Дните минават бавно, струват ми се дълги, монотонни, твърде горещи. Очакването става все по-нетърпеливо, движенията все по-ограничени, сексът почти невъзможен. Никога не съм си представяла, че мога да стоя толкова дълго време без да съм включила на максимална скорост. Добре, че я има инерцията. В момента тя ме води към осъществяване на всички желания. Е, почти всички, както вече споменах. Но и другите, бликащи неуморно, не винаги са осъществими поради разсеяността ми и бързо идващата физическа умора. Нетърпелива да настъпят по-хладните дни, с които ще настъпи и най-голямата промяна в живота ми, запълвам оставащото време с четене на книги придружено от блянове, разходки, на които докарвам грациозна патешка походка, много сън (отново) със страстни и странно шарени сънища, които редувам с дълги часове прекарани в кухнята.

Прекарвам дълги часове в кухнята не защото правя сложни и трудни рецепти, а просто защото сега съм по-бавна. Навеждането до печката всеки път, за да проверя докъде е стигнало печенето, ме затруднява толкова много, че започвам да се осланям единствено на усет и обоняние. Мисля си, че за новия дом (за това ще ти разправям по-нататък) би било чудесно да си взема вградена фурна на нивото на очите. Така без усилия ще наблюдавам как се образува хрупкавата златиста пармезанова коричка върху патладжанените рула.

За идването на по-хладните дни, което е свързано неотлъчно с идването на големия момент ми подсказват и продуктите на пазара. Сладко грозде, от чиято сладост чак се задавям, сладка варена царевица, която обожавам, първите тикви цигулки, които все още искат повече мед при сервиране с пресните орехи… очаквам само из въздуха да се разнесе опушен сладък аромат на кестени и тогава вече ще знам, че лятото се е изнизало. Но преди това са доматите. Както бавно минаващите дни, очакването на доматите Рома ми се стори толкова дълго, че се притесних дали ще успея навреме да взема от плътното им месо, да го концентрирам и да го запазя в ароматизиран с билки зехтин за следващите няколко месеца. Освен за сушене, реших да ги използвам и в доматения сос за патладжанените рула. Дават малко фира, евтини са, плътни са, вкусни са, сладки са. Чесънът ще им донесе дълбок провансалски аромат, а босилекът ще ги опияни с благоуханието си.

Това обаче е само половината ястие, което се влива в леко опушените филии от патладжан, обгръщащи ароматите на смес от сирена. Не твърде солени и прилично миризливи, за мен те са идеалната комбинация със зеленчуците олицетворяващи края на лятото. Комбинация, която несъмнено води до блаженство, с което да задоволя собствените си страсти. Дори нещо повече. Опитвам се да се докосна до всеки един аромат поотделно, да разоблича характера му в единството, да го преоткрия като опиат за сетивата, подобно на ароматите пропили се в кухнята на Роза в „Кухнята на страстта“ или като просто звучащите печени киселици с подсладена сметана от „Угощението на Джон Сатърнъл“, за чиито добър вкус обаче трябва да се погрижиш от избора на плодовете, през бавното им печене на слаб огън (което се оказва тайната за постигане на сладост и мекота) до приготвянето на медената сметана, за което се изисква и стълба.

Големите тайни винаги се крият в малките неща, а любовта към храната е любов към самия живот. Пъстър и сладък като френските макарони на Грейс в книгата „С дъх на чаени листа“, сервирани с горчиво кафе или стипчив зелен чай за да има баланс все пак, също като в живота. Добрият край в тези книги винаги е налице, което не е непредсказуемо от самото начало, но удоволствието от прочитането им идва от начина, по който се говори за храната. Храна, приготвена така, че да предизвиква чувствата, да те кара да изгаряш отвътре, да копнееш и да се влюбиш, както Антъни Капела описва в романа си „Ако искаш да си легнеш с мен…, сготви ми“. Но да възбудиш някого и да го накараш да се влюби са две различни неща. За да се влюби някой в теб „…трябва да му сготвиш нещо съвсем различно, нещо просто, но прочувствено. Нещо, което показва, че разбираш самата му душа.“

С историите в тези книги и с любовта, с която се говори за храната поддържам кулинарния си дух, в момент, в който желанията са силни, но силите не стигат. Ще продължа да се захранвам с „Последният китайски готвач“,  после ще се върна отново в Прованс, а междувременно се потапям в уханията на отиващото си лято, очаквайки да се случи най-хубавото.

Рула от патладжан със сирена в доматен сос

Посочените дози са за 4 порции.

За доматения сос:

• 2 супени лъжици зехтин
• 1 глава лук, нарязана на ситно
• 3 скилидки чесън, нарязани на ситно
• 1 кг домати Рома или други месести домати
• 1 чаена лъжица захар
• 1/2 връзка босилек, нарязан на ситно
• сол и прясно смлян черен пипер

Доматите се срязват на върха с остър нож на кръст. Дълбока тенджера се напълва с вода и се оставя да заври. Подготвя се ледена баня, като голям съд се напълва със студена вода и кубчета лед. Доматите се потапят във врялата вода за 30-40 секунди. Изваждат се с решетъчна лъжица и веднага се поставят в ледената вода. Оставят се там за около минута да се охладят и се прецеждат. По този начин ципата на доматите ще се обели много лесно. Обелват се и се нарязват на дребни кубчета.

Зехтинът се загрява в тенджера на умерен огън. Добавят се лукът и чесънът и се сотират за 4-5 минути докато омекнат. Добавят се доматите, захарта, сол и прясно смлян черен пипер на вкус. Оставят се да заврат и се варят без капак  за 15-20 минути, докато сосът се сгъсти. Отстранява се от огъня и към него се добавя босилекът.

За патлажданените рула:

• 2 средно големи патладжана, нарязани на филии по дължина с дебелина 1 см
• 2 супени лъжици зехтин
• 200 г прясно краве сирене, намачкано с вилица
• 60 г меко козе сирене, нарязано на кубчета
• 1/2 връзка магданоз, нарязан на ситно
• 60 г прясно настърган пармезан
• сол и прясно смлян черен пипер

Филиите патладждан се поръсват обилно със сол и се оставят за 10-15 минути за да се отдели горчивия сок. Измиват се под студена течаща вода и се подсушават хубаво. Намазват се от двете страни със зехтин.

Грил тиган се нагрява на умерен към силен огън. Филиите патладжан се запичат в тигана за 2-3 минути от всяка страна. Готовите патладжани се поставят в съд с капак или се покриват с алуминиево фолио, за да се задушат и омекнат.

В купа се смесват кравето и козето сирена и магданозът. Подправят се с прясно смлян черен пипер на вкус. Също на вкус може да се добави и сол, но аз смятам това за излишно.

В края на всяка филия патладжан се поставя по една супена лъжица от сместа със сирената и се завиват на рула.

Доматеният сос се изсипва в подходящ съд за печене. Върху него се подреждат рулата и се поръсват с пармезан. Запичат се в предварително нагрята фурна на 200°C за 25-30 минути или докато сосът заври, пармезанът се разтопи и придобие златист цвят. Сервират се топли.

Рула от патладжан със сирена в доматен сос е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Ето нещо старо, което обаче никак не е овехтяло. Фунийките с крем са любим сладкиш, макар и да ги приготвям изключително рядко. Имам една рецепта, която винаги следвам и не съм опитвала нищо друго. Рецептата съпровожда комплекта от 25 метални фунийки и според мама е много успешна. Убедила съм се отдавна в това, въпреки че още от първия път когато съм ги приготвяла заменям свинската мас присъстваща в съставките с краве масло и амонячната сода (кой използва това сега!?) с бакпулвер. И винаги след като направя крема си мисля, че крем муселин би бил много по-добър избор. Оставам си обаче само с мисълта и никога не предприех промяна. Запазвам оригиналната рецепта и сега.

Сладкиш „Букли“ е бил известен на домакините от времето на майка ми, струва ми се сега също. Рецептата обаче, явно се е предавала от уста на уста или се сдобиваш с нея само след закупуване на комплекта от металните фунийки. Тази мисъл ме осенява след като прерових всички стари кулинарни книги и след като не намерих никаква следа в тях за този сладкиш. Чудя се защо ги наричат сладкиш. Може би защото не са сладки, а думата петифура е била не толкова непозната, колкото неизползвана по това време. Името „Букли“ също не е много известно, но когато се каже фунийки с крем всеки ще се сети за спираловидно навитите конуси, напълнени с жълт крем. По-притеснителното е, че сега може да се намерят всякакви рецепти за фунийките, но е трудно да се открият самите метални фунийки върху които се навива тестото. Чувала съм, че можело да се направят от капачки за буркани или алуминиево фолио. Не съм опитвала и не мога да дам никакво мнение, но с радост ще приема съвети от практикували по този метод.

Винаги съм смятала, че тези фунийки са празничен сладкиш, а приготвянето им трае цяла вечност. Първо тестото, следва навиване и печене, после кремът с охлаждане на два пъти, после да се напълнят… Е, не е чак толкова дълго, но изчакването им за 24 часа, в които кремът попива в сладкото тесто наистина може да ти се стори твърде дълго. Такива спомени са останали и у Вальо, който си припомни фунийките на неговата баба. За разлика от моите те били двойно по-малки (металните фунийки върху които се навива тестото също били по-малки), но чакането било също толкова дълго. Има защо. Като един от най-вкусните десерти за времето на моето (и не само моето) детство, предпочитам да запазя репутацията му на празничен и сега.

Сладкиш „Букли“ си пожела Румяна.

Сладкиш „Букли“

Тъй като приготвянето и охлаждането на крема за пълнежа на фунийките изисква повече време, добре е изпълнението на рецептата да започне с него . Може да се направи ден предварително и да се охлади добре в хладилник за през нощта.

Напълването на тестените фунийки става след като изстинат. Пълнят се с добре охладения крем.

От крема може да остане известно количество, което може да се използва за допълване на фунийките (прочети в „Сглобяване“) или друг сладкиш.

За най-добър резултат, напълнените фунийки се оставят да престоят 24 часа. През зимата и в по-хладно помещение това може да стане извън хладилник, но в горещо време, фунийките трябва да се съхраняват в добре затворен съд в хладилник, иначе кремът бързо вкисва.

Потапянето на отворения край на фунийките със смлени орехови ядки не се споменава в рецептата, но аз ги помня точно така. Повече орехи – по-добре.

Посочените дози са за 24 броя.

За тестото:

• 2 яйца, със стайна температура
• 200 г захар
• 250 мл прясно мляко, със стайна температура
• 170 г масло, разтопено и охладено
• 1 чаена лъжица бакпулвер
• 800 г бяло брашно
• 1 белтък за намазване
• разтопено масло за намазване на металните фунийки

Фурната се нагрява на 180°C.

Яйцата и захарта се смесват в купа и се разбиват с телена бъркалка. Към тях се добавят прясното мляко и маслото.

Брашното се пресява с бакпулвера. Добавят се към течните съставки и се замесва меко тесто. Тестото се разделя на две равни части.

Всяка част се разточва на правоъгълник, чиято дебелината трябва да бъде около 5 мм.

От правоъгълниците се изрязват ленти с широчина 2 см.

Металните фунийки се намазват с разтопено масло.

Като се започне от острия край на металната фунийка, лентите тесто се навиват спираловидно, като краищата им се застъпват, а острата част се притиска добре за да не се образува дупка.

Цялата повърхност на тестото се намазва с леко разбит белтък. Фунийките се подреждат в тава върху хартия за печене.

Пекат се в предварително нагрятата фурна на 180°C за 35 минути или докато придобият златист цвят на повърхността. След като се извадят от фурната се оставят в тавата да се охладят за няколко минути докато е възможно металните фунийки да се хваната с ръка и се освобождават от тях. Тестените фунийки се оставят да се охладят напълно преди да се напълнят.

За пълнежа:

• 1 л прясно мляко
• 1 ванилова шушулка или 1 супена лъжица ванилова есенция
• 4 жълтъка
• 300 г захар
• 90 г бяло брашно
• 150 г меко масло
• смлени орехови ядки

Прясното мляко се изсипва в тенджера и към него се добавят остърганите семенца от ваниловата шушулка. Загрява се на умерен огън докато започне да завира.

Жълтъците се смесват със 150 грама от захарта и се разбиват с миксер докато се сгъстят и изсветлеят. Към тях се добавя брашното и се разбърква хубаво.

Когато млякото заври на тънка струйка и при непрекъснато разбъркване се добавя към жълтъчната смес. Всичко се връща в тенджерата, която се слага на умерен към слаб огън. Сместа се разбърква непрекъснато с телена бъркалка за 5-6 минути или докато заври. Вари се 2-3 минути без да се прекъсва разбъркването. Оставя се да се охлади напълно като се разбърква от време на време.

Когато кремът се охлади, маслото и останалите 150 грама захар се разбиват на пухкав крем. Добавят се към млечния крем и се разбъркват до хомогенезиране. Ако се използва ванилова есенция, тя се добавя на този етап. Кремът се покрива със стреч фолио и се охлажда в хладилник за 4 часа.

Сглобяване: Охладеният крем се поставя в сладкарски пош с широк кръгъл накрайник. На снимката долу се вижда, че използвам накрайник „отворена звезда“, тъй като имах намерение половината от фунийките да оставя непотопени в орехи, но после се отказах от тази идея. Може да се използва и найлонов плик, който се напълва с крема, а после едното връхче се отрязва с ножица. Приставките не са задължителни.

Охладените тестени фунийки се напълват с крем и се оставят по възможност подпрени вертикално за да не изтече кремът докато престояват. Когато престоят известно време, част от крема попива в тестото и това оставя следа като се вижда хлътване в отвора на фунийката. Може да се допълни с още крем.

Отворът на всяка напълнена фунийка се потапя в смлени орехи.

Оставят се да престоят за 24 часа преди консумация.

SOS – Сладкиш „Букли“ или фунийки с крем е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Примамлив златист цвят, месести и сочни. Представих си ги обвити в ароматен зехтин и сладък лук. Ненатрапчив, леко солен вкус на прясно козе сирене, напев на полска мащерка и зелени връхчета от магданоз. Устата ми се напълва със слюнка, усещам брашнената коричка на изпеченото тесто, а капка от соковете на плънката в него се стича бавно към брадичката. Този блян ме следваше няколко дни, докато разбера, че тази картина не може да отмине просто така, не може да остане само във въображението ми. Тя трябва да се вкуси.

От няколко дни се заглеждам в гъбите, които се предлагат на пазара. Като че ли не си падам особено много по гъби. Дори избягвам ястия с гъбени сосове, у дома не съм приготвяла гъби не помня от кога, навън поръчвам рядко и избирателно. Не знам откъде е тази особеност в мен. Не е като да не съм ходили в гората за гъби като дете и да не сме намирали ароматни манатарки. Не е като да не съм се радвала на всяка открита бяла шапчица в изсъхналата купчина оборска тор, изхвърлена в самия край на селото. Не е като да не съм се наслаждавала на панираните от мама пърхутки или пролетната супа от челядинки. Ох, челядинки! Може би тях много ги обичам. Обаче не съм яла, пак не помня откога.

Продължавам да разглеждам гъбите, този път твърдо решена да си тръгна с някакво количество от тях. Очите, обонянието ми и някакъв внезапно придошъл усет ме подканят към онзи жълтеникав цвят, който вече си представих в тигана като примамлив и златист, с блестящи капки зехтин и аромат на горски мъх и сухи листа. Устата ми отново се напълва със слюнка. Взимам от гъбите и в емоционален пристъп им се радвам като на открито само от мен съкровище. Грабвам и една китка магданоз, от най-пресния с вирнати клонки, изглеждащи в моите очи щастливо, сякаш предусетили намислената комбинация.

Докато приготвям тестото за тортилите се изпълвам с нетърпеливо очакване, което за радост не трае дълго. Сотирам гъбите и лукът, обличам ги в аромати на мащерка, чесън и вино, и придавам лека пикантност с прясно смлян черен пипер. Тортилите стават една по една, но бързо за около две-три минути всяка, подготвям сиренето и нарязвам магданоза на едро. Искам да почуствам хладния аромат на пресните листенца върху топлите гъби.

От разнеслите се ухания едва се сдържам докато правя няколко финални кадъра. Хм, Вальо също. Идва ред на очакваната наслада. Въображението от вкусове и аромати се превръща в реалност върху небцето. Капка от соковете на плънката се стича по брадичката ми. Този път наистина.

Пшенични тортили с гъби пачи крак и козе сирене

Рецептата за пшенични тортили е адаптирана от tasteofhome.com

Посочените дози са за 4 порции.

За пшеничните тортили:

• 170 г бяло брашно
• 1/4 чаена лъжица сол
• 1 супена лъжица зехтин
• 100 мл вода, със стайна температура
• бучка масло за тигана

В купа се смесват брашното и солта. Добавят се зехтинът и водата. Замесва се меко тесто. Меси се върху леко набрашнен работен плот за 10 минути докато стане гладко и еластично. Покрива се с кухненска кърпа и се оставя да почине за 10 минути.

Тестото се разделя на 4 равни части. Оформят се на топки. Всяка топка се разточва на кръг с диаметър 18 см.

Широк тиган с незалепващо покритие се нагорещява на умерен към силен огън. Дъното се намазва с малко масло. Слага се един разточен кръг тесто и се запича за около минута – две докато придобие цвят от долната страна и се надуе от горната. Обръща се от другата страна и се запича за още около минута. Пренася се в затоплена чиния и се покрива с кухненска кърпа за да не изсъхва и да стои топла. Така се приготвят и останалите три разточени кръга, като преди да се сложат в тигана, дъното му се намазва с малко масло.

За плънката:

• 1 глава лук, нарязана на ситно
• 2 скилидки чесън, нарязани на ситно
• 200 г гъби пачи крак, добре измити и хубаво подсушени
• 1 супена лъжица зехтин
• 1 супена лъжица масло
• 50 мл сухо бяло вино
• 1 чаена лъжица нарязана прясна мащерка
• 1/4 връзка магданоз, нарязан на едро
• 180 г кремообразно козе сирене

По-големите гъби се нарязват на две или четири, така че всички да бъдат с еднакъв размер.

Широк тиган се нагрява на умерен огън. Добавят се зехтинът и маслото. Изсипват се гъбите и се сотират за 2-3 минути. Добавя се лукът и заедно с гъбите се готви за още 2-3 минути докато гъбите започнат да придобиват цвят, а лукът омекне. Към тях се добавят чесънът и мащерката. Разбъркват се 2 минути докато отделят ароматите си. Изсипва се виното и се оставя да заври. Вари се няколко минути докато течността се изпари и гъбите останат на мазнина. Посоляват се със сол и прясно смлян черен пипер.

Сервиране: Върху всяка тортиля се разпределя по 1/4 от гъбената смес. Поръсват се с раздробеното козе сирене и нарязан пресен магданоз. Тортилите се загъват на две или се навиват на руло. Сервират се веднага.

Пшенични тортили с гъби пачи крак и козе сирене е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

За кроасаните мога да говоря само с любов. Несъмнено тези хрупкави и въздушни кифли са любими на всички и се асоциират с Франция и най-вече Париж. Истината е, че произходът на кроасана е виенски, а по-късно френските пекари обогатяват тестото и усъвършенстват технологията, с което кроасанът става популярен френски продукт. Техниката, при която се получават хиляди слоеве тесто е същата като при бутер тестото. Разликата е в добавянето на мая и прясно мляко, а понякога и яйце. Тестото за кроасани има сходство и с датското тесто, но то е малко по-малко утежнено от животински протеини и мазнини. Ако трябва да му намеря място измежду споменатите два вида хилядолистни теста, то бих го сложила точно по средата.

Август месец вероятно е най-неподходящият месец от годината, в който да се занимая с приготвяне на хилядолистно тесто. Високите температури биха отключили много проблеми в процеса на приготвянето му, затова е добре да се работи на 18-20 градуса достигнати с климатик или в друг случай рано сутринта, с по-дълга почивка на тестото в хладилника. Тази немаловажна подробност никак не ми попречи да осъществя видео-рецептата точно сега – през горещия август и причината за това е именно месец август. Месецът, който минава лежерно, обикновено във ваканция с късно ставане, с късна закуска и дългоочаквано бездействие. Месецът, в който от няколко години насам закусвам с кроасани по време на лятната ваканция, където и да отида. Сега обаче никъде няма да ходя, но споменът за августовските кроасани е здраво загнезден в съзнанието ми. От няколко седмици, по-скоро откакто си стоя у дома, не само че редовно започнах да приготвям закуска през уикендите, но превръщам тази закуска в ритуал от спомените през августовските ваканции. Приготвям и консумирам храната бавно, наслаждавам се на всяка минута, защото не бързам за никъде, утре също няма да бързам, вдругиден също. Без да бързам намирам време за всичко, което ми се е искало някога да направя. Бременността изглежда ми помага за това.

Ако вече имаш опит с бутер тесто, значи и това за кроасани няма да те затрудни. Добавената мая в него дори прави нещата по-лесни. Но дори и така, трябва да се спазят няколко важни инструкции, за да не бъде процесът на приготвяне муден и трудоемък, а резултатът накрая  да бъде добър. Ето и тях:

1. Тестото трябва да бъде меко, но стегнато и да не лепне. Глутенът, който се образува от месенето, спомага за това, както и за еластичността на тестото.

2. За да се точи лесно без да се прилага излишен натиск върху тестото, за да не се разкъсва тестото и за да не избива маслото от него, то тестото и маслото трябва да бъдат с еднаква температура. Маслото не трябва да надвишава 18°C, като оптималната му температура за добра работа е 16°C.

3. При по-топло време е необходимо стайната температура да се сведе до около 20°C. В противен случай маслото бързо ще омекне и ще избие на повърхността при разточването. Ако е необходимо, времето за почивка на тестото в хладилника се увеличава, докато маслото стегне достатъчно. Ако маслото започне да избива на повърхността при разточването, калъпът тесто се връща в хладилника докато маслото стегне.

4. При всяко разточване може да бъде необходимо работният плот и точилката да се поръсят с брашно, за да се предотврати залепване. При сгъването на тестото, обаче полепналото брашно се изчетква старателно от тестото.

5. След като се оформят кроасаните и преди да се изпекат, задължително се оставят да втасат.

6. И последно, но най-важно – внимателно запознаване и следване на инструкциите в рецептата.

Навярно ще откриеш разлика в домашно приготвения кроасан от тези, които се продават във френските или австрийсксите пекарни. Това е нормално, предвид различията в технологията за масово производство (дори да се водят ръчно правени, за тях се използват машини, най-малко за омесването, разточването и сгъването), както и от различията в продуктите, които се използват, включително добавки, които допринасят за по-въздушно тесто, което запазва обема си по-дълго. По-скоро, ако някой ми повдигне въпрос за тази разлика, съм склонна просто да му отговоря: „Добре дошъл в реалността!“ Също така приготвените и изпечени кроасани у дома изсъхват много по-бързо и са най-добри за консумация веднага след като се извадят от фурната. След всичко, което изредих изглежда много по-лесно да отскочиш до близката пекарна. Да, така е. Но ако искаш да контролираш съставките на храната, която консумираш и разбира се ако обичаш да приготвяш храната си сам, прочети рецептата и изгледай видеото, което с Вальо подготвихме. Процесът може да отнеме време, но е лесен.

Кроасани

Адаптирано от книгата French Cooking: Classic Recipes and Techniques.

Посочените дози са за 8-10 кроасана.

Продукти:

• 250 г бяло брашно
• 1 чаена лъжица сол
• 2 супени лъжици захар
• 3 г суха мая за хляб
• 150 мл прясно мляко, със стайна температура
• 150 г масло, леко размекнато
• 1 жълтък смесен с 2 супени лъжици прясно мляко за намазване

Маята се разтваря в прясното мляко.

Брашното и солта се пресяват в купа. Смесват се със захарта. Добавя се разтворената мая в прясното мляко и се разбъркват с дървена лъжица или на ръка докато се образува тесто. Тестото се прехвърля върху леко набрашнен работен плот и се меси 4-5 минути докато стане гладко и еластично. Оформя се на топка и се поставя в намазана с растителна мазнина купа. Купата се покрива със стреч фолио или кухненска кърпа. Тестото се оставя да втаса на топло място за около 40 минути или докато удови обема си. (През лятото стайната температура е добра среда за втасване на тестото. В друг случай трябва да се осигури температура от 25°C-30°C.) След като тестото втаса се премесва за кратко. Увива се в стреч фолио и се охлажда в хладилник за 30-40 минути.

Маслото се поставя между два листа стреч фолио и с помощта на точилката се изтънява, като му се придава квадратна форма. Охлажда се в хладилник наравно с тестото или докато вътрешната му температура достигне 16°C-18°C. Маслото трябва да е добре охладено, но не много твърдо. Преди да се пристъпи към разточването и сгъването, тестото и маслото трябва да имат сходна температура.

Охладеното тесто се поставя върху леко набрашнен работен плот. Четирите му края се разточват с точилка, като на тестото се придава форма кръст. Средата на кръста трябва да бъде малко по-дебела от разточените краища.

В средата на кръста се поставя квадратът масло, освободен от стреч фолиото. Четирите края на тестото се загъват последователно върху маслото, така че да се образува калъп. Излишното брашно полепнало по тестото се почиства. Внимателно и без излишен натиск калъпът се разточва на правоъгълник, чиято дължина трябва да бъде три пъти повече от широчината му. Движенията с точилката при разточването са само напред-назад. Оформения правоъгълник се сгъва на три като писмо, като техниката може да се проследи във видеото. Излишното брашно полепнало по тестото се почиства. С това е направено първото сгъване на тестото. Увива се в стреч фолио и се охлажда в хладилник за 30-40 минути.

За второто сгъване тестото се освобождава от стреч фолиото и се поставя върху леко набрашнен работен плот, така че сгънатите краища да се виждат фронтално. Калъпът отново се разточва на правоъгълник, като движенията с точилката са само напред-назад. Правоъгълникът се сгъва на три като писмо. Излишното брашно полепнало по тестото се почиства. С това е направено второто сгъване. Тестото отново се увива в стреч фолио и се охлажда за 30-40 минути.

Процедурата по разточване, сгъване и охлаждане се повтаря още четири пъти, с което на финал ще има шест прегъвания. Внимава се преди всяко разточване калъпът да се постави така, че сгънатите краища да се виждат фронтално. Брашното, което полепва по тестото се почиства при всяко сгъване. Ако от тестото в даден момент започне да изтича масло, то веднага се връща в хладилника и се охлажда докато маслото стегне. Продължава се работа с повече внимание.

След последното сгъване тестото се охлажда за минимум 30-40 минути или се оставя в хладилник за през нощта. Докато се охлажда ще бухне леко.

Кроасаните се оформят като калъпът тесто се поставя върху леко набрашнен работен плот, отново със сгънатите краища фронтално. Калъпът се разточва на правоъгълник с дебелина около 5 мм. От правоъгълника се изрязват триъгълници чиято основа е около 10 см, а страните около 15 см.

Взима се един триъгъник и леко се разтяга с пръсти. Средата в основата на триъгълника се срязва на 2 см. Това ще помогне да се изтъни полумесеца за по-равномерно изпичане във вътрешността му. Като се започне от основата на триъгълника той се навива на руло до острия му край. Краищата на оформеното руло се сгъват леко навътре, така че да се образува полумесец. Така се приготвят и останалите триъгълници. Подреждат се в тава върху хартия за печене, покриват се хлабаво със стреч фолио или кухненска кърпа и се оставят да втасат за около 40 минути.

Междувременно фурната се нагрява на 180°C. Жълтъкът и прясното мляко се разбъркват и с помощта на четка се намазват втасалите кроасани.

Пекат се в предварително нагрятата фурна за 25 минути или докато бухнат и придобият златист цвят. Сервират се веднага.

Следва видео рецепта, която е за визуализация на процесите. Видеото и субтитрите към него не омаловажават прочитането на рецептата и инструкциите към нея преди пристъпване към приготвяне на кроасаните.

Как да си направя кроасани + видео е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Най-добрата храна за мен през лятото са плодовете. За закуска, за обяд (сериозно, аз мога да обядвам само с плодове), за десерт. Изобщо, през целия ден мога да ям плодове. Тази моя отличителна черта се запазва и по време на бременността, за което много, ама много се радвам. Продавачът на пазара, от който най-често купувам плодове се изумява с какви количества си тръгвам от тарабата му и се шегува, че това бебе (моето де) си отяде на плодове. Един ден пък реших да отида на Женски пазар и предвид сравнително по-ниските цени на плодовете спрях да пазарувам в момента, в който започнах да се осъзнавам, че не мога да се върна сама с толкова торби. Всъщност, успях, но една баба в трамвая не пропусна да изкоментира, че имам торби и на ушите си.

Второстепенна роля в ежедневното меню заема сладоледът. Другата подходяща, любима храна/десерт за лятото. За разлика от плодовете, обаче него се опитвам да го огранича, предвид празните калории, които ми дава, въпреки удоволствието от консумирането му. Не, в никакъв случай не бих се отрекла от сладоледа, просто сега не мога да му устоя, а не бива да прекалявам. Някои храни просто ме привличат като магнит, особено захарта. Това като че ли не е черта от бременността. Както и да е.

Намирам начин да комбинирам двете любими летни храни и винаги съм смятала, че няма по-хубаво от това да приготвя желаното нещо сама. Съвсем нямам намерение да гарнирам кутия ванилов сладолед с малко нарязани плодове и сметана, въпреки че това е най-лесната и мързелива алтернатива. Имам намерение да приготвя нещо повече от това, което заедно с плодовете да създаде свой неповторим вкус и колорит.

Сладоледена терина

За този десерт използвам две смеси за сладолед, едната от които е с плодове, а другата с шамфъстък. За по-интензивен вкус и цвят в сладоледа с шамфъстък добавих крем (паста) от шамфъстък, която Ники ми донесе от Милано.

Посочените дози са за форма с вместимост 1.700 л. От това количество може да се сервират 10-12 порции.

Терината се състои от:

1. 1 доза сметанов сладолед с нектарини и малини (рецептата по-долу)
2. 300 г сладолед с шамфъстък + 50 г крем от шамфъстък
3. 140 г какаови бисквити, натрошени на едро
4. допълнително нектарини, малини и шамфъстък за сервиране

За сметановия сладолед с нектарини и малини (1 доза):

• 400 г заквасена сметана
• 250 г кафява пудра захар
• 200 мл животинска сметана, не по-малко от 30% масленост, добре охладена
• 300 г нектарини, нарязани на дребни кубчета
• 200 г малини

Заквасената сметана и пудрата захар се разбиват с миксер или телена бъркалка докато се образува гладък крем.

Течната сметана трябва да бъде добре охладена и масленост над 30%, за да се разбие хубаво. Разбива се с миксер на не много стегнат крем. Добавя се към заквасената сметана със захарта и се разбърква с шпатула докато сместа стане еднородна. Накрая се добавят плодовете и внимателно се разбъркват в сместа с шпатула докато се разпределят равномерно. Не е необходимо да се оставя да стяга преди сглобяването на терината.

За сладоледа с шамфъстък:

Имах предварително направен сладолед, затова го оставих на стайна темпепартура да се отпусне леко и го смесих с крема от шамфъстък.

Когато сладоледът се приготвя на момента е необходимо да се остави в камерата на хладилника за около 4 часа докато започне да стяга, преди да се сглоби терината с него.

Сглобяване:

Подготвя се съд с форма на терина с вместимост 1.700 л или повече. На дъното на съда се разпределят половината от натрошените бисквити. Върху тях се изсипва половината от сметановия сладолед и се заглажда по цялата повърхност. По средата се слага цялото количество от сладоледа с шамфъстък и се разпределя равномерно. Върху него се изсипва останалата половина от сметановия сладолед. Най-отгоре се поръсва с останалите какаови бисквити.

Терината се слага във фризера и се оставя да престои една нощ.

За да се обърне в сервизна чиния или поднос, терината се потапя за кратко в топла вода, за да се отлепят страните от съда. Ако терината няма да се сервира цялата наведнъж не е необходимо да се обръща, а може да се срежат в съда и извадят необходимия брой парчета. При сервиране може да се гарнира с допълнително плодове и шамфъстък.

Сладоледена терина е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

От онези хора съм, където като си наумят нещо и не мирясват докато не го свършат. Изключения са случаите, в които започвам да се отегчавам по една или друга причина, отключила липса на интерес и умора от (не)случващото се. Откакто съм започнала да водя този блог се опитвам да приготвя терина от патешки дроб (патешки, защото у нас няма гъши), която да отговаря на критериите на френските шеф готвачи, която да се готви на ниска температура, на водна баня и за кратко време, която да достигне в края на готвенето поне 50°C в центъра си и която в крайна сметка да е годна за ядене. Никога не съм имала проблем с пастетите, като например предложението на Плачута, но винаги до сега съм се спъвала при приготвянето на класическа терина от цял патешки дроб или поне никога не ми се е получавало добре от първия път.

Патешкия дроб не е никак евтин продукт, нито пък ми се струва подходящ за всекидневно хранене, колкото и гурман да си падаш, затова опитите ми продължиха сравнително твърде дълго във времето, докато открия моята рецепта. Освен, че обичам да си угаждам с храната, тази продължителност без да се напрягам много явно е още една причина да не съм се отчаяла все още. По някаква друга причина, точно сега разполагам с толкова патешки дроб, с колкото мога да изпълня редица експерименти докато се случи съвършенството. Този път не ми отне много време, вероятно защото вече бях научила няколко незаменими урока от предишната си практика, но това не пречи да се старая занапред да бъда по-добра от сега. В крайна сметка получих задоволителен резултат и вече съм много по-наясно със случващото се в процеса на приготвяне.

За това отдавам чест и на списание „Меню“, което преди време организира един курс на тема гъши дроб с лектори шеф Ивелина Иванова и шеф Димо Димов, който се слави като българския корифей на гъшия дроб. Несъмнено научих много от двамата, но исках да направя това, което ме мъчеше отдавна. С неохота установих, че колкото и да се мъча не мога да постигна вътрешна температура на терината от 50°C, за време от 25 минути, която да е готвена на 75°C. Не знам как се справят с това Пол Бокюз или друг френски кулинарен гуру, описал рецептите си за ентусиасти като мен. Открих, че при печене на водна баня и на температура под 100°C, времето трябва да бъде доста по-дълго от половин час. Време, в което вътрешната температура на терина да се вдигне достатъчно, че дробът да се сготви без да стане само на мазнина. Друго съществено е доброто почистване от кръвоносните съдове, колкото и досадна задача да е това. Достатъчното овкусяване на дроба преди печенето ще гарантира за добър вкус накрая, без риск от блудкав и безличен дроб. Накрая, за да стане още по-дълго и нетърпеливо, е хубаво терината да престои в хладилник поне 2-3 дни след приготвянето, за да се обединят ароматите и отчасти, струва ми се да се досготви патешкия дроб. Това последното го установявам за пореден път – имам чувството, че при известно престояване на терината след сготвянето ѝ, дробът става много по-добър отколкото ако се консумира веднага след охлаждането.

Както във всяко ястие и тук се търси баланс, но намирам за леко иронично късия списък със съставки в рецептата за класическа терина от патешки/гъши дроб и дългия технологичен процес, който се изисква от времето за размразяване на дроба до момента, в който мога да го вкуся. Изглежда на един дроб не му трябват много добавки, но с избора на следващите се оформя баланса, който се търси. Хубава морска сол, прясно смлян черен или бял пипер, сотерн или арманяк са неговите спътници в една класическа рецепта. Арманяк така и не открих, но и не потърсих на всички възможни места, затова пък разнообразие от сотерн не липсва. Издържам до край класическите комбинации и предлагам терина с френска багета. След като опитам филия хляб с парче от дроба забравям за дългото чакане и неуспешните опити, а единственото което още ми трябва е чаша с малко сотерн. Съвсем малко, като за мен в този момент от живота ми. За теб може и повече.

Класическа терина от патешки дроб

Основни техники и рецепта взаимствах от книгата French Cooking: Classic Recipes and Techniques и epicurious.com

Посочените дози са за 1 терина или 8-10 порции.

Продукти:

• 2 средно големи патешки дроба, около 1,100 кг.
• френска морска сол
• прясно смлян черен пипер
• 80 мл сотерн

Избира се съд с форма на терина с обем 1.500-1.700 мл. Подготвя се импровизиран капак от подходящ материал (използвах много твърд картон), който се изрязва по отвора на съда и се увива с алуминиево фолио. Подготвят се и няколко тежести, които могат да бъдат пълни консерви, бутилки или буркани.

Дробът се размразява в хладилник, а след това се темперира до стайна температура.

Фурната се нагрява на 90°C.

Дробът внимателно се почиства от кръвоносните съдове, като се внимава да запази максимално целостта си. Посолява се от двете страни със сол и прясно смлян черен пипер.

На дъното на терина се изсипва малко от сотерна. Подрежда се една част от дроба, като се притиска плътно. Малки части, които са се отделили от дроба при почистването му се използват за уплътняване на места, където е нужно. Дробът се полива с малко сотерн и отгоре се поставя останалият дроб. Внимава се да не остават празни пространства между парчетата. Най-отгоре се излива останалият сотерн.

Върху дроба се поставя лист стреч фолио, което да го покрива плътно.

Подготвя се дълбока тава, в която се поставя сгъната кухненска кърпа или вестник. Те имат за цел да изолират терината от пряка топлина от долната страна. В противен случай дробът, който се намира отдолу ще се сготви по-бързо. Върху кърпата се поставя терината. Тавата се налива с толкова топла вода, че да покрие терината на половина от височината ѝ. Слага се на средна скара в предварително нагрятата на 90°C фурна и се пече за 1 час и 30-40 минути. Вътрешната температура на терина трябва да достигне 49°C и да не надвишава 57°C.

Тавата с терината се изважда от фурната. Терината се отстранява от тавата с водната баня. Кърпата (вестникът) се отстраняват и водата се излива. Терината се връща в тавата. На видеото използвам друга тава, в която поставям сготвената терина. Целта на тавата е да събере евентуално разлята мазнина, когато дробът се притисне с тежестите. Ако това се случи, разлятата мазнина се връща отново в терината. Фолиото от терината се отстранява. Приготвения импровизиран капак се поставя върху дроба. Отгоре внимателно се поставят тежести, така че капака да притисне максимално дроба, а мазнината да избие на повърхността. Оставя се така на стайна температура за 20-30 минути. След това тежестите и капака се отстраняват. Терината се покрива с алуминиево фолио и се оставя в хладилник за минимум 12 часа. За това време дробът и мазнината ще стегнат, но за мен е крайно късо време за да бъде терината готова за консумация. Препоръчвам охлаждането да стане за 1 ден, а най-добре да се консумира след 2-3 дни.

Преди сервиране терината се потапя в съд с гореща вода, за да може дробът да се отлепи по-лесно от съда. Друг начин е да се мине с топъл нож по периферията за да се отлепи дроба от стените на съда. Терината се обръща върху сервизна чиния.

Ако терината няма да се сервира цялата наведнъж, а ще се консумира по малко за по-дълго време, то не е нужно да се обръща в чиния, а може необходимото количество да се отреже вътре в съда, като останалото остане в него. Мазнината, която е на повърхността ще предпази дроба от окисляване и ще го запази за по-дълго време.

Терината се сервира с френска багета, друг бял или ръжен хляб. Пресни плодове като смокини, череши и круши, сладка от тях или от дребни червени плодове, както и карамелизиран лук или ябълки са добра комбинация с дроба.

Следва видео рецепта, която е за визуализация на процесите. Видеото и субтитрите към него не омаловажават прочитането на рецептата и инструкциите към нея преди пристъпване към приготвяне на терината.

Класическа терина от патешки дроб + видео е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Остава още малко време до края на сезона на черешите и не искам да ги изпусна за тази отдавнашна идея, в очакването им догодина. Комбинацията на соса с патешко е наистина прекрасна, а и самото приготвяне на гърдите е бързо и лесно. Последните две думички напоследък използвам често, но не защото го целя, а защото така се получава. Въпреки че сега (по някакво подразбиране) се очертава да имам повече свободно време от преди няколко месеца, бързите ястия настъпиха непринудено в кухнята ми. Човек съм, за който почивката се изразява в активност свързана с любимото хоби, но вътрешното ми усещане ме подтиква да избирам не толкова трудоемки рецепти. Може би и сезонът предразполага за това. Лято е все пак, предпочитам да се разхождам повече, да намеря забавно четиво докато наистина си почивам или съвсем наистина да помързелувам. Сега ми е паднало.

И тъй като всички навсякъде търсят бързи и лесни рецепти, които обаче да бъдат както вкусни, така и добре изглеждащи, смятам това предложение за идеално. Балсамовата редукция отнема около 20 минути, а междувременно могат да се приготвят гърдите, така че да има време и да починат преди да се разрежат. Допълвам месото със зелена салата, за да не утежнявам лятната вечеря и сега само мога да си мечтая за чаша охладено розе. А как само ми липсва! Забравих вкусът на виното, забравих за свежия му дъх през лятото, а парливото усещане от алкохола заменям с досадни и имам чувството вечни киселини. Не е приятна тази работа (нито киселините, нито ограниченията на божествената напитка), затова който обича вино да пие и за мен. После ще го черпя аз.

Патешки гърди с балсамова редукция с череши

Редукцията с череши е адаптирана от buzzle.com

Посочените дози са за 2 порции.

Продукти:

• 2 броя патешки гърди с кожа
• сол и прясно смлян черен пипер
• 250 мл балсамов оцет
• 1 супена лъжица мед
• 100 г обезкостени череши

В малка тенджерка се смесват балсамовият оцет и медът. Загряват се на умерен огън докато медът се разтопи и сместа заври. Вари се 18-20 минути или докато се получи консистенция на сироп. Тогава се добавят обезкостените череши и се готвят 8-10 минути. Редукцията се отстранява от огъня и се оставя да се охлади.

Патешките гърди се размразяват ако са замразени, измиват се под студена течаща вода и се подсушават. С остър нож се правят няколко разреза върху кожата във формата на решетка. Посоляват се от двете страни със сол и прясно смлян черен пипер.

На среден към силен огън се загрява тиган с незалепващо покритие. Гърдите се слагат в тигана с кожата надолу. Не е необходимо да се добавя мазнина в тигана, тъй като кожата ще отдели достатъчно. Гърдите се запичат за 6-7 минути, обръщат се от другата страна и се готвят още 4-5 минути. Изваждат се от тигана в затоплена чиния и се оставят за 5 минути, покрити хлабаво с алуминиево фолио. Нарязват се на тънки парчета. Сервира се с балсамовата редукция с черешите и овкусена зелена салата.

Патешки гърди с балсамова редукция с череши е публикация на Йоана Петрова от блога Кулинарно — в кухнята с Йоана

Thanx a lot 4 da inspiration 2 exclusivelydev.wordpress.com

Угаснаха у мене всякакви надежди, че дори “младите, красивите” и свободомислещите, т.е “интернет хората” у нас се борят срещу някакво статукво. Угаснаха, след като няколко души, които отдавна уважавам като автори и блогъри и, чиито имена няма да споменавам, се обявиха пряко и открито в подкрепа на Реформаторския блок (или блог). Казвам ти, куме, сещай се, снахо!

Угаснаха, защото уважавам правото на всеки да има политически пристрастия, но сериозно се бях подлъгал (никой не ми е виновен), че поне веднъж, поне този път “цветът на нацията”, демек младите и прогресивните, т.е мислещите и информираните, са навити да направят нещо срещу “статуквото”.

А те ми заговориха за Реформаторски блок (или блог). И люлякът ми замириса…на гнило.

Замириса ми, защото дори някакви “реформатори” да спечелят, това няма да промени статуквото.

С нищо.

А именно:

В законодателния орган, т.е там, където се коват правилата, по които трябва да живея, ОТНОВО ще ме „представляват” хора, които аз няма да познавам и, които не съм посочил да ме представляват там. Това, че те сами ОТНОВО ще се редят ПОМЕЖДУ СИ в някакви листи никак, ама никак не означава, че ще имам някакъв реален избор, сещай се куме, хващай ми го, снахо! Това, залагам си душата, отново ще са хора, които ще се кълнат в някаква идея, но без да носят никаква (нито лична, нито наказателна, а само “морална”) отговорност за своите решения, действия, изказвания, гласувания, но отново ще определят моята съдба, правилата, по които трябва да живея и СМЕТКАТА ИМ ОТНОВО ЩЕ ТРЯБВА ДА Я ПЛАЩАМ АЗ.

Това отново ще са хора, които ще ми пробутват идеали и обещания за бъдещето срещу съвсем реални пари СЕГА. Моите пари. Сега. Съжалявам, обаче моите пари вече свършиха. Реформаторите ще трябва да си намерят друг, по-надежден източник на доходи, който да се обезпечава с нещо по-ценно от обещания в свободен текст, качени върху свободната платформа Blogger.

Много вероятно е да се гласува за тях и с това статуквото с нищо да не се промени, т.е по закон те (или които и да било други) пак няма да могат да носят отговорност за решенията, които гласуват, за изказванията, които правят публично и за всичко останало…дори тези решения / изказвания / гласувания да са престъпни за нацията и да противоречат на обществения (и на избирателския ми, уж суверен) интерес.

Съжалявам, че толкова често ви повтарям едно и също, но доста често вече преживявам една и съща (повтаряща се) реалност, а сега виждам как дори мислещи хора са погълнати от следващия й вариант, така че се налага…

По закон тези хора (които и да са те, разберете – нямам политически пристрастия!!!) отново ще имат имунитет, докато ни „представляват” – това значи, че отново ще могат да им се разминават всякакви престъпления, дори престъпления, които нямат нищо общо с властта…

По закон, който самите те ще пишат, ако им позволите, тези хора отново няма да носят никаква отговорност за престъпления по служба, т.е. отговорни ще са за злоупотреба с властта точно толкова, колкото чистачката в министерството – за решенията на министъра.

На вас оставям да разчитате на чистия им морал и да им давате всичките си пари в замяна. Айм аут ъф дис гейм.

По закон, който те самите ще пишат, ако им позволите, тези хора (които и да са те) отново ще декларират нещо в някакви декларации, но отново ще липсват последствия, ако сгрешат, защото просто няма да има кой да ги санкционира. Хората, които ще трябва да ги санкционират по закона, който те самите ще пишат, отново ще са на заплата при тях…

По закон тези хора отново ще си поделят гласовете на техни конкуренти, които не са успели да съберат достатъчно подкрепа на изборите и така легално ще „представляват” във властта дори хора, които са гласували против тях. Просто системата е такава.

По закон тези хора отново ще получават пари директно от хазната, т.е от твоя и от моя джоб, за да правят всичко изброено по-горе (т.е каквото си поискат), а единственият им “коректив” ще бъде отново “моралната” отговорност.

По закон ние, избирателите, отново няма да имаме правото да ги отзоваваме (които и да са те). Ще имаме правото само да подскачаме по площадите. Както винаги. Защото те няма да носят друга отговорност, освен “морална”, за действията си.

Ако все още вярвате, че в политиката има място за морал при тези правила, то аз съм готов да ви заплюя в лицето и да ви нарека олигофрени. “Контролът е висша форма на доверие”. Ние, обаче, няма да имаме никаква форма на доверие над своеволията на тези хора, които да са те. Разберете, че не изпитвам конкретни политически симпатии, нито антипатии. Просто системата ще си остане същата и гласоподавателите ще го духат. Както винаги.

По закон Те отново ще са хората, които ще пишат закона (не гласоподавателите, ъф корс).

Съжалявам, че толкова често ви повтарям едно и също, но доста често вече ми се налага да живея в една и съща (повтаряща се) реалност, а сега виждам дори как мислещи хора са погълнати от следващия й вариант, така че се налага…

Които и да са Те, практически ОТНОВО НЯМА ДА МОГАТ ДА БЪДАТ подвеждани под отговорност – за нищо – ще липсва и механизъм за тяхното отзоваване – дори от избирателите, които са ги избрали да ги “представляват” във властта. Както винаги. Но властта си остава и срещу нея трудно се спори, дори да изтъркаш 4 чифта нови обувки върху жълтите павета.

Сега по-умните от вас сигурно ще ме попитат какво, всъщност, предлагам, щом съм толкова недоволен?

Предлагам демокрация.

Думичката „демокрация” идва от гръцкото demos (народ) и kratos (сила, власт), което ще значи „власт на народа”, т.е предлагам народът, като суверен, да управлява. Предлагам да запълним думата Демокрация със съдържание. Появят ли се “представители”, демокрацията става фасадна. Защото представителите имат право от Бога на своя собствена свободна воля и никой не отрича това, но никой не може и да ги контролира, а аз отричам факта, че това се нарича демокрация.

Предлагам не сто, не 240, а осем милиона народни представители.

Българското общество, обаче, се оказва твърде тесногръдо и незряло за такава идея. То все още има нужда от лидери, които да го мачкат. Дори мислещите и уж модерните залитнаха по някакви идеи от статуквото.

Ще ви обяздят гнева и ще ви изпият сока – това е всичко, което ще се случи.

Ще се окаже, че сте трамбовали жълтите павета с месеци, за да може вуйчото на Х и снахата на У да си купят мерцедес и да построят нов комплекс на морето.

Така се случваше последните 23 години, имате ли някакви аргументи, че така няма да се случва и занапред?

“Да правиш едно и също всеки ден и да очакваш нещо различно” е еманация на глупостта.

Но, според мен, вие не сте глупави.

Вие просто сте уморени.

И ви е писнало.

На мен също.

Ала това не значи, че ще оставя поредните умници да ме дърпат за халката, която ми беше забита в носа.

Казвам “беше”, защото халката там просто я няма.

И парите ги няма. Няма да финансирам нито един елит, с нито един лев, с нито един миг от вниманието си, с нито един процент от доверието си, докато не си получа властта обратно, т.е докато не получа обратно правото си да избирам сам собствената си съдба и обстоятелствата, при които ще живея.

Искам да ме питате за всичко от тук нататък. За всяко решение. Всеки ден. По пет пъти на ден, ако трябва.

Или по десет пъти на ден. Готов съм да не спя, но не съм готов да оставя нито едно решение в ръцете на нито един “представител”.

Всички “представители” са ми ясни и прозрачни като рентгенова снимка, просто. Осъзнавате ли това?

Съжалявам, но дори да не го осъзнавате, аз не мога да се върна назад. Не мога да излъжа себе си така, както те лъжат вас.

Политическите “представители” (независимо кои са те) няма да получат нищо от мен, докато не възстановят Демокрацията в първоначалната й форма. Подобно на Религията, тя доста се изврати. Върнете се хилядолетия назад. Това не е регрес, това е да се поучиш от старите бащи, които творяха в люлката на цивилизацията…

Нали всички сте европейци…

Разбирате ли, хора, не ме интересува дали сте от феновете на Мишо Шамара, от ДПС или от Реформаторския блог, по-важното е, че ЕЛИТЪТ ИМА НУЖДА ОТ МОЕТО ДОВЕРИЕ И ОТ МОИТЕ ПАРИ, ЗА ДА ПРОДЪЛЖИ НАПРЕД, a парите и доверието ми се изпариха. Няма ги. Точка по въпроса. Докато вие се олицетворявате с някакви “представители” доверието ми към вас също се изпарява, ако ще да сте ми майка и баща. Спирам да финансирам “представители” с доверие, внимание и пари по простата причина, че и парите, и доверието, и вниманието ми свършиха. Няма ги. Липсват.

Вярвам единствено в себе си и в правото си, ако няма да съм “суверен” само на хартия, да изисквам властта да се превърне в умен процесор без право на мнение и, подобно на личния ми умен процесор, всеки път да ме пита за всяко решение дали съм съгласен.

В противен случай ще го считам за нарушение на волята ми на Суверен, дадена ми както по Конституция, така и по силата на вечния Вселенски закон.

И ще преследвам всеки, който си я присвоява като на крадец и престъпник…

Още по темата (и отново). Защото, очевидно, се налага:

Пряката демокрация според Уикипедия

Разсъжденията на уважавания от мен писател Николай Теллалов за пряката демокрация

Пряка демокрация в България (видео)

Исландците си написаха конституцията онлайн

В Швейцария пряката демокрация остава на почит

Бъдещето принадлежи на пряката демокрация

Примери за Пряка Демокрация в историята и днес (видео)

Тихомир Димитров

Снимка: БГНЕС, изт: Актуално.ком

Парламентът възнамерява да почива. През целия месец август. Уморили са се хората от напрежението (нищо, че почти половината се „върнаха на работа” точно преди лятната ваканция), заработили са си (предполага се), чувстват се доволни (явно). Сега е време да си починат. Цялата кочина ще бъде оставена така, както си е. Битият-бит, е*аният-е*ан. С извинение за израза. И всички ще отидат да си пият мастиката по морето. Но не си мислете, че ще успеете да ги притесните И ТАМ. Повечето от вас просто няма да могат да си го позволят. Все пак, дамите и господата харчат парите, които вие изкарвате между „сутрешното кафе” и вечерната разходка по „традиционния маршрут”. Пък и нямат разходи за квартира, дрехи, транспорт и охрана, каквито имате вие. Могат да си позволят луксозни дестинации. Вие сте поели тези разходи. Вие ги поемате всеки ден, докато послушно се намъквате обратно в каишката и обратно в намордника, между сутрешното кафе и „традиционната разходка”. И добре правите. Бесните кучета ги разстрелват. Въпросът ми, обаче, е:

Какво ще се прави през времето, когато (чисто физически) няма да има срещу кого да се протестира?

Честно казано, според мен най-добрият стратегически ход на олигархията и на елита, който я представлява във властта, е с нашите пари да отидат на почивка. Да излязат във ваканция. За да спадне малко напрежението. А вие ги подценявахте. Мислихте, че са прости. Не, не е така. Това са лукави и пресметливи хора, които са се „оправили в живота”. Простите са тези, които ще платят за безплатната луксозна ваканция на служители, които не са си свършили работата. Нямат намерение да я свършат. И никога не са я вършили. Какво като им липсва достатъчно натрупан трудов стаж? Трудовият стаж е за хората с каишка на врата и с намордник около устата, които “трупат” похвали, стаж и други “бонбончета” – хора, които са обречени да чакат…докато животът им свърши и най-накрая просто умрат.  Иронията на съдбата е, че помним само онези, които раздават бонбончетата…Тоест, получаваме чиста смърт – “както морално физически, така и пропорционално статистически”. За награда за подчинението. Подобно на погребан, но не-любим кон и подобно на стар, заровен в задния двор, домашен пес. Чиста смърт. Това, от философска гледна точка, не е чак толкова лошо. Проблемът е, че не ми приличате на философи.

Заговори ли се за пряка демокрация, обаче, ставате ДЪРВЕНИ ФИЛОСОФИ И ПАРЛАМЕНТАРИСТИ. Заговори ли се за това, че няма друг начин, просто няма друга алтернатива вече, освен сами да вземем отговорността за управлението на собствената си съдба, в собствените си ръце и всички заедно, човек до човек, ръка за ръка, да се ангажираме с това денонощно: и финансово, и икономически, и физически, и психически, поради простата причина, че друга алтернатива просто ЛИПСВА и, че колкото и скъпо да плащаме издръжката на властта, за да ни „представлява”, тя винаги ще си намери друго, по-добре платено „хоби”, отколкото, забележете, да живее на наш гръб, с нашите пари; заговори ли се за това, то тогава възниква пълна слепота, абсолютна глухота и някакво мърморене, най-често от рода: А, ама не може така! То тогава и простите, и грозните, и старите ще имат правото на свободен избор. Че и необразованите също…за друговерците и за хората с друг цвят на кожата в НАШАТА (кога точно си я купихте и имате ли нотариален акт не разбрах) велика нация да не говорим…какво остава за чужденците, които са имали “щастието” да заживеят у нас, сред „нашите планини зелени”…алтернативно-сексуалните изобщо няма да ги споменавам.

Е, аз не съм прост, може би съм малко грозен, но имам една чудесна новина:

Природата им е дала това право, уважаеми, поставяйки душа в простите им или умни, стари или млади, по-грозни или по-красиви, с няколко сантиметра по-дебели или по-слаби, с няколко тона по-тъмни или по-светли, хомосексуални или хетеросексуални, местни или чуждестранни, разноцветни, разнообразни, разностранни и прекрасни, поради самия факт от чудото на живота, тела. Със свободен избор и не по-просто устроена от вашата душа. Природата им е дала това право, вие ли ще го отнемете? Вие, които не сте узрели до идеята, че отричайки свободата на другия, избирате завинаги да подарявате собствената си свобода на някой друг? Че дори мислейки се за „нещо повече” от другиго, вие автоматически каните другия, когото мислите за по-„глупав” от вас да ви седне на врата. След което безропотно му плащате и охраната, и командировъчните, и транспорта, и представителните разходи, и почивките в чужбина, и заплатата, която той сам си гласува. Оставяте го в продължение на четири красиви години от вашия живот да се съюзява с когото си поиска, безконтролно, срещу вашия интерес….Правите го полубог, получовек, с имунитет, който не носи отговорност, освен морална (разбирайте – никаква), нито за своите действия, нито за своите думи, нито за своите публични излияния и постъпки, нито за решенията, които гласува…определящи вашия живот и вашата съдба…за следващите десетилетия.

Това е, което постигате, когато отричате правото, дадено от природата на друг, още докато е поставяла душа в неговото или нейното (по-различно от вашето) тяло, докато отричате някой друг извън вас да има правото на щастие, абсолютната свобода на избора и решението да управлява съдбата си самостоятелно, независимо дали тя ви харесва или не, да участва в този живот, където и без това всички ние сме натикани в момента и буквално сме принудени да участваме…

Единственият начин да си върнеш свободата е като я върнеш на останалите…

На всички останали.

Като я позволиш.

Като я подариш.

И тук ще кажа нещо „греховно”, но това значи да я върнеш и на хората, които ще отидат с вашите трудно заработени стотинки на почивката, която вие не можете да си позволите…Защото те също носят душа. Много грозно и неправилно е да се забравя това. Много повърхностно и късогледо е да се пренебрегва фактът, че колелото на Живота се върти. Днес реалността просто е такава. Те са отгоре, ти си отдолу. Но всичко е до време. И това ще мине. А после ще си смените местата. Независимо дали сме съгласни. Просто така работи Животът и Той не прави изключения за никого. Ама абсолютно за никого. И за нищо. Няколко милиарда години не е е правил изключения, какво ви кара да мислите, че ще направи изключение точно за вас? Или за тях?

И ето, че опираме отново до основния въпрос:

Какво да се прави през времето, когато (чисто физически) няма да има срещу кого да се протестира?

Имам няколко добри идеи:

Подкарайте автомобила, който винаги сте мечтали да имате. Няма нужда да го купувате. Почти във всеки автосалон ще ви го предложат безплатно за тест драйв.

Идете с любимия си човек на пътешествие и се вкарайте в някакво приключение. За предпочитане с колата, която винаги сте мечтали да имате. Имайте я! Просто не я връщайте обратно в салона. Купете си я! Какво като струва 20-30, 50 или 100 000 лева? Правителството е на път да затъне с един милиард и няма идея нито какво ще ги прави, нито как ще ги връща…Подражавайте на богатите и на успелите, вместо да ги подценявате! Най-много да ви вземат колата, ако спрете да я изплащате. Но подозирам, че няма да спрете, защото ще ви хареса. И нещата сами ще потръгнат. Просто всичко зависи от това как се чувствате. Каквото навън, такова и отвътре. Каквото повикало, такова се обадило. Няма да ви набият и няма да ви вкарат в затвора, ако не успеете да изплатите колата. Но ще имате усещането (и самочувствието), че поне веднъж сте отхапали намордника и поне за малко сте се откъснали от синджира. Наемете я, ако чак толкова ви е шубе, мама му стара! Или просто попътувайте на стоп.

Правете секс с непознат(а). Феминистките да ме извиняват, че не съм сложил и мъж на картинката по-горе. Природата е решила да ми става само от жени и е по-силна от тях. Естествено, използвайте предпазни средства, въпреки че вероятността да умрете от рак е по-голяма, отколкото вероятността да умрете от венерическа болест. Един от всеки четирима е потенциален пациент на онкологията, т.е в четиричленно семейство поне един е с подписана смъртна присъда, в  дългосрочен план, независимо дали е девствен или не, а ако късметът не е на тяхна страна, значи и четиримата вече са „за гилотината”. Пак повтарям – в дългосрочен план… Основен причинител на рака е стресът (разбирай: каишката и намордникът). Сексът разтоварва от стрес. Сексът с непознати, пък, покачва адреналина, което вече е положителен стрес, т.е има шанс да оцелеете и четиримата. А, да, внимавайте, естествено, някой да не разбере. Все пак, не се нуждаете от допълнителен, че и отрицателен стрес, какъвто е, примерно, качественият, просташки, балкански развод. Просто не си вадете оная работа там, където си вадите хляба и всичко ще бъде наред…

Пътувайте със самолет. Летенето ви позволява да прекосите разстояния, които никога няма да преодолеете нито с любимата си, мечтана кола, нито на автостоп, нито дори със стария Голф. А ще се окажете на качествено ново и съвсем различно място, където климатът е друг. Но не само. И настроението е друго. Хората живеят по различен начин. Те не се интересуват от вашите проблеми. Те дори не са чували за тях! Но изглеждат щастливи. Може да ви хареса. Може да се почувствате толкова комфортно, че да не пожелаете да се върнете обратно при хората, които харчат вашите пари, но отказват да се съобразят с вашите искания. Това е чудесният начин да спрете да им плащате. А може и да се върнете. Никой няма да ви осъди за това решение. Роднините ще ви разцелуват, приятелите ще ви се зарадват, а аз лично ще ви поздравя. Защото ще се върнете различни. Сменили перспективата. Душевното състояние. Енергетиката. Вибрацията. Емоцията. Каквото отвътре, такова и отвън. Ще се върнете нови хора и ще заживеете по нов начин. Пътуването до друг континент със самолет понякога е дори по-евтино, отколкото ходенето до морето със стария Голф. По новата магистрала…

Потопете се в луксозен интериор. Отново няма нужда да го купувате. Наемете го! Прекарайте поне една вечер от живота си в интериора, който ви кара да се ЧУВСТВАТЕ по-богати. Докоснете гладките повърхности. Поиграйте си с мебелировката. Вдъхновете се от обстановката. Напийте се във ваната / джакузито. Поръчайте си вечеря в леглото. Изхарчете за омари, октоподи или скариди месечната си заплата. Дайте седмичната си надница за бакшиш. Ще ви издам една малка тайна – ако го направите, значи сте имали възможността да го направите, каквото и да ви струва това според собствените дребнави правила, т.е ограниченията, с които сте свикнали да живеете. Нищо няма да може да ви отмъкне от реалността на схващането, обаче, че щом веднъж сте го направили, значи можете пак. И нищо няма да ви амбицира повече. Самият факт, че за два морски дара сте платили месечната си заплата ще ви насочи към идеята (и ще ви накара да повярвате в нея), че има по-лесен начин да се изкарват същите пари, отколкото с 20 дена по осем часа бачкане на ден, просто защото сте родени в грешната географска ширина. И то съвсем законен.

Вземете си домашен любимец. И отново няма нужда да го купувате. Можете просто да се запишете като доброволец в някой приют. Всеки уикенд ще разхождате различни умни бозайници, ще им подарявате свободата, която на вас, още по-умните бозайници, ви е отнета и…познайте какво? Има голяма вероятност точно така да си я върнете! Първо психически, а после, естествено (и неизбежно), чисто физически. Пък можете и да си осиновите космат брат. Или космата четиринога сестра. Предимството им е очевАдно. Това са съществата, които ще ви обичат с цялото си сърце, независимо дали сте слаб(а) или дебел(а), независимо колко (не)подходящо се обличате, независимо с какви хора се събирате, независимо дали точно сега имате 20 или 20 милиона лева в банковата сметка, независимо колко сте контактни, независимо дали годините ви на тази грешна земя са едноцифрено или двуцифрено число, независимо дали останалите ви мислят за нещо повече или по-малко от тях. Те просто ще ви гледат в очите и ще ви обожават. Защото вие сте техният човек. И не ги подценявайте. Разбрахме се вече, че това е кофти практика. Пък и те са умни бозайници…

Похарчете пари. Просто дайте. Надминете веднъж себе си и, вместо 20 стотинки, пуснете два лева на просяка. Вместо три лева, оставете 17 лева бакшиш. Закръглете сметката. Така ще подложите на тест хипотезата, че каквото даваш, още повече от него получаваш, но в различно време, от съвсем различен източник, понякога доста неочакван. Отпуснете се, експериментирайте, пробвайте, изчаквайте и ще видите. В крайна сметка, ако 17 лева са в състояние да ви разорят, значи няма какво повече да губите. Но дори тогава пак има вариант. Тогава три лева за вас са цяло състояние. Споделете ги. Дайте ги на някой, който има повече нужда от тях. Номерът е да нахраниш някого, когато си по-гладен от него, а не когато си преял….Дайте и се наслаждавайте на резултата. Когато подарявате пари няма да получите дървесина, въглища или хартия в замяна, уважаеми! Каквото повикало, такова се обадило, а по мои лични наблюдения „божествената лихва” се движи някъде между 500 и 800%. Има вероятност това да се окаже най-добрата „инвестиция”, която сте правили някога. Просто трябва да се доверите на процеса. И да започнете първи. Никой няма да ви отнеме свободата на инициативата и волята на избора. Никой няма да ви ги натрапи. Аз лично, ако се ядосам, че съм останал само с десет лева, винаги бих ги подарил на първия срещнат човек, който има нужда от тях повече от мен. Това винаги ще ме накара да се чувствам по-добре, защото щом давам, значи все пак ИМА какво да дам. Нали така? Това винаги се отплаща „с каруцата”. Случвало ми се е много пъти. Какво пречи да опитате и вие? Все пак, давате много повече на онези с луксозната почивка. Но има една малка разлика. Не го правите по собствен избор и не се кефите, че го правите. Тоест, принудени сте. И е нормално да се чувствате прецакани. Така че, когато давате, опитайте поне да се изкефите на този факт. Другият вариант да похарчите някакви пари е просто да си угодите с някакво капризче – нещо, което не си позволявате всеки ден. Вижте примерите по-горе. Помнете максимата, че „за да получиш, първо трябва да дадеш”…

Общувайте с екстровертни, готини, симпатични хора. Знам, че го правихте по време на протестите, но сега, през целия месец август, просто НЯМА да има срещу кого да протестирате. Така бонусът от срещата с положителните хора ще си остане, но няма да я има „скръбта” от повода, по който сте се събрали. Обменяйте идеи. Творете заедно. Посветете се на някакъв смислен проект. Или просто идете на разходка из зеленината на планината (покрай синевата на морето) заедно. Тези хора ще ви заредят. Чудите се откъде имат толкова много положителна енергия ли? Ами те непрекъснато я раздават! Обаче го правят с кеф. Ще се изненадате, че дори не са чували кой е новият премиер. И не защото са тъпи. Просто не ги интересува. Ще разберете, че има и такъв начин да се живее. Че той изглежда добре, всъщност – доста прилично. Че зарежда. Че може и така – без всички обществени проблеми задължително да минават и през твоя дом, и през твоя телевизор, и през твоята душа. Има по-важни неща. Може дори да изберете да заживеете така. Със сигурност ще станете по-приятен човек, ако го направите. А общуването с тези хора със сигурност ще ви промени. Те ще ви покажат, че свободата (която е най-вече психично явление), е напълно възможна и физически.

Сваляйте непознати (мацки) на бара. На жените няма да препоръчвам да свалят непознати пичове по баровете, защото това може да произведе непредвидими последствия. Феминистките отново да ме извиняват. Да подаряваш нещо, което всички се опитват да разграбят не е точно благотворителност. Все едно да подариш доживотните спестявания от баба си на премиера. Или да си платиш, за да отидеш на негов митинг. Жените могат просто да си позволят да не правят нищо и да изглеждат добре. Докато могат…Какво като срещнете невнимание? Какво като срещнете отрицание? След десетото Не се крие и едно Да. Може би тръпка само за през нощта, а може би готин човек, който ще бъде около вас през целия ви оставащ живот?! Защото именно по този нелеп начин сте се запознали, а после се е оказало, че не е трябвало да играете роли, тъй като вие, всъщност, се харесвате именно такива, каквито сте си. Но, ако не бяхте изиграли нелепата роля, ако не бяхте направили първата стъпка, как щяхте да знаете? Дали щяхте да разберете? И не говоря само за формиране на двойки. Понякога срещаме хора от срещуположния пол, които остават край нас много повече от нашата „вечна любов”.

Влюбете се. Позволете да си изгубите разсъдъка по някое същество, също толкова несъвършено и объркано, колкото вас. Това винаги има лош край, естествено – химията рано или късно се изчерпва и мозъкът спира да помпи в тялото допинг, съпоставим само с ежедневната употреба на кока, марихуана и морфин, взети заедно, т.е следва голяма, при това продължителна и то доста дълбока депресия. Но за сметка на това, на есен ще сте напълно безразличен (безразлична) към призивите „Червени боклуци” и „Оставка”. Може дори да заобичате Мишо Шамара, ако гаджето ви се окаже ислямски фундаменталист.

Пийте само слънчева вода. Сега слънцето е в изобилие, използвайте го! То става не само за сушене на плажните хавлии и за правене на тен, но и за структуриране на вода в стъклена, за предпочитане без ръбове и без етикети, бутилка. Капачката не трябва да е завъртяна до край, но все пак шишето трябва да е покрито, за да не се изпарява течността. 2-3 часа по обяд са достатъчни, но 9-10 биха имали дори по-положителен ефект върху цялото ви битие. Положителен ефект номер едно: изпаряват се всички летливи химикали, участвали в пречистването и дезинфекцията на чешмяната вода. Положителен номер ефект две: отлага се котленият камък. Положителен ефект номер три: има силата на няколко редбула, ама без страничния ефект. Положителни ефекти от четири до плюс безкрайност – ще ги усетите след време. Просто си го изградете като навик.

#ДАНСwithsomebodywhogivesback

Тихомир Димитров

Изт: cheti.me

Или една година в хайку:

Гърдите ти са
Все така съвършени
Дори през януари

Тикай ме напред
Със силата си лека
Влажен февруари

Пиша когато
Нямам пари защото
През март съм богат

Умрях и нищо
Не се случи със мене
Беше през април

Мастиката е
Сладка привечер през май
И през септември

Трепти небето
Отрупано със звезди
Свири ми щурец

Кръглата луна
Мълчаливо ме гледа
През прозореца

Пищи малкото
На совата в клоните
Високо горе

Пет пеперуди
И не една щипалка
Лятото гъмжи

Тичам през нощта
Край мен гората лети
Има комари

Бързо изгрява
Слънчо – немирен и трезв
Зловещ махмурлук

Петре стих плети
По пет стиха преплитай
Слаб поет си ти

Величествени
Крановете мигат там
До брега студен

Лягам си сега
За да сложа кафето
Рано сутринта

Свеж е полъхът
На морето есенно
Преди бурята

Питам се дали
Истински съм се родил
Всеки ноември

Не бях аз който
Избяга от твоята
Зимна приказка

Гледах снега и
Всички снежинки бяха
По местата си

Небето мълчи
Когато не викате
Със сърцата си

Тихомир Димитров 

Изт: portraitsandwalls.wordpress.com

Държавният хор на Мексико: “Aйде Яно”

(Всичко да продамо, само да играмо – бюджетна класика…)

Вива Вокс (хор) от Белград: “The Prodigy (a capella)”

(Out of Space, No Good, Smack My Bitch Up, Firestarter – кадрова класика)

Виенският филхармоничен оркестър: “Междузвездни войни”

(Главна тема – сещате се – империята отвръща на удара – управленска класика)

Джеф Милс и филхармоничният оркестър на Монпелие: “Камбаните”

(За кого бият камбаните? – Социалистическа класика)

Кенджи Каваи: “Невинност”

(Има ли пилот в самолета? Има, но управлява с дуло в слепоочието)

Металика: “Nothing Else Matters (Live S&M)”

(Оставка – нищо друго няма значение - Протестна класика)

Значи има пилот в самолета, но някой друг определя дестинацията?

Знаете ли, аз не съм съгласен с това!

Защото си купих билет.

И не съм сам.

Аз съм легион.

И съм бесен.

Сега.

Скоро ще ви превърнем в “класика”*

——–

* Изкуство, което традиционно се свързва с миналото.

Тихомир Димитров

Изт: oddbrowser.blogspot.com

Да набирате познат, но да дава заето, защото в момента той също ви набира (нищо, че не сте се чували от 2 години, примерно)?

Гаджето / баща ви / майка ви / случаен познат на улицата да започва (и практически да довършва) изречението, което се формулира в главата ви, ама в съвсем същия словоред?

Да ви се обажда човекът, за когото мислите в момента?

На човек в глутницата да му звъни онзи, когото всички обсъждат?

Да ви се случва нещо прекрасно още в мига, в който си го пожелавате?

Да получавате редовно точно толкова пари, колкото ви трябват, но точно преди да ви потрябват, от съвсем неочаквани източници?

Да чувате / виждате / прочитате в книгите / интернет/ билбордовете / рекламите по телевизията слогани, който отговарят едновременно (и конкретно) на всичките въпроси, които ви занимават в момента? С едно изречение?

Да получавате нещата точно в момента, в който сте се отказали от тях, защото най-после сте разбирали, че “с бутане просто не става”?

Напълно непознати да ви правят неочаквани жестове / подаръци / комплименти? Без да искат нищо в замяна? Нито днес, нито утре, нито след 10 години?

Да получавате помощ или подкрепа от хора, от които най-малко сте очаквали?

Да изтървате автобус / такси / влак, но до вас да паркират познати, които пътуват в абсолютно същата посока?

Да ви качват познати на стоп?

Да срещате по летища, метростанции и жп гари хора, за които сте мислили преди малко, но по принцип не би трябвало да са точно там (тук)?

Да обмисляте някакви идеи и с вас (сами) да се свързват най-подходящите за реализирането им хора, дори никога да не сте подозирали за тяхното съществуване (нито за вариантите, който те ще ви предложат)?

Да се хващате на бас, после да губите, но още по-после да разбирате, че всъщност сте спечелили повече, отколкото сте изгубили?

Да се отказвате в последния момент (но без основание и без колебание) от пътувания / действия / инициативи, които завършват с пълна катастрофа?

Да разбирате, че имате врагове, които не са успели да ви навредят, но намеренията им едва по-късно да стават ясни?

Да разбирате от действията на хора, които смятате за твърде далечни, че всъщност те изключително много държат на вас?

Да се качвате при таксиметрови шофьори, които четат същата книга като вас – от автори, които смятате, че познавате само вие?

Да срещате физически двойници на хората, които познавате, където и да отидете (по света и у нас)?

Тези двойници да си приличат с „вашите хора” не само по външен вид, но и по характер, начин на изразяване, походка, мислене, поведение и предпочитания?

Все по-често да осъзнавате, че всичко хубаво / положително / стойностно, което сте постигнали някога в краткия си живот, е резултат от напълно „случайни съвпадения”, а не от опитите на ума ви да сътворява достоен за научнофантастичен филм  „мастърплан”?

Да чувате непрекъснато и отвсякъде (кафенета, телевизори, слушалките на непознат минувач) мелодията, която ви се е набила от сутринта?

Сутрин да си пожелавате нещо и то да се сбъдва неколкократно през деня?

Да разбирате, че всичко, на което са ви учили някога (и прекомерно са настоявали) е една плоска, смешна, съвсем нескопосана, дори твърде опашата, граничеща с абсурдното лъжа?

Вдъхновението, с което подхождате да се възнаграждава далеч по-щедро (икономически, сексуално и физически) от постоянството и упоритостта, които сами си налагате?

Да откривате в себе си таланта на пицар, но да работите като банкер (примерно)?

Да откривате в себе си таланта на фотограф, но да работите като счетоводител?

Да откривате в себе си таланта на плейбой, но да работите в изцяло мъжка среда?

Заменете всяко от горните с всяка ситуация, която ви подхожда най-много.

Да съжалявате всеки път, когато давате съвети, които не са ви били поискани?

Да не оказвате вече помощ, която не е била (изрично) поискана от вас?

Да се запитвате кое, всъщност, е „добро” и кое – „зло”?

Да имате хиляди идеи, но никакъв ентусиазъм за реализирането на която и да било от тях?

Да имате много пари, но никаква идея как да ги инвестирате?

Да давате последните си 10 лева за благотворителност?

Да ви обзема все по-често чувството, че светът, в който живеете, с всичките му сложни обстоятелства и взаимовръзки, май зависи само и единствено от вас, но най-вече от емоционалното ви състояние и, преди всичко, от способността ви да се „отпускате” в дадена ситуация, колкото и неприятна да изглежда в момента?

Да осъзнавате, че когато ви свършват парите единственото, върху което не трябва да се фокусирате, е липсата на пари?

Да срещате най-подходящите хора на най-„неподходящите” места?

Да ви лъжат в очите, докато разбирате, че в момента, всъщност, ви лъжат?

Да сте наясно кога точно се опитват да ви навредят и да сте убедени колко точно несъстоятелни са опитите да го сторят?

За ваше голямо учудване да не изпитвате съжаление и превъзходство, нито омраза, а по-скоро желание да протегнете ръка, както и пълно безсилие, заради нежеланието и свободната воля на онези, които няма да поемат никога протегната ръка.

По-малко и все по-малко да ви ангажират нечистите намерения на други хора спрямо вас, защото „несъстоятелни” е по-слабият термин за „обречени”, а той дори частично не покрива значението на думата „прозрачни”?

За пръв път в живота си да осъзнавате, че всъщност нищо и никога не зависи от други, а винаги и всичко зависи (и винаги е зависело) от вас – в първо лице, единствено число.

Да танцувате и да знаете, че интелектът, който се опитва да „вреди” на този танц е импотентен.

Да любите и да знаете, че от любовта ви е заченато бъдещето и, че всяка сила, която се опитва да й противостои е импотентна колкото миналото.

Да търсите и да не намирате, но да знаете, че дълбоко  в себе си вие вече сте намерили това, което винаги сте търсили и сте получили много повече от онова, което някога ще пожелаете.

* Последните няколко изречения умишлено не завършват с въпросителен знак. Предхождащите ги също са констатации, между другото. Всичко е въпрос на време. От коя страна на времето предпочитате да застанете – от тази, срещу която времето работи или от тази, за която времето работи? Времето дори на Хеопсовата пирамида не й се отразява добре, повярвайте ми. Защото работи срещу нея и, защото вече съм бил там. За малко и да ме бият там. Хехе. Изборът, както винаги, е изцяло ваш…

Тихомир Димитров

Изт: sarah-vaeth.blogspot.com

Общувам всекидневно с читатели онлайн и съм по-чувствителен към техните коментари от паяк към трептенията на уловена в мрежите му муха. Това е така, защото в писането аз търся предимно споделяне, а споделянето е трептене. На една и съща честота. Творчеството би имало смисъл само, ако е ориентирано към споделяне и съпреживяване с хората, които “трептят” на същата честота, ако е ориентирано към намирането им, към обмяната на идеи, мисли и енергия така, че след контакта и двамата да имате повече. Всичко останало би било монолог, маркетингова политика или каквото там го наречете, но не и творчество в истинския смисъл на думата.

Вчера един дългогодишен читател ми изпрати следното, с молба да го публикувам:

Тази приказка е вдъхновена от стихотворение на един тибетски монах – Римпоче, което пренаписах според собствения ми начин на изразяване, за да онагледя една друга черта, която имаме ние, хората:

Ставам сутринта.
Излизам от вкъщи.
На тротоара има яма.
Не я виждам
и падам в нея.

На следващия ден
излизам от вкъщи,
забравям, че на тротоара има яма,
и отново падам в нея.

На третия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня,
че има яма на тротоара.
Въпреки това,
забравям
и падам в нея

На четвъртия ден
Излизам от къщи и опитвам да си спомня
за ямата на тротоара.
Спомням си
и въпреки това,
не виждам трапа и падам в него

На петия ден
излизам от къщи.
Спомням си, че трябва да внимавам
за ямата на тротоара,
и вървя гледайки надолу.
Виждам я и
въпреки това
падам в нея.

На шестия ден
излизам от къщи.
Спомням си за ямата на тротоара.
Търся я с поглед,
опитвам се да я прескоча,
но падам в нея.

На седмия ден
излизам от къщи.
Виждам ямата.
Засилвам се,
скачам,
с върха на крака си докосвам отсрещния ръб,
но не е достатъчно и падам в нея.

На осмия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
скачам,
стигам до другата страна!
Толкова съм горд от постижението,
че празнувам с радостни подскоци….
И докато подскачам,
отново падам в рова.

На деветия ден
излизам от къщи,
виждам ямата,
засилвам се,
прескачам
и продължавам пътя си.

На десетия ден,
точно днес,
разбирам,
че е по- удобно
да вървя
по отсрещния тротоар.

Той, също така, ми сподели, че преди 4-5 години съм наблягал повече в темите си на личностното и духовното развитие, докато сега преобладавали чисто битовите: политика, вдигането на цените, пътуванията и т.н. У себе си той също забелязвал подобна “деградация” на духовното.

Опитах се да му обясня причината по следния начин:

Първо, скучно ми е да занимавам ума си само с една и съща тема, например – за духовно пробуждане. Второ, не се чувствам много комфортно в ролята си на човек, който непрекъснато раздава съвети, без да са му ги поискали. Трето, по трудния начин разбрах, че ненаказано “добро” няма, особено когато е непоискано, както и, че изобщо термините “добро” и “зло” не съществуват извън тесния субективизъм на черепната ми кутия, т,е извън личната ми, ограничена перспектива. За майката на Пеевски назначението му сигурно беше “добро”, хех. Четвърто, не знам дали непрекъснато трябва да риташ заспалите по главата. Може пък хората да искат да си отспят. Може пък те да имат същото право на избор и на свободна воля, като теб, а тази им воля да се окаже свещена. Пето, “битовизмът” и прагматизмът не изключват духовното измерение. Всичко е едно цяло, а цялото това Нещо си Ти – обаче в най-разнообразни форми, които не знаят. За да има “случване”. За да има събития. И, за да има движение. Нищо не изключва нищо в света. Ограниченията ги поставя само умът. Човек просто трябва да има мярка и да знае докъде точно да се “раздава”. Кога трябва да спре.

През последните 4-5 годни моят “аватар” много се промени – по-скоро психически, отколкото физически. Не ми харесва идеята за усамотено съзерцание, обичам да участвам в живота и в неговите стихийни процеси, обичам и да споделям наученото / преживяното с другите. НО има една разлика от преди, дължаща се на дълбокото ми “потапяне” в духовното измерение, започнало с четене на всичко, което ми попадне (преди 4-5 години) и преминаващо през непрекъснати експерименти със самия мен (до сега). Тази разлика е описана много добре от любимия ми учител Екхард Толе – “вятърът духа и по повърхността на езерото пробягват вълнички, а отдолу винаги е тихо, пространствено и неподвижно”. Накратко, житейските бури могат да засегнат само повърхността, но те никога не докосват нашата истинската Същност, ето защо – пагубно е да се търси смисълът там, където го няма – във вълничките, с вечно променящите им се форми, подгонени от вятъра.

Същността, цялото усещане за “себе си”, по-скоро съм склонен да го търся в неизменната неподвижност на дълбините, където е 99,9999% от “съдържанието”, където се разгръща пространството на духа с огромните му дълбочина и потенциал, отколкото в палавите игри на вълничките по повърхността. Защото аз съм и вятърът, и езерото, и “къдриците” по повърхността му. Не мога да отрека тяхното съществуване. Дори сам си ги създавам и мога само да им се наслаждавам. Но не е това нещото, в което търся Същността – нещото, което заслужава 99,9999% от фокуса на съзнанието ми…

Днес тази дълбочина у всеки човек все по-често започва да напомня за себе си. Това се случва чрез блясъка на осъзнаването и процесът (някои го наричат проблем) не е само български – навсякъде по света хората започват да се събуждат, да искат смяна не само на елита, но и фундаментална промяна на статуквото, в което живеят. Разбират, че свободата е право, което им принадлежи по рождение – нещо, от което са били лишени чрез заблуда. И си я искат обратно. Навсякъде “кирливите ризи” все по-често изплуват, а лъжците все по-бързо и все по-лесно ги хващат в лъжа…

Този духовен процес поставя чисто практически въпроси обаче и всичките са от рода: “Ами сега? Какво да правим след това?”. Като човек, който, все пак, има някакви политически убеждения, но не страда от зловредни симпатии, нито е склонен да търси Смисъла сред “вълничките” по повърхността, аз съм убеден, че независимо от външния си вид, организацията на обществото трябва да е такава, че да те питат за всичко, което се случва в него и сам да участваш в управлението му пряко, но не като политик, а като гражданин. Убеждението ми е, че се нуждаем НЕ от 240 или по-малко, а от осем милиона народни представители. За целта, обаче, всичките тези осем милиона, до последния човек, трябва да стигнат (по вътрешно убеждение, напълно самостоятелно) до същия извод…че трябва да преминат на отсрещния тротоар. А обстоятелствата им “помагат” ежедневно. Но свободата на избора си остава. И тя е свещена, затова не убеждавам никого в правотата на своите възгледи. Само споделям. Споделянето, за щастие, все още е разрешено.

А сега вниманието е съсредоточено отново върху играта на вълничките по повърхността, подгонени от новите ветрове на промяната. То приема формата на какви ли не искания: от нови конституции и нов избирателен закон, до грозна колективна омраза срещу конкретни личности, която, макар те да не са ми симпатични, е по-антипатична дори от самите тях. Ще се спра съвсем накратко върху двата феномена.

Питанката как да заменим сегашните управляващи с повече или по-малко други, но “по-качествени” и “по-чисти” е обречена. Това е все едно да търсиш механизъм за потапянето на нещо във вода и за изваждането му от там сухо. Властта, приятели, е наркотик, който много силно (и изключително бързо) пристрастява. Подобно на кокаина, тя никому не прощава и е винаги там, където са парите. Да сложиш зад кормилото на държавата “чисти, неопетнени хора” означава да пристрастиш невинни към жестокия порок. И те жестоко ще ти отмъстят след това. Да търсиш рокади в статуквото, пък, е все едно да сервираш дрогата в паничка на вече пристрастените и да очакваш, че те няма да посягат към нея. И двата опита са обречени.

Но идеята за “осем милиона депутати”, т.е за абсолютно гражданско самоуправление, без политически елит и без представители, среща два основни контра аргумента: а/ това няма как да стане и б/ всеки не е способен / качествен / достатъчно умен, красив и образован, за да управлява…какво? собствената си съдба ли?

“Това няма как да стане” е аргумент, който не може да отговори на въпроса как, тогава, е успяло да стане преди 2500 години, когато хората са имали средна продължителност на живота 30 години, но не са разполагали с днешните исторически опит, политическа култура, знания за света, възможности за комуникация и технологии? Факт е, че има как да стане. Исторически факт е и, че това “има как” стои в основата на най-великата култура от Древността, която познаваме.

Вторият аргумент, че не всеки е способен / качествен / достатъчно умен, красив и образован, за да има мнение върху обществените процеси и да определя сам собствената си съдба, пък, е доста опасен. Разсъждаващият така, бидейки достатъчно способен, качествен, красив, образован и умен, за да се отличава от “по-низшите” нему, сам поставя себе си в капана да бъде “по-низш” от някой друг, да узакони неизгодното положение някой друг да го управлява, някой друг да решава съдбата му вместо него и някой друг да прави изборите, които пряко го касаят…вместо него. От негово име и изцяло за негова сметка, естествено, но както практиката многократно показва – почти никога в негов интерес.

Разбирате ли, личната свобода е невъзможна без допускането на чуждата. Това са двете страни на една и съща монета. Отнемайки някому достойнството и правото, дадени му от природата, докато носи душа в това тяло, да има собствен глас върху неговата съдба, е равностойно на това да лишиш себе си от това право.  Каквото повикало, такова се обадило и каквото посееш, това ще пожънеш. Сей свобода и ще бъдеш свободен. Сей вятър и ще пожънеш бури. Раздавай свобода и няма да получиш въглища в замяна, приятелю, а от същото, което си дал, но много повече, а именно – свобода.

За да се случи това, всичките осем милиона бъдещи “депутати” на тази страна трябва да си отспят (до когато поискат), да се събудят (когато решат) и сами да преценят дали това е най-добрият вариант за тях. Междувременно, обстоятелствата ще продължават да им “помагат”. Правят го и сега.

Ще завърша с масовата истерия и гняв срещу конкретни личности. Толкова е грозен този полъх на омраза от анонимната тълпа срещу човек с конкретно лице. Толкова е плашещо зловонието на линч, което лъха от нея. Моля ви, не губете човешката си форма! Не оправдавам тези хора. Не оправдавам техните постъпки или действия. Не харесвам техните избори, но помнете, че те също имат душа. Спомнете си за смисъла на азиатския поклон – “божеството у мен поздравява божеството у теб” – практикуван е и към по-висшите, и към по-низшите в човешката йерархия, прилаган преди да извадиш меча, за да обезглавиш, но и преди да се обясниш в любов; прилаган е преди и след като заемеш мястото си на масата за преговори, преди и след като обявиш война, мир или подпишеш търговско споразумение – тоест, без значение от контекста на човешките взаимоотношения. Азиатският поклон съдържа мистика и мъдрост, които напомнят на заслепения от стихията на битието човешки разум кой е, откъде идва и какво представлява. Това е красив ритуал на непреходното, изразен на Запад с думите “помни, че си смъртен”. Ще си позволя наглостта да “изопача” малко тези думи:

Помни, че си безсмъртен!

Помни, че си безсмъртен!
Помни, че си безсмъртен във всяка твоя мисъл
И във всяко твое дело също помни,
Че си безсмъртен!
В намеренията си го прилагай
Във въображението си го налагай
Затуй, че огънят реката го души,
Но питам: кой ще пресуши реката?
Слънцето ли?
По-младото от Теб?
Помни, че си безсмъртен!
Във всяко твое дело
И във всяка твоя мисъл
Помни,
Че си безсмъртен!

(Из сборника  ”33 любовни истории” – свободен за четене онлайн)

Оставям ви насаме с вашите избори сега. Подарявам ви свободата да мислите, вършите и вярвате в каквото си пожелаете. Защото много държа същата свобода, лично на мен, никога да не бъде отнета. Отивам да попътувам, да попея, да послушам музика и да се посмея. Отивам да потанцувам малко с живота в не-виртуалното пространство, а когато се върна, ако искате, ще ви разкажа как е минало.

Тихомир Димитров

В Деня на Европа областният управител Недялко Недялков участва в тържественото отбелязване на празника в Казанлък. Официалната част започна в общината, където любезните домакини зам.-кметът Лилия Цонкова и Николай Златанов – председател на общински съвет, връчиха плакет и почетен знак за отличие на бившия евродепутат Илиана Иванова. Тя бе удостоена с наградите за приноса, който [...]

Скъпи приятели, На този уебсайт ще откриете информация за дейността ми като евродепутат за периода 2009-2012 г. Тук може да научите повече за моята работа в Комисията по бюджетен контрол, Комисията по вътрешен пазар и защита на потребителите, Специалната комисия за финансовата, икономическата и социалната криза, Комисията по икономически и парични въпроси както и Делегацията за сътрудничество с Народна Република Китай. Ще [...]

В периода 1-7 декември в област Търговище се провежда седмица „Европа-България”. Инициативата, чиято цел е да популяризира сред гражданите ценностите и приоритетите на Европейския съюз, се организира от Областна администрация Търговище. Офисът на евродепутат Илиана Иванова също взе участие в кампанията. Представител от екипа на г-жа Иванова участва в дискусия с ученици от градовете Търговище и [...]

„Вече 6% от населението в България участва в доброволчески дейности, сочи европейско изследване. Мой приоритет и мое очакване е този процент да бъде увеличен значително след окончателното приемане на Закона за доброволчеството в България”. Това заяви еврокомисарят по международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи Кристалина Георгиева пред първата Европейска политическа академия на МГЕРБ [...]

При посещението ми в София видях фундаментална промяна в България. Ако цитирам шефа на ЕНП Вилфред Мартенс, България е пример за усвояването на парите от структурните фондове. Това заяви пред първата Европейска политическа академия на МГЕРБ в Брюксел председателя на Групата на ЕНП в Комитета на регионите Михаел Шнайдер. „Преди 4-5 години новините, които идваха [...]

„ЕНП знае колко промени направи ГЕРБ в България и колко още ви предстои. ЕНП се гордее с работата на ГЕРБ и е абсолютно благодарна за лоялността на ГЕРБ и България.” Това заяви генералният секретар на ЕНП Антонио Лопез, по време на първата Европейска политическа академия на МГЕРБ, която се провежда в Брюксел. Форумът е под [...]

„Младите хора са винаги добре дошли в Европейския парламент. Комбинацията между опита и младежкия дух са много важни и желани, защото се намираме между два свята и е изключително важно младите да променят гледната точка на по-възрастните”. Това заявиха по време на първата европейска политическа академия на МГЕРБ в Брюксел координаторът на младите членове на [...]

Предоставяме ви допълнителна информация за следните европейски организации - Европейски икономически и социален комитет; Център за европейски науки; Европейски младежки форум.

Здравейте приятели, Бихме искали да ви напомним, че времето в Брюксел често е дъждовно и ветровито. Затова не забравяйте да си вземете шал и чадър :)

Скъпи приятели, През последните дни продължихме да обогатяваме платформата. Това са новите допълнения в раздел “Допълнителна информация” :

Марина Нитова

Нощес и днес на стената ми във Фейсбук се състоя разговор, породен от наглите руски демарши заради “осквернения” Паметник на съветското робство в София.

С вълнение четох спомените на Марина Нитова, които тя написа като коментари там. Смятам ги за толкова ценни, че ми се стори грехота те да останат и се губят разпокъсани и отнесени от фейсбуковия поток.

Затова реших да ги събера от няколко постинга и публикувам тук. Мисля, че въпреки неминуемата неравност в разказа, от тези спомени струи тъй нужната ни връзка с онази България, която днес остава само в разказите на малкото очевидци, в книгите и спомените.

М.Р.

Познавам руската армия. Бях 5 годишна и във вилата ни в Панчарево настаниха щаба на НКВД!

Имам много спомени и от тях и много неща. У нас беше евакуиран Димитър Шишманов, от вкъщи го взеха и го унищожиха. Вие, Милен знаете кой е той. Напоследък излязоха някои книги за него, не особено добри, но все пак.

Ако е имало в България убити от Съветската армия, сигурно са били тези, които може би са убили в нашето мазе в Панчарево, техни момчета, прегрешели нещо

Така се е говорело вкъщи.

При нас нямаше никакви немци, а те ги търсеха дори в кладенеца в мазето. Взеха спортния мерцедес на баща ми за нуждите на съветската армия. А баща ми тогава беше изчезнал безследно, едва майка ми го намери в Дома на слепите

За мен това са тъжни спомени, засега ще си лягам с приспивателно и тиха музика за релаксация…

Някой ден, ако ме осени музата, ще ти разкажа и добри неща за тези офицери. Било е страшно, майка ми 40 годишна, много красива, руса, аз дете на 5 години, слугини две, леля ми, без никакъв мъж вкъщи , такава е ситуацията, запомни я докато можеш. има продължение, но не тази нощ.

<…>

Ще си позволя да се върна на темата за съветската армия, нали за нея говорихме? Както писах по-горе, във вилата ни в Панчарево беше настанен щабът на НКВД! Баща ми изчезнал, майка ми го намери трудно в Дома на слепите, задържан, разпитван от Лев Главинчев!

А у нас, в същата стая, в която живя Димитър Шишманов последните си дни на свобода, се беше настанил капитанът или нещо такова с войнишката си жена. Непрекъснато правеха обиски, търсейки невидимите германци. Един ден капитанът предупреждава майка ми, че ще има обиск и й предлага да му даде за да запази при тях ценни бижута. Майка ми решила, че е добре да рискува и му дава в една торбичка малкото бижута, които имаше. Долу в хола имаше един ящик и до него стоеше денонощно войник с пушка. Офицерът слага торбичката там. Обискът минава , български кучета обръщат къщата нагоре с главата, нищо не намират и чудо, капитанът връща на майка ми торбичката с бижутата. Какво ще кажете за това?

И една смешна случка. Видели съветските войни вратовръзки на баща ми, така им се зарадвали, майка ми им подарила цял куфар с италиански вратовръзки и те си ги слагали върху униформите, „какая красота, галстук!“, въбще веселба и настроение.

Първият чужд език, който към проговорила, е руският. Аз съм си играла из вилата и влизах в хола при тях. Един ден майка ми ме търсила и аз съм отговорила от хола: „Маринче нету, она уехала в России“. Отново веселба.

А в това време баща ми ми е разказвал кака са го разпитвали в дома на слепите, как през нощите, пияни партизани са влизали в натъпканата килия, харесвали си някои хора, не знам по какво, изкарвали са ги на двора и се е чувало само картечниците.

Отново веселба,лагери, унижения и какво ли не. Баща ми оживя, но си отиде на 61 години от рак.

Щастлива съм, че Невена Крапчева беше моя приятелка. Имах и тази книга, но я подарих, както и почти цялата си библиотека. Мисля си, какво ли би казала Вена за сегашното положение в България.

Тя беше безкрайно ценен човек, уви изтощен организъм

Разсипаха я, таман си беше купила малко апартаментче на Струмица и скоро след това си отиде. Ценеше много майка ми, която почина на 100 години. Вена ми липсва много, такива хора като нея са рядкост. Знам какво ми е говорила за Костов, той е бил против реституцията, благодарение но Лучников живнахме малко, но малко, поехме си дъх

Имах голяма библиотека, дадох голяма част на градската библиотека. Аз нямам преки наследници, единственият ми син почина на 23 години от рак през 1989. Беше блестящ студент по история и четеше много.

Това е накратко моята драма, но живея още.

Милен Радев

Русия винаги е била поле , на което се води особено ожесточена битка (за жалост с почти неизменен печален резултат) между силите на земното зло и на Доброто.

Попадна ми следното изключително заглавие, което ме накара възторжено и гръмогласно да се смея колчем си го пусна днес…!

То сякаш събира във фокус както прекрасните страни на руската интелигенция, нейната смелост и талантливост, остроумието, гражданският ангажимент, с които тя винаги се е отличавала – така и тъпотата, свинщината, средновековната изостаналост и престъпността на управляващата я шайка.

Благодарение тъкмо на тези последните Русия днес не представлява нищо друго освен лагер на чумавите и прокажените, страшен пример за сплашване на непослушни деца и на лекомислени народи, реално осъществен земен ад под синьото небе…

И така: “Купи говно и подкрепи Россия!” на Семён Слепаков

..

Всюду в магазинах
Импортный товар,
Запад получает
Сказочный навар.

Качество товара
Крайне высоко,
С ним соревноваться
Крайне нелегко.

А на товар российский
Крайне низкий спрос,
Всюду мы отстали,
Кроме папирос.

Обувь для мутантов
Мебель для горилл,
А машины будто
Дьявол сотворил,

Для хромых дороги,
Мода для слепых,
Бритвы для бесстрашных,
Фильмы для тупых.

В этом положенье,
Сложном для страны
Все объединиться
Вместе мы должны.

Поддержи отечественного производителя…
Незамедлительно.
Даже если то что произвел он отвратительно,
Ему простительно

Если не безразлична
Страна родная тебе
Ты поучаствовать лично
Должен в её судьбе.

Купи говно и поддержи Россию.
Купи говно, ведь ты же патриот.
Купи говно и поступи красиво.
Купи говно – толкни страну вперёд.

Подари своей девушке на день рождения
Не серёжки от Тифани, а говно,
Ну а чтобы повысить ей настроение
Пригласи на российскую ленту в кино.

Отдыхай не в Италии, а в Анапе,
(плохо отдыхай)
Надевай не Армани, а просто штаны
(сшитые в Твери)
Подари холодильник маме и папе
(весом в десять тонн)
И наполни продуктами нашей страны!
(и звони в ноль-три)

Поддержи отечественного производителя…
(говна родителя)
И носи зеленый плащ из кожзаменителя
(будь отвратительным)

Пожертвуй своим комфортом
И здоровьем родных,
Чтобы экономика наша
Смогла остаться в живых.
Купи говно и поддержи Россию,
Кури говно и езди на говне,
Носи говно, плевать, что некрасиво,
Дари говно детишкам и жене.

Купи говно — пойди на этот подвиг
Оно — говно, зато своё оно
Купи говно, страна тебя запомнит,
Не будь говном, скорей купи говно!
Купи говно!

Милен Радев

Навръх големия мюсюлмански празник Шекер Байрами решаваме, както ни е обичай, да се поразходим из берлинския район Нойкьолн (Neukölln, Noykölun, Yeni Kölun), да послушаме музика, да похапнем солени и сладки вкуснотии.

Като първо се налага да преодолеем изумено-неразбиращите погледи и забележки на германските ни съседи, когато им казваме накъде сме се запътили. Нататък е по-лесно.

Първата ни цел е старият буржоазен някога, а днес позагубил формата си квартал Риксдорф. Другото му име е Бохемският квартал, защото тук през XVIII век пруският крал приема и настанява за живеене стотици бежанци-протестанти, преследвани религиозно в Бохемия. Днес тук обитават главно преселници от южна и югоизточна посока.

Оказва се, че и сега в квартала намират убежище религиозно преследвани: в една от преките улички около Рихардплац дочуваме неочаквано мелодични напеви на непознат език.

Както сме си любознателни и без много церемонии влизаме в приветливата стара енорийска зала на някогашните бохемски хусити (последователите на Ян Хус). Попадаме на неделна служба на  Иранската презвитерианска реформирана община (реформираните са протестантско вероизповедание, последователи на Калвин и Цвингли).

Модерна община: символ-веруюто, както и текстовете на химните се прожектират за улеснение с лаптоп на екрана…

Мили, открити мъже и жени, които си подават ръцете, пеят християнски химни и по призива на пастора един по един изповядват вярата си.

Не разбираме естествено и дума от службата и от свидетелствата им на мелодичен персийиски, но се прекръстваме отвреме навреме – хем, въодушевени от спокойната и ведра религиозна обстановка, хем за всеки случай – да не ни помислят за шпиони на иранските власти (всички тези, събрани в залата хора рискуват постоянно живота си, независимо дали са във или извън границите на ислямската република).

Продължаваме към центъра на днешните байрамски празненства, организирани от Германо-арабското сдружение на площад Карл Маркс плац. Оставям видеокадрите да говорят. Ще кажа само, че площадът бе изпълнен освен от музикални ритми и от хора с ориенталски произход (включително и немалко представители на българо-циганското население на Нойкьолн), опушен от дима на скарите, от аромати на шишове, пилешки пържоли и прясно сварено арабско кафе…

Празникът впрочем съвпадна с тържественото откриване на новата учебна години и въвеждането на първокласниците в училищата. По този случаи стана известно, че в Берлин през 2012 40 % от първокласниците са били с т.н. “миграционен произход”. За тази година се очаква техният дял да е нараснал с кръгло още 10 %…

..

След гостуването в арабската част на Нойкьолн припваме към разположената недалеч, посещавана главно от турци, най-голяма тукашна Шехитлик джамия. Още отдалеч ни сепват нестройните и дразнещи ухото, възпитавано музикално със звуците на Моцарт, Хайдн и Бетховен, писъци на зурни и кларинети, думтенето на тъпани и барабани.

В скоби ще кажем, че от тук нататък такива европейски уши се оказаха в абсолютно малцинство, затова и следващите кадри имат известна уникалност.

Попадаме в апогея на Байрама, който се води като празник на любовта към ближния, на благотворителността и миролюбието. За този апогей турската общност, ръководена от пропагандната  централа на Ердоганова Турция – организацията Ditip, бе избрала нещо специално: концерт и парад на традиционна османска еничарска музика.

Дълги години забранена след разпускането на еничарския корпус от султан Махмуд II, традицията на еничарските оркестри е възстановена през 1953 г. точно за 500-ия юбилей от завладяването на Цариград.

Ето че през 2013 г. за големия празник и германската столица получава възможност да се порадва на изпълненията на маскираните като еничари берлински младежи.

Е, вярно, че въпреки живописната възхитителна картина може някой да намери кусур и да се оплаче, че са прозвучали и нескрито националистически и реваншистко-патриотични нотки. Такъв мрачен мизантроп ще може обаче да се оплаче само, както се казва, на арменския поп…

Което ще се окаже трудна задача. Защото арменският поп, заедно със стотици хиляди свои сънародници бе изтребен през 1915 г. по време на Геноцида над арменците.

Двама от образно казано най-садистичните му убийци са на особена почит именно на мястото, където на Байрам 2013 еничарската музика възхваляваше миналото величие. Пред самата Шехитлик джамия се намират великолепно реставрираните гробове на Бахадин Шакир, член на ръководния комитет на младотурската партия и на Джемал Азми Бей, валията на Трабзон. И за двамата на марморните плочи е отбелязано, че са убити от в Берлин през 1922 г. от “арменски терористи” и се пожелава “мир на душите им”.

Пред гробовете на тези двама масови престъпници (Азми Бей, прочут главно с многобройни убийства на арменски деца, удавени по негова заповед в Черно море и с това, че подарява на приближените си като робини 9 – 12 годишни арменски момичета, а най-красивите оставя за сина си, е осъден през 1919 г. в самата Турция от турски съд на смърт и затова се укрива в Германия) турската младеж в Берлин днес се учи на любов и преклонение пред отечеството… И на затваряне на очите и на отричане на престъпленията от миналото.

Преди да дам “думата” на любителски заснетите с телефон и монтирани единствено с информативна цел кадри ще поясня само съдържанието на един от маршовете, които водената от т.н. “чорбаджибаши” (това е човекът с червената одежда с плюшения калпак на главата) пя за възторжена радост на присъстващите, веселящи се и хапващи семейства.

Ceddin, deden, neslin, baban
Hep kahraman Türk milleti
Orduların, pek çok zaman
vermiştiler dünyaya şan
Türk milleti! Türk milleti!
Aşk ile sev milliyeti
Kahret vatan düşmanını
çeksin o mel’un zilleti

Което приблизително може да се преведе така:

Следвайте предшествениците си, дедите си, поколенията и бащите
Турският народ винаги е бил геройски
Вашата армия много пъти през вековете
Се е прочувала по света
Турският народ! Турският народ!
Страстно обичай народа си
Срази душманите на отечеството
Така че проклетниците да се затрият

..

Милен Радев

Този текст написах вчера на немски, за да мога  да го ползвам в приятелски, медийни и политически кръгове  като информация за случващото се тези седмици в България.

Тъй като в оригинал текстът е предназначен за германска публика, известни дразнещи българското читателско око банални уточнения или дори стилистични похвати са неминуеми и – надявам се – разбираеми.

Статията току що бе препечатана в един от популярните, отличаващи се с политическата си некоректност и независимост политически блогове “Ос на Доброто”.

Почти два месеца вече откъм иначе не много богатата на новини България не спират да пристигат кореспонденции, снимки, видеокадри за тамошните забележителни масови протести.

Ден след ден десетки хиляди се събират под дъжд и пек, на безмилостната балканска жега в центъра на столицата София. Сред протестиращите правят впечатление преобладаващо младите хора, но се виждат и немалко ветерани на несполучилата българска промяна от началото на 90-те години.

Централните сгради на държавната власт са редовно обградени от образовани членове на средната класа, от с мъка придвижили се от далечните крайни квартали и от провинцията по-малко заможни хора, от артистични творци и учени, от мирно и остроумно, от карнавално и саркастично демонстриращи граждани.

Сбити на гъсто, дошли с децата и кучетата си, издигащи плакати и лозунги, всички тези хора настояват отново и отново за едно: оставка на поелото едва през юни властта ляво правителство.

Възмущението от т.н. правителство на изборната лъжа и на измамата и от парламента, излъчил една безумна, противоречаща на всяка политическа логика коалиция е огромно.

През последните 15 години България не помни подобно масово вълнение. Все по-широки кръгове се присъединяват към гражданското неподчинение, държавната дейност е на практика парализирана от седмици.

Парламентарните избори през май завършиха със загуба на социалистите. С малко, но все пак победител се оказа управлявалата дотогава консервативна партия ГЕРБ.

При това победител въпреки масивните скандални манипулации и въпреки невъобразимо долните кампании за оклеветяване, с които медиите бомбардираха избирателите. А медиите в България, както е известно, и тяхното разпространение, са в мнозинството си подчинени на близки до БСП олигарси.

Противно на очакванията след изборите не се стигна до някаква форма на споразумение между десницата и социалистите.

Със светкавична бързина ръководството на БСП под своя председател Станишев се договори  за коалиционно правителство с така наречената „турска партия“. Това Движение за права и свободи (ДПС) представлява главно турския етнос в България, възлизащ на около 10 % от населението на страната.

За изненада на мнозина се очерта, че недостигащите до мнозинството в парламента гласове могат да бъдат осигурени от четвъртата представена в Събранието партия – дясноекстремистката, фашистоидна и антисемитска партия Атака. На немски впрочем Атака се превежда като Angriff. Вдъхновител за това название е очевидно едноименният вестник на националсоциалистите в стара Германия.

Както опитни наблюдатели така и политически лаици не вярваха на очите си. Още на втория ден след изборите ръководството на социалистите заяви, че е готово за преговори с Атака за да си осигури тяхната подкрепа.

Самата Атака, която от години се проявява главно с ксенофобски и антитурски изстъпления изведнъж забрави своите вчерашни приказки, отказа се и от „антисоциалистическата“ си реторика и се предложи като ибрикчия на новото мнозинство.

Така организираната де факто тройна коалиция на социалисти, на ужким „турската партия“ (в чието ръководство обаче участват и немалко етнически българи, тясно обвързани с олигархичните кръгове) и на фашистоидните популисти бе набързо гласувана в парламента.

От тогава новосъздаденото правителство изненадва, шокира и възмущава с всяко свое решение не само българската общественост, но дори дипломатическите представителства в България на важни страни от Евросъюза.

Посланиците на Франция и Германия например се появиха на площада, срещнаха се с протестиращи и в свои интервюта дадоха съвсем недипломатично да се разбере, че правителство, което се прави на сляпо и което въпреки всекидневно бушуващото море от демонстранти по централните софийски булеварди заинатено предъвква някакви си „две-три хиляди провокатори платени от чуждестранни фондации“, просто е загубил връзка с реалността.

Един съществен европейски фактор обаче все повече се отличава със своето гръмогласно мълчание по българските дела. И то при положение, че иначе този фактор обича да се представя като автентичен гарант на социалната съвест на континента и като особено чувствителен срещу всички расистки ексцеси и нарушения на човешките права в новите страни членки на ЕС. Особено, когато причинителите са крайно вдясно…

Става дума за Партията на европейските социалисти (ПЕС).

Положението на ПЕС разбира се не е за завиждане: лидерът на другарите им от БСП Сергей Станишев, който уреди в родината си договарянето с нацистите от Атака и който потвърди публично, че атакистите били много солидни, похвали ги за тяхната последователност и каза че имали „много близки позиции с нашите“, същият този Станишев е същевременно председател на ПЕС и има мераци за още по-високи почести…

Но може би другарите в Берлин, Париж и Брюксел просто не са наясно кой, кой е в непрегледния балкански партиен ландшафт на все още младата членка на ЕС България? Да им помогнем тогава с някои информации от собствено разследване.

В България много политически експерти са на мнение, че Атака, както и ДПС, а и много други малки и мимолетни политически групировки през годините на прехода са генерирани с помощта на структури на някогашната компартия, а днешна БСП. В случая с ДПС това дори става в нарушение на конституцията, която забранява съществуването на партии на етническа или религиозна основа.

Затова пък всякога когато е нужно „турската партия“ ДПС вярно осигурява мнозинство на БСП в парламента. Не случайно от „промяната“ насам тази партия е почти винаги на власт в някаква коалиционна конфигурация.

Атака се появява през 2005 г. практически от нищото, но още от самото начало разполага очевидно  със значителни средства и с мощен телевизионен канал, който се отличава с примитивна антисемитска и антициганска пропаганда, насъсква срещу българските турци и срещу лошия Запад.

Стане ли дума в България за генезиса на Атака винаги с него се свързват имената на влиятелни фигури из сенчестия свят на бивши офицери от КДС и на днешни едри бизнесмени, близки до БСП.

Водач и основател на тази партия е журналистът Волен Сидеров. За него се твърди, че в края на 90-те години е бил пресаташе на компанията Овергаз, 50 %-на дъщерна фирма на Газпром.

В едно разследване от 2006 г. можах да установя, че четири години по-рано, през 2002, малко познатият тогава Сидеров получава покана за Москва, която впоследствие се оказва съдбоносна. Там той е гост на международна конференция, организирана много разточително и с „елитен“ състав на участниците. Темата на научните диспути е „Глобални проблеми на световната история“.

Конференцията се устройва от наследилата някогашната съветска Висша школа на Ленинския комсомол така наречена „Московска социално-хуманитарна академия“.

От тогава насам на много „специализирани“ руски и чуждестранни сайтове тази конференция се оценява като една от най-важните ревизионистки и антисемитски („антиционистки“ по тяхному!) прояви. Често конференцията е дори представяна под някак познатия лозунг „Ревизионисти от всички страни обединявайте се!“. Сред изнесените доклади се срещат заглавия като „Треблинка – критичен анализ на официалната версия“ или „Ционисткият фактор в САЩ“. Автор на последния е бившият лидер на Ку-Клукс-Клан в САЩ Дейвид Дюк.

Успях тогава да архивирам следната мила дружеска снимка, която междувременно е изчезнала от почти всички интернет ресурси. На нея се  вижда новобранецът-партиец и бъдещ съдружник на българските социалисти Сидеров (1 ред, най-вдясно) в много подбрана компания.

Разпознават се например следните прочути отрицатели на Холокоста и служебно доказани антисемити: Ръс Граната (САЩ), 1 ред, 2 от л., Юрген Граф (Швейцария и Белорусия), 1 ред, 3 от л. и Фредрик Тобен (Aвстралия) 1 ред, 2 от л. На втория ред се вижда като 3 от л. лидерът на Ку-Клукс-Клан Дейвид Дюк.

Особен интерес според мен представлява симпатягата на първия ред най-вляво: мароканецът Ахмед Рами. Принуден да бяга от родината си той живее от 1973 г. като политически емигрант в Швеция. За Ахмед Рами може да се прочетат много неща в интернет. Той е известен като открит ислямист, приписват му се и контакти с Ал-Кайда. С години Рами ръководи от Швеция радиостанцията „Радио Ислям“ докато предавателят е спрян заради расистка и антисемитска пропаганда. Радиото се прехвърля и регистрира в Санкт Петербург на името на някоя си Лариса Рейнолдс-Дмитриева. До днес то предава по интернет, включително и на немски език.

Известен е цитат на Рами от негово интервю пред ТВ-канала на Хизбола Ал Манар през 2005 г.  След като споделя, че е привърженик на Бин Ладен той добавя само една малка забележка към тактиката на Шейха:

„Бин Ладен направи грешка като атакува Америка. Лично аз щях да ударя вместо това Тел Авив, защото американците са невинни хора. Те са просто жертви на евреите…“

Ето с кой Ахмед Рами Волен Сидеров изнася в Москва своя премиерен доклад на световната сцена за „Глобализацията – последен етап от опита за колонизация на Православния Изток“…

Нека се опитаме да си представим как в Москва през година 2002 с големи салтанати се провежда „независима“, организирана от „комерсиална гражданска академична институция“ конференция на антисемити и ислямисти. Опитваме се, но веднага капитулираме пред невъзможността на задачата. Защото помним какво антиислямско гонение на официално ниво цареше по онова време в Москва във връзка с Чеченската война.

Руската столица през 2002 вече съвсем не бе онази Москва от времето на Елцин, когато можеше хаотично да се организира и провежда всяка мислима и немислима проява. Идеята за обща конференция през 2002 на хора от Ку-Клукс-Клан с ислямисти и с отрицатели на Холокоста в някогашната Висша школа на Комсомола без съзидателното участие на бивши колеги на Владимир Путин изглежда абсурдна.

Московската конференция, на която нашият герой Волен Сидеров полага така да се каже своя чирашки изпит, е мислима и възможна само в случай, че една по традиция всемогъща и всезнаеща сила е била разпростряла над нея своите хладни ръчици…

След тази конференция звездата на Волен Сидеров започва да набира височина в България. През следващите години благодарение на настойчива и добре финансирана пропаганда той успя да спечели за свои привърженици почти 10 % от гласуващите. Нещо впечатляващо в една традиционно толерантна и исторически неподатлива на антисемитизъм страна като България.

По принцип Атака се смята за дясно-екстремистка партия. Около водача й се въртят групи от бодигардове-биячи с бръснати глави и бичи вратове, на мода са кубинките и черните одежди. На плакати и на публични сборища „фюрерът“ Сидеров не се свени да имитира с поза и жестикулации познати фигури от германските кинопрегледи на Третия райх.

В същото време обаче програмните постулати на Атака са типично левичарски: антиамериканизъм, враждебност към Европа, национализация на ключови отрасли от икономиката, повсеместна конфискация на имуществото и екстрадиране на западни инвеститори (за руските, които в момента изкупуват мащабно крайбрежната черноморска ивица на България Атака кой знае защо не обелва и дума).

Отново се потвърждава старата истина, че крайно лявата и крайно дясната част на политическия спектър неминуемо се припокриват.

При това уж тъй модерно скроената белоснежна риза на българските социалисти не е лекелясала само от популизъма и антисемитизма на техния съюзник Волен Сидеров.

И друго има.

Партията продължава да живее както от парите на мутиралите в олигарси стари кадри и техните наследници така и от непреклонната вярност на твърдоглавата комунистическа гвардия в провинцията. В сравнение с мирогледа и с общите настроения на преобладаващата маса от привържениците на БСП даже екскомунистите от партията ПДС в Германия заприличват на просветени и реформирани демократи.

Само преди дни модерният ляв председател на ПЕС Станишев свика както всяка година партията си на събор на връх Стара планина. Там където още по времето на диктатора Живков бе издигнат чудовищен монумент в чест основаването на компартията сега социалистите пируваха и се насъскваха взаимно. Няколко хиляди участника пяха старите комунистически бойни химни и носталгично си спомняха предимствата на розовото минало. Настървено търсеха конфронтацията с „прозападните“, „платени от милионера Сорос лумпени“ в София.

Една от водещите публични фигури, с които БСП се опитва да привлича младежта, „новото лице на партията“, както го наричат, е хулиганстващ рапър-мръсник, нарекъл се Мишо Шамара. Последният му шедьовър, с който той се вмъкна в новините, бе обръщението към бившия финансов министър Дянков като към „еврейска гад, която ограби България“.

Въпреки, че възмутените реакции отвсякъде не закъсняха, откровеността на рапъра ни най-малко не му навреди в партийно отношение. Брадатата му мутра продължава да е рекламното лице на БСП, канят го от един ТВ-канал в друг (едва ли е нужно да обяснявам на просветени читатели, на кого принадлежат телевизиите), слушат със страхопочитание озлобените му тиради.

Преди три седмици, в разгара на протестната вълна цялото ръководство на ПЕС се събра в българската столица за заседание на своя Партиен съвет. Изолирани зад обширни заграждения председателят на Европарламента Шулц и шефът на фракцията на социалдемократите Свобода помахаха леко укоризнено с пръст, поразмишляваха абстрактно за „нуждата да се подобри диалогът и комуникацията в обществото“, но преди всичко се надпреварваха да поздравяват своя другар Станишев за изборните резултати и за успешното правителство.

След това си взеха шапките и дим да ги няма.

А в България останаха: едно откъснато от реалностите правителство, един неработоспособен парламент и хиляди, решени сега да наваксат несполучилата промяна от 1989 г. Но този път без грешките от миналото.

Оставката на парализираното и мъчително печелещо време правителство е неизбежна. Съдбата му зависи при всяко гласуване от благоразположението на прислужника Сидеров и на неговите атакисти.

Гражданите в България не губят надежда, че Европа и европейските социалисти ще схванат навреме, че вече самата БСП се превръща в прислужник на чужди, съвсем не европейски сили.

Milen Radev

Seit fast zwei Monaten erreichen uns aus dem sonst so nachrichtenarmen Bulgarien Meldungen, Bilder und Videos von ungewöhnlichen Massenprotesten.

Zigtausende versammeln sich Tag um Tag bei brütender balkanesischer Hitze im Zentrum der Hauptstadt Sofia. Darunter auffallend viele junge Leute, aber auch Veteranen der in Bulgarien Anfang der 90-er Jahre missratenen Wende. Die Gebäude der Macht werden umzingelt von Angehörigen der gebildeten Schichten, von armen Menschen aus den Randbezirken und der Provinz, von Künstlern und Wissenschaftlern, von friedlichen und witzigen, karnevalistisch und sarkastisch agierenden Demonstranten.

Dicht gedrängt, mit Kind und Kegel treten sie an und stellen immer wieder nur eine Forderung: den Rücktritt der erst seit Juni amtierenden linken Regierung.

Die Empörung über das als Regierung der Wahllüge und des Betrugs bezeichnete Kabinett und über das Parlament, in dem eine unselige, herkömmlicher politischer Logik widersprechende Koalition herrscht, ist gewaltig.

Das Land kennt  keine vergleichbaren Unruhen aus den letzten 15 Jahren. Immer weitere Kreise der Bevölkerung schleißen sich der Verweigerung an, die Staatsgeschäfte verharren seit Wochen praktisch im Stillstand.

Die Parlamentswahlen im Mai hatten die BSP-Sozialisten verloren. Knapper Sieger wurde die bis dahin regierende konservative GERB-Partei. Und dies trotz massiver Skandalisierung und kaum vorstellbarer Verleumdungskampagnen gegen GERB in den Medien, die mehrheitlich von BSP-nahestehenden Oligarchen abhängig sind.

Entgegen anderslautenden Erwartungen, kam es dann aber nicht zu einer „großen Koalition“ zwischen Konservativen und Sozialisten.

In atemberaubendem Tempo einigte sich die Führung der BSP unter ihrem Vorsitzenden Stanischew auf eine Koalitionsregierung mit der sogenannten „Türkenpartei“.  Diese Partei für Rechte und Freiheiten (DPS) vertritt die etwa 10 Prozent der Bevölkerung, die der türkischen Volksgruppe in Bulgarien angehören.

Für die Öffentlichkeit völlig überraschend sollten die zu einer Mehrheit fehlenden Abgeordnetenstimmen von der vierten Partei im Parlament, der rechtsextremen, faschistoiden, antisemitischen Partei Ataka kommen. Ins Deutsche übersetzt heißt Ataka Angriff. Das alte deutsche NS-Blatt diente als Namenspatron der Partei.

Gestandene Beobachter und politische Laien konnten ihren Augen nicht trauen. Schon am zweiten Tag nach den Wahlen erklärte die Führung der Sozialisten, sie sei zu Gesprächen mit Ataka bereit, um sich deren Unterstützung zu sichern.

Die schon immer mit Fremdenfeindlichkeit und mit extremer antitürkischer Hetze auffallende Ataka kümmerte sich plötzlich nicht mehr um ihr Geschwätz von gestern. Sie vergaß auch ihre „antisozialistische“ Rhetorik und bot sich als Mehrheitsbeschaffer an.

Diese de facto Dreierkoalition aus Sozialisten, aus angeblicher „Türkenpartei“ (in deren Führung aber viele bestens mit Oligarchenkreisen vernetzte ethnische Bulgaren sitzen) und aus faschistoiden Populisten wurde auch zügig vom Parlament gewählt.

Seitdem überrascht, schockt und empört diese Regierung mit jedem ihrer Beschlüsse nicht nur weite Kreise der bulgarischen Öffentlichkeit, sondern auch die Vertretungen wichtiger EU-Länder in Bulgarien.

Die Botschafter Deutschlands und Frankreichs z.B. mischten sich unter die Protestierenden und gaben in Interviews ganz undiplomatisch zu verstehen, dass eine Regierung, die sich blind stellt und trotz allabendlicher wogender Menschenmassen auf den zentralen Boulevards der Hauptstadt stur von „2 bis 3 Tausend bezahlten Provokateuren im Dienste ausländischer Stiftungen“ spricht, einfach den Kontakt zur Wirklichkeit verloren hat.

Ein gewichtiger europäischer „Akteur“ aber fällt immer mehr durch sein lautstarkes Schweigen zum Fall Bulgarien auf. Und dies, obwohl sich dieser Akteur ansonsten gerne als das soziale Gewissen des Kontinents und als besonders feinfühlig gegenüber jeder Hetze und allen Verletzungen der Menschenrechte in einem der neuen EU-Länder profiliert. Vor allem, wenn sie von rechts kommen…

Gemeint ist die Partei der Europäischen Sozialisten (PES).

Ihre Lage ist nicht gerade beneidenswert: der junge Parteiführer der bulgarischen BSP Stanischew, der zu Hause die Einigung mit den Nazis von Ataka ausheckte und der ihnen Solidität und „große Nähe zu unseren Positionen“ bescheinigte, ist nämlich gleichzeitig PES-Vorsitzender mit Ambitionen auf noch höhere Weihen…

Kennen sich etwa die Genossen in Berlin, Paris und Brüssel nicht so genau aus in der verworrenen balkanesischen Parteienlandschaft des noch jungen EU-Mitgliedslandes? Dann wollen wir ihnen mit Informationen aus eigener Recherche helfen.

Politische Beobachter in Bulgarien sind sich einig, dass Ataka genauso wie die „Türkenpartei“ (DPS) und viele andere kleine und kurzlebige politische Gruppierungen der Nachwendezeit von Strukturen der ehemaligen KP und heutigen BSP ins Leben gerufen wurden. Bei der DPS geschah dies sogar unter Umgehung der Verfassung, die gar keine ethnischen oder religiösen Parteien erlaubt.

Dafür diente die „Türkenpartei“ über die Jahre stets als Mehrheitsbeschaffer für die BSP. Seit der „Wende“ war sie in irgendeiner Koalitionsform fast immer an der Macht.

Ataka entstand 2005 quasi aus dem Nichts, verfügte aber von Anfang an über ein auffällig gut gefülltes Budget und einen starken Fernsehsender, der sich mit plumper anti-jüdischer und anti-zigeunerischer Propaganda hervortat, mit Hetze gegen die bulgarischen Türken und gegen den verruchten Westen.

Einflussreiche Figuren aus der Schattenwelt früherer Stasi-Offiziere und heutiger Wirtschaftsgrößen, die der BSP-nahestehen, sind immer wieder mit der Gründung von Ataka in Verbindung gebracht worden.

Führer und Gründer dieser Partei ist der Journalist Volen Siderov. Ende der 90-er Jahre war er, wie es heißt, Pressechef der Firma Overgas – einer 50 %-igen Gasprom-Tochter.

2006 konnte ich herausfinden, dass vier Jahre davor, in 2002, der damals noch kaum bekannte Siderov einer folgenschweren Einladung nach Moskau folgte. Dort fand eine „hochkarätig“ besetzte und in großzügigem Stil organisierte internationale Konferenz zum Thema „Globale Probleme der Weltgeschichte“ statt.

Veranstalter war eine Nachfolgerin der Hochschule des Leninschen Komsomol aus Sowjetzeiten, die sogenannte „Moskauer Sozial-Humanitäre Akademie“.

Auf vielen einschlägigen russischen und ausländischen Internet-Seiten wurde diese Konferenz seither ungeniert als eine der wichtigsten revisionistischen und antisemitischen (“antizionistischen” in ihrem Duktus) Veranstaltungen gefeiert. Auch den Slogan „Revisionisten aller Länder vereinigt euch!“ brachte man häufig mit dieser Konferenz in Verbindung. Einige der dort gehaltenen wissenschaftlichen Abhandlungen tragen Titel wie „Treblinka, eine kritische Analyse der offiziellen Thesen“ oder „Der zionistische Faktor in den USA“. Letztere gab der ehemalige Ku-Klux-Klan-Anführer David Duke zum Besten.

Ein nettes „Familienfoto“, das inzwischen aus fast allen Internetressourcen verschwunden ist, konnte damals noch gesichert werden. Darauf sieht man den angehenden Parteigründer und zukünftigen Verbündeten der bulgarischen Sozialisten Siderov (1.Reihe, rechts außen) in illustrer Gesellschaft.

Unter anderem sind folgende Holocaust-Leugner und amtlich bestätigte Antisemiten zu erkennen: Russ Granata (USA), 1.Reihe, 2. v. l., Jürgen Graf (Schweiz u. Weißrussland), 1.Reihe, 3. v. l. und Fredrick Toben (Australien) 1.Reihe, 2. v. l. In der 2. Reihe sieht man als 3. v.l. den  Ku-Klux-Klan Mann David Duke (USA).

Besonders interessant erschient mir der nette Mann in der 1. Reihe, links außen: der Marokkaner Ahmed Rami. Nachdem er wegen Terrorismus aus seiner Heimat fliehen musste, lebt er seit 1973 in Schweden als politischer Asylant. Über Ahmed Rami kann man im Internet vieles nachlesen. Er gilt als bekennender Islamist, auch werden ihm Kontakte zu Al-Qaida nachgesagt. Jahrelang betrieb er von Schweden aus den Sender „Radio Islam“ bis dieser wegen rassistischer und antisemitischer  Propaganda geschlossen wurde. Danach zog das Radio nach St. Petersburg um und wurde dort auf einen russischen Namen angemeldet. Über Internet sendet es bis heute, auch auf Deutsch.

Aus 2005 ist ein Zitat von Rami vor dem Hisbollah-TV-Sender Al Manar überliefert. Nachdem er zuerst erklärt, dass er im Großen und Ganzen mit Bin Laden einverstanden ist, kritisiert er den Scheich wegen taktischer Finessen:

„Bin Laden hat einen großen Fehler gemacht, als er Amerika angriff. Ich hätte stattdessen den Schlag auf Tel Aviv gerichtet, weil die Amerikaner an sich unschuldig sind. Sie sind nur Opfer der Juden…“

Neben eben diesem Rami hielt nun Volen Siderov seine Antrittsvorlesung über „Die Globalisierung als letzte Etappe der Kolonialisierung des orthodoxen Ostens“…

Man stelle sich nun vor, wie in Moskau des Jahres 2002 mit großem Pomp eine „unabhängige“, von einer „kommerziellen akademischen Einrichtung“ organisierte Konferenz von Antisemiten und Islamisten stattfindet. Man versucht’s und scheitert sofort an der unmöglichen Zumutung. Weil man sich erinnert, welche antiislamische Hetze damals in Moskau im Zusammenhang mit dem Krieg in Tschetschenien offiziell betrieben wurde.

Moskau in 2002 war längst nicht mehr das Moskau Jelzins, wo alles Denkbare und Undenkbare frei und chaotisch veranstaltet werden konnte. Die Vorstellung einer Tagung von Kuk-Klux-Klan Leuten nebst Islamisten und Holocaust-Leugnern in der ehemaligen Komsomol-Schule ohne Mitwirkung von Putins früheren Kollegen, erscheint abwegig.

Die Moskauer Konferenz, auf der unser Held Volen Siderov quasi seine Gesellenprüfung ablegte, war nur denkbar und möglich, wenn dabei jene traditionell allwissende und allumfassende Macht schützend ihre organisierende Hand im Spiel hatte…

Nach dieser Konferenz begann in Bulgarien der Aufstieg von Siderovs Stern. In den Folgejahren gelang es ihm durch hartnäckige und gut dotierte Propaganda seine Anhängerschaft auf fast 10 % der Wählerstimmen hochzuschrauben. Schon bemerkenswert in diesem traditionell toleranten und historisch immer judenfreundlichen Land.

Ataka gilt allgemein als rechtsextremistisch. Ihre Schlägertrupps sind bullig und kurzgeschoren, sie gefallen sich mit Springerstiefeln und schwarzen Klamotten, der Gestus des „Führers“ Siderov kopiert altbekannte Wochenschau-Muster aus den 30-er Jahren.

Beobachter weisen aber auch auf Atakas ganz handfeste linke Programmatik hin: Antiamerikanismus, Europafeindlichkeit, Nationalisierung der Schlüsselbranchen der Wirtschaft, flächendeckende Enteignung und Ausweisung der westlichen Investoren (über die russischen, die im großen Stil den bulgarischen Küstenstreifen des Schwarzen Meeres aufkaufen, hört man von Ataka kein Wort).

Es bestätigt sich eben die altbekannte Wahrheit, dass sich das politische Spektrum bei extrem links und extrem rechts unweigerlich schließt.

Die angeblich so modern geschnittene schneeweiße Weste der bulgarischen Sozialisten wird aber nicht nur durch den Populismus und Antisemitismus ihres Bündnisgenossen Siderov befleckt.

Da ist noch mehr.

Die Partei lebt immer noch von dem Geld der zu Oligarchen mutierten früheren Kader und deren Nachkommen und von der Treue der alten, stur kommunistischen Garde in der Provinz. Im Vergleich zum Weltbild und zu den Einstellungen, die in der Masse der BSP-Anhänger herrschen, erscheint die deutsche PDS/Linke als ein Hort der aufgeklärten und reformierten Demokraten.

Erst vor wenigen Wochen hielt der moderne linke PES-Vorsitzende Stanischew wie alljährlich Hof auf einem der Gipfel des Balkan-Gebirges. Wo noch zu Diktator Shiwkows Zeiten ein monströses Monument zu Ehren der KP-Gründung errichtet worden war, ließ er sich nun feiern. Vor einigen Tausend Anhängern wurden die alten kommunistischen Kampflieder angestimmt, die Solidarität und die Werte der verflossenen Jahre hochgejubelt. Bewusst forderte man die Konfrontation mit den „pro-westlichen“, „vom Magnaten Soros bezahlten Krakeeler“ in Sofia heraus.

Das größte Zugpferd der BSP bei der Jugend, das „neue Gesicht der Partei“, ist ein pöbelnder Rapper namens Ohrfeigen-Mischa (das bulgarische Pendant zu Bushido). Sein neuester Coup war, dass er den früheren bürgerlichen Finanzminister Djankov im nationalen Fernsehen „ein jüdisches Ungeziefer, das Bulgarien ausgeraubt hat“ nannte.

Trotz des allgemeinen empörten Aufschreis in der Öffentlichkeit schadete diese Geradlinigkeit dem Rapper bei seiner Partei nicht. Er wird weiterhin von einem TV-Sender zum nächsten (wem die gehören, brauche ich aufgeklärten Lesern nicht zu erklären) gereicht und hofiert. Seinen Hasstiraden wird andächtig gelauscht.

Vor drei Wochen, als die Protestwelle schon rollte, kam die gesamte PES-Führungsriege zu ihrer Ratssitzung in die bulgarische Hauptstadt. Weiträumig abgeriegelt von den Menschenmassen wedelten der EP-Präsident Martin Schulz und der Vorsitzende der Fraktion der Sozialdemokraten Hannes Swoboda ein bisschen mahnend mit dem Zeigefinger, erinnerten allgemein daran, dass „der Dialog und die Kommunikation“ in der Gesellschaft verbessert werden sollten und gratulierten im Übrigen herzlich ihrem Genossen Stanischew zum Regierungserfolg.

Dann waren sie weg.

In Bulgarien blieben zurück: eine von den Realitäten losgelöste Regierung, ein nicht mehr funktionsfähiges Parlament und Tausende, die entschlossen sind, die missglückte Wende aus 1989 jetzt nachzuholen. Aber ohne die Fehler von damals.

Der Rücktritt der gelähmten und nur Zeit schindenden Regierung ist unausweichlich. Sie hängt für jede Abstimmung vom Wohlwollen ihres Steigbügelhalters Siderov und seiner Atakisten ab.

In Bulgarien hofft man, Europa und die europäischen Sozialisten mögen begreifen, dass sich nun die BSP selber zum Steigbügelhalter von fremden, bei weitem nicht europäischen Kräften verwandelt hat.

Милен Радев

Осени ме прозрение (други може да са го имали и по-рано, на мен ми е за пръв път).

Паметникът с въоръжения тулуп, с работника и селянката в центъра София може да има само едно название.

Само него смятам да използвам от тук нататък.

“Паметник на съвеЦкото робство”.

Или “Паметник на руско-съвеЦкото робство”.

За просветена и читава публика като тукашната всякаква аргументация е излишна.

Господин Радев, здравейте,

Пиша Ви по повод на материала за Траян Радев.

Накара ме да си припомня изказване на един от покойните ми дядовци, което всъщност така и не забравих, запечатало се е в съзнанието ми: един ден, отдавна, вървейки по ул. “Асен Златаров”, двамата с него видяхме възрастен човек, много окаян на вид, който ровеше в една от кофите; спряхме се и дядо ми каза:

“Tова е професор еди кой си (уви, не запомних нито името му, нито призванието)… Да знаеш, че това само в България може да се случи.”

Темата е безкрайна; и на други места по света (вероятно?!) се случват подобни неща.

Със сигурност, обаче, у нас, след нахлуването на варварската комунистическа власт (подир която трева не никне) истински ерудираните хора и, парадокс, истински милеещите за България, като Симеон Радев, са изолирани и унищожени – много от тях физически, други чрез унижение и захвърлени в изгнаническа мизерия.

И то така, че никой да не се сеща за тях – никой да не знае за тях.

Мисля си, че само един наистина неприкосновен и свободен дух (какъвто е притежавала Бистра Винарова, например) – уверен в “силата на вкуса” си – може да оцелее и да противостои, в себе си, на униженията.

Спонтанно реших да споделя тези разсъждения, защото статията Ви за Траян Радев <…>, синтезира размисли, които не са ме напускали.

А и исках – което е по-важното – да изкажа поздравления <…>. Защото става дума за важни неща.

Това е.

Поздрави!

Елица Попова

В памет на току що починалия доайен на българската болка по и от Македония проф. Михаил Огнянов публикувам тук още един негов текст.

Избрах точно този текст не, разбира се, защото бе написан по повод моята статия “Буре с барут или романтичен блян”, а защото в него покойният проф. Огнянов много концентрирано излага същината на своето виждане за отношението на България към задосоговска Македония и нейните жители. А също за сложностите с представянето на тези отношения на европейската сцена.

М.Р.

С разбиране и съчувствие

Михаил Огнянов, в-к Про и Анти брой 11 (20 – 26 март 2009 г.)

Тук публикуваната статия на Милен Радев “Буре с барут…” за авторитетното австрийско списание WESPENNEST, предизвика различни реакции в Македония и Германия. В Македония тя е посрещната с негативни емоции, в Германия с логическо неразбиране на българските стремежи.

Това поставя пред нас въпроса, как да представяме нашето отношение към Република Македония пред македонците и пред европейците. Към жителите на македонската република трябва да се отнесем със съчувствие и разбиране. Изтърпените трагедии през ХХ век причиниха дълбоки травми в народната психика. Македонизмът в сегашния му вид представлява силна психологическа реакция на преживяното в миналото и на тегобите в съвременността. Почти всеки гражданин на Република Македония си има своята лична драма.

В същия брой на списанието, в което е публикувана статията на Милен Радев, има и стихове от големия македонски поет Богомил Гюзел. Той е син на интелектуалеца и великомъченика на Македония Димитър Гюзелов убит от сърбокомунистите заради неговата българщина. В детството си той е преживял убийството на баща си, в ранната младост съдбата на син на “народен неприятел” Той си знае как е намерил сили да преодолее тези психотравми и е успял да стане най-големия поет на сегашна Македония.

Може би не така трагични, но също изпълнени с драматични перипетии, са съдбите на всички жители на тази малка и крехка република. Такава е психологическата основа, която подхранва фантазиите за миналото величие на Македония.

Може да си представим тяхната реакция, когато им се поднесат далеч по-скромните доказани исторически факти. За облъчените от македонизъм сдържаният и концентриран текст на Милен Радев е непоносим.

Историческите факти трябва да им се поднасят като лекарство подсладени и на малки дози. И като лайтмотив трябва непрекъснато да се повтаря, че ние поддържаме независимостта и целостта на македонската република, признаваме тяхното право на национално самосъзнание и език. И доказахме това с факта, че признахме първи независимостта на републиката и официалния им език. Да ги успокоим, че ние не пренасяме миналото в съвремието. Надеждата ни е и те да направят същото.

Историческата наука си има свои правила и учените историци трябва строго да ги спазват. Широката европейска общественост се интересува не толкова от самите исторически факти, колкото от злоупотребата с тях за влияние днес.

Тя се страхува от това, че позоваването на историята може да послужи като детонатор на това „буре с барут“, какъвто смятат, че е Балканският полуостров. Затова при изнасяне на факти от балканската история трябва да се предпазваме от алюзии за съвремието и в никакъв случай да не използваме исторически аргументи за прекрояване на границите.

По време на Титова Югославия македонските историци се ползваха с международен комфорт. Положението на необвързана страна осигуряваше подкрепата и на двата противопоставящи се блока. И затова югославският македонизъм намери подкрепа сред по-широката европейска общественост. Още повече името на Александър Македонски бе известно на всеки ученик и е далеч по-известно от името на България. Това представлява определена трудност за по-широкото разпространение на българската гледна точка.

Това го знаят сегашните македонски ръководители и се опитват да го използват за своята кауза, макар и да знаят, че връзката между сегашните македонци и Александровите е твърде косвена и научно неубедителна. Дали ще сполучат с тази своя хитрост? От друга страна, с това те предизвикват Гърция, която отдавна е наложила монопол върху Александровото историческо наследство. Така се сблъскват историческата романтика с политическата реалност.

Германия е в морален дълг пред България. Това трябва да го разберат германците. През двете световни войни нашите съседи бяха съюзници на победителите Англия и Франция. Затова техният глас се чува по-добре в Европа. България беше съюзник на победена Германия.

България е малка страна и след пораженията не можа да възстанови предишния си устрем. Германия е велика страна и след пораженията почти успя да възстанови предишното си положение. Не знам каква е причината да забрави България. Може би това е недоизживеният комплекс за виновност за Дахау и Освиенцим. А на англичаните тежи ли им споменът за Дрезден?

Без да забравя своите и чуждите грехове, Германия е морално задължена да разбира по-добре България.

Милен Радев

Още една тъжна вест!
Току що Васил Станилов ми съобщава, че в София е починал проф. Михаил Огнянов…

Писал съм го неведнъж на различни места: за мен той беше буквално един от последните живи възрожденци, верен син на Битоля и Охрид, на българска Македония, млад по дух, неимоверен ерудит…
Благословен бях, че съм имал възможност да водя с него незабравими разговори, че съм чел книгите и статиите му…

Светла му памет!

Търсейки текстове, с които да го почета тук в този блог, попаднах на негова силна статия за един от най-западните и най-българските крайща – Костурско. В нея покойният Михаил Огнянов от своя страна отдава почит на малко преди това загиналия при крайно съмнителни обстоятелства при първото си връщане в старата Татковина проф. Благой Шклифов. За мен текстът е особено ценен, защото тъкмо на проф. Михаил Огнянов дължа запознанството си и с Благой Шклифов. Това стана малко преди насилствената му смърт през септември 2003 г…

По приумиците на интернета току що откривам един уникален видеодокумент, който някой е спасил частично и качил в YouTube. Двамата днешни покойници, представят през 2002 г. своите книги в Охрид – българския Ерусалим, както сме свикнали да го мислим и чувстваме.

За съжаление самият Михаил Огнянов се вижда само за миг на подиума до Благой Шклифов, но все пак държа да приведа тук този кратък откъс по няколко причини: в памет на двамата покойници (през септември стават десет години от гибелта на тъй жизнения и динамичен, тъй изпълнен с планове Благой Шклифов – това се вижда и на видеото!), но и в памет на годишнината от Илинденското въстание, което отново припомняме сега. Костурско, откъдето бе проф. Шклифов и за което пише по-надолу проф. Огнянов е един от центровете на въстанието, имената на Васил Чекаларов и Пандо Кляшев, Лазо Поптрайков… са легендарни, техните  съратници и съседи от този край са понесли едни от най-страшните ужаси от развилянлата се османска власт и от страна на фанатичните гърци, водени от триждипроклетия владика Каравангелис…

И така. Първо уникалният видеодокумент:

..

И статията на проф. Михаил Огнянов от в-к Детонация, съхранена и взета назаем от прекрасния сайт на Васил Карлуковски:

Най-трагичният български край

Проф. Михаил Огнянов, “Детонация”, 10 септември 2004 г.

Този месец се навършва една година от гибелта на проф. Благой Шклифов. Неговата съдба е поредният щрих от трагедията на неговия роден Костурски край. Отдавайки почит на неговата памет, се замисляме и за неговия роден край като част от забравените български трагедии през последните 150 години.

Балканите са първите носители на името Европа. Сега те са болният район на Европа. Първото твърдение може да е източник на гордост, второто – на срам. Между тези две противоположни характеристики има причинно-следствена връзка. Tя е в широко известното твърдение, че Балканите са свърхнатоварени с история. Народите, които сега ги населяват, поемат непоносим исторически товар от истинските си или мнимите си предшественици. Смятайки, че това е особено ценно богатство, те влизат помежду си в остри стълкновения за разпределението му. Шампиони в това отношение са гърците. С по-голямо или по-малко основание те монополизират цялото историческо наследство от древните елини, Александровите македонци, ромеите на Източната римска империя т.н. Както другаде съм писал, този непоносимо тежък исторически товар не може да не деформира националната психика. В това е всъщност “нещастието да си грък”. Всички сегашни балкански народи са се образували в резултат на продължителен исторически процес, който непрекъснато ги моделира. Не може да си харесаме само един определен изолиран исторически период, за да се обявим за монополни негови наследственици.

Сегашните гръцки и български народи, поели определено наследство от своите предшественици и съседи, реално са се оформили през последното хилядолетие. През това хилядолетие са били във взаимна борба. Известно е, че войната сближава народите не по-малко от мирното съжителство. Още в ранната си творба “Казаци” Лев Толстой отбелязва, че сходството в бита и поведението на казаците с това на черкезите е резултат на борбата между тези две племена. Както сегашните гърци, така и българите са заели много от жителите на Източната римска империя. Разбира се, сегашните гърци, наследили техния език, са приели по-голяма част от това културно наследство. Но и ние в определен смисъл сме рожба и на остатъците на Източната римска империя (заедно с другите наследства – прабългарското, славянското, тракийското и на други народи). Както става при всека подялба на наследство, възникват конфликти за територии, население, културни богатства. Най-остри са били конфликтите в “зоните на контакт”. Такъв е Костурският край.

Костурско заедно с останалата част от югозападна Македония и Южна Албания е било ядрото на Самуилова България и там е оказана последната упорита съпротива срещу Българоубиеца. През средата на ХIХ век взима активно участие във възрожденските борби. Не съм си поставил задачата, нито имам компетентността да пиша за възрожденските борби на този край. Неотдавна обаче един мой приятел – проф. Златан Златанов от Варненския медицински институт – ми изпрати спомените на своя прадядо свещеник Златко Каратанасов и ще си позволя да цитирам редове от тях.

“Обзет от скръб по изгубената ми родина и свиден бащин дом, сърцето ми се свива от болка, а душата ми копнее за родно място. В най-южната част на Югозападна Македония, дето слънцето по-жарко грей, там е бащиното ми огнище – с. Бобища, Костурска околия”.

Градът Костур е имал смесено население – турци, българи, гърци, евреи, но митрополитът, макар и грък и патриаршист, до края на XIX век е носил титлата “Екзархоу пасис палеас Воулгариас” (Екзарх на цяла стара България). Селата обаче са били почти изцяло български, с български имена, сега оцелелите са прекръстени. Описана е борбата за български училища в този край за периода 1868–1903. Тя е била започната от Георги Динков Дързилович, извесния даскал Динката от спомените на Димитър Благоев, който го определя като “български националист”. Край на българското просветно дело поставя Балканската война, която ”изкопа гроба на Македония и Тракия”. Главен гонител на българщината в този край е бил Костурският митрополит Германос Каравангелис “по звер и от самите турци”. Наскоро са преиздадени неговите спомени “Македонската борба”, в които може да се види погърчването на този край от гръцка гледна точка. В синхрон с него е действала и “Гръцката въоръжена пропаганда”, изпълняваща директивата “българин да не остане”,начело с гръцкия офицер Павлос Мелас. За гърците той е герой, но в спомена на костурчани – злодей. В българската и гръцка историческа литература е дадена тази противоположна оценка. Образът, който си е самообрисувал в писмата си, е по-близък до българската оценка. Най-известно е нападението на с. Загоричани, където са избити 60 жители, включително жени и деца. Примерите могат да се умножат. Манталитетът на извършителите може да бъде изразен с канибалската премъдрост на андартина Зорба Гъркът от едноименния роман: За да станеш мъж, трябва да си вкусил месо от българин или турчин *. Разбира се, и ВМОРО не им оставала длъжна. Във филма “Мера според мера” има една силна сцена “Сестра жали брата”–гъркоманин, убит за предателство от брат си –българин (във филма действието става малко по-на изток от Костурско – в Енидже-Вардарско, но тези трагедии са се развивали из цяла Южна Македония).

Илинденското въстание се разгоря най-силно в Костурско. Там населението взима най-голямо участие, въстаническите отряди са най-многобройни и организирани, водят се победоносни сражения с аскера. Летописецът на Илинденското въстание Христо Силянов определя сражението на Бигла като “грандиозно”.За разлика от другаде тактиката им не е отбранителна, а нападателна. Въстанието там трая най-дълго – от 20 юли стар стил (2 август) до втората половина на октомври когато прославените отряди се стопяват до малки чети. Прославят се войводите Васил Чекаларов, Пандо Кляшев, Митре Влаха, Иван Попов, Лазар Поптрайков… Миналата година бяха издадени спомените на Васил Чекаларов. И там се повтарят жестокостите на турската власт –  до 20% от къщите са опожарени, Костурско е на второ място по процент на избитите жители след Охридско…

Тези жестокости се повтарят от гръцките власти през 1912-1913. През Балканската война достигат до Костурско четите на ВМОРО. Един от техните войводи е писателят Христо Силянов, който описва този поход в книгата си “От Витоша до Грамос”. Вместо турците, там неприятели се оказват съюзниците – гърци. С измама е обезглавен славният войвода Васил Чекаларов. Поведението на гръцките власти е описано в международната Карнегиегиева анкета.

Както пише в тази анкета, гърци и сърби оставиха в Македония “един обезглавен народ” – лишен от своята интелегенция: учители, свещеници и други образовани люде. Всички трябва да се признаят за гърци и да научат гръцки. Тезата на гръцките власти е била, че до 1903 всички са били гърци, след това екзархията и комитаджиите са ги накарали да се пишат българи и който не иска да си възстанови гръцкото съзнание, ако не напусне и отиде в България, ще бъде убит или изселен по островите. Това продължило до Втората световна война.

След Първата световна война гърците проведоха етническа чистка в Тракия и Македония. Използваха се различни методи – насилствени, полунасилствени и легални, вариращи от убийства и изселване по островите до международни споразумения. Едно от тях беше спогодбата Молов-Кафандарис. По нея в България се заселиха няколко десетки хиляди бежанци. Гърците поначало не приемат съществуването на македонска нация, но нашенците там, даже без да знаят коминтерновското решение, почнаха да се самонаричат македонци: ако кажехме, че сме българи, ни биеха и убиваха, ако кажехме – македонци, оставяха ни на мира. Така и там, по механизъм различен от Югославия, започна да се разпространява македонското самоопределение. Най-суров е бил режимът при диктатурата на Метаксас. За една българска дума – 100 грама рициново масло.

След капитулацията на Гърция през 1941, Костурско беше окупирано от италианска войска, но остана в рамките на гръцката държава. Българската войска и администрация стигнаха до бившата гръцко-югославска граница. В Костурско действаха националистически гръцки отряди – андарти, които тероризираха нашенските села. Там почнаха да се образуват чети за самоотбрана. Тогава ВМРО–Иван Михайлов изпрати свои активисти да помогнат при организирането им. Там загина архитект Борис Огнянов, брат на известния журналист и поет Христо Огнянов. След капитулацията на Италия стана очевидно, че победата клони към антихитлеристката коалиция, комунистическото партизанско движение се засили и членовете от тези единици за самоотбрана почнаха да преминават към комунистическите партизани. Все пак те бяха за предпочитане пред националистическите андарти. Ние тогава живеехме в Битоля, която отстои на около 15 км от гръцката граница и лесно достигаха до нас известия за тези събития в Леринско и Костурско. По-късно, след 9 септември 1944, там се образува партизанска бригада “Гоце Делчев”.

След споразумението във Варкиза между комунистите и кралското гръцко правителство тя бе разформирована, но членовете й по-късно се вляха в партизанската армия на Маркос и участваха в тригодишната гражданска война в Гърция. Нашенците бяха гръбнакът на тази армия, подмамени от полуобещанията, че ще се образува “славяно-гръцка независима република Македония” Така Костурско стана бойно поле между сталинската агресия и антикомунистическата отбрана. Нашенците станаха неволни съюзници на комунистите с надеждата, че те ще ги спасят от гръцките шовинисти. По този начин те станаха прицел не само на гръцките шовинисти, но и на притеклите им на помощ английски и американски сили – предимно авиация. За пореден път селата бяха опожарявани – този път с напалм. Въпреки техническото превъзходство на противника армията на Маркос оказа неочаквано продължителна съпротива. Разбира се, помощ идваше от комунистическия север – България, Югославия, Албания. Накрая фронтът рухна по две непосредствени причини – Маркос беше сменен от Захариадис, който заповяда авантюристичен поход към Атина.

Втората причина беше когато Тито се скара със Сталин и прекъсна подкрепата си за партизаните. Тогава към България, Югославия, Албания придойдоха бежанци. Тези от нашенците, които дойдоха в България, не ги оставиха тук, а ги заселиха чак в Централна Азия – около Ташкент. Комунистическите власти знаеха, че ако останат тук, ще се слеят със своите сънародници – българи и ще бъдат загубени като резерв на Гръцката комунистическа партия. Има случаи, когато братя, заселили се в България през двадесетте години, можеха да видят своите братя и други роднини само на гарата, при минаването им транзит за Азия. Свидетел съм на срещи между братовчеди 25 години след това при Хрушчовото размразяване – от Ташкент, от Унгария, от Войводина… Това комунистическо национално престъпление е почти неизвестно.

В Република Македония и сега всяка година стават срещи на “децата бегалци” (бежанци) от гръцка Македония.

Един от тези “деца бегалци” беше Благой Шклифов.

Той е роден в село Черешница, в полите на Вич планина през 1935. През 1948 г, в края на гражданската война, напуска опожареното с напалм родно село и през Югославия се заселва в Унгария заедно с други бежанци от Костурско, Леринско, Преспанско, Воденско. Завършва висшето си образование в Унгария, която му става втора родина. През 1964 идва в България – неговата истинска първа родина, макар и роден отвъд нейните граници. Изкарва аспирантура в Софийския университет “Св. Климент Охридски” и през 1969 защитава десертация на тема “Костурският говор”. Езиковият материал го е събирал между своите земляци – бежанци. Последва монография върху долнопреспанския говор, за пастирския език и др. В началото на 90-те години защитава дисертация за доктор на филологическите науки с някои теоретични постановки, основани върху проучванията му върху югозападните български диалекти. Основният извод върху костурските говори е, че те принадлежат към западните български говори, но с някои особености, които ги свързват с източните, затова по-точно е да се каже, че те са междинно звено, макар и географски несвързано с източните, както и с родопските.

Вълнуваше го проблемът с българската глототомия – разделянето на литературния език на български и македонски. Една от предпоставките, които улесниха македонистите да направят това, той виждаше и в абсолютното доминиране в българския литературен език на източните говори. Последните му трудове бяха посветени на въпроса за “Разширяване на диалектната основа на литературния български език”. По примера на унгарците препоръчваше да се приемат като равностойни дублети думи от източните и западните говори. Тези свои възгледи защитаваше безкомпромисно и тук и в Република Македония. В края на септември замина за Сяр (нашенците там “якат”, по гръцки е Серес) да събира езиков материал и не се върна. Загина при неизяснени, много съмнителни обстоятелства. Каквато и да е причината за неговата гибел, ние трябва да му отдадем почит като към жертва в изпълнение на научния и патриотичния дълг.

За политиците присъединяването към Европа включва политически, стопански и военни проблеми, но за балканските народи това е повърхностната, външната страна на процеса. Основният проблем е възприемането на европейската ценностна система в нейната дълбока същност. Манталитетът на всички балкански народи носи едни или други деформации, наследени от трагичното им минало. Гърците, макар и формални членове на Европейския съюз, не са свободни от манталитет, който е несъвместим със съвременния европеизъм. Най-силна черта на този манталитет е шовинизмът, който на Балканите има за конкурент само сърбите. Редица от недостатъците ни са общи с гърците, но не и шовинизмът. Петер Юхас в статията, посветена също на Благой Шклифов (в. “Про&Анти” бр. 33 т.г.), цитира една мисъл на Ат. Далчев:

”Онова, от което страдаме най-много и може един ден да загинем, е липсата на национален егоизъм.”

Разбира се, сега не може да проповядваме егоизъм в буквален смисъл, но трябва да защитаваме националните интереси по начин, незасяга правилно разбраните интереси на другите. Гореописаните трагедии не са призив към омраза, а усилие за един общобалкански катарзис, така както го е разбирал Аристотел.

* Преди няколко години тогавашният министър на културата на Република Македония проф. Димитър Димитров, родом от Воденско, поиска отмяната в Скопие на представянето на балета “Зорба Гъркът” по музика на Микис Теодоракис поради тази канибалска реплика.

Чел съм много текстове на Едвин Сугарев. Съзнавайки, че по-новото и актуалното винаги се ползва с предимство в нашето съзнание, все пак съм за себе си категоричен: статията, която той публикува завчера в “Свободата” е една от най-силните му, най-поразяващите и разтърсващите.

Поетът и публицистът пише сякаш с кръвта и сълзите си. Ако и това не е достатъчно за да вразуми и настрои в негова подкрепа всеки разполагащ с ум в главата и съвест в пазвата, друга надежда едва ли остава.

Ето защо помолих Едвин за съгласие да препечатам статията му и тук.

* Горното заглавие е на блог “Де зората”.

М.Р.

Прочистването на България от образованите и способни българи – основен фундамент в политиката на кабинета Орешарски

Едвин Сугарев, Свободата

В деня, в който стана ясно, че новата тройна коалиция идва на власт, аз заявих, че над България пада мрак – и че не е ясно, когато този мрак се разсее, кои от нас ще бъдат тук и кои не. Тогава мнозина се присмиваха над тази мрачна прогноза, мислейки я за прекалена.

Някои – уж нормални люде – продължават и днес да твърдят, че настоящото правителство е по-добра и по-прогресивна опция в сравнение с предходното. Това са едни хорица, движени на вълната на всеобщата българска идиотия, с помощта на която, направлявана по чисто ченгесарски маниер, припознаха ГЕРБ като основен враг на демокрацията и забравиха, че тази позиция е открай време заета от БСП – поради което без всякакъв свян заработиха в полза на червените и техния основен призив – “Всички срещу ГЕРБ!”. (Справка – e-vestnik на Иван Бакалов, “Варварите” на Евгений Дайнов, домораслите двойници на инспектор Дюдю от “Биволъ” и прочее такива.)

ГЕРБ, разбира се, е далеч от всякакви демократични идеали – става дума за лидерска и популистка партия, скарана манталитетно с основни принципи на дясното мислене. Но би трябвало да си сляп, за да не видиш основната разлика в сравнение с червените боклуци, които ни управляват днес: ГЕРБ на предадоха националните интереси и намериха кураж да бастисат два от трите основни енергийни проекта, чиято цел беше да постави страната ни в пълна икономическа и политическа зависимост от Русия.

И би трябвало да си дори още по-сляп, за да не разбереш, че отстраняването на ГЕРБ минава през връщането на власт на старата тройна коалиция на БСП – в нова и още по-зловредна модификация – като основната причина за това е вакуумът в дясно, оставен от отломките на разпарчетосаната синя партия.

На България бе нужно поне малко време без продължаващия почти през целия преход червен хомот на шията, за да може този вакуум да бъде запълнен от една нова и необременена с минало демократична структура – и да се възстанови баланса в политическото пространство, нарушен още от прииждането на Симеон Сакскобургготски.

Тази проста сметка беше и причината при последната предизборна кампания да обявя, че втори мандат на ГЕРБ би бил по-малкото зло, което може да сполети България. Други обаче избраха по-голямото – и активно работиха заедно с БСП за неговото постигане – включително, уви, и партиите от днешния Реформаторски блок.

Защо по-голямото? Сигурен съм, че при цялата очевадност на случващото се днес и тук, ще се намери и някой, който да зададе този въпрос. И отговорът, който мога да дам, е драстичен по своя характер – и в същото време неумолимо логичен – и в пълен синхрон с провежданите политики на кабинета Орешарски.

Той гласи следното:

защото този кабинет провежда класово прочистване на България от българите – като се опитва да прогони младите, образованите и способните – и да наложи режим на верноподаничество над старите, неуките и неспособните сами да решават съдбата си – сиреч над традиционния електорат на БСП, ДПС и Атака.

Разбира се, не става дума за самоцелна политика. Става дума за далечен хоризонт на очаквания, според които се предполага откъсването на България от основните й геополитически приоритети – членството в ЕС и НАТО – и привързването й към руската сфера на влияние, придобиваща очертания като мечтаната от президента Путин Евразия.

Доказателства?

Ето ги:

На първо място – назначението на Пеевски за шеф на ДАНС. Само по себе си това назначение бе акт, който демонстрира решителното скъсване на  националната политика като знакови политически жестове, с почтеността и морала – като нейни компоненти. Чрез него управляващите всъщност демонстрираха онази наглост и безцеремонност, които се превърнаха в основни белези на тяхната политика. Назначението на Пеевски беше натоварено с посланието: ние сме на власт и ще правим каквото си искаме – независимо колко нетърпимо е то по своя характер и колко не ви се харесва да бъде така.

На второ място: безогледната глухота на правителството за посланието на десетките хиляди избиратели, протестиращи вече месец и половина с искане за неговата оставка. Символното значение на тази глухота е идентично: Можете да протестирате, колкото си искате – казват днешните властници – на нас изобщо не ни дреме от това. Не ни дреме от вашето мнение, нито пък от мнението на вашия президент, не ни дреме от мнението на посланиците на основните европейски страни, не ни дреме от мнението на самия ЕС. Нашата властническа реалност няма допирни точки с вашите протестни въжделения – имаме си достатъчно полиция и специални служби, които да пазят границата между властта и народа непокътната.

На трето място: тъй наречената “актуализация” на бюджета и тегленето на един милиард лева външен заем – без да са ясни нито необходимостите, нито пък условията за това. С това правителството на Орешарски недвусмислено показа своята готовност за крадене – и напълно в традициите на предишната тройна коалиция, даде да се разбере, че етно-национал-социалистическата спойка и нейното марионетно правителство предприемат най-нагло, независимо от обществената нетърпимост към тях, поредното изтупване на брашнения чувал, наречен България – както бе в 1990-та , и в 1993-94-та, и през 1996, и при царското правителство, и при това на предишната тройна коалиция.

И на четвърто, но всъщност на първо по значение място – рестарта на антинационалния проруски проект за сроежа на АЕЦ “Белене”. Тук е редно да си припомним, че коалицията между БСП, ДПС и Атака не е създадена по време на  последните парламентарни избори. Тя бе създадена и развита в хода на референдума за и против АЕЦ “Белене” – и тогава рубладжийската спойка между трите управляващи днес партии беше повече от ясна. В крайна сметка – след 45 дни на протести – вместо своята оставка кабинетът на Орешарски сервира не пред нацията, а пред Националния съвет на БСП ясно заявеното намерение да строи “Белене”, като за целта отново ще се създават експертни комисии, които да потвърдят “целесъобразността” на проекта, и ще се търсят външни инвеститори.

Има един такъв инвеститор – и той се знае отколе – това е самият Путин и неговия федеративен бюджет, който още преди няколко години оферира възможността да ни отпусне държавен заем, който ние да изплащаме с доходите от централата. А откъде ще дойдат тези доходи на новата ядрена централа – чиято нерентабилност бе доказана от всички експертни оценки? Ами от нашите джобове, разбира се. От дебелите сметки за ток, който ще потребяваме, за да покрием с парите си руския заем.

Изваждането на този проект отново на дневен ред – след пропадналия референдум и решението за спирането му, потвърдено от НС и българското правителство, е нещо повече от национално предателство. То означава на практика заличаване на националната идентичност, отнемането на възможностите на България да води самостоятелна държавна политика.

При най-оптимистичния сценарий стойността на централата, която ще покриваме десетилетия наред с парите на българските данъкоплатци, ще бъде между десет и дванадесет милиарда евро. С този ярем на шията и с пълната, стопроцентова енергийна зависимост от Русия, за никакви национални политики не може да става и дума. Като – забележете – всичко това се прави при доказаното вече свръхпроизводсгво на електрическа енергия от български производствени мощности, при което около 20 процента от това количество изобщо не може да намери пазарна реализация – и се налага цели електроцентрали да бъдат спирани или да работят с намалена мощност.

Рекапитулацията от цялата тази политика, репресивна спрямо бъдещите шансове на страната ни, може да се изрази с думи като наглост, омерзение, нетърпимост. Ала когато хората въстанат срещу наглостта и подлостта на днешните управници – и открият, че техните ненасилствени граждански жестове не създават условия за промяна, те изпитват разочарование, последствията от което са дълготрайни и пагубни.

Защото тогава хората – и особено младите, знаещите и можещите сред тях, се оттеглят в реална или вътрешна имиграция.

Така България ще бъде лишена за пореден път от едно младо поколение, което е открило шансовете на гражданския дух и гражданската солидарност – и сега с покруса открива, че наглостта е по-силна, а лъжата – несъкрушима. Те ще си тръгнат – както си тръгнаха милион и половина техни събратя от предишните поколения, ще прекрачат границата на омерзението и ще гласуват с краката си през Терминал 2 – ще гласуват против тази проклета територия, която ограбва тяхното бъдеще и го натиква в блатото на лъжата и пошлостта.

Защото в страна, в която си намерил сили да кажеш своето “не” на подмяната, ала няма кой да те чуе, наистина няма никаква перспектива, нито пък шанс за достоен живот.

Ще останат старите, които още не искат да повярват, че животът им е бил прахосан нахалост.

Ще останат неуките примитиви.

Ще останат селяните и робите по душа.

Ще останат бай Ганьовците и циниците.

Та това е национално харакири – ще кажете вие – кой може да отреже по този начин клона, на който седи?

Не – е моят отговор – това е трансформация.

Чрез класовото прочистване на свободните и перспективни българи се извършва трансформацията на свободна България в нещо като руска колония – в нещо подобно на въжделената още от Восточния департамент Задунайска губерния. И това не е днешна цел – всъщност отдавна се работи по това – и България отдавна е нарочена като първата и може би единствена страна, която ще бъде отбита от европейските цивилизационни ценности и върната в орбитата на тоталното руско влияние.

Не е нужно да се питате защо. Ами за да се покаже пробивът. Да се вдъхне увереност у рубладжиите и агентите от петата колона навсякъде по света, че и те могат да успеят – както успяха червените боклуци у нас.

За целта умни, способни и свободолюбива българи просто не са нужни. И се прави нужното, за да бъдат отвратени и омерзени от близо четвъртвековното развитие на българската псевдодемокрация. Да бъдат изтощени до такава степен – и то толкова демонстративно от българските идиотии – че да плюят зад рамо и да си заминат.

Ще се запитате – ами празнотата, зейнала на тяхно място? Кой ще поеме нравствената отговорност за тяхното прокуждане, кой ще плати негативите от тяхната липса?

Спокойно – има кой. Те ще бъдат отпратени и… подменени. Българската национална общност ще бъде заменена от една компилация от шарени малцинства, в които особено важните акценти ще се падат на новите руснаци, поселващи се тук така, както някога англичаните са се поселвали в курортни градчета по високите части на Хималаите, за да се спасят от мусонните жеги. Ето ви две публикации, върху които си струва да се замислите.

Първата е във Vesti.bg  от 05.07.2013. В нея председателят на сдружение “Недвижими имоти” Иван Велков споменава, че “има приблизително 320 000 имота, които са собственост на руски граждани от черноморски и други региони”.

320 000 руснаци, резидентирани в България – плюс техните семейства – това май е внушителен брой, нали?

Но изглежда че всъщност са повече – ако се съди по това, че публикация в Livenews.bg от 29.07.2012 г. цитира данни, изнесени от зам. министъра на правосъдието Деница Вълкова на международен семинар в Слънчев бряг, организиран от Национална нотариална камара на България и Федералната нотариална палата на Русия. Според зам.министър Вълкова към този момент “347 000 руски граждани са закупили имоти в България.” В други публикации между впрочем се споменава, че по време на правителството на ГЕРБ алъш-веришът с български имоти е леко позатихнал, но след идването на власт на новата тройна коалиция е постигнат нов пик в продажбите на руснаци.

Всеки може да си направи сметка какво всъщност означава това.

И всеки може да се представи къде искат да ни отведат, теглейки ни за оглавника като покорни волове.

И всеки може да разбере – ако поиска, разбира се – че вече става дума не за ляво и дясно, не за политически капризи, а за оцеляването на националната ни идентичност – за независимостта на България.

Българската история таи не само срамни тайни – но и доста примери как мислят и как действат достойните българи при сродни обстоятелства – хора като Левски, като Ботев, като Стамболов.

Време е да си ги припомним. Докато още можем да си спомняме.

Милен Радев

Милен Радев

Вторачени в случващото се от седмици в България не бива да пропускаме някои актуални събития и в Чехия.

Защото те според мен дават основания да подозираме още един полигон, на който Русия вече изпробва своята нова стратегия за разнебитване на Евросъюза по периферията.

Да си припомним неотдавна спечелените президентски избори от някогашния пишмандисидент и днешен ляв популист Милош Земан. Кампанията на Земан бе подкрепяна от Лукойл, а близките му икономически и политически връзки с Москва не са тайна за никого в Чехия. Реномираният вестник Лидове новини нарече Земан “чиракът на Путин”…

Този публично признат алкохолик (любител на бехеровка и сливовица, което му носи допълнителна популярност в назадничавата част на провинциална Чехия) победи на втория тур своя конкурент Карел Шварценберг – един европейски, антикомунистически и антирусийски настроен интелектуалец благодарение само на същите гласове от провинцията. Столицата Прага гласува убедително за Шварценберг….

Още с идването си на власт Земан започна да клати дясното правителство на Нечас. Неотдавна премиерът бе принуден да си подаде оставката след раздухан грандиозен скандал за политическа корупция, подслушвания, тефтерчета, подкупи и пр. Всичко това гарнирно с обвинения в злоупотреба с власт на шефката на премиерската канцелария и любовница на премиера. Русокосата дама бе арестувана медийно ефектно и вкарана в следствения арест с белезници на ръцете.

Сега дъщеря й отправя в медиите обвинения в нечувани унижения, на които е подлагана майка й от прокуратурата и следствените власти. Експремиерът Нечас и близките до него кръгове говорят за заговор на противниците му, прозрачно координиран от президентския дворец.

Междувременно новоназначеното от президента т.н. експертно правителство е вече на прага на колапса и погледната от Германия Чехия изведнъж се превръща от отличник на успешно завършения преход в разнебитена и несигурна държава.

Според същия Лидове новини само членството в Евросъюза за сега е пречка пред “пълната пуитнизация на Чехия”…

В допълнение към тези новини непрекъснато се нагнетяват и съобщения за антицигански изстъпления на чешки екстремисти особено в пограничните с Германия области.

За определени медийни кръгове в Германия (чието русофилство трудно може да се докаже в съдебна зала, но прозира осезаемо за критичен читател с определена чувствителност като пишещия тези редове) всичко описано е повод чешката политическа сцена да бъде представяна на германската публика като едно абсурдно кълбо от корупция и примитивни, кланови и бизнес обвързаности.

Не мога да съдя отдалеко за детайлите на чешката вътрешна политика. Споменавам горните обстоятелства само като материал за размисъл и обръщам внимание на имиджа, който те създават на една доскоро ключова страна от т.н. Нова Европа.

Не е нужно да напомням какво се случи с антируската част от политическия елит на другата силна страна от този “клуб” – Полша на летището край Смоленск . Или да пояснявам курса по отношение на Русия, който поеха новият президент и правителството на Полша оттогава…

В Унгария социалистическата пропаганда ръка в ръка със своите (западно)европейски другари създадоха катастрофален, нео-тоталитарен имидж на консервативното правителство. Самото то пък действа под постоянен натиск на популистки, сякаш трескаво изпълняващи определена агенда, национал-екстремисти с антициганска и юдофобска окраска. Всички те със съвместни усилия превърнаха Унгария в политически парий на Европа…

Питам се дали някой политолог или историк в един от тъй многобройните тинк-танкове или институти вече пише дисертация на тема “Форми на въздействие и деструктивна намеса на Русия в ЕС в началото на ХХI век”…?

Кой знае защо се съмнявам в това. Въпреки вече наличния богат емпиричен и теоретичен материал за проучване…

Милен Радев

Току що, размишлявайки за Едвин и неговия подвиг, по привичка отворих съвсем напосоки една от аудио-главите на “Книга Втора” от спомените на Надежда Я. Манделщам.

Изтегнах се на канапето за кратък отдих между разни задачи, който при мен често е съпроводен от слушане на несравнимия глас и музикалния съпровод на Жанна Владимирская от “Голос Америки” отпреди 30 години…

Първите прозвучали думи бяха тези, което ще се прочетат по-надолу. Припнах незабавно за да извадя съответния том и да ги препиша. Преведох ги спонтанно, без литературни претенции, единствено в полза на младите, за жалост най-често не владеещи вече руски език.

От главата „Два полюса“ са.

Не вярвам в случайността на подобни “съвпадения”.

Едвине, знам, че и ти добре разбираш смисъла на такива сигнали, идващи от много по-финия от нашия свят.

Не ти го написах веднага, когато ти пратих този текст на руски преди няколко часа.

Сигурен съм, че си го усетил и сам.

Сега трябва да го кажа и жестоко открито.

Така ще стигне и до неподготвения читател.

Последният пасаж от текста на Надежда Яковлевна Манделщам – жена преживяла неописуемо тежка съдба и успяла да извърви до край своето предначертание – е обърнат към теб.

За мен, това  е нейният глас, който ти говори днес:

“…Споделям вярата му, макар да не съм познала нито смъртта, нито възкресението, а само живота, реален и радостен в любовта, лишен от всеки смисъл в периода на страх и очакване, и прекрасен, когато делото на живота е изпълнено и вече очакваш края…”

Не бива да оставяш живота на най-близките и обичащите те около теб да е “лишен от всеки смисъл в… страх и очакване”, не прекъсвай живота “реален и радостен в любовта”, защото “делото на живота ти” далеч не е изпълнено и е много рано за края!

Не ни слушай нас, смъртните, слабите и грешните…

Послушай Надежда Яковлевна Манделщам.

Не позволявай нейната страшна раздяла с Осип да се повтори за Мери!

„…Поетът, писа Манделщам в писмо до баща си, работи „за себе си“, а читателят приема или отхвърля неговия труд. Поетът, работещ за читателя принадлежи към секцията на „журналистическата поезия“, както я нарече Манделщам, тоест към литературата, която само имитира стихотворна форма.

Поетът е разбира се свързан със своите съвременници, както всеки човек, но тази връзка е съвсем друга отколкото при актьора, който увлича след себе си публиката.

Поетът не повежда съвременниците след себе си, но винаги знае, че той самият е тяхно отражение.

За това се говори при Ахматова: „Аз глас съм ваш, жар на вашето дихание, аз – отражение на вашето лице“.

Поетът зависи от съвременниците си в много по-голяма степен, отколкото актьорът, който „провокира“ чувства.

<…>

Свободата на поета се състои в способността да оцени чувствата на своите съвременници, тяхното поведение, идеите и мислите им от гледната точка на онази идея, около която е изградена цялата му личност, за да приеме едни, а други да отхвърли.

Работата на поета е самопознание, той винаги търси „разгадката на този свой живот“. Боя се от дебрите на философията, но ми се струва, че в някои отношения работата на философа и на поета имат нещо общо. И единият и другият се опитват да разберат тайната на своето „аз“ в материалния свят, а това е възможно само чрез взаимното проникване на субекта и обекта.

Външният опит на поета се претворява в частица от неговия дух, променяйки тук-там по нещо и обновявайки структурата на неговата личност, като с това става предмет на поезията. Струва ми се, че и обратното съотношение във времето също е възможно: опитът, превръщайки се в предмет на поезията, внася изменения в структурата на личността.

Иначе казано, стихотворението, раждайки се и въплъщавайки се в слова, разкрива на поета дълбокия смисъл на опита. Има понякога и такива случаи, когато поетът се готви за опита и го предчувства, като с това провижда и вниква в неговата същност. Такъв е поетът, когато той се „упражнява в смъртта“, предварително умира и спира времето, за да усети веднага проточилия се миг и да се завърне към живота. (Не беше ли това причината, поради която Манделщам разбираше вечността като проточил се миг?)

В едно малко стихотворение, което се появи покрай преводите на четири сонета  на Петрарка, е казано:

„На ден хиляда пъти, сам се изумявам,
съм длъжен истински аз да умирам
и да възкръсвам пак тъй свръхнеобичайно“

Манделщам не пилееше думите си на вятъра. Всичко, за което говори той, е лично преживяно от него.

И ми минава през ума, че непоклатимата му вяра във възкресението, в бъдещия живот, е основана на опита, на действително пpeживяни смърт и възкресение.

Споделям вярата му, макар да не съм познала нито смъртта, нито възкресението, а само живота, реален и радостен в любовта, лишен от всеки смисъл в периода на страх и очакване, и прекрасен, когато делото на живота е изпълнено и вече очакваш края.“

Милен Радев

Има едно нещо, което при цялата вдъхновяваща подкрепа, симпатия и тревога за Едвин, пристигащи тези дни от всички страни, действа потискащо.

Това е заявеното съпричастие само на отделни симпатизанти и гръмогласното мълчание на познатите имена из редовете на т.н. “сини партии” (особено на една от тях).

Схемата на мислене и по-точно на поведение на партийно-васалния човек му пречи явно да вникне до чисто човешкото, да оцени непредвзето стойностите, заплахите и перспективите – както за една необикновена личност, така и за страната България като цяло…

Нужно ли е да казвам, че горните редове са породени не от озлобление или злорадство, а преди всичко от огорчение…?

В нощта на 8 срещу 9 септември 1944 година група офицери-заговорници и водените от тях войскови части превземат Министерството на войната и няколко възлови пункта в столицата – пощата, телеграфа, радиото, жп гарата... Рано сутринта...

На всички, които подкрепят провеждането на гей-парад в София, или смятат, че игнорирането на подобна проява е най-добрата позиция, бих искал да кажа следното:

“В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците” (Йоан 1:4). ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ! Възлюбени във Възкръсналия Господ чеда на светата ни Църква,

(изводите от анализа - http://thetrooper.blog.bg/politika/2011/11/19/zashto-se-stigna-dotuk-vtora-chast.853227)

                                        &n...

Провалът на „Синята коалиция“ на проведените миналия месец местни и президентски избори напълно естествено предизвика публикуването на сериозни и задълбочени анализи, които да се опитат да дадат отговор на два въпроса: &bdquo...

Вчера 16 души бяха приети в болница след тежка катастрофа в центъра на София. Въпреки това няколко часа след инцидента ГЕРБ и БСП закриха своите предизборни кампании в София с концерти. В момент, в който лекари се бореха за живота на жен...

Sofia Post публикува статията ми, посветена на т.нар. "септемврийско въстание". Неслучайно избрах тази дата, тъй като, поне по мое мнение, антикомунистическата десница в България напълно е абдикирала от дебата по темата. Влизам...

 Днес е Денят на българската Независимост - честит празник! Още по темата - тук

Днес е Денят на София - честито на всички софиянци и честит имен ден на тези, които носят имената Вяра, Надежда, Любов, София! Още информация за Денят на София

На днешната дата преди 38 години един генерал от чилийската армия спаси страната си от комунизма. Нещо повече, превратът, с който оглавяваната от ген. Пиночет военна хунта отстранява левичарското правителство на Салвадор Алиенде, на прак...

На 5 септември 1944 година Съветския съюз обявява война на България и Червената армия нахлува в страната. Днес, 67 години по-късно, този агресорски акт продължава да ни бъде представян като „освободждение“.  

На днешния ден преди 68 години България загуби един от най-великите си държавници и може би най-големия за ХХ век - Негово Величество Цар Борис III Обединител. Вечна слава! Бог да го прости!