Голям берекет, голямо чудо!

Ако умееш да осребряваш страховете на хората, сега ти е урожаят!

То не бяха филми, то не бяха вестници, списания, сериали, телевизионни предавания, документалистика, книги, ню-ейдж семинари и всякакъв вид булшит на тема “Олеле, Божке, свърши се, ще мрем!”

Това, което чувам аз е дрънчене на камбанки.

А това, което виждам, е масова психоза – обяснена е дори в най-баналните учебници.

Защото страшното на страха е самият страх.

Хората, които искат вашите пари – с лопата да ги ринеш.

И най-лесно им е да ги получат, докато вие пълните гащите от страх.

Жилища в ракетни силози, излоирани бункери в планината, презапасяване…

Фантазьорите се стягат за най-лошото: метеорити, цунами, “квантов скок” (каквото и да значи това), преместване на полюсите, космическа радиация, трета световна война…

Наблюдавайки цялата параноя не може да не ми направи впечатление следното:

Масово схващане е, че ако стане белята с голямото Б, то най-вероятно е да оцелееш извън цивилизацията, запасен с всичко необходимо, въоръжен до зъби и чакащ да те нападнат.

Реалността, обаче, сочи съвсем друго:

Изолационната теория е губеща.

Ако случайно вземе, че се случи Голямата Беля, това е начинът, по който ще умреш най-лесно и най-болезнено. Може да умреш от апендицит или от зъб, например, години преди да те е оглозгала озверялата тълпа, за която се подготвяш…

В един телевизионен формат сте забелязали, че макар и да живеят напълно осигурени, в състояние на абсолютна защита и под любопитния поглед на цялата нация, като ги затвориш продължително време в една сграда, без контакт с външния свят, хората започват да се държат леко странно и да проявяват агресия помежду си – за щастие, само словесна.

Сега махнете “напълно осигурени”, махнете “абсолютна защита”, махнете “любопитния поглед на цялата нация” и оставете само “без контакт с външния свят”, но прибавете един враждебен външен свят, където биха те убили и за консерва с храна.

Какви са шансовете на изолационистите, скрити в своите бункери, далеч от цивилизацията, презапасени с вода, храна, гориво, лекарства и оръжия за месеци (години) напред?

Ако успеят да се доберат до трудно достъпните си убежища, те ще оцелеят. Поне в началото.  Но после ги чака цяла вечност от намаляващи ресурси и увеличаващи се опасности, в която са сами срещу целия свят.

За тях, обаче, цивилизацията е равна на гибел.

“Големите градове ще се превърнат в кланници”, казват те.

Реалността сочи съвсем друго:

Когато всякаква следа от обществен ред изчезна в Египет преди време, когато нямаше ток, когато летищата бяха затворени, когато банките, полицейските офиси и колите по улиците горяха, тогава успяхме да се свържем по телефона с наши приятели в Кайро и да ги попитаме как оцеляват.

Вместо да избягат в бункер в пустинята, те се бяха затворили…в къщи. Малки групи от хора се бяха органзирали на квартален принцип, бяха се въоръжили, дежуряха денонощно и патрулираха около сградите, хващаха мародерите и изчакваха да се възстанови социалния ред, за да ги предадат на някакви власти, каквито и да са те. Готвеха общо за всички, лекарствата и продоволствията бяха общи, а всеки участваше и допринасяше с каквото може. При това, нашите приятели са християни, а повечето им съседи са мюсюлмани.  И става дума за огромен мегаполис от няколко милиона жители в Третия свят, където 2/3 от населението живее под абсолютния праг на бедността.

Изводът:

НАЙ-ЛЕСНО СЕ ОЦЕЛЯВА В ГЛУТНИЦА.

Точка по въпроса.

Изолационната теория води до бавна и мъчителна смърт.

Естествено, през идната седмица няма да се случи нищо по-сериозно от няколко самоубийства на психически по-лабилни хора из света и няколко чифта напълнени гащи, но най-големият катаклизъм ще настъпи в главите на хората след напиването “като за последно” по случай “края на света” и ще се изразява в жесток, пост-апокалиптичен махмурлук.

Но темата за края на света, за сриването на цивилизацията и, въобще, за това, че “на страха очите са големи” никога няма да излезе от актуалност. Фантазьорите просто ще измислят нови дати, календари, символи и предсказания за следващите дни / месеци /години / десетилетия. А понеже страхът е емоцията, на която най-лесно се поддава човек и понеже всички сме свързани информационно в едно “глобално село”, то тези фантазьори винаги ще имат своите последователи. И вярващи.

Така е вече 8000 години…

Тъпото е, че дори да сме заплашени от някаква реална опасност (за която няма никакви, ама НИКАКВИ обективни доказателства), масмедиите ни продават само страх, докато “спасенията”, които посочват, водят до най-бързия, лесен и гибелен край от всички възможни.

Защото най-лесно се оцелява в глутница.

Замислете се: ако цивилизацията изчезне, вие едва ли ще стигнете до забутаното си скривалище в Алпите (или Родопите).

Ако някой иска да ви убие заради консервите, той ще го стори още преди да сте напуснали пределите на града…

И добре да сте въоръжени, срещу 10 други въоръжени с вас е свършено…

По-голям шанс имате да оцелеете, АКО ОСТАНЕТЕ В ЦИВИЛИЗАЦИЯТА.

Или поне, в остатъците от нея.

И, ако се включите в ГЛУТНИЦА.

Предимствата са няколко:

Първо, няма да ви се налага да се презапасявате и да разполагате с всичко необходимо за дългосрочно оцеляване, което, така или иначе, е практически невъзможно.

Второ, градовете са и ще си останат най-големите и лесно достъпни запаси от всичко необходимо за вашето оцеляване: горива, оръжия, дрехи, човешки ресурс, храна и вода.

Трето, обединени около принудата на собственото си оцеляване, която се превръща в най-великата ОБЩА цел, хората много бързо забравят комшийски, партинйни, икономически, класови, социални, религиозни, етнически и други “съображения”, след което ефективно и лесно се обединяват в малки (или големи) групи, заети единствено със своето оцеляване.

Четвърто, ще можете да се включите дори с малкото, което притежавате. Ако имате лекарства, ОК, ще ги ползват други, но за сметка на това ще получите сигурността на глутницата: силните ще ви отбраняват, издържливите ще ви охраняват, здравите ще ви лекуват, презапасилите се ще ви хранят, а вие ще участвате във всичко това с личен принос, но само там, където ви е силата. И не през цялото време.

Ако изберете изолационната тактика, ще останете сами срещу света – на място, което е далеч от всички запаси. И ще трябва да отговаряте за ВСИЧКО.  През цялото време.

Пето, за разлика от убежищата в планини и пустини, местната група, заета ЕДИНСТВЕНО И САМО със своето оцеляване, най-вероятно се намира доста близо до вас – във вашия вход, във вашия блок или във вашия квартал. А тя ще ви приеме, защото, най-малкото, се познавате. И два буркана с мед да занесете, пак ще сте добре дошли. И веднага ще ви намерят “работа” в новия социален ред, който е посветен единствено на ГРУПОВОТО оцеляване. А то включва вашето собствено оцеляване. Така ще имате и храна, и вода, и лекарства, и оръжия, и съюзници. Ще имате време да се наспите и да правите секс дори -  нещо, което не може да се каже за избралите изолационната тактика. Те ще са заети само и единствено с това да бъдат на пост – без смяна и до тоталното изчерпване на ограничените им ресурси.

Пак повтарям, на 21.12.2012 година няма да се случи НЕЩО, само защото по-хитри от мен и от вас хора са решили да изкъртят някой лев от моя и от вашия страх. Няма да се случи друго, освен няколко самоубийства на психически по-лабилни хора из света и няколко чифта напълнени гащи, а най-големият катаклизъм ще настъпи в главите на хората и ще се изразява в жесток, пост-апокалиптичен махмурлук. Но темата за края на света, за сриването на цивилизацията и, въобще, за това, че “на страха очите са големи” никога няма да излезе от актуалност.

А фантазьорите ще измислят нови дати, календари, символи и предсказания за следващите дни / месеци / години / десетилетия.

Естествено, вероятност да се затрием всички от космическа радиация на 21.12.2012 година има, но тя е много, МНОГО по-малка от вероятността да спечелиш заветната шестица от тотото. При това положение, защо не вярваш, че ще спечелиш шестица от тотото, ами вярваш в гупостите за апокалипсиса и за “календара на маите”? Защото ти го казаха по телевизора ли? Много по-здравословно е да вярваш в първото. Числата също ги дават по телевизора.

Пък и, ако приемем, че има всемогъщо божество или ултра-мега-свръх напреднала цивилизация, които са решили да ни затрият заради нашите грехове (ще се разплача) или заради нашите ресурси (ще припадна), то тогава какъв е смисълът от “тактики за оцеляване” изобщо? И, защо не са го сторили по време на Холокоста, да речем? Или по време на гоненията срещу християните в древния Рим? А, като са дошли от другия край на Вселената, ние с какво по-точно можем да им бъдем полезни? С двигателя с вътрешно горене ли? Или с ракетите на керосин? А, може би, с лигнитните въглища?

Като за финал ви предлагам да изтеглите безплатно третата ми книга “33 любовни истории“  (ако все още не сте) и да прочетете единствения разказ-новела вътре в нея – първият. Казва се: “Когато токът спря”.

Помнете, че това е само фикция, т.е художествена измислица, но и да се случи (в безкрайността всички печелим шестица от тотото, рано или късно) да не кажете после, че не съм ви предупредил:

Интеграционната теория е за предпочитане пред изолационната.

Пише го дори върху бялата сграда в центъра на София: “Съединението прави силата”.

Казано на по-прост език това значи, че в глутница се оцелява най-лесно.

А някой за пореден път ни сервира глупости – напълно ирационални глупости, при това.  Като Y2К. Като слънчевото затъмнение през 99-та. Като “ясновидеца” в предаването на Карбовски. Като теориите за Нострадамус. Като хипотезите за 2000-та, 1000-та или 100-ната година. И така вече 8 000 години… Този някой се храни с нашия страх. Само лицето се мени, но намерението си остава – страхливият е удобен за подчиняване. Трябва само да му се предложи някакво “спасение”. И е къде-къде по-лесно да му измъкнеш париците.

Налейте си чаша вино, сипете си тлъсто мезе и отебете всички по стар български обичай.

“Всяко чудо до три дни”.

Никой не е по-добър от нас в оцеляването, така или иначе.

Желая ви весели празници!

Тихомир Димитров

Визуализирам малко снимки от дежурната декемврийска разходка в Хисаря. За по-наблюдателните, да, вече пускам и панорамни снимки.

Хотелите са пълни за 8-ми декември, а доста често и всеки уикенд. Но улиците изглеждат все така пусти, подсилено от лошото време тази година.

Спокойно, тихо, приятно.

Гледка от хотел Аугуста

Студена и пуста Коледа. Бих се обзаложил, че снежния човек гледа страшно.

Прекрасна коледна ела, ала няма хора около нея.

 

Строи се, въпреки кризата.

Бъдещи райски местенца се продават.

Вида на тези празни улици ме кара да си сещам, когато София беше толкова празна.

 

Класика в два цвята и ръжда.

Председателят на Европейската комисия, Жозе Мануел Барозу, чиято впечатляваща с ораторското майсторство реч по повод връчването на Нобеловата награда за мир на ЕС изгледах и изслушах в пряко предаване на телевизия Евронюз от Осло днес, като че ли се пошегува с нашия премиер Бойко Борисов от високата трибуна със следното изречение:

„Днес един от най-видимите символи на единството ни е в ръцете на всеки.”

Барозу сякаш акцентира върху факта, че невъзпитаният и недоучил шеф на българската партия за ЕВРОПЕЙСКО РАЗВИТИЕ Бойко Борисов, който думичка не разбира и се държи като дете по време на досаден, направо противен за него симфоничен концерт, държи в същия момент в ръцете си мобилен телефон, на който си „цъка” нещо.

На първия ред!

Това се вижда от търкалящите се в интернет видеосвидетелства за поредния гаф на нашия вожд.

Макар Борисов да седи с телефона срещу оратора, редом с озадачения от простотията на българския си съсед холандски премиер Марк Руте, Барозу се прави, че не го забелязва и говори всъщност за еврото като символ на европейското единство.

Продължението на изречението му за символите на единството е :
„…Това е еврото, валутата на нашия Европейски съюз. Ние ще го подкрепяме”.

Защо обаче по партийна линия в ЕНП подкрепят Борисов, който очевидно е чуждо туловище ( и още повече духом) в ЕС, това е въпрос към европейските оценители на ползата от приносителя на популистки български гласове в изисканата им Народна партия.

Срамът е за сметка на България по една още по-проста ( от Борисов) причина: българите са го изпратили (да ги) с(р)ами.

Share on Facebook

Сагата с опитите за одобряване на добива на шистов газ в България изглежда продължава. Последно в тази връзка е организирано от Българският енергиен форум в хотел "Шератон" в София събитие, промотиращо добива на шистов газ, което е под патронажа на министъра на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев. Въпреки мораториума за шистовия газ, който българският парламентът прие тази година след много силен граждански натиск, лобирането за такъв добив продължава с пълна сила. Това поражда нови притеснения и ще доведе до нови протести. Публикуваме по-долу Декларация на Гражданска Инициатива за забрана проучването и добива на шистов газ в България по метода хидравлично разбиване, както и един призив, обясняващ основанията, датите и мястото на организираните протести.

Преди дни премиерът Борисов потвърди, че отмяната на мораториума за шистовия газ не стои на дневен ред, докато не бъде изобретена нова, безвредна технология, която безрезервно, "с две ръце" да бъде приета от всички, загрижени за природата на България. Затова - в условията на така действащата безсрочна забрана - е толкова голямо и изумлението ни от факта, че Българският енергиен форум организира в залите на петзвездния хотел Шератон събитие, промотиращо добива на шистов газ, и то под патронажа на министъра на икономиката, енергетиката и туризма Делян Добрев.

Четиридесет и осем държави застават зад най-мащабната кампания организирана досега за борба срещу разпространението на детска порнография в онлайн пространството. Предполага се, че към днешна дата във виртуалното пространство циркулират повече от милион изображения на сексуално насилени и екс...

Избирателите в Египет ще отидат до урните в събота, за да вземат решение за нова конституция. Това е може би най-важният момент след революцията през януари 2011 година.

Кой изработва новата конституция?

Предложената конституция бе изготвена през последните няколко месеца от 100-членно учредително събрание.

Действително имаше две учредителни събрания през тази година. Първото бе свикано от избрания парламент, но месец по-късно беше разпуснато от административния съд в Кайро, който определи събранието като “непредставително”, тъй като включва твърде малко жени и представители на малцинствените групи.

Второто събрание бе съставено през юни, след преговори между депутати и Върховния съвет на въоръжените сили (SCAF), който управляваше страната по това време. Избрани са хора от различни групи: Коптската църква, университета Ал Азхар, журналисти, военни и др.

Второто събрание също е измъчвано от десетки правни предизвикателства. Членовете му са назначавани от парламента, но самият парламент е разпуснат по съдебен ред през юни – така, някои адвокати заявиха, че събранието също трябва да бъде закрито.

Спорният указ на президента Мохамед Мурси, издаден на 22 ноември, забрани на съдилищата да разпуснат събранието и му даде време да продължи работата си.

Как ще работи референдумът?

Ако конституцията бъде отхвърлена, а след това – в съответствие с друг указ, издаден от Мурси, този път от 8 декември, ново събрание ще бъде избрано от народния вот, в рамките на три месеца. То ще има шест месеца, за да изготви нова конституция, която след това ще се изправи пред друг обществен вот.

Кой подкрепя конституцията и кой й се противопоставя?

“За” са “Мюсюлмански братя” и няколко други ислямистки партии, включително салафистката партия “Нур”. те контролират и по-голямата част от местата в парламента. Братството има широк обществен терен за действие и съответно да насърчат гласоподавателите да дадат глас в полза на конституцията.

Няколко крайни ислямистки групи се противопоставят на документа, тъй като той не гарантира строго налагане на ислямския закон. Член 2 гласи, че “основният източник на законодателство са принципите на Шериата”, което е малко мъгляво определение, тъй като не са установени “принципи” на Шериата. Много групи, включително партията “Нур” иска конституцията да прилага решения според Шериата.

Разнообразието от либерални и светски групи се противопоставят на конституцията по най-различни причини:

• свобода на словото и религията: проектът за конституция дава широки правомощия на държавата да “защити етиката и морала”, което според критиците може да позволи на правителството да наложи тесен, религиозен смисъл на морала. Свободата на религията е гарантирана само за мюсюлмани, християни и евреи, но не и на членовете на малцинствената група на бахайството.
• загриженост за правата на жените: конституцията не дискриминира изрично основните права на жените, но включва клауза за “поддържане на баланса между задълженията на жените към семейството и работата”, което активисти смятат, че пречи на жената да вземе личен избор.
• отношения между цивилни и военни: включена е клауза, която позволява на военните да подлагат цивилни на военни съдилища и друга, която предпазва бюджета на армията от надзор от парламента.
• Най-голямото оплакване е за самото написване на конституцията: опозицията заявява, че процесът е бил доминиран от ислямисти. Почти две дузини от членовете на Общото събрание, включително представители на коптската църква, отпадната в последните седмици на оформянето на текста на конституцията.

Какво ще се случи след това? 

Ако конституцията бъде одобрена е планирано да бъдат проведени парламентарни избори в срок от два месеца. Ако бъде отхвърлена, ще бъде върната за дописване и да се изготви друг текст.

По Al Jazeera

Настъпи жестокият и отрезвяващ момент на пробуждането. То е като след тежък махмурлук. Вече всички знаем какво се е случило и кой ни го е причинил. Разбрахме кои са сценаристите, режисьорите и артистите в този спектакъл, почти като в древногръцка трагедия. Едни и същи хора, с маски. Със съдбоносно закъснение бяха публикувани досиетата на ДС-агентите и маските паднаха. Зад тях видяхме лицемерните физиономии на бившата номенклатура и фамилните й наследници, играещи ролята на борци за демокрация. Но вече са си оплели кошницата. Те са ЕЛИТЪТ! А измамения демос е безпомощен пред ловко преиначеното законодателство, осигуряващо им недосегаемост и невъзвратимост на заграбеното. Пазени от уж кьоравите служители на Темида, но с удивително обоняние за финикийски знаци.

Само три седмици останаха до края на годината, в които българските граждани, които са напуснали страната преди 31 декември 2011 г., могат да се освободят от плащането на здравноосигурителни вноски у нас и за стари периоди. Това се напомня в прес-съобщение на Националната агенция за приходите. За целта те трябва да подадат декларация и заявление за напускане на страната до 31 декември. Най-лесният и бърз начин това да стане е по пощата. От НАП обаче предупреждават, че за да се отразят промените в българската здравна система, трябва да се подадат и двата документа - и декларацията, и заявлението.

Д-р Мария Николова е специалист по хранене и диететика. Работи в Медицинския университет в София, главен асистент в катедра „Хигиена, медицинска екология и хранене” на МУ-София. Участвала е в редица научни форуми у нас и има множество публикации. - Д-р Николова, наближават коледните и новогодишните празници. Какво бихте посъветвали хората да сложат на своята празнична трапеза и какво да избягват, за да не си развалят празниците? - За хората, подложили се на стриктен пост и силно ограничавали храните от животински произход – месо, мляко, млечни продукти, яйца и риба, е редно да подходят внимателно в захранването с тях. То трябва да стане постепенно, да се предпочетат по-постни меса – пилешко, телешко, пуешко. Може, разбира се, да бъде и свинско месо, което е традиционно за празничната трапеза. Не би било добре също веднага да се смесят всички видове животински продукти, които са ни липсвали. Големият прием на наситени мазнини, храни, богати на холестерол, натоварват...

Един напълно безплатен подарък специално за вас от Карлос Руис Сафон и издателство "Изток-Запад" - разказът "Огнената роза", носещ не по-малък заряд от останалите добре познати тводби на испанския магьосник на словото.

С чисто нови енергоспестяващи лампи за 2 от най-големите си читални отбеляза 134-годишнината от създаването на си Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в понеделник. Новото осветление бе дарено от родния производител на енергоспестяващо и LED осветление REALUX, които заедно със самата библиотека, стартираха кампания под надслов „Подари светлина на Библиотеката. Повече светлина, повече читатели”.

„Дарението е изключително важно за нас в този момент, защото не само че ни даряват голямо количество осветителни тела, изработени по най-новите европейски стандарти, но преди всичко защото на празника на Националната библиотека и в навечерието на Коледа изразяват самия дух на предколедното време – да се дарява и то щедро”, каза директорът на Националната библиотека проф. дфн Боряна Христова. 

„Дарителските програми за библиотеките са много популярни в Западна Европа и САЩ. Нашата инициатива е малка стъпка в тази посока, но с нея искаме да дадем пример и на останалите, защото Библиотеката е сред най-важните обществени институции. Дава ни достъп до огромен ресурс от знания и е едно от малкото места, където ние сме читатели, а не просто потребители на информация”, коментира по време на церемонията и Симеон Белелиев, управител на REALUX.

Според предварителната информация от дарителите с новото осветление ще потреблението на електроенергия за тази цел ще се намали с минумим 50% в двете читални. Луминесцентните лампи, които ще се монтират в Библиотеката, ще светят с нар. студена светлина (6400 келвина), която е най-близо до слънчевата и се счита за най-подходяща за четене.

„Аз чета” е медиен партньор на инициативата „Подари светлина на Библиотеката. Повече светлина, повече читатели”.

С чисто нови енергоспестяващи лампи за 2 от най-големите си читални отбеляза 134-годишнината от създаването на си Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в понеделник. Новото осветление бе дарено от родния производител на енергоспестяващо и LED осветление REALUX, които заедно със самата библиотека, стартираха кампания под надслов „Подари светлина на Библиотеката. Повече светлина, повече читатели”.

„Дарението е изключително важно за нас в този момент, защото не само че ни даряват голямо количество осветителни тела, изработени по най-новите европейски стандарти, но преди всичко защото на празника на Националната библиотека и в навечерието на Коледа изразяват самия дух на предколедното време – да се дарява и то щедро”, каза директорът на Националната библиотека проф. дфн Боряна Христова. 

„Дарителските програми за библиотеките са много популярни в Западна Европа и САЩ. Нашата инициатива е малка стъпка в тази посока, но с нея искаме да дадем пример и на останалите, защото Библиотеката е сред най-важните обществени институции. Дава ни достъп до огромен ресурс от знания и е едно от малкото места, където ние сме читатели, а не просто потребители на информация”, коментира по време на церемонията и Симеон Белелиев, управител на REALUX.

Според предварителната информация от дарителите с новото осветление ще потреблението на електроенергия за тази цел ще се намали с минумим 50% в двете читални. Луминесцентните лампи, които ще се монтират в Библиотеката, ще светят с нар. студена светлина (6400 келвина), която е най-близо до слънчевата и се счита за най-подходяща за четене.

„Аз чета” е медиен партньор на инициативата „Подари светлина на Библиотеката. Повече светлина, повече читатели”.

 

 

България трябва да подкрепи кандидатурата на Македония за ЕС, само ако Македония прекрати антибългарската пропаганда. Това смятат 44% от българите по данни от национално представително проучване на НЦИОМ, проведено между 30 ноември и 6 декември 2012 г.Такава позиция по-често от останалите застъпват хората на възраст между 30 и 39 години, респондентите със средно и по-високо [...]

България трябва да подкрепи кандидатурата на Македония за ЕС, само ако Македония прекрати антибългарската пропаганда. Това смятат 44% от българите по данни от национално представително проучване на НЦИОМ, проведено между 30 ноември и 6 декември 2012 г.Такава позиция по-често от останалите застъпват хората на възраст между 30 и 39 години, респондентите със средно и по-високо [...]

„Човек се учи цял живот” – позната максима, която сме свикнали да изричаме машинално, без да вникваме дълбоко в нейния смисъл. Освен това обичаме да слагаме етикети на хората, с което си внушаваме, че внасяме ред в хаоса, наречен живот. Ето пример - безпомощни, грохнали, измъчени и изолирани. Все думи, които повечето хора, биха използвали за възрастните у нас; хора, които едва свързват двата края. Мислим си, че животът за тях спира, когато излязат в пенсия… А кой казва, че трябва да набиват спирачки на развитието си? Какво пречи животът за тях тепърва да започва? Винаги са ме вдъхновявали онези пенсионери, които не слагат точка на развитието си, дори и да са сложили край на кариерата си. Аплодирам най-вече онези, които се записват на курсове по рисуване или фотография, включват се в различни обучения, кандидатстват в университет и дори скачат с бънджи. Може би звучи странно, но аз завиждам на възрастните хора - за свободното време, в което могат да четат любимите си книги, да...

Учителката по химия решила да покаже нагледно на учениците вредата от алкохола. Събрала тя класа в лабораторията и извадила един червей. Извадила тя един червей от буркан и пред очите на всички го потопила в чаша с водка. Червеят се сгърчил и умрял. Доволна, класната попитала: - Каква е поуката, деца? - Който пие водка, няма глисти - казал гордо Иванчо. Учителката адски се ядосала на първосигналната реакция и решила да заведе децата в една ферма. Там сложила пред една крава буре с вода и едно с водка. И отново попитала: - Кравата пие от водата и не помирисва даже водката. Kакъв е изводът? Иванчо отново бил първи с отговора: - Който не пие водка, е говедо. Усмихни се, България! Учителка по руски и немски език в столично училище разчупи преподавателските рамки и дойде на работа пияна. Слава Богу, демонстрациите за вредата от алкохола били повече добронамерени - смях и неприлични танци в класната стая!

Самолетът Париж-Хавана е тъпкан до последно място и се оказва, че преди е имало само по 3 полета седмично, а сега по 2 на ден по тази дестинация. Боинг 777-300 не успява да заглуши многоезичната реч, която не спира да се носи на вълни над възбудена от очаквания за нови емоции човешка маса, но никой не може да предвиди какви изненади готви Куба. При всички случаи някои я смятат за обречена на миналото, според други - с ново бъдеще. Но може да се погледне на този остров не само като на плацдарма на Фидел и Че за изграждане на социалистическо общество, а и през американски, руски и вече китайски очи. Впрочем китайците са тук не само с автобусите за туристически и градски транспорт, а и с тяхната телевизия CCTV, която предава на испански, английски и китайски, с участието им в изграждането на ново пристанище заедно с Бразилия и Венецуела, с инвестиции в добиването на нефт за местни нужди и т.н. Ние, както се казва, сме само спомен, добър и приятен, но повече емоция, отколкото...

В това издание обръщаме поглед назад, за да видим какво не успя да намери място през годината в предаването. Преди всичко обаче слушаме "Take Five" и "Blue Rondo a la Turk" - две от емблемите на Dave Brubeck, който ни напусна на 5 декември. Новите сингли са от Scrimshire, Souljazz Orchestra, Caroline Lacaze и Bev Lee Harling, а новите албуми - на Papa Grows Funk - Needle In The Groove (27.03.2012, Funky Krewe), KonKoma - KonKoma (25.06.2012, Soundway), Lettuce - Fly (05.06.2012, Royal Family), The Black Seeds - Dust and Dirt (16.04.2012, Proville) и Robert Glasper Experiment - Black Radio (28.02.2012, Blue Note). Слушаме парчета и от компилацията Best of BBE 2012 (03.12.2012, BBE), събрала най-доброто от каталога на британския лейбъл за изминалата година, както и няколко от ранните композиции на Billy Paul. Enjoy.

Apple и Google са обединили усилията си, за да предложат за патентите на Eastman Kodak повече от 500 милиона долара. Непримиримите съперници на пазара на мобилни услуги за известно време ще станат партньори, след като през това лято се опитаха да водят два отделни консорциума в спора за 1100-те пате...

ПРЕССЪОБЩЕНИЕ: "Протестиращият на Орлов мост" стана "Човек на годината" 2012

Скоро мина един славен ден. 8-ми декември. На тази дата са се случили доста неща. Загинал е Джон Ленън. Застрелян от Чапмън – четящият "Спасителя" в ръжта психопат. Родил се е Джим Морисън, певецът на рок групата Дорс – една от най-тайнствените и прекрасни личности в съвременната музика и поезия. Студенти са празнували, празнуват и ще празнуват и занапред – напук на маите. Денят наистина е славен. Хора се напиват, хора танцуват, хора се веселят. Разбира се, че става въпрос за младите. Младите, които се вслушват в думите на химна си: Гаудеамус игитур, Ювенес дум сумус. Тоест – да се веселим докато сме млади. Химнът продължава така: след радостната младост /след отегчителната старост/ ще ни притежава пръстта! Затова началните думи на химна призовават да се веселим докато сме млади. Заради малко смущаващия факт, че После ще ни притежава пръстта. И така. Човек се заслушва в химна и иска да се весели. На осми декември и въобще. Ще му се да се позабавлява. А ако не да се...

Група родители са изпратили Отворено писмо до министър Игнатов, в което протестират срещу определени изказвания в медиите на зам.-министър Милена Дамянова, в които тя определя средата в детските градини като по-подходяща и приоритетна от семейната среда за развитието на 4-годишните деца. В писмото си родителите апелират МОМН публично да изясни дали се съгласява с твърденията, че здравата семейна среда е неподходяща за отглеждане и възпитание на едно три- или четиригодишно дете. Родителите настояват министърът да даде ясен отговор дали Министерство на образованието и той ръководител на това министерство застават зад изказванията на г-жа Дамянова.

Днес пътешествието на семейство Филкови стъпва в Перу. В първата част спряхме в Мадрид, а днес освен Лима ще посетим Пискo и пустинята Паракас Приятно четене:

Филкови пътуват: Перу

част втора

Лима, Писко, Балестови острови и Паракас

  Полетът беше мноооого дълъг. Добрата новина е, че моя милост има способността винаги, когато пътува, да изпада в летаргия. И няма значение колко време пътувам или с какво се придвижвам. Ако нямам дразнители, сиреч деца, мога да си проспя живота или поне голяма част от него /което ме навява на мисълта, че поговорката ‘сън спомен не прави’ не е много вярна. Цял живот ще си спомням 13-те часа непробуден сън в Писко. Но за това – по-късно!/. Та, изкарах 13-те часа полет дремейки или направо спейки. Странно как успях да го направя – местата ни бяха точно пред кенефите и щракането на заключалката на вратата току ме сепваше. Филков прекара по-голямата част от полета блеейки през прозореца /като една обичлива и нахакана съпруга някак успявах да изкрънкам места до прозореца за повечето полети/. Самолетът беше голям, но не ме питайте какъв модел – хабер си нямам, и супер неудобен – таквиз големи хора като нас просто нямаше къде да си скатаят краката. Но и за това не си и помислям да се оплаквам – човек е готов да изтърпи много несгоди, за да стигне до мечатаната дестинация, която е символ на ПОЧИВКАТА. В 8.30 местно време /7 часа назад спрямо българското/ благополучно

кацнахме на перуанска земя

Това, което видяхме от горе малко преди да кацнем, мъничко ме потресе – от самолета се виждаха малки, едноетажни постройки, много от тях и без покрив, пейзажът беше в сивите към кафевите тонове, а за капак, кацнахме и в нещо като неразорана нива. Имаше някаква писта, но извън нея, не асфалт, не бетон, не трева дори, а земя – пръст ли, кирпич ли, не знам какво беше, но си беше чиста проба почва. Странна работа. И притеснителна, освен това! Влязохме в голямо, светло, климатизирано летище, с много, много обслужващ персонал – буквално на всеки ъгъл стоеше девойка в бойна готовност да окаже помощ, ако случайно изпиташ затруднения в попълването на местната туристическата деклaрация. /Страната няма визов режим. На влизане се попълва декларация, която се пази до излизането от страната/ Лицата бяха дружелюбни, но вече имаха характерния тъмен тен, широк нос, чевъртита челюст и черни коси. След необходимото технологично време за пеминаване през ВЦ-то, опашките, вземането на куфарите и т.н., най-накрая видяхме изходната врата.

Излязохме и ни лъхна ЖЕГАта!

В 8.30-9 сутрината Т вече беше 30-32 градуса, а влажността беше неописуема. В тоя същия момент усетихме и колко нелепо бяхме облечени – с 2 ката дрехи с дълги ръкави и за капак – върху им яке. Тогава ни просветна защо мамата в самолета преобличаше детето си с рокличка с презрамки и вместо ботуши му нахлузи джапанки. Излишно е да казвам, че всичко залепна към телата ни още в първите 5 минути. Ситуацията стана още по-напечена, така да се каже, когато никъде не видяхме човек, който да държи табела с имената ни. А трябваше да има! От хотела бяха обещали! Стресът се увеличи многократно и от тълпите местни мургави младежи и чичковци, които веднагически ни връхлетяха с предложения за ‘сейф такси’ и други такива. Истината е, че просто няма начин за откачане от подобна порода хора – ти мръднеш крачка в страни, и те след теб, ти кажеш ‘но тенк ю’, а те продължават да навлизат на сантиметри разстяние в твоето лично пространство. И на ‘но грасиас’ не реагираха. Абе нахални ви казвам, та дрънкат! Обиколихме летището, минахме през пристигащи и заминаващи, излязохме извън сградата и нищо. Няма никой! Само жега, ослепително слънце и тълпи местни таксиметраджии. Аз отново леко се паникьосах, а Филков отново не. Той просто заяви, че няма да мръдне от летището, докато не се свържем с хотела и не разберем какво става. Намерихме телефон и интеренет /за инфо – на втория етаж в дясно/ и се обадиме както в хотела, така и в България. От хотела казаха ‘Чакайте там. Ще дойде един възрастен мистър. Казва се Виктор.’ И вече силно поуспокоени, боут ъф ас, се отдадохме на пушенето на цигари и на чакането на Виктор. Той дойде след 40 минути. Натовари ни на кола, която дори в най-смелите ми очаквания не би трябвало да е в движение поне от 5-6 години. Това не беше кола, а бракма! Толкоз зле, че се налагаше човекът да ускорява на първа поне около половин километър, за да я подкара в ритъм. Първите впечатления за мизерията в

Лима

се потвърдиха още на 10-тата минута. Движехме се покрай странна съвкупност от палми и мизени малки постройки, направени от кирпич. Някои бяха без покриви, други бяха покрити с тенекиени листи или с рогозки. Имаше и такива с ‘бита плоча’, разбира се, но от това пейзажът не ни ставаше по-приятен. Изобщо, усещането за излъганост и прецаканост трайно се настаняваше у мен. И ето примерна ‘мизерна’ снимка на реалното състояние на живота в Перу:

    Пътуването продължи около 30-тина минути. За това време мълчаливо се оглеждахме и озъртахме, и мислено се благославяхме, че не тръгнахме със случайна кола, а със сигурния и изпитан Виктор, който 100 % ще ни закара там, за където сме тръгнали. Виктор услужливо ни предупреди за следните неща: 1. да не пием местната вода; 2. изрично да поръчваме напитките в заведенията БЕЗ лед, защото местните бацили не биха ни понесли; 3. когато пътуваме с междуградски автобус никога да не оставяме багажа си на поставките над главите, защото рискуваме да останем без него. Платихме на Викор 40 солес за курса до хотела, което е твърда сума, определена от хотела /местната валута е нуево солес. 1 $=2,75-2.85 солес. Стотинките се наричат сентимос/, което е около 12-15 долара или ок. 20 лева. Хотелът ни беше съвсем в центъра и изглеждаше чудесно - www.hotelespanaperu.com. Започнахме да вярваме, че хората не са измамни люде, целящи само да изкрънкат пари, пускайки фалшиви снимки в нет-а, а явно дори в тоя край на света имало и качествени екземпляри с усет към честността и истината. Сградата беше повече от обещаваща – масивна, с добра фасада, боядисана в силен вишнев цвят. Влизайки вътре, се оказа, че това е бивш частен дом. Ама много бивш – от времето, когато едно семейство е населявало 3-4-етажна постройка, която в наши дни бихме  нарекли блок. Построена беше като четириъгълник, с вътрешни стълби, завъртащи се около квадратно празно пространство. И във всеки от тези квадратообразни коридори имаше множество врати, водещи към множество стаи. И на това ако не му се вика местен дух и атмосфера, не знам на какво бихме могли да кажем така! В предверието на рецепцията имаше витрина, пълна с древни керамични съдове, местни инструменти от време уно, като имаше и истински човешки череп, намерен явно в някоя древна гробница! /Все пак не вярвам да са разкопали гробището, за да отмъкнат череп. А и четох, че ако се посети гробницата в Ика, което ние не направихме, то всеки турист би могъл да отмъкне каквато си иска част от скелет – имало в изобилие./ Девойката на рецепцията каза, че има 3 свободни стаи и ни даде ключове и от 3те, за да ги огледаме и да си изберем по наш вкус. Оставихме такъмите и тръгнахме нагоре по стълбите. Това, което видяхме, надмина очакванията ни! Хотелът не беше просто място за преспиване, а оазис насред жегата и мизерията в Лима. Освен огромните пространства по коридорите, големите стаи с още по-големи стари дърворебовани легла, по общите коридори видяхме картини с размер метър и нещо на 2 метра с дата на  рисуване от 1700 и някоя си година! Явно наистина идеше реч за бивш стар аристокртичен дом! Последният коридор завършваше с вити стълби,

водещи до открита тераса на последния етаж на сградата, която не беше просто тераса, а лятна градина. И не просто лятна градина, а място с пищна буйна зелена растителност, овиваща всички стени и тавана, който всъщност не беше таван в чистия смисъл на думата, а леко стъклено покритие, закриващо общите квадратообразни части и коридори по начин, който позволяваше светлината да стига до най-долния етаж, т.е. до залата до входа. И не само това! Градината на покрива беше и мястото, където можеше да седнеш на по бира, да изпушиш цигара, да закусиш с поръчка от малкото кафе, намиращо се също там, да си направиш сандвич или просто да послушаш как някой хипар-французин /в нашия случай/, също обитател на хотела, свири на китара. Същият този младеж небрежно сви рамене, когато в един от следващите дни го попитахме има ли идея колко е часът – той просто БЕШЕ някъде по света и в пространството без значение от времето. На същото това място човек можеше буквално да се изключи от света на хората, като фокусира вниманието си върху множеството симпатични животни, свободно обикалящи тая зелена и жива площ – покривът на хотела ни се обитаваше от семейство 6 малки кученца с мама кучка, домашен котарак, 2 огромни костенурки и говорящ папагал, крещящ по свое усмотрение и когато си иска ‘Hola, amigo!’ и други разни неразбираеми за нас неща. Ето тук се вижда част от красотата на хотела, терасата и ‘другите’ обитатели:

   

   

   

    Разбира се, ние избрахме стая, намираща се над тая терасо-покрив-градина! Веднага разсъблякохме катовете дрехи, махнахме зловонните обувки, последва баня, обличане с най-леките възможни парцалки, нахлузване на шапки, очила, обилно омазване със слънцезащитни и потегляне към забележителностите на центъра. От рецепцията получихме карта на центъра и, съответно, по никакъв начин не се отклонихме от безопасните райони, белязани в нея – все пак стресът от мизерното съществуване на простия перуанец несъмнено беше събудил у нас очакване от обири, грабежи и, в моето въобржение, дори потенциална смърт Веднага след излизането ни от хотела с изненада установихме, че

движението в Лима се случва някак на магия

Като начало, нямаше пешеходни светофари. Пешеходците можеха /и навярно все още се движат така/ да преминават по умозаключителен път тогава, когато светофарът за колите /намира се високо над самото кръстовище, а не както при нас – и на тротоара/ светне червено. И не само това! Имаше места, и при това не малко, където на 1 кръстовище имаше само по 1 светофар, обърнат само към едната посока на движението. Т.е. колите, движещи се перпендикулярно на тоя светофар, се ориентираха, също както и пешеходците, кога да тръгнат и спрат точно по същия магически начин – гледайки кога другите са в движение или не!  Ъф корс, пресичахме едноверемено смесени с общата тълпа, но и стоящи леко в страни от нея, защото изобщо, ама изобщо нямахме доверие на тоя начин на регулиране на придвижването, а и на самите перуански муцуни. Още след 2 блока /в Перу разстоянията се измерват на ‘блокове’. Едно каре от жилищни сгради, с размери около 100 на 100 метра, обособява 1 блок. Разстоянията там се измерват на ‘еди-колко си блока от центъра’/ чухме силна музика, видяхме бронетранспортьори, военни, щитове, пушкала по войниците и тълпа хора. И естествено си помислихме, че сме насред демонстрация някаква, която ще бъде озъптена с войска. Тръгнахме да се изтегляме по най-бързия начин, но бързо се поспряхме, защото се оказа, че сме уцелили времето на смяна на караула пред сградата на правителството:

Местните явно обичат правителството си, или са принудени да го обичат – не знам, и всичко, свързано с управлението, се прави по ясно видим и особено тържествен и показен начин – строява се духовият военен оркестър, в кордон се подреждат войници с численост колкото малка армия, гръмва музиката и простото действие по смяната на караула се превъща в свещенодействие с леко зловещ оттенък. Самата сграда на правителството пък е опасана с ограда, отвъд която не може да се премине. Снимки се правят от далече или с фотоапарат, промушен между решетките. Хахава работа...

Центърът на Лима е малък

Много, много малък, имайки предвид, че градът е с 10 милиона население. Китно е, зелено е, палместо е и е много, ама много чисто. Няма нито един боклук на земята. Нито фас дори. Това последното си го обяснявам с факта, че перуанците като цяло нямат лошия навик да пушат. А не го правят вероятно защото повечето са бедни, а кутия цигари струва 1.50 солети /както ние с Филков наричахме местните пари/. Местен тютюн не видях – продаваха се обичайните световни марки. Така че, когато пушехме, избирахме места, на които няма много навалица, за да не пречим с дима на другите. Излишно е да казвам, че подреждахме фасовете на определените за боклука места и то не защото цялата чиста обстановка морално не ти позволява да метнеш нещо на земята, а защото по принцип не го правим. Да не говорим, че из цялата страна непрекъснато виждахме хора от ‘Чистотата’, които, с маски на лицето, с ръкавици и метли, чинно и непрекъснто премитаха очевидно чистите площи. Красиво е:

 

   

   

  ... И горещо. И това иска своето:

      А, балконите! Забравих да спомена за балконите! Всички сгради в центъра бяха и са укрсени с прословутите ‘балкони на Лима’ – малки, но пищно дърворезбовани. Ето тук се виждат част от тях:

   

      Този същия ден хапнахме в закусваля, подобна на нашите тук – Кентъки и т.н, просто защото все още не се осмелявахме да ядем нещо, различно от обичайно-изглеждащото за нас пиле с пържени картофки. Поръчах и кока кола, като не забравих да кажа ‘но айс’, което обаче не доведе до никъде. Цалата ми чаша буквално беше препълнена с лед и аз бързешком започнах да вадя кубчетата, страхувайки се от рядко щастие, сполитащо ме в началото на пътуването. Такова не ми се случи, обаче, нито тогава, нито по-късно, когато вече се осмелявах да пия цитронади, пълни с натрошен на скреж лед, и да ям черва от някакви домашни животни, опечени на скара от уличен търгвец. Но това, както и по-горе казах, по-късно. Да се върна на колата -  струва ми се, че тя нямаше цвета на тая газирана напитка, която познаваме тук. Не знам кое е вярното – дали защото бяхме буквално на края на света и очаквахме всичко да е различно, включително и това, или защото всичко наистина беше различно, но като че ли вкусът на колата също беше друг. След тоя опит вече не поръчах друга кола – просто натоварих перуанската кока кола с други вкусови качества и толкоз. За сметка на това се скъсахме да пием ‘INKA cola’, което е вкусна газирана напитака с цвят на лимонада, но с по-различен вкус. Като казах/написах ‘INKA cola’, та се сетих, че в Перу всичко е ИНКА – ИНКА кафе, ИНКА фарма, ИНКА банка и каквото там се сетите – все е инкско. Другото, което ми се случи, беше, че

посетих няколко магазина на ‘главната’ улица,

които ме смаяха с цение си. За информация, обувки Hush Puppies или ВАТА струват 20-70 солес /10-35 лева/, дънки Express Jeans излизат 20 кинта, а ризи на същата марка – х 10 лева. Всъщност, не помня някъде да съм видяла цена над 300 солес, т.е. 150 лева. Имаше един магазин, чиито витрини бяха отрупани с най-кичозните рокли, които е виждало човешкото око – вероятно там цифрите бяха по-височки, но нямам база за сравнение, защото така и не влязохме: все пак не бяхме тръгнали към Перу на пазар /което на фона на багажа от финалния ден не изглеждаше точно така/. Обобщението ми за перуанските магазините е, че изглеждат отчайващо зле – не-климатизиани, което за това място на планетата ми се струва меко казано странно, с лошо организирани или изобщо никак не-организирани витрини или пък белязани с тотална липса на такива. А вътре, майко мила - по-зле беше и от Илиенци. Но и по-евтино. Открихме само 1 голям магазин, бегло наподобявщ наш мол – по-скоро смесица от Мол и Малкото НДК на Пиротска – с множество щандове, на които се продаваха множество неща, всички от които в пъти по-евтини от България. Заканих се, че в последния ден в Лима, денят преди връщането ни към Европа, ще купя толкова обувки, колкото ми позволи мястото в куфарите.            Същият първи ден преминахме през няколко градинки, всички блестящи от чистота и добре поддържани – с палмички, цветя, фонтанчета. В един безистен видяхме изложба на общината със снимки на различни части от града и с надписи ‘ПРЕДИ’ и ‘СЕГА’. Отбелязах на ум, че на някои от фотосите с днешна дата картинката не е много по-различна от състоянието ‘ПРЕДИ’, но нейсе – нали правят нещо хората. В БГ изобщо няма такова нещо напомнящо развиващо се движение на дейности и събития. А и да има, дупките по Цариградско шосе от времето ‘ПРЕДИ’ вероятно ще са запълнени, но за сметка на това на снимката ‘СЕГА’ ще ги открием на друго място. Хвала на работните перуанци и за стремежът им за промяна – може едва 5-6 палмички да са посадили и те да изглеждат окаяно малки и незначителни на фона на жаркото слънце и общата мизерия, но желание за промяна има, а също и действия в посока към промяната. А и тия 5-6 дръвченца след 10 години ще са добили формата на кичести палми, предизикващи някой турсит за снимка. От хранителните стоки /открихме само 1 супермаркет за целия център/ купихме бира – 2 солес или 1 лев, хляб - 1.10 солес или 55 ст., салами – продават се нарязани и на цена за 100 гр., вода - 1.75 солес или 70 ст. за 2.5 лита – т.е. припаси, които щяха да ни трябват за следващия ден. Тогава

започваше истинското ни пътуване в Перу

  Първата част от

вътрешните трипове в Перу

беше уговорена от мен още от България. Тогава се свъзах с препоръчания от хотела в Лима господин Анакс. Тоя пич стоеше /и надявам се още да си е там/ начело на малка турситическа агенция, помещаваща се в самия хотел, служеща в угода и полза на Туриста, написано с голямо ‘Т’. Та, тоя Анакс беше предложил сумата от 167 $ на човек за двудневен трип до Писко, разходка из Балестовите острови /където трябваше да видим тюлени, морски лъвове, пингвини и много птици/, пътуване до Наска, полет над линиите на Наска, като това нещо беше гарнирано с 1 преспиване в Писко – градче, намиращо се в близост до пустинята-резерват Паракас. Този трип беше уговорен месеци преди да стигнем Перу /както и другите, впрочем /. Изненадата ни за деня беше, че Анакс всъщност не говореше изобщо английски и цялата комуникация се състоеше в това да каже 'дай 234 $'. Филков с неговите съвсем адекватни разбирания за бизнес се опита в дружески разговор да разбере какво ни чака, къде ще ходим, къде точно ще спим, кой ще ни поема по пътя от едното място до другото, но особена яснота така и не се постигна. Все пак дадохме мангизите, като със силно свити сърца се надявахме и тоя път да имаме късмет и все пак да осъществим тоя трип. С жестомимични знаци и стария изпитан трик да пишеш в тефтер и посредством стрелки и въпросителни, и метнати тук-таме въпроси от сорта ‘куанто ора’, ‘куанто солес’ и други подобни, все пак опитахме да разберем колко време ще пътуваме с автобус, колко време с лодка в океана и т.н., но пак ударихме на камък. Човекът просто не разбираше какво го питаме, като пък плещеше нещо на неразбираем за нас испански. Това, за което твърдо се разбрахме посредством яростно чукане на пейката, на която бяхме седнали, беше през нощта в 4.15 Анакс да ни събуди, за да не изтървем автобуса за Писко /сещата се, че никой турист не носи будилник на пътуването си, а ГСМ-ите ни не работеха там, което ние не подозирахме, че ще се случи/. Колкото и да обясняваше човекът ‘но проблем’ и да блъскаше по пейката, вероятно защото беше мургав /както впрочем всички перуанци са/ и поради това много ни напомняше на нашите мургави събратя в Бг, ние силно се съмнявахме в неговата почтеност и отговорност. Вероятно затова, а и заради жегата и комарите /ако ще ходите в Лима, моля, не забравяйте като нас нещо за мазане/пръскане против малките гадинки/, спахме много неспокойно, будейки се на всеки час, за да не изтървем заветния 4 час от началото на деня. Следва леко отклонение от темата за трипа, за

да опиша в някаква степен типичния перуанец

А той е нисък, мургав, с черна права коса, в общия случай с широко разлято лице, и ако иде реч за лице от мъжки пол – често фигурата е разплута или поне надарена с леко шкембенце. Жените попадат под същото описние с единствената разлика, че младите особи са слаби, клонящи към кльощави, но в по-зрялата си възраст и те се поразпускат и добиват неугледен вид. Поради цвета на кожата си и необичайните за нас черти, първите 2-3-4 дни всички местни попадаха под понятието ‘опасни’ и ние наистина стискахме чантичките си като че носим злато. Не изтървахме 4-я час на деня! Самосъбудихме в 4 и до 4.15, когато Анакс се яви, вече бяхме готови и със стегнати малки чанти за път, пълни с вода и сандвичи. Все така подозителни към света около нас, дори не ни хрумна мисълта, че там, където отиваме, ще има и ядене, и пиене. Виктор с неговата раздрънкана таратайка чинно ни чакаше пред хотела, така че в 4.20, тичайки по автогарата, явно опитвайки се да хванем по-ранен автобус от предвиденото, все пак успяхме да се натикаме в местно превозно срество, също граничещо по понятие с определението ‘таралясник’ - това беше очевидно работнически автобус, пълен с местни мърляви граждани. Автобусът се отправи в неизвестна за нас посока и аз изпаднах в типичното си състояние на сънлива летаргия. Не видях нищо от пътя. Проспах всичко. Вероятно Филков по-натам ще допълни разказа с неговите впечатления. Към 8 и малко пристигнахме в

Писко

Спряхме насред улицата, където и именно се изсипа тълпата пътуващи за тая дестинация. Ние слязохме заедно със стадото и се поогледахме смутени. Пак не видяхме табела с имената ни. Поседяхме, поозъртахме се и таман да тъгнем да търсим телефон, за да звъним на Анакс и да питаме к’во става, и от нищото се появи поредната таратайка, изглеждаща още по-отчайващо и от возилото на Виктор. Качихме се във въпросното нещо и отново, вече без изненада, открихме, че нашият човек НЕ говори английски. След 30-тина минути човекът спря и изплю нещо на испански. Жестовете ни проговориха, че сме стигнали на мястото, от където тръгва трипът из океана. Опитах се да кажа на ‘нашия’ човек, че имам нужда от тоалетна, но се оказва, че ‘нашият’ човек всъщност е чужд човек – таксиметраджия, нает от истинския НАШ ЧОВЕК, който всъщност организира трипа ни. Разбира се, истинският наш човек също не говореше английски, обаче пак с жестове ни призова да се разтичаме, за да не изтървем лодката. Стана ми ясно, че няма да видя кенеф и файнали се примирих с идеята да стискам колкото е нужно. Натоварихме се в лодката, навлякохме спасителните жилетки и на излизане от пристанището се присетихме, че слънцето скоро ще стане супер силно /вече наближаваше 8.30/, така че се заехме с плескането на Виши 50-ти фактор. Ето ни в лодката:

   

    Веднага видяхме остров в близост до селцето, от което бяхме тръгнали, и решихме, че явно това е мястото, на което ще чекнем разните му животинки и твари. Оказа се, че това е просто островче на пътя ни, край което спряхме колкото за снимка от близо на една инкска ‘инсталация’, подобна на линиите на Наска:

    Гидът ни разказа, че не е ясно как е направено/нарисувано това и защо аджеба е там, каква му е функцията и прочие. Само се знаело, че поради непрекъснатия вътър и специалното местоположение на фигурата, самата фигура никога не е засипана с пясък и по всяко време на годината се вижда по начина, по който я виждахме ние в онзи момент. Лодката продължи тура си и не след дълго стигнахме до истинските

Балестови острови

Гледката, която се ширна пред нас, е просто неописуема дори в тов момент и след толкова изминало време. Сякаш СМЕ във филм на Natinal Geographic!

Около нас имаше милиони птици

Двигателите на лодката спряха, за да можем да щракаме, така че чувахме единствено вятъра и шума от милиони пляскащи криле. Виждаше се една какафония от човки, крака, клюнове, пера. И всичко беше толкова изненадващо-смайващо, колкото не ми достигат думите да изговоря и напиша. Видяхме стотици тюлени и морски лъвове: плуващи, гмуркащи се, препичащи се, дремещи или движещи се с характерните си подскоци. С лодката минахме покрай майка тюленка, която учеше малкото си тюленче да плува. То квичеше жално, когато майката се гмуркаше под водата и изчезваше от погледа му, а при изплуване, тя му отговаряше със силен, нисък странен тон, който успокояваше чедото, че мама е наоколо. Това също не може да се разкаже. Просто няма как да се опишат тия чудеса природни - пингвините, които, клатушкайки се по скалите, ‘вървяха’, опрени на перките си. И делфините! Минаваха под лодката и ту ги виждахме от дясно на борд, ту от ляво. Изумително! И като си помисля, че в началото на трипа мислех, че ще ми трябва бинокъл, за да видя 1-2 броя животинки, в тоя миг на спомняне и поглед назад, направо ми идва да се разцвиля от задоволство. Тогава просто не можех нищо да кажа, освен да соча в разни посоки и да крещя по Филков: ‘Видя ли това. А онова? А третото? А десетото...’ Ето малка част от духа на резервата.

    Два часа по-късно вече бяхме на пристана. Толкоз за тоя ден природа и животни. На голяма табела на кея видяхме каква е цената за разходката с лодка – 10 солес, сиреч 5 лева. За части от секундата ми мина мисълта колко ли точно ни е изцентрил Анакс с неговите 167 $ на човек, но реших, че не е редно да се втелясвам толкоз и да подозирам човека в прекален меркантилизъм. А и все пак престоеше полет с малък самолет над линиите на Наска, чиято цена знаех, че е 60 $ на човек, т.е. нямаше как да ни е взел чак толкоз много пари. Истинският ‘наш’ човек пак мистериозно се появи, връчи ни като пакет на един друг местен мургавелко, за да ни закара в хотела ни, и изчезна там, където е бил преди да ни се яви. Стигнахме в хотелчето и още преди да ни дадат ключа от стаята младежът на рецепцията ни уведоми на развлен английски, че в 11 часа /т.е. след помалко от 15 минути/ стартира 5-часов тур из резервата Паракас и искали ли сме да отидем срещу сумата от 25 солес на човек. И вместо да полегнем и да отморим – все пак бяхме станали в 4, аз просто връхлетях в така мечтаното ВЦ и след това семейство Филкови чинно се подреди пред хотела да чака микробусчето.

Паракас е резерват,

намиращ се на около 20-тина минути път с кола от селцето, от което отплувахме, и на около 40 минути от Писко. Докато пътувахме натам,  гидът ни разказа, че

Паракас всъщност е пустиня

Разбрахме, че пустинята на Перу е 11-та по големина в света, т.е. оказа се, че хич не е малка, и за това били виновни Андите – толкова били високи, че спирали облаците, които носят дъждовете. Валежите в Паракас били едва 16 mm годишно. Което, от своя страна, обясни наличието на нелепите бамбукови покриви по къщите. Защо им е на хората да градят и да строят стабилен таван и покрив като така и така жегата и липсата на дъжд не налагат подобен разход на ресурс. И в тая странна държава, пред мизерните едноетажни постройки, които стоят далеече-далече от понятието за къща, покрити с бамбукови пръти или някаква рогозка, бедните отрудени перуанци копаеха и се трудиха над нищожни по големина и красота градинки. Малки, грозни, нелепи градинки, с х 1-2-3 лехички оклюмали цветенца. Но все пак градинки! [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   Излизайки от селцето, пейзажът се промени - стана все по-малко цветен и все по-пустинен. Наоколо светът се обърна в жълто-кафяв, а температурата в буса се покачи значително. За тези 5 часа ни се случиха няколко изключително интересни неща. На първо място усетихме вкуса на пътя, по който се движихме. Именно усетихме вкуса! Защото пътят беше направен от сол! Гидът обясни, че преди много, много години, пустинята е била дъно на океан и затова всичко, което виждахме наоколо, беше сол. Ако човек подхванеше ‘камък’ от пътя и го тряснеше с нещо, под кафевия горен слой лъсваше белият цвят на солта. Естествено аз не повярвах и естествено тряснах порядъчно-голям камък с друг такъв. Естествено, оказа се, че аз съм твърде мнителна и че човекът не лъже. По същия шантав начин се оказа, че пътят Е направен от пресована сол, смесена с клей. Не че това личи на снимката, но все пак - ето как изглежда един перуански солен път в пустинята Паракас:

    Гидът с особена гордост обясни, че един от основните материали за износ в Перу е именно солта. Една от първите спирки на буса за снимка беше

Катедралата – скала, която е някак ‘кацнала’ насред океана:

 

снимахме купчини мидени черупки, изхвърлени от бракониерите в резервата:

а също и червените пъясъци на пустинята, чекнахме ята птици, топнахме се в Тихия океан, хапнахме в кръчме, намиращо се в нещо като селище насред пустинята, в което живеят само 7 човека. Грешка! Били са 7, но след цунамито са останали само 4-ма. Не се  изненадахме да установим, че манджата е вкусна:

и се нащракаме доволно и в голямо количество:

    Изобщо, оказа се, че това пътуване беше колкото неочаквано за нашия план, толкова и изумяващо ни. Този ден ни донесе изключителни преживяания – хиляди птици и животни, и пустиня, шантаво граничеща с океан! Ако се замислите, ще видите, че това наистина е чудато – заставайки в посока към океана, до където ни стигаше погледът виждахме само вода. Стотици, хиляди, милиони кубици вода. Обръщайки гръб на водата, пред себе си виждахме нищо друго, освен пясъците и камънаците на пустинята, оцветени в жълто-червени-кафеви цветове. Изумителна шега на природата! И мащабите! Те просто не подлежат на описване от какъвто и да е вид! Огромно, огромно, необятно пространство във всички посоки и до където ти стигне погледът – вода или пясък – все едно – навсякъде около нас мащабни и величествени сили! Прибрахме се в хотела със силно чувство за задоволство, пърхащо в коремите ни. Случваха ни се неща, които не само не бяхме очаквали, а за които не бяхме дори подозирали, че можеше да съществуват. Впечатлявахме се от неща, за които дори не бяхме подозирали, че ще се натъкнем, и сред всичката тая работа бехме сами и без деца! Часът вече доближаваше 4.30. Полегнахме уж малко, колкото да отморим изгорелите си тела преди да отидем нейде да вечеряме, а се събудихме в 6 на следващата сутрин. За първи път от неясно колко време, имахме 13 часа непрекъснат сън. И се чувствахме превъзходно! Предстоеше пътуване до Наска и полет над линиите на Наска в малък 6-местен самолет. Бяхме свежи, отпочинали и настървени за нови приключения Очаквайте продължението Автор: Мая Филкова Снимки: авторът Други разкази свързани с Перу – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ :)

От февруари 2013 г. микроблогинг услугата Twitter ще увеличи дължината на адресите, съкратени чрез собствената услуга на социалната мрежа - t.co. За това се съобщава в блога на разработчиците на Twitter. От 20 февруари линкове, публикувани в туитовете вече ще имат дължина от 22 знака, вместо досе...

Sony са започнали да тестват нов онлайн магазин за игри, филми и телевизонни предавания. Магазинът носи името Sony Entertainment Network и в момента е достъпен само за определен брой потребители. От компанията отказват коментар по въпроса, макар че отговорникът за блога на Sony Computer Entertainmen...

Драги братя и сестри - български граждани, Имайки предвид, че вече 23 години България тъпче на едно място и не започва истински преход към реална демокрация и управление в полза на обществото; Имайки предвид, че политическата система в този си вид у нас е приемник на старата тоталитарна система и е създадена от група задкулисни играчи, свързани с паралелното създаване на мафията у нас; Имайки предвид, че създаването на политически партии има за цел да измами българското общество с цел укрепване на монополите, олигарсите, картелите и партийните кръгове...

Преди малко повече от година Министерството на околната среда и водите покани изявени съвременни автори да разкажат истории, в които да покажат своето отношение към природата и света, и ги публикува заедно с изд. Сиела в сборника „Зелени разкази".

Сега упражнението се повтаря, а резултатът от равенството ще видим тази вечер на представянето на „Зелени разкази 2" от 18.30 ч. в Галерия Снежана, ул. Денкоглу 30.

Автори в сборника са добре познатите като имена Здравка Евтимова, Евгени Черепов, Деян Eнев, Георги Господинов, Ружа Лазарова, Калин Терзийски, Михаил Вешим, Милена Фучеджиева, Оля Стоянова, Емил Андреев, Теодора Димова, Захари Карабашлиев, Бойко Ламбовски, Димитър Ганев, Тодор Тодоров.

 

Microsoft ще предложи на потребителите да преминат от Hotmail към пощата Outlook.com, която компанията стартира през лятото на 2012 г. От тази седмица Microsoft започва да изпраща писма-покани, а също ще публикува в Hotmail реклама на Outlook.com. През 2013 г. кампанията за привличане на потребит...

Продукти за 4 порции:
1 1/2ч.ч. зрял боб /маслен боб/
200г коприва
4 супени лъжици доматен сок
1 морков
1 корен Пащърнак
1 малка глава целина
1 глава стар лук
1 суха червена чушка
1ч.л. сол
1ч.л. червен пипер
1с.л. сух джоджен

Приготвяне:
Бобът се накисва предварително за едно денонощие в подсолена вода. На следващия ден водата се отцежда. Бобените зърна се разпределят в 4- те керамични съда. Зеленчуците се почистват и измиват. Луковата глава се срязва на 4. Всяка част се скълцва на дребно и се слага в гювечетата. Копривата се накъсва на дребно. Морковът се рендосва и смесва с доматения сок. Пащърнакът и целината се режат на кубчета с къдраво ножче. Копривата, кореноплодните и доматеният сок се разпределят в 4- те керамични съда. Полива се вода, колкото да покрие продуктите. Поръсва се сол, червен пипер и джоджен. Слага се по парченце суха, сладка, червена чушка. Полива се мазнина. Съдовете се похлупват. Пекат се на умерена фурна, 70- 80 минути.

Отвратителното лице на журналистиката

 

Kafene.net

Новината за очакваното британско кралско бебе показа най-отвратителните черти на журналистиката. Тя започна с небивала еуфория и завърши с шокиращата смърт на една медицинска сестра, която накара много хора да се замислят дали медиите трайно не са предали обществения интерес в бясното съревнование за печелене на зрители и читатели.

Случилото се със сигурност дава повод за много размисли. Още повече, че става в момент, когато британското правителство е под натиск да въведе законова регулация за печатните медии на Острова. Искането е следствие от друг скандал, свързан с издания на Рупърт Мърдок, които са разследвани за незаконно подслушване на известни личности и подкупване на полицаи с цел получаване на информация.

В случая обаче не британските медии, а двама радиоводещи от Австралия свършиха мръсната работа. Те се обадиха в болница „Крал Едуард VII“ в Лондон, където бе настанена бременната съпругата на принц Уилям и поискаха информация за състоянието й, представяйки се за британската кралица и нейния син Чарлз. Дръзкият им ход сработи напълно, тъй като на Острова подобна услуга е в реда на нещата. Тя е част от разбирането, че освен на болния трябва да се помогне и на неговите притеснени близки да преминат през сполетялото ги изпитание. Затова и вдигналата телефона медицинска сестра, услужливо прехвърля разговора към своя колежка, която дава исканите сведения.

По-късно двамата водещи от радио 2Day FM ще се хвалят, че това е бил най-лесният им трик, а хваналата се на него сестра ще бъде намерена мъртва в служебната си квартира. Първоначалните информации сочат, че 46-годишната Джейсинта Салдана се е самоубила. От болницата отричат да са я подлагали на натиск заради гафа, тъй като е била една от усърдните членове на екипа. Кралското семейство също тръди, че не е имало претенции за случилото се.

Ако обаче проследим историята на тази жена, лесно можем да си представим, как разразилият се след въпросното обаждане скандал се е стоварил като парен чук върху нейния живот. Джейсинта Салдана е индийка. Живее на семейни начала с 49-годишен счетоводител и имат син на 16 г. и дъщеря на 14 г. Семейството е в град Бристъл, а през седмицата тя е в Лондон, за да работи. Докато е в британската столица, нощува в общежитие в близост до болницата. Съседите й я наричат „кралската сестра“ заради работа й в „Крал Едуард VII“. Казват, че е много състрадателна и мила. Често помагала на възрастен човек да отиде до магазина, за да си пазарува.

И точно тя се оказа слабото място на болницата, която от години обслужва краското семейство. Ако Джейсинта Салдана не си бе отишла от този свят, със сигурност щеше да бъде разнищена от репортерите, които изкараха 3 денонощия пред здравното заведение в очакване на новини за Кейт. Те се стекоха светкавично там като ято грабливи птици, след като кралското семейство съобщи миналия понеделник, че херцогинята на Кеймбридж е приета заради остро сутрешно гадене, защото е бременна. Новината за очаквания кралски наследник веднага стана водеща за британските медии. Всеки ден имаше директни включвания от мястото кога Уилям я е посетил, кога нейната майка, сестра. Дори британският премиер Дейвид Камерън даде интервю колко е щастлив и уверен, че херцогът и херцогинята ще бъдат добри родители.

Подетата от британските журналисти истерия бързо завладя и медиите по света. За бременността започна да се пише като изключително важно събитие, макар да няма необходимите признаци на такова. Чаканото бебе има шанс да наследи британския престол най-малко след половин век, когато прадядо му принц Чарлз и баща му принц Уилям използват своето право да заместят на трона кралица Елизабет Втора. Така че появата му чисто институционално няма значение сега, освен за по-бързото прокарване на закон, даващ равни права и на децата от женски пол при унаследяването в британското кралско семейство. Правният акт обаче бе пренебрежително дребен детайл в огромния обем от медийни информации за майчинството на Кейт.

Много повече се изписа и изговори дали тя е забременяла преди или след голите й снимки от средата на септември, направени от папарак по време на ваканция с Уилям в частно имение във Франция. Появиха се подозрения, че точно заради тях кралското семейство е избързало със съобщението за нейната бременност – за да изпревари любопитното надничане на медиите. Естествено отново бе направен паралел с лейди Даяна, покойната майка на принц Уилям, която загина в катастрофа след поредното преследване от папараци.

Сега друга смърт легна на съвестта на настървените за сензации журналисти. И уволнението на двамата радиоводещи, извиненията на най-високо ниво от Австралия за случилото се едва ли ще оправят нещата. 2DayFM и друг път е било критикувано за грубо навлизане в личния живот на хората. През 2009 г. австралийският Съвет за комуникации и медии поставя радиото под наблюдение за 5 г. и го предупреждава, че може да му отнеме лиценза , ако не увеличи мерките за защита на малолетни. Това става, след като 14-годишно дете е подложено в ефир на тест с детектор на лъжата и така майка му научава, че е било изнасилено. Заради подобни провокации, някои от които на ръба на закона, въпросната радиостанция е много популярна, особено сред младежите между 15 и 25 г.

И ако тя бъде спряна или фалирана чрез бойкот на рекламодатели, какъвто вече започна, ще се намери друга медия, която няма да се свени да рови в мръсното бельо на хората. Защото откакто Джоузеф Пулицър сложи основите на жълтата преса в края на на XIX в., дежурното обяснение е, че това се продава най-добре. През последните години към него се прибави и оправданието – интернет, който поставя на колене традиционната журналистика.

Дали обаче докато гонят приходи, медиите не си живеят в паралелен свят, който няма нищо общо с потребностите на обществото? Да, масово хората предпочитат да се развличат и да задоволяват ниските си страсти пред това да плащат за информация. Така е откакто свят светува. Но да разчиташ на това, за да се кичиш с прозвището журналист, е недостойно и пагубно. Все пак смисълът на журналистическата професия е преди всичко да информира обективно и безпристрастно. Затова преквалифицираната в радиоводеща бивша австралийска манекенка Мел Грейг, която си позволи да се преструва на кралица Елизабет Втора, е достатъчно добро доказателство до какво може да доведе даването на трибуна на случайни хора.

Такова впрочем се наблюдава и в българските медии през последните години. Постепенно публицистични предавания в телевизиите бяха заменени от магазинни формати, водени от актьори, манекенки и всякакъв друг калибър изгряващи звезди, а задълбочените анализи емигрираха от вестниците в интернет. При това всичко стана без особена съпротива от страна на журналистите.”

 

Публикувам тази статия от сайта Kafene.net в ivo.bg по няколко причини.

Нали сме съгласни-мнозина от нас, че ни липсват ориентири в сериозната журналистика, изтикани от печалбарството, цинизма и примирението с властта ( вкл. тази на парите, което не е български патент, само дето парите тук зависят от властта) над принципите в канавката на професията и че май доста преждевременно бяха затворени българските секции на радиостанциите Би Би Си, „Свободна Европа”, „Дойче веле”?

Ето че колегите от българския отбор на Би Си Си, които намериха начин чрез Kafene.net да продължат живота си на български журналисти и след кончината на техния микрофон в Лондон, дават пример как се „оцелява”. Но не по познатия тук начин, а чрез отстояване на въпросните принципи, които се борят в България за глътка чуваемост в бурния каналджийски медиен свят на срастването на властта с парите, от което се ражда отвратителното лице на пропагандата.

Анализът на ситуацията около скандала, погледнат от такива лондонски висоти ( при цялата низост на случката, която е поводът за този разговор), звучи емигрантски. Защото няма да го чуете и прочетете в туземните ни медии.Тук за въжето на обесеното свободно слово е забранено да се коментира в килията на щастливо усмихнатите от своя личен просперитет „важни” медии. Нещо повече, на пиедестала на „славата” стърчат разни субекти, които се самонаричат „журналисти”, макар да е видно не от Лондон, а от Лапландия, че всъщност лапат най-безсрамно поръчки и ни ги повръщат под формата на „разследвания”.

Освен всичко друго, от лондонския поглед, който не щади уродливите извращения в журналистиката в нейната люлка (британската вестникарска традиция, предадена чак в Австралия, е основополагаща , направо нарицателно за професионални стандарти повече от два века), се откроява още по-ясно усещането за мизерията на българските медийни гласове- не защото са по-различни в злоупотребата с доверието на публиката, а защото тук имитират само отвратителното лице на съвременната журналистика.

Там,в Лондон, както и в света, който е искрено потресен от конкретната драма, има поне чувствителност към човешките трагедии. Докато тук „жабата”, разпъната на тезгяха на медийната лаборатория за производство на съмнителни забавления, не дава вече признаци на живот при епизодичните убождания с перото на малцинството, което не работи по поръчка.

Вместо да боде, перото у нас гали „когото трябва” и „където трябва”, защото ръцете, които го държат, са или вързани зад гърба на пишещите, или просто са загубили чувствителност към болките на обществото поради катрана и меда, с които са намазани от общата каца на власт и корпоративни интереси.

Ако ви трябва нагледна илюстрация, бръкнете в интернет и си извадете илюстрация под формата на снимка на горд „журналист” край своя корпоративно търговски господар от едноименната банка, стояща зад шумно оповестената миналата седмица сделка да бъдем облъчвани от най-слугинската българска телевизия със закупени права да представя в България световния новинарски лидер Си Ен Ен. Иначе казано, обещават ни, че след няколко месеца, буквално в навечерието на изборите, вече ще ни лъжат зад автентичен американски параван.

Тази „врътка” не е нова и е явно местен патент в пропагандата- направо висш пилотаж. Схемата с купуването на американски авторитет беше приложена в зората на първоначалното натрупване на зрители от кукловодите на Би Ти Ви. Срещу някакви пари, от които дори и милиардер явно не се отказва, частният канал нахлу в България и определи стандартите в новата телевизионна ера в България, претендирайки да бъде част от „високите американски стандарти” само защото медийният магнат Рупърт Мърдок се беше съгласил по неясни за никого тук критерии да служи временно ( явно преди срокът за това, предвиден от съответното заплащане, да изтече) за американска емблема с името си и с корпорацията си „Фокс нюз”.

Съпротивата срещу всичко това у нас е сломена от доста време и поради липсата на кой знае каква взискателност на публиката очевидно няма и търсене на стока, като свободното и автентично журналистическо слово. Остава да се надяваме, да бъдем „освободени” пак от Русия, където моделът на медийния автократизъм ще се срине с провала на самата автокрация на Путин и това неминуемо ще доведе до нова перестройка. Защото, както знаем, американците упорито отказват да ни освобождават, дори си продават емблемите на поробителите на свободното слово у нас. Може би си мислят, че трябва сами да се преборим и вероятно са прави за себе си…

Впрочем, накрая, да ви кажа , че може и да греша. Не изцяло, а за последното: сделката със Си Ен Ен май нещо буксува до степен, че мога и да бъда опроверган, а циничната далавера с употребата на американската емблема да се провали. Когато науча нещо повече, ще ви споделя. Но засега смятайте този намек за новина в развитие.

Share on Facebook

След приключването на така посочената и всъщност най-важна фаза от съвкупността от оперативни мероприятия, организирани и осъществени съвместно от КГБ и ЦРУ, в началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър, а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, той кацна за кратко посещение и в София.

Коя беше последната книга, която прочетохте? Сега да не кажете, че вкъщи нямате време или пък чантата ви е малка, за да я носите със себе си? Не знам дали усещате накъде отивам, но в следващите редове ще разберете. Години наред вече се коментира въпросът, свързан с изместването на хартиените носители – било то вестници, списания или книги – от електронните. Мишката яде книжката много пъти – на кандидатстудентски изпити, в медиите и къде ли още не. Въпреки това според скорошно проучване се оказва, че изобщо не сме готови да се разделим с традиционния вариант на изданията. Категорично. При това изследването е проведено в САЩ, а там дигитализацията се развива с шеметни темпове. Едно е ясно – и двата вида книги имат своите предимства в различни ситуации. Въпрос на избор и възможност е да решим кое ще предпочетем. Ето как стоят нещата в Америка:

• 1 от 6 американци използва електронен четец, а 1 от 6 има намерение да започне през новата година.
• 88% от хората с четци на електронни книги четат и хартиени книги.
• 81% от родителите казват, че хартиените книги са по-подходящи за деца, отколкото електронните.
• 73% предпочитат електронните версии при пътуване, било то и до работа.
• 83% отбелязват, че електронните книги могат да се набавят много по-бързо, а според 53% те предлагат по-голямо разнообразие.

Колкото и да ви е странно, излиза, че дори студентите все още предпочитат традиционните библиотеки. Вярно че използването им е свързано с повече време, но пък можете да се сдобиете с ценна информация, която липсва в дигиталното пространство. А има и още един плюс. Според изследователите скоростта на четене на хартиен носител е по-висока, отколкото при останалите. При притежателите на iPad тя намалява с 6.2 %, а при тези с Kindle – с 10.7 %. Това обаче не пречи най-желаният подарък за наближаващите празници, основно сред подрастващите, да е iPad. От друга страна, да подариш хубава книга на празник показва стил и оригиналност. А и оставя хубав спомен.

Неизбежно стигаме и до уюта и приятното усещане, което носи хартиената книга, особено когато си се свил под одеялото, а навън е студено и вали сняг, точно както сега. Ако сте навън обаче, няма да ви е много комфортно да носите книга от 400 страници, така че в това отношение електронните книги бият. А и тях можете да ги скриете по-лесно на лекции и да четете, когато ви е скучно. Някои харесват и миризмата на старите книги, други пък ги смятат за мръсни… Нали знаете – разни хора…  Всичко е индивидуално. А и никой не е казал, че трябва да се откажем от едните книги за сметка на другите. Нали и двата вида са създадени за нас – да ги използваме както и когато намерим за добре, да ни помагат и разширяват кръгозора ни. Така че нека сложим край на войната между електронните и традиционните книги и всичките други интерпретации за конкуренцията между тях. Такава, разбира се, има. Това е нормалното развитие на нещата и именно то движи нещото, наречено пазарна икономика. И не забравяйте, че ако книгата е хубава, няма никакво значение как, кога и къде я четете. 

 

Вчера (9 декември) иранското правителство стартира уеб сайта Mehr.ir, който трябва да представлява алтернатива на популярния видео портал YouTube. Мисията на уебсайта е да разшири влиянието на ислямската и, в частност, иранската култура в страните, говорещи персийски език. Mehr.ir е логичното пр...

Instagram официално се отказаха от използването на технологията Twitter Cards. Това означава, че потребителите на микроблогинг сайта ще могат да публикуват снимки от Instagram само под формата на линкове. Следователно, последователите им няма да могат да отварят снимките директно в Twitter, а ще тря...

Сигурен съм, че след двайсетина година ще чета много повече научна литература. Сега го правя по изключение. Точно такова беше и „Псевдонауката”.

В началото бях подведен. Взимайки книгата, очаквах страшно интересни историйки от сферите на биологията, химията, физиката и въобще всички други науки. Но получих нещо доста по-добро, интересно и важно. Историйки за това как ме лъжат голяма част от (не всички) лекарите, фармацевтичните компании и всички останали представители на „бялата мафия”. Научих се как да се пазя с една идея повече от измамите и манипулациите на гореспоменатите мошеници. Научих се да не приемам на доверие всичко, което ми казват, слушам и чета. Защото тази книга не трябва да се казва „Псевдонауката”. Правилното заглавие е „Псевдомедицината”.

Четенето като цяло променя личността и живота ти. Неосъзнато, не внезапно, но го прави. Гореспоменатата книга обаче не е такава. Тя променя мирогледа ти за някои неща мигновено след затварянето на последната страница. Но не, нямам предвид някакви възвишени неща. „Псевдонауката” няма да преобърне света ви и да ви промени завинаги. Просто ще ви образова и ще ви накара да разберете някои наистина много важни неща за медицината, хомеопатията и въобще за всички онези хапченца, които гълтаме при най-малката болежка. Ще ви накара да се замислите преди да започнете да пиете витамини „за здраве” и да не приемате на доверие всички рекламни трикове на фармацевтичните компании и на „големите учени”, които ни препоръчват да правим това и онова, за да сме „здрави”, а всъщност, за да вкараме още някой и друг лев в джоба им.

„Псевдонауката” е безцеремонна, хаплива, иронична книга, която не се съобразява с никого и нищо. Това е книга, която изобличава. Четиво, написано за най-обикновени хора като мен, които си нямат ни най-малка представа от медицина. Това е книга, която по човешки, възприемлив, но в никакъв случай елементарен, начин ти разказва много неща, които по принцип трудно би научил, ако нямаш висше образование по медицина. Точно това и е целта на й – да образова недостатъчно информираното масово население за медицината или по-скоро за всички машинации, които се правят с медицината. Е, не, че масовото население ще прочете тази книга, но все пак…

Заслужава си да кажа няколко думи и за автора. Бен Голдейкър е млад лекар, който работи като журналист в един от най-големите британски вестници – Гардиън. И казано честно, професионален пример за мен. Образован, необичащ празните приказки, той е точно това, което трябва да бъде добрият журналист. Речникът на Бен е богат и пълен със сложни думички, които обаче никога не използва, за да се прави на интересен и важен. Той пише с чувство за хумор, хапливо, интересно и четивно. Никога не се свeни да каже истината директно в очите и да я назове с конкретни имена. При него няма цензура. Винаги се аргументира и посочва източниците си, давайки дори точни адреси и страници къде могат да се намерят. Нищо не е скрито и покрито. Човек, който не пише за слава. Кой журналист става известен, пишейки статии за изобличаваща медицина, които само тесен кръг хора ще прочетат? Бен Голдейкър е личност, която прави всичко в името на това да информира населението, да намали неграмотността по значими проблеми, да помогне с каквото може. Обществено полезен журналист и идеалист с принципи, който не само че не се е подал на системата, но и се бори срещу нея. При това не само говорейки, но и действайки, разпространявайки. Заслужава си да разучите за него и да прочетете някои от статиите и публикациите в сайта му.

Нарочно не ви казах в началото, както обикновено, какво точно е съдържанието на книгата. Исках да ви разкажа какво ще получите, прочитайки я. Защото това е по-важното. Но ако все пак ви е интересно, ще ви подметна съвсем малка част от всичко, което ще научите от това четиво. Започвайки да четете „Псевдонауката”, ще дадете на Бен да ви разкаже за хомеопатията и нейният точно нулев ефект върху болестите ви. За това как за няколко лева си купувате вода със захар като най-скъпото в производството е платмасовата опакова. Ще научите наистина интересни факти за плацебо ефекта и това колко чудодеен може да бъде в действителност той. Ще прочетете за няколко коректни примера за известни „специалисти”, натрупали милиони, приказвайки глупости по телевизията, които разбират толкова от медицина, колкото и домашният ви любимец. Авторът ще ви разкаже за това колко е важно едни медицински изследвания да бъдат точни и колко трудно се постига това. Разбира се, ще научите много повече за фармацевтичните компании и това как изкарват безумни пари с манипулирани изследвания и с риск за нашето здраве. Ще научите за здравните истерии, за лъжите на медиите и защо умните хора вярват в глупости. Това и още много, много друго. Защото едно е важно в случая – затваряйки тази книга вие ще бъдете по-малко податливи на всякакви подобни манипулации.

„Псевдонауката” е правилната научна книга, насочена към по-широк кръг хора. Никакви теории, празни приказки и неща, които четем от интерес или да потренираме мозъка си. Само суровата действителност, буквално жизненоважна информация и доста четивен стил за подобен вид литература. Книга, която те кара да се замислиш, която те образова и на всичкото отгоре го прави разсмивайки те. Заслужава си. 

Не пропускайте ревюто за книгата и при Христо Блажев.

Последните няколко дни бяха белязани от неочаквано съживяване на дипломатическата активност относно Сирия. Миналия понеделник руският президент Владимир Путин се срещна с турския премиер Реджеп Ердоган в Истанбул. На 6 декември държавният секретар на САЩ Хилъри Клинтън, руският външен министър Сергей Лавров и специалният пратеник на ООН Лахдар Брахими, проведоха тристранна среща в Дъблин. На 7 декември генералният секретар на ООН, Бан Ки-мун беше в Турция като начало на обиколка на Близкия изток.

В основата на всички тези ходове най-вероятно е отслабването на руската подкрепа за сирийския президент Асад, тъй като режимът в Сирия губи все повече сили.  Русия и Турция със сигурност досега не са постигнали кой знае какво по отношение на Сирия, но след срещата между Путин и Ердоган, руската информационна агенция ИТАР-ТАСС съобщи, че са има нови предложения:

“Русия и Турция досега не са били в състояние да сключат споразумение относно начина на разрешаване на конфликта в Сирия, но оценките за ситуацията са идентични”, заяви Путин след разговорите. “Те също така са се споразумели за “каква ситуация трябва да бъде постигната”.

ИТАР-ТАСС не обяснява какви са тези “идентични” оценки на ситуацията, но има сигнали, че Русия е все по-разочарована от Асад. На 6 декември Владимир Василев, ключов съюзник на Путин в руския парламент, казва следното: “Ние сме споделяли и споделяме мнението, че съществуващото правителство в Сирия трябва да изпълнява функциите си, но времето показва, че тази задача е извън силите му.”

Обновяването на дипломатическата дейност предполага, че нещо ново се договаря, а може би дори перспектива за създаване на някакъв вид международен консенсус. “Ню Йорк таймс” предполага, че фокусът се измества от сегашния конфликт към онова, което трябва да се свърши, когато Асад падне.

ЦРУ съобщава, че се очаква режимът да падне в рамките на няколко месеца и, че администрацията на Обама се притеснява, че няма да има влияние върху бойците, които ще поемат контрол над страната.

Русия, която подкрепя силно властта в Сирия, има още по-малко влияние, почти никакво дори. Москва рискува също така да изгуби своята военноморска база в Тартус – единствената извън бившия Съветски съюз – както и някои бизнес интереси в Сирия, включително свързани с оръжие.

Други страни, имащи тесни връзки с бунтовниците – като Саудитска Арабия и Катар – също искат думата в онова, което ще се случи след това, както и Турция, която има опасения относно кюрдското национално движение.  Разбира се, всичко това може да доведе до разправии за “плячката”. В “Телеграф”, Питър Харлинг от Международната кризисна група, предупреждава, че можем да станем свидетели на “пълно унищожаване на Дамаск”.

Има две големи опасности в последствие. Първата, с която почти всеки, който следи конфликта е наясно, е опасността от сектантски и етнически кръвопролития, наравно с нарастване на джихадистката дейност – очевидно, нещо, което всеки иска да сведе до минимум. Другата опасност, за която се говори по-рядко е, че международните усилия за постигане на стабилност в Сирия, могат да помрачат желанието на сирийците да определят сами собственото си бъдеще – още повече, ако бъдат разположени мироопазващи сили, както бе предложил Лахдар Брахими. Това предложение бе посрещнато с масови демонстрации из цяла Сирия и разбираемо – първоначалната цел на въстанието срещу Асад ще бъде избутана и оставена на забвение. Нещо, което сирийците показаха, че не искат да се случи.

"Ставайте, господин графе, чакат ви велики дела!"

Пламен Асенов

07.12.12, радио Пловдив

Когато кажа, че днес ще говорим за философа Зенон от Елеа, някой веднага ще заспори с мен дали можем да смятаме древните гърци, независимо колко велики мислители са те, за европейци в същинския смисъл на думата. Да, наистина, по времето, когато Зенон се ражда, 490-та година пр. н. е., огромната част от днешна Европа живее като парче неприветлива география, позната само на местните жители и няма нищо общо с мисловната и духовна територия, естествен център на световната цивилизация, както по навик я възприемаме сега. Но точно пък с древните гърци започва всичко…..Те колонизират част от днешните европейски територии и дават име на континента, име, което произхожда от мита за красивата девойка Европа, похитена от ненаситния за секс Зевс, приел формата на бик. И пак с древните гърци, след тъй наречените „тъмни векове”, това европейско „всичко” продължава във времето, наречено Ренесанс, което възкресява Платон и Аристотел, Питагор и Архимед, Омир и Еврипид. И Зенон от Елеа, разбира се, заедно с всички останали.

Целия текст слушай и чети тук:

http://www.radioplovdiv.bg/index2.php?content=velikite&id=10

Повече от 90% от родителите искат Федералната търговска комисия да актуализира остарелия вече закон за предотвратяване поведенчески профили и проследяване на деца през мобилни устрсойства, според доклад Common Sense Media report, публикуван в четвъртък.

Ето една идея за къщичка от Вихра (www.razvihreno.com), която и вие лесно може да изработите за не повече...

Както вече ви съобщихме, Google пуснаха за своите потребители Google+ Communities, или Google+ общности. Интересът към новата функционалност огромен. Тя наподобява възможностите на Facebook групите с една основна разлика – групирането става по интереси, а не по потребители. Това е много полезно, защото позволява да се създават отделни затворени общности, които да споделят информация на определена тематика.

Вижте нашата общност - Google+ дискусия, – в която може да се намери всичко най-ново и полезно за Google+.

Създаването на Google+ общност е изключително лесно. Задължително трябва да сте си създали личен профил или фирмена страница в Google+. Можете да създавате Google+ Общности и с двете.

1. Влизате в своя профил в Google+.

2. Долу вляво под събития ще ви се покаже нова зелена кръгла иконка, наречена “Communities”. Кликвате на нея или отивате директно на https://plus.google.com/communities.

3. Отваря се страницата за Общности. Горе вдясно има червен бутон “Create a Community”. Кликвате на него.

4. Отваря се прозорец, даващ ви възможност да изберете създаването на два вида общности – “Public” или “Private”. Едната е обществена и е видима от всички, втората е ограничена и е видима само от вас и поканените от вас членове. В полето за име изписвате как искате да се казва Общността.

5. Следват настройките по видимостта на общността. Те се появяват точно под името на общността. Публичните общности могат да са със свободен достъп или членството да се одобрява от модератор. Личните общности пък могат да се виждат при търсене или да са изобщо скрити, т.е. само тези, които знаят за съществуването им и са поканени в тях, ще ги знаят.

6. С натискането на бутона “Create community” общността е създадена. Вече имате създадена нова общност. Сега можете да добавите снимка за профила, описание на групата и да създадете отделни теми, които да бъдат систематизирани в колоната вляво.

Това е. Честито, вие вече сте създали своята първа Google+ общност. Сега е време да поканите съмишленици и да почнете да споделяте интересна информация на избраната от вас тематика.

Снимки: Google+

Google прави Google Now достъпна и за Chrome, давайки възможност на потребителите да се възползват от системата за известия.

Голяма част от блокираните пароли не случайно са включени в списъка с възможно най-лошите пароли, които може да си изберете

Колко пъти ви се е случвало да си търсите трескаво телефона, преди да излезете от вкъщи, а накрая да се окаже, че говорите по него? Или пък да сте метнали някъде ключовете и после да не можете да ги намерите? На мен често ми се случва да си търся някакви неща в последния момент и бих се радвала, ако някой можеше да ме улесни поне малко. За всички приятно разсеяни хора е именно изобретението, което ще ви представя.

StickNFind е вид залепващ се електронен стикер с вграден Bluetooth. Той е с големината и формата на монета и лесно се прикрепва за всеки един предмет. Така в радиус от 30 метра чрез приложение на мобилния си телефон можете да проследите къде се намира предметът, който търсите. Просто избирате обекта от дисплея и той моментално ще започне да свети и вибрира. Можете да поставите стикери на колкото вещи поискате, включително и на каишката на домашния си любимец. Ако е палав и обича да ви бяга, това е идеалният начин да го държите под око, без да се налага постоянно да сте по петите му.

http://www.youtube.com/watch?v=6lkiblLfkVk

Изобретателите на StickNFind казват, че той би ви бил полезен, когато например пътувате със самолет. Вместо да чакате нетърпеливо, докато куфарът ви се появи, избирате опцията „Find it” и когато той излезе на лентата с багажа, телефонът ще ви сигнализира. Хитро, а?

В момента на страницата Indiegogo.com се набират средства, за да може през март 2013 да бъде пусната първата серия от устройствата. До момента са събрани над $170 000 долара от търсените $70 000, а кампанията ще продължи още 36 дни. В сайта можете да видите и какво получавате срещу финансовото си участие в проекта. Пожелаваме им успех!

Снимка: StickNFind

Малко преди края на годината още една класация вече е официална – 25-те най-високо оценени игри във Facebook, начело със SongPop, достъпна във Facebook, за iOS и Android. Резултатите са обявени вследствие комбинации от оценките в App Center и позитивните или негативните отзиви на потребителите за периода януари-ноември 2012 г. Включените в списъка игри са само такива с поне 100 000 активни потребители месечно, пише TheNextWeb.

Пълния списък може да видите по-долу:

1. SongPop (FreshPlanet)
2. Dragon City (Social Point)
3. Bike Race (Top Free games)
4. Subway Surfers (Kiloo)
5. Angry Birds Friends (Rovio)
6. FarmVille 2 (Zynga)
7. Scramble with Friends (Zynga)
8. Clash of Clans (Supercell)
9. Marvel: Avengers Alliance (Playdom)
10. Draw Something (Zynga)
11. Hay Day (Supercell)
12. Baseball Heroes (Syntasia)
13. ChefVille (Zynga)
14. CSR Racing (NaturalMotion Games)
15. Candy Crush Saga (King.com)
16. Matching With Friends (Zynga)
17. Legend Online (OASIS GAMES)
18. Jurassic Park Builder (Ludia)
19. Dungeon Rampage (Rebel Entertainment)
20. Pockie Ninja II Social (NGames Limited)
21. Jetpack Joyride (Halfbrick)
22. Social Empires (Social Point)
23. Bil ve Fethet (Peak Games)
24. Ruby Blast Adventures (Zynga)
25. Pyramid Solitaire Saga (King.com)

Не е тайна, че всички обичаме класациите – дали заради състезанието, или пък заради усещането за подреденост, или пък просто така. Най-хубавите класации обаче подреждат позитивни неща. Миналата година започна една такава инициатива. Нейната цел беше да събере на едно място позитивни снимки от България. Да, напук на всеобщото усещане, че тук всичко е негативно. Тази година класацията отново е на линия. Амбицията на хората зад инициативата е да съберат на едно място снимки на най-хубавите/важните/истинските моменти в живота ни през тази година.

Критериите са прости – снимките трябва да са позитивни, вдъхновяващи и значими. А, и да ги изпратите до 23 декември 2012 г. на positiveness2012@gmail.com заедно със заглавие на кадъра и кратката история зад него, за да посрещнем Коледа и Нова година с усмивка. Вижте повече за “Най-позитивни снимки 2012″ и се включете в надпреварата! Страничката във Facebook също има нужда от подкрепа!

Снимки: Най-позитивни снимки 2012