блага Димитрова за Вацлав Хавел и за естественото преливане между нравственост, култура и политика отразяват не просто духа на времето от първите години след падането на Берлинската стена. Нещо повече – те са част от еуфорията и големите надежди, че при разпада на монополистичния режим, както Блага Димитрова нарича социализма в Източна Европа, интелигенцията ще поеме политически и управленски функции и в условията на прозрачност и гласност ще изтласка комунистическата номенклатура и бюрокрацията към периферията и ще застане в основата на бъдещите демократични общества. Та нима този илюзоpен патос като отглас от съветската перестройка не е провокирал и известната статия на Желю Желев „Великото време на интелигенцията“, публикувана през 1988 г. във вестник „Народна култура“? Оттогава са изминали 29 години.

Лидери без визия

По иронично стечение на обстоятелствата само след месеци – от началото на 2018 г., България поема ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. И това ще се случи 30 години след програмната статия на д-р Желев. Велика интелигенция във велико време ли управлява, или Европа и България отдавна са се отказали от натиканата по ъглите интелигенция и се управляват от ново поколение средно образовани чиновници? Лидери без визия, хора, за които произнасянето на истини е също толкова еретично, колкото е било във времената на съпротива срещу натрапения социализъм.

Ако Хавел, както пише за него Блага Димитрова, се въвлича в политиката чрез творческото си кредо и така слива двата си образа – на творец и на политик – в сложния образ на демократичен гражданин на Европа, то как се въвлича в политиката един милиардер като Андрей Бабиш? Той не е нито драматург, нито поет, нито писател. Той няма как с творческо кредо да се превърне в олицетворение на избирателни предпочитания.

Бабиш обаче е медиен магнат. Нещо като Берлускони, само че в чешки вариант. Силвио Берлускони стана явление в италианската и европейската политика чрез мощта на своите медии и на умело разгърната политика на популистките образи. Очевидно и Бабиш е такъв. Откровената новина за гражданите на Източна Европа, която им носи актуалното политическо развитие, може да бъде определена като неумолимо, дори брутално изчистване на обществено-политическите понятия.

Подмяна на съдържание и смисъл

Днес под свобода на словото и плурализъм на мненията ни се предлага да разбираме право на богатите собственици на медии да печелят не само финансови средства, а и обществено влияние и власт с помощта на моделиран с техните ресурси медиен пазар. Демокрацията, която преди три десетилетия имаше смисъла да се позволи на различни идеи да се конкурират в обществото, в чиято основа обаче бе залегнал принципът на толерантността и мултикултурализма, днес е с преобърнато в  противоположно вътрешно съдържание.

Днес се опитват да ни внушат, че под демокрация трябва да разбираме правото да се издигат стени по границите, правото носителите на различни малцинствени езици и култури да бъдат притискани в националните периферии и дори прогонвани оттам. Така се стигна до подмяна на съдържания и смисъл, до забрава за мечтаната роля на интелигенцията и просветеността при бъдещото реформиране на някогашните тоталитарни общества. Подмяната и забравата направиха днес така, че някогашните еднопартийни източноевропейски общества заедно с лишените от идеологически дразнител, уморени от материално благополучие западноевропейци са еднакво безпомощни и без въображение в опита си да решават сложни задачи в пространството и от името на ЕС.

Три важни критерия

Има три важни критерия, с чиято помощ може да се проследи еволюцията на политическото безсилие и на отказа на Брюксел да поема категорична политическа отговорност и да изразява консолидирани и стратегически позиции по важни за бъдещето на Съюза проблеми.

Първият критерий е в степента на адекватност между историческа справедливост и геополитически интереси. Той най-релефно личи в темата за отношението на ЕС към процеса на интеграция в него на Република Турция. В исторически план Турция е един от най-старите кандидати за членство в ЕС. Анкара подава официалната си молба за пълноправно членство през 1987, а още през 1959 година е поискано асоциирано членство в тогавашната Европейска икономическа общност. Десетилетията безплодно турско чакане пред вратите на институционална Европа отразяват не само качеството и степента на реформи в турското общество, но и колебливостта и неискреността на ЕС да води диалог със страна, чието население е изразител на различна от традициите на Европа религия и култура.

Днес – особено при отчетливото оформяне на десноконсервативен и националпопулистки образ на ЕС – изборни победи и бъдещи управления на Австрийската народна партия и на АНО в Чехия – диалогът с Турция изглежда ще бъде още по-проблематичен и затруднен. А само през 2005 г. Гюнтер Ферхойген в своята книга „Европа в криза“ предвиждаше до 2015 г. Турция начело с Ердоган да реализира дори пълноправно членство в Съюза. Сега не само темата за пълноправно турско членство, но и изобщо въпросът за продължаване на диалога между ЕС и Турция се поставя под сериозни възражения. Очевидно е, че балансът между историческата справедливост и геополитическите интереси този път е нарушен поради конюнктурата на нов европейски християнски абсолютизъм и взрива от националпопулизъм. Това маркира и първата степен на неустойчивост на ЕС – непоследователност във визията за цивилизационно обогатяване и разширяване.

Вторият критерий за изследване на европейски динамики е толерантността като отношение към индивидуалните носители на различия. Германският философ Юрген Хабермас преди години написа нещо, което днес изглежда като първи предупредителен сигнал за криза в ЕС:

„Дори ако един мигрант по икономически причини, потърсил място в ЕС, бъде върнат, това ще бъде белег, че нещо в Съюза не е наред.“

Хабермас е един от последните  колоси на демократичното визионерство и е част от мечтата за силен чрез пъстротата и многообразието си ЕС. Философът едва ли е допускал, че в това скрито измежду страниците на неговото изследване „Конституцията на Европа“ изречение е заложен не само фундаментален критерий, но и бъдеща тежка присъда за състоянието на Съюза. Тъкмо заради отношението към мигрантите  – част от тях бягащи към Европа от войните в Близкия изток, а други – от мизерията в своите страни, Брюксел се оказа парализиран в невъзможността си да продуцира общо решение и да изгради обща политика на ЕС към бежанския проблем.

Със сигурност нещо в Съюза не е наред, както предупреждава Хабермас. Днес живеем в друг Европейски съюз, построен върху развалините на демократичната мечта за обединение на различията от цветове, цивилизации, езици и култури. Това е Съюзът на победители като Бабиш и като Курц, на разделение между „богати“ и „бедни“ роднини в ЕС, на идеологиите за изграждане на стени и на християнцентризъм. Но това са и днешните реалности, в чиито параметри трябва да се прави политика на формулиране и отстояване на национални интереси. Това е съвременна Европа – с множество популисти във властта, но и с тъжната носталгия, че отдавна липсват личности като Хавел и Желев. Както и вече я няма тяхната Европа.

И ако изобщо има смисъл да се говори за третия критерий за оценяване на способностите на ЕС да се справя с нетрадиционни политически предизвикателства, няма как да бъде подмината задълбочаващата се криза в Испания. В началото си тя сякаш предизвикваше реакции на умора и отегчение сред европейските бюрократи. И без това пред чиновниците от Брюксел стои трудно решимият проблем как да се водят и как да завършат преговорите с Великобритания по нейното бъдещо излизане от ЕС.

Историческа гузност

Всеобщите оценки, че преговорите с Лондон по „Брекзит“ са достигнали задънена улица, вероятно будят основателно безпокойство. Темата за спора между Лондон и Брюксел намира естествено място в центъра на европейската сцена – непосредствено под прожекторите на европейското обществено мнение. Испанската криза се появи сякаш някъде встрани – на по-тъмно, неосветено и натоварено с историческа гузност място в европейското полезрение.

От испанската криза по нов начин се формулира темата за съотношението между конституция и права. Днес никой аргументирано и справедливо не може да каже дали конституционните норми или правото на самоопределение имат по-висока политическа и демократична стойност при избора на чия страна да се наклонят симпатиите на Европа.

2017-1936?

На един от митингите в Барселона през последните дни на протести една от световните телевизии показа лозунг. Той не беше с изписан текст, а само с цифри, но бе много по-зловещ от каквото и да е текстово съдържание. 2017-1936? Не е трудно това цифрово послание да бъде разтълкувано. То обозначава тревожния въпрос ще стане ли 2017 г. начало на нова гражданска война, каквато в Испания е започнала през 1936 г.? Преди 81 години последен бастион на Републиката е бил централният град на Каталуния – Барселона. Брюксел надменно избяга, защото подцени кризата или просто от страх да поеме каквато и да е посредническа роля в спора между Мадрид и Барселона. А спорът е повече от съдържателен. Той все по-малко прилича на каталунски каприз, а все повече опира до необходимостта от осъвременяване на европейските понятия и правила. Испанската конституция е приета през 1978 г., за да положи основата на демократични обществени и междунационални отношения в Испания след края на франкистката диктатура. Конституционализмът е една от традиционните опори на ЕС. Но Съюзът се намира в многостепенна криза, на чийто фон елементаризираното тълкуване, че каталунският референдум е нарушил испанската конституция и Мадрид е в правото си да отнеме автономията на областта, се превръща в аналог на тълкуваните като нарушения на конституцията на СФРЮ провъзгласени независимости на Словения и Хърватия.

Ценност срещу ценност

Историята ни се подиграва с припомнянето, че в ранната политическа фаза на разпадането на голяма Югославия и тогавашния СССР и САЩ, и Европейската общност категорично се обявяваха за съхраняване на териториалната цялост на федерацията. След началото на войните обаче безсилният да съхрани СФРЮ свят започна да признава отделните републики една по една като независими държави. Като че ли още тогава бе нанесен тежък удар върху опитите да се прави интелектуална политика, каквито усилия в стремежа си да съхрани Югославия полагаше последният федерален премиер Анте Маркович. Днес в Испания в очите на Мадрид кризата изглежда като опит за откъсване на територия и като Барселонски антиконституционен бунт. В говоренето на каталунския премиер Карлес Пучдемон обаче решението на правителството в Мадрид да стартира процедура по отнемане на автономията е определено като най-тежкия удар от времето на франкизма насам и като тежко посегателство върху демократичните права на гражданите. В крайна сметка – ценност срещу ценност. Този спор има нужда не просто от диалог, а от качествени посредници. А качествени посредници в такъв диалог могат да бъдат единствено ярки интелектуалци с огромна гражданска и политическа култура. Днес по върховете на Европа като че ли такива няма. Те са изместени от европейска бюрокрация, от изпразнени от творческо съдържание механични правила, които не допускат дори бегъл спомен за „онова поколение на Хавел и Желев, което имаше историческия шанс да се самоизгражда в съпротива срещу всички канони на монополистичния режим, срещу лъжата, която ражда верижна лъжа“, както бе написала Блага Димитрова в предговора към книгата за Хавел. 

Днес на сцената на Европа танцуват популистите. Политиката се прави с много пари и подвластни на хибридните послания медии. Времето на някогашните идеи за демокрация и за свободата на словото като творческа енергия сякаш са необратимо минало. Дори спомените за онова време изглеждат като гротеска. Тя много прилича на повестта на Венедикт Ерофеев „Москва – Петушки“. В нея има много абсурден смях, толкова много смях, че чак се забравя колко е абсурден. Колко ли ще се смее Европа, ако разбере, че пътят от Хавел до Бабиш преминава през Барселона? Смешно ли ще бъде, абсурдно ли или просто това ще е логичният край на една деинтелектуализирана и бюрократична европейска система.
----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през ноември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Мохамед бин Салман все повече затяга хватката на властта в Саудитска Арабия. Очаква се скоро крал Салман да абдикира в негова полза. Има ли 32-годишният престолонаследник намерение наистина да реформира страната, или сме свидетели на поредното раждане на диктатура в Близкия изток?

Хотел или най-луксозният затвор в света?

В късния следобед на 4 ноември гостите на 5-звездния хотел „Риц Карлтън“ в саудитската столица Рияд са уведомени от служителите, че „поради непредвидена резервация от местните власти, която изисква повишено ниво на сигурност, не сме в състояние да настаняваме гости... докато не се върнем към обичайната си работа“.

Малко след това силите за сигурност обграждат домовете и офисите на над 200 саудитски поданици, които съставляват немалка част от политическия и бизнес елит на кралството. Операцията се провежда изключително в столицата Рияд и крайморския град Джеда, на брега на Червено море. Някои от набелязаните личности са поканени на срещи, където са задържани. Други са измъкнати по тъмно от домовете си. Няма телевизионни камери, няма излишен шум. Сред тях са 11 принцове от кралската фамилия, както и десетки министри, губернатори и магнати. До полунощ всички са докарани по някакъв начин в луксозния и по ориенталски пищен хотел, който още следобед е приготвен да служи като временен затвор за тези ВИП арестанти.

Позволено им е едно-единствено телефонно обаждане у дома, задължително в присъствието на силите за сигурност. Мобилните им телефони са отнети, никой не може да влиза или да излиза, сигурността е непробиваема.

Чистката е започнала. Наредена е лично от 32-годишния престолонаследник Мохамед бин Салман, в чиято полза най-вероятно 80-годишният крал Салман ще абдикира скоро. На следващия ден MbS, както поданиците му наричат галено престолонаследника, обявява, че това е най-голямата антикорупционна кампания в кралство Саудитска Арабия от създаването на държавата през 1932 г. от неговия дядо Абдулазис ибн Сауд. Официалните медии се надпреварват да разясняват на саудитците и на света, че това е част от огромния комплекс от реформи, които младокът вече изпълнява, с които цели да превърне кралството в съвременна държава. За да направи това, а и без съмнение, за да укрепи властта си, престолонаследникът реши да погне елита, включително членове на кралското семейство, с обвинението, че са източвали държавни средства чрез корупционни практики като подкупи, изкуствено надути цени на бизнеспроекти или злоупотреба с власт.

Залогът в случая е икономиката на най-големия производител и износител на петрол в света, член на Г-20 и лидер в арабо-мюсюлманския свят. А според MbS, ако страната не се промени радикално и бързо, именно икономиката ще изпадне в криза, което неминуемо ще доведе до бунтове и до разпад на саудитската държавност.

Борба срещу корупцията или окрупняване на властта?

Според близки до принц Мохамед бин Салман престолонаследникът взел решение да действа първо във фамилията, след като разбрал, че срещу неговата кандидатура за крал се обявили повече членове на семейството, отколкото той предполагал. Сигналът е ясен – всеки, който застава на тяхна страна, трябва много да внимава. Антикорупционнният ход според някои близкоизточни наблюдатели е насочен всъщност срещу представителите на кралската фамилия, а другите са арестувани просто за повече достоверност пред саудитското общество.

Крал Салман обяви, че чистката е в отговор на „онези слаби души, които поставиха собствените си интереси над обществените, за да придобият по зловреден начин пари“. Според престолонаследника, а и според властите арестите са следствие от работата на специална комисия, която е събирала данни за извършени престъпления в продължение на повече от две години веднага след като крал Салман се възкачи на престола в началото на 2015 г.

Сред арестуваните правят особено впечатление имената на принц Митеб бин Абдула и принц Ал Уалид бин Талал. Принц Митеб е пръв братовчед на престолонаследника и оглавяваше страховитата и влиятелна Национална гвардия. На 4 ноември е бил в своето имение в Рияд, когато му се обадили за среща с MbS. Подобни покани, дори отправяни нощем, са нещо обичайно в стила на саудитската монархия и не могат да предизвикат никакво подозрение, особено когато са отправени към по-високопоставените лица. Принц Митеб тръгва, но не се връща.

Голяма изненада предизвиква арестът на принц Ал Уалид бин Талал, също пръв братовчед на престолонаследника и световно известен саудитски инвеститор, притежаващ значителен брой акции в „Туитър“, финансовата институция „Ситигруп“, хотелската верига Four Seasons, „Фокс нюз“ и няколко от най-големите и значими панарабски медии като телевизионната верига „Ротана“, както и от водещи вестници и телевизионни канали в Ливан. Списание „Форбс“ оценява личното състояние на Бин Талал на 18,7 млрд. щатски долара, в които не са включени всички активи на неговата компания Kingdom Holding, която към момента е най-големият саудитски инвеститор извън Саудитска Арабия.

Не повече от 10 дни след началото на чистката, при която са арестувани 208 високопоставени саудитци, заемащи ръководни длъжности в страната, министри, губернатори и членове на най-вътрешния кръг на кралското семейство, се появява за пръв път информация от пожелал да запази анонимност източник на агенция Ройтерс, че с арестуваните в луксозния затвор се преговаря. Условието е да върнат парите, които предполагаемо са усвоили корупционно. Според официалните изявления на саудитските власти загубите вследствие на корупционни практики през последните поне три десетилетия са най-малко 100 млрд. щатски долара.

На 23 ноември, 19 дни след арестите, авторитетното американско издание „Ню Йорк таймс“ публикува обширен репортаж, почиващ върху интервю на журналиста Томас Фридман с престолонаследника, в което става ясно какво се е случило. По думите на самия MbS на всеки от арестуваните му е предложено да върне предполагаемо откраднатите пари, след което може мигновено да напусне луксозния затвор, без да подлежи на допълнително съдебно преследване. Според Бин Салман 95% от арестантите са се съгласили, след като са видели събраните срещу тях доказателства, 1% са успели много бързо да докажат своята невинност, а едва 4% са обявили, че ще минат през ситото на съдебния процес.

Това пряко кореспондира на реформаторските му въжделения, които изискват огромен финансов ресурс за модернизация на страната, който обаче не е наличен заради ниските цени на петрола. Друга стъпка в тази посока е отложеното два пъти, но отново планирано за първата половина на 2018 г. първично публично предлагане на акции на държавната петролна компания „Сауди АРАМКО“, чийто активи се оценяват на най-малко 2 трилиона щатски долара. В интервю за казионния саудитски панарабски сателитен канал „Ал Арабия“ от средата на ноември тази година престолонаследникът обяви, че обявените за приватизация 5% от компанията ще доведат до най-голямото първично публично предлагане в човешката история, като се очаква да бъдат събрани най-малко 100 млрд. долара – толкова, колкото ще бъдат „върнати“ от арестантите в луксозния затвор.

Между реформите и диктатурата

Престолонаследникът Мохамед бин Салман неколкократно заявява открито в интервюта през 2017 г., че за да пребори тежката корупционна среда, няма да се поколебае да подгони дори и най-високопоставените официални лица. Това му спечелва изключителна популярност сред младите саудитци, от които близо 70% са под 30-годишна възраст, като в същото време успява да отклони вниманието от септемврийските арести на учени, журналисти и блогъри, които критикуват режима.

Признанието на MbS пред „Ню Йорк таймс“, че арестуваните в „Риц Карлтън“ могат на практика да откупят свободата си, обаче отговаря косвено на подозренията, че освен антикорупционен ход арестите са начин да бъде консолидиран огромен капитал, който на практика да бъде одържавен. Освен това по този начин Мохамед бин Салман елиминира и последното, а и най-опасно огнище на съпротива  срещу него – членовете на Кралския съвет, но същевременно събира така необходимите му средства за обявените от него в интервюто за „Ал Арабия“ мащабни проекти.

А те изискват огромен финансов ресурс. Една от големите промени, които той  предвижда, е коренна промяна на инфраструктурата, свързана не само с построяването на магистрали, но и със създаването на огромни сухопътни транспортни съоръжения, които да елиминират нуждата от заобикаляне на Арабския полуостров и да се прехвърлят мостове през Синайската планина, а и през Червено море, чрез което да се избегне опасното преминаване на стоки и хора през протока Баб ел Мандеб, където дебнат съвременните пирати.

Друга важна промяна е свързана с отварянето на страната за туристи извън многомилионния поклоннически поток от мюсюлмани до свещените за исляма Мека и Медина. Престолонаследникът обяви, че на първо време иска да бъдат създадени условия за рекреация на самите саудитци, тъй като те харчели в чужбина най-малко 23 млрд. долара годишно поради липса на подходящи съоръжения и услуги. Не е чудно, че саудитците търсят развлечения другаде, като се има  предвид, че в Саудитска Арабия няма нито един киносалон. Нито един.

От друга страна, кралството не издава туристически визи, освен за поклонението до Мека и Медина, а ги получават само хора, доказали принадлежността си към исляма, и то със строго определени квоти за всяка държава. На въпрос на водещия от арабския сателитен канал до каква степен ще се отвори страната за туристическия бизнес, Мохамед бин Салман отговаря, че все пак ще се изисква от чуждестранните туристи да не нарушават основни местни порядки и обичаи. В този контекст отново в края на ноември принц Султан бин Салман, по-възрастен брат на престолонаследника и шеф на Комисията за туризма и историческото наследство, обяви  пред Си Ен Ен, че през 2018 г. кралството започва да издава туристически визи за граждани от целия свят. С цел да бъдат привлечени платежоспособните западни туристи, ще бъдат построени курорти с обща дължина поне 160 километра на брега на Червено море, като планираният курортен и хипермодерен метрополис е с обявена стойност от 500 млрд. долара.

Исторически шанс

Престолонаследникът обяви два пъти – веднъж на международен форум в Рияд, а после и в интервюто за „Ню Йорк таймс“, че желае и ще работи за това страната да се върне към по-умерената версия на исляма, която била характерна за страната преди. И ако първия път не знаехме какво точно има предвид, то при интервюто за американския вестник Мохамед бин Салман директно напомни, че до 1979 г. саудитското общество е било значително по-отворено към външния свят и се капсулира тежко едва след 1979 г. в отговор на шокиращата промяна в целия ислямски свят, до която води Ислямската революция в шиитски Иран.

Основна цел на вероятния бъдещ саудитски крал е да намали максимално зависимостта на саудитската икономика от петрола, като създаде устойчиви източници на капитали, които да движат страната икономически в бъдеще. Това може да се случи само чрез отваряне на  страната към света. В същото време, макар да не е все още обявен за крал, Мохамед бин Салман е фактически начело на страната, тъй като баща му му делегира всички прерогативи да управлява сигурността, армията, икономиката, международните отношения и общественото развитие на кралството. За разлика от досегашните владетели, включително и от баща му, престолонаследникът не назначава роднини за съветници, а разчита на образовани в САЩ или Великобритания саудитци от неговото поколение.

MbS предлага де факто нов обществен договор на саудитците, които към момента получаваха висок дял от споделената печалба от продажбата на петрол, който им осигуряваше висок жизнен стандарт, а в замяна те отдаваха своето политическо подчинение и следваха безпрекословно строгите социални и религиозни норми на поведение. Бин Салман обявява готовността си да позволи множество граждански свободи, да намали драстично процента на саудитците, работещи на държавна служба (56%), като в същото време създаде условия за развитие на предприемачеството, което не е свързано с горивата. Като атакува устойчиви стълбове на саудитския обществен договор обаче, едва 32-годишният престолонаследник си позволява да посегне и на значението на семейния съвет, управлявал страната след 1953 г. Това разбираемо позволява на неговите критици да се опасяват от еднолична диктатура, още повече като се има предвид, че от юни насам по негово нареждане бяха арестувани другият престолонаследник, могъщият шеф на силите за сигурност Мохамед бин Найеф, десетки опозиционери и буквално стотици членове на кралската фамилия.

Ако към това добавим и военното блато в Йемен, както и все още нерешената Катарска криза, става ясно, че засега престолонаследникът се справя завидно добре с лидерството във вътрешен план, но все още не може да се похвали с никакви успехи на международната сцена. Пореден опит за възстановяване на саудитския международен престиж е провелата се в Рияд в края на ноември среща на Антитерористичния ислямски военен съюз, който даде силна заявка с 41 страни членки, че ще се опита да се противопостави на т.нар. Шиитска дъга в Близкия изток, включваща Иран, Ирак, Сирия и Ливан.

Мохамед бин Салман е изправен пред исторически шанс – или да се превърне в най-значимия лидер на арабско-мюсюлманския свят, или да стане поредният диктатор в Близкия изток, който се изправя срещу собствения си народ и съседите.

-----

Този текст е публикуван в последния брой на списание "Клуб Z" за 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

А управляващите ни (както и псевдоопозицията БСП) нямат никаква идея какво искат да постигнат по време на българското ротационно председателство на Съвета на ЕС.  Нито какво искат да постигнат за България и нейното място в Европа, нито как искат да се развива ЕС през тези шест месеца и в годините, които следват.

Нямат идея, защото не знаят – не знаят какво е ЕС, не знаят и какво е европейска България. Не знаят и какви са българските национални интереси в рамките на Европа. Дори не им е интересно – единственото, което ги интересува, е как да запазят властта в България, да я „употребяват” за трупане на финансов и административен ресурс (просто казано – кражби и назначения) и да използват този ресурс, за да спечелят следващи избори. По тези причини не е случайно, че единственият последователно деклариран „приоритет” на българското председателство е запазването на европейското финансиране – по възможност в досегашния му вид – в близко бъдеще.

Хоро и капама

Сагата с българските приоритети звучи забавно. Но за нас като български граждани би трябвало да предизвиква тревога. Министър Павлова започна с водевилната триада „Кохезия – Култура – Конкурентност”. Обичайно е за българската администрация да прикрива безидейността си зад игри на думи, както е в този случай.

Каква стратегия има българското правителство за повече „култура” и „конкурентност” в ЕС е напълно неясно. Може би идеята е да се убият шест месеца сред нестинарки, дунавско хоро и дегустации на капама, а може би да се добави малко мрънкане колко неконкурентни са слабите икономики от Южна и Източна Европа без повечко „кохезия” – разбирай повече лесни пари от западния данъкоплатец. При всяко положение акцентът пада на „Кохезия”, или с други думи – пари. Другите две „К”-та са за благозвучие.

Този приоритет обаче – колкото и примамливо да звучи за вътрешната публика – е нереалистичен и неуместен. Първо, Съветът на ЕС, особено пък в рамките на шестте „председателски” месеца, няма да вземе никакво съдбовно решение за кохезионната политика след 2020 г. Второ, фактът на отделянето на Обединеното кралство и съответното намаляване на бюджета на ЕС не зависи от Съвета, а още по-малко от ротационното председателство. Трето – решенията за промяна на философията на кохезионните политики са вече взети, а са и правилни. Искаме или не, фондовете вече няма да компенсират дупки в националния и общинските бюджети за строителство на пътища, площади и шадравани. Еврпейските пари ще бъдат насочени към общоевропейски проекти и към автентични предприемачески инициативи. Съответно все по-малко ще зависят от политически решения на националните правителства. И това е добре. Четвърто и далеч най-важно – общите средства на ЕС все повече ще се насочват към общи политики в областта на отбраната и сигурността. Това е много добре за България, която има четири външни граници. Но не е добре за тези, които искат с пари от Европа да печелят избори в България...

Варненската четворка

Скоро след „трите К-та” на сцената се появи Борисов, който използва промяната в управлението на Македония и свалянето на доскоро „братската” по ЕНП линия хунта на Груевски, за да обяви нов приоритет – „Западни Балкани”.

Чудесно, но какво стои зад този приоритет, никой не знае и никой не казва. И това е съвсем логично – „Западни Балкани” е чудесен „приоритет” за вътрешна консумация, но далеч от реалистичната идея за пробив в интеграцията. Присъединяването на държавите на запад от Тимок в ЕС зависи от решаването на дипломатическия възел около Косово, на кризата с единството на държавността в Босна и Херцеговина, напредък около компромиса с името на Македония и преди всичко на налагането на върховенството на закона в целия регион, в т.ч. и в държавите членки България и Румъния.

По нито един от тези въпроси няма напредък през последните години. Нещо повече – кабинетът „Борисов-3” в навечерието на председателството съвсем не допринася за напредък. Създаването на странния формат на „Варненската четворка”, в която присъства Сърбия, но отсъстват Македония и Албания, прилича повече на заемане на страна в спор, отколкото на разумен подход към разрешаване на проблемните въпроси.

Безспорно подписването на добросъседски договор с Македония е добра новина. Но нейното продължение не е разширяване на ЕС – напълно невъзможна задача в момента, а ускорено присъединяване на Скопие към НАТО и начало на преговори между Македония и ЕС. За тези цели обаче Варненският формат е вреден, а не полезен…

Успоредно с темата „Западни Балкани” Борисов лансира още две предизвикателства – присъединяване на България към еврозоната и Шенген. За съжаление въпреки умело изграждания в българските медии образ на европейски топ дипломат българският премиер няма никакъв шанс за пробив в тази посока. Ако това са приоритетите на председателството, те са изначално обречени. Резултатите от изборите в Германия, Австрия и по-рано Холандия, както и твърдата линия на Париж за ускоряване на интеграцията на „две скорости” правят влизането на България и дори Румъния в Шенген и еврозоната много по-трудни, отколкото бяха преди две-три години. Или с други думи – невъзможни в обозримо бъдеще.

Големият въпрос: защо?

Президентът (2012-2017) Плевнелиев като част от „Съвета на мъдреците” към председателството предлага друга тройка приоритети – „Балкани, Сигурност, Еврофондове след 2020”. Новото тук е темата „сигурност” – и тя е много уместна, защото въпросът за общата европейска сигурност е ключов за бъдещето на целия ЕС и основна тема на изборите във всички европейски държави. А решаването му – единствена надежда за преодоляване на пълзящите националистически и евроскептични настроения. Боя се обаче, че в отстояването на този приоритет Плевнелиев ще остане самотен – защото темата за сигурността на Балканите и в Черноморския басейн е табу за българските политици. Всяко споменаване на заплаха за сигурността на България и ЕС от североизток води неизбежно до мощна медийна, а често и прокурорска кампания…

Това е само малка част от безразборно подхвърляните и благозвучни „приоритети” без смисъл през последните месеци. В някакъв момент се появиха и „дигитална Европа”, защото това е ресор на българския еврокомисар, „темата за младите хора”, защото – каквото и да значи – звучи добре, „свързаността” и какво ли още не.

Общото усещане е за непоследователност, безидейност и безпомощност.

Големият въпрос обаче е: Защо? Защо българското правителство е неспособно да формулира реалистични и сериозни приоритети за председателството? Извън обичайните незнание и мързел бих изтъкнал и две принципни структурни причини, едната независеща от нас, другата изцяло наша отговорност:

1) Дневният ред на ЕС и Европа не е по силите на една държава, на едно управление. Ако трябва да следваме малоумната концепция за трите „К”-та, приоритетите на Европа са Крим –Косово–Каталуния. Защото тези три „К” символизират и непознатата до момента външна заплаха за ЕС (идваща и от Русия, и от Сирия, и от Либия), и нерешените кризи в югоизточната периферия (които съвсем не се изчерпват с Косово), и все по-осезаемите проблеми в юга, където и Испания, и Италия са в опасна спирала на икономическа и политическа криза, но и с все по-разклатен национален интегритет.

Тази тройка, без дори да споменаваме „Брекзит“, все по-дълбокото разделение по оста Изток-Запад и възходът на леви националисти на юг и десни на север, не е лъжица за всяка уста. Не само българското, но и германското председателство на Съвета не би могло да координира усилията по решаване на тези кризи. Нещо повече – Съветът на ЕС надали има този потенциал като формат на вземане на решения, ролята си на „съзаконодател” и политическа инициатива. Тези кризи изискват централизирана политическа воля, по-характерна за Комисията и ЕП, които обаче нямат правомощията дори да подходят към решаването им…

2) България сама по себе си е проблем за ЕС. Колкото и да е неприятен този факт, в навечерието на председателството ние трябва да си го признаем – замитането на проблемите под килима „в името на председателството” е много по-голям риск от тяхното признаване.

България влиза в председателството с мониторинг върху правосъдната си система и борбата с корупцията и организираната престъпност.

България влиза в председателството като кандидат за еврозоната и Шенген, когото останалите членки не одобряват поради скандала КТБ, високи нива на корупция и организирана престъпност.

В основни европейски държави,на изборите се представят силно партии, които са против разширяване на еврозоната и шенгенското пространство (независимо дали става дума за консерватори, десни либерали или открити националисти).

Във визията си за бъдещето на Европа (която е най-близка до нашия национален интерес) председателят на ЕК Юнкер обяви ЕС за „Съюз на върховенството на правото” – ясна заявка, че бъдещето на всяка държава в единна Европа е пряко свързано с успехите да наложи ефективно, независимо правосъдие и да се бори с корупцията.

Решението е странно, но неизбежно. Приоритет на българското председателство трябва да бъде... България. Има само едно „К” – Корупцията. И не тази корупция, на която законът още търси дефиниция, а законодателни корифеи се чудят дали е престъпление или не. А тази, която без съмнение Е престъпление – подкупът, рекетът и кражбата на публични средства от европейския и националния бюджет. Българското председателство ще бъде тежък провал, ако започнем да се правим на каквото не сме – решаващ фактор в европейската политика, гарант за интеграцията на Западните Балкани (напротив – нашата корупция е основна пречка пред тяхното членство), мост между ЕС и диктатурите на Изток от съюза.

И – напротив – ще бъде успех, ако през тези шест месеца признаем тежките си проблеми и се борим с тях.

-----

Този текст е публикуван в списание "Клуб Z" през ноември 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Всеки човек – една свиня!

Лозунг на 3-тата петилетка¹

Това е историята на един човек и едно прасе. Малък човек, но осмелил се да протестира срещу тоталитарната система, жертвайки прасето си. Това имал, това пожертвал.

1.

Някъде към 1960 година в опустяла махала под билото на Мала Стара планина един човек по име Аначко бе изостанал да догледа прасето си Гуце.

Махалата се свърши откъм народ за няколко години, щом се разчу, че и планинските чукари ще бъдат кооперирани и така в българското село социализмът завинаги ще победи.²

Планинците не дочакаха победата на социализма, ами набързо се смъкнаха в ниското, където също набързо вдигнаха типови двустрехи къщи, които после цял живот дострояваха и измазваха.

Така и семейството на Аначко се пресели на гара Своге, в недовършена къща с временен покрив и черги на прозорците. А той остана, както вече казахме, в планината да доизгледа прасето си.

Аначко бе създаден от природата дребен и жилав, в лице като изсечен с брадва, с подозрително шаващи очи под рунтавите вежди и проклет, колкото си иска.

Прасето си кръсти на околийския партиен инструктор, родом от тяхната махала, за чието истинско име вече не се и сещаха – от дете му викаха Гуце. Нему бе възложено да агитира планинците масово и краткосрочно да влязат в ТКЗС „Курс към комунизма“, най-високото на Балканите.

Понеже планинците не бързаха нито масово, нито поединично към комунизма, на инструктора Гуце енергично помагаше народната милиция. Обработваше телесно и идеологически, тъй да се каже, колебаещите се.

При други обстоятелства и стопанин прасето Гуце би станало задоволителен шопар. Не и при Аначко, който го навикваше и спореше ядовито с него, когато му сипваше в коритото, а и всеки път, като минеше край кочината.

А привечер в сумрака, когато след няколко ракии му твърде заприличваше на околийския партиен инструктор, го и млатеше с лопатата.

Така шопарът Гуце не се наля твърде, но Коледа наближи и Аначко прати хабер да дойдат хора да го оправят за последно и да се смъкне и той с тях в ниското – окончателно и безвъзвратно.

Коледа при социализма не се празнуваше официално, но вкъщи можеше, вековна традиция все пак. Пропагандата уверяваше, че с времето и тази отживелица ще изчезне, както и частната собственост. Но дотогава...

2.

За малко ще прескочим във времето, когато социализмът вече не беше, а друг човек кръсти прасето си на друг партиен функционер.

Не знам, дано вие знаете, защо на повечето обитатели из задните дворове в българските села им викат свойски Гошо. Доколкото ми е известно, само прасето на един енорийски свещеник било назовано уважително Георги Попов.

Та като стана дума за свещеник, в началото на демокрацията у нас изотникъде и шумно се появи отец Георги Гелеменов. Освен свещеник той бе и председател на маломерна като него партия.³

И когато за пореден път не сполучи в изборите, кръсти домашния си любимец в едно пловдивско село на председателя на българския парламент тогава, видния отвсякъде Ал. Й.⁴

Това му действие не знам доколко е християнско, май повече е остатък от езичеството. И може би неслучайно по-късно Гелемeнов стана екзорсист.⁵

Идеята в случая е подобието да расте и се окръгля спрямо оригинала и доколкото си спомням, прасето Гелеменово изпълни тази си мисия.

Но за миг да си представим, че председателят на парламента бе гледал прасе и на свой ред го кръстеше на отеца. Колкото и да го би хранил и прехранвал с неговите възможности, прасето му Гошо щеше да си остане недорасло като оригинала или както казват в Аначковия край – запупавело.⁶

По природа такива прасета са завистливи и пакостливи, а в политиката – много активни, с неизтощими напъни да се намърдат между големите свини.

Щом някое успее да се провре и натопи копита в общата копаня, гледайте чудо – влизат в коалиции, обявяват се за независими, подкрепят големите за всякакви свинщини, само и само да си осигурят редовно хранене. Социолози им мерят рейтинга, политолози гадаят бъдещето им, журналисти ги интервюират – понеже и тия изброените се прехранват покрай свинщините им.

Останалите отвън на сухо оквичават орталъка за нарушаване на изборния закон, съставят бързо развалящи се коалиции и настояват за промени в Конституцията.

За такива случаи народът е казал: Какво прасе беше, каква свиня стана!

3.

За изпращането на Гуце пристигна с конска шейна бригада специалисти от гара Своге. Беше слънчев зимен ден, снегът искреше и скърцаше под краката – да ти е драго да си идеш в такъв ден.

Не така обаче мислеше Гуце, който се разтревожи от внезапното внимание към него. Напразни бяха усилията на Аначко да го примами извън кочината – Гуце грухтеше все по-застрашително и с нарастваща тревога се готвеше за отпор.

Към шопара специалистите подходиха традиционно – с въже и ножове. Намерението им бе да го вържат за краката и дулицата и като го повалят, баш майсторът да прободе вратната му артерия.

За миг да си представим, че това става в наши дни. Вместо да тръпне от ужас, шопарът с възмущение ще се изправи срещу мъчителите си с нормативите на Европейския съюз.

Там пише, че никой не може да го коли, преди да го е зашеметил. Да речем, че това вече бе изпълнено от свирепия вид на мъжете, подсилен от чайник греяна ракия. Но законът забранява също преди клането животните да бъдат плашени или връзвани. Освен това до 15 минути след зашеметяването трябва да се извърши умъртвяването.

Спрямо шопара Гуце бяха нарушени тези клаузи, а по последната той стана и съучастник, като не дочака 15-те минути, а побягна с несръчно забит във врата нож, влачейки въжето на задния си крак.

„Твойта мама!“, ревнаха подире му разярените мъже. „Вашта мама!“, квичеше Гуце и търсеше пролука през плета. Защото речено е: Беганьето е срамотно, ама е оправно.

Ала за съжаление само оперна певица е в състояние половин час да извива на сцената с нож в гърба.

На житейската сцена развитието на сюжета не търпи отлагане. Наш Гуце скоро рухна от изтощение и бе положен възнак върху вратницата на своя роден дом.

Последващият ритуал бе съкратен само до изчистването на вътрешностите, че денят бе къс, а пътят надолу дълъг.

Още в ранния следобед, одран и очистен, Гуце бе положен на шейната, където сместиха още топлото кофторче⁷ и последните съдини на Аначко, както и преполовена дамаджана с джанковица.

В боровата гора над Искрецкия санаториум, където пътят става полегат, дружината запира да си почине кончето, пие поредната ракия и тогава под нечия охлузена капа просветва мисъл, която впоследствие поражда легенда от местно значение.

Набързо съживяват с борови клони огъня в кофторчето, напичат ушите на Гуце в тигана и загряват чайника.

Пътем дружината нараства, но ракията не свършва, понеже всеки новоприет си носи шишето. До свогенската гара са към десетина километра, веселата компания запира пред всяко кръчме или смесен магазин, карантията е употребена по предназначение, по някое време начеват и бутовете на шопара.

Ядат и пият, и песни пеят, и зъбят се на тирана, околийският партиен инструктор Гуце!

Бая по тъмно стигат до Аначковата къща с останките от прасето. Градусът на въодушевление е спаднал, дружината е оредяла. Последните се озъртат тиранът да не е наблизо и гузно-мазно потъват в тъмнината. 

4.

В продължението на историята Аначко пак е привикан в народната милиция, задържан за една нощ и обработен телесно и идеологически.

Години наред, като го питаха в кръчмата „Миньорска среща“ на гара Своге: „Аначко, днешната милиция бие ли?“, Аначко отговаряше вяло: „За днешната не знам, мене ме би вчерашната.“

Заради който отговор тутакси биваше почерпван...

----

¹Трети петгодишен план (1958-1962), отчетен като изпълнен през 1960 г. в резултат на социалистическото съревнование. Всеки селски стопанин беше призован да отгледа за държавата някакво домашно животно.

²Доклад на Първия секретар на ЦК на БКП др. Тодор Живков пред Петата републиканска конференция на ТКЗС, вестник „Работническо дело“, 3 декември 1957 г.

³Българска християндемократическа партия – първата регистрирана у нас след 1989 г.

⁴Александър Йорданов, председател на Народното събрание, 1992-1994 г.

⁵Екзорсизъм – практика за изгонване на демони или други зли духове чрез молитви и заклинания.

⁶Боян Балкански, Речник на говора на с. Искрец, Софийско, стр. 135.

⁷Малка печка на дърва и въглища.

-----

Разказът е публикуван в последния брой за 2017 г. на списание "Клуб Z". Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Терминът Западни Балкани е нов – използва се след войните в бивша Югославия и разширяването на Европейския съюз към Централна и Източна Европа през 2004 и 2007 г. Означава онази територия, която е близо до центъра на континентална Европа, но която все още е извън ЕС. Ако погледнем картата, се вижда много ясно този огромен анклав, около който навсякъде е ЕС.

Понякога можем да чуем по адрес на този регион и „бивша Югославия“, но това фактологично не е вярно поне по три причини – Словения и Хърватия вече са част от ЕС, а пък и словенците изобщо не обичат да бъдат свързвани с Балканите. Третата причина е Албания – също част от Западните Балкани, но никога не е била под контрола на Белград.

Дългосрочната цел на ЕС е тези държави да станат част от общността и празното петно на картата да бъде запълнено. И ако това свързва всички страни в региона, то между тях има една съществена разлика – и това е отношението към НАТО. Докато Албания и Черна гора вече са част от Алианса, а Македония и Босна и Херцеговина се подготвят за членство, то Сърбия изобщо не иска да си поставя такава цел.

След последната война

Изоставането на Западните Балкани от останалите бивши социалистически страни е лесно обяснимо. Когато страни като Полша, Унгария, Румъния и България извървяваха своите стъпки към изграждане на демократично управление и функционираща пазарна икономика, нашите западни съседи воюваха. Словения напуска фронта бързо – още след Десетдневната война през 1991 г. Хърватия продължава мирното си развитие четири години по-късно. Най-кървави са войните в Босна и Херцеговина (до 1995 г.) и в Косово (до 1999 г.).

Буквално след последния залп през 1999 г. Европейският съюз започва Процеса на стабилизиране и асоцииране – рамка за отношенията между ЕС и държавите от региона, както и Пакта за стабилност – по-широка инициатива с всички ключови международни участници. През 2003 г. Европейският съвет потвърждава, че всички държави от ПСА са потенциални кандидатки за членство в ЕС. Десет години по-късно Хърватия се отделя от Западните Балкани и става първата държава от региона, която успешно извървява пътя до пълноправно членство в ЕС.

В момента официални кандидатки за членство в Европейския съюз са Сърбия, Черна гора, Македония и Албания. Първите две от тях са една крачка пред другите – Белград и Подгорица вече водят преговори за присъединяване и разглеждат толкова познатите в България преговорни глави.

Както България получаваше предварително част от облагите на европейското членство, така и страните от Западните Балкани получават своя „морков“. Те могат да използват финансова помощ за провеждане на реформите – т.нар. предприсъединителни фондове. Студентите от тези държави са част от европейските програми за обмен „Еразъм“ и „Еразъм Мундус“.

Западните ни съседи се радват вече и на свободно пътуване в страните от ЕС. От края на 2009 г. гражданите на Сърбия, Македония и Черна гора нямат нужда от визи за страните от Шенгенското пространство. От 2010 г. това право получават и Албания, и Босна и Херцеговина. Всички те могат да идват свободно и в България. Единствено гражданите на Косово все още трябва да кандидатстват за визи – преговорите за либерализиране на визовия режим между Прищина и Брюксел започват едва през 2012 г.

Най-напредналите:

Сърбия

Десет години след края на последната война Белград подава молбата си за членство в Европейския съюз. От 2012 г. насам Сърбия има официален статут на държава кандидатка за членство. Преди това трябваше да бъде постигнат известен напредък за нормализиране на отношенията с Косово – държавата, която се отцепи от Сърбия и която все още не е призната от всички дори в ЕС. Преговорите за присъединяване официално започват на 21 януари 2014 г., а в края на 2015 г. са отворени и първите две преговорни глави – никой не е изненадан, че сред тях е главата за нормализиране на отношенията с Косово. До края на 2017 г. са отворени общо десет преговорни глави.

Сърбия е особен случай от всички останали държави, минали по пътя на европейската интеграция. При всички други използваният термин дори е „евроатлантическа интеграция“, защото процесът включва и присъединяване към НАТО. И страните от Централна Европа и Балтика, и България и Румъния първо влизат в Северноатлантическия алианс и чак след това стават част от ЕС. При Западните Балкани не е по-различно – Албания и Черна гора вече са в НАТО, а имат още доста път до ЕС.

Сърбия обаче категорично заявява, че няма интерес от присъединяване към НАТО и това има своето историческо обяснение. След опита на режима на Слободан Милошевич за етническо прочистване на населената предимно с албанци сръбска област Косово именно НАТО започва 78-дневни бомбардировки над Сърбия. И днес в Белград има сгради, които умишлено не се ремонтират, за да напомнят за онези дни от пролетта на 1999 г. Отношенията между Сърбия и НАТО се ограничават до сътрудничество за Косово, където все още са разположени водените от алианса сили KFOR (Kosovo FORce).

Ако има държава в цяла Европа, която да поддържа най-близки отношения с Русия, то това е именно Сърбия. Външният министър Ивица Дачич дори не пропуска случай да декларира вечна вярност към Москва. Белград се зарича също никога да не подкрепя санкциите на ЕС срещу представители на руския елит, замесени в анексирането на Крим – дори и от това да пострада европейската им интеграция, а консенсусът по тази тема е факт в целия ЕС. Президентът Александър Вучич е проевропейската фигура в страната и опитва да балансира тези отношения. На този фон помощник зам. държавният секретар на САЩ Хойт Брайън Ий призова Сърбия да избере страна, защото „не може да седи на два стола“.

Черна гора

Черна гора е независима държава от 2006 г. Тя също е приемана за един от приятелите на Русия в региона. Много от инвестициите по крайбрежието са руски, дори рекламите по билбордове и радиостанции често са на руски език. Въпреки това Подгорица извървява целия път до членство в НАТО. Страната се присъединява към натовския формат „Партньорство за мир“ веднага след като получава независимост. През 2009 г. приема План за действие за членство, а от 5 юни 2017 г. Черна гора официално е член на НАТО.

Успоредно с това върви и процесът по европейска интеграция. Молбата за членство е подадена през декември 2008 г., а от 2012 г. Черна гора има статут на държава кандидатка. През декември 2013 г. започват преговорите – първи са основните глави, свързани с принципите на правовата държава – глава 23 относно съдебната реформа и основните права и глава 24 относно свободата, сигурността и правосъдието. До юни 2017 г. са отворени 28 от общо 35 преговорни глави.

В края на 2016 г. Черна гора влиза в новините с политическо-шпионски сюжет, който привлича вниманието на цяла Европа. Черногорската специална прокуратура обявява, че органи на руската държава са замесени в осуетен опит за преврат в деня на парламентарните избори през октомври – целта е била да се попречи на присъединяването на Черна гора към НАТО. Русия отхвърля тези обвинения. По-късно обаче започват да излизат данни от различни служби за сигурност, според които планът е предвиждал руски граждани да нахълтат в сградата на парламента в Подгорица, предрешени като полицаи, и да убият прозападно настроения премиер Мило Джуканович. Така или иначе преврат няма, Мило Джуканович е жив, но се оттегля след дълги години начело на Черна гора – и като премиер, и като президент. Министър-председателят Душко Маркович продължава същата линия.

И изоставащите:

Македония

Историята ни е такава, че най-голям интерес България има от интеграция именно на Македония. Страната обаче изостава по европейския си път. А една от най-важните причини за това се забелязва най-отгоре на всеки подписан документ между Скопие и Брюксел – Бивша югославска република Македония (FYROM), това е международно признатото име на Македония. И докато Скопие има проблем с признаването на името си, дотогава членството в ЕС остава мираж.

Македония подава молбата си за членство още през 2004 г., а година по-късно получава статут на кандидат. Още през 2009 г. Европейската комисия препоръчва начало на преговорите, но те така и не започват. Големите проблеми на Македония са два – съмненията във функционирането на демокрацията в страната и отказът на Гърция да признае конституционното име на страната – Македония също е област в Северна Гърция, Александър Македонски е почитан от гърците и те са изключително ревниви към използването на думата „македонски“ от някой друг.

В годишните си доклади за 2015 и 2016 г. Европейската комисия обвързва започването на преговорите и с прилагането на политическото споразумение от 2015 г., известно като Споразумението от Пържино. Става дума за тежката политическа криза, в която изпадна страната, след като тогавашният лидер на опозицията Зоран Заев започва да публикува записи от разговори между управляващите от екипа на Никола Груевски, които разкриват безцеремонно погазване на закони. Следват протести и сблъсъци. Споразумението от Пържино е между четирите основни партии и чертае изход от кризата.

В края на 2016 г. в Македония все пак се провеждат избори, на които управлявалите в продължение на десет години ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски са първи, но губят мнозинството си. Социалдемократите на Зоран Заев правят коалиция с три албански партии и съставят правителство. Следват отказ от политиката на изолация и национализъм, водена от Груевски, подписване на договор за приятелство с България, подобряване на отношенията с Европейския съюз и САЩ, както и знаци за готовност за преговори с Гърция за името. Изостанала Македония вече има всички шансове да ускори пътя си към Европейския съюз.

Албания

Албания е член на НАТО още от 2009 г. През същата година страната подава и молба за членство в ЕС. Още през 2010 г. Европейската комисия препоръчва започване на преговори, но постави условия за развитието на демокрацията. След парламентарните избори през 2013 г. Брюксел преценява, че Албания може вече да получи официален статут на кандидат-член. Преговорите обаче все още не са започнали, защото Тирана трябва да демонстрира резултати по пет основни приоритета, които са свързани с реформа на правосъдието и борба с корупцията. Темата звучи познато у нас, но има разлика – след опита с България и Румъния Европейската комисия изисква първо постигането на резултати, а не евентуално след присъединяването. Албания очевидно не е напреднала достатъчно все още.

В момента Албания е на етап, в който е подготвила проект за правосъдна реформа, започва да изпълнява някои от мерките, а европейците казват: Много добре, продължавайте напред, очакваме резултатите. В докладите за страната се споменава широко разпространената корупция, особено в областта на образованието, здравеопазването и съдебната система. Евродепутати повдигат въпроса и за „широко разпространената автоцензура сред журналистите, които понякога са физически възпрепятствани да отразяват специфични събития, нападани или заплашвани заради своята работа“.

Потенциалните проблеми на Албания със страни членки на ЕС вече са с един по-малко – в края на 2017 г. страната приема промени в Закона за малцинствата, с които признава официално българското малцинство. Преди това страната бе призовавана от Европейския парламент да признае българите. Президентът на Гърция Прокопис Павлопулос обаче споменава друг потенциален проблем за членството на Албания в ЕС – „недоволството в Гърция от поведението на албанските власти във връзка с имуществото на гръцкото малцинство в градчето Химара“.

Босна и Херцеговина

Босна и Херцеговина дълги години няма право да подаде молба за членство, защото Споразумението за стабилизиране и асоцииране с ЕС не може да влезе в сила в продължение на почти седем години заради неизпълнени условия по демократизацията на страната. Чак на 15 февруари 2016 г. Босна и Херцеговина официално подава молба за членство. Европейският съюз предоставя също така подкрепа за изпълнението на Дейтънското мирно споразумение от 1995 г. чрез мисията на военната си операция в Босна и Херцеговина (EUFOR ALTHEA).

Пътят на Босна и Херцеговина към ЕС е особено сложен заради наследството от войната при разпадането на бивша Югославия. Страната се управлява по силата на Дейтънското споразумение, което разделя държавата на две автономни зони, като едната е контролирана от бошняци и хървати, а другата – от сърбите. Всяка етническа група също има място в тристранното председателство на страната. Тази структура прави провеждането на реформите в страната по-сложно и бавно, а това пречи и на икономическия растеж. Сред ключовите проблеми пред стабилното изпълнение на изискванията на ЕС е положението в т.нар. Република Сръбска и съществуващите сепаратистки настроения.

Косово

Веднага след като Косово обявява едностранно своята независимост през 2008 г., Европейският съюз определя държавата като такава с „ясна европейска перспектива“. Пет държави от Европейския съюз обаче все още не признават Косово – това са Гърция, Румъния, Словакия, Кипър и Испания. В региона също има две държави, които не признават Косово – това са Босна и Херцеговина и, разбира се, Сърбия.

Европейският съюз има специален представител в Косово и поддържа мисията за правова държава EULEX. През 2012 г. е издадена пътна карта за либерализиране на визовия режим. Европейската комисия и Европейският парламент приемат, че всички изисквания за отпадане на визите вече са изпълнени, но очакват все още от Косово да ратифицира споразумението за обозначаване на границата с Черна гора.

Косово подписва Споразумение за стабилизиране и асоцииране чак през 2015 г. след нормализиране на отношенията със Сърбия – през април 2013 г. двете държави постигат историческо споразумение. На 9 ноември 2016 г. е приета Европейска програма за реформи в Косово за следващите 12-18 месеца. Оттук нататък почти всичко зависи от провеждането на реформи и от поддържането на нормални отношения със Сърбия.

-----

Този текст е публикуван в последния брой на списание "Клуб Z" за 2017 г. Още материали можете да прочетете ТУК.

Откакто свят светува, винаги е имало война. И новият век не е изключение. От него са изминали само 17 години, но мирът е по-илюзорен от всякога, а жертвите от конфликти в различни точки по света са вече десетки милиони.

Водената от САЩ война в Афганистан е връстница на столетието. Тя започна през есента на 2001 г. и няма изгледи скоро да свърши. А най-опасната точка на света днес е Корейският полуостров...

Напрежението там се покачва не с всеки ден, а с всеки час, ако не и с всяка изминала минута. Освен че КНДР сериозно разгневи САЩ със своите ракетни и ядрени изпитания, и двете страни в момента са управлявани от хора с изключително силно его. И Ким Чен Ун, и Доналд Тръмп не смятат да отстъпват от позициите си. Двамата постоянно си разменят заплахи и обиди. Тръмп нарича севернокорейския лидер Ракетчика и се заканва да опустоши страната му. Ким от своя страна се зарича да удари с ракети която и да е точка от Съединените щати. Режимът в Пхенян пуска и клипове с горящи американски градове.

Същевременно Тръмп не изключва и военна намеса във Венецуела. Нищо чудно – САЩ винаги са смятали Латинска Америка за свой "заден двор".

XXI век е белязан от Арабската пролет, която за разлика от мирните революции в Източна Европа през 1989 г. се провали с гръм и трясък. Но пък преля в кръвопролитната гражданска война в Сирия, продължаваща вече 6 години. Досега в нея според различни оценки са загинали между 330 000 и 475 000 души. 7,6 милиона са били принудени да се преселят в пределите на страната. А 5,1 милиона са я напуснали. Този конфликт роди и най-тежката бежанска криза в историята, от която страда Европа. Появи се и "Даеш" – джихадистката групировка, извършила серия кървави атентати в Европа.

"Даеш" действа и в съседен Ирак, където международната коалиция нахлу през 2003 г. и свали Саддам Хюсеин. В тази арабска страна продължава кървавото противостоене между шиити и сунити.

3 години и половина бушува конфликт в Украйна. Русия анексира Крим и подкрепя проруските сепаратисти в Донбас. Разбира се, Москва отрича да е замесена. Но от Украйна постоянно пристигат ковчези с руски военнослужещи.

Северна Корея и до днес е във война със САЩ

Корейският полуостров е мястото, където се разиграва първият голям въоръжен конфликт след Втората световна война.

Мнозина погрешно смятат, че в него участват САЩ и Южна Корея, от една страна, и Северна Корея, Китай и СССР, от друга. А истината е, че САЩ успяват да организират военната намеса на ООН. Конфликтът завършва с примирие. Така Северна Корея и до днес, 64 години след края на конфликта, продължава да бъдат технически в състояние на война със САЩ и Южна Корея.

Корейската война

След Втората световна война Корея е освободена от японската окупация, продължила 35 години – от 1910 до 1945 г. По идея на СССР Корейският полуостров е разделен по 38-ия паралел на две зони. Северно от линията е образувана просъветската Корейска народнодемократична република (КНДР), наричана още Северна Корея, със столица Пхенян. На юг е създадена проамериканската Република Корея, или Южна Корея, със столица Сеул. Това се случва през 1948 г.

Интересното е, че според севернокорейската конституция Пхенян е само временна столица. Когато Корея бъде обединена (разбира се, под знака на социализма), Сеул, който е историческата столица на Корея, ще бъде главният град и на новата държава.

Начело на Северна Корея е Великият вожд Ким Ир Сен, който според легендата е оглавявал цялата съпротива срещу Япония. Други обаче твърдят, че той е бил емигрант в СССР, където е подготвен за ръководител на новата сталинистка държава. Може би някой ден ще разберем каква е истината за човека, създал може би най-всеобхватния култ към собствената си личност в човешката история.

На юг властта е в ръцете на десния Ли Синман. Той е заклет антикомунист и също е диктатор, но в никакъв случай режимът му не може да се мери с този на Ким Ир Сен. Най-малкото за това, че всеки южнокореец, недоволен от управлението на своя президент, може да напусне свободно страната си и да замине където си иска.

И двамата лидери мечтаят да обединят Корея – естествено, с коренно различни концепции.

В Южна Корея са останали много американски военни съветници, които обучават местната армия. Северна Корея изгражда многобройна войска. Тя разчита на помощта на Китай, където през 1949 г. Мао Цзедун взема властта след кръвопролитна гражданска война.

През есента и зимата на 1949 година има сериозни гранични инциденти между двете Кореи.

Ким Ир Сен има пълната подкрепа на Мао да започне войната. Сталин обаче дълго време се колебае, преди да даде своето съгласие.

И така, рано сутринта на 25 юни 1950 г. севернокорейска пехота и танкове преминават 38-ия паралел.

Още един любопитен факт. Денят е неделя, а южнокорейският президент Ли Син Ман има навик да прекарва уикендите на риболов далеч извън столицата. Комуникациите по онова време са далеч от днешните и той научава, че има война, едва привечер, когато се завръща в Сеул.

1,14 млн. души срещу Пхенян

Ударът е толкова неочакван за южнокорейците, че Сеул пада още на третия ден. На 25 юни на събрание на Съвета за сигурност на ООН е приета резолюция за незабавно прекратяване на военните действия и оттегляне на севернокорейските войски на север от 38-ия паралел. Представителите на СССР обаче не участват в заседанието, тъй като протестират, че мястото на Китай в организацията е заето от Тайван.

На 27 юни Съветът за сигурност приема втора резолюция, протестирана този път от Югославия. СССР пак отсъства от заседанието. Взето е решение ООН да предостави помощ на Южна Корея за възстановяване от нападението, а президентът на САЩ Хари Труман да изпрати военновъздушни и военноморски сили в помощ на южнокорейските сили.

На 29 юни генералният секретар на ООН Тригве Ли се обръща към членовете на организацията с въпроса каква помощ са готови да окажат. Отначало решават, че американската авиация ще бъде достатъчна за победа над КНДР. По-късно по въздух е изпратена и 24-та пехотна дивизия на САЩ. Тя встъпва в бой на 5 юли южно от Сеул.

А на 7 юли 1950 г. Съветът за сигурност предлага на страните военен контингент и помощ под общото командване на САЩ. Включват се Великобритания, Канада, Австралия, Филипините, Турция, Холандия, Франция, Нова Зеландия, Тайланд, Етиопия, Гърция, Колумбия, Белгия, Южна Африка и Люксембург. Общата численост на командваните от САЩ международни сили достига 1,14 милиона души.

Въпреки това севернокорейците напредват толкова бързо, че до септември овладяват почти целия полуостров без малко парче територия на югоизток. Следва обаче контраофанзива. Постепенно южнокорейските войски достигат на 100 километра от границата със СССР. И тогава в помощ на Северна Корея се включва Китай с 4 армии. СССР праща в помощ пилоти и самолети.

Войната става позиционна. Успехите са променливи и са главно покрай разделящия полуострова 38-и паралел. И тогава става ясно, че трябва да има преговори за примирие.

Те започват, но постоянно се провалят. На практика окончателният прелом в Корейската война е заради смъртта на Сталин през март 1953 г. Така Северна Корея губи една от двете си главни опори.

Примирието е подписано на 27 юли 1953 г. Установена е 4-километрова буферна зона между двете Кореи. Създадена е международна комисия за наблюдение на примирието с представители на Швеция, Швейцария, Чехословакия и Полша. Днес Чехия изпълнява функциите на несъществуващата вече Чехословакия.

Вместо да обедини Корея, примирието отваря нови рани. Обединението на страната изглежда поне засега невъзможно. Границата между двете Кореи е най-строго охраняваната в света.

Пълна изолация

Днес КНДР е най-изолираната държава в света. Там управлява династията Ким. Първи бе Ким Ир Сен, властвал от 1948 г. до смъртта си през 1994 г. Той бе наследен от сина си Ким Чен Ир, управлявал до 2011 г., когато умира. Той също е наследен от сина си – Ким Чен Ун.

Според севернокорейския календар чучхе в момента годината е 106-а. Летоброенето там започва от рождението на Ким Ир Сен на 15 април 1912 г. Каква ирония на съдбата! Той се появява на бял свят в деня, в който потъва „Титаник“.

Много от жителите на КНДР и до днес не знаят, че комунистическата система по света се е сринала. Твърди се, че близо една четвърт от територията на страната е превърната в концлагер. Там се отива за най-малкото провинение, включително за случайно изхвърляне на вестник с портрета на вожда. Обикновено в лагер се изпращат цели семейства. Властите не им съобщават на какъв срок са осъдени. Те разбират това чак когато идва времето да бъдат освободени.

Ако някой севернокореец избяга, службите на Пхенян го търсят по целия свят две години. Ако за този срок не го намерят, той бива обявен за безследно изчезнал. Ако обаче бъде открит и не пожелае да се завърне в родината, цялото му семейство отива в лагер.

Казват, че българските власти укрили и така спасили семействата на двама-трима севернокорейски студенти у нас в края на 1989 г. Тогава режимът на Ким Ир Сен ги отзова от социалистическите страни, уплашен от промените и падането на комунизма.

Всичко това е разказано от бегълци, успели да се измъкнат с невероятен късмет от сталинистката държава. Сведенията им на този етап не могат да бъдат потвърдени от независими източници.

Сигурно е едно – няма как човек да срещне група севернокорейци, разхождащи се свободно из някой град в свободния свят. Без проблеми като че ли излизат само спортистите. И, разбира се, тайните агенти, извършили не един атентат срещу южнокорейски обекти или политически представители в различни точки по света.

Казват, че до 70-те години на ХХ век двете Кореи са имали почти един и същ стандарт. Днес това изглежда безвъзвратно в миналото. В Южна Корея се появиха световно известни компании като „Самсунг“, „Деу“, „Хюндай“, КИА, Ел Джи и други.

Южно от 38-ия паралел редовно избухват политически скандали, свързани с корупция. Наскоро бе свалена президентката Пак Гън Хе. Южна Корея може понякога да е политически нестабилна държава, но е един от световните икономически гиганти. И при всички положения е много по-свободна и по-развита от бедния, изолиран и сталинизиран северен съсед.

Защо Сирия и Ирак остават глобална опасност

Сирия и Ирак остават най-горещата международна криза след Северна Корея не само защото там все още воюват, а защото в конфликта са намесени световни и регионални сили; защото бежанският поток не секва заедно с връщанията в Европа на джихадисти от региона; защото имаше рецидиви на употреба на химическо оръжие.

През последните месеци териториите, контролирани от „Даеш“, се свиха като шагренова кожа под офанзивата на местни сили, подкрепяни от международната антитерористична коалиция.

На север иракската армия и силите за сигурност превзеха Мосул, главния петролен център на иракски Кюрдистан, и атакуват Хауиджа, последния градски бастион на „Даеш“.

Целта е държавата да си върне контрола върху територия на запад от града в богатата на петрол провинция Киркук.

На запад, край границата със Сирия, иракската армия, подпомагана от паравоенни групировки, напредва към последните опорни пунктове на „Даеш“ в провинция Ал Анбар – Анна, Рауа и Ал Каим.

В Сирия след месеци офанзива Сирийските демократични сили (СДС), които включват кюрди и араби, влязоха в Ракка, столицата на т.нар. Ислямска държава в северната част на страната.

Подкрепяни от въздушни удари на водената от САЩ международна коалиция, СДС завзе 90 на сто от града според сирийската Обсерватория за правата на човека. Настъплението им обаче се бави от наличието на цивилни в града, които според различните преценки (на обсерваторията и на ООН) са между 10 000 и 25 000.

В източната петролна провинция Деир аз Зур, голяма част от която „Даеш“ още контролира, се водят две отделни офанзиви.

СДС с подкрепата на международната коалиция успя в първата половина на септември да завземе 500 кв. километра близо до границата със Сирия по източния бряг на р. Ефрат, която разделя на две тази провинция.

Силите на режима на президента Башар Асад, подкрепяни от руската авиация, съсредоточиха действията си около провинциалната столица Деир аз Зур на западния бряг на реката. Армията успя да разкъса обсадата, под която „Даеш“ държеше част от града от три години. Според обсерваторията сега тя контролира 70 на сто от града и се опитва да изгони джихадистите от последните квартали, където те още се държат. Дори обаче да го загубят, тя продължават да контролират долината на Ефрат на юг към границата с Ирак.

„Даеш“ продължава да контролира и други анклави в Сирия – в провинция Хама и в пустинята край гр. Хомс, срещу които режимът на Асад също води офанзиви. Джихадисти има и в палестинския лагер Ямрук, периферен квартал на Дамаск, и в южната част на страната.

За шест години досега сирийският конфликт взе над 400 000 жертви, бежанците са 5 милиона в чужбина и 6 вътре в страната, чието предвоенно население беше 22 милиона души.

По данни на Държавния департамент конфликтът е привлякъл над 40 000 чуждестранни бойци от близо 100 страни. Според руското външно министерство само сражаващите се на страната на „Даеш“ са между 25 000 и 30 000.

Ето един вероятно непълен списък от причини, поради които Сирия продължава да бъде световна опасност въпреки пораженията на „Даеш“:

Това е прокси конфликт, т.е. между наместници на двете световни суперсили,  които и пряко присъстват на терена – САЩ и Русия. На 21 септември руснаците предупредиха, че ще отговорят с всичките си сили на огъня, ако СДС атакува правителствените сили край Деир аз Зур. 

Химическите оръжия, които според доклад на ООН използват и „Даеш“, и правителствените сили, могат да повишат интернационализацията на конфликта далече над сегашното й ниво. През април бойни кораби на САЩ изстреляха 50 ракети "Томахоук" по правителствената авиобаза Ал Шайрат в сирийската провинция Хомс, след като атака с боен отровен газ зарин край селището Хан Шейхун в контролираната от бунтовниците провинция Идлиб взе десетки цивилни жертви.

Сирия, както и Йемен, е също терен на борба за регионално надмощие между шиитски Иран и сунитска Саудитска Арабия. Тази борба води до непрестанно превъоръжаване, свръхвъоръжаване и ядрени амбиции в региона. Иран е сред главните съюзници на Асад. Той поддържа шиитската групировка "Хизбула" в Ливан, която поддържа със сили и средства сирийската армия срещу „Даеш“ и срещу различните антиправителствени групировки. Иран се меси и в Ирак като опората на шиитите срещу сунитите.

Твърдият курс на новия американски президент Доналд Тръмп не води до намаляване на напрежението и до търсене на политически решения. Демонстрирайки готовността за военни удари, Тръмп изгори мост към руснаците. Много по-тежки последствия за региона и света може да има евентуално негово решение да изтегли САЩ от сключената през юли 2014 г. международна сделка за иранската ядрена програма. "Или ядрената сделка остава, каквато е, или ще се разпадне", предупреди иранският президент Хасан Рухани на сесията на Общото събрание на ООН през септември т.г. На предоговаряне на ядреното споразумение с Иран се противопостави и върховната представителка на ЕС по външната политика и сигурността Федерика Могерини, посочвайки, че "то работи". "Всички ние се съгласихме, че всички страни ще спазват договореностите", каза тя за сделката, която от страна на САЩ одобри предшественикът на Тръмп Барак Обама. Сегашният господар на Белия дом обаче я нарече "срам" за страната си, а държавният секретар Рекс Тилърсън посочи, че условията й не удовлетворяват страната му. Тази позиция, която тревожи всички по света, включително Европа, се радва на подкрепа от друг важен регионален играч Израел – и на твърдолинейния му министър-председател Бенямин Нетаняху.

Чуждестранните бойци. Пораженията на „Даеш“ ги принуждават да се пръскат по света, включително връщайки се в страните си на произход, и да продължават делото си с терористични атентати. За тях свидетелстват серията атаки в Берлин, Лондон, Стокхолм, Турку, Барселона. Те принуждават ЕС да променя отново Шенгенския граничен кодекс, за да удължи сроковете, в които може да поддържа контрола по вътрешните граници в зоната за свободно пътуване.

Асад остава. Русия успя да спаси режима му, защото той съответства на геополитическите й цели. Но след шест години масивни кръвопролития Асад не може да донесе помирение нито в страната си, нито в региона. Освен САЩ и Европа, които изключват политическо решение с негово участие, той има архиврагове в региона, сред които са управляващите в Саудитска Арабия и Турция.

Бежанците. Те са постоянен дестабилизиращ фактор, особено за крехки държави като Ливан, където те са 1,5 милиона, или една четвърт от населението. Това е страната с най-много бежанци на глава. Докато съществува миграцицонният поток, той ще бъде източник на разединение в ЕС и средство Турция да го изнудва, че ще отвори границите си за трите милиона бежанци и мигранти на нейна територия.

Заплашена е целостта на държави. За Сирия и Ирак тя не е гарантирана. Най-пресният пример е референдумът за отцепване на иракски Кюрдистан, който ще лиши страната от един от най-богатите й на петрол райони и предизвиква остра реакция от съседна Турция. Анкара заплаши със санкции и започна военни учения по границата със Северен Ирак, където са кюрдите. Турция ще направи всичко възможно да не позволи независима кюрдска държава, защото това би засилило сепаратистката борба на нейните собствени 16 милиона кюрди в югоизточната част на страната.

Как Русия наказа европейската мечта на Украйна

Вече 3 години и половина Украйна е раздирана от кървав конфликт, предизвикан от Русия.

Недоволна от свалянето на проруския президент Виктор Янукович и стремежа на Киев към ЕС и НАТО, Москва организира блицкриг в Крим през март 2014 г. „Зелени човечета“ – военнослужещи без отличителни знаци, се изсипаха на полуострова през март 2014 г. и бързо обезоръжиха местните военни подразделения. Други пък незабавно минаха на страната на нашествениците.

Организиран бе и референдум, на който 96 на сто от местните жители гласуваха за присъединяване към Русия. Западът не признава вота, тъй като той е проведен в условията на окупация, буквално „под дулата“.

Москва в началото отричаше изобщо да участва в превземането на Крим. Но по-късно призна, че е пратила военнослужещи.

Кремъл обаче и до днес отрича да е пращал военни в Източна Украйна. Пак през пролетта на 2014 г. в Донецка и Луганска област се надигнаха проруски сепаратисти. Според Москва, ако там има руски военнослужещи, те са отишли единствено на доброволни начала, и то по време на отпуск, и няма как военното ръководство да знае за това. Постоянните погребения на военни, за които се твърди, че са загинали в Украйна, са само част от пейзажа.

Досега конфликтът в Донбас е взел над 10 000 жертви.

Най-голямата трагедия се случи на 17 юли 2014 г. Тогава в Донецка област бе свален самолет на „Малайзийски авиолинии“, летящ от Амстердам за Куала Лумпур. Загинаха всички 298 души на борда. Повечето бяха граждани на Холандия.

Основната версия е, че самолетът е свален от украински сепаратисти с ракета БУК. Украинската армия не разполага с такова оръжие. И затова се смята, че ракетата е докарана от Русия. Все още няма окончателни заключения.

А в Украйна продължава да се лее кръв.

Гражданска война се задава във Венецуела

Кървава гражданска война се задава във Венецуела. Тамошните управници не искат за нищо на света да сдават властта, въпреки че преди близо две години бяха разгромени на парламентарните избори. И продължават като покойния Уго Чавес да градят социализма на XXI век. За което, разбира се, им трябват още n на брой години.

След като опозицията превзе Националното събрание (НС), президентът Николас Мадуро се възползва от дадените му извънредни правомощия. Той обяви закриването на НС. И обяви:

„Това, което не можем да направим с избори, ще го направим с оръжие.“

На първо време заработи Общинският парламент. Това е нещо като орган за самоуправление. Главната му цел е обаче да не се подчинява на централния парламент.

През тази година бе създадено Учредителното национално събрание (УНС). То трябва да пренапише конституцията. И има правото да отложи насрочените за догодина президентски избори.

Изборите за УНС бяха бойкотирани от опозицията. Всички депутати в него са от управляващата партия или близки до нея движения.

Но вече пети месец Венецуела е разтърсвана от протести срещу управниците. Властта прати полиция, армия и Колективи в защита на родината. Разбира се, тези колективи са съвсем доброволно създадени формирования, призвани да бранят родината от САЩ и империализма изобщо. Който съвсем естествено е единственият виновник за купоните и изчезналите от магазините стоки.

----

По темата работиха МОМЧИЛ ИНДЖОВ и ВЕСЕЛИН ЖЕЛЕВ. Материалите са публикувани в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още текстове от същите автори можете да прочетете ТУК.

Не за пръв път „Атака” прави услуги на една или друга партия, що се отнася до управлението. Всъщност това е по-скоро обичайна практика. В първия мандат на ГЕРБ формацията на Волен Сидеров подкрепяше правителството, поне в първите години. Правителството на Пламен Орешарски, зад което стояха БСП и ДПС, бе избрано с подкрепата на „златния пръст” на Сидеров, който осигури кворума в залата. В настоящия управленски мандат обаче „Атака” надмина и най-смелите прогнози и очаквания. Националистите не просто са официално във властта. Те вече са трайно обвързани с хора, за които има сериозни съмнения в обществото, че са близки до Делян Пеевски. При това те ги лансират не само в изпълнителната, но и в съдебната власт.

Формално икономическият министър Емил Караниколов е предложение на „Атака”. Партийната телевизия „Алфа” отразява кажи-речи всяка публична изява на министъра. До скоро обаче той нямаше нищо общо с партията на Волен Сидеров.

Караниколов е един от младите гербери, които разцъфтяха и направиха кариера под генералския мускул на Бойко Борисов. Първоначално той работи в Столичната община, а по време на първия кабинет на Борисов става шеф на Агенцията по приватизация и следприватизационен контрол. Такъв той беше, докато не стана министър, което ознaчава, че през това време се смениха няколко правителства от различни партии и коалиции.

Министерско оцеляване

Оцеляването на Караниколов във всички тези времена, някои от които доста смутни за кадрите на ГЕРБ, е многозначителен факт.

Приватизационните сделки, станали по времето на Караниколов като шеф на агенцията, не са много, но пък за сметка на това са интересни. Именно през неговото управление „Булгартабак” бе продадена за 100 млн. евро на „БТ Инвест” ООД, което е регистрирано в Австрия. Официално се твърдеше, че зад това ООД стои руската Внешторгбанк. След като напусна България обаче, бившият мажоритарен собственик на КТБ Цветан Василев не спира да говори, че „Булгартабак” е приватизиран от Делян Пеевски. По документи участието на Пеевски е едва 5%.

Ирена Кръстева и Цветан Василев обаче съвсем официално закупиха за 20 млн. лв. недостроената сграда на ИПК „Родина” с терен от 15 дка в София. Това също стана, докато Караниколов управляваше агенцията.

През миналата година пък бе продаден Дипломатическият клуб в „Бояна” за 8,5 млн. лв. Тази продажба беше много интересна, защото собственик на клуба формално стана фирма, регистрирана с 3 лв. капитал от трима младежи от Стара Загора.

За тази сделка, както и за други сделки, наддаване нямаше. Източници на „Клуб Z“ тогава съобщиха, че зад сделката за ценния имот в „Бояна” стои именно Делян Пеевски. Официално обаче доказателства няма.

Лансиране в съдебната власт

Подозренията, че Караниколов зае страната на Пеевски в конфликта му с Цветан Василев по повод „Дунарит”, са твърде силни, за да бъдат пренебрегнати. Не са един или двама онези, които съзират в действията на Караниколов по въпроса откровено подпомагане на овладяването на предприятието от страна на офшорката „Виафот”, която е срещнала непреодолима преграда в лицето на българската съдебна система. Някои дори заподозряха Караниколов, че участва или съдейства на дейността на организирана група за пране на пари.

Особено интересни бяха изявленията на Караниколов, че собствеността на „Дунарит” е неясна. Икономическият министър би трябвало да знае, че за доказване на собствеността не е необходимо вписване в Търговския регистър. Съмненията, че тези изявления също се правят в полза на определени интереси, продължават да съществуват.

„Атака” обаче вече лансира и хора, свързвани с Пеевски и в съдебната власт. При това не къде да е, а в кадровия орган на тази власт – Висшия съдебен съвет. Лично Волен Сидеров предложи за член на Висшия съдебен съвет Йордан Стоев. Той е зам. апелативен прокурор на София и бе избран в прокурорската колегия на ВСС. Това е прокурорът, отказал да образува проверка срещу Делян Пеевски по сигнал на „Протестна мрежа”. Той беше за това, че Пеевски, Цветан Василев и Николай Бареков са организирана престъпна група. Стоев беше прокурорът, който на втора инстанция потвърди отказа на прокурор Боряна Бецова да образува проверка за разминавания между фактическото и декларираното имотно и финансово състояние на Пеевски.

В кулоарите на парламента се говореше, че това е номинацията, която е срещнала най-сериозно неодобрение и най-трудно е събрала необходимите поне 160 гласа. В потвърждение на това са и резултатите от гласуването – Стоев бе с най-малка подкрепа от 184 гласа. Въпреки това обаче той в крайна сметка бе избран.

Флиртът с Пеевски

Мнозина отдавна прогнозират, че „Атака” ще изчезне от политическия живот. Засега обаче хората на Сидеров оцеляват – било заради удобна за тях конюнктура, било заради своите политически ходове. На изборите през 2013 г. например Сидеров съвсем заслужено се качи на вълната на протестите срещу енергийните монополи, тъй като той бе първият политик, който заговори за проблемите, свързани с тях. През 2014 г. – случайно или не – комисията за енергийно и водно регулиране отново заговори за вдигане на цената на тока в същата седмица, в която се провеждаха извънредните парламентарни избори. Така „Атака” отново успя да прехвърли заветните 4%, макар и с малко. На последните парламентарни избори партията влезе в коалицията „Обединени патриоти” заедно с НФСБ и ВМРО. По този начин влизането й в парламента бе гарантирано, макар резултатът, който коалицията постигна, да бе по-нисък от очакваното.

Как ще се отрази флиртът на „Атака” с Пеевски? Отговора на този въпрос ще получим на следващи избори. Дотук избирателите на формацията й простиха много прегрешения. Нищо чудно да й простят и това. А Сидеров най-вероятно ще продължи да обслужва различни партии и икономически кръгове, докато баламосва своя електорат с приказки за Русия, славянството, лошия Запад, добрата Евразия и т.н. 

----

Този материал е публикуван в списание "Клуб Z" през октомври 2017 г. Още материали от същия автор можете да прочетете ТУК.

Коледният брой на вестник „Култура“ излезе с печална вест – през юли 2018-а ще излезе последният брой на изданието „с този екип и този издател“.

Редакционният коментар на брой 44 за 2017-а гласи:

„Това е последният коледен брой на тази „Култура” с този екип и този издател. В края на юли 2018 г. съществуването на вестника ще бъде прекратено и от септември ще има друга „Култура” – списание, с главен редактор Тони Николов.

А сегашната „Култура” със сегашния екип и, надяваме се, със сегашните автори ще търси нова реализация с нови идеи и нови съмишленици. За което, скъпи наши читатели, ще намерим начин да ви информираме навреме.

К“

В интервю за „Медиапул“ неотдавна банкерът Светослав Божилов, спомоществовател на вестник „Култура“ и портала със същото име, съобщи, че през втората половина на 2018-а вестникът ще се трансформира в месечно списание и ще излиза под същото име. Той обяснява промяната с пренасочването на основните си усилия в подпомагането на хора в крайна нужда – бездомни и деца в неравностойно положение.

Площад Славейков.

Коледният брой на вестник „Култура“ излезе с печална вест – през юли 2018-а ще излезе последният брой на изданието „с този екип и този издател“.

Редакционният коментар на брой 44 за 2017-а гласи:

„Това е последният коледен брой на тази „Култура” с този екип и този издател. В края на юли 2018 г. съществуването на вестника ще бъде прекратено и от септември ще има друга „Култура” – списание, с главен редактор Тони Николов.

А сегашната „Култура” със сегашния екип и, надяваме се, със сегашните автори ще търси нова реализация с нови идеи и нови съмишленици. За което, скъпи наши читатели, ще намерим начин да ви информираме навреме.

К“

В интервю за „Медиапул“ неотдавна банкерът Светослав Божилов, спомоществовател на вестник „Култура“ и портала със същото име, съобщи, че през втората половина на 2018-а вестникът ще се трансформира в месечно списание и ще излиза под същото име. Той обяснява промяната с пренасочването на основните си усилия в подпомагането на хора в крайна нужда – бездомни и деца в неравностойно положение.

Площад Славейков.