Гласът ме сепва. Тих, едновременно подканващ и заговорнически изхабен женски глас. Не знам дали това е, което ме кара да настръхна от неприязън или фактът, че сме посред двата квадратни метра площ на кварталната бакалия. Там, между хляба и наденицата, между ракията и цигарите на бройка (защото само така могат да си ги позволят тийнейджърите и работниците от близкия строеж) някаква жена ме изненадва в гръб с въпроса „Искате ли кръстче?”, докато си купувам газирана вода.

Отговарям по-троснато отколкото е необходимо. Обръщам се, а тя вече е отворила пред лицето ми парче плат с мострите- грозни, безформени кръстове, дървени или пластмасови, вероятно, но на пръв поглед ми изглеждат като коледни сладки. От маслено тесто. Точно като онези, които майка ми винаги правеше, въпреки че ги ненавиждах, само за да има повод да ми натяква че не ги ям. Идва ми да й кажа, че не е това мястото да продава кръстове. Че изобщо как си позволява! В същото време, хрумва ми, аз изобщо не съм религиозна, какво ми пука!

Плащам газираната вода с жълти стотинки и усещам натрапчивия поглед на жената в портмонето ми. Може би ако продаде едно кръстче, точно тук и точно сега, ще може и тя да си купи нещо, помислям си. Но все още съм твърде възмутена, за да обърна внимание на тази мисъл. Освен това, да работи, ако иска хляб. Кръстчетата може и да носят утеха, но не хранят.

Може и да не съм религиозна, но имам усет за нещата. Японците казват: Кое е неподходящо? Красив лунен лъч върху покрива на бедняшка къща. Някои неща са несъвместими. Както курабиените кръстчетаа с наденицата с изтекъл срок на годност.

Въпреки това, по-късно вечерта, си спомням за жената. Дали е успяла да продаде някое кръстче, за да си купи хляб. И изобщо, заради хляба ли е- тя може би е луда, религиозна фанатичка. Утре може да причака децата ми, докато си купуват сладолед от същото магазинче и да им пробута фалшивите си кръстчета и извратената си вяра. Може би е от някаква секта и с кръстчетата просто примамва хората. Не е трудно да примамиш хората с утеха в тези гладни години. Само на метри от магазинчето младежи играят карти на пари и си продават дрога. Децата ни играят наоколо, а ние се уповаваме само на Божията милост, че няма да се включат в играта. Молим се на същите тези курабиени кръстчета.

Боже, ние сме неверници, верно е. Но истина е също, че ти си загубил вяра в нас. Може би сме виновни, но никога няма да узнаем истината, защото царството небесно не ни е писано, нито ни е интересно. Ще купим евтино и ще изядем курабиените кръстчета в чест на роджеството ти. Други ще го посрещнат гладни, но все така изоставени.

И всички заедно- невярващи.

Четейки полицейските новини в последните дни си спомних за този текст, написан от мен по молба на колега по истинска дописка в пресата преди няколко години. В смисъл, дописката е истинска, за случката не гарантирам. Пускам историята така, както съм я написала преди 5 години:

Рапорт на дежурния полицай Ст. Кр. до началника на РПУ Крива слива, комисар Х-ски:

Относно: операция “Самурай”, проведена на 11.08.2007 в с. Крива Слива

На 11 август в 3.50 бяхме уведомени по телефона от бдителни граждани (по постоянен адрес селяни) за нарушение на обществения ред по смисъла на закона (чл.43. ал 16). На сигнала реагирахме с необходимата бързина и коректност аз и колегата от охраната на склада, поради липсата на други кадрови ресурси. На мястото на инцидента бяхме в 4.10 (10 минути ни бяха необходими за запалването на служебния автомобил ВАЗ, производство 1982 година). Локализирахме източник на необичайно силна музика със съмнителни естетически достойнства в подвижно спално съоръжение тип палатка. Въпросната беше разпъната на ул. “Тинтява” номер 6. Проникнахме в обекта в пълно бойно снаряжение и в строеви ред както следва: 1. Аз, като по-старши и представител на закона и 2. Пазачът на склада, да пази тила като по-як. На мястото на инцидента заварихме:

1. 13 броя видимо омаломощени сватбари, някои от които спящи а други в състояние на шок (последното е потвърдено в последствие и от медицинското заключение)
2. 3 бр. музиканти в крайна фаза на изтощение
3. 1. бр. младоженец, заспал в подноса върху остатъците от сватбената торта.
4. 1. бр. булка, в известна степен бременна (в 7 месец, според медицинското заключение), в състояние на нервна криза и хистеричен плач.
5. 1 бр. лице от мъжки пол без дрехи, препасан само с хавлиена кърпа родно производство, явно дар от сватбата, въоръжен с меч, по първоначални данни самурайски (според заключението мечът е бутафорен, заподозреният се е сдобил с него, работейки като статист в кинопродукция, снимана в селото миналата година).

Всички присъстващи бяха задържани без съпротива, с изключение на заподозрения, който се опита да ми приложи няколко източни бойни техники. Но аз, благодарение на дългогодишния си опит в МВР (и на филмите с Жан-Клод Ван Дам, изгледани повреме на нощните дежурства) успях да го обезоръжа хладнокръвно и без да подлгам на риск живота на присъстващите. След 24 часов престой в изтрезвителното задържаният свидетелства, че е заплашил живота и здравето на присъстващите на скромното тържество, с цел да не се разотиват твърде рано, което по думите му е щяло да нанесе неизлечими рани на душата му, поради огромната му привързаност към младото семейство.

Показания на булката Христинка (петната са от сълзи):

Аз кат му виках на моя да ни гу каним на сватбата братчед му, щот е идиот и пияница, той нье та нье, ша са обърни майка ми в гроба, на две систри дица сми, ни мой тъй! А то (подсмърча) тъй и стана билята. Сичко си беши наред докъм 8 часа, тогаз изядахми тортата и щяхми да си вървим. И тогаз онзи кат рипна, де шъ вървити, туй сватба ли й или какво, аз братчед женя, кат брат ми й той, а вий, да си върити! Отде извади онуй японското чудо тъй и ни разбрах, ама кат го размаха...Аз щях да пометна, леля Пена комшийката вдигна кръвно, дядо Гошо го заболя простатата и са изпусна. А мъж ми пиян кат талпа само са смей и вика давай, брато, давай, коли ги кат пилци! И падна в тортата, спи кат мъртъв. А онзи серсемин станал на дансинга и вика на музикантите да свирят, пък той играй и ни кара да пласками. И вика, а сте спрели да пляскате, а съм ви клъцнал гръцмуня! Не стига туй, че си хвърли и дрехити, добре че беши девер ми да го препаши, че да ни му гледами срамотиите! И тъй докат доди полицията и го прибраха, и мъж ми прибраха, че да изтрезней, говедото му с говедо. Ооо, майчицеее, що ти трябваше с тоз силяндур да са венчавам, аааа( следва иистеричен вой и протоколът прекъсва)

Показания на заподозрения:

На въпросния 11 август празнувахме сватбата на братчеда. Аз щот много си го обичам, много се вълнувах. Сутринта отидох да си тегля една контра и с бръснаря бай Митре пихме по една сливова за здравето на младоженците. После отидох у братчеда, заедно с кума и там пихме по две-три за отскок, знаеш как е, жени се човека, тежко му е, требва да му се помогне. После към 4 следобед отидохме да земеме булката. Там, както си требва-маса, мезета...И там жулнах две три и после вече не съм ги броил. Знам, че у гражданското много ми се ходеше по малка нужда и устисках до пръстените. Ама после и викам на оная госпожа отпреде, айде, давай им да пият, да са цаливат и ги пущай, че вече не се трай! В църквата ми дадоха да държа бутилката с червеното вино. Не помня друго, само накрая се очудих ква е тя празна бутилка, дето я кътам, та я скрих зад олтара кат излезе попа. После отидохме пак у булката, където щеше да е почерпката. Требваше да е на двора, ама кат видяхме, че шъ вали, решихме да опнем палатката на братчеда, дет му беше спомен от казармата. Не знам валело ли е, но требва да беше, щото по некое време съм излизал по малка нужда и сигурно съм заспал, щото се свестих къде 8 часа зад трендафила на леля Марче. Като се върнах вътре, тъкмо се канех най-после да разпускам душата и гледам, те се стягат да си одят. А, викам, нема да стане тая, аз сега почвам. А те- не, не, айде кой от къде е. И тогаз ми причерня. Изтичах до нас и грабнах меча, дето ми го дадоха миналата година американците от филма- аз играх самурай от свитата на шогун, отвлечен от извънземни. Върнах се в палатката, размахах меча и им викам: ставайте на хорото иначе вашта мама! Каква сватба е това-ядене пиене и дома! А веселбата? Така ли ще запомнят младите началото на съвместния си живот? Чак тогаз настана истинската веселба. Докат не дойдоха полицаите и не ме закопчаха. Нарушавал съм, викат, обществения ред. Гол съм бил, музиката била силна...И съм бил въоръжен! Че туй оръжие ли е? Те извънземните във филма разбраха, че не е истински тоа меч, ама полицаите не разбраха. И тва е, господин полицай, нищо лошо не съм напраил, ама не ми верват.

Медицинско заключение:

Общият медицински преглед на заложниците показа, че всички са в добро общо здраве, в състоянеие на лек посттравматичен шок. Почти всички имаха повишени нива на чернодробните ензими, обяснение за което откриваме в солидното количество алкохол, употребено същата нощ (по данни на местния магазинер 20 бутилки ракия, 40 литра наливно червено вино и 2 бутилки уиски (българско) специално за кума). Не се очакват негативни последици за булката, с оглед напредналата й бременност. Младоженецът получи медицинска помощ за почистването и зашиването на 2 рани на главата, очевидно причинени от удар с остър предмет, вероятно токче. Очакваме всички жертви на инцидента да се възстановят напълно от преживяното, без да получат трайни психически увреди.

Традиционно в края на годината е време за класации. Натъкнах се на една за най-слушаните песни в България през 2011. И се потресох. Не бяха чалга, но до едно –диско еднодневки. Та по този повод реших да си направя наша, семейна класация. Имаме си нещо като традиция винаги в петък, но не всеки петък, да си правим семейно парти, като всеки си пуска любимите парчета. Макар че винаги има изненади, ядката на репертоара ни е горе-долу една и съща:

15. The Lion King (soundtrack)-Hakuna Matata Песента от “Цар Лъв” ни остана любима, въпреки че Дара се отърва от обсесията да гледа филмчето нон стоп. Hakuna Matata: It’s a problem free philosophy!

14. Faithless- Drifting Away Много любими са Faithless, обаче не ми дават да ги слушам, освен на слушалки. Били „тупалка”.

13. AC/DC - She's Got The Jack Това обикновено си го пускаме в малките часове, когато децата си легнат. Историята помни знаменателни изпълнения пред публика на това парче, включително на сватбата ни.

12. Eminem ft. Rihanna - Love The Way You Lie Макар да не си падаме по Риана, харесваме Еминем. Това парче наистина сериозно се беше настанило у нас.

11. Roger Waters & Eric Clapton Wish You Were Here: Винаги си пускаме точно това изпълнение (но не ми дава да го ембедна), поводът и цялата атмосфера напомнят колко добри могат да са хората.

10. Dulce Pontes - Canção do Mar Заради необяснимата ми но непреодолима любов към Португалия. Изобщо, фадото е страхотна музика, но предпочитам да си я слушам сама.

9. Bruce Springsteen - Oh Mary Don't You Weep А с тази песен открихме, че Брус само се прави на американски селяндур с тениска без ръкави.

8. Mecano- Hijo de la Luna Това си е само за мен и Дара, макар че се пее за синът на луната.

7. RUN-DMC vs. Jason Nevins - It's Like That На това парче измислихме на Алек номера за коледното тържество- танц с баскетболна топка. Нещо като преоткриване на първичния брейк с елементи на дрибъл.

6. Slash, Derek Sherinian, Billy Idol - In the Summertime! Е да обяснявам ли защо?!

5. Pink Floyd - On The Turning Away На тази песен баща и дъщеря винаги танцуват, а аз сълзливо си представям как ще танцуват на сватбата й.

4. Linkin Park – Numb Твърде успешно заразих и Алек с Linkin Park, така че когато той е ди джей, слушаме предимно и изобилно тях.

3. Rachmaninov -Piano Concerto 3 Истината е, че с Рахманинов ме обсеби филма "Блясък" (Shine, 1996). Но не мога да се излекувам.

2. Eric Clapton – Layla Това е моята песен. Която всеки път ме кара да се питам какво трябва да изпитва един човек към друг, за да създаде това.

1. Guns N` Roses - Sweet Child O`Mine Това е нещо като семеен химн, спомен от краткия ни период като гаджета (около месец) и винаги свързван с децата, без които връзката ни нямаше да е същата. Макар за Дара да е твърде метълско, а за Алек- твърде меко, ние, старите, продължаваме да пеем с цяло гърло, докато децата свирят на хилки за федербал.

През 1989 година бях в седми клас. В гимназията учехме история и литература не от учебници, а от „помагала”, защото никой не знаеше какво е „правилно” да напише в учебниците. И докато историците спореха дали е османско „робство”, „присъствие” или „владичество”, аз се вълнувах далеч повече от литератуата. Не просто защото щях да кандидатствам с литература, а защото книгите наистина ме вълнуваха повече от всичко на света. Те бяха моя свят. Затова и никога не съм приемала литературата като учебен предмет, който трябва да се „учи”. Да се „развиват теми”, както беше модерно да се казва тогава. Вероятно щеше да ми е много трудно в училище с тези разбирания, ако не беше Светла Филипова.

Тя не беше просто учителката ми по литература. Тя беше единственият човек, който споделяше отношението ми към книгите, разбираше го и го уважаваше. Тъй като дори и в гимназията се налагаше да обяснява къде се пише запетайка или пълен член, тя съзнаваше, че аз искам повече и не мога да си губя времето заради останалите. Затова в трите години от девети до единайсти клас бях на индивидуална програма, неофициално, разбира се. Четях книги, четях литературна критика, ходех на курсове в университета, а после й разказвах и обсъждахме наученото.

Тя беше деликатен човек, който винаги внимаваше да не засегне чувствата на другите. Разбира се, малцина й се отплащаха със същото и нерядко излизаше разплакана от часовете. Но винаги ми казваше: Хубаво е, че имаш собствено мнение. Но това може да ти изиграе лоша шега на изпитите в университета. И ми пожелаваше да не ми се паднат любимите ми Яворов или Вапцаров, а нещо по-традиционно, което не харесвам и затова ще заложа на клишетата- най-сигурният начин да получа висока оценка.

Не знам защо най-ярко се е запечатала в паметта ми една случка, когато учехме „Хоро” на Антон Страшимиров. Аз започнах да чета книгата, но не можах да я прочета. Точно тогава четях френските символисти и патосът на книгата изобщо не можа да ме спечели. В часа по литература, както обикновено, се оказа, че никой в класа не е чел книгата. Светла Филипова се обърна към мен с молба да я разкажа накратко, за да може все пак да си проведе часа. Аз станах и казах, че не съм я прочела. Тя буквално онемя, защото това никога не се беше случвало. Съжалявам, казах, не ми хареса. Тя не каза нищо. Не ми написа двойка, не ми направи забележка. Разбираше, че книгите са любов от пръв поглед и няма учебна програма, която да те задължи да ги харесваш или не.

Ние бяхме деца на социализма, когато всички трябваше да се обличаме еднакво и да мислим еднакво. Светла Филипова обаче ме научи колко е ценно да си различен. Колко е трудно и същевременно, колко е хубаво да имаш собствено мнение, за което да се бориш. Понякога имах чувството, че в мен вижда момичето, което е искала да бъде, защото често казваше за себе си, че е твърде мека и отстъпчива.

Днес синът ми ме помоли да изберем заедно книгата, която да прочете. Докато му разказвах сюжетите и обсъждахме какво точно му се чете в момента, си спомних за Светла Филипова. Синът ми основателно ме упреква, че съм твърде настоятелна, когато става дума за четенето. Искам сам да избера, каза той и аз си спомних за нея, за това как винаги ме оставяше сама да избера- книгата, отношението, позицията си.

Точно тогава звънна телефонът и разбрах, че Светла Филипова е починала. Един прекрасен, интелигентен, чувствителен и смислен човек си отиде от този свят в момент, когато има толкова нужда от такива хора. Съжалявам, че никога не й казах колко много ми е дала, колко важна беше за мен. Единствената ми утеха е че това, на което тя ме научи, е най-ценното, което имам и на което се опитвам да науча децата си- бъдете свободни да сте различни. Бъдете свободни да мислите сами. Бъдете свободни да отстоявате идеите си.

Дано там, където е сега, Светла Филипова се чувства свободна.

Веселин Маринов ме преследва. Серизоно ви казвам. От няколко дни Facebook ме залива с постове за раздялата на партийния бард и съпругата му Цветанка (е добре, не си ли помислихте още като се ожени, че я е избрал по името?!). Днес се наложи да пропътувам половин София и установих, че е залята с плакати за предстоящия концерт на Веселин Маринов. Смених три превозни средства и в трите хората трескаво прелистваха некви вестници с огромни заглавия: „Цветанка кръшнала на Веско”, „Веско не може да прежали Цветанка”, „В. Маринов: Раздялата ме вдъхновява да пея”. Прибрах се тичешком, заключих вратата, забраних на децата да пускат телевизора и надничам във Facebook крадешком, готова да избегна нападение от засада. Не съм забравила, че преди време получих и покана за приятелство от името на Онзи, който не бива да се споменава, но който и да стоеше зад нея я оттегли, след като публично се похвалих и предизвиках неколкодневното му дружно оплюване. Честно ви казвам, тревожна е работата. Като със съветските филми в петък вечер, за който помни толкова. Очаквам потното лице на запенения от сценична страст трубадур да цъфне и в учебника по музика за първи клас (дъщеря ми догодина е първокласничка, за Бога!), а текстът на „Нашата полиция” да се нареди до „Аз съм българче”.Аз още помня Карел Гот и „Шарено котле” на Нова година. Но все си мислех, че колелото на историята няма да се завърти толкова бързо, та децата ми да учат наизуст песните на новите партийни любимци. Обаче ей на, търкулнала се питката, обиколила си нивката и хам! „България и МВР” вървят вече като словосъчетание, а истината пак е една, както беше едно време. Ама вижте балета, не са ли като истински?!

Помните ли филма на Никита Михалков „Сибирският бръснар”? Изобщо не става дума за сълзливата Джулия Ормонд или на някакви великоруски страсти, казвам го заради тези, които вече плюят под статията. Става дума за онзи дребен паралелен сюжет, в който един младеж, американски войник, пробяга 10 мили с противогаз, защото вярваше, че Моцарт е велик композитор. На финала неговият старшина или както се казва в американската армия, крещеше с цяло гърло „Mozart is a great composer!” Такъв беше облогът.

Та ви припомням тази киноистория, защото често се чувствам така. Не че харесвам Моцарт, изобщо не! Напоследък се хващам, че силно предпочитам обърканата душевност на Рахманинов. Но често се чувствам като тичаща с противогаз из държавата в опит да докажа нещо на пръв поглед нелепо.

Защото съгласете се, че за един тексаски фермер, станал армейски началник средна категория, Моцарт е всичко друго, но не велик композитор. Той изобщо не знае кой е този Моцарт, камо ли дали е велик. Все едно, както се шегуваха депутатите по време на вота на доверие към кабинета „Борисов”, да бъркаш Том Джоунс с Дау Джоунс. И преди да са ви засърбели пръстите да ме насолите каква претенциозна снобарка съм, веднага ще ви опровергая: аз съм фен на Bijelo Dugme. Освен на Рахманинов, на Omni Trio и на Guns & roses. И на още хиляди неща, за които дори не се сещам в момента.

Но за противогаза ми беше думата. Той е чудесна метафора за това как се чувстваме в собствената си страна. Тия дни си говорих с една тийнейджърка, която обяснаваше как Linkin Park не били музика, щото не можели да се сравняват с Uriah Heep и Nirvana. Не успя да ми отговори защо е нужно да ги сравнява и защо това че нещо е хубаво автоматично означава че друго не е. Ето за тази крайност ми е думата, твърде характерна за така нареченото ни общество.

Ние сме или от Левски или от ЦСКА; или червени бабички, или сини мравки; или евроидеалисти, или евроскептици; или професори, или хамали; или просяци, или милионери; или предвзети ерудити, или заклети простаци. Няма средно положение за нищо, няма еволюция, няма промяна. Ако веднъж си щракал с пръсти на Азис, ти си обречен никога да не пуснеш сълза на Casta Diva. Защо отказваме да чуем различното, непознатото? Защо отказваме да видим новото, да разберем неразбираемото?

Един познат твърди, че генът на българите е сбъркан. Аз тъй като нямам основания да се броя за друга, освен за българка, не приемам това обяснение. Не се намирам за сбъркана. Прекарвам дните си в четене и учене на нови неща и все не мога да смогна, светът се променя по-бързо, отколкото мога да го разбера. Но това значи ли да спра да опитвам? Да замръзна и да се вкаменя с надеждата, че все някое сечение на реалността ще се припокрие с моята представа? Да спра да слушам музика само защото тя се е променила от Depeche mode до Underworld? Да спра да обичам пресен чесън с бяло сирене само защото обичам Camembert?

О, извинете, ако съм засегнала фините ви рецептори! Това е същото като догмата за червеното вино през зимата. Ами ако предпочитам бяло? Или през лятото ми се допие червено, защото просто ми харесва вскуса му? Забелязали ли сте как някои хора се срамуват да си признаят, че не са чели някоя известна книга или не харесват някоя велика група? Е, аз мразя Beatles! И не съм чела “Война и мир”, а пък на Ана Каренина така и не й разбрах драмата. За сметка на това, харесвам Лоис Макмастърс Бюджолд и Харуки Мураками.

Та да се върнем към началото. Mozart is a great composer! Готови ли сте да тичате с противогаз, за да докажете тезата си? Да отстоявате вярванията си? И същевременно, да откриете нещо ново? Аз съм на 35 и внимателно слушам децата си- на 8 и на 5. И винаги си откривам пропуски. Вие слушате ли внимателно човека до себе си? Децата си? Света? Mozart is a great composer! Кой може да твърди, че не сте прави? Просто свалете противогаза и дишайте!

-Мамо, защо по улицата има толкова просяци?

-Защото има много бедни хора.

-А защо толкова хора ровят по кофите?

-Защото нямат какво да ядат.

-А защо не работят?

Мълчание.

-А този като е малък, защо не е на училище?

Мълчание.

-Мамо, кой може да направи хората да не са бедни, кметът ли? Или Бойко Борисов?

-Хората сами трябва да го направят.

-Как?

-Като учат и работят.

-А аз като уча какво ще получа?

-Възможност да избираш дали да правиш това, за което мечтаеш или да ровиш в кофата.

-Мамо, а ти защо като си учила много ние не сме богати?

Мълчание.

-Защото предпочитам да имам принципи, вместо пари.

-Мамо, какво са принципи?

-Това са нещата, в които вярваш, които смяташ за по-важни от парите, от материалните неща, които те правят този, който си.

-Мамо, „Лего”-то принцип ли е?

-Не, това е желание. Принцип е да не лъжеш. Да не правиш неща против убежденията си. Да не нараняваш хората, които обичаш.

-Мамо, аз като спазвам тези принципи, защо пак нямам „Лего”?

-Защото не за всичко наградата е материална. За най-важните неща тя не е материална, правиш ги, защото вярваш в тях и знаеш, че така трябва, а не защото ще получиш нещо насреща.

-Мамо, а защо тогава в училище децата ми казват, че не съм готин, след като нямам „Лего”?

-Защото хората, които нямат какво друго да изтъкнат в себе си, изтъкват вещите си. Така правят родителите и така учат децата си.

-Ама мамо, аз как да покажа принципите си?

-Няма нужда да ги показваш, те са за теб, да те водят, да ти показват посоката. За да се чувстваш добре със себе си, за да се уважаваш.

-Мамо, ако се уважаваш, другите ще те уважават ли?

-Добре е другите да те уважават. Но това може да стане само, ако споделяте общи принципи. Така че, най- важното е ти да се уважаваш. Всъщност, по- вероятно, особено в България, да те смятат за глупак.

-Мамо, ти нали винаги казваш, че не трябва да съм глупак?

-Да, но аз имам предвид, че трябва да си умен, да се развиваш, да полагаш усилия, за да проявиш способностите си. А хората имат предвид, че си глупак, ако нямаш хубава кола, или последен модел телефон, или плейстейшън. Така че не ни съвпадат понятията.

-Затова ли казваш, че е по-добре да си два метра умен, а не два метра висок?

-Да.

-Ама момичетата казват че съм нисък.

-Момичетата тепърва ще ти намират кусури. Ама тия момичета не ти и трябват.

-Защо?

-Защото очевидно търсят високи мъже с луксозни коли и телефони.

-А вярно ли е, че трябва да им купувам неща?

-Откъде знаеш?

-Чух по телевизията, че на момичетата трябва да се подаряват скъпи неща.

-Не, не е вярно, освен ако нямаш желание наистина да подариш скъпо нещо на някое момиче. Но скъпо може да означава не с висока цена, а скъпо за теб и за нея, нещо, което е важно за вас, но може да не струва нищо.

-Мамо, не искам да имам гадже.

-Добре, това не е задължително. Когато поискаш, ще разбереш.

-Обаче може ли да имам „Лего”?

Някъде по времето, когато бях седемгодишна, имаше жесток режим на тока. Не помня точно какво беше съотношението, помня, че нямаше ток по няколко часа. Но най- ясно помня приготовленията за „тъмното време” и какво правехме после.

Живеех при баба и дядо в семейната им къща, която деляха със сестрата на баба ми. Ние живеехме на втория етаж, а баба Бета (детския вариант на Виолета) на първия. Двете баби имаха строг график, по който приготвяха баницата в часовете с ток. Малко преди токът да спре, баба Бета и дядо Ангел се качваха у нас (и носеха баницата, ако беше техен ред). Сядахме около масата, където се кипреше топлата баница, завита с хавлиена кърпа, от която се издигаше ароматен дим.

Заради режима дядо ми беше качил на етажа стара печка на дърва (от типа „циганска любов”, както ги наричаха навремето в нашия край), която палехеме предварително. Така че когато станеше тъмно, стаята се осветяваше единствено от една свещ и от пламъците в печката. А беше наистина тъмно, защото угасваше всяка лампа в града. И наставаше абсолютна тишина, даже кучетата спираха да лаят.

Баба ми тържествено вдигаше хавлиената кърпа от тавата с баницата. Не помня някога да съм яла нещо по – вкусно от нея. По стар селски обичай, бабите я правеха с „къпани” кори и прибавяха малко лимонада (за да бухне). А после аз вадех акордеона, а дядо Ангел- цигулката. Тъй като бях съвсем малка, имах специален детски акордеон, който можех да вдигам. Така и не се научих да използвам лявата страна (басите или както там се казват), но с дясната можех успешно да свиря няколко детски песни, любимите на баба стари градски шлагери, че дори и няколко валса, на които дядо ми ме научи.

Обикновено за начало изкарвахме една любима стара градска с дядо Ангел, за разпяване и за отпускане на душата. Баба ми особено харесваше „Целувката на Ана”. С нея често слушахме една плоча, „На гости на бяло сладко”, така че още преди седемгодишната си възраст имах завиден репертоар от шлагери- от „Синьото елече” до „Червената ти връзка” (нямам идея как се казват всъщност тези песни, аз така ги помня).

После, в зависимост от настроението на компанията, изкарвах няколко самостоятелни пърформанса с акордеона. Или дядо Ангел ни просълзяваше с прочувствените трели на цигулката си. Той пееше вдъхновено, затворил очи, понякога, ако знаехме песента, пеехме и ние с дядо ми. Той е единственият музикален в семейството, научи ме да пея, да свиря на акордеон (макар и не съвсем, защото така и не овладях ниските тонове) и да танцувам. На него дължа прекрасната възможност да мога да танцувам валс и танго, макар и често да тъгувам, че няма къде да ги практикувам.

Помня как ме учеше да танцувам румба. Като дете често боледувах от бронхит и по лекарска препоръка ме водеха на процедури в Сандански. И там, на алеите в парка зад Австрийския хотел (който аз упорито наричах котел), направих първите си стъпки в румбата, на песента „Марина, Марина”. Та тогава, по онова време, когато токът спираше в режим три към три (или нещо подобно, защото нямаше ток дълго време), аз нямах търпение токът да спре, за да започне нашата семейна забава (тогава не знаех думи като парти и купон). А и не беше купон, в никакъв случай.

Колкото и да са били угрижени от липсата на ток, от политическата несигурност или финансовите затруднения, възрастните никога не обсъждаха това на масата, около баницата. Говореха малко, най – вече за общи битови проблеми като протеклия покрив или нуждата от нова ограда, но най-вече пеехме. Сега си давам сметка, колко добре съм се чувствала, едва 7 годишна с тези хора на 50-ина години, които се отнасяха към мен като част от компанията, като с равен. Изобщо, в детството ми винаги са ме третирали като възрастна, за добро и за лошо.

И сега, когато вече съм наистина възрастна, си спомням с умиление за тези вечери, когато не успявам да откъсна децата си от телевизора, за да вечеряме или просто да си поговорим. А може би трябва (как не ми е хрумнало досега?!) да спрем компютрите и телевизорите, да загасим лампите, да запалим една свещ, да седнем около масата, а там да дими току що опечената баница (донякъде и заради романтичните ни вечери без ток се научих да правя баница още съвсем малка). И да изпеем всички песни, които знаем, без значение каква част от текста си спомняме.

Чудя се как биха възприели подобна идея децата- дали като любопитно разнообразие или като странна приумица на остаряващата им майка. (Онзи ден петгодишната ми дъщеря ме попита на аанглийски на колко съм години. Когато й отговорих, тя възкликна: Ама мамо, не сме учили да броим до толкова!) Знам само, че ще ни липсва акомпанимент, защото така и не се научих да свиря на никакъв инструмент (а мечтаех за пиано!). И отблясъците на „циганската любов” по стените. От които лицата на хората стават толкова топли, земни и близки...

Имало една мида, в която имало затворено бисерче. Бисерчето имало всичко, за което може да мечтае едно бисерче- уютен седефен дом, тиха сигурна тъмнина и грижовна мида, която всеки ден го полирала нежно. Но бисерчето било нещастно. Всеки път, когато мидата се открехвала, за да може да се наслади на мекото му сияние под бледата слънчева светлина, която достигала дъното, бисерчето се оглеждало в седефените стени на своя затвор и въздишало: Толкова съм красиво, а седя затворено тук и никой не може да ме види! Заслужавам повече, заслужавам възхищение! Но мидата се затваряла и бисерчето отново оставало само в тъмнината.

Докато един ден не почувствало непознато люшкане и клатушкане, а после го заслепила светлина, каквато никога не било виждало. Когато отново прогледнало, се намирало в шепата на мургаво дете, което усмихнато го разглеждало. А после- после се озовало в една торбичка с още десетки, не, стотици други бисерчета! Нашето бисерче било много щастливо- най-после не било само, най-после имало приятели! Бисерчетата, които по природа са мълчаливи, не общували много помежду си. Но истинската забава започвала, когато децата ги изваждали, за да си играят с тях. Ах, колко красиво блестели всички те на слънчевата светлина! За първи път бисерчето се чувствало част от нещо наистина важно и красиво.

Но един ден, докато децата играели на бисерчета, се появили високи, мустакати, бели мъже, които ръкомахали известно време, а после си тръгнали с торбичката с бисерчетата. Те останали доста време затворени, на тъмно, непознато и неприятно място, клатушкали се силно и се блъскали едно в друго. Бисерчето треперело от страх, че гладкото му лице, което мидата толкова старателно полирала, ще се надраска. Най-после клатушкането свършило и бисерчетата били изсипани в мека синя кутия.

А после една ръка в кадифена ръкавица, започнала да ги взима внимателно, едно по едно. Тези, които оставали, треперели от страх какво ли се е случило с другите. Но нищо не казвали, защото нали си били мълчаливи по природа. Един ден ръката посегнала точно към нашето бисерче, което се опитало да потъне на дъното на кутията, но ръката сякаш търсела именно него. И така, то се озовало в една красива огърлица. Точно по средата, защото било по-едро и по-блестящо от другите.

Една красива и фина дама получила огърлицата за коледен подарък. Когато я слагала, бисерчето лежало точно във вдлъбнатината на шията й, където мека сянка придавала на седефения му блясък изкусителна загадъчност. То никога не се било чувствало толкова великолепно и толкова ценено. Сякаш топлината на кожата го карала да сияе повече от всякога, а от сиянието му кожата на жената блестяла като морска повърхност на лунната светлина.

Но минали години и нещо се променило. Бисерчето все така красяло огърлицата и тя все така украсявала женската шия само по най-тържествени поводи. Но кожата вече не била така гладка и топла, не вдъхновялава бисерчето да свети с онзи неподражаем блясък, а и никой вече не се прехласвал по неко, както някога. Заслужавам повече, мислело си то, а не да служа за някакъв овехтял аксесоар, трябва ми място, където наистина да блестя! Като звездите на небето, които никога не помръкват и всички са толкова невероятно красиви...

И ето че една нощ, докато останалите бисерчета спели, то се откъснало от огърлицата и се издигнало към небето. Звездите се изненадали, като го видели, но само вдигнали рамене: щом иска, нека свети, една звезда повече или по-малко, няма значение. А бисерчето- о, то било във възторг: Ето това е моето място, тук ще разкрия истинската си светлина, мислело си то и засветило толкова силно, че дори луната леко примижала. Но бисерчето блестяло ли блестяло, вдъхновено от собствената си красота.

Дълго време блестяло то, истински се раздавало, но нищо не се случило. Оглеждало се дали пък някоя звезда няма да въздъхне: Ах, колко красиво е лицето ти и колко нежно е сиянието ти! Но звездите мълчали, потънали в хладна светлина и безразличие. И тогава бисерчето започнало да страда, а сиянието му да линее. Блясъкът му помътнял и то вече почти не можело да се забележи на звездното небе, дори и в най-тъмната нощ.

И за какво беше всичко, тъгувало бисерчето, колко по-хубаво беше, когато светех само на мидата, но тя обожаваше светлината ми, наслаждаваше се на гладкостта ми, полираше нежно лицето ми и смяташе, че няма друго като мен...Колко хубаво беше, когато живеех в тъмнина, защото толкова светла беше светлината ми...

И докато мислело това, бисерчето лека- полека угаснало. И останало така, като тъмна точка в тъмното небе. Защото най-тъмно е там, където светлината е угаснала.

А мидата, тя дълго страдала от празнотата в себе си, но после се открехнала, докато водата не й донесла една малка песъчинка. Невзрачна и ръбеста, но за мидата тя била неповторима, защото знаела, че в сърцето на всеки бисер има просто една песъчинка.

Имало едно Време, което страдало от хронична умора и други признаци на депресия. Времето било непрекъснато подтиснато и разочаровано, най- вече от себе си. Какъв е смисълът от мен, питало се то, след като дори не знам накъде отивам? Всъщност, то предпочитало просто да си тече и да не се занимава с подробностите, но все пак, не спирало да се пита:

Ако приемем, че всяка изминала минута, час, ден са една стъпка в определена посока, значи съм твърде праволинейно. Добре, ами ако завия? И накъде- наляво или надясно? Времето винаги се колебаело по този въпрос. А и проблемът със завиването бил още по-неприятен, защото бил свързан с пространството.

А Времето и пространството не се разбирали. Такова високомерие и егоцентризъм, мислело си Времето- да си мисли, че аз завися от него! Всеизвестно е, че пространството се съдържа във Времето! Що за нахалство! Така или иначе, съзнавало, че криволиците са пряко свързани с пространството. Дори и праволинейността, защото тя или е безкрайна или има край, но в крайна сметка това зависело от пространството. Или не? Времето всеки път се обърквало на този етап. Но най- много от всичко го дразнела идеята, че те с пространството са свързани като двойната спирала на ДНК. Времето проклинало мига, в който тази идея се загнездила в него като ядка в болен зъб и просто не му давала мира.

Трябва да намеря начин да му покажа кой управлява вселената, мислело си Времето. Да разбере веднъж завинаги, че не може да се пъчи със своята безкрайност и всеобемност, защото те зависят от мен! Да бе, самоопровергавало се моментално то, какво ли изобщо зависи от мен, след като дори не знам накъде отивам. А може би се движа в кръг, може би нищо не започва и нищо не свършва, защото краят и началото съвпадат? Да, но това би означавало, че в моята окръжност е затворен кръгът на пространството! Не, по-добре да е само точка, началото и краят в една точка пространство. Стига му толкова. Обаче...това не означава ли, че и мен ме няма? Ако времето е отстоянието между началото и края, а те са точка, къде съм аз?

Времето толкова се натъжило от тази мисъл, че спряло. Просто застинало от мъка. Ей така увиснало като безжизнената ръка на кататоник. Настъпил един вечен миг, който дори не можел да се нарече така, защото какъв ти миг без време! Ще не ще, пространството също застинало, защото нищо не можело да се движи в безвремието. И така, вселената щяла да си остане вцепенена завинаги, ако в една съседна вселена, където времето нямало депресивни наклонности, не бил духнал вятър. Вятърът отвял куп пухчета от цъфналите тополи и ги понесъл в пространството. По някакви неведоми природни закони, едно пухче стигнало чак в нашата, вцепенената вселена и се мушнало точно в носа на Времето.

Апчих, кихнало то. И се раздвижило. Пространството го последвало и движението отново възстановило предишния си синхрон. С една малка разлика. Времето се чувствало страхотно. Умората била изчезнала, изпълвали го сила и ведрост. Дори се усмихнало на пространството, когато, както обикновено, се опитало да го изпревари от вътрешната страна на един завой от спиралата. За първи път не му се разсърдило, защото така или иначе знаело, че ще дръпне на правата. Пък и всичко е само игра, нали? И двамата знаели, че няма начин да се изпреварят.

Освен понякога, но това се случвало много рядко и само на някои хора. Тяхна си работа, вдигнало рамене Времето. И се почувствало толкова добре, че изобщо не искало да знае накъде отива. В края на краищата, мислело си то, накъдето и да отивам, това няма да промени посоката на вятъра, нали? А вятърът е толкова приятен...

снимка:http://www.virtualdali.com

Понякога наистина си мисля, че живеем в черна дупка, която всмуква необратимо всичката човешка енергия и изкривява времепространството в грозна гротеска, на която и Веласкес би завидял.

Излъгах, не понякога. Все по- често. И всеки път се питам по силата на какви природни и човешки закони и мутации България е „огледалния свят” на нормалността?

По каква причина по тия краища всичко човешко е ерозирало, цивилизацията е деградирала, а 21 век предстои след поне 10 века феодална тъмнина?

В „Баудолино” Умберто Еко пише, че има една нова сила, по-велика от религията и кралската власт, която тепърва ще управлява света- науката. Годината е 1111. 12 век.

В лето Господне 2010 у нас науката е слънце, когато не вали и само ако обичаш да четеш. Но и това не топли. Щото думата ми не е за „вишето”.

За хората, преживели младостта си в бурните години след промените казваха, че са изгубеното поколение. Защото се оказа, че са се родили през 1989-а и предишният им живот го няма. После се оказа, че изгубеното поколение са техните деца, защото докато родителите им са прохождали родния частне бизнес, те са израснали с „Радка пиратка” и първите благини на капитализма като варени турски дънки и ранен секс.

Сега, обаче, е ясно, че изгубеното поколение сме ние, днешните 30-40 годишни хора. Които са инвестирали в образованието си, професията си, кариерата си, самоусъвършенстването си, вместо в гърдите си. И са се оказали непригодни за реалността на „цуцетата” в „Мерцедесите”, на евтината, безкритична и безпросветна работна ръка, на политическия бизнес с характерни абревиатури, на политическото шарлатанство с изхабени абревиатури.

20 години след 10-ти ноември имаме нова класа. Препраните. Децата на незаконно забогателите, които се връщат с вносни дипломи и наследяват узаконен бизнес. И децата (и внуците) на бившите комунистически величия, които патриотично „инвестират” семейното богатство в родината или просто го харчат, още по-патриотично.

Тази нова класа е бъдещето на бизнеса и на политиката. Българската меритокрация. Или мутрокрация, защото „заслугите” й са от друго естество. Само че днешните мутри изобщо не са ония с ланците и черните костюми. Те са в „Армани” и „Версаче” и много внимават да съчетаят подходящо чантата с обувките. Управляват компании, хотели, медии. Спонсорират партии и влизат в политиката, защото е добре богатите да управляват, за да не крадат, нали?

Някои дори са се научили да говорят. Други не се преструват, защото това се харесва. Друго си е и последния тираджия да се припознае в теб, да ме прощават тираджиите.

И ако в простоватостта има някакъв наивен пасторален чар, войнстващата простащина е изкривила до неузнаваемост образа на българското обществено пространство. Гетото отдавна е превзело жълтите павета и вече е културата на елита.

Все повече си мисля, че изгубеното ни поколение не бива да губи тази битка. Все още имаме своя шанс, макар че все повече искаме да избягаме далече, далече...

Но дължим на децата си, докато сме тук, да не допускаме черната дупка да ни победи. Дължим на себе си, на това което сме, на това, което все още мечате да бъдем, да продължим да опитваме.

Винаги ще сме малцинство. Но важното е да ни има. Важното е да не забравяме, че има смисъл да продължим да бъдем себе си, да правим това, което обичаме и да го правим добре. Винаги ще се намери някой, когото ще купят вместо нас за 30 сребърника менте. Но някой трябва да помни началото и посоката. Някой трябва да знае къде искаме да стигнем и макар и с едно око, да показва пътя.

А когато стигнем там, ще се познаем.

Снимка: wikimedia

Преди няколко години легендарният вече бивш министър на вътрешните работи Румен Петков сключи договор със Съюза на писателите за нова българска литература с полицейска тематика. Целта беше да се сведе до знанието и съзнанието на обществото тежкия, но достоен бит и душевност на българския полицай. Тогава написах един текст, който подписах като Любов Руменова Петкова. Сега, вдъхновена от химна на МВР, подарен на ведомството от патриота Веселин Маринов, пускам отново текста, с подпис: Любов Цветанова Борисова:

За душата на един полицай: елегия с елементи на разсъждение

Старши лейтенант Иванов се надигна тежко от леглото. Часовникът показваше 6 сутринта. До него жена му спеше неспокойно, защото някои от ролките по главата й се бяха развили през нощта и непокорните къдрици я гъделичкаха в носа. Иванов облече униформата си без да пали лампата и се затътри към кухнята. Сложи кафеварката на котлона и уморено запали цигара.

Започваше още един изнурителен ден, в който пак щеше да се пържи в униформата си в 40-градусовата жега. Пак щеше да има протест на миньорите и пак трябваше да бият протестиращите. Този път, обаче, им бяха наредили да го правят “по-дискретно”, както се беше изразил началникът. Пак щеше да има нахални журналисти, дето да се пречкат наоколо с камери, да се самонаритват, а после да изкарват полицаите виновни.

Но дори и те не бяха толкова лоши, колкото ония, новите. Блогъри им викали, нещо пишели в Интернет. Иванов не обичаше интернет, не обичаше нищо, което не беше готвила майка му, за което не беше учил в Симеоново и което не можеше “око да види, ръка да пипне”. Затова тая работа да преследва неизвестни писачи, дето вместо име имат много цифри (което отгоре на всичко им било адреса!!!), най му тежеше. И що им трябваше на тия момчета да се занимават с глупости- Странджа загивала! Че на тях какво им е? Да им намаляват заплатата? Да ги уволняват? За природата били! Че то, ако е за това, и Иванов обичаше природата-от време на време ходеха с колегите да стрелят глигани в планината. Ама откакто двама гръмнаха един турист по грешка, компанията нещо се разтури.

Кафеварката забълбука и Иванов си наля кафе. Запали втора цигара. Замисли се за вчерашната оперативка със завотдела “Полицейска култура и литература”. От Съюза на писателите, рече им той, са подписали споразумение с Министъра да пишат повече книги за достойния бит и душевност на българския полицай. Ама ръководството на съюза признало, че писателите нещо се пънели и трябвало някак да ги мотивират. Да набием един-двама?-с надежда беше предположил Иванов. Не!-беше скочил възмутено завотделът, съвременният български полицай не бие, той твори. Ама как така-твори?! Твори-започвате да пишете разкази за конкурса “За душата на един полицай”. Като видят колко разкази пристигат, писателите ще разберат, че темата вълнува обществото и ще се вдъхновят да пишат за нас! –разпалено обясни културчикът. Ааааа, закимаха полицаите. Ама, имаме малък проблем, ние не можем да пишем, айде молба за отпуска, акт, докладна най-много, ама чак пък разказ....

-Ще пишете! Черпете идеи от реалния живот! Ето, ти Иванов, например, какво прави вчера? Амиии, от два дена мотая едни, дето искат да разберат кой им е откраднал колата.

-Ето ти сюжет: полицай връща откраднатата кола на семейство с болно дете, спасява котката им от крушата на съседа и междувременно намира очилата на бабата, загубени преди 3 седмици.

-Ама, опита се да възрази Иванов, не знам дали детето им е болно, а и те още не са дали парите на тия, дето им откраднаха колата!

-Ето това, Иванов, се нарича художествена измислица-фактите от реалността се пречупват през субективния поглед на твореца! Важното е да има чувства, да прозира душата на пишещия! Ти душа имаш ли, бе, Иванов?!

-Ами...

-Ми пиши за душата!

Ех, изпъшка Иванов и загаси цигарата си. Да му пикая във фонтана! Литература! Душа! Хората не разбирали отговорния и достоен труд на полицая! Не разбират, щото малко ги бием, мърмореше си Иванов, докато се опитваше да си прибере корема и да си върже обувките. Затвори тихо вратата на апартамента и натисна копчето на асансьора. Той не работеше от 3 години, но Иванов всяка сутрин натискаше копчето, чакаше няколко минути, заслушан на вратата и едва след като се увереше, че асансьорът наистина няма да дойде, с тежка въздишка поемаше по стълбите към поредния си трудов делник.

А душата му ликуваше, че отново ще изпълни дълга към народа и отечеството си.

Снимката е на неизвестен за мен автор във Фейсбук, ако някой претендира за авторство, немедленно да се обади, ще го посоча.

Гледам футбол от дете и винаги съм била срещу Германия. Виках за Италия и Холандия, най-вече заради пристрастията си към триото Ван Бастен-Гулит-Рийкард. От години вкъщи се гледа английското първенство и даже децата ни знаят кой е Джерард. Как се случи така, че да крещя и толкова да се радвам за победата на Германия над Англия с унизителното 4 на 1 на Световното в Южна Африка?

Помня германския отбор преди 10-ина години, винаги сред елита, но все с поколенчески проблеми, чести смени на треньори, търсене на успешна стратегия. Докато дойде Клинсман и започна да подмладява отбора, хулен, че не уважава „звездите” и налага млади играчи. Наследникът му Льов продължи безпощадно тази линия, нищо, че му се смееха за шалчетата и за средната възраст на отбора. И сега германците бяха един от трите най-млади отбора на световното, но какво от това? Те са отбор, екип, хомогенна спойка между 22-ма взаимозаменяеми играчи. Както казал Линекер-22-ма души, които ритат топката, съдия, който обикновено греши и накрая германците печелят.

Германците направиха своя отбор със същия маниер на непоколебимост и професионазимъм, с който правят пътищата си и управляват държавата си. Уважавам това, че за пореден път доказаха на света, че могат да хванат нещо от нулата и да го направят печелившо. Това, което направиха с националния си отбор, англичаните, а да не говорим за българите, трябваше да направят отдавна- да започнат на чисто, с ясни идеи и цели. Без „звезди”, без фасони, без лицемерни реверанси към публиката, която на моменти силно негодуваше- например за любимия си Балак.

Затова се радвам за германския отбор. Защото така правят силните нации и силните хора-използват провалите, за да отскочат по-високо.

Снимка: www.dfb.de

Какъв й е проблемът на България, че дори всички да са наопаки, тя пак е на терсене? На пръв поглед нищо й няма. Демократична държава (since 1989, както пише по хубавите уискита, ама обикновено с поне 100 години отгоре), член на Европейския съюз, с дясноцентристко управление. Дефицитът малък, икономиката излиза от кризата, доверието в правителството- високо. С трън да завъртиш, няма какъв кусур да закачиш.

И в същото време има нещо сбъркано. Като почнеш от маниера на премиера, който е склонен да си покаже листчетата с английските думи по телевизията и е готов винаги да свали цената на нещо, щом хората са недоволни. Или правителството, в което едната ръка сякаш не знае какво прави другата, а министрите трябва да хвърлят боб, за да знаят с каква идея се е събудил днес началникът им. Минеш през паламента, където положението е като в пионерски лагер- дружинната като свири сбор и всички се строяват на плаца и вдигат ръка за поздрав. И стигнеш до редовите граждани, които все повече заприличват на селяни. Да не се обиждат хората, живеещи на село, но не става дума за тях. Става дума за обезсмислянето на понятието гражданин като носител на граждански права и субект на гражданска активност. Да сте срещали напоследък някого, на когото „да му дреме”? Пълна демотивация и отказ от общуване с държавата, а най-вече, отказ от опитите да се влияе върху политиката с възможностите на гражданското общество и медиите в услуга на гражданите.

Когато видиш, че на целия хал на държавата управляващите се чудят как все пак да узаконят следенето на Фейсбук и блоговете, щото там можело да се плюят кандидатите в предстоящите избори и почва да те сърби дясната ръка. Не защото ще взимаш пари, а защото с нея трябва да пуснеш бюлетината. А за закво, питаш се. Защото обикновено въпросът, който вълнува кандидатите е за кого, не за какво. Ама „каквото” е важното, защото то е, което остава, когато „който” бъде избран. И ако в последната година не сме го разбрали това, пътят е страшен, но никак не е славен, да ме прощава поетът. А натам отиват работите, щом при целия каламбур с имената на полицейските операции, те все пак успяват да вдигнат рейтинга на вътрешния министър. А той е важният сега, защото ще превзема Президенството. Затова може да се пожертва всичко- и два три пункта от рейтинга на самия премиер, и авторитета на финансовия министър, принуден да обясни защо само МВР не съкращава нищо отникъде, и да се загърбят наистина важните неща като реформите и икономическите проблеми на държавата. Сега е важно да се спечелят президентските избори, където икономиката не играе, сигурността е силният коз.

А през това време бюджетът се топи, фискалният резерв не е безкраен, а шушукането за предстоящо увеличаване на плоския данък само подсилва усещането за пълно безсилие. И пак се чудя, какъв й е случаят на България, след като седи с още 26 страни на масата в Брюксел и всички обсъждат сходни проблеми? Дори да не намираш сам решението, можеш да „откраднеш” някоя добра идея и да се възползваш от опита на другите. Но не. Въпрос на приоритети. Приоритетите на управлението.

Каква е целта на държавата? Да създава правила и да гарантира спазването им. Да мотивира гражданите си да произвеждат БВП и да го преразпределя умело, така че да ги мотивира да произвеждат повече. С една дума, да насърчава. Ако приложим това към България, усещането ми е, че целта е подменена. Държавата не иска да регулира, а да контролира. Не насърчава, а подчинява. Не преразпределя, а изземва. Това, обаче, не може да продължава до безкрай заради безмилостната логика на приказката за цървулите на босия. Не можеш да вземеш данъци от несъществуващи приходи. Не можеш да отнемеш свободата от несвободните.

А защо държавата, сиреч тези, които се олицетворяват с нея, се държи така? Дори да приемем, че облагодетелства определени лобистки кръгове, това не обяснява всичко. И по силата на друга максима- за народа, който си заслужава управляващите- може ли да очакваме от тях да изповядват ценности, абсолютно чужди на този народ? То да е круша, да го ашладисаш.

Хората трудно приемат новото, особено ако изисква усилие. А усилието у нас така и не се случи, напротив-последните 20 години бетонираха преклонението пред лесните неща-лесните пари, лесните жени, лесната политика, лесните медии, лесните песни...Затова народът не се обижда, като го третират като лесен избирател и си избира лесни победители. И така кръгът се затваря.

Няма как да завърша с хепи енд тези мисли. Не съм открила още хапчето за излизане от матрицата. Вярвам, че силата на индивидуалното усилие е способна да генерира обща полза. Но всеки трябва сам да реши дали да го направи. Познавам много хора, които са направили този избор. Но очевидно, все още твърде малко.

Делничен ден в София. Бързам, защото преди да заведа сина си на училище, трябва да свършим друга работа. Притичвам към едно такси, но тъй като съм опитна в общуването си с такситата предвидливо оглеждам фирмата, тарифата на стъклото и шофьора. На пръв поглед нищо нередно. Все пак подхождам предпазливо и преди да отворя вратата питам ще ме закара ли еди къде си. Да, казва той, срещу 5 лева. Ама как, питам, нали имате апарат и тарифа, защо срещу 5 лева. Днес карам на 2.50 (обявената тарифа е 0.59 лв за км), а до там са два километра, отговаря шофьора. С риск да си изпрося ако не бой, поне скандал му обяснявам, че е длъжен да кара на тарифата, която е обявена, а това, което прави е незаконно. Оставям го да ме ругае и отивам при следващото такси, което на пръв поглед изглежда редовно, не ми поисква определена сума на ръка и се качвам. Обаче забелязвам, че независимо от обявената първоначална такса от 60 стотинки, на апарата пише 1.20 лв. Защо, питам, при което получавам дълго и несвързано обяснение, че това е останало от предишната сметка, че е забравил да занули апарата, но нямало проблем, като стигнем щял да ми ги приспадне от сметката. Съгласявам се като вметвам, че неведнъж съм се оплаквала в неговата фирма и знам къде да се обадя. Това очевидно помага, защото в края на краищата плащам само собствената си сметка. След инфарктно обикаляне по софийските улици, но все пак свършена работа, се оказвам на пазара. Колкото й да се дразня от надутите цени на ягодите и черешите, се налага да купя заради тортата за рождения ден на сина ми. Опитвам се да се ориентирам в цените, написани по най-странен начин-например цена за половин килограм, вместо за цял, като количеството е с много дребни букви. Или 5-ца, написана да изглежда като тройка в цената. И какви ли още не селски номера. В края на краищата избирам ягодите и докато продавачът ми слага, непредпазливо вадя четири лева, при цена от 3.50 за килограма. Естествено той няма да ми развали и любезно закръглява ягодите до 4 лева. С черешите положението е още по-лошо, защото аз наивно казвам, че ми трябват две шепи. Преценявам, че това може да е относително понятие и уточнявам-около 200-300 грама. Продавачът, без изобщо да ми обръща внимание, гребе щедро с двете си ръце два пъти и ги докарва килограм. Казвам, че това е много, на което той опонира, че са две шепи. Следва спор колко са две шепи, който аз приключвам с обяснението, че ще платя толкова, колкото ми трябват, а останалите ако иска да ми ги подари. Ама вече съм ги сложил, сега да ги върна ли, те се мачкат, ама как не ми било неудобно. Търговецът дори не предполага, че ми е четвъртия „тарикат” за деня и няма начин да ме омилостиви, така че в крайна сметка се принуждава да отстъпи.

Разказвам тази история не за да мрънкам и да се оплаквам, а защото смятам, че националния спорт „минаване” е сериозен проблем за всички нас. Защото тук не става дума за държавата или за законноста, а за очевидно непреходната потребност да „минеш” някого, дори да е на дребно. Това не се лекува с по-силен контрол, с глоби или наказания. То зависи от самите нас, от усещането ни за себе си и за околния свят, от уважението към себе си и към другите, от ценностите и потребностите ни. Може и да съм идеалист, но много искам да живея без да съм непресттанно на щрек дали някой не се опитва да ме „мине”. Да очаквам от другите това, което знам, че те могат да очакват от мен. Да не се налага да уча децата си да изпитват недоверие към хората и да очакват неизменно да бъдат измамени, ако подхождат честно и открито.

Животът ни би бил доста по-лесен, по-спокоен и по-приятен. Стига повече хора да мислеха така и да рискуваха да са честни, дори и да се опитат да ги „минат”.

Имало едно време една принцеса. Петгодишна. Такава една като рибка, с блеснали очета и вечно несресана коса, защото ресането скубе. А принцесата имала прекрасна коса. Житото казвало-като мен е. Есенните дървета казвали-не, като нашите листа е. Златото казвало-на мен прилича, аз съм най-ценно. Слънцето казвало-вижте, аз блестя в тези къдрици. Слънчогледите и те се включили в спора и претендирали, че косата на принцесата има именно техния цвят, на залез слънце и когато вятърът духа от изток.

Спорили, спорили, не се разбрали. Затова решили да оставят принцесата сама да избере.

Тя застанала сред житото, което стигало почти до носа й. Затичала се, но не намерила в него цветя и й омръзнало.

Есенните дървета били по-забавни. Събирала листа и правела най-красивите букети. Но скоро листата покафенели и принцесата се разочаровала.

Златото се опитало да я изкуши, но тя не го оценила. Все пак била само на пет и не разбирала как нещо, което не е кукла или поне няма розова рокля, може да е скъпо.

Виж слънцето било друга работа. Тя много обичала слънцето. Тичала срещу него и се надбягвала със слънчевите зайчета, които очилата й правели. Усмихвала се на слънцето, защото знаела, че няма облак, който да скрие усмивката й, за разлика от неговата.

Но принцесата никога не била виждала слънчогледи. Освен на картината в стаята на баба й. Тя знаела, че са красиви жълти цветя. Но нямала никаква представа, че когато застане до тях, ще изглежда като мъничко цветенце. Не предполагала, че може да има толкова високи цветя.

Принцесата бил очарована. Въпреки че разбирала, че това са единствените цветя, от които не може да набере букет. Просто защото били два пъти по-високи от нея!

Но когато застанала сред слънчогледите, те обърнали глави към нея. И косата й заблестяла по-силно от слънцето, засенчено от ревност.

Така принцесата сама избрала да бъде Принцесата на слънчогледите.

Снимка: wikimedia

Помните ли, когато финансовият министър Симеон Дянков каза, че ще увеличи акциза на цигарите, в името на народното и бюджетното здраве? На критиците, които твърдяха че това само ще напомпа контрабандата, Дянков пробута прословутото кабелче между Митниците и НАП и уверения, че се работи за повишаване ефективността на Митниците.

Сега, 7 месеца по-късно, „Булгартабак” извади данни, че контрабандата на цигари се е увеличила рязко от началото на годината и около 20 на сто от пазара на цигари вече е "на черно". Любопитното е, че вместо да попита правителството какво става с повишаването на ефективността на Митниците и борбата с контрабандата, „Булгартабак” иска драстични глоби за търговците на дребно и забележете-за купувачите.

Значи се случва следното: влизате в кварталното магазинче, питате за цигари, които вече не са изложени и ако минете „фейс контрола” се бърка в едно тайно кашонче. Плащате, слагате цигарите в джоба и излизате. И отвън –бам! Властта ви причаква и ви глобява, щото цигарите били с украински бандерол. Да сте чели внимателно. Можело е и да поискате на търговеца документ за произход на цигарите. И дори да сигнализирате компетентните органи!

Тъй като спрях да пуша, не знам каква е разликата в цената на цигарите на „белия” и на „черния” пазар. Но тъй като все още потребявам редица други стоки, следя внимателно нивото на предложенията за увеличение на ДДС в проценти. И ми прави впечатление следното: bTV цитира анализатора Тихомир Безлов, според когото само от цигарите бюджетът ще загуби около 500 милиона лева. Горе долу колкото се очаква да дойдат от евентуалното увеличение на ДДС на 23%.

Какво излиза: правителството вдига акциза, удря крайния потребител и стимулира контрабандата. В крайна сметка, губи държавата, защото приходите от акциз намаляват. Дупката в бюджета расте и правителството отчаяно решава да вдигне ДДС и пак да удари крайния потребител...за да върне онези 500 милиона, които загуби с вдигането на акциза.

Вие логика виждате ли? Аз никаква. Въпреки знаците за отдръпване от идеята за увеличаване на ДДС, впечатлението за отупване на брашнения чувал се засилва с всяка следваща „антикризисна” мярка на кабинета. Защото контрабадните канали оцеляха при всички правителства на всички партии. Сенчестият бизнес винаги е бил „тъмната страна” на властта и сега „прилапва” все повече от „белите хора” в държавата, които се опитват да оцелеят. На фона на съседите-гърци, които протестират ожесточено срещу орязването на 13-а, 14-а и т.н. заплати, при положение че държавата им е на ръба на банкрута, българският брашнен чувал се оказва направо бездънен. А търпението на гражданите-безгранично.

За съжаление, за разлика от Гърция, България не е член на еврозоната и МВФ и Европейската комисия няма да сложат чатал на врата на правителството, за да го принудят да извърши съкращения на публичните разходи. Затова трябва да го направим ние, гражданите. Единствено ако покажем воля за промяна ще бъдем нещо повече от брашнен чувал, отупван безпардонно от всяка следваща власт.

Въпреки че от известно време не пуша, мислех сутринта да запаля една цигара- за последно. Викам си, като забранят пушенето на обществени места, вече няма и смисъл да се пуши. Пък и, чета оценката на Брюксел за конвергентната програма на кабинета и там пише, че бюджетът разчита много на новия акциз на цигарите. Мисля си, ще взема да си купя една кутия, ама легални, не контрабандни, да подкрепя бюджета. Че премиерът се закани: мерки, мерки, ама ако не сработят, ще вдигаме ДДС-то. Верно, много икономисти критикуваха мерките, че нито са бързи, нито са в помощ на бюджета, но Борисов пак ни изненада: другата седмица щяло да стане ясно за ДДС-то. Ама чакай бе, джанъм, те мерките още не са оразмерени, как разбра, че не действат? Явно вдигането на ДДС-то е неизбежно като смъртта, затова депутатите решиха да си пушим. Какво тук значи някакво си здраве, когато десетки кръчмари ще затворят капанчета и закусвални по морето, стотици хотелиери ще трябва да подбират само туристи непушачи, хиляди хора ще зъзнат по улиците, вместо да кадят кабинетите си. Ще завехнат и контрабандните канали... Всъщност, въпросът изобщо не е в здравето, а в културата. Има нещо нехигиенично в това да си тръскаш по клавиатурата или да седиш в заведение, обвит в облак дим. Също толкова нехигиенчно, колкото да пишеш програмни документи като например бюджети и средносрочни програми, в които да се биеш в гърдите със спорни постижения и обречени намерения. Когато е очевидно, че толкова си омазал бюджета, че няма друг начин да го оправиш, освен с голямата ДДС-секира. Защото голямото бла- бла за ползите от вдигането на акциза на цигарите не даде нито финансов, нито здравен резултат. Също както отменянето на забраната за пушене на обществени места няма да доведе повече клиенти в кръчмите и хотелите, ако сметките им ще са по-високи заради новото ДДС. Знам, че е виновен Станишев, дето не пуши, знам! То от непушачи какво да очакваш, освен да раздадат излишъка за детски градини в безлюдни села. И защо не, след като сега всички знаят за едни договори, излезли от едни чекмеджета в потайна доба. А за ония милиони, раздадени по светло и с апломб, всички са забравили сякаш. Ама както казва Бай Ганьо, имали- дали. Сега няма-ще вземат. А вие запалетет по една цигара, нищо че не пушите. Гледайте да е акцизна и дърпайте дълбоко, да се замаете и да ви стане хубаво. Но не кашляйте-болничните са мръсна дума. Пък и като скочи ДДС-то, няма да ви е до грешни пари за лекарства. Щото, както каза премиерът, някой вече е изпразнил хладилника. Ако ви е гладно, запалете една, помага. И ще си платим-и акциза ще си платим, и ДДС-то, и глупостта. Всичко ще си платим.

Ако у нас си имахме един Ейяфиалайоекул (Eyjafjallajoekull) и той изригнеше ненадейно, би било истинско облекчение за всички. Първо, България ще изчезне от европейската карта моментално и обективно. Без да се налага някой да поема политическа или, не дай Боже, лична отговорност за това. От този факт следва а) Европа си отдъхва и б) България въздъхва (и се закашля от пепелта). Европа си отдъхва, защото пепелта напълно скрива необходимостта да си дава сметка, че България съществува и отгоре на всичко е член на ЕС. За кратко поне, няма да се налага да се чертаят апокалиптични сценарии за бъдещето на Общността с българския принос в нея и особено ако кандидаства и за еврозоната. По европейските летища няма групи възторжени пристигащи, говорещи като че на руски, а всъщност на български диалекти.

В същото време, властите в София също ще си отдъхнат под облака вулканична пепел. Няма кой да пътува, че да се ядосва на летището. Няма кой да пита какъв ни е бюджетния дефицит, че да се червим. Няма кой да критикува съдебната система, че да се налага полицията да нахлува в къщите на хората, за да си пише актив пред магистратите. Никой нищо не вижда и никой нищо не пита, щото кашля. А хората даже и не знаят, че е изригнал вулкан и мислят, че всичко е от „Мариците”. Или от наплива на пернишки турбоголфове към София.

И всъщност никого не интересува откъде е пепелта (освен ако не е от къщата на Биг Брадър, тогава трябва спешно да се пусне телевизора!). Важното е, че под прикритието на (не)обичайния мръсен сумрак ще може да се бият жените, да се краде, да се лъже, да се фалшифицира-въобще, всичко по старому, но на сигурно.

Ако у нас си имахме един Ейяфиалайоекул и той изригнеше ненадейно, бих искала да съм в кратера му. Dust in the wind.

Снимка: http://www.cbc.ca

"......бъдете преблагословени, о вий, Методий и Кирил,  отци на българското знанье,

Репортаж и саботаж за “Премиер на РъБъ” “Премиер на РъБъ” на Иво Инджев събра стотици

 Не мога да хвърля камъка, защото съвсем не съм безгрешна,а и по стечение на обстоятелствата съм все още човек и нищо човешко не ми е чуждо, но.....има хора и действия, които, според разбиранията си, не мога и отказвам да приема.Пак...

„Бойко,събуди се Бойко, май не ще ....“

„Нещо“ твърде интересно се появи на пазара на книги. Един журналист и един ядрен физик се събраха  и на 26-ти април ни вдигнаха адреналина в градинката „Кристал“, пред  паметника-символ на свободолюбив...

 „Влюбена“съм в колата си. 14 –годишно Джипче.

"България се отказва от строителството на АЕЦ "Белене"!" Това е Новината, която обикаля и залива новинарските сайтове и социалните мрежи ФБ и Туитър!

Още докато бяха по-малки дъщерите ми се опитвах да им обяснявам какво е това Животът.  Първото сравнение дойде, когато ги виждах, че се захласваха по дрънкулките и възможностите, които имат приятелите им. Тогава приложих „ П...

Пускам телевизора. Сутрешното предаване на bTV. Прочитам темата: „Приют под прицел”. Снимка на жена, под която разбирам, че говори Милка Гечева, началник на ДНСК – София. Заслушвам се.

За миналогодишния Ден на народните будители се бях вдъхновила и след близо вечер ровене в Google написах ето тези „щуротии”, ако си спомняте: galinabg.blog.bg/politika/2010/10/31/za-buditelite-ne-v-minalo-vreme.627800

  Винаги, като дойдат избори, приятели и познати ми звънят, за да сверяваме часовника.

Винаги съм искала 22-ри септември да бъде Националният празник на България. Денят на Независимостта.

НЕ СМЕ „ИЗЛЕЗЛИ ЗА ГЪБИ”, А ЗА ИЗБОР НА ПРЕЗИДЕНТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ  " До избора на нов Президент на Република България остават 37 дни. Този избор при всяко положение и особено след два поредни мандата на досег...

 Видях този коментар в бележка на Фейсбук-страницата на проф. Димитър Иванов. С негово позволение го публикувам в блога си, защото си мисля, че си струва да се прочете от повече хора. Защото си струва да ни накара да се размислим, ...

"Какво трябва да мотивира младите и образовани хора, за да останат в малките населени места?" Този въпрос зададе на премиера Бойко Борисов студентката по международни икономически отношения Галина Шишкова. Това стана по време н...

 ЕПИЗОД 1: Ако разберете, че съм отишла в ресторант, там съм срещнала американския посланик и ни в клин, ни в ръкав съм му изтипосала на масата сметка със задълженията на страната му,за наем на американските бази у нас, какво ще си ...

"От всички лъжи най-пагубната е онази, с която човек мами себе си. Никой грозник не е прокопсал от възхищението си пред огледалото.  Още по-страшно е,когато един народ се е надвесил над пресъхващия си демографски кладенец и се ...

- .........То общество няма, ние с теб за "гражданско" си говорим - наема по телефона мой познат, с когото не се бяхме чували отдавна и като едни истински политикани от "как си - добре съм" цопнахме в "ситуацията...

Срещнах го преди близо 30 години в центъра на един малък град на България. Бях 13-14 годишна. Не си спомням точно.

През есента на 2006-та година един висш държавен чиновник в България буквално "събра погледите" на електората -данъкоплатец с определената си, от самия него /от техните данъци/, заплата в размер на 7 000 лева. По данни на Нацио...

Искам да бъда японка. Днес в България.  Искам приятелите ми да бъдат "японци".Искам колегите ми да бъдат "японци".

Преди ден ми се обади приятел и под формата на меню ми каза нещо, като "вица на деня": "Какво било актуалното меню в държавата? 

 Когато, през "далечната" 93-та година, пристъпих "прага" на Журналистиката,  в Телевизионния център в Русе, и на "три дена служба" си позволих да критикувам репортаж на колега-репортер, с когото з...

Мълчи ми се.

 Скъпи приятели, пожелавам за всички ви една незабравима и изпълнена с много топлина и обич Рождественска нощ! От сърце желая всички ваши мечти, които ще изречете в 12-тия час, когато Небето ще се отвори,за да изпълни сърцата ни с ...

Аууу, Алексей Петров!

Ето какво пише в Уикипедия-та за Деня на народните будители: " Денят на народните будители е официален български празник, който се чества всяка година на 1 ноември. На него се почита паметта на българските просветни дейци и рев...